Теодор Драйзер
Финансист (36)

ГЛАВА XXXVI

Още на другия ден в кантората на Бътлър се появи един свръхсериозен, възвисок, възслаб човек с черни коси и черни очи, с продълговато лице с груба жълтеникава кожа и с хищен израз и след като поговори с Бътлър повече от час, си отиде. Отново се появи, този път в къщата на Бътлър, около часа за вечеря и бе въведен в кабинета на Бътлър, за да му даде той възможност чрез хитрост да види Ейлийн. Бътлър изпрати да я повикат и застана малко встрани от вратата, за да не пречи да бъде разгледана добре, когато се появи. Детективът стоеше зад една от тежките завеси, окачени вече за зимата, и се преструваше, че гледа навън към улицата.

— Излизал ли е някой днес със Сиси? — попита Бътлър Ейлийн за любимата на цялото семейство кобилка.

Планът му предвиждаше, в случай че Ейлийн забележи детектива, да остане с впечатление, че той е търговец на коне, който е дошъл или да купува, или да продава. Името му беше Джоунас Олдърсън и той наистина можеше да мине за търговец на коне.

— Мисля, че не, татко — отвърна Ейлийн. — Аз поне не съм. Но ще разпитам другите.

— Не е нужно. Искам само да знам имаш ли намерение да излизаш с нея утре?

— Ако ще ти трябва на теб, нямам нищо против да взема Джери.

— Добре, нека Сиси остане тогава в конюшнята.

Бътлър тихо затвори вратата. Ейлийн наистина реши, че баща й води преговори за покупка или продажба на коне. Но тъй като беше сигурна, че той едва ли би я лишил от някой от нейните любимци, без първо да я попита, престана да мисли за това.

След като тя си отиде, Олдърсън излезе иззад завесата и каза, че е доволен.

— Това е всичко, което ми беше необходимо — добави той. — След няколко дни ще ви известя дали съм научил нещо.

Той си тръгна и след трийсет и шест часа къщата и кантората на Каупъруд, къщата на Бътлър, кантората на Харпър Стеджър, адвоката на Каупъруд, и самите Каупъруд и Ейлийн бяха вече под пълно наблюдение. Отначало за това бяха необходими шестима агенти, но стана нужда и от седми, когато бе открито второто любовно гнездо, намиращо се на Южна Шеста улица. Всички детективи бяха от Ню Йорк. След седмица Олдърсън знаеше всичко. Той се беше уговорил с Бътлър да го уведоми веднага, щом Ейлийн и Каупъруд се срещнат някъде, за да може Бътлър, ако желае, да отиде незабавно там и да я разобличи. Бътлър нямаше намерение да убива Каупъруд — пък и Олдърсън щеше да се погрижи това да не се случи, поне в негово присъствие, — но щеше да го наругае, както трябва, да го повали с един юмрук на пода и да отведе Ейлийн със себе си. Тогава тя нямаше да може вече да го лъже, че не поддържа връзка с Каупъруд, нямаше да може повече да своеволничи. Той щеше да й постави категорично въпроса — или тя ще се вразуми, или ще я прати в изправителен дом. Другояче не можеше! Какво въздействие би могла да окаже тя върху сестра си или върху някое друго порядъчно момиче с всичко, което знаеше и което вършеше?! Сега вече нямаше как да не отиде в Европа или на някое друго, избрано от него място.

След като състави своя план за действие, Бътлър трябваше да го сподели с Олдърсън и детективът открито му заяви, че е длъжен да охранява личността на Каупъруд.

— Не можем да ви позволим да се нахвърляте да го биете или да упражнявате каквото и да е насилие — каза Олдърсън на Бътлър, когато те за първи път заговориха по този въпрос. — Това противоречи на нашите правила. В къщата може да се влезе само с разрешително за обиск. Аз мога да ви го доставя, без някой да разбере, че имате връзка със случая. Ще кажем, че става въпрос за едно момиче от Ню Йорк. Но ще влезете там само в присъствието на моите хора. Те няма да позволят никакъв произвол. Вие можете да вземете дъщеря си със себе си — ние ще я изведем, а също и него, ако държите, но за това ще трябва да му отправите някакво официално обвинение. Има опасност обаче някои от съседите да видят, а не е изключено и да се събере цяла тълпа.

