Силвия Дончева
360 градуса преди края (12)

12 глава

Лицето на човека от охраната издаваше крайна изнанада и обърканост. — Много съжалявам за безпокойството, сър, — започна той и се обърна към Майкъл, — Навън гъмжи от журналисти. Има няколко екипа от големите Галактически канали. Всички настояват за интервю от Вас, капитан Фрост и от Вас, мис Бел. — Не сме изявявали и най-малко намерение за среща с медиите, — отвърна безразлично Фрост. — Отпратете ги някакси, вие знаете как. И без това имаме достатъчно грижи тук с проф Бел. — Той очевидно не разбираше сложността на положението и не искаше да чуе за журналистите. — Но сър, и дума не може да става. Без друго трудно ги удържаме. Не очаквахме такова стълпотворение, нямаше никакви признаци за такъв интерес. Вчера нямаше никой. Сега обаче изведнъж се появиха толкова много хора. Високият млад мъж силно се притесняваше и не можеше да прецени дали охраната ще може сама да се справи със ситуацията, или трябва да повика помощ. Очакваше Майкьл да му подскаже отговора. Фрост обаче беше упорит и наистина нямаше никакво желание да разговаря с когото и да било. — Кажете им, офицер, че няма нищо ново и Лъчезарни ще участва във Формулата. Успокойте ги; още сутринта ми съобщиха, че повредите са почти отстранени… — Не става въпрос за състезанието, сър. — А за какво тогава. Бъдете по-ясен, лейтенанте, — попита учудено пилотът.

— Сър, извинете ме, но журналистите твърдят, че Ваш близък приятел е съобщил още вчера за предстоящ брак между Вас и мис Бел непосредствено преди състезанията във Формулата Тази информация ги е побъркала. Настойчиво искат да потвърдите намеренията си. Мислех, че знаете, затова си позволих, да поискам мнението ви относно мерките за охрана.

— Но това са пълни глупости, — избухна Фрост. — За нищо подобно не е ставало въпрос. Кой е този приятел, — той погледна многозначително към Анита, но тя гледаше офицера със същия втрещен поглед като неговия. Само това липсваше.

— Сурешните вестници са пълни с всевъзможни клюки, мистър Фрост, — опита се да изясни ситуацията вторият влязъл офицер от охраната. Беше донесъл цял куп най-различни издания и Майкъл с досада видя как собственото му изображение и това на Анита се поддават от почти всяка страница. Мярнаха му се както скъпи фосфорициращи заглавия, така и такива от най-старите черно-бели техники. Кой знае защо бяха отпечатани десетки заглавия от рода на „Личният живот на големите пилоти“, „ Формулата — за пореден път под знака на Майкъл Фрост“, „Какво привлече интереса на първия пилот в историята“, „Невероятното съчетание“, „Ще остане ли Майкъл Фрост в историята“ и много други повече или по-малко глупави измислици. Беше просто невероятно, защото нито той, нито Анита имаха подобни намерения. Интересът към тях беше твърде нездравословен. Едно обаче беше сигурно. Трябваше да се вземат спешни мерки срещу това. Майкъл нареди на охраната, докато не вземат окончателно решение, да се усили контрола. Нещо ставаше около него, а той съвсем не разбираше какво; явно същото се отнасяше и за Анита, която устремно прелистваше луксозните страници на холограмите, без дори да го забелязва Той също не смееше да я погледне. Във въздуха се усещаше някакъв взаимен укор. Денят, макар едва започнал, се очертаваше като крайно лош, а Майкъл осъзнаваше, че в ремонтното отдавна го чакаха, защото само след ден беше стартът във Формулата, а „Лъчезарни“ все още имаше куп повреди в инсталациите. Едновременно с това с Анита ставаше нещо ужасно, което той все по-трудно си обясняваше; сега, като похлупак на всичко се появи пресата с нейните измислици за някакъв въображаем брак. Никой не го беше предупредил за това. Изглеждаше крайно подозрително. В този миг в съзнанието на Майкъл се мярна желанието да избяга, да зареже всичко или всичко да се окаже само някакъв сън илиечеинало събитие. За съжаление нито можеше да се скрие, нито да отхвърли действителността. Не знаеше какво да мисли за Анита. Всичко беше напълно объркано; нито едно предположение за нея не му изглеждаше достоверно. Чуваше как тя продължава да разлиства списанията и усещаше, че е ядосана. Много ядосана. Върна се отново към мисълта за сънищата и. Охраната беше прекъснала разговора им точно когато Майкъл решаваше дали да и съобщи за източника-падина и да види реакцията и, или да изчака. Не успя да реши нищо; нещата се объркаха още повече. Само ново, силно безпокойство обхвана мозъка му; той напразно се опитваше да осмисли ситуцията. Пътят до съзнанието му сякаш беше блокиран; Майкъл чувствуваше, че потъва в блато от въпроси без отговор. Въпреки това знаеше, че трябва да си изясни поне половината от тях. В противен случай не можеше да вземе решение. Затова на първо място беше необходимо да се отърве от пресата, а след това да поговори на спокойствие с Анита Бел. Хвърли разбърканите страници и позвъни на охраната. Беше решил да напуснат тайно къщата.

