Теодор Драйзер
Финансист (18)

ГЛАВА XVIII

Семената на смътния и едва доловим стремеж за промяна се таят в най-дълбоките пластове на душата. Още в първия миг, когато мисис Каупъруд и Ана споменаха за бала, Ейлийн изпита желание да се представи по-бляскаво, отколкото го бе правила всеки друг път, въпреки възможностите, които й даваха парите на баща й. Тя добре знаеше, че хората, с които й предстоеше да се срещне, са далеч по-изискани и интересни от тези, с които бе общувала досега. Освен това и Каупъруд бе завладял съзнанието й така силно, че дори и да искаше, вече не можеше да го отстрани от мислите си.

Само преди час, докато се обличаше, образът му отново изплува пред нея. Всъщност той бе истинската причина така старателно да подбира тоалета си. Помнеше всеки миг, когато бе съзирала в погледа му интерес. Веднъж й бе направил комплимент за ръцете. Днес й бе казал, че е „очарователна“, а тя си бе наумила вечерта да му докаже, че е наистина красива.

Бе стояла пред огледалото от осем до девет, чудейки се какво да облече, и бе напълно готова едва в девет и петнайсет. В прекалено големия й гардероб имаше две високи огледала, а на вратата на гардеробната й — още едно. Именно пред третото огледало тя прекара дълго време, любувайки се на голите си ръце и рамене, па стройната си фигура, на трапчинката на лявото си рамо, на жартиерите си с гранатов цвят, украсени със сребърни катарамки във форма на сърце, които бе избрала за тази вечер. Отначало корсетът й не можеше да се стегне достатъчно и тя се скара на прислужницата си Катлин Кели. Положи много грижи и за косата си, дълго се колеба каква да бъде прическата и отдели много време за нея. Изписа веждите си и придърпа няколко кичура коса, за да падат свободно над челото й. Изряза с ножичките си за нокти различни по размер изкуствени бенки от черна мушама и започна да търси най-подходящото място върху лицето си, за да сложи някоя от тях. Най-сетне се спря и на бенката, и на мястото. Изви глава на ляво и на дясно, за да види какво е общото впечатление от прическата, изписаните вежди, трапчинката на рамото и черната изкуствена бенка. Ако някой мъж би могъл да я види сега! Но кой? Тази мисъл проблесна за миг в главата й и изчезна, така както изплашена мишка бърза да се скрие в дупката си. Въпреки цялата си душевна сила тя се боеше да мисли за мъжа, за мъжа от своето въображение.

Най-сетне стигна до роклята. Катлин нареди пред нея пет от най-новите, купени наскоро благодарение на щедростта на родителите й, които се стараеха да й доставят радост и да задоволяват суетата й. Първо се спря на една златистожълта копринена рокля, чийто шлейф бе украсен с приятно проблясващи гранатови мъниста, но я остави настрана. Благосклонно разгледа копринената рокля на черни и бели райета, които така се преливаха, че се получаваше много приятен сив цвят, но макар силно да се изкушаваше да я облече, накрая се отказа и от нея. За избор й оставаха още три — една с корсаж в светлокафяв цвят, с бяла копринена пола и връхна пола от светлокафяв тюл, една доста пищна от кремав атлаз и най-сетне — черната, обшита с пайети, на която Ейлийн реши да се спре. И все пак първо изпробва кремавата атлазена рокля и дълго се колеба дали да не облече нея, но тя някак не подхождаше на подведените й очи и изкуствената бенка. Тогава облече черната копринена рокля с лъскави сребристоалени пайети и — най-сетне! Тази! — развълнувано си помисли тя. Особено й допадна връхната пола от черен тюл със сребристи нишки, кокетно набрана около ханша. „Връхната пола“, която по това време тъкмо идваше на мода, макар и да не се възприемаше от по-консервативните дами, бе посрещната възторжено от Ейлийн. Шумоленето на черната коприна я изпълни с трепет, тя вирна глава и се огледа доволно. После Катлин пристегна още малко корсета й, Ейлийн надяна на ръката си лентата, която придържаше шлейфа, и отново се огледа. Нещо липсваше. О, да! Ами шията! Какво да сложи? Червените корали? Не, не са подходящи. Огърлицата от перли? И тя няма да подхожда. Имаше едно колие от малки камеи, монтирани върху сребро, подарък от майка й, и едно друго — от брилянти, което бе заела от майка си, по и двете не подхождаха за случая. Най-сетне си спомни за колието от черен кехлибар, което не ценеше много, и ахна от удоволствие. Стоеше й прекрасно. Нежната й гладка брадичка изведнъж грейна над него. Поглади шията си със задоволство, после поиска да й подадат черната дантелена пелеринка, дългата наметка от черна коприна с червена подплата — и беше готова.

