Силвия Дончева
360 градуса преди края (35)

35 глава

Събитията около Лъчезарни се развиваха с толкова голяма скорост, че Анита и Майкъл едва смогваха да си съобщят взаимно промените в обстановката. Три бяха главните неща. На първо място с приближаването си към мястото на аварията на Албатрос, радарите на Лъчезарни съвсем ненадейно откриха там една нова, незабелязана преди ивица светлина, която или се беше появила току-що, или по някаква друга причина не беше открита досега. За нея компютърът постоянно съобщаваше нови данни. Тя много бързо променяше енергийната си мощност, увеличавайки при това и обема си. Явлението според машината беше странно и необяснимо, тъй като не се подчиняваше на известните физически закони. Според тях толкова бърз, но същевременно плавен разход на енергия не можеше да бъде осъществен от нито една звезда или звезден куп при липсата на първоначален взрив. Факт обаче беше, че тази ивица, въпреки огромната си, но не взироподобна скорост се разширяваше твърде равномерно, постъпателно и съразмерно. Процесът наистина беше необясним, но на Лъчезарни нямаха възможност да го обсъждат. Достатъчно благоприятен беше дори само фактът на съществуването му. Ефектите му също бяха бързи и неочаквани; рязко спадна силата на привличане на Лъчезарни към падината и корабът напълно стабилизира орбитата си. Отчетливо се подобри връзката с Албатрос, смущавана преди от излъчванията на падината. Освен това Майкъл Фрост, който не беше съобщил на Анита последните лоши новини от Алтея, във връзка със сестра и, сега се надяваше на ново, благоприятно развитие на ситуацията. Появата на светлото петно му вдъхваше както надежда за осъществяване на основната мисия, така и смелост в преговорите с другия лайнер, чийто намерения Майкъл се готвеше да разбере. Всъщност едно беше сигурно; „Галакси Енерджи“ нямаха намерения да унищожават Лъчезарни. Можеха вече да са го направили и очевидно искаха някаква услуга. Но каква той все още не можеше да разбере. Отдавна беше осъществил пряка екранна връзка с лайнера и вече усилено преговаряше с капитана му — Арчибъл Саймък. С него не се познаваха лично, но Фрост беше чувал, че е активно свързан с колонизирането на звездните системи от типа „Огледални Близнаци“ в покрайнините на Вселената. Факт, който сам по себе си доказваше, че е човек с изключителен опит и голяма лична смелост. Образованията „Огледални Близнаци“, разположени в краищата на Кълбото-Вселена, имаха способността постоянно да проектират свои симетрични, огледални физични образи, които разсейваха повсеместно около себе си. Така се създаваше естественият щит край всяка последна Галактика, завършваща кълбото на Вселената. Новите звезди обаче трудно можеха да бъдат различени от звездата-майка и на това се дължеше опасността при навлизането на хора в тези места. Объркването на мнимото с истинското образувание водеше до переспективата корабът също да бъде мултиплициран многократно в пространството. Илизорните му изображения за неопределено време се оказваха разпръснати на милиони парсеци разстояние в краищата на Вселената, а оригиналът оставаше завинаги закотвен на мястото си без ни най-малка без възможност за промяна. Затова присъствието на командир от ранга на Саймък на борда на Албатрос не можеше да бъде случайно. Още повече че и поведението му подсказваше някои скрити моменти в мисията на лайнера. Така например, той нито за момент не се отказа от твърдението си, че Албатрос има нужда от помощ, но не приемаше непрестанните покани на Лъчезарни за спасяването на екипажа чрез пространствен мост. От друга страна комуникираше единствено с Майкъл, умолявайки го твърде настойчиво да се приближи, уж за да прехвърли енергия от запасите си.