Бътлър също се страхуваше как ще мине всичко. Наистина съществуваше голяма опасност от публичен скандал. И все пак той искаше да се добере до истината. Искаше да сплаши Ейлийн, ако може, искаше да я вразуми с най-решителни мерки.

След една седмица Олдърсън научи, че Ейлийн и Каупъруд се срещат в една къща, която имаше вид на почтен частен дом, но служеше за съвсем други цели. Въпросната къща, която се намираше на Южна Шеста улица, всъщност беше дом за тайни любовни срещи, но малко по-изискан от други подобни заведения. Сградата беше четириетажна, изградена от червени тухли и украсена с архитектурни детайли от бял камък. Осемнайсетте й стаи бяха обзаведени малко крещящо, но бяха чисти. Клиентелата беше много изискана и достъп тук имаха само ония, които се познаваха със собственичката или й бяха препоръчани от други клиенти. По този начин се осигуряваше тайната, от която се нуждае всяка незаконна връзка. Фразата „имам уговорена среща“ беше достатъчна, за да се отворят вратите на някой от апартаментите, стига единият от двамата посетители да беше познат. Каупъруд познаваше този дом от предишни посещения и когато се наложи да напуснат къщата на Северна Десета улица, той предложи на Ейлийн да се срещат тук.

След като разбра какво представлява този дом, Олдърсън предупреди Бътлър, че да се влезе в подобно място и да се открие търсеното лице било изключително трудно. Това изисквало разрешение за обиск, а такова разрешение не се получавало лесно. Можело, разбира се, да се влезе насила и това се правело при очевидно нарушение на обществения морал, но понякога самите посетители оказвали яростна съпротива. Не било изключено и в този случай да стане така. Единственият сигурен начин да се избегне подобна съпротива бил да се постигне споразумение със собственицата на дома и да се осигури мълчанието й, като й се плати добре.

— Аз обаче не ви съветвам да използваме това средство — добави Олдърсън, — защото ми се струва, че тази жена е твърде приятелски разположена към въпросното лице. Най-добре ще е въпреки риска да се действува изненадващо.

За това обаче, обясни той, били необходими трима, а може би и четирима души освен ръководещия акцията детектив; щом един от тях успеел да влезе в преддверието, след като бъдела отворена вратата в отговор на неговото позвъняване, останалите трябвало бързо да изскочат и да нахлуят вътре, за да му помогнат. Следващото важно нещо била бързината, с която се действува — трябвало бързо да се отворят всички врати. Слугите, ако имало такива, трябвало да бъдат обезвредени и принудени по някакъв начин да мълчат. Това се постигало било с пари, било със сила. После един от детективите, преструвайки се на прислужник, щял да почуква подред на всички врати — а Бътлър и останалите детективи щели да стоят отстрани и да чакат да разпознаят търсеното лице. Ако се разберяло, че в някоя от стаите има хора, а те не отварят, вратата можела да бъде насилена. От къщата можело да се избяга само през главния или през задния вход, а те щели да бъдат завардени.

Планът беше смел, но даваше възможност Ейлийн да бъде отведена незабелязано.

Като разбра колко неприятна щеше да бъде тази процедура, Бътлър силно се притесни. В един момент му мина през ум да не отива в къщата, а просто да извика дъщеря си, да поговори с нея, да й каже, че знае всичко, така че тя да не може повече да отрича. И тогава да й предложи да избира между пътуването до Европа и отиването в изправителен дом. Но тъй като се опасяваше, че темпераментната Ейлийн може да надделее в един разговор, а искаше да я накаже сурово, накрая реши да приеме предложения план. Нареди на Олдърсън да уточни внимателно всички подробности и щом забележи, че Ейлийн и Каупъруд влизат в къщата, бързо да му съобщи. Той щеше да отиде и с помощта на детективите да я разобличи.

