Силвия Дончева
360 градуса преди края (39)

39 глава

В командната зала на Лъчезарни въобще не знаеха за проблемите, които предизвикаха във Вселената с навлизането си в млечната белот на тунела от енергия. Напротив, мислеха, че всичко върви идеално. Корабът се движеше без проблеми. Главните двигатели бяха изключени, нямаха нужда дори от гориво, беше останало само вътрешното захранване и дори и хуманоидите, макар и да не се ориентираха добре в обстановката не показваха признаци на безпокойство. Уредите не можеха да дислоцират лайнера в нито една известна точка във Вселената. Той нямаше нито посока, нито цел, но въпреки това изглеждаше в безопасност. Разбира се, това можеше да се окаже капан, защото цялата човешка логика се противеше срещу тази нелепа ситуация на неизвестност и бездейност, но екипажът се държеше спокойно и уравновесено. Дори Фрост изглеждаше примирен с чуждата намеса и засмукването на Лъчезарни:

— Вече всичко зависи от твоя свят, — каза той на Анита, още когато навлязоха в падината. — Нямаме връзка с базата, не сме в нашия свят, дори не можем самостоятелно да синтезираме кислород или да си служим с мощностите. Напълно сме безпомощни и само подкрепата отвън може да ни спаси. — Да така е и ни остава само надеждата, че и нищо не се е случило с тези, при които отиваме, — съгласи се Анита без да обръща внимание на намека му за произхода и. Имаше други тревоги. — Както знаеш, последният ми сън беше тревожен, доста тревожен Майкъл, а тук всичко изглежда толкова спокойно и уютно, че даже е невероятно. Просто не знам какво ще стане. Това непознато място. — Значи не успяваш да се свръжеш отново с тях. — Фрост разбра причината за тревотага и. — Не, защото не знам как. Връзката е еднопосочна. Ще трябва да чакаме. — Да. — съгласи се отново пилотът, — въпреки че вече сме доста навътре и мисля, че контактът вече трябваше да е осъществен. — Нищо не зависи вече от нас, Майкъл, абсолютно нищо, не решаваме ние. Анита беше категорична. Нямаше и желание да спори. — Да, освен това не сме и сами… — Гласът беше на Светлина, която в този момент сочеше върху една холограма сенките на двата незабелязани досега от хуманоидите и бордовия компютър лайнери. Беше ги зърнала случайно. — Военните и Албатрос. — Майкъл дори не поиска данните, напълно сигурен, кои са корабите. — Значи настина навлязоха, въпреки предупрежденията ни. И с тях, казваш, че може да са и онези двамата… — Леонардо и Алисия ли. — Светлина направо изтръпна. Странен ужас проблесна в очите и. Все пак се овладя бързо. — Да сигурно са там, далеч от ударите на флотата, от мисълта на Благодетелните, в собствената си стихия… — В собствената си стихия — повтори и като ехо, Анита. Стихията е … — не можа да довърши мисълта си. Прекъсна я един от от хумонидите, видял в този миг върху пулта един образ, което изкара и него от равновесие. Робътът дори изкрещя.

— Сър, нещо става навън, — извика Ремът. — Радарът отчита някакво раздвижване пред кораба, а компютърният анализ показва живот, доста необичаен, но живот. Вижте това, — показваше им той огледалния монитор на Лъчезарни. — Странен живот. Биологичните показатели се променят през цялото време, но не става въпрос за съвкупност от отделни организми, а за единна цялостна структура, която вибрира с невероятна, непостижима скорост. — Във Вселената няма организъм, с такава скорост на обменните процеси — констатира бързо Анита, проследявайки данните от анализа. — Да, има внушителни размери. Намира се точно срещу нас, — продължи Майкъл. — Освен това уредите не докладват и за някакви помощни средства за придвижване, някаква електроника или друго космическо съоръжение. Изглежда той е самостоятелен.

— Може би средата, в която се движи, е неговата естествена среда и не му е необходимо нищо друго — предположи Светлина.

