Силвия Дончева
360 градуса преди края (38)

38 глава

Асансьорът се спускаше вече повече от половин час право надолу към недрата на Земята и Нуту беше изчислил, че със скростта, с която се движат са навлезли на около десет километра под повърхността и. Противно на очакванията му обаче не беше нито горещо, нито обстановката се отличаваше по нещо от тази в горните пластове. Вероятно имаше много сериозни защитни механизми, защото по естествената логика всичко около тях трябваше вече отдавна да плува в магма, включително и съоръжението, което ги спускаше и което толкова приличаше на най-обикновен асансьор. Нуту вече губеше представа, къде точно отивати какво щяха да правят на толкова голяма дълбочина. Той очакваше да се спуснат само малко по-надолу оттам откъдето бяха, още повече, че празнината под храмовете обхващаше пространството непосредствено под тях, а не толкова дълбоко. Какво можеше да има тук сред най-горещите пластове на планетата и как то оцеляваше при невероятното налягане, непрестанните движения на пластовете и високата температура. И още по-притеснително беше, че продължаваха да се спускат с тази постоянна скорост от около двадесет километра в час без изгледи за край.

От друга страна роботите изглеждаха спокойни, а както беше известно при екстремални обстоятелства те обикновено реагираха и започваха да пренастройват функциите си съобразно обкръжаващата ги среда, изразяваха безпокойство и се опитваха да предпазят и хората около тях. Наистина имаше вероятност препрограмирането, което бяха претърпели да ги беше подготовило затова, но също така възможно беше и да не чувстват нищо обезпокоително. Лития и Меслин също бяха спокойни, шепнеха си нещо тихо, а въздуха, температурата и налягането оставаха с същия положителен знак. На всичкото отгоре и асансьорът беше доста луксозно устроен и допълваше още повече илюзията за безпроблемност. Седяха в удобни столове, лека музика огласяше малкото пространство, електроните системи жужяха успокоително и имаше дори огледала и цветя по стените. И единственото, което тревожеше Нуту беше ясното усещане на Манас за екстремалните условия около тях, които кой знае защо не ги засягаха.

Всъщност май вече бяха спрели и мигащите лампички на мястото на вратата бяха спрели равномерното си червено пулсиране, оставайки неподвижно в зелената си светлина. Тя светеше така успокоително и когато се качваха и сега, когато ги приканваше да слязат. — След секунда вратите ще се отворят и Нуту, ти не трябва да се притесняваш от гледката, предупреди го Лития и хвана окуражително ръката му. С пристигането тук тя започна странно да изглежда някак си по-сърдечна и открита.

— Това съоръжение е издържало милиони години и въпреки ужасяващия си вид, особенно за несвикнали е напълно безопасно, много по-безопасно от стоенето навън сред пясъците на пустинята, продължи да го успокоява тя, очаквайки вратите да се разтворят. А Нуту само кимашев знак на съгласие и поглеждаше към Меслин, който също му се усмихваше окуражително като му обясняваше нещата, които ще види:

— Тук е спокойно, каза магът, но тъй като проблемите ще дойдат по-късно, когато излезем на открито трябва да свикнеш с обстановката още отсега. Опитай се да използваш мисълта си, тя ще ти помогне. — Какво значеше да излязат на открито, кое тук можеше да се нарече така, притесни се съвсем Нуту, когато чу последните думи. Но и какво ли можеше да стори, нямаше никакъв избор, бъдещето му отдавна беше предопределно.

Вратите се отвориха и първи излязоха роботите, а след тях Лития, Нуту и последен Меслин. Магът не случайно остана трети, защото Нуту действително имаше нужда да се чувства сигурен с Лития пред него и учителя зад него. Гледката беше зашеметяваща. Намираха се върху един мост. Мост, който наистина доста широк и просторен, но обграден от двете си страни с едни много прозрачни и тънки /сигурно беше илюзия/ стъкла или нещо като стъкла. Всъщност страшното беше зад тях. Зад тази уж крехка преграда отвсякъде се движеха и блъскаха в стените чудовищно огромни маси лава. Всичко зад стъклото преливаше в червено-оранжевите и цветове и само погледът към нея предизвикваше усещането за изпепеляващата топлина и жар навън. А вътре, зад тези прозрачни и финнни стъкла температурата беше обикновена и с нищо не показваше, че от другата страна всичко беше разтопена скална маса.