Този план наистина беше безразсъден, груб и жесток. Не можеше да бъде оправдан нито с бащина любов, нито с каквато и да било теория за превъзпитание. Насилието никога не води до добро. Но Бътлър не разбираше това. Той искаше да сплаши Ейлийн, да я накара по драстичен начин да осъзнае цялата чудовищност на простъпката си. След като прие плана на Олдърсън, Бътлър прекара цяла седмица в мъчително очакване и един следобед, когато нервите му бяха опънати до крайност, настъпи решителният момент. Каупъруд беше вече подведен под отговорност и го очакваше съд. Ейлийн му беше съобщавала от време на време какви според нея са намеренията на баща й спрямо него. Разбира се, тя нищо не научаваше пряко от самия Бътлър — той се държеше крайно предпазливо с дъщеря си, за да не разбере тя колко безмилостно подготвя окончателното смазване на Каупъруд, — а от ония случайни забележки на Бътлър, изтървани пред Оуен, които Оуен повтаряше пред Калъм, а той от своя стана, без да подозира нищо, споделяше с Ейлийн. По този начин тя бе научила например кой ще бъде избран за нов областен прокурор и какво ще бъде евентуалното му становище по делото, тъй като той беше постоянен посетител на дома и кантората на Бътлър. Оуен беше казал на Калъм, че според него Шанън ще направи всичко възможно да вкара Каупъруд „зад решетките“ и че според баща им това щяло да бъде напълно заслужено.

Беше научила също, че баща й не желае Каупъруд да възобнови работата си — смятал, че на всяка цена трябвало да му се попречи. Истинско щастие щяло да бъде за обществото да се отърве от него, бил казал той една сутрин на Оуен по повод на една бележка във вестниците за усилията на Каупъруд да възстанови положението си и Оуен попитал Калъм дали не знае защо баща им е толкова непримирим към Каупъруд. И двамата й братя не знаели причината.

За всичко това Каупъруд научаваше от Ейлийн. Научи, че съдията Пейдърсън, който щеше да гледа делото, е приятел на Бътлър и че Стенър ще получи пълния размер на присъдата за престъплението си, но после ще бъде помилван.

Каупъруд обаче не изглеждаше особено изплашен. Казваше на Ейлийн, че сред финансистите има влиятелни приятели, които ще се обърнат към губернатора с молба да бъде помилван, ако бъде осъден, разбира се, защото той не смяташе, че обвиненията срещу него са достатъчно основателни. Казваше й също, че е само изкупителна жертва за политиците, които се бояха от общественото мнение, а и бяха настройвани срещу него от баща й — от момента, в който беше получил анонимното писмо. И нищо повече.

— Ако не беше баща ти, скъпа — казваше й той, — веднага бих оборил тези обвинения. Сигурен съм, че нито Моленхауър, нито Симпсън имат нещо лично против мен. Разбира се, те искат да ме отстранят от сделките с градските трамвайни линии, а и да смекчат вината на Стенър. Но, повярвай ми, ако баща ти не беше така зле настроен към мен, те не биха отишли толкова далеч, че да ме превърнат в изкупителна жертва. Освен това баща ти насочва действията и на този Шанън, и на разни други дребни администратори. И те го слушат. Длъжни са да го слушат. В това е бедата.

— О, знам — отвърна Ейлийн. — Аз, аз съм причината. Ако той не подозираше нашата връзка, веднага щеше да ти помогне. Понякога си мисля, че съм ти донесла само зло. Питам се какво трябва да направя. Съгласна съм да не се виждам с теб известно време, но не съм сигурна, че това ще ти помогне. О, Франк, колко много те обичам! Готова съм да направя всичко за теб. Не ме интересува какво мислят или какво говорят хората. Обичам те!

— Сега си мислиш така — възрази шеговито той. — Но това чувство ще премине. Ще се влюбиш в друг.

— В друг! — възкликна и с възмущение, и с презрение Ейлийн. — След тебе не може да има друг. Аз копнея само за един мъж, за моя Франк. Ако ме изоставиш някога, ще се самоубия. Ще видиш!