За преговори с военния „Сив Орел“ въобще не можеше да става и дума. Всички опити за връзка бяха провалени или категорично отказани. Под предлог — смущения във връзката Саймък прекратяваше каквато и да било комуникация с охранителите, дори не се притесняваше от бъдещите последствия на поведението си, нещо което Фрост не можеше да разбере. Той знаеше, че Албатрос може да нападне Лъчезарни по всяко време ( колкото корабът беше по-близо, толкова това щеше да е по-лесно), но не беше наясно с мотивите за една такава постъпка. Защо бяха нужни тези дълги и изнурителни преговори. Искаше да разбере повече неща за Светлина. Затова все повече се приближаваше до кораба на „Галакси Енерджи“, съгласявайки се дори да им даде част от горивото си. Беше решен да разкрие тази загадка, да излезе от омагьосания кръг, в който се въртеше от много време насам. Затова след първоначалните любезности реши да премине направо към същността на темата.

— Не ми е ясно капитане, — атакува той директно Саймък, — защо не поискате помощ от Обединението или поне от вашата компания. Тя може незабавно да ви осигури нужното гориво, дори да ви изтегли, особено сега, когато притеглянето намаля.

Албатросецът обаче явно не искаше да даде конкретен отговор.

— Нямаме толкова време, командир Фрост, двигателите ни гаснат, вие сте най-близо. Военните и другите кораби нямат нашия вид плазма. Единствено вие летите със същото гориво и можете да ни помогнете. Всъщност затова няма смисъл от връзка с Орела. — Напротив има смисъл. Вие много добре знаете това капитане, — възрази Фрост, решил да каже докрай всичко, което знаеше за кораба. — Вие, капитан Саймък, — Майкъл наблегна застрашително върху думите си, — не искате да говорите с военните поради една единствена причина. Тя е, че сте качили на борда си един Манас, един Унищожителен Манас, капитане, който е заплаха за всички нас. Освен това знаете и, че поради същата тази причина кръстосвачите все още стоят далеч и се съобразяват с намеренията ви, нещо което правя, разбира се и аз. Саймък се разсмя. Явно беше очаквал тези думи и те съвсем не го притесниха. Сякаш забрави за проблемите с горивото. — Действително Манфред е на нашия кораб, — потвърди той. — Но няма враждебни намерения, защото не е унищожителен, а по-скоро неутрален мислител, под пълния контрол на Галакси Енерджи. Всъщност Манфред може много да помогне в тази благородна изследователска мисия. Затова е тук. Той е напълно безопасен.

Фрост беше изумен от признанието, а още повече от наглостта на капитана. — Искате да кажете, че всичко при вас е наред и единственото от което се нуждаете в момента, е моята помощ с оглед човеколюбивите ви намерения, подхвърли иронично Майкъл. Искаше да знае докъде ще стигне Саймък.

Капитанът на Албатрос въобще не се замисли и продължи в същия дух:

— Точно така, капитан Фрост. Ние наистина се нуждаем от помощта ви. Вероятно тъкмо излъчванията от мисловното поле на Манаса влияят отрицателно върху работата на двигателите и те харчат безобразно много от това все още експериментално гориво. — Но при мен няма отклонения, — забеляза Фрост. — Нямате и Манас, нали, — Саймък го погледна така, сякаш нямаше нищо против един разговор за Манфред. Майкъл със задоволство, но и с неразбиране прие предизвикателството. Искаше да знае колкото се може повече за мисията на Албатрос. Не проумяваше защо Саймък така изненадващо реши да го информира за всички подробности. Майкъл се намираше твърде близо до Албатрос. — Предполагам, че знаете за последствията от закрилата, която оказвате на това същество, — попита веднага Фрост. — Военните не мислят, че той е безопасен. Не са сигурни и дали е мъж. — Напротив безопасен е, — повтори верисията си Саймък. — Човечеството ще ни бъде благодарно, ако разберем тайните на падината и се предпазим или възползваме от нея. Може би тъкмо затова трябва да си сътрудничим, — поде дипломатично той. Имаше вид на човек, доволен от развоя на събитията. Не обърна внимание на учудването на Майкъл, че Манфред е мъж. Замълча си. — И какво казва в тази връзка вашият Манас, — попита бързо Фрост като избягна отговора. Не очакваше откровеността, която последва от другата страна. — Манфред твърди, че в падината има сили твърде враждебни на човека. Точно вие знаете това много по-добре от всеки друг във Вселената и затова трябва да му сътрудничите при обезвреждането им. — Нима. И как е разбрал това. — Майкъл беше силно заинтиригуван. Чувстваше, че е на път да отгатне целите на Албатрос. — По мислите ви и по това, че вие приемате съобщения от тях.