— Лавата е най-доброто прикритие срещу опитите да бъде открито излъчването на Спиралата, започна да обяснява Лития, след като забеляза, че Меслин и Манаса се бяха окопитили от гледката.

— Затова тя обгражда като голям огнен обръч бездната на Проникновението и предпазва съоръженията от всякакъв опит за проникване в дълбочините на Земята. Празнината, която се намира малко по-нагоре над пластовете лава е само едно прикритие, което няма значение. Втората много по-голяма празнина се намира малко по-надолу, под този слой от вулканична лава, изкуствено въртяща се в един постоянен кръговрат. — И сега ще влезем в сградата, изградена в този кръг, опитваше се да си припомни в същото време нещо Меслин. — Сега си спомням за древната легенда за нощното леговище на Слънцето, което се намирало в Земята, нали така беше се обърнал той към Лития, която му кимаше утвърдително. Дори жреците и строителите на Карнак не са знаели за съоръженията под него, защото Храмът е бил просто наземен ориентир за мястото на отражението на Спиралата и нейната тайна е трябвало да бъде пазена до днес. Затова дори посветените не са имали достъп до нея.

— Точно така, Меслин, съгласяваше се с него Лития, тази легенда е била самата истина, защото и ние вече сме пред сградата, където уж Слънцето си почива през нощта. Всъщност наистина това за нас ще бъде последна почивка преди големия преход към бездната.

Не след дълго влизаха в една малка и разбира се бяла сграда, която се появи пред тях съвсем неочаквано като продължение на мостта. Разширяваше се овално навътре и Нуту с облекчение прекрачи прага и, защото вътре нажежените картините от околното пространство се смениха бързо с добре познатата обстановка на къщата на Лития. Стаите беше досущ същите като тези горе под храма и действха изключително ободряващо. Сякаш се бяха върнали на повърхността.

Едва сега Нуту се осмели да попита, какво значи да се излезе на открито и защо ще е толкова рисковано. Нима щяха да се покажат навън сред лавата. Всъщност тази мисъл му припомни и поведението на Лития, която още с влизането горе им раздаде по един белоснежнен костюм, досущ приличащ на мантиите на Меслин, използвани при работата скристала. Те обаче за разлика от тях приличаха повече на гащиризони и имаха прозрачен шлем около главата, но бяха направени от същия материал и също толкова ефирни и удобни. Затова Нуту с право се притесни, че ако трябваше да излязат с тях в околното пространство резултатите щяха да са трагични.

Меслин обаче го успокои, че излизането навън съвсем няма да е съпроводено с разходка из нажежените пространства, а на съвсем друго място. По важното се оказа друго — нямаха време. ОРАКУЛ съобщаваше, че Лъчезарни вече се готви за навлизане в падината, освободен чудодейно от обсега на Албатрос. А те, тримата трябваше да стигнат до целите си заедно с него, защото иначе той можеше да загине и мисията да се провали. Лития им обясни, че нито съществата в светлия тунел, нито Майкъл Фрост знаеха, че обемите на лайнерът, навлизащ в ивицата светлина ще намалят рязко потенциала и защитната роля, която тунела между измеренията имаше срещу нахлуванията от по-долния груб свят. Затова и трябваше да изпреварят капитана и да подкрепят енергийно чрез запасите, намиращи се тук при модела на света, човешкия свят. Така той щеше да се окаже защитен, а и срещата между корабът и съществата пращащи посланията осъществена и човечеството спасено. Затова трябваше да бързат, много да бързат. Само след секунди и тримата облечени вече в предпазните костюми и съпровождани от роботите и техниката започнаха да се спускат почти бежешком по стълбите, които започваха непосредствено от последната стая и стигаха чак до края на огнения обръч. При това цялото стълбище се простираше върху тежки кълба разтопена лава и само тънката повърхност от прозрачната стъклена материя ги предпазваше от този огнен ад. Постепенно магмата обаче се разреди и след няколко минути започнаха да се движат в пространство, в което цареше непрогледна тъмнина. Нямаше никакво движение, а само мрак и чернота. Ориентираха се единствено по лампите, сложени по протежение на целия тунел и които не след дълго ги изведоха до кра я му. Оттам нататък им предстоеше да излязат в околното пространство, на повече от 100 000 метра под повърхността на Земята.