— Не говори така, Ейлийн! — почти ядосано отвърна той. — Не искам да те слушам. Няма да направиш подобна глупост. Аз те обичам и ти знаеш, че няма да те изоставя. Всъщност за теб би било най-добре сега ти да ме изоставиш.

— Как можа да го кажеш?! — възкликна тя. — Да те изоставя! И смяташ, че това е възможно? Но ако ти ме изоставиш, аз ще направя това, което казах. Кълна се!

— Не говори така! Не говори глупости!

— Кълна се! Кълна се в любовта си! Кълна се в твоята сполука, която е и мое щастие! Ще направя това, което казах! Ще се самоубия!

Каупъруд стана. Той беше малко смутен от тази дълбока страст, която беше събудил. Тя беше опасна и той не знаеше до какво би могла да доведе.

Беше мрачен ноемврийски следобед, когато Олдърсън, известен от следящия в момента къщата на Южна Шеста улица детектив, че Ейлийн и Каупъруд току-що са влезли, отиде в кантората на Бътлър и го покани да тръгне с него. Дори и сега Бътлър не можеше да повярва, че ще завари дъщеря си там. Какъв срам. Какъв ужас! Какво ще й каже? С какви думи да я упрекне? Как да постъпи с Каупъруд? Големите му ръце се разтрепериха при тези мисли. Бътлър и Олдърсън бързо стигнаха до мястото, където дежуреше вторият детектив — на отсрещната страна на улицата и на известно разстояние от къщата. Те слязоха от двуколката и тръгнаха към входната врата. Наближаваше четири и половина. В една от стаите на къщата Каупъруд, съблякъл жакета и жилетката си, слушаше Ейлийн, която му говореше за тревогите си.

Стаята, в която седяха, беше обзаведена според преобладаващата по онова време елементарна представа за разкош. Повечето предлагани за масова продажба от мебелните фабрики „гарнитури“, които имаха претенции за „изисканост“, бяха имитации на някои от стиловете „Луи…“ Тежки завеси, най-често от червен брокат, дебели, пухкави, пъстри килими на цветя, тежки, масивни резбовани мебели от различно дърво… Във въпросната стая имаше масивно легло, умивалник, скрин и гардероб, изработени от орех. Над умивалника беше окачено голямо правоъгълно огледало в позлатена рамка. По стените, също в позлатени рамки, висяха няколко евтини картини — пейзажи и голи тела. Столовете с позлатени рамки бяха тапицирани с брокат на розови и бели цветя, прихванат от лъскави медни гвоздеи с широки главички. В плътния брюкселски килим в бледорозово и кремаво имаше мотиви от сини кошници с цветя. Макар и малко претрупана и душна, стаята не оставяше кой знае колко неприятно впечатление.

— Знаеш ли, понякога ме завладява много голям страх — каза Ейлийн. — Не е изключено татко да ни следи. Често се питам какво ще правя, ако ни залови. Тогава вече и лъжата няма да ме спаси.

— Да, наистина — каза Каупъруд.

Той й се любуваше, завладян както винаги от магията на нейното очарование. Не можеше да откъсне очи от изваяните й ръце, от гладката й източена шия, от червеникаво-златистите й коси, които като ореол ограждаха главата й, от големите й искрящи очи. Тя беше истинско олицетворение на пълнокръвна, цъфтяща женственост — толкова чувствена, толкова всеотдайна в любовта си, толкова романтична и прелестна беше Ейлийн.

— Излишно е да се тревожиш предварително — продължи той. — И аз си мисля, че може би трябваше да престанем да се срещаме за известно време. Това писмо беше достатъчно сериозно предупреждение.

Ейлийн седеше пред тоалетната масичка и оправяше косите си.

— Моята прекрасна кокетка — каза той, като се приближи, прегърна я и целуна красивата й уста. — Няма нищо по-прелестно на този свят от теб — прошепна в ухото й Франк.

Докато се разиграваше тази сцена, Бътлър и един от детективите застанаха встрани от входната врата, а Олдърсън пристъпи напред и позвъни. Появи се една прислужница негърка.

— В къщи ли е мисис Дейвис? — попита любезно той, назовавайки по име собственичката. — Бих искал да я видя.

