Теодор Драйзер
Финансист (35)

ГЛАВА XXXV

Колкото повече време минаваше, Бътлър ставаше все по-неспокоен и все повече недоумяваше как трябва да постъпи с дъщеря си. Нейната мълчаливост, потайността й, явното й желание да го отбягва потвърждаваха подозрението му, че тя продължава да се вижда е Каупъруд, което един ден неизбежно щеше да стане достояние на обществото и да опозори цялото семейство. Мина му през ум да отиде при мисис Каупъруд и да я накара да повлияе на мъжа си, но реши, че това няма да помогне. Не беше напълно сигурен дали Ейлийн все още се среща тайно с Каупъруд, а и мисис Каупъруд може би не знаеше, че мъжът й я мами. Помисли си също да отиде направо при Каупъруд и да го заплаши, но това щеше да бъде крайна мярка, пък и той не разполагаше със сигурни доказателства. Не се решаваше да се обърне към детективско бюро, не искаше и да сподели тайната с някой от членовете на семейството. Веднъж отиде до къщата с № 931 на Северна Десета улица, обиколи наоколо й, огледа внимателно и самата къща, но това с нищо не му помогна. Къщата се даваше под наем. Каупъруд навреме я бе напуснал.

Най-сетне му хрумна идеята да нагласи нещата така, че Ейлийн да бъда поканена да погостува някъде по-далеч — в Бостън или в Ню Орлиънс, където живееше една от сестрите на жена му. Уреждането на тази работа обаче изискваше много деликатност и такт, а тези качества напълно му липсваха. И все пак той се зае с нея. Написа писмо до балдъзата си, с което я молеше да пише на сестра си, без обаче да издава, че го прави по негова молба, и да поиска съгласието й Ейлийн да й погостува, а в същото време да отправи покана и до самата Ейлийн; но скъса писмото. След известно време случайно научи, че мисис Моленхауър и трите й дъщери, Каролайн, Фелисия и Олта, се канят да отидат в Европа в началото на декември, за да посетят Париж, Ривиерата и Рим. Веднага реши да помоли Моленхауър да каже на жена си да покани за това пътуване Нора и Ейлийн или само Ейлийн, като й обясни, че мисис Бътлър не желае да оставя съпруга си сам, а би било добре момичетата да се поразходят. Това щеше да бъде чудесен предлог да отдалечи Ейлийн временно от Филаделфия. Предвиждаше се пътуването да трае около шест месеца. Разбира се, Моленхауър с удоволствие прие да изпълни молбата му. Двете семейства поддържаха доста тесни приятелски връзки. А мисис Моленхауър на драго сърце се съгласи, тъй като това щеше още повече да сближи семействата, и поканата беше отправена. Нора много се зарадва. Тя искаше да посети Европа и отдавна чакаше да й се открие такава възможност. На Ейлийн й стана приятно, че тази покана идва тъкмо от мисис Моленхауър, и преди няколко години би я приела веднага, но сега видя в нея нова, допълнителна принуда да прекъсне връзката си с Каупъруд. Когато една вечер на масата мисис Бътлър, която не подозираше участието на мъжа си в тази работа, спомена за поканата, отправена от мисис Моленхауър по време на следобедното й посещение, Ейлийн категорично я отхвърли.

— Тя държи и вие да тръгнете с тях, ако баща ви няма нищо против — каза майката. — Сигурна съм, че ще прекарате много хубаво. Ще отидат първо в Париж, а после на Ривиерата.

— О, чудесно! — възкликна Нора. — Отдавна мечтая да отида в Париж. А ти, Ей? Ще бъде чудесно, нали?

— Аз нямам особено желание — отвърна Ейлийн. Тя искаше от самото начало да покаже ясно, че не иска да отива където и да било. — Наближава зимата, а аз нямам никакви подходящи дрехи. По-добре е да почакам и да отида друг път.

— Ейлийн Бътлър! — възкликна Нора. — Какво говориш! Чувала съм десетки пъти да казваш, че много ти се иска да отидеш в чужбина някоя зима. И сега, когато се открива такава възможност… Освен това тоалети можеш да си поръчаш и там.