Свързващата врата се отвори и групата потъна в черното пространство. Осветяваха пътя си с изкуствените светлини монтирани върху главите и телата на роботите, които се движеха пред всеки един като живи фенери. Това им позволяваше да се предвижват и с една доста прилична пешеходна скорост, с която Лития им беше казала, че ще вземат прехода за около двадесет минути. След това щеше да им остане само да се подготвят и да разположат техниката.

През цялото време Нуту имаше чувството, че върви по изкуствен път, който въпреки това много приличаше на естествена скала с мъх по нея. Усещането почти изцяло имитираше преход през планинска местност, където като в индийска нишка всички се движеха по тясна пътека, отляво на която се намираше черната пропаст, видима от края на тунела. Всъщност пътя беше достатъчно широк, но въпреки това човек не можеше да се отърве от мисълта за пропадане и теснота. Мракът беше ужасяващ и подтискащ. На всичко отгоре трябваше да се движат и доста бързо, а почвата беше лепкава и може би дори мокра. Изглеждаше влажно и задушно. А най-интересното беше, че наоколо имаше истински въздух и именно той се филтрираше през шлемовете на костюмите. Така тук на тази огромна дълбочина по някакъв необясним начин проникваше или се синтезираше въздух, както и в помещението на Лития, които се осветяваха и от истинска слънчева светлина.

Постепенно започна да става все по-светло и все по-светло и накрая дори изгасиха изкуствената светлина, защото вече всички можеха да видят в подробности обстановката.

Чувството на ужас не беше излъгало Нуту и само тъмнината ги беше предпазила от истинския шок. Бяха вървели наистина по една широка пътека, която обаче граничеше с огромна падина, нещо като голям каньон. От едната страна на пътя имаше скална маса, която създаваше сигурност и на която човек можеше да се подпре, но от другата скалите бяха отвесно надолу към дъното на пропастта. Светлината пък идваше от центъра и и се засилваше със слизането. Така опасността от пропадане намаляваше с всяка крачка, а окото можеше да се адаптира към по-приемвливите вътрешни картини. Скоро се озоваха пред една прозрачна и доста голяма полусфера, която лежеше в средата на падината. Приличаше на огромен кристален куп, внимателно шлифован отгоре и кух в средата. Изглеждаше така сякаш прикрива нещо или по-скоро го пази като един голям сигурен похлупак. Излъчваше и онази мека светлина, която обливаше всичко наоколо и изпълваше пространството на бездната на Проникновението.

Започнаха разтоварването, а един от роботите със специално приспособление, приличащо на шейна, която се движеше като аеромобилите над повърхността, достигна до средата на куполообразната сфера, където имаше малка вдлъбнатина и започна отварянето на купола. Преди това Лития го беше предупредила изрично за подробностите.

— В никакъв случай, беше подчертала тя, не трябва да се осъществява досег с кристала, защото съприкосновението на каквато и да е техника или робот с тази материя ще е пагубно за Земята.

Необходимо е само много внимателно да спуснеш в отверстието горе този ключ и той сам ще разтвори вратите. С тези думи Лития беше подала на Рема сферата, която държеше постоянно и с която не се разделяше никога. Тя се каза ключът към отражението на Вселената. Всъщност още в асансьора тя им беше споменала за нея и обяснила, че съдържа в себе си концентрирана енергия звездна светлина, получена още когато Кълбото е било поставено на това място и която не се е променила ни най-малко с времето. Специалната сплав от земните планински руди притежавала способността да задържа и запазва лъчите и енергията на слънчевите лъчи. — Човек трудно би осъществил тази задача, отговори тя, след като изпрати Рема, защото спускането на ключа трябва да се направи отвъднъж и без да се докосват страничните части на кръга. Не трябва да се докосва и повърхността, а още по-опасно е да се изтърве сферата. Тогава при съприкосновението на енергиите ще се произведе взрив и планетата ще се разруши.

В това време роботът почти беше стигнал и всички зачакаха какво ще стане. Меслин вече беше разяснил на Нуту и същността на занятието. При съприкосновението със защитната стена лъчите на топката — ключ щяха да се проникнат в дълбочината на кристала и да разтворят дванадесетте части на сферата. Така щеше да се отвори пътя към живия модел на Вселената и връзките и с другите нива на Двойната Спирала.