— Възможно е — потвърди Майкъл. Беше доста развълнуван — Ето това е срещата, — каза той. — Пред нас е източникът на енергия, а вероятно и изворът на твоите сънища и твой брат, Анита, Съвършеният. Надявам се, че камерите са заснели всичко това…

— Мисля обаче, че те са заснели и нещо още по-интересно, — прекъсна го Светлина и с това, без да иска, предотврати поредното заяждане между сестра си и командира1. — Какво ще кажете за това, което прави Албатрос в момента, — попита лаконично тя. С присъщата си подвижност Светлина Бел отново бе успяла да забележи неща извън основното в момента. Анита, Майкъл и роботите бяха твърде възбудени, за да оглеждат всички показания на пулта пред себе си и да изчисляват степентта на заплаха. Не бяха забелязали последните холограми от радарите.

— Вижте, Албатрос препраща някакви странни сигнали в неизвестна посока. — забеляза тя. — Да, те наистина не са към Вселената, а точно в противоположната посока, в дълбочината на тунела. — Майкъл не вярваше на очите си. — Всъщност, той използва структурите на този енергийен тунел, за да предаде съобщения извън него, — извика пилотът като разгледа докрай анализа. Не знаеше какво да мисли. Това означаваше, че там също има още нещо…трети живот.

— Той ще ни провали, — проплака Анита, след което скочи развълнувано. Беше се досетила нещо, но не успя да доизкаже изречението докрай:

— Не забелязвате ли, това ще разреди енергията ни и ще навреди и на съществото пред нас. Холограмата показва моят сън. Вижте, картината е като вихър, като буря, погледнете тези странни сигнали, — сочеше Анита възбудено полето зад Лъчезарни. Това е съобщение на Манас. Стихийно е. Само един Унищожителен Манас може да изпраща такива хаотични съобщения. — И накъде ги праща, — попита Майкъл. — Боже мой, — Анита ужасено хапеше устните си. — Може би около или извън тунела има наистина още нещо, за което ние не знаем, и то е истинската цел на Албатрос. Не енергията, а разрушаването на Вселената. Целта, за която ние не се досещаме… — Неприятностите започнаха — констатира Светлина и седна с ледена физиономия на едно от креслата. Изглеждаше така, сякаш също си припомняше нещо. — Вероятно и те засичат живота пред нас. — продължи Майкъл. — Вижте, той също ги е забелязал и започна да проявява безпокойство. Хуманоидите също. Дали ще иска да контактува лайнерите или ще ги унищожи, за да се запази. Очевидно не ги харесва, нещо, което не личеше при контакта с нас. Тревожен е.

— И има защо. Те разполагат със субатомен лазер, там на Албатрос, нали ви казах, — прекъсна ги пак Светлина, която вече беше подредила събитията в съзнанието си. — Сега разбирам срещу кого са искали да го използват, — заяви тя и посочи Вибриращ Възход, който вече стоеше точно срещу юлиминаторите на кораба. — Фактът, че Албатрос е тук, говори, че енергията е статична и не се управлява директно, — разсъждаваше Майкъл. — Това просто е поле на мощно излъчване, което укротява само външните дестабилизиращи въздействия и служи за пренос на информация. По същество не е опасно. Затова трябва по-скоро да осъществим връзката. Светлина е права. Те могат да използват лазера. Вероятно самият кораб е въоръжен и тя е видяла само по-малките, преносими модели. Не забравяйте и Манасите.

— Ако това са само Манаси. — мърмореше си Анита. Мислите и бяха повече от черни.