— Ще излезем през задния вход, офицер, — каза той на влезлия мъж. — Осигурете спешно друг транспорт. Мис Бел и аз, — той погледна вторачената в някакво заглавие жена, която сякаш не го забелязваше, — ще сме готови след малко.

В това време Анита изглеждаше като човек, който се готви да убие някого. По лицето и преминаваше в нестроен ред цялата гама от известните на хората чувства. Объркване и страх се смесваха с негодувание и гняв. Мърмореше нещо несвързано и не приличаше на себе си. — Но откъде са измисл или тези неща. Ние не сме имали такива намерения…О, какви невероятни глупости. Виж, погледни какво пишат тук, — показваше му тя, не успяла още да види и триизмерното си изображение, съпровождащо последните новини от Алтея. Разгърнатите страници в ръцете и описваха последната им вечеря. — Знаех си, бях убедена, че са били там, дори са ни заснели. Ето виж има и холограма. Беше вън от себе си от яд. Хвърли останалите дискове на земята, наведе се и го погледна съсредоточено в очите. После каза изненадващо. — Някой много живо се интересува от нас двамата, Майкъл. Имам чувството, че пресата е свързана с тези, които ме следят. Сам видя, нали, посочи пак отворената страница. — На пръв поглед няма логика, но знам, че нещата са свръзани. Трябва да разберем какво значи това, — прошепна тя и подхвърли снимката към останалите вестници. Погледна го очаквателно; мислеше, че той ще се изненада от това преположение, но Фрост само кимна в знак на пълно съгласие и каза още по-сериозно и от нея:

— И аз мисля така, Анита, но преди това трябва да довършим разговора си. Така ще открием отговора на проблема, но преди това нека се махнем от журналистите. — Фрост замълча, стана от мястото си и бавно продължи. Като гледаше последните и действия, все пак реши да бъде откровен докрай; — Дори не знам как да ти го кажа, защото е опасно, но ти искаше да знаеш. — Наблюдаваше я изпитателно, не биваше да пропусне и най-малките промени по лицето и. Там обаче се четеше единствено интерес; не прозираше нито следа от подозрителност. Анита менеше настроенията си точно като човек и всичко в поведението и през последните минути го доказваше. — Източника. Ще ми кажеш за източника на сънищата. Попитах те за него непосредствено преди да влезе офицера, нали така. Анита се бе превърнала цялата в слух. — Да — отговори той, готов на всичко.

— Реакцията и беше повече от неподправена — Качваме се щом пристигне другият аеромобил. По пътя ще ми разкажеш отново всичко, което си видял в пси-носителя. Най-вече подробности за мястото. Личи, че знаеш за него. Хайде да тръгваме.

