Силвия Дончева
360 градуса преди края (7)

7 глава

Брегът вече се виждаше в далечината и оживлението на корабите нарастваше с всяка измината минута. Връщаха се като герои и предусещаха удоволствието от срещата с града. Всички бяха излезли на палубата, по-нетърпеливите бяха заели места по въжетата и мачтите, а повечето се кръстеха и благодаряха на Бога за щастието да видят отново родния дом. Платната бяха опънати и се вееха тържествено на мачтите. Червените скосени кръстове пробляскаваха на яркото слънце и изпълваха душите и на посрещачи и на завръщащи се с неуписуем възторг. Кръста беше изрисуван върху наметалото на разкошно облечения мъж до руля. Радост грееше на неговото лице, но заедно с нея се виждаше и неприкрита гордост и явно чувство за превъзходство. С достолепния си вид той властваше над обкръжението и приемаше естесвено възторзите му. Това се отразяваше зле на духовника, застанал плътно зад него. Едър, с ослепително бяла плащеница върху която блестеше огромно златно разпятие той беше свикнал да привлича погледите, и страха на хората, ала сега се беше провалил. Мисията се превърна в триумф и той се оказа безсилен да и попречи. Не бе успял да накара корабите да се стреснат от опасностите и да се върнат, бурите, гладът и бунтът не ги унищожиха и целта беше достигната. Подлите уловки на църквата се оказаха безсилни пред силата на този мъж, надарен с власт над хората сякаш от самия Бог. И сега, когато се завръщаше победоносно, Испания го посрещаше като герой. Затова потъмнелите очи на дон Фернандо едва прикриваха недоволството от невъзможността да промени каквото и да било. По лицето му се четеше лукавството, типично за неговия орден и съсловието му. То бе последното, което му бе останало след мъките на океана. Затова подхвана угоднически. — Капитане, кралицата ще бъде радостна да Ви види отново. Вие изцяло заслужихте доверието и. Нейното и на краля, разбира се. — Така е отче, — отвърна мъжът, като присви недоволно очи. Искаше да се наслади изцяло на момента на пристигането, а не да говори за делата на църквата. Трябваше обаче да внимава и му отговори без да дава воля на гнева си, — С Божията благословия, отец Фернандо, открихме в есента на лето 1492 нов път през морето — океан, създадохме колония в неизвестни досега места. Сега се връщаме доволни, за да известим на техни Величества за успеха си. Ние постигнахме целта си, както никой преди нас, отец Фернандо.

— Ще бъдете богато възнаграден, — продължи духовникът, без да дава ухо на иронията в гласа на капитана. Кралят ще ви дари и с обещаната титла на благородник, с достатъчно слава и пари. Затова се надявам, че няма да забравите за помощта, която получихте от пресветата църква, нашата закрилница. — При тези думи отецът скръсти молитвено ръцете си и отправи смирен поглед към небето. Той трудно бе понесъл това пътуване, пък и предчувстваше, че мисията няма да бъде посрещната с одобрение от братята. Затова сега трупаше аргументи за настоятелството на светия орден а доминиканците. Трябваше да бъде сигурен за парите на църквата.

— Знаете отче, че орденът ще получи част от златото, което носим, но то принадлежи преди всичко на короната — мъжът погледна с видима досада престорените движения на отец Фернандо, но продължи, защото не веднъж се бе сблъсквал с мощта на църквата. — Кралят е верен на думата си, дадена пред монсеньора, и няма, защо да се тревожите за интересите си. Те са добре защитени. Парите ще са и ваши, а също и…

Топовните изстрели, мощно огласиха пристанището и направиха разговора невъзможен. Тълпата възторжено ревеше. Цяло море от хора бе заляло кея и с нетърпение очакваше акостирането.

„Санта Мария“ бавно приближаваше кея. Моряците бързо увивиха въжетата, а котвата беше допряла дъното на залива. Оставаше само да спуснат трапа.