— Да, не би ли могла наистина да си поръчаш някой и друг тоалет там? — попита мисис Бътлър. — Пък и разполагаш с още две или три седмици.

— Дали не биха искали да вземат и един мъж със себе си, който да им служи за водач и съветник, как мислиш, мамо? — намеси се Калъм.

— Аз съм готов да предложа услугите си — обади се сдържано Оуен.

— Не знам, не мога да кажа — отвърна мисис Бътлър усмихнато, като в същото време дъвчеше голяма хапка. — Ще трябва да ги попитате тях, синчетата ми.

Ейлийн твърдо държеше на своето. Не искаше да отива никъде. Поканата била дошла много внезапно. Това било. Онова било. В този момент влезе старият Бътлър и седна на мястото си начело на масата. Той естествено знаеше всичко, но се престори на изненадан, когато жена му се обърна към него.

— Ти не би се противопоставил, Едуард, нали? — попита го мисис Бътлър, като преди това му съобщи за поканата.

— Да се противопоставя! — възкликна той с престорена и грубовата шеговитост. — И таз добра! Тъкмо ще си отдъхна от вас. С най-голяма радост бих се отървал от всички ви за известно време.

— Що за приказки! — сряза го жена му. — Представям си каква неразбория ще сварим, ако те оставим да поживееш сам.

— Та аз няма да остана сам, бъди сигурна — отвърна Бътлър. — В този град има толкова къщи, където ще ме посрещнат сърдечно. И без вас мога.

— Но не са малко и къщите, в които не би стъпил, ако не съм аз. Така да знаеш — сопна му се добродушно мисис Бътлър.

— Хайде, хайде, да не преувеличаваме — заключи отстъпчиво той.

Ейлийн беше непреклонна. Всички опити на Нора и на майка й да я убедят оставаха без резултат. За голямо свое съжаление Бътлър разбра, че планът му се проваля, но не искаше да се примири. Когато окончателно се убеди, че няма никаква надежда Ейлийн да приеме поканата на мисис Моленхауър, той най-сетне се реши да наеме детектив.

По това време с голяма популярност се ползваше бюрото на прочутия детектив Уилям А. Пинкертон. Пинкертън бе израснал в бедност, бе преминал сурова житейска школа и се бе издигнал до върховете на своята професия, която на мнозина се струваше отблъскваща. Но за ония, които поради някакви лични нещастия или неприятности имаха нужда от неговите услуги, най-голямата препоръка за способностите му бяха широко известните му патриотични прояви по време на Гражданската война и заслугите му към Ейбрахам Линкълн. Той или, по-точно, неговите хора бяха охранявали Линкълн през цялото време на неговото бурно президентство. Постепенно Пинкертън бе превърнал бюрото си в голямо предприятие с клонове във Филаделфия, Вашингтон, Ню Йорк и още много други градове. Бътлър беше виждал фирмата на клона във Филаделфия, но не искаше да се обърне за услуги там. След като окончателно реши да предприеме тази стъпка, той сметна, че ще бъде най-добре да отиде в Ню Йорк, където, както му бяха казали, се намирало главното бюро.

Един ден, под предлог, че има работа, нещо, което често му се случваше, той се качи на влака и след близо петчасово пътуване пристигна в Ню Йорк в два часа. В бюрото, което се намираше на Бродуей, той поиска да се види с директора, който се оказа петдесетгодишен, висок, с масивно телосложение мъж, със сиви очи, с посивели коси, с едро, леко подпухнало, но хитро и умно лице, с къси ръце, чиито дебели пръсти барабаняха лениво по писалищната му маса, докато говореше. Беше облечен в тъмнокафяв вълнен костюм, който се стори на Бътлър доста крещящ, а на връзката му беше забодена голяма диамантена карфица във формата на подкова. Старият Бътлър неизменно носеше скромен сив костюм.

— Добър ден — каза Бътлър, когато един служител го въведе при този внушителен човек, чието име беше Мартинсън — Джилбърт Мартинсън, от американо-ирландски произход.