И вие искате да знаете какви са тези съобщения, — така ли, Майкъл вече знаеше за пазарълъка, който щеше да последва. — Нещо такова, капитане, — съгласи се Саймък.

Наистина беше повече от откровен и имаше защо. Трябваха му сведенията за съществото в падината. Друго всъщност не го интересуваше. Беше готов да злепоставя Майкъл пред силите за Сигурност, дори да го унищожи. Нямаха нужда от никакво гориво. — И какво друго ви каза Манаса, — попита вече поуспокоен Майкъл, отгатнал целта на Албатрос. — Че те ще се опитат да нахлуят в нашите светове и вие, без да искате, ще им помогнете. — Как. Аз дори не знам за тях. — Не е така капитане. Не е необходимо да ме лъжите, защото знаете много, много повече отколкото предполагате. Докато не го споделите с мен и Манфред, няма да можете да се измъкнете от обхвата на кораба ми. Ще ни кажете абсолютно всичко, докато мозъкът ви не остане празен и сам… — Което пък значи, че… — Че ще умрете, — заяви безкомпромисно Саймък. — Ако се опитате да върнете Лъчезарни назад или ако ни нападнете, просто ще умрете. От това разстояние Манфред вече изцяло контролира физиологичните ви функции и докато не установи, че сте споделили с него цялата истина, няма да ви пусне. — Нека прочете посланията сам. — Майкъл погледна остро Саймък. Все още нещо му се губеше. — Защо беше нужно да идват толкова близо, за да ги прихване Манасът. Каква беше тази игра… — За съжаление няма да може да ги разгадае, но затова пък е в състояние веднага да ви ликвидира. По-добре вие да ни кажете какво знаете капитан Фрост, — отговори твърдо Саймък. — Какво точно приемате от падината. Сайъмък нямаше намерение да му казва повече. Майкъл обаче разбра. Манфред беше малък. Беше сигурен, че е дете, за чието цялостно отглеждане не беше стигнало времето. Затова силите му бяха недостатъчни да разбере посланията. Пак по тази причина нито Майкъл, нито военните можаха да се досетят за истинските цели на Албатрос и необходимостта Лъчезарни да се приближи толкова близко до него. Военните мислеха, че Манасът е Анита Бел. Един възрастен Манас не би имал проблем с прихващането им от по-голямо разстояние, той без проблем щеше да разчете съобщенията. Никой обаче не се сети, че събитията бяха изпреварили компанията и тя не бе имала време да завърши чудовищното си дело. Беше принудена да използва това, с което разполага — едно малко дете — Манас.

В същия момент Фрост се досети за още една причина компанията да постъпи така:

Те наистина смятат, мислеше си той, че могат да го държат в ръцете си, защото е още малък. Така ще бъдат в състояние да го ликвидират след като го използват и то без да рискуват нищо. Той няма да се защити, приемайки ги за родители. Всичко се нареждаше по местата си — странното поведение на капитана, тайната за целта на кораба, истината за Манаса. В същото време се оказа, че ако не се намери някакъв изход, той и Анита ще трябва да им кажат всичко за сънищата. Майкъл вече се беше опитал да се свърже с Алтея, но не беше успял. В един момент корабът беше блокиран, хуманоидите излезли от строя, а компютърът — съвсем безпомощен. Започна да мисли усърдно. Нещо трябваше да му дойде на ум, защото иначе мисията пропадаше, а с нея вероятно и Вселената. Знаеше добре, че Манфред е видял онова, което се намираше в падината, но явно не беше могъл да го проумее. Усетил, че Майкъл знае повече, той беше принудил капитан Саймък да се разкрие и да оглуши пространството с неистовите си сигнали за помощ.