— Влезте — покани го прислужницата, без да подозира нищо, и му посочи салона вдясно.

Олдърсън свали меката си широкопола шапка и влезе. Щом прислужницата тръгна нагоре по стълбата, той незабавно се върна при входната врата и пусна вътре Бътлър и двама детективи. Четиримата се вмъкнаха в салона, незабелязани от никого. След няколко минути се появи „мадам“, както беше прието да се наричат този тип жени. Беше висока, закръглена, руса и доста приятна на вид, със светлосини очи и предразполагаща усмивка. Постоянните й срещи с полицията и грубостта на мъжете, с която се бе сблъсквала през бурните си младини, я бяха направили хитра и предпазлива. Тъй като начинът, по който изкарваше прехраната си, не беше законен, а тя не умееше да върши нищо друго, винаги се стараеше да бъде в добри отношения с полицията и с клиентите, както всъщност и всеки търговец, който се стреми да продаде стоката си. Беше облечена в широк пеньоар на сини цветя, прихванат със сини панделки, но дискретно отворен при деколтето така, че се виждаше част от скъпото й бельо. Пръстен с голям опал красеше средния пръст на лявата й ръка, а на ушите й висяха яркосини тюркоазени обици. Обута беше с жълти копринени чехли с бронзови катарамки. Външният й вид напълно съответстваше на обстановката в салона — тапети на златни цветя, мек пухкав килим в синьо и кремаво, картини в масивни позлатени рамки, изобразяващи полегнали голи жени, и едно високо от пода до тавана огледало също в позлатена рамка. Излишно е да се казва, че Бътлър беше потресен до дъното на душата си от тази непристойна и пагубна среда, в която навярно бе попаднала и неговата дъщеря.

Олдърсън даде знак на един от детективите да застане зад жената, за да й препречи пътя към вратата.

— Съжалявам, че ви безпокоя, мисис Дейвис — каза Олдърсън, — но търсим една двойка, която се намира във вашата къща. По-точно търсим едно забягнало момиче. Нямаме намерение да ви създаваме каквито и да било неприятности, искаме само да намерим момичето и да го отведем.

Мисис Дейвис побледня и понечи да отвори уста.

— Само не вдигайте шум и не се опитвайте да викате — каза той, — за да не ни принудите да ви възпираме. Моите хора са обградили къщата от всички страни. Никой не може да излезе оттук. Познавате ли някой си мистър Каупъруд?

За щастие мисис Дейвис не беше човек със слаби нерви, пък и не обичаше да влиза в разпри. Отнасяше се философски към нещата. Все още не беше влизала в допир с полицията тук, във Филаделфия, и нямаше основание да се страхува, че ще бъде разкрита. Какъв смисъл имаше да вика, помисли си тя. Къщата беше обкръжена, а нямаше никой, който би могъл да помогне на Каупъруд и Ейлийн. Всъщност тя не знаеше истинските им имена, за нея те бяха мистър и мисис Монтагю.

— Не познавам човек с такова име — отвърна нервно тя.

— Няма ли тук едно момиче с червени коси? — попита един от помощниците на Олдърсън. — И един мъж със сив костюм и кестеняви мустаци? Дойдоха преди половин час. Помните ги, нали?

— В къщата има само една двойка, но не съм сигурна дали това са хората, които търсите. Ако желаете, ще ги помоля да слязат тук. Но, моля ви, не допускайте крайности!

— Няма да ги допуснем, стига вие да не ги предизвикате — отвърна Олдърсън. — Само не вдигайте шум. Ние искаме просто да намерим това момиче и да го отведем. Не мърдайте от мястото си. В коя стая са?

— Във втората на горния етаж. Защо не разрешите да отида аз? Много по-добре ще бъде. Ще почукам и ще ги помоля да излязат.

— Не, ние ще се погрижим за това. Вие стойте тук. Не ви заплашва никаква неприятност. Само си стойте на мястото — настоя Олдърсън.