Всеки слязъл на сушата, бе понасян на ръце, Мощно ура цепеше въздуха. Усмивките се смесваха със сълзи, благодарности и молитви. Тълпата беше заляла плътно малките извити улици; шествието се проточваше чак до двореца. Там отдавна се беше събрала отдавна и по-голямата част от аристокрацията. Градът ликуваше. Те бяха направили невероятното. Бяха се осмелили да тръгнат на най-опасното от всички пътувания досега — да поемат към неизвестното, отвъд морето-океан, водени единствено от неясни предположения и вътрешна вяра в успеха. Бяха извършили чудото и славата им щеше да се носи през вековете.

Кралят и кралицата ги очакваха. Те отдавна следяха церемонията по посрещането и с явно нетърпение наблюдаваха приближаването на кортежа. За Изабел Арагонска това беше дълго жадуван миг, миг на възхвала и тържество. Беше горда с делото си, беше доказала правотата си и сега Испани я щеше да бъде велика, а светът друг.

Забеляза веднага Колумб сред пъстрото обкръжение, което го обграждаше; противно на ранга си и церемониала се отправи към него, овладявайки желанието си да бърза още повече. Филип трябваше да и прости тази дързост, защото знаеше пристрастията и и мълчаливо ги одобряваше. Колумб също отдавна я беше забелязал и устремено се насочваше към нея. Тържествуваше, когато склони главата си в нозете и.

— Ваше Величество… — Капитане, — Изабел изживяваше цялото величие на момента, защото знаеше, че думите и този ден ще останат в историята, чувстваше превъзходството си над тези, които не повярваха. — Особенно сме радостни, — започна тя, — да Ви посрещнем, Аз и Кралят, след това дълго и уморително, но надявам се успешно пътуване през морето — океан. Вие, капитан Колумб, убедихте всички с делата си в съществуването на нов път към далечните земи на изток. — Тук кралицата огледа тържествуващо множеството и като подаде ръка на мъжа пред себе си, го поведе към трона и към краля.

— Името Ви, Христофор, ще остане в историята и ще се помни от всички поколения напред, защото Вие преобърнахте представата за света… Вие преобърнахте представата за света… Вие преобърнахте представата за света…

Утрото бе настъпило, а заедно с него си бе отишъл и поредният сън. Един от многото, които не напускаха Анита Фалкон Бел през последните две години на Алтея. Какво ли искаше да и каже този път Христофор Колумб.

А че сънят беше част от от далечното минало Анита нито за миг не се съмняваше. Обстановката, дрехите, хората, всичко бе такова, както през 1493 г. на Земята. Но най-невероятно бе името на отеца. Анита не се интересуваше особенно от периода на откриването на Америка и затова не знаеше подробности около тези събития. Но когато този сън преди време се присъедини към другите, тя изгледа много материали по въпроса. Никога дотогава не беше знаела как се казва свещеникът, придружавал Колумб в експедицията, нито пък нещо около посрещането му в Испания, а камо ли думите на Исабел. Всичко обаче съвпадаше и беше се случило действително преди повече от двадесет и три хилядолетия, там на Земята, в Старата Галактика.

Подобни аналогии се откриваха и в останалите сънища, съвпадаха имена на незначителни хора, присъствали на големи исторически събития, цялостно се покриваха и множество други дребни моменти, обстоятелства, думи. И кой ли историк, който не се занимаваше по специално с даден период помнеше името или даже бе прочел нещо за жреца на Александър Велики, за свещеника на „Санта Мария“ или за психолога на Вацлав Йортих. Вацлав Йортих — Анита се замисли по-дълбоко, когато това име мина ненадейно през съзнанието и. Знаеше, че то още силно вълнува човечеството, както някога името на Колумб е значело много за земляните. Защото той беше открил именно това, за което говореха още древните преди Христос и на което дължаха величието си хората днес — силата на етера на светлината, обгръщащ като огромна1 пелена цялата Вселена, проникващ в същността на всеки атом, система или звезда, създаден от и подпомагащ движенията на лъчения, звезди и планети.