Моментът беше забележителен и всички трепетно наблюдаваха как минатюрната шейничка се завъртя над центъра на кристала и как роботът бавно и съсредоточено се надвеси и спусна скъпоценни си товар в малката вдлъбнатина под себе си. След това проследиха как само топката леко се приплъзна и меко допря дъното на отвора, при което Рема бързо се издигна нагоре, отхвърлян от хилядите светли лъчи, които проникнаха неудържимо в невидимите канали на дванадесетте врати, охраняващи Спиралата. Светлината стана заслепяваща и ако не бяха предпазните шлемове пред очите на присъстващите те сигурно щяха да ослепеят за секунди. Всъщност Нуту едва сега разбра истинското предназначение на белите костюми. Те не бяха предназначени за прехода, а за да отразяват лъченията, предпазвайки хората и роботите от силната радиация. Тържествено, но без нито звук полусферата започна да се разтваря. Едно след друго дванадесетте сребристи крила се отвориха и и след това бързо потънаха в земята. Същевременно от основата бавно започна да се издига и едно огромно триизмерно съоръжение, изпълнено с хиляди светещи точки, всяка от които пулсираше, въртеше се, избухваше, изчезваше или се появяваше. Всички те преливаха и във невероятни нюанси, появявайки се от топки в непрогледно черни краски до такива, където погледът едва се задържаше от непоносимото отражение на цялата палитра от багри на космоса и най-вече от яркия отблясък на бялото лъчение. Загиваха и се раждаха нови светове, нови галактики и галактични купове, отделни звезди и цели звездни системи и всичко туптеше в ритъма на един съвършен синхрон и прецизен енергетичен баланс. Затова чувството пред този свят беше само едно и също, а именно че той никъде не свършваше и никъде не започваше. Краищата на Кълбото се губеха в нищото и започваха от нищото, но дори и зад това нищо имаше нещо друго, трепкащо и живо, къде по-несъвършенство и грубо, къде изпълнено с още по-невероятната мекота и топлота на великите светове или с чернотата на Втората възпираща спирала. Всемира живееше и се отразяваше в това малко и все пак огромно пространство и очакваше прозрението на човечеството, което го беше завладяло, но не и почувствало и разбрало. — Моделът на Вселената — възкликна Меслин с благоговение още щом се бяха появили първите звезди. Той беше изпаднал в транс и само широко отворените му очи изразяваха неуписуемия му възторг и изумление. В този миг той сякаш не виждаше и не чуваше нищо и съществото му сляпо се беше сляло с видението, изпаднало в чувствто на преклонение и себеотдаване. Малко по-друга беше реакцията на Лития. Тя беше също видимо щастлива и развълнувана, но по-спокойна. Гледката предизвикваше в нея единствено радост и прилив на огромни сили. Тя просто беше свикнала с това, а и сферата въплъщаваше живота и служенето и. Затова жрицата сякаш нямаше и време да чака края на трансформациите и цялото и същество се беше преизпълнило единствено с нетърпение и желание за действие.

Нуту също стоеше изумен и потресен подобно на Меслин, но същевременно се улавяше, че Кълбото пред него събуждаше в него могъщия Манас. Той започваше неудържимо да надделява и трезво да анализира видяното, учудвайки се на собственото си спокойствие и навъзможността си да наблюдава, както огромната Вселена пред себе си, така и реакциите на роботите и хората. Беше странно, необичайно спокоен. Дори си посмисли, че може би някъде е виждал всичко това. Знаеше и какво ще му се наложи да прави и това не предизвикаше в негопредишния ужас. Напротив изведнъж изправен пред това чудо той се почувства в собствени води. — Та той беше роден тук, мина му през ума тази невероятна мисъл. Учуди го, но не много. — Роден тук. Не знаеше това, а и предположението беше невероятно, въпреки че увереността в това беше странно убедителна. Факти и усещания се объркаха и противопоставиха. Главата му се завъртя, почувства, че започва да губи известен контрол и затова реши да остави това за по-нататък. Сега трябваше да се съсредоточи само върху настоящето, а миналото, както винаги щеше само да го намери. В това време осъзна и че беше минало доста време от последната картина, която видя около себе си. Лития беше успяла да извади Меслин от състоянието му на транс и сега те говореха нещо, сочейки Нуту и някакъв район над Кълбото, където в момента се намираше Рема, който преди това беше поставил ключа в сферата. Компютърът пък до тях правеше някакви изчисления и бълваше бързо холограма след холограма. Между робота и машината явно имаше някаква връзка, защото Лития вземаше холограмите и като поглеждаше към въпросната точка ги преглеждаше и подаваше на Меслин.