Когато влезе в балната зала, остана очарована. Беше пълно с интересни млади мъже и жени, не липсваха и поклонници. Най-самоуверените и настойчивите сред тях доловиха у това момиче някакъв неудържим порив към живота и веднага се струпаха около него като гладни мухи върху буркан с мед.

Книжката й за танци бързо се попълваше и Ейлийн изведнъж се сети, че почти не остава място за мистър Каупъруд, ако той пожелае да танцува с нея.

Докато посрещаше последните гости, Каупъруд си мислеше колко деликатна и необяснима е връзката между двата пола в живота. Да, двата пола! Никак не беше сигурен, че някакъв закон ги ръководи. В сравнение с Ейлийн Бътлър жена му сега му се виждаше доста повяхнала и възрастна, а колко ли по-възрастна щеше да изглежда след още десет години, докато той самият…

— Да, Елсуърт направи две хубави къщи, по-хубави, отколкото очаквахме. — Франк разговаряше с младия Стикер Хенри Хейл Сандърсън. — Имаше преимуществото да обединява две в една. Мисля, че намери особено сполучливо решение за моята, малката, при ограниченото пространство, върху което трябваше да бъде изградена. Баща ми има предимството, че неговата е по-голяма. Често се шегувам с него, казвам му, че архитектът е пристроил за мен едно крило към голямата къща.

Баща му и няколко негови стари приятели се бяха оттеглили в столовата на големия дом, доволни, че са избягали от шумната тълпа. Франк обаче беше задължен, пък и желаеше да стои при гостите. Дали ще е уместно да танцува с Ейлийн? Жена му не обичаше много танците, но все пак трябваше да танцува с нея поне веднъж. Мисис Сенека Дейвис му се усмихна, усмихна му се и Ейлийн. Боже мой, какво момиче! Какво прекрасно момиче!

— Книжката ви за танци сигурно е препълнена. Мога ли да видя?

Той бе застанал пред нея и тя му подаде малката книжка със синя ивица по краищата и златен монограм. Оркестърът вече свиреше. Танците скоро щяха да започнат. Покрай стените и зад декоративните палми бяха наредени изящни позлатени столчета.

Той я погледна в очите, в тези живи, пламенни, искрящи от жажда за живот очи.

— Да, да, наистина е препълнена. Чакайте да видя пак. Девети, десети, единайсети. Е, това стига. Едва ли те ми се танцува повече. Трябва да ви е приятно, че сте така търсена.

— Не съм сигурна за номер три. Мисля, че има грешка. Мога да го запазя за вас, ако желаете.

Ейлийн излъга.

— Не държите ли на партньора си?

При тези думи бузите на Франк леко се зачервиха.

— Не.

И нейните бузи пламнаха.

— Добре. Ще ви потърся, когато го обявят. Много сте мила. Боя се от вас.

Погледна я спокойно, но многозначително и се отдалечи. Ейлийн дишаше ускорено. Трудно се диша понякога в такова топло помещение.

Докато танцуваше — първо с мисис Каупъруд, после с мисис Сенека Дейвис и накрая с мисис Мартин Уокър, — Каупъруд често поглеждаше към Ейлийн и всеки път се наслаждаваше на нейната жизненост, на нейната неудържима първична енергия, на които той не можеше да устои, особено тази вечер. Тя беше толкова млада! Толкова красива! И въпреки всички пренебрежителни забележки, които жена му постоянно отправяше по неин адрес, той я чувствуваше по-близка до своята открита, буйна, непоколебима натура, отколкото всяка друга жена, която бе срещал досега. Тя беше наивна наистина, но с малка помощ би могла да научи много. Франк мислеше за нея като за нещо голямо, не във физическия смисъл на думата, разбира се — макар че тя беше висока почти колкото него, — а в чисто емоционално отношение. Беше пълна с живот. Ейлийн премина няколко пъти съвсем близо до него със сияещи очи, с полуотворени устни, които откриваха блестящите й зъби, и той изпита такова чувство на симпатия и нежност към нея, каквито не бе изпитвал досега. Тя беше възхитителна, беше прекрасна.