Именно чрез откриването на този неизчерпаем океан от първична енергия човекът на 22-ри век беше успял да направи първия си скок в хиперпространството, а по-късно да завладее звездите. Оттогава корабите не използваха много гориво, значително олекнаха и разшириха комфорта. Зареждаха само толкова плазма, колкото им беше необходима за задаване координатите на пространствения скок и за осигуряване жизненото пространство и гравитацията в лайнерите. Повече просто не им беше нужна, защото самото преместване се извършваше от тази могъща, безкрайна енергия, носеща и проникваща всичко в космоса. Светлинният етер имаше свойството при синтеза и фокусирането му в огромни релси от енергия да носи лайнерите със скорост близка до тази на светлината, когато те се движеха нормално, а при необходимост и да ги прехвърля чрез завихрянето си около корпусите им за част от мига в други Галактики и системи. Можеше да им осигурява и останалото гориво, но трансформацията на незначително количество от етерната субстанция беше неефективно за нормални операции. Тя беше енергия с огромна мощ, определяща границите на светлинната, гравитационна Вселената и предпазващата я и от това, което беше около нея.

Анита сънуваше началото на този огромен скок в развитието на човека и негово най-грандиозно разширение — потапянето в океана през 2160 г. сл.Хр. на екипа на Вацлав Йортих и откриването там твърде случайно на възможността за разграждане ядрата на фотоните, които се оказаха в последствие и основа на етерната субстанция на всички нива. Те напълно повтаряха структурата на големия атом, състояща се от център и обикалящи сателити, но на практика нямаха нито маса, нито тегло. Бяха чиста енергия, на границата на обективирането и във вещество, а завихрянето и преминаването им в надсветлинна скорост беше само по себе си едно малко приказно чудо. Затова и Анита Бел винаги с възхищение и удоволствие си спомняше картините от това съноведение. Припомни си го с радост и сега. Беше и необходимо особено след съня за Колумб, с който имаха пряка връзка. Бързо си представи Земята и Океана преди повече от двадесет века. В съзнанието и заплуваха така познатите сини, а по-късно и обагрени в златно картини. Дълбоко на 11000 м. под морското ниво, в най-ниската точка на планетата — Земя, в Марианската падина, се строеше поредния подводен град. Планетата до такава степен беше пренаселена и по сушата и под водата, че беше дошло времето на това най-мрачно и пусто място. Налагаше се, защото тогава човекът все още не можеше да населва далечните планетарни светове и трябваше да намира всякакви други начини, за да се разсели. По тази причина и екипът на Йортих отдавна работеше тук по осигуряването на енергийното захранване на селището, а успоредно с това извършваше изследвания относно поведението на светлината в това толкова непривично място. Той и екипът му представляваха интересите на няколко заинтересовани от условията в падината Университета. И именно тогава се случи чудото, което Анита виждаше всеки път и което поради ранната епоха не беше записано с подробности в архивните материали. В съня обаче се виждаше всичко.

Групата от няколкото физика работеше отдавна под града. Всички бяха изморени и нервни, защото имаха сериозни проблеми с включването на слънчевите батерии. Бяха петима, сред които и Йортих; запасите в осигурителните им скафандри за престой на открито вече привършваха. Скоро трябваше да се преберат на закрито, отново без да са постигнали нищо. Бяха отчаяни. Нещата не вървяха добре и по свръзките между четирите отделни скутера се чуваха само откъслечни, ядосани фрази на техниците и операторите.

— При това налягане никога няма да успеем да насочим лъча, — викаше един от операторите, — ако ще и да стоим тук вечно. Аз се прибирам. Това нещо се изкривява всеки път, при това по различен начин. Следва движенията на океана и ще бъде истинска случайност, ако попадне на точното място.