Той даде знак на Бътлър да го последва, но Бътлър не помръдна, внезапно осъзнал, че е направил грешка, като се е впуснал в тази нечиста история. Какъв смисъл имаше да нахлуе насила и да изведе дъщеря си, щом не смяташе да убива Каупъруд? Би било достатъчно да я накарат да слезе долу. Тя щеше да разбере, че той знае всичко. Защо трябваше да се разправя с Каупъруд пред хората? Боеше се, боеше се от самия себе си.

— Пуснете я да отиде — каза мрачно той, като кимна презрително към мисис Дейвис. — Но я наблюдавайте. И кажете на момичето да слезе при мен.

Мисис Дейвис, разбрала веднага, че става дума за някаква семейна разправия, от която би могла да се измъкне сравнително леко, тръгна незабавно нагоре по стълбата заедно с Олдърсън и неговите помощници, които го следваха по петите. Когато стигна до стаята, заета от Каупъруд и Ейлийн, тя почука леко на вратата. В този момент Ейлийн и Каупъруд седяха в едно голямо кресло. Ейлийн в миг пребледня и скочи. Обикновено спокойна, днес по някаква необяснима причина се чувствуваше особено притеснена, сякаш очакваше да й се случи беда. Погледът на Каупъруд стана напрегнат.

— Не се безпокой — каза той, — сигурно е някой от прислугата. Аз ще отида да видя.

Той понечи да тръгне, но Ейлийн го спря.

— Почакай — каза тя. Поуспокоена, отиде до шкафа, извади един пеньоар и го облече. Междувременно отново се почука. Ейлийн отиде до вратата и леко я открехна.

— Мисис Монтагю — с напрегнат и нервен глас се обърна към нея мисис Дейвис, — долу има един господин, който иска да ви види.

— Господин, който иска да ме види ли! — възкликна Ейлийн учудено и пребледня. — Сигурна ли сте?

— Да, настоява да ви види. С него има още няколко души. Струва ми се, че е ваш роднина.

Ейлийн и Каупъруд веднага разбраха какво се беше случило. Бътлър или мисис Каупъруд ги бяха проследили — по всяка вероятност Бътлър. Каупъруд се запита какво би трябвало да направи, за да защити Ейлийн. За себе си не се боеше, дори и тук. Той беше достатъчно голям кавалер, за да допусне, когато ставаше въпрос за жена, да го завладее страх. Доста вероятно беше Бътлър да е дошъл, за да го убие, но това не го разтревожи. Той отмина тази мисъл, макар да не беше въоръжен.

— Аз ще се облека и ще сляза долу — каза той, като видя колко е пребледняла Ейлийн. — Ти стой тук. И не се безпокой, ще намеря някакъв изход, само не се безпокой. Това е моя работа. Аз те въвлякох в тази история и моя грижа е да те защитя. — Той си взе шапката и жакета и добави: — Аз отивам, а ти побързай да се облечеш.

Веднага щом затвори вратата след мисис Дейвис, Ейлийн започна припряно да се облича. Мозъкът й работеше бързо като машина. Питаше се дали това наистина е баща й. Може пък и да не е. Дали тук действително няма някоя мисис Монтагю? Но ако беше баща й — колко благородно все пак беше постъпил, като не я беше издал пред никой друг от семейството и беше запазил тайната й! Той я обичаше и тя го знаеше. Не е без значение за едно момиче, попаднало в такова положение, дали преди това е било обичано, галено и глезено от баща си. А Ейлийн беше обичана и галена, и глезена. Тя не можеше да си представи баща й да прибегне до физическа разправа с нея или с когото и да било друг. Но щеше да й бъде безкрайно трудно да се срещне сега с него, да го погледне в очите. Когато в паметта й изникна отчетливо образът на стария Бътлър, Ейлийн изведнъж осъзна какво трябва да направи.

— Не, Франк — прошепна тя възбудено, — ако е татко, по-добре да отида аз. Знам как да разговарям с него. На мен той няма нищо да ми каже. Ти стой тук. Не се боя, наистина не се боя. Ако ми потрябваш, ще те извикам.

Той се приближи до нея, хвана красивата й брадичка и се вгледа загрижено в очите й.

