Силвия Дончева
360 градуса преди края (29)

29 глава

Анита беше седнала зад бюрото на Майкъл и съсредоточено събираше писменните данни, изстрелвани от паметта на компютъра. Работата и очевидно беше обемна, защото изражението и беше прекалено сериозно, а и отчетливо се виждаха белезите на силно вътрешно напрежение, вероятно защото тя много бързаше. Толкова бързаше, че дори невероятната скорост на машината не я удовлетворяваше. Нервно вземаше готовите холограми, без дори да изчака естественото им освобождаване от принтера, хвърляше им по един бърз поглед и рязко задаваше новия си въпрос. Изслушваше отговора му и с нарастваща нервност изчакаше визията, която вече и беше известна, но и трябваше в обемно изражение. Проверяваше я за секунда и я подреждаше до другите. Нямаше план на работата си, защото се виждаше, че въпросите зависеха от отговорите и разположението на холограмите. Затова всеки път тя се и замисляше за миг и едва тогава поставяше новата задача. — Знам, че е трудно да се посочи определена дата, — говореше тя като крачеше нервно пред масата — да се посочи точната дата на прехода от символния тип мислене на хората към конкретното им настоящо изразяване, но затова пък е възможно, — гласът и остро наблегна на последната фраза, — да се извлекат чрез статистическа обработка на митовете, легендите и литературните произведения от всички епохи до Христа моментите, в които този преход се забелязва и речта става точна, конкретна и ясна, наблягаща на положителната си или отрицателната си страна, без излишни абстракции.

Необходимо беше да изчака няколко секунди, но дори и те и изглеждаха вечност. Толкова други въпроси се въртяха вече из главата и. Но компютърът явно и влезе в положението, защото само след миг равномерният му леко жужащ глас изпълни помещението със отговора си.

— Наистина мис Бел, вие сте права. Аз мога да посоча като такъв момент приблизително епохата около 4 век пр. Христа до началото на новата ера, т.е. време от около 360 земни години, когато наистина конкретността в човешкото изразяване започва отчетливо да се забелязва. Всъщност, в легендите, приказките, притчите и митовете тази тенденцията е много слаба. В тях всяка история продължава да се изгражда върху абсолютни символи с двояко или закодирано значение. Конкретността се открива в литературната дейност на по-широкия елит на развитите тогава цивилизации от нов тип, главно в Елинската култура.

— Кого имаш пред вид.

— Аристотел — Категории, — отговори бързо обемното кълбо — например израза му „От думите, изказвани без каквато и да е връзка, всяка една означава или същност, или качество, или количество, или отношение, или място, или време, или положение, или притежание, или действие, или ст радание“, т.е. десет категории, в чието взаимодействие са включени всички възможни явления на света„.

— Да. Това е началото на съвременната наука. Оттогава ли започва всичко конкретно.

— Да, тя е напълно точна и диферинцирана, за разлика от глобалните разбирания на жреците от предидущите епохи. — Но те не са постигнали това, което науката постига по-късно.

— Да, но не защото не са могли, а защото са ограничили огромното си познание за Вселената в един малък кръг от хора. Няколко десетки души по цялата Земя за едно поколение. Единствено те са били посветени в тайните на битието. — Искаш да кажеш, че в един момент жреците са подценили все по-динамичното развитие на останалия свят, възможностите и желанието на повече хора за познания.

— Да, те са смятали, че все още не могат да предадат знанията си, почиващи на трансцедентален опит на толкова много хора. Допуснали са грешката, че това глобално познание ще е опасно за неразвитите им емоционално-ментални структури.

— Те да не са били всъщност вид Манас, — подхвърли изведнъж Анита, осеяна от някаква идея. Това я развълнува силно.

— Не знам, никой не знае. — отговори компютърът. — Оттогава са останали само легенди и тук-там някое писменно доказателство за знанията им, но нищо по-конкретно.

— Например.

— Например Хермес казва — Бог е кръг, центърът, на който е навсякъде, а окръжноста никъде. Поради това всички посветени разглеждат света в абсолютно единство, без да разграничават добро от зло, вътрешно от външно, горно от долно, приемайки че категориите в света не съществуват, че всичко в него действа в абсолютен синхрон към все по-голямо му съвършенство и единство.

— А при Аристотел вече има категории, има материален и душевен свят, който са различими, така ли.