— Да, отслабва, защото слънчевите отражатели на повърхността май наистина не са достатъчно големи, за да постигнат равномерно проникваща скорост на лъча при тази дълбочина. Това е следствието от икономиите…, най-добре е да се прибираме, — съгласи си и друг от екипа.

— Какво ще кажете, шефе — чу се по-свръзката. — Безсмислено е да киснем повече тук. Трябва да се измисли нещо друго или да се откажем. — Не няма, ще направим още един нов експеримент, — каза Йортих, който едва в този момент се намеси в разговора. Досега беше мислил. Бе направил всичко възможно, за да успее насочването, но наистина нищо не се получаваше. Трябваше друго решение. Стандартните методи не помагаха.

— Ще се разпръснем в различни посоки със скутерите около мястото на появата на светлината и когато се появи следващият лъч ще го обстреляме със стена от плазма към желаната посока, предложи той, така ще му предадем допълнително направление и ще го насочим по определния канал. — Ще бъде трудно, защото трябва да се избере подходящия момент, — подвууми се единият техник. — Пък и не се знае как светлината ще реагира на тази мощ, да не говорим за риска. Все пак се намираме във вакум, завихрянето ще е страшно.

— Що се отнася до първото, компютърът на най-застрашения скутер ще го направи, — отговори Йортих. Вече беше взел решение. — При приближаването на лъча, — продължи да обяснява плана си той, — роботът автоматично ще задвижи системата за защита и ще изстреля торпедата с предварително програмираните координати на батериите. — Но ако се изстрелят и останалите разстилащи плазма торпеда, защото и техните роботи са се почувствали застрашени, ще се създаде опасност лъчът наистина да се завихри неопределено и да помете някои от нас. Ускорението може да бъде страшно и да не се постигне и никакво насочване. — Да се надяваме, че няма, — категорично отсече Йортих. — Мисля, че има голяма вероятност само един от нас да направи това и тогава лъчът няма да изкриви вихрово направлението си. Трябва да рискуваме, защото изоставаме със строежа, пък и по-големи отражатели горе няма да се монтират, финанси, нали разбирате. Освен това ще имаме реална възможност да проследим реакцията на светлината при обстрелването и с плазма в условията на вакум. Експериментът си заслужава, защото има предположения, че това може да увеличи скоростта1 и. — В надсветлинна. — Вероятно, въпреки че при това съпротивление под водата, на тази дълбочина това е може би невъзможно, затова по-скоро се надявам поне да я ускори достатъчно, за да насочим лъча към батериите. — Да абсурдно е; може би затова и безопасно, — намеси се вторият от физиците, съгласен вече с предложението на Йортих. — Дори да стане нещо подобно, разясни той аргумента си, — светлината мигом трябва да изчезне от материалния свят поради собственото си ускорение, а това е невъзможно…

Този довод убеди и останалите. — Добре тогава, — съгласиха се те. Беше им омръзнало да се занимават месеци с тези батерии и да работят извън базата всеки ден. Отдавна бяха просрочили вахтата си, безкрайно отлагайки отпуските си. Почувстваха, че идеята наистина е находчива и има голям шанс за успех. Дори, ако лъчът се отклонеше няколко пъти от многократното изхвърляне на плазма вероятността да уцели някои от бързите, предусещащи опасността скутери беше минимална. Разпръснаха се. Не след дълго щеше да се появи новата светлина.

По-късно никой не разбра какво точно стана, включително и Анита. Беше толкова шеметно, че дори в съня бе запомнила единствено появата на огромна цилиндрична стена от плазма, която се образува в един момент между откланяващия се огромен сноп светлина и скутера на самия ръководител екип и психолога му Славомир, който беше имал неблагоразумието в този ден да придружава физиците. Трябваха му факти за необичайното нервно напрежение напоследък. В същия миг плазма беше изтреляна от останалите роботи; както се опасяваха и светлината избухна с невиждана мощ, обградена отвсякъде от огромна стопираща стена.