Същевременно нещо наистина ставаше около кораба. Промените бяха започнали още преди да открият присъствието на Албатрос, но сега станаха съвсем забележими. Полето около Лъчезарни наистина се разсейваше. Бялата пелена се разреждаше и през нея все по-осезаемо проникваше чернотата на антигравитационната падина. Радарите на кораба, проучващи обстановката няколко парсека напред и назад, отчитаха не пустотота на Вселената, а огромни маси от непрекъснато променящи се вихрени процеси, нещо като огромни тайфун с галактически мащаби. Стана ясно, че ако белотата, в която се намираха, и която явно ги предпазваше, се стопи, Лъчезарни щеше да попадне в непоносими условия, които щяха да го разпилеят без остатък. Бяха навлезли твърде дълбоко в падината, носени от защитната мантия на енергийното поле и сега не можеха да се измъкнат обратно. Лайнерът изглеждаше като детска играчка сред бушуващ океан. Анита се оказа права. — Полето се разсейва. Мощностите на Лъчезарни се включват. Роботите са необичайно тревожни. Това се дължи на Албатрос. Вижте, той стабилизира поле, успоредно на това, в което сме ние и То го защитава. Няма да можем да осъществим връзката и всичко ще е напразно заради алчността на някои хора. — В гласа на Анита нямаше отчаяние, по-скоро гняв и разочарование за този нелеп провал на мисията им. Тя вече не знаеше какво да мисли. Беше покрусена. — Но защо тогава съществото пред насне ги унищожи, те не му трябват, — недоумяваше Светлина. Не разбираше логиката на бездействието на Вибриращ Възход. — Той може би се страхува, помисли си тя. — Но той ни помогна пред падината, защо не ни помогне и сега. Просто трябва да изхвърли Албатрос обратно във Вселената и те ще спрат да му пречат. Или пък просто да ги убие. Светлина се стресна от агресивността в собствените си намерения. Всъщност от няколко минути тя се опитваше да си спомни още нещо от Албатрос, защото може би единствена знаеше целите на Галакси Енерджи и на ония двамата, но все не можеше да си спомни. Обстановката я разсейваше… Междувременно анализите на Майкъл ставаха все по-тревожни.

— Пелената съвсем изтъня, — заяви отчаяно той. — Лъчезарни едва издържа на напрежението. Мощноститите ни работят в крайните степени. Промените в околната среда са невъобразимо бързи. Вижте каква тежка, черна лепкава маса се появи зад нас, от Албатрос е. Корабът ни едва запазва стабилност. Дори съществото отсреща го разбра, но и при него от известно време движенията са съвсем обръкани. — Да, но то се приближава. Въпреки всичко. Точно към нас, а не към Албатрос… Вижте имам чувството, че… Анита спря. Сблъсъкът беше ужасен.

В Лъчезарни помислиха, че това е краят. Всичко в кораба изгасна. Двигателите спряха работата си, роботите бяха само купчина сплави и жици, а бордовият компютър просто вече не съществуваше. Лъчезарни вече се намираше в Нещо. Пред юлиминаторите му имаше огромни плътни маси от жива матеря, която го обвиваше отвсякъде и го държеше в една мощна, тежка прегръдка. Не беше смазан, нито унищожен, а само погълнат. Погълнат от Нещото, за чийто произход нямаха никаква представа и което ги беше довело дотук. Бяха ужасени. Тримата седяха и единствената им мисъл им беше свързана с неистовото желание всичко това да не се беше случвало. В най-лошия случай да приключи както и да е, но веднага.

Точно тогава Светлина си спомни една на глед незначителна подробност. Сякаш сблъсъкът намести образите в главата и и тя започна да си възстановява събитията, протекли на Албатрос.

— Когато бях с онези двамата, Леонардо и Алисия, — започна много бавно тя, като се опитваше да преодолява обзелата я паника, — той ми каза нещо, на което тогава не обърнах внимание. Едва сега разбрах значението му.

— И какво беше това, Светлина. — Анита и Майкъл я погледнаха с надежда, като удавници за сламка.

— Той говореше, че именно чрез мен ще направи връзка с Хаоса отвъд тунела. Тогава всичко тук, и там, навсякъде ще е негово, повече отколкото мога да си представя. Да точно така каза, повече отколкото мога да си представя…

— Връзка с Хаоса, не разбираме. — поклатиха глави Майкъл и сестра и.