— Да, той ги разграничава, докато жреците не разбират материалния живот отделно от духовния, твърдейки че материята е дух, а духът материя. За тях именно поради това животът, който е тяхното единство е вечен, неунищожим, несъздаваем и все по-съвършен и индивидуализиран в универсалността си. — Но това не е вярно, аз знам, — беше убедена Анита, — че жреците също така са говорили за поредица от светове, различни и отделни, намиращи се един над друг, успоредни един до друг, или един в друг… — Но не и най-висшите от тях. Те никога не са твърдели подобно нещо… — И може би са били Манас. — Анита не можеше да се радели с тази мисъл.

— Твърде възможно е. Те са управлявали Земята и действително са имали огромно вияние над другите хора, а и над природата… — Да, но така или иначе, — заключи Анита, — те не предават своите знания. Изпокриват се и човешката мисъл тръгва към откриване на истината по сегашните нови пътища на стеснен и конкретизиран мироглед на разглеждане на всеки детайл от действителността поотделно. Чрез него дори хората, занимаващи се с творческа дейност, започват да се движат по определени стереотипи и неминуемо се откъсват от духовното многообразие, създаващо общото единство. — Да точно така е и това е описано, както знаеш, в дял 5, книга 18, дял 105, глава 26 — на общата история на човечеството. Записано е буквално — «Нарастващото усложняване на материалната страна на човешката дейност и съответващото оттам усложняване на символиката зад всяка дума довежда до постепенно забравяне на първоначалните значения на изразите и опростяване на речта. Постепенно се елиминира дълбокия изначално заложен многостепенен смисъл на творческото слово. Съчетанието на определени думи в сложните системи на древността, тяхната последователност в различните случаи и изписването им по строг начин постепенно се забравя и престава да се използва в живия език. Това знание остава в умовете на малцина, които трудно успяват да го използват, усъвършенствуват и приспособяват към новите условия на живот.» Машината примигна и зачака нов въпрос, който последва почти моментално. Анита едва изчака завършването на изречението и и изхвърлянето на новата холограма:

— Проследи, — каза тя, — как по-нататък във времето върви този процес. Не забравяй да ми копираш заключенията. — Анита беше заинтересувана от последните думи и усилено мислеше върху тях. Пръстите на ръцете и нестройно потрепваха върху повърхността на масата. Трябваха и още данни, за да оформи мислите си в определена система. Този път компютърът забави отговора. Статистическата обработка беше огромна. Минаха цели 45 секунди, докато отговорът се оформи в стройна последователност. — Мис Бел, тенденцията е същата и през следващите 30 века до наши дни, — категорично заяви изкуствения глас, като изхвърляше цели пластове от илюстрации. — Няма съществени промени, хората мислят все по същия конкретен и отграничен начин. Все още не е създадена универсална наука за същността на света. Отделните науки разчленяват явленията, категоризират ги и едва тогава правят специфични заключения за отделни направления в изследванията на Вселената. — Това наистина вярно, но се дължи на неизчерпаемостта на материята и откриването на все нови и нови звена в нея. — И въпреки това материята не се разглежда глобално като вид дух или живот, както са правели висшите посветени-жреци, основаващи се на закона за запазването на живота, а не на енергията, Те смятали, че енергията е разчленима, за разлика от духа. Всъщност, все още има една малка прослойка от хора, които владеят част от старите знания. За съжаление те също не полагат усилия да развият този тип наука. — Защо знаят, че така или иначе нашата Вселена се развива по глобални закони, валидни за всеки детайл — от най-елементарния до най-сложния в нея, — изградени по един и същ начин. Затова тези хора не се напрягат да разглеждат нещата символно и да пригодят този начин на мислене към свръхсложните съвременни комуникации. Така символно-образното мислене на практика не се използва, дори от тях. — А кои са те. — Хората на Земята.

Анита се замисли. Дори в нейната система за историческото развитие нямаше отбелязано нищо за еволюцията и значението на отделните думи и изрази в човешкото битие. Откакто беше започнала да сънува историческите сънища, тя беше разбрала, че символите са нещо изключително сложно, обемно и никой не се беше замислил серозно за това. Едва сега тя разб ра, че зад всяка дори най-обикновена дума, или съчетание от думи можеха да се крият множество често противоречиви значения, които трябваше да се имат предвид заради единството си. Мисълта в главата и започна най-сетне да се оформя. От доста време тя се въртеше около тази идея и днес, когато чу тези анализи, някои неща и станаха ясни. Анита седна на стола, взе холографа в ръката си и започна да отбелязва моментите от новата идея, която се зароди в съзнанието и. Тя може би беше ключът към разрешението на загадката със сънищата.

