Силвия Дончева
360 градуса преди края (33)

33 глава

Фрост усилено се опитваше да събере мислите си от последните няколко часа. Малко преди да започне да получава съобщенията на бедстващия Албатрос и да чуе всики ония неприятни вести от Алтея, той беше разбрал една изключително обнадеждаваща информация от Анита. Тя беше приключила с програмирането на Робърт и беше осъществила една много ползотворна връзка с излъчвателя на сънищата — послания от падината. Очевидно приближаването на човешкия кораб не беше останало незабелязано от съществата от антиматериалния тунел. Те внимателно следяха всяко действие на Анита, а следователно и на Лъчезарни. Странното беше и това, че с промяната на месторазположението и скъсяването на дистанцията картините в сънищата на Анита се промениха. Дори последният сън нямаше нищо общо с останалите. Беше ясен и ярък като всички други, но напълно различен. Лицето на човека, когото Анита беше сънувала я порази. Беше индианец от някаква неизвестна цивилизация и епоха; колкото и странно да беше то нищо не и говореше. Нито дрехите или ритуалните украшения, нито обстановката, нито каквото и да било друго съответстваха на някакъв познат и период от човешкото развитие. Той стоеше — си спомняше тя след като се събуди, — прав сред един огромен, прозрачен и същевременно много блестящ тунел. Върху лицето му имаше отпечатък на абсолютна непроницаемост, така характерна за тази раса, но същевременно и с израз на някаква едва загатната загриженост и безпокойство. Всяко негово движение, казваше Анита, всяка реплика бяха невероятно добре премерени и съдържащи информация, отправена точно към нея.

— Първо, всъщност в самото начало, — разказваше тя, — когато започна посланието, индианецът сви ръцете си така, че допря леко пръсти и същевременно едва едва наведе главата си. Това беше поздрав, насочен към мен. Разбираш ли, — беше подчертала Анита. — Този сън не беше исторически. Това, което виждах, не се беше случило някога, то беше самото настояще, т.е. случваше в момента. Този човек говореше с мен по един забравен днес, древен начин.

Тогава Майкъл я прекъсна. Попита я имало ли е друг човек или някакви други хора, които индианицът да е поздравил. Другите съноведения бяха наистина строго исторически и винаги отразяваха точен момент от минало, някое значимо събитие. Анита обаче го изгледа с укор и каза — Точно това се опитвам да ти кажа, Майкъл. Там нямаше никой. Всичко в този човек показваше, че той поздравява точно мен, че говори именно с мен. Сигурна съм в това, — настояваше тя. — След това той произнесе следните думи:

— „Опасност застрашава всеки ненамерил себе си и дръзнал да се докосне до други светове. Затова когато дойдеш, следвай пътя през новия поток от светлина. Остави се светлината да те води и тогава срещата ни ще се състои. Помни добре, че нашата съдба изплита бавно свойте нишки чрез решенията наши, определейки неумолимо пътя ни напред.“ Смятам, че това беше предупреждение за падината, която може да ни унищожи, ако не следваме някаква определена светлина, — завърши тя.

— Но това означава, че не трябва да влизаме в тунела, защото той целият е едно огромно черно петно. Ако трябва да следваме светлината, необходимо е да останем тук, сред по-светлия Космос, т.е. извън падината, — възрази Майкъл, който добре беше проучил мястото. — Може и така да е, — съгласи се Анита. — Но въпреки това той говори за поток от светлина, за среща и за други светове, обвързани с пътя, който трябва да се следва. — Но това са твърде неясни думи, които могат да означават всичко и нищо. Как ще следваме маршрут по такива твърде общи координати. — За нас те може и да нямат никакъв смисъл, но вероятно означават нещо за Робърт — беше мигновения отговор. — Той вече трябва да се е справил със задачата да овладее начина на говорене на древните. Мисля, че може да ни каже много неща, нали Роб, — обърна се тя към робота, който стоеше зад масата и разучаваше някаква1 дълга редица от холограми. Работеше над заданието, което му беше поставено. Имаше за задача не само да научи начина на изразяване на образованите хора преди Христа, но и да разшифрова съобразно тези знания сънищата на Анита, описани по съответния подробен начин. Сега човекоподобната машина изпълняваше задачата с недостижима от човека бързина и точност. Чул повикването, роботът прекъсна мигновено работата си и веднага се отзова. Изслуша новото описание и почти веднага им съобщи.