След това всичко изчезна, за да се появи в съвсем друга част на океана. По-късно хората разбраха, че скутерите бяха олекнали и се бяха дематериализирали в следствие на ужасното вихрово ускорение около тях, създадено от обстрелвания на тази дълбочина под вакум огромен поток фотони. Екипажът беше преместен за част от секундата в друга произволна точка на океана и още преди да се осъзнае се люшкаше в съвсем други води. В първия момент дори не бяха разбрали какво се беше случило. За промяната в местоположението ги осведомиха бордовите компютри, не след дълго данните им се потвърдиха и от два минаващи кораба, които ги приютиха. Цяло щастие беше, че се озоваха във водна среда, а не на сушата, защото в противен случай щяха да се разбият.

По-късно въз основа на този огромен експеримент беше създаден и методът за точното програмиране на целите на пространствените скокове. Човекът започна прехода сред звездите.

Всъщност в този миг Анита, както винаги отново си помисли за общността на сънищата, за това, че те само на пръв поглед изглеждаха несвързани, а в действителност отразяваха нещо много по-голямо и съдържателно от самите себе си, нещо, което беше твърде сродно и ги обвързваше зад кадъра на историческата видимост. То беше онова, което Анита не можеше да разбере и което толкова остро я притесняваше. Съноведенията бяха прекалено живи, обсебващи и приканващи към постоянен размисъл.

Току-що се беше събудила окончателно и след спомена за Йортих си припомни изминалата вечер. Беше чудесна, една от най-хубавите, които беше прекарвала с Майкъл. Бяха на вечеря в парка на Селен. Място, отличаващо се със спокойствието, тишината и уюта си; затова посещавано главно от хора, търсещи отмора и усамотение или от влюбени двойки. За тях можеше да се каже, че отговаряха и на двете определения, но най-важното беше, че тук трудно можеше да бъдат следени, изгледът беше широк, просторен, с много малко места за сядане и с рядко мяркащи се посетители. Разбира се, Майкъл предпочиташе много по-диви места и най-много му харесваше да я води в Джунглата, където хората се разхождаха и хапваха сред истинска дива гора от древния период и където нощите се огласяха непрестанно от рева на множество едри животни. Не бяха рядкост срещите с пантери или дори с някой по-голям тигър. Затова на всеки посетител се раздваше парализираш диск, който можеше за част от секундата да предотврати опасността от тези срещи, въпреки че това рядко се налагаше, защото в главите на животните бяха имплантирани мощни контролери, които управляваха поведението им. Независимо от това посещението там бе доста впечатляващо изживяване. Миналата вечер обаче нито на Анита, нито на Майкъл им беше до силни преживявания; затова се оттеглиха сред романтичната обстановка на Лунния Парк. Дори си взеха нови дрехи и аксесоари, за да изключат всяка възможност за проследяване. Там говориха дълго и Анита успя да разкаже на Майкъл, всичко за сънищата, за военните, падините, Манасите и преследвачите си, за съществуването на които се убедиха окончателно, защото те просто не ги оставяха на мира. Напротив, мотивирани от предпазните мерки на двойката, те още по-настойчиво ги преследваха. Майкъл и Анита непрестанно виждаха сенки, които безшумно се прокрадваха около тях, улавяха и непрестанното прищракване на светлините, характерни за апаратите за нощно виждане и съвсем осезателно чувстваха напрежението от чуждото присъствие, долавяха опасността. Все пак големите открити пространства на тази прилична на спътникова повърхност земя затрудняваха максимално директното наблюдение и едва ли някой беше разбрал или дочул нещо от разговора им.