— Е, свободен ли ви е този танц? — попита той, като се приближи до нея преди започването на третия тур.

Тя беше седнала с последния си партньор в един отдалечен ъгъл на голямата всекидневна, чийто под бе навосъчен и лъснат до блясък. Няколко палми, разположени тук и там, образуваха нещо като зелен парапет.

— Моля да ме извините — обърна се учтиво Франк към кавалера й.

— Разбира се — отвърна младежът и стана.

— Да, свободен е — каза Ейлийн. — И най-добре ще е да почакате тук. Танцът скоро ще започне. Нямате нищо против, нали? — обърна се тя към досегашния си партньор с лъчезарна усмивка.

— Ни най-малко. Доставихте ми голяма наслада с този валс — каза той и се отдалечи.

Каупъруд седна до нея.

— Това беше младият Ледукс, нали? Така си и помислих. Видях ви, когато танцувахте с него. Вие обичате танците, нали?

— Обожавам ги.

— Не мога да кажа същото за себе си, но е вълнуващо. Важно е и с кого танцуваш. Мисис Каупъруд по-малко и от мен обича това забавление.

Тази забележка за Лилиан я накара за миг да изпита известно пренебрежение към нея.

— Според мен танцувате много добре. Аз също ви наблюдавах. — По-късно тя се запита дали е трябвало да казва това. Прозвуча някак дръзко, почти безсрамно.

— О, наистина ли ме наблюдавахте?

— Да.

Франк леко се развълнува. Смътна тревога го завладя — Ейлийн поставяше нов проблем в живота му, ако, разбира се, той го допуснеше. Тези мисли го сковаваха и той говореше еднообразно, скучно. Искаше му се да каже нещо, което да създаде известна близост помежду им, но не намираше точните думи. Да, наистина му се искаше да й каже безброй неща.

— Много мило от ваша страна — каза той след известна пауза. — Какво ви накара да ме наблюдавате?

Франк зададе въпроса си с престорено любопитство. Оркестърът засвири отново. Танцьорите започнаха да стават. Той също стана.

Франк не беше имал намерение да влага в думите си някакъв особен смисъл, но сега, когато Ейлийн стоеше съвсем близо до него, той я погледна настойчиво в очите и умолително я попита отново:

— Кажете ми защо?

Излязоха иззад палмите. Той я прихвана през талията. С лявата си ръка пое протегнатата й дясна ръка и стисна дланта й. Тя отпусна лявата си ръка на рамото му и го погледна в очите. Когато се впуснаха в игривите стъпки на валса, Ейлийн извърна глава, после сведе очи, без да отговори. Движенията й бяха леки и грациозни като на пеперуда. И Франк внезапно почувствува необяснима лекота, сякаш някакъв ток бе преминал от нея към него. Прииска му се да постигне гъвкавостта на нейното тяло и успя. Ръцете й, искрящите червени пайети върху гладката черна коприна на плътно прилепналата о тялото й рокля, шията й, пламтящите й златни коси — всичко това леко го опияни. Тя беше толкова жизнена и млада, толкова красива.

— Но вие не ми отговорихте — настоя Франк.

— Музиката е прекрасна, нали?

Той стисна ръката й.

Тя го погледна свенливо. Въпреки веселата си и буйна натура Ейлийн се боеше от него. Той беше толкова ярка, силна личност. Докато танцуваха и той беше тъй близо до нея, струваше й се, че е прекрасен, но нервите й не издържаха и за момент изпита желание да избяга.

— Добре, щом не искате, не ми казвайте — усмихна се той.

Франк си мислеше, че на нея й е приятно да й говори така, да й намеква за скритите си чувства, за силното си влечение към нея. И в същото време се питаше какво ли би произлязло от тази игра?

— О, просто исках да видя как танцувате — сдържано отговори най-после на въпроса му Ейлийн.