Нещата се подредиха изцяло в съзнанието на Майкъл. Той си даде сметка, че сигналът за помощ беше даден точно след като Анита го запозна с разшифровката на Робърт за сънищата и с последните новини от падината, които явно Манасът е уловил, но не и разгадал. Това показваше, ч е той не е запознат със същността на нещата, но предчувстваше важността им и се стремеше на всяка цена да ги получи. В това отношение Анита се оказа напълно права. Бяха стигнали до същността на загадката.

Версията на Рема за посланията се базираше на твърдението, че картините в различните съновидения показват една и съща повтаряща се последователност от символи. Тези символи съдържаха разбирането на Древните за Начало, Разширяване, Край, Преобръщане и Ново Начало. Робърт се беше научил да мисли като жрец, от епохата преди Христа и разтълкува сънищата така, както биха ги изтълкували преди цели 25 000 години. Затова Изложението му беше кратко, съобразено с лаконичността на на онова време. Започна с първия от сънищата, наречен условно — „Александър“. Него Майкъл щеше да помни цял живот, защото се оказа, че циклично Фрост и Александър Велики живеят в едни и същи времена. — За жреческото съсловие, — разясни Робърт, — властването на Александър Велики слага последна точка в един първи дълъг и труден за човечеството период на развитие, продължил 25 660 години. В този смисъл до началото на следващия също толкова продължителен период е оставало само едно завъртване от 360 години, т.е. един кръг. Така цикълът е щял да се затвори на необходимите 25 960 години или едно завъртване на древния Зодиак и Полярната звезда. Следователно Александър е сложил края на един цикъл от историята и е открил път към новите хоризонти, към Преобръщането и Началото. Неговата ладия /неговият живот/, подобно на бога Слънце, показва движението именно към залеза, т.е. към приключването на неговия свят. Което пък доказва, че той нито изгрява в хода на историята, нито пък бележи някакъв зенит, както се приема от науката, а точно обратното показва последното вдихание на един величествен залез.

— С една дума — поясни Анита. Това са 360 години преди Христос и началото на новата ера, в която още се намираме и от която са изминали почти пълни също толкова — 25 660 земни години.

— И сме накрая на цикъла точно като Александър, така ли — попита изумено Майкъл, не желаейки да си помисля какво следва от това.

— Изглежда е точно това, което чувстваш, — съгласи си Анита, също доста печална. — Ние се намираме в нашия величествен залез, а заедно с нас и нашата Вселена — Кълбо. Питам се, какво ли ще е новото начало…

Робърт вече се беше прехвърлил на Колумб и на годината 1492 г. след Христа, като разясняваше символите на Разширение след началото. — Христофор Колумб е символът на Разгръщането след Новото Начало, след раждането на Христос. Откриването на път през морето-океан е повратната точка в битието на човека, дала старт за овладяването на водната планета Земя, а по-нататък — за неудържимото развитие на свръхтехнологиите, довели до откриването на етера, обгръщаш Вселената. Затова подобна символика, но на по-висок етап, се повтаря в следващата картина — „Вацлав и експеримента в океана“, което пък е решаващият момент за колонизиране на Слънчевата система, Млечния път, а оттам и на целия кълбовиден свят. Забележителното, пък и общото в двата случая е символът на Океана, определян винаги от древните като олицетворение на богатство, необятност и огромно разширение. Точно поради това образът му не се повтаря повече, показвайки, че Разрастването приключва дотам — до откриването на хиперскока. Това се потвърждава напълно и от анализа на историческите събития в следващите сънища. Той недвусмислено доказва идеята, че по-натъшното поетапно обединение на Галактиките и на четирите Свята не е форма на Разширение.

Анита го спря. Трябваше да поясни и тази малко странна мисъл на Майкъл. Пилотът все пак не беше историк.

— От края на 22-ри век символът на Океана наистина изчезва, — каза тя в отговор на учудения му поглед, когато Ремът започна да обяснява, че Обединението на Четирите галактични свята не е никакъв символ за разрастване и победа, а просто следствие от използването на етера, което е истинската кулминация. — Затова оттогава в действителност липсва разширение, — доуточни тя — и ако доислушаш внимателно Робърт, ще разбереш, че в това има логика.