Мартинсън кимна, хвърли бърз поглед към Бътлър и веднага прецени, че срещу себе си има човек със силен характер и навярно с високо обществено положение. Стана и му предложи стол.

— Заповядайте, седнете — каза той, като изучаваше стария ирландец изпод гъстите си рунтави вежди. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие сте директорът, нали? — попита Бътлър, като го гледаше изпитателно.

— Да, господине — отвърна спокойно Мартинсън. — Това е постът, който заемам тук.

— А този мистър Пинкертън, дето държи бюрото… той не е ли тук сега? — попита предпазливо Бътлър. — Нямам намерение да ви обиждам, но бих искал да поговоря с него лично, ако е възможно.

— Мистър Пинкертън в момента е в Чикаго — отвърна мистър Мартинсън. — Не го очаквам да се върне по-рано от седмица или десет дни. Но вие можете да се доверите колкото на него, толкова и на мен. Аз отговарям за бюрото. Все пак оставям сам да решите.

Бътлър размишляваше напрегнато, преценявайки човека пред себе си.

— Семеен ли сте? — попита той най-неочаквано.

— Да, женен съм — отвърна тържествено Мартинсън. — Имам жена и две деца.

Дългогодишният опит на Мартинсън му подсказа, че сигурно става въпрос за семейни неприятности — със син, с дъщеря, с жена. Такива случаи не бяха редки.

— Бях дошъл тук с намерението да говоря със самия мистър Пинкертън, но щом вие го замествате… — Бътлър замълча.

— Да, аз ръководя бюрото — отвърна Мартинсън. — Повтарям ви, че с мен можете да говорите толкова откровено, колкото и с мистър Пинкертън. Впрочем елате в личния ми кабинет. Там бихме могли да поговорим по-спокойно.

Той тръгна напред и влезе в една съседна стая с два прозореца, които гледаха към Бродуей. В стаята имаше масивна продълговата, гладко полирана кафява маса, четири стола с кожени облегалки и няколко картини, изобразяващи победните за Севера битки в Гражданската война. Бътлър го последва нерешително. Крайно неприятно му беше, че трябва да споделя с чужд човек нещо за Ейлийн. Дори и сега не беше сигурен дали ще го направи. Беше си мислил, че само ще огледа тези хора тук и след това ще реши как да постъпи. Отиде до единия прозорец и погледна надолу към улицата, която буквално беше задръстена от омнибуси и какви ли не други превозни средства. Мистър Мартинсън тихо затвори вратата.

— Е, кажете сега с какво мога да ви бъда полезен, мистър… — Мартинсън замълча. Той си мислеше, че с тази дребна хитрост ще изтръгне от Бътлър истинското му име — обикновено тя действаше безотказно, но този път не даде резултат. Бътлър беше прекалено предпазлив.

— Все още не съм напълно убеден дали трябва да предприема тази стъпка — каза колебливо старият човек. — И сигурно не бих се решил, ако има някаква опасност работата да не бъде свършена както трябва. Искам да открия нещо… държа да узная нещо… но то е от много личен характер… и…

Той замълча, за да премисли как да продължи по-нататък, като гледаше все тъй упорито Мартинсън. Мартинсън разбираше душевното му състояние. Беше се сблъсквал с много подобни случаи.

— Позволете ми още в началото да ви кажа, мистър…

— Сканлън — добави Бътлър непринудено. — И това име ще ви свърши работа, ако изобщо ви е нужно име. Истинското ще премълча засега.