В основата на теорията и беше заключението, че в древността често значенията, закодирани в определен изказ, имаха обратен, нерядко противоположен смисъл, което създаваше единството на думите.

В този смисъл и сънищата искаха да и внушат някакъв обрат, прелом и начало. Но защо точно начало. Ако това бяха символи, закодирани съобщения, можеше да бъде и край, защото те бяха според древните едно Цяло. Та нали например в един кръг началото и края, ако въобще имаше такива, бяха плътно един до друг, дори в много случаи се преплитаха и сливаха, бидейки едно. В същия миг Анита машинално начерта кръг. Изписан макар и неравномерно, той стоеше като непрекъсната линия, в която нямаше начало и край. Всяка точка или отрязък върху тънката линия можеха да бъдат и началото и края му, един безконечен кръг. Но какво от това… Анита отпусна уморено ръката си. Това само по себе си не обясняваше нищо. Беше се докоснала само до част от загадката, която вероятно имаше две страни, противоположни една на друга. Главното обаче беше — тя усещаше, че е на правилен път, макар и нещо да и се изплъзваше упорито. Трябваше да помисли още малко. Мисълта и се понесе към последния сън. Беше тук, на борда на «Лъчезарни», по време на скока. Сънува любимия си персонаж, ако така можеха да се нарекат нейните постоянни нощни спътници. Виденията и я отнесоха пак в 328 г. преди Христа — в епохата на Александър Македонски.

«Както Ра обръща всеки ден на небосклона ладията си, за да започне новия му ден и той да се яви отново тържествуващ в изгрева, така и твоята съдба Александър, която е известна още преди раждането ти повелява да водиш кораба си към залеза, за да изгрееш след това по-лъчезарен в новия си ден.»

Анита знаеше, че това което сънува, се е случило в действителност и всяка подробност в съня е точно такава, каквато е била в далечното минало. Едва сега тя се замисли, че това са думи на жрец, и то вероятно от най-висшите. Следователно фразите не можеха да не бъдат внимателно подбрани и подредени, особенно когато бяха отправени към неговия посветен в мистериите владетел. Да, той вероятно говореше за кръга на Слънцето, за формата му, за кълбовидните очертания на Земята, за точката, която изобразяваше най-малката известна частица, за чудовищната елипса, която очертаваше краищата на обитаемата Вселена, за това че Александър, син на Ра — богът Слънце, също е вървял ден след ден по кръга на живота си. Следователно жрецът говореше за кръговото движение на всяко познато нещо, за различните кръгове един в друг — от най-малкия до най-големия, които никога не са преставали да описват своите линии през пространството и времето. Кръгове един в друг — колко я впечатли този израз, внезапно появил се в съзнанието и. Той я обсеби и я накара бързо да стане. Кръгове един в друг, какво значеше това. Концентрични или спираловидни, елипси или идеални очертания. В главата и се блъскаха множество мисли. Кой в края на краищата и изпращаше тези символни послания, кой владееше тези жречески похвати от далечното минало. Дали наистина имаха връзка с миналото — това изглеждаше абсурдно — или някой или нещо друго все още владееше древните прийоми на общуването. Едно беше сигурно — този някой използваше много добре вече забравен начин на общуване. За да бъде разбран, трябваше да бъде усвоен начина на общуване на древните. Това беше само по силите на робот. Единствено изкуственият интелект на хуманоидните роботи можеше да се справи с такава обемна задача в рамките на няколкото часа до приближаването на падината. Трябваше да извика Робърт. В този миг мислите и бяха прекъснати от шум на входната врата. Тя просветна в червено и почти веднага след това се показа угриженото лице на Майкъл. Той имаше вид на човек, който се нуждае от подкрепа.