— И аз не разбирах, затова го забравих. Но сега си давам сметка, че това е лепкавата материя зад Вселената и зад тунела. Не бялата светлина отпред, — Съвършеният, а мракът, от който той ни пази. — гласът и потрепери от ужас. — Онова около нас — черната противна маса ужасно прилича на вида на онова същество — Ленардо, на хаоса от Ада.

— Боже мой, Майкъл тя е права, — изстена Анита. Сънят — вятърът, стихията, който видях и с която Той — Индианецът — Съвършеният се бореше. Това е Хаосът. Стихията е един от неговите символи, олицетворяваща безредието на унищожителните Манас.

— Тогава дано Съвършеният се справи, иначе ние сме загубени, — успя да каже само Майкъл. В този момент той се почувства обречен. Така беше и с другите. Съдбата им вече зависеше изцяло от Провидението. Нищо не можеше да се направи. Оставаше им само да се надяват.

На Вибриращ Възход също.

Още в началото, когато видя, че лайнерът навлиза в тунела му той установи дисбаланс на енергията, но вече не можеше да направи нищо. Обратната връзка с неговия свят беше невъзможна. Как щеше да иска нова енергия, когато изтичането на тази носеше гибел на близките му. Не можеше и да посрещне Лъчезарни по-наблизо, защото дори и най-малкото съприкосновение с Вселената можеше да бъде гибелно за него.

Все пак той все още не беше Велик Творец.

Тежки, нерадостни предчувствия го заляха, вибрациите му започнаха да излъчват тревожност и свръхнапрежение. Той вече се молеше поне да има възможност да установи връзката с хората. Беше измислил как, но корабът трябваше някак да стигне до него. Ако не успееше, всичко щеше да се окаже безсмислено — и изтичането на енергия, и разстройствата на нивата на Спиралата, и нахлуването на нисш материал от по-долните нива, както и невъзможността да повлияе върху развитието на Кълбото и вероятното събуждане на Стихията. Дано имаше достатъчно сили да им покаже посланието. Фините му части вече отдавна усещаха, че едва-едва поема отклоненията в параметрите на средата. Имаше вероятност потенциалът да не стигне за самия него. Как щеше да се справи с евентуалного присъствие на Тъмни, той направо не знаеше. С Манаса на Албатрос едва ли щеше да има проблеми, пък и вече се познаваха, но другите, другите щяха да са далеч по-лоши и мощни. Къде ли беше Великият Унищожител…

Започна да проучва обстановката. Лъчезарни беше почти пред него и компютрите на кораба вече уловяха присъствието му. Анита също го беше усетила, виждаше го и това беше чудесно. Разбра, че очакваше връзката. Вибриращ Възход трябваше да действа. Щеше да елиминира другите два кораба и след това да предаде съобщението. Манасът на Албатрос не беше толкова страшен, преди да дойдат другите. Можеше и да има време. Точно тогава обаче почувства срив и в същия момент позна Великия Унищожител. Както се страхуваше той се оказа на кръстосвача, с нищо неподозиращите хора на борда. Беше се крил досега в сянката на Албатрос и Лъчезарни и точно когато Вибриращ Възход насочи вниманието си към разкриване на посланието, той задейства всичките си сили, за да предотврати това. Мисълта му, мощна и коварна, плъзна шеметно по готовото вече успоредно поле. Разстрои всичко, хаосът му завладя околното пространство. Изглежда, че от другата страна го чакаха. Тъмната му линия предизвика цяла буря от разрушения, без колебание прекоси тунела и намирайки пътя си към Огледалната страна, бързо намери входа и. А там я приветстваха и Вибриращ Възход разбра; бяха използвали докрай собствената му енергия, за да осъществят контакта си. Мрачните бяха усетили нестабилността и готовността на човечеството за съдействие и сега се готвеха за нахлуване. Вибриращ Възход още в мига усети силата им, много по-страшна и разрушителна от разместването на долните груби пластове, което ставаше в момента. Той почувства с цялото си същество мощта на Втората Спирала, която вече осъществяваше връзката си с Албатрос и кръстосвача. Разбра, че всеки момент нейните страховити обитатели щяха да се появят на прага на гостоприемно отворената за тях врата, за да се прехвърлят във Вселената. След това и в неговия свят, за да ударят оттам дори Великите творци на живот. Стихията щеше да овладее Спиралата и да върне еволюцията за еони време назад, освен… ако нещо или някой не се намесеше и не възстановеше енергийния баланс на двете системи. Но едва ли, мислеше си отчаяно Съвършеният. Вече нищо не можеше да се направи, защото нямаше резервна енергия. Тя беше свършила, бяха я изразходвали за мисията и сега не разполагаше с нищо.