— Не бива да се страхуваш — каза й. — Аз ще сляза. Ако е баща ти, трябва да си тръгнеш с него. Не допускам, че ще направи нещо нито на теб, нито на мен. Ако наистина е той, прати ми една бележка в кантората. Аз ще бъда там. Ще ти помогна с каквото мога. Все ще уредим нещо. Но не давай никакви обяснения. Не казвай нищо.

Той вече беше облякъл жакета и връхното си палто и стоеше с шапка в ръка. Ейлийн също беше почти облечена и се мъчеше да закопчее редицата яркочервени копченца на гърба на роклята си. Каупъруд й помогна. Когато тя беше вече напълно готова — с шапка и ръкавици, — той каза:

— А сега ме пусни аз да отида пръв. Искам да видя дали наистина е баща ти.

— Моля те, Франк, недей! — помоли го тя с решителен глас. — Нека аз да отида. Сигурна съм, че е той. Кой друг би могъл да бъде? — За миг се запита дали баща й! не е довел със себе си и двамата й братя, но това й се стори невъзможно. Убедена беше, че той не би могъл да го направи. — Ако те повикам, тогава ще дойдеш — продължи тя. — Нищо лошо няма да ми се случи, познавам го добре. Той едва ли ще посегне на мен. Ако ти отидеш, само ще го разгневиш още повече. Пусни ме да отида. Ти стой тук на вратата. Не те ли извикам, значи всичко е наред. Ще ме послушаш, нали?

Тя сложи красивите си ръце на раменете му, докато той преценяваше това, което му бе казала.

— Добре — каза Каупъруд, — но ще те придружа до стълбата.

Те отидоха до вратата и той я отвори. Навън стояха Олдърсън и двамата детективи, а малко настрани — и мисис Дейвис.

— Какво има? — рязко попита Каупъруд, обръщайки се към Олдърсън.

— Долу има един господин, който желае да види дамата — отвърна Олдърсън. — Мисля, че е баща й — добави той спокойно.

Каупъруд направи път на Ейлийн, която мина бързо, разгневена от присъствието на тези мъже и от това, че тайната й е разкрита пред тях. Смелостта й се бе възвърнала напълно. Беше силно ядосана на баща си, че устройва такова публично зрелище. Каупъруд понечи да я последва.

— Съветвам ви да не слизате долу сега — мъдро го предупреди Олдърсън. — Това е нейният баща. Презимето й е Бътлър, нали? Той търси по-скоро нея, отколкото вас.

Въпреки това Каупъруд бавно се приближи към стълбата и се ослуша.

— Защо дойде тука, татко? — чу той въпроса на Ейлийн.

Не можа да чуе отговора на Бътлър, но вече беше спокоен за нея, защото знаеше колко много Бътлър обича дъщеря си.

Застанала сега срещу баща си, Ейлийн искаше да даде израз на своя упрек и на своето възмущение, но сивите очи на Бътлър, които я гледаха изпод рунтавите вежди, издаваха такава скръб, такава мъка, че въпреки цялата си самоувереност и големия си гняв тя не си позволи да каже нищо. Стана й безкрайно тъжно.

— Никога не съм допускал, че ще те намеря на такова място, дъще — каза Бътлър. — Мислех те за по-благоразумна. — Той сякаш се задави и млъкна. — Знам с кого си тук — продължи, поклащайки тъжно глава. — Негодникът му с негодник! Ще го науча аз! Бях наел хора, които през цялото време ви следяха. Какъв позорен ден! Какъв позорен ден! Тръгвай веднага!

— Да, точно това е страшното, татко — започна Ейлийн, — че си наел хора да ме следят. Аз си мислех, че…

Тя замълча, защото той вдигна ръка някак необичайно вяло и все пак властно.

— Престани! Млъкни! — каза той, гледайки я намръщено изпод сивите си вежди. — Не мога да издържам повече! Не ме предизвиквай! Още не сме излезли от това място. И той не е! Веднага тръгвай за в къщи.

Ейлийн разбра. Той имаше предвид Каупъруд. Това я изплаши.

— Готова съм — отвърна тя припряно.

Старият човек тръгна съкрушен напред. Той чувствуваше, че докато е жив, няма да забрави този мъчителен ден.