Мисълта, че върши нещо нередно, сякаш бе охладила първоначалния й порив. Той забеляза промяната и се усмихна. Приятно му беше да танцува с нея. Никога не бе допускал, че един обикновен танц може да носи такава наслада.

— Харесвате ли ме? — неочаквано попита той малко преди оркестърът да спре.

Ейлийн потръпна цялата при този въпрос. Едва ли би се сепнала повече, ако й бяха пуснали парченце лед в гърба. Въпросът явно беше нетактичен, на нея обаче не й прозвуча така. Тя бързо вдигна глава и го погледна право в очите, но не издържа на погледа му.

— О, да — отвърна Ейлийн, когато музиката спря, опитвайки се да овладее гласа си. Беше доволна, че вече тръгваха обратно към столовете.

— Аз ви харесвам толкова много — каза той, — че ми се иска да разбера дали и вие ме харесвате.

В гласа му имаше молба, мека и нежна. От него се излъчваше някаква тъга.

— О, да — веднага отвърна Ейлийн, възвръщайки си дързостта. — Знаете, че ви харесвам.

— Аз се нуждая от човек като вас, който да ме харесва — продължи Франк в същия дух. — Нуждая се от човек като вас, с когото да разговарям. Преди не мислех така, но сега мисля. Вие сте красива, прекрасна!

— Ние не бива… — каза тя. — Аз не бива… Не знам какво правя.

Ейлийн видя един млад човек, който се бе запътил към нея, и каза:

— Дължа му обяснение. С него трябваше да танцувам третия танц.

Каупъруд разбра и се отдалечи. Чувствуваше се твърде възбуден и напрегнат, почти нервен. Напълно ясно му беше, че е извършил или, по-точно, се кани да извърши нещо непочтено. Съществуващите канони на обществения морал не му даваха право на такава постъпка. Тя беше в пълно противоречие с общоприетите норми и правила за поведение, така както ги разбираше всеки член на тяхното общество — нейният баща например, неговият баща… Макар че тези норми често се нарушаваха тайно, те не бяха отменени. Някога в училище по повод на една злополучна история с някакъв младеж, който прелъстил някакво момиче, един негов съученик бе казал възмутено:

— Не е редно да се постъпва така!

И въпреки всичко мисълта за Ейлийн не го оставяше на мира. Припомни си, разбира се, своето обществено и професионално положение, но продължаваше с интерес да наблюдава себе си, да следи как съзнателно, преднамерено и още по-лошо — с въодушевление помпа духалото, с което разпалваше пламъците на страстта си към това момиче. Да раздухваш огън, който в края на краищата може да те погуби — и то така съзнателно, така целенасочено!

Ейлийн безцелно въртеше в ръка ветрилото си и отегчено слушаше един чернокос студент по право със слабо лице, но зърна Нора, извини се и изтича към нея.

— О, Ейлийн — извика Нора, — търсих те навсякъде. Къде беше?

— Танцувах естествено. Къде бих могла да бъда? Как не си ме видяла?

— Не те видях — с жалостиви нотки в гласа каза Нора, сякаш това беше особено важно. — Докога ще стоиш?

— Докато свърши балът, предполагам. Не знам точно.

— Оуен каза, че ще си тръгне в полунощ.

— Това няма значение. Все някой ще ме изпрати до дома. Ти добре ли се забавляваш?

— Да, много. О, чакай да ти разкажа. При последния танц настъпих роклята на една дама, ей там. Тя побесня. И така страшно ме изгледа!

— Не бой се, гълъбче, не може да те убие с поглед. Къде отиваш сега?

Ейлийн винаги разговаряше със сестра си малко наставнически.

— Искам да намеря Калъм. Трябва да танцува с мен следващия танц. Знам какво се опитва да направи. Иска да избяга от мен, но няма да успее.

Ейлийн се усмихна. Нора беше много мила. А беше и умна. Какво ли би си помислила за нея, ако знаеше? Тя се обърна и видя, че четвъртият й партньор я търси. Започна весело да бъбри с него, защото искаше да се покаже много спокойна. През цялото време обаче в ушите й ехтеше категоричният въпрос: „Харесвате ли ме?“, и нейният плах, но напълно искрен отговор: „О, да!“