Единствените запаси бяха при хората, но те не знаеха нищо за тях, нито за Спиралата или пък за Мрака. Нямаше как да им съобщи. Вече беше твърде късно, защото той ясно чуваше в съзнанието си разговора между Манфред и Великият господар на Силата.

— Работата е свършена великолепно, Унищожителю. Ти наистина доказа, че си един от нас и сега благодарение на теб и на глупостта на Съвършените ще можем да овладеем Спиралата чрез собствената им Бяла енергия. Положението е овладяно. Само след секунди силите ни ще започнат да се прехвърлят през тунела и …с Великите творци е свършено. Те ще се подчинят на Силата на хаоса.

— Но има още нещо Господарю, — чу Вибриращ Възход гласа на Манаса от Албатрос. Информацията го изненада. — Хората тук, моите родители, искат да узнаят кой сте вие и какво общо имате с падината и Вселената. Те са ме отгледали и аз не мога да не им кажа каква беше моята задача.

— Твоята задача беше съвсем друга, когато те те опазиха от Военните и Благодетелните Манас. Отгледаха те за собствените си ниски цели. А и както ти казахме вече, не хората, а ние сме твоите родители. Те са само твои спасители, за да те намерим най-накрая ние. Задачата ти е да ни помогаш.

— И все пак, какво да им кажа. Те настояват да знаят какво има зад Вселената и дали то може да им служи или не…

— Да им служи ли, никога. От другата страна се разнесе вечно подигравателния смях на Мрака, който Вибриращ Възход беше чувал и преди и който смразяваше мислите и на най-добрите Съвършени. — Ти ще властваш с нас момче, но те никога. Те са хора, те са създадени с любов, а не като теб със сила. Затова трябва да умрат, както и всички останали в Кълбото и не само там. Не, не ни трябва живота, създаден с любов. — Това ли да им съобщя, Господарю, — все още не разбираше Манаса-дете, опасявайки се от реакцията на екипажа на Албатрос, докато самият той беше зает с доизграждането на енергийното поле за прехвърляне. — Да, да съобщи им го, — отново в съзнанието на Вибриращ Възход звънна кикота от другата страна. Както винаги господарите на Мрака бяха прекалено самодоволни и горди, затова често надменни до глупост. Той усети слабото им място и сега трябваше да превъзмогне ужаса и страха в себе си, за да започне да задейства. Имаше само няколко минути, но разбра, че Злото, както винаги, само щеше да се погуби. Трябваше непременно да спаси Лъчезарни от натиска, който щеше да разруши тунела. След това беше нужно единствено да подтикне Албатрос да свърши работата си, след като разбере от Манфред каква съдба го очаква.

Виждаше вече физиономиите в лайнера, когато Манасът, придобил току-що истинския си облик на малък Господар на Мрака, им съобщи новината за завладяването на Вселената малко преди тунелът за прехвърлянето да бъде напълно готов.