— Да, — съгласи се Ремът, — защото в Обединението преди 400 земни години липсва и оптимизмът, съпровождащ симоволиката в сънищата за Колумб и Вацлав. — Роботът въобще не знаеше, че предвещава края на света. — Затова процесът на сливането на Четирите човешки свята е толкова сух, сложен, напълно предвидим и лишен от емоции акт. Именно в него се открива аналогията с Александър Велики и се възражда символиката; краят на всеки цикъл се съпровожда с последен опит за възход, след което бързо следва новото, различно начало. — Тук ще стане въпрос за Христос, нали. — спомни си собствените предположения Майкъл. Той от няколко минути задълбочено мислеше върху думите на Анита. — А какво ще бъде новото начало. — Може би трябва да прилича по нещо на предишното, преценяваше пилотът. И за Робърт сънят за Христос беше най-важен.

Хуманоидът твърдеше, че той единствен сред другите имал отношение към началото, а следователно и към бъдещето. Не случайно проповедите на Христос пред храма се появяваха винаги на две места, — след съня за Александър, и след видението за Обединението на Галактичните светове. Т.е. винаги след поредния величествен залез. Майкъл се беше замислил много сериозно. Той слушаше робота, слушаше и Анита, припомняше си сънищата и историческите събития, свързани тях, ала успоредно с това преценяваше и много други неща. В главата му като на лента преминаваше всичко, което знаеше за своя свят, за Вселената, за времето, в което живееше. За миг онова, с което беше свикнал досега, му се стори погрешно и вътре в себе си той сякаш без видими усилия се съгласи с версията за края на своята епоха. А само допреди секунда както повече от хората на времето си беше убеден, че човекът се намира в онази фаза на развитието си, когато покорил Вселената, се е превърнал в господар на всичко, което го заобикаля. Изведнъж сега, докато слушаше Робърт, дойде безконфликтното вътрешно съгласие с тезата, че това е по-скоро краят и новото начало, отколкото всеобщо провъзгласеният зенит. В главата му се мяркаше и тревожната, но вярна мисъл, че предстои нещо много по-голямо от това, което хората си представяха. Предстоеше новото НАЧАЛО. То обаче трябваше да премине през ОБРАТА, който винаги затваряше всеки цикъл. И именно за този ОБРАТ се говореше в цитата от Евангелието, което беше в центъра от съня за Христос. — „Аз отивам и ще Ме търсите, и в греха си ще умрете. Където Аз отивам, вие не можете да дойдете,… когато издигнете Сина человечески, тогава ще узнаете, че съм Аз и нищо не върша от себе си, но както ме е научил Моят Отец, тъй говоря… и този който ме последва, няма да ходи в мрак, а ще бъде в светлината.“ Това са част от думите, с които беше започнало новото начало на човека преди повече от 25 000 години, бележещо явно трите етапа в търсенето, разбирането и въздигането на Сина Человечески, като гаранция за следващия преход към нов цикъл. — Мисловните полета, тези които раждат безкрайната любов — се беше отронило от устата на Анита, когато изслуша анализа. — Моята теория, Майкъл, — говореше му тя със светнали очи, след като Робърт изложи разсъжданията си пред него. — Винаги съм пречувствала, че силата на мисълта за хармония се крие в основата на всичко, — продължаваше Анита. Очите и се бяха разширили от вълнение, тя нетърпеливо крачеше напред назад из каютата. — Майкъл, сега разбрах, защо са се свързали с мен. Моята теория за благодетелните Манас им се е сторила подходяща и са решили, че аз съм човекът, който може да разбере това сложно послание. Именно затова сме тук и трябва да осъществим тази среща със съществата от Падината, които наистина са пълни с любов и готовност да помогнат. Те ще ни посочат пътя напред. Ще ни подскажат как и защо да използваме мисловните полета, раждащи любов… Фрост я гледаше изумен. Чувстваше, че тя е права, в един миг дори я видя в нова светлина. И преди беше убеден, че Анита работи върху нещо изключително, но едва сега, когато чу това, изправен пред чудовищната падина, си даде сметка за мащабите и последствията на този труд. Почувства и тревогата, която нахлу в съзнанието му и отприщи съмнението в него. Не му беше ясно, кой бяха Те, какво общо имаха с мисловните полета на човека. Дали наистина Анита не беше една от тях. Та нали беше възможно тя дори да не знае, че не е човек, да е забравила, или да е така програмирана, че да бъде съвършена жена именно заради целите на мисията си. Помисли си, че може би манипулират и него; че всичко това е просто илюзия, сън. Нямаше начин да разбере със сигурност. Можеше единствено да изчаква и постепенно да си изясни всичко. В едно беше сигурен, — въпреки бъркотията и хилядите опасности, рискът си струваше. Убеждението му, че приемането на борда на Анита Бел е една неоправдана авантюра, постепенно се смени с нарастващо чувството за дълг към човешкия род и нужда от изясняване на собственото му положение в тези невероятни събития. В един момент той осъзна, че смъртната опасност, съчетана с огромна отговорност и истинска любов се пресичат в един единствен фокус — обляната в ивица ярка светлина бездна пред Лъчезарни. В нея беше разрешението на въпросите; всичко друго губеше смисъла си. Майкъл осъзна това. Оттогава у него остана само чувството за неизбежност, дълг и предопределеност, пред които дори и животът му вече имаше други измерения и друга цел. От него, от първия пилот, зависеше много, дори може би всичко; затова той трябваше да приеме предизвикателството и да го преодолее или да загине. Това беше дългът му пред Вселената, каквото и да беше бъдещето и.