Видът и беше придобил нормалната си решителност. Тя изглеждаше така, сякаш единственото и желание беше да узнае обяснението за сънищата си и нищо друго не я интересуваше. Държеше се напълно естествено. Не създаваше впечатление, че се бои от нещо, нито пък, че застрашава околните, вестниците вече не я интересуваха. Беше силно аинтригувана; това го и озадачи, интуицията му подсказаваше да очаква спокойствие, но умът беше тревожен и напрегнат. Секунда по-късно я чу и как дава нови разпореждания на охраната:

— Офицер, трябва ни свобода, за да излезем от задната страна. Затова не викайте още хора, а излезте и спокойно съобщете на пресата, че след малко ще се появим с мистър Фрост пред входа и ще ги информираме обстойно за намерения си. Изкарайте аеромобила му от гаража на по-видно място. Това окончателно ще ги заблуди и ще намали бдителността им. Никой няма да предположи, че той ще се качи в чужд мобил, защото такова нещо никога не се е случвало. Сега ще му е за първи път, — каза тя и го погледна твърдо. — Мисля, че така ще успеем да изчезнем, незабелязани за никого.

Майкъл разбра мисълта и. Прие я моментално, дори се учуди на изобретателността и на бързата промяна в поведението и. Същевременно знаеше, че подобна постъпка е бомба със закъснител. Не след дълго журналистите щяха да ги открият отново; дотогава обаче бяха временно свободни, решението изглеждаше добро, макар и с непредвидими последици за в бъдеще. Всеки миг специалният маскировъчен аеромобил щеше да се появи на тайния заден вход.

Майкъл не обичаше друг да управлява аеромобила, в който се возеше самия той, затова с огромно притеснение се отправи към задните седалки. Вече се качваше, когато мисълта, която го измъчваше от десетина минути, се изясни. Защото това, което му се струваше необичайно, всъщност беше фактът, че никой от журналистте не споменаваше във вестниците за „Лъчезарни“, за повредата, за ремонта, за опасността от падината. На практика всичко само привидно беше насочено към неговото име и към отношенията му с Анита Бел. Същинската цел обаче беше единствено тя. Всъщност никой не желаеше да навреди на шоуто, нито на парите на Формулата. Някой обаче живо се интересуваше от проф. Бел, а може би и от нещо друго. Вероятно тъкмо от онова, което той току-що научи от пси-носителя. Знаеше, че това не бяха военните, за които работеше, и които подизираха Анита. Бяха други; това означаваше, че тя е изправена пред нова опасност, защото очевидно не предполагаше нищо за случилото се, или може би че самото човечество е застрашено. При тази мисъл Майкъл твърде осезаемо усети отново страха в съзнанието си. Нарасна бъркотията в мислите му. Анита вече се беше настанила до него и го наблюдаваше с нескрит интерес и очакване. Кабината на шофьора беше надежно изолирана. Предстоеше му труден, може би опасен разговор, особенно ако се окажеше, че тя не е човек. Вече пак се колебаеше дали да я осведоми, че знае истинския източник. От друга страна тя изглеждаше толкова истинска и искрена; беше вече късно за тези разсъждения, независимо че идеята да спасява хората не му харесваше особенно. В този момент осъзна, че понякога и най-невероятните мечти от детството могат да се сбъднат. Започна да обсъжда информацията от пси-носителя. Трябваше да разбере коя е Анита Флакон Бел. Дали на сцената не се появяваше някой трети освен тях двамата и Военните. Дали този трети не знаеше повече от тях.

В същото време в изпразнената къща на Анита Бел незабележимо се промъкна човешка сянка. 30 секунди в дома на ОВОС нямаше никой, но това време беше напълно достатъчно за влезлия човек. Уредите нямаше да отчетат нашествието му, защото системата допускаше присъствието само на един полицай от охраната, когато обитателите ги нямаше. Наличието на втори човек или липсата на каквато и да било охрана налагаше издаване на специална заповед, разследваше се внимателно като нарушение на правилника и опасност за сигурността на представителите на ОВОС. Сега обаче редът не беше нарушен. Човекът беше само един и едва ли някой щеше да забележи разликата във физиономията. В ръцете си той държеше нещо, но всъщност, при по-внимателно вглеждане те се оказаха празни, а и след миг, когато човекът напусна помещението вече стояха отпуснати свободно около тялото му. След секунда от противоположната страна влезе и полицай от охраната. Двамата не се засякаха, а охранителят не видя каквато и да е промяна в обстановката, за да се разтревожи. Това беше така, защото Попивателните никога не се виждаха и не се усещаха. В това беше силата им. Стояха, вече поставени и сега се очакваше единствено резултатът от действието им.