Манфред беше изхлузил набързо човешкия си облик и с удовоствие се беше превърнал в едно наистина съвършено приказно създание. Толкова съвършен, колкото беше и самият Вибриращ Възход, но не с неговите сияйни полета и формите, създавани от лъчи, а с поглъщащата тъмнина на вечната нощ. И все пак тялото на Манаса преливаше неудържимо във прекрасните съчетания на непоносимо мрачното. Той можеше да изглежда и като човек, можеше да бъде и всичко друго, така както това умееха и Съвършените, но с тази разлика, че неговото същество се концентрираше, събираше и потъмняваше в маслено черните багри, а не се разпръсваше, раздаваше и галеше в сияйните цветове на светлия свят. Манасът прибираше и трупаше. Не подаряваше и не помагаше, бидейки красиво ледено-студен, обзет изцяло от собствените си тъмно-вихрови желания и съвършенство.

— Аз съм един от тях, капитане, — смееше се той, както правеха всичките му себеподобни. — Вижте ме добре, за да не съжалявате, когато ви изгубим. И те изглеждат също като мен, красиви, съвършени, безкомпромисни и дейни. Ще ви наследим ние — по-способните и по-активните от вас, които проваляте плана на собствената си Спирала. Хаосът ще възтържествува тук…

Капитан Саймък изглеждаше наистина изплашен. Но не съвсем. Все пак той беше смел човек и Вибриращ Възход виждаше как се готви да направи точно това, което по принцип се очаква от един човек, подхлъзнал се надолу по пътя на собствените си заблуди. Само за секунда Съвършеният разбра, че не се беше излъгал в реакциите на хората — дори и на най-неприятните от тях. Екипажът на Албатрос се готвеше да взриви собствения си кораб, за да унищожи или поне да възпре Манаса. Те бяха осъзнали какво беше станало, как по пътя към славата и властта бяха избрали погрешната стъпка към гибелта на цялото човечество. — Манфред, ти знаеш, че ние те доведохме тук. Ние те отгледахме и възпитахме и затова не можеш да постъпиш така със собствените си родители, — опитваше се да печели време Саймък. Знаеше, че е обречен и беше взел решение. Не очакваше и никакъв друг отговор, освен предопределения. — Вие не сте ми родители, — заяви Унищожителят. — Ние дори не си приличаме. Те, — и той посочи към новия тъмен тунел, — са точно като мен и са моите истински родители. — Не е вярно, ти си както нас, човек. Освен това знаеш, че при нас има и други като теб, има и благодетелни Манас. Това, че ти приличаш на тях — Саймък също посочи навън в тунела, — е само защото те сами те моделират по този начин, но ще те унищожат така, както имат намерение да унищожат и нас.

— Не е вярно, — горещеше се Манфред, готов да обърне собствената си енергия срещу кораба. — Не е вярно, аз ще бъда един от тях и ще влас…

Не успя да довърши, защото мощен тласък разклати Албатрос и го отхвъри силно назад, както преди това се беше случило с Лъчезарни. Причината беше Вибриращ Възход. Събрал последните си сили, той беше обхванал в прегръдките си лайнера на Майкъл и Анита Бел, при което беше отхвърлил назад към Вселената връждебния кораб на Галакси Енерджи. Така, верен на закона да запазва и развива живота, Съвършеният беше решил да защищава до край Лъчезарни и същевременно да помогне на екипажа на Албатрос да се справи с Манфред, докато тунелът към света на Мрака не беше изграден. Знаеше, че този удар щеше да забави достатъчно Мрачните и да позволи на Албатрос да насочи безпогрешно собствения си лъч срещу самия себе си и тунела. Беше прочел това намерение в мислите на екипажа. След това му оставаше само да покаже истината на хората и вероятно да загине… Времето можеше и да му стигне за това.

Успя. Благодарение на Албатрос, но и на още нещо, на което вече не се надяваше. В последния миг почувства живителната енергия и светлината на звездите от Вселената. Разбра, това бяха запасите на Земята. Лития му помагаше. Времето наистина щеше да му стигне. Трябваше да действа, а Тъмните щяха да почакат…