И сега, часове след този съдбоносен разговор, застанал пред пулта на огромния лайнер той имаше възможност да размисли още веднъж. Сякаш съдбата му даваше тази отсрочка, за да се справи сам със себе си и да осъзнае нещата отвътре. Стоеше пред първата дилема в битката; какво да разкрие на Саймък за посланията, — как евентуално да спаси заложничката на неговия кораб, без да навреди на мисията си.

Фрост имаше един коз и реши, след като премисли всичко, отново да го използва. Затова преди да отговори на въпроса на Саймък за смисъла на сънищата от падината, той се опита да използва своето предимство. Беше решил да се бори. — Командире, — каза решително Майкъл, — макар и да не изпитвам никакви лични симпатии към вас и към вашия екипаж, аз съм длъжен да спазя Междугалактическото споразумение и да ви предупредя за още един факт, с който вероятно вие не сте наясно. — Какво искате да кажете с това, капитан Фрост. Вече ви напомнихме, че нямате никакъв изход и е безсмислено да увъртвате. — Саймък беше станал нетърпелив, изнервен от дългото чакане и неотстъпчивостта на Майкъл. Изражението му показваше едва сдържан гняв. — Успокойте се, командире. Става въпрос за едно лице, което се намира на моя кораб и за което кой знае защо вашият Манас не ви е казал нищо досега. Може би защото е заплаха за него самия. Но тя наистина присъства тук и то доста време. Тази личност има отношения към посланията. — Погледите им се сблъскаха и Фрост с видимо задоволство проследи изумлението по физиономията отсреща и опитът то да бъде овладяно. — Отново не ви разбирам, капитане, — опита се да спечели време Саймък. Даде някакви бързи разпореждания на робота до себе си. — Не разбирате ли. Добре. Вижте тогава. Аз не блъфирам. Това е Лъчезарни, а това е моята каюта и както сам виждате въпросното лице е там. — Майкъл беше включил видеозора от своя кабинет и в него съвсем ясно се виждаше не някай друг, а самата Анита Фалкон Бел, заспала в един от фотьойлите, явно осъществявайки поредната връзка с падината. Уредите на кораба за анализ в помещението също отчитаха човешкото присъствие. Компютърният анализ потвърждаваше картината. — Но това не може да бъде. Това е абсурдно. — Саймък видимо губеше контрол. — Как успяхте. Вероятно сте използвали забранени технологии. Но не във Вселената все още няма такива система за разграждане и прехвърляне на хора в междузвездното пространство. Как сте преодолели Манфред. — Капитан Саймък беше напълно объркан и сам се издаде. Изненадата наистина беше твърде голяма. — Да такава технология наистина няма, — съгласи се веднага Майкъл. — Вие сте прав, но и аз също имам право, като твърдя, че проф. Анита Фалкон Бел е на моя кораб. — Майкъл беше успял и сега много неща бяха в ръцете му. Светлана наистина се намираше на Албатрос. — Вие и вашите господари, — продължи безмислостното си настъпление Фрост — сте допуснали грешка още в самото начало, защото лицето, което сте взели за професор Бел, всъщност е нейната по-малка сестра — Светлина Фалкон Бел, създадена по метода за по-малките близнаци. Тя е именно тази, която отвлякохте от кабинета на ОВОС в деня на старта. Съвпаденията в гласа и в кръвния анализ, ви подведоха изцяло. Двете сестри са напълно индентични и имат разлика единствено в годините си. За съществуването на Светлина знаят твърде малко хора, тъй като тя още не е навършила 19 години. Но сега вие може да проверите в специалния регистър на бордовия си компютър. Трябвало е да се сетите за тази възможност още преди време. Все пак Анита е от системата Хирон.