— Светлина — поток светлина може да се излъчва само от определен източник на енергия. В древността всяка светлина се е свързвала с топлината, излъчвана от Слънцето и звездите. Затова тогавашният човек при такъв сън вероятно би се ориентирал към намиране източника на излъчване, който е символ на изход от опасна ситуация. Символът за светлина означава сам по себе си спасение. Лицето от сънищата трябва да е свързано със излъчвателя или да се намира в него, щом човекът се е явявал в центъра на картината от съня. Възможно е той да изпраща светлината. В древността всяко нещо, отразяващо евентуален център, е символизирало същността, вътрешността, дълбочината, скритата истина. Поздравът с върховете на пръстите пък символизира липсата на враждебни намерения, а главата, леко наклонена напред, показва необходимостта от сътрудничество и равнопоставеност, липсата на водач и доминиране в отношенията. Това не е само форма на учтивост, а подтик към наложително действие. „Човек не намерил себе си“ продължаваше роботът, цитирайки думите на човека от съня. Така в древността са наричали тези, които не са били образовани и посветени в тайните на битието, които не са познавали света и съответно себе си. Те са неоткрилите самите себе си. Следователно този индианец се обръща към непосветените, към обикновените хора, откъдето следва, че той е от висшите слоеве на управляващите и шаманите или пък добре използва и познава техните изразни средства. „Други светове“ — друг символ в изречението. Така древните са наричали всяка област, необитавана от човешки същества и следователно опасна за тях… — Това означава ли, че трябва да намерим звезда, звезден куп или някакъв друг източник на ярка светлина, който явно се намира някъде тук и ще бъде нашия ориентир, — прекъсна го ентусиазирано Анита. — Може би радарите ще успеят да го открият. Сега разбрах, че той не е трябвало да съществува досега. Появил се е или с е появява в момента и затова трябва да търсим нещо ново, което го няма на картите, но което е тук, твърде близо от Лъчезарни. Той казва — „следвай пътя през новия поток от светлина“. — Точно така мис, — съгласи се Роб. — Трябва да намерите този нов поток от енергия, който ще ви бъде верният ориентир. Знаете, че това е неизбежно, защото се казва — „Съдбата изплита бавно своите нишки чрез решенията наши“. — Да, ние сме взели вече решение и ще влезем, ако намерим този тунел, — отговори твърдо Анита. — Срещата трябва да се се състои, защото от нея зависи всичко, — каза тя и погледна към Майкъл, за да намери потвърждение на думите си в очите му.

То вече беше ясно от действията му. Пилотът още преди няколко минути беше започнал сканирането на района. Точно в този миг дойде съобщението за SOS сигнала от Албатрос. Трябваше да прекъсне за минута търсенето. Отложиха го след извънредната връзка с Алтея, която пък съвсем обърка нещата. След това Майкъл просто не знаеше как да съобщи новата неприятната вест на Анита. Беше толкова ентусиазирана от внезапната помощ, която получиха и благоприятните переспективи пред мисията, че новината за положението на Светлина и присъствието на отрицателен Манас в непосредствена близост само щеше да я разконцентрира и да попречи на други евентуални контакти с падината.

— Не, не трябваше да и казва, реши той. По-добре да се справи сам. Още повече, че в момента тя се занимаваше с робота, който по начина си на мислене съчетаваше методите на комуникация от двеста тридесет и девети век след Христа с тези от преди пет хиляди години преди него. Пък все още не беше напълно сигурен, че Светлина е на борда на Албатрос. Трябваше да се свърже с неприятелския кораб, за да разбере това.

В един момент Майкъл се беше изправил пред невероятната задача да се справя сам с Галакси Енерджи и преспективата да се сблъска с някой Манас, докато спасява сестрата на Анита от пленичеството и. Извън това оставаше задачата за откриването на купа от светлина, бъдещия сблъсък с падината, отговорността пред военните и охраната, както и неизясненият произход на Анита Фалкон Бел. Напрежението беше огромно. Лъчезарни вече бавно се обръщаше с приведени в пълна готовност ракети и спуснат щит към Албатрос, като същевременно радарите му настойчиво трасираха околното пространство за спасителната светлина. Майкъл знаеше, че ако успееше да намери тунела, може би щеше да осъществи връзка с онези, които бяха там и те щяха да му помогнат. Видя как заедно с него и Сивият Орел се насочи към Албатрос. На борда му бяха Олистър и Ернандо, евакуираният екипаж на Майкъл, на които можеше напълно да разчита. Главното обаче беше да открие светлината, която щеше да го води и закриля. Необходимо беше да се съсредоточи върху работата на радарите и да се моли Анита да намери нова, втора връзка с падината. Може би щяха да и кажат нещо повече.