— Лъчезарни току-що е влязъл в падината, казваше тя. Рема го вижда над Вселената как е направил скока. А там светлината го привлича със собствената си сила, двигателите са изключени, затова се движи толкова бавно. Проблемът обаче е по друг… Лития странно замълча и се замисли, лицето и постепенно се смръчи, усети нещо неприятно. — Да, да, извика в същия миг и Меслин. Рема докладва за започващи изменения в структурата на енергетичния баланс на Вселената, още дори отпреди влизането на кораба. Но какво става. Меслин беше направо изплашен от това, което видя. Ръцете му, държащи последния лист започнаха да треперят. Той не съумя дори да се овладее като Лития. — Анализът подтвърждава, заекваше от новото вълнение той, че в краищата на Кълбото ни започва раздвижване на пластовете и че промените нарастват с потъването на кораба, но не се дължат изцяло на него, както предполагахме. Просто съвпадение на времето или … Вселената се клати, тя може да се разруши, но какво ще правим… 2Магът изглеждаше отчаян. Глъст му потъна в мъка. Същото се случи и при Лития. Макар и по-силна тя също едва овладяваше тревогата си. Гледаше и кимаше в знак на пълно съгласие. Току-що беше разчела и последните данни. Бяха объркани:

— Рема не може да индентифицира с точност източника на лъчението пред кораба, но все пак отчита невероятната му мощност и нещо което вече знаем… липсата му на враждебност. Значи тези промени наистина не са оттам. Става нещо съвсем друго…, това нещо идва отдолу, от долното ниво, но и от някъде другаде. Трябва да бързаме, отсече бързо жицата. Вселената загива и то не поради срещата, въпреки че разрушението се подпомага неволно от нея. От нас зависи дали ще продължи да я има или не…

В този момент и Нуту се опита да уточни нещата… Не беше разбрал достатъчно. Само се досещаше, сравняваше видяното с предсказанието на кристала. — Но това вероятно са Черните сили, които видяхме в кристала, тези които обвиваха непрестанно краищата на Спиралата и в един миг, заплашиха и Лъчезарни, и Анита Бел и света — намеси се той. Вече почти беше наясно. Проблемите започваха. Атаката на Мрака беше тръгнала и те използваха захващането на Лъчезарни от енергийното поле на Съвършените, за да се улеснят. Затова трябваше да бързат толкова, помисли си той, затова беше толкова жизнено важно да дойдат навреме. И май бяха пристигнали в последния момент, малко преди Лъчезарни да бъде всмукан в енергийната маса пред себе си и да допредизвика катастрофата на Вселената без сам да иска или да знае затова. С всяко свое действие лайнерът щеше неволно да подпомага силите на Хоаса. Трябваше да спрат това, трябваше да използват целия потенциал на времето и сътворението. Точно такива бяха мислите и на другите двама в падината на Проникновението. — Трябват ни обаче още около петнадесет минути преди да започнем, прекъсна го Лития в същия момент сякаш прочела мислите му. — Ще са ни нужни, за да освободим силите на Слънцето, заложени тук още при създаването на модела, защото само те, а не обикновените средства могат да ни помогнат. Убедена съм, както и вие, че опасността наистина няма да дойде само от долното ниво, а както беше предсказано това ще е едно изцяло програмирано нашествие на Огледалната страна, чийто легиони и в момента нахлуват в нашата Вселена. — Кодовете се намират съвсем наблизо, съобщи бързо тя и почти тичешком следвана от Нуту и Меслин ги поведе по един малък страничен път, виещ се покрай светещата маса на миниатюрната Вселена. Веднага ги последва и един от хуманоидите. Бяха страшно обезпокоени, Стихията нахлуваше, а Лъчезарни вече беше в падината и съдействаше енергично по пътя и напред. Бедствието щеше да е невероятно. Дано да успееха да се намесят.

— Ти ще ги отнесеш над Падината, там където ще виждаш Лъчезарни и е се опиташ да промениш съоотношението на силите — говореше Меслин през цялото време на едва настигащия ги Нуту, пестяваше време от обясненията след това.

Но какво представляват тези сили, питаше задъхан Нуту, отов вече на всичко.