— Добре, мистър Сканлън — продължи спокойно Мартинсън. — Всъщност мен никак не ме интересува дали това е истинското ви име или не. Тъкмо се канех да ви кажа, че може би няма да е необходимо да ни съобщавате истинското си име. Всичко зависи от това, какво искате да узнаете. Що се отнася до проблемите, които ви тревожат, можете да бъдете сигурен, че онова, което ще разкажете тук, ще остане в пълна тайна — все едно че не сте го споделяли с никого. Същината на нашата работа е доверието и ние нито за миг не можем да си позволим да злоупотребим с него. Имаме служители, мъже и жени, които работят при нас повече от трийсет години. Никога не уволняваме когото и да било освен по много сериозен повод; но пък и не назначаваме хора, които биха дали повод да бъдат уволнени. Мистър Пинкертън е добър психолог. И затова сред служителите си имаме не по-малко добри психолози. Всяка година ние се заемаме с над десет хиляди случая от всички краища на Съединените щати. С всеки случай се занимаваме толкова дълго, колкото се иска от нас. Опитваме се да открием само онези неща, от които се интересуват клиентите ни. Не надничаме излишно в чуждите работи. Ако преценим, че не можем да открием това, което клиентът иска да узнае, веднага го уведомяваме. Много поръчки отхвърляме още тук, в този кабинет, и изобщо не се залавяме с тях. И вашата може да се окаже такава. Не се залавяме с каквото и да било само за да имаме работа, и го заявяваме откровено. Не се докосваме до случаи, в които са намесени политически интереси или се търси лично отмъщение — не искаме да имаме нищо общо с тях. Така стоят нещата при нас — преценете ги сам. Струва ми се, че сте човек с богат жизнен опит. И аз, надявам се, съм такъв. Допускате ли, че институция като нашата може да злоупотреби с нечие доверие?

Той замълча и погледна Бътлър в очакване на неговия отговор.

— Изглежда малко вероятно — каза Бътлър. — И все пак не е лесно да извадиш на показ личните си неща — добави тъжно старият човек.

И двамата замълчаха.

— Добре — каза Бътлър накрая. — Изглеждате ми свестен човек и затова ще ви поискам един съвет. Имайте предвид, че ще заплатя добре и че няма да ви бъде трудно да откриете интересуващите ме факти. Искам да знам дали един мъж от същия град, в който живея, има връзка с една жена и къде се срещат. Вярвам, че задачата няма да ви затрудни.

— Нищо по-лесно от това — отвърна Мартинсън. — Непрекъснато се занимаваме с такива случаи. Позволете ми да ви улесня, мистър Сканлън. Напълно ясно ми е, че не желаете да се впускате в подробни обяснения, а и ние не искаме да ни казвате повече, отколкото е нужно. Ще ни трябва само името на града и името на мъжа или на жената — не са необходими и двете имена, — освен ако не пожелаете да ни улесните. Имаме ли едното име, примерно на мъжа, и описанието на жената — но то трябва да е съвсем точно — или нейна фотография, скоро ще можем да ви кажем това, което ви интересува. Разбира се, за нас винаги е по-добре да разполагаме с пълни сведения. Но както решите. Дайте ми сведенията, които считате, че можете да ми дадете, и аз ви обещавам, че ще направим всичко, което е по силите ни, за да ви услужим така, че да останете доволен.

Той се усмихна сърдечно.

— Е, добре тогава — каза Бътлър, който въпреки че дълбоко в себе си все още се съпротивляваше, най-сетне се реши. — Ще бъда откровен с вас. Името ми не е Сканлън, а Бътлър. Живея във Филаделфия. Там има един банкер, казва се Каупъруд — Франк А. Каупъруд…

— Почакайте за миг — каза Мартинсън, като извади от джоба си голям бележник и молив. — Искам да си запиша. Как беше името?

Бътлър го повтори.

— Да. Продължавайте нататък.

— Той има кантора на Трета улица, всеки ще ви я покаже. Съвсем наскоро фалира.

— О, за този ли човек става въпрос? — намеси се Мартинсън. — Чувал съм за него. Замесен е в някаква злоупотреба с градски пари. Предполагам, че не сте се обърнали към нашия клон във Филаделфия, защото не сте искали да споделите проблема си с тамошните ни агенти. Нали така?

— Точно това е човекът и тъкмо по тази причина не се обърнах към местния клон — каза Бътлър. — Не искам работата да се знае във Филаделфия. И затова съм тук. Този човек има къща на Джирард Авеню, номер деветнайсет-трийсет и седем. Лесно ще я намерите, като дойдете там.

— Да, разбира се — съгласи се мистър Мартинсън.

— За него искам да науча — за него и за една жена, или по-скоро за едно младо момиче.