Саймък се задъха. Това, което чу беше вече прекалено. — Искате да кажете, че прехвърляне не е имало и че жената, която е при нас, няма нищо общо с излъчванията и енергията на падината. Ние сме ги объркали, защото сме имали неблагоразумието да се движим плътно до Лъчезарни, облъчван непрестанно с тези сигнали. — Точно това искам да кажа, — потвърди Майкъл. — И тъй като вие сам казахте „жената, която е при нас“, държа да ми предадете Светлина. Освен това ви заявявам, че няма да получите никакви сведения от мен за падината или за същността на посланията. Може да стане още по-лошо за вас. Както виждате вашия Манас не може да прихване излъчванията от истинската Анита Бел, а тя може да го унищожи във всеки момент, особенно ако Манфред се опита да противодейства на оттеглянето на Лъчезарни. Не забравяйте, че тя е оттам… — Майкъл недвусмислено показа потока светлина до корабите. — Не е човек, — прошепна тихо той, като внимателно налюдаваше действията на Саймък, който с тревога даваше бързи разпореждания към вътрешността на Албтрос. Забеляза как лицето му постепенно придобиваше все по-напрегнат израз на много уплашен човек. Само няколко мига след това Лъчезарни, сякаш носен не от собственото си плазмено гориво отскочи много назад, на безопасно разстояние в Космоса. Малко по-късно, вече съвсем изумен от неочаквания ефект на думите си Фрост, видя как от Албатрос се отдели една малка транспортна капсула, насочена към Лъчезарни. А той малко преди това само блъфираше със слабата надежда да си изясни поне положението на Светлина, като умело използва изненадата от размяната на двете сестри и неяснотата по въпроса за нечовешкия произход на Анита Бел. Не разчиташе на нещо повече от ожесточен спор, дори опит за елиминиране на Лъчезарни. Затова сега изненадан наблюдаваше как всичко, което искаше се изпълнява след броени секунди. А Анита все така си стоеше спокойно в каютата му, поставяйки пред него нови въпросителни, на които, за съжаление липсваше отговор.

Щеше да си има нов пасажер на борда. Капсулата се приближаваше, а заедно с нея и едно дете, което всеки момент щеше да се озове на борда. Лъчезарни вече беше спуснал един от междинните си люкове и очакваше скачването. Какво ли щеше да каже за това Анита. Тя едва ли подозираше, че след няколко минути ще види родната си сестра. Всъщност, Майкъл щеше да и обясни това малко по-късно. Сега трябваше да се отправи към отсека за скачване, за да посрещне новата си пасажерка.

На входа на командната зала се сблъска с Анита. Беше приключила с връзката си със съществото от Падината и сияещият и вид подсказваше, че има да му казва нещо важно и обнадеждаващо. Той също.