Нищо особенно, показа с ръцете си Меслин. — Това са съвсем малки капсули от концентрирана слънчева светлина — знаеш че всичко тук около нас е различна степен на концентрация на светлината на звездите. Специално тази е взета от Слънцето и е заложена тук още при раждането а Земята. Скрита е там и на нейното макар и незабележимо лъчение, се дължи живота, започнал преди време именно тук. Никоя друга мъртва планета няма в ядрото си светлина от звезда и затова и никъде във Вселената другаде няма живот. Земята е единствена. Ние сме единствени.

— Деца на Слънцето върху малката планета-Слънце. Тук е прехвърлен и несъвършения живот от долното ниво и продължен в нашата Вселена.

— До колкото разбирам освободена тази древна светлина може да доведе до регулиране на енергийния баланс на Вселената и да отхвърли по-тежкия материал, нахлуващ от по долните нива или от обратната страна на Втората Спирала.

— Точно така, Слънцето само по себе си носи част от лъченията на горното ниво и като свързващото звено може да противостои и на долните светове или дори и на Стихията, защото ще си имаме доста работа точно с нея, измърмори ядосано Меслин. — Но ето че пристигнахме. Виж и Лъчезарни вече е напълно вътре, дълбоко в падината, показа му Меслинкораба върху току-що получаната от Рема холограма. Същевременно тревожно погледна часовника си. После се стресна и пак погледна холограмата. Побутна Лития и и показа нещо до Лъчезарни и Нуту видя как и тя пребледня след секунда.

— Но защо допреди малко мислихе, че този Манас е ликвидиран, извика тя и продължи да преглежда старите холограми. — Той не беше такъв. Всичко подтвърждваше, дори Благодетелните, че именно Галакси Енерджи са го елиминиралише, попиташе изненадана тя.

— Да, но на него продължава да пребивава Манаса както виждате, отговори убедено Нуту, само с един поглед той беше усетил засилващата се сродна, но все пак съвсем противоположна енергия. Прихвана и нещо друго — Именно той е осъществява контакта с другите, каза той на Лития и Меслин, — прокарва им тунел. Дори и в момента. Те са го прикривали, може би онзи много по-могъщ Манас. Затова сме мислил, че наистина е елиминиран и не сме го усетили. Ето къде е била загадката и онези странни сили. Лъчезарни съвсем няма да е виновен, затова което ще се случи…въпреки че, ако продължава все така да навлиза в тунела ще спомоге за изчерпването на енергията на съществата там и ще улесни нахлуването на Мрака. Ето, нахлуването на Обсебващите и навлизането на кораба сякаш се движи в ритъм. — По-могъщ Манас, единият от тях е тук на Земята-Андрей и аз знам, че ще ми пречи, но това не той. Не, не знам за него, Лития не можеше да събере мислите си. — Мислех, че познавам всички тях, повтаряше тя. Но кой ли може да бъде този. А и нямам връзка със своите. Изглеждаше изплашена.

Сам човекът щеше да открехне вратите на Вселената. Битката щеше да е неизбежна и трябваше да бързат. Ситуацията се усложняваше неимоверно и врагът се оказа по-силен. Нямаше как да спрат кораба или времето.

Пред тях стоеше най-обикновена скала, върху която едва забележимо се открояваха пет малки и съвършенно кръгли отворчета. Лития внимателно ги почисти и Нуту и Меслин видяха изписаните върху тях символи на въртящия се обратно на часовниковата стрелка слънчев диск. Ръцете и бързо набраха добре познатото съчетание на код и една след друга капсулите излитяха и паднаха в ръцете им.

Роботът ги пое и внимателно ги подреди в специалната кошничка, която носеше със себе си за целта. Лития облекчено си отдъхна. Нищо не им попречи всичко вървеше гладко.

— Те излъчват с голяма сила — поясни тя. Фактът, че ги освободихме от скалата, ще повиши рязко радиацията на Земята и това няма да остане незабелязано за Военните. Затова можем да очакваме и нови изненади, отвсякъде… — Но това е най-дребния проблем, ще му мислим после, махна с ръка тя и сещайки се за нещо друго бързо се насочи в обратната посока. Другите я последваха незабавно.