— Сънищата ти наистина са твърде особенни — беше се съгласил Майкъл, след като изслуша внимателно всичките версии на различните послания. Беше озадачен и много заинтругуван. Анита, както и при Нуту проследи с явна изненада как Майкъл жадно попи цялата информация, до най-малката подробност, и как с времето ставаше все по-неспокоен. Особенно се притесни след разказа за Ясмин и Солаксис Мор, дори започна да се оглежда предпазливо и гласът му стана възможно най-тих. В същото време почувства нейната тревога, породена от същия сън и оттогава се опитваше, както да научи колкото се може повече, така и да и я успокои. И това не беше онова тайнствено и скрито притеснение, което я озадачаваше на Космодрума, а едно ново неприкрито, силно безпокойство. По едно време дори спонтанно я притисна плътно до себе си, сякаш се страхуваше физически за нея и тя усети с цялото си тяло мрачните му мисли на спотаен ужас. Нямаше обяснение затова. Думите на пилота бяха объркани, неубедителни. Той явно не долавяше същността на нещата. Защо се тревожеше тогава толкова, питаше се Анита в недоумение, — защо реагираше само на отделни детайли и то всеки път изпълнен с все повече любопитство и страх, защо имаше раздвоение и неяснота в мислите му. — Тези сънищата вероятно са породени от твоите занимания, — говореше и той в началото, търсейки логично разрешение на проблема. — И всъщност е нормално да сънуваш Александър, Йортих или Колумб, защото в края на краищата те са част от историята, с която ти се занимаваш — ала не беше сигурен в думите си и в следващия момент започваше да търси друга, външна причина за появата на сънищата. Евентуалното странично въздействие го интригуваше истински. — Въпреки това все отнякъде трябва да са се зародили, питаше настойчиво той, — не може да дойдат просто ей така, от нищото, и да бъдат толкова достоверни. Много е странно. Анита не можеше да разбере, защо сънищата го бяха разстроили толкова много, осъзнавайки че той наистина не намира никакъв смисъл в тях, а се притеснява единствено от източника, достоверността и натрапчивата им поява. Нещо, което според нея не беше достатъчно за такава уплаха, защото истинският страх се съдържаше в посланието за бъдещ катаклизъм във Вселената. А може би, мислеше си тя, имаше и нещо друго, за което не знаеше и не можеше да предугади. Не беше забравила тайнствеността, която идваше към съзнанието му отвън и заради която той най-вероятно търсеше произхода на съноведенията. Питаше я постояно за това, а тя му отговаряше едно и също, до момента, в който подсъзнанието и сякаш случайно изтърва нещо. — Не знам нищо, просто нищо1 знам, Майкъл — настояваше тя, изчерпила всички аргументи за искреността си — сънищата просто винаги сами ме намират, където и да се намирам — усети се, но вече беше късно.

— Намират. Предполагаш, че те идват от отнякъде… отвън, — хвана се моментално за думата Майкъл. Анита почувства как той се напрегна и се превърна целия в една концентрирана мисъл. Искаше конкретен отговор, нещо което безкрайно я смущаваше, защото нямаше такъв. Странното предположение, че сънищата сами я откриват наистина беше фраза, изплъзнала се съвсем ненадейно от устата и. Затова не знаеше как да я обясни и реши пак да се остави на случайността. — Да, намират, отговори твърде неопределено тя, — но всъщност не съм сигурна дали това е точната дума, абсолютно нищо не знам за това откъде идват. Казах го просто ей така. Най-вероятно е да се появяват от някаква странна трансформация в начина ми на мислене… въпреки че не се поддават на никакви вътрешни или външни въздействия. Ужасно е, — споделяше честно Анита, като си мислеше, че така ще пренасочи мислите на Майкъл към вътрешните си изживявания и същността на посланието — защото при всеки унес, дори и при най-малкото отпускане на психиката, независимо дали е в аеромобила, пред видеозора, или дори в моменти на усилено мислене, те се появяват. Еднакви силни, запомнящи се. Майкъл обаче настояваше на своето, като същевременно се опитваше да я закриля срещу тази външна опасност. — Точно заради силата на сънищата източникът вероятно е външен. Кой можеше да бъде — питаше неотклонно той и не искаше да разбере, че Анита не можеше да му помогне. Тя не знаеше нищо повече, а и беше убедена в обратната теза.