Старият човек замълча и целият потръпна. Мъчително му беше да намесва Ейлийн в тази история. Мъчително му беше дори само като си помислеше за това — толкова я обичаше, толкова се беше гордял с нея. Тлеещият в гърдите му гняв срещу Каупъруд отново се разгоря.

— Ваша роднина, предполагам — забеляза Мартинсън тактично. — Не е нужно да ми казвате нищо повече, само ми опишете как изглежда, ако обичате. Може би това ще е достатъчно, за да свършим работа.

Той разбираше колко дълбоко е разстроен този стар почтен човек. Мрачното му и угрижено лице достатъчно ясно говореше за това.

— Можете да бъдете напълно откровен с мен, мистър Бътлър — добави Мартинсън. — Мисля, че ви разбирам. Ние искаме тези сведения единствено, за да можем да ви помогнем, нищо повече.

— Да — каза унило Бътлър, — моя роднина е. Всъщност тя ми е дъщеря. Изглеждате ми разумен и честен човек. Аз съм й баща и за нищо на света не бих искал да й причиня зло. Само се опитвам да я спася. Него, него искам да заловя.

Той изведнъж стисна силно големия си юмрук.

Мартинсън, който имаше две дъщери, не пропусна да забележи този многозначителен жест.

— Разбирам ви, мистър Бътлър — каза той. — Аз самият съм баща. Ще направим за вас всичко, каквото можем. Дайте ми точното й описание или позволете на някой от моите хора да я види в дома ви или в кантората ви, уж случайно, разбира се, и аз мисля, че в близко време ще можем да ви кажем дали се срещат редовно. Това ли е всичко, което искате да узнаете — само това ли?

— Само това — каза навъсен Бътлър.

— Е, в такъв случай бързо ще свършим работа. Ако ни провърви, сигурно за три-четири дни, а в най-лошия случай — за седмица, за десет дни, най-много за две седмици. Ще зависи от това, колко дълго ще желаете да го следим, ако не успеем още в първите дни да съберем достатъчно доказателства.

— Аз искам да се добера до истината, колкото и време да е необходимо — отвърна рязко Бътлър. — Трябва ми истината, та ако ще да чакам месец, два и три, докато я откриете. Истината ми трябва! — отсече решително старият човек и се изправи. — Моля ви, само не ми изпращайте някои глупци. Искам хора, които сами са бащи, ако имате такива, хора, достатъчно умни, за да държат езика си зад зъбите, а не хлапаци.

— Разбирам, мистър Бътлър — отвърна Мартинсън. — Бъдете спокоен. Ще ви изпратим най-добрите си агенти. Можете да им се доверите напълно, те ще бъдат дискретни. Бъдете съвсем спокоен. Първоначално ще възложа случая само на един агент, когото вие ще можете да видите, за да прецените дали ви харесва или не. Аз няма да му казвам нищо. Първо вие ще разговаряте с него. Ако го одобрите, ще му разкажете каквото трябва и той ще се залови за работа. В случай че се нуждае от помощници, ще му ги изпратим. Кажете ми адреса си.

Бътлър му го каза.

— И всичко ще остане в тайна, нали?

— Напълно, уверявам ви.

— Кога ще дойде агентът?

— Още утре, ако желаете. Имам подходящ човек, когото мога да изпратя дори тази вечер. В момента не е тук, иначе щях да го извикам, за да разговаряте с него. Аз обаче ще му дам нужните указания. Вие не бива да се тревожите за нищо. Той ще съумее да запази репутацията на вашата дъщеря.

— Много ви благодаря — каза Бътлър вече с по-мек тон. — Безкрайно съм ви задължен. Правите ми голяма услуга и аз ще ви заплатя добре.

— О, моля ви, мистър Бътлър — каза Мартинсън. — Нашето предприятие е готово да ви услужи по възможно най-добрия начин и при обичайните цени.

Бътлър си тръгна и Мартинсън го изпрати до вратата. Старият човек се чувствуваше безкрайно потиснат и някак омърсен. Да стигне дотам, че да изпраща детективи по следите на Ейлийн, на своята любима дъщеря!