— Лития вероятно знае как се работи с тях, нали — нетърпеливо попита Нуту, който завършваше бързата колона след Меслин. Едва сега той си обясни и още една причина, поради която той трябваше да осъществи тази задача. Още от малък беше необичайно устойчив на всякакъв вид излъчвания. Неговото тяло не реагираше или минимално се изменяше под въздествието на много силни радиационни облъчвания. Никакви промени не настъпваха в сякаш по-плътното му тяло. И тъй като роботите не можеха да навлизат в модела на Всемира и това можеше да направи само живо същество, то това беше именно той, принадлежащ и на този и на другия свят, необичайно издържлив физически и същевременно човешки Манас.

— Да знае, успокои го Меслин, а доколкото съм чувал има и специално съоръжение, което само освобождава енергията заложена в капсулите. То май също беше при капсулите и Меслин посочи мястото, откъдето бяха дошли. Вероятно е в робота. Ще ти го дадат и ще си послужиш с него, каза той. — Роботите не могат, вероятно знаеш това.

— Да знам, но искам да попитам и още нещо, настоя Нуту, все пак имам право, защото аз ще изстрелям тези капсули след малко в тунела между измеренията. Меслин само кимна с глава. Естествено, че беше съгласен, колкото по мотивиран беше Нуту, толкова по-добре щеше да изпълни задачата. — Това съоръжение учителю, е било заложено тук преди много милиарди години за ситуация като тази, това ми е ясно, но то ли е единствения източник на енергия, който може да ни помогне. Това ли е единствения шанс на човека.

— Да, въпреки че е имало е още един запас, но той е бил използван много отдавна, още в древни времена, за да предотврати пак гибелта на човека, а оттам и свръзката в еволюцията на живота, отговори му незабавно Меслин. Искаше наистина да подчертае, че това беше единственото спасение. — Такива резервни запаси има и в другите нива и навсякъде те са различни, но всички има едно основно предназначение, да отнемат грешките. Хората разбира се, не знаят за това. Не са имали възможност да разберат.

— Но сега ще го направят.

— Да, радияцията ще ни издаде. Още повече, че не можем, а и нямаме време да приглушаваме поне частично лъченията, пък и когато капсулите се отворят ще стане още по-страшно. Тогава Земята ще се окаже един замрял свят. Нито един космически кораб няма да може да излети или пък да кацне, никой няма да има възможност да използва каквато и да е било техника, радиацията ще стане опасна дори за хората. Временно планетата ще остане без електронните си съоръжения, ще настъпи истинско обръкване, военните ще вземат специалните си мерки. Но те ще знаят източника много от преди това. Всъщност сигурен съм, че те вече го знаят, поклати утвърдително главата си магът. — Много ли ще бъде вредно за тези, които са на повърхността — предпазливо вметна Нуту. — Не съвсем, земните пластове са достатъчно добър изолатор и всичко ще се сведе до разстройство на техниката и леко облъчване на хората, но истинска опасност няма. Това е лечимо…, а и друг изход нямаме, иначе абсолютно всички ще загинат. — Всъщност облъчването тук е най-голямо при нас, за мен и за вас двамата, така ли… Въпреки, че Лития май не влиза в групата. Тя няма възраст, а може и да не е човек…

Меслин само се усмихна на това и кимна утвърдително. Отговорът беше положителен и нямаше повече смисъл да увъртва истината. — А от радиацията ще ни пазят костюмите, успокои го той, разбира се доколкото това е възможно, но нямаме и друга възможност. Всъщност той осъзнаваше, че единствения потърпевш в тази история ще е самия той и поради възрастта си и поради това, че нямаше издържливостта на Нуту. Беше се съгласил обаче с това, защото мисиите винаги бяха по-важни. А и данните от холограмите ставаха все по-тревожни. Огромни маси от груба материя започнаха да нахлуват все повече във Вселената и да я разрушават. Лъчезарни с навлизането си в тунела явно силно поемаше върху себе си енергията на това светло поле, което беше1 някакъв макар и минимален щит от нахлуващата Стихия и тя сега, използвайки отслабването му помиташе и поглъщаше в хаоса си Кълбото, подпомогната от Албатрос. Изненада се четеше и по структурите на съществото в тунела. Бъдещата атака на Черните беше неподозирана и за него и за съвършения му свят и сега и той, заедно със съмишлениците си в падината на Проникновението под Земята очакваха с ужас появата и на всички онези тъмни сенки, които вече бяха видели в кристала… Оставаше малко време.