— Не мисля, че има външна причина, Майкъл — беше категорична и дори обидена тя, и единственото, което предполагам е пак това с което започнах в началото на разговора. Тези видения са свързани с работата ми в Субунивеситета и с теорията ми за мисловните полета. Те са нещо като вътрешо послание, като интутивно прозрение за катас…

— Интуитивно прозрение?

— Да, защото макар и да не мога да открия връзка между отделните сънища, те ми внушават дори всеки сам по себе си по особен, символичен път предстоящия срив във Вселената, който ме вълнува от толкова много време. — И който вече вероятно е започнал в Космоса — възкликна Майкъл, намерил и в това само нови аргументи в полза на идеята за чуждото влияние. — Но това е ужасно опасно, Анита и наистина доказва дейността на сили, стремящи се към унищожаване на цивилизацията ни. — Пилотът беше все по убеден в опасността, която ги дебне отвън. Нещо, което не отхвърляше и Нуту и което породи желанието му да посети Антима. Анита обаче все още не разбираше и двамата. Не можеше да допусне, че някой така арогантно се намесва в съзнанието и и то по време на сън, когато беше най-беззащитна. Затова така твърдо отстояваше теорията си, особенно пред Майкъл, който беше и най-близкия и човек на Алтея и който единствен можеше да и помогне. Беше убедена, че проблема е в нея и искаше да насочи вниманието му към неизяснената същност на посланието. Той обаче не виждаше в сънищата единствено история и предупреждение за набиращия скорост световен катаклизъм, а някакви неясни чужди сили. Затова, колкото повече разговорът се задълбочаваше, толкова по нервна ставаше крачката му, и по-пребледняло лицето му, постепенно вътрешните му мисли го завладяха напълно и той започна да търси някакъв друг изход, убеден, че от Анита няма да разбере нищо повече.

В този момент тя, припомняйки си всичко от предишната вечер си спомни още нещо. Дори и в този миг главата и беше омотана с множество жички, които свършваха в една необичайна прозрачна кутия във формата на паралелепипед до леглото и. Съвсем беше забравила за нея и само лекото жужене от видеоекрана, които изнасяше последните данни от анализа и припомни да не мърда от леглото. Трябваше да събуди Майкъл. Експериментът явно имаше резултат, холограмите вече бяха много и меко осветяваха цялото пространство в спалнята. Сънят за Колумб се беше появил и беше записан. Майкъл вече можеше да я освободи и да видят резултата. Нещо я пристягаше отвътре.

Предусещаше, че това, което ще разбере от записа, нямаше да и хареса. Спомни си, че Фрост сам и предложи това накрая. Вчера, когато окончателно се объркаха в аргументи за и против произхода на съноведенията и когато всеки беше казал всичко, той изведнъж намери търсеното разрешението и предложи да донесе този Универсален пси-носител, за да изясни въпроса. Сети за него внезапно, след като за сетен път деликатно предположи, че сънищата могат да бъдат породени под въздействието на някои външни сили. Наложи се да се върнат обратно на Лъчезарни, за да го вземат. Каза и, че пси-носителят все още засекретен и не се използва масово, но е в състояние да засече и неуловимото във всеки мозък и най-вече наличието на странични въздействия върху него. Притежаваха го на борда заради предстоящото състезание. Работеше в дълбоките делта нива на мозъка и същевременно можеше да приема сигнали от най-крайните полета на Вселената. Уредът беше в състояние да разшифрова сънищата, а също така да установява евентуални източници на предаване, да анализира психическите процеси по време на сън и покой, да прочете всичко, което нейното съзнание не съумяваше.

Сега трябваше да видят резултата. Беше време за ставане, музикалният будилник щеше да се обади всеки момент. Започваше един от най-драматичните дни в живота на Анита Бел.