— Намираме се в непосредствена близост до падината, — съобщи той. — След около четири часа «Лъчезарни» ще навлезе в орбита и кой знае … гласът му се запъна. — Може да ни привлече безвъзвратно. Някакви нови указания от източника или нищо ново, — попита той изпаднал в несигурност. Явно вече не разчиташе на съоръженията на кораба си, дори на Анита или на възможността да обърне и да продължи пътя си назад. Тъкмо обратно — пилотът се опитваше да намери изход в източника на заплаха. — Не, Майкъл няма нищо кокретно освен това внушение за вътрешно спокойствие и хармония, което ме е обзело, — отвърна му Анита, притеснена от вида му. Трябваше да го ободри. Отпусна се безгрижно назад и усмихнато продължи, като с това обаче предизвика не спокойствие, а само нова уплаха по лицето на Фрост:

— Мисля, че съм на път да открия тази загадка, Майкъл, — похвали му се тя. — Хрумнаха ми някои неща, особенно след последния сън. — Така ли. Той я погледна озадачено, готов да се отбранява. Нейното настроение съвсем не съответствуваше на обстановката, на неговите чувства и още по-малко на състоянието на лайнера. В съзнанието му отново се загнезди съмнение и още по-черни мисли минаха през главата му. — И какво по точно ти хрумна, — запита мрачно пилотът.

А Майкъл придоби чу вството, че тя го видя точно в този момент, че едва сега се освободи от мислите, които я владееха преди той да влезе в кабината. — Затова пък може би беше искрена, — помисли си той. — Не трябва да се безпокоиш, вече много по-загрижено — говореше тя, — като се опитваше да се приближи по-плътно до него. Екипажът е на сигурно място, засега никой не се опитва да ни спре. Освен това съм на път да разкрия смисъла на сънищата. Трябва да се успокоиш. — Ръката и погали нежно бузата му. Ефектът обаче пак беше обратен. Майкъл изглеждаше още по-объркан. — Да никой не ни пречи и запитала ли се защо, — Фрост, отприщи някаква отдавна скрита ярост в гласа си. — Нима мислиш, — продължи той набирайки все повече скорост в раздразнението си, — че силите за сигурност са толкова наивни, за да изпуснат най-добрия лайнер във Вселената да пропадне без вест, просто ей така, — и той направи многозначителен жест във въздуха. Спря се, защото беше казал повече отколкото трябва. Но вече беше късно. Анита разбра всичко.

— Какво искаш да кажеш с това Майкъл, — попита тя остро.

— Не исках да ти го съобщавам, но мисля, че се налага, — заяви решително той, вече нямаше какво да губи. Тя така или иначе вече се досещаше. — «Лъчезарни» не е случайно тук, — каза пилотът. — Още преди година и половина, вероятно си спомняш, след големите квалификации, когато се срещнахме на Орегос 20, имаше и други хора с нас. Забеляза ги, бяха Военни. Накратко казано — сигналите, които се излъчват към теб, са прихващани още в самото начало от станциите им. Те знаят за сънищата ти още от самото начало. Заинтересовала си цялата Междугалактическа система за сигурност. Цели отдели работят само за теб. Разбира се, досега не са открили какъв е източникът, това остава загадка, но така или иначе тогава те ме ангажираха за съдействие в качеството ми на «Привлечен» член на Военния съюз. По-късно нещата се развиха така, че да се стигне дотук. — Искаш да кажеш, че си ме шпионирал през цялото време. Изпълнявал си задача, верен на дълга към Охраната на Вселената и нищо не си ми казал. Действал си зад гърба ми, твърдейки, че ме обичаш. — Видът на Анита издаваше гняв и разочарование. Може би дълбоко в себе си с огромните си интуитивни възможности тя знаеше, че нейната тайна не можеше да не бъде достояние на службите и мъката и беше по-скоро от съвсем лично естество. Чувстваше се обидена и разстроена. — Мисля, че е било далеч по-лесно да ме попитат, да ме изследват или въобще да ми помогнат, — извика отчаяно тя. А ти и те, дори не сте помислили за това. — Поклати тъжно глава. — Аз, аз предполагах това още от самото начало, но след като нищо не се случи, реших, че никой не знае, че проблемът е наистина само мой, намиращ се просто в психиката ми. Разбира се, учудих се, че успяхме толкова лесно да се отклоним от курса и да се насочим към падината, но не предполагах това…това предателство. Не допусках, — очите и тъжно следяха нервните потрепвания на пръстите на ръцете и и дори не смееха да погледнат към Майкъл, — че ти си постъпил така. Изглежда, че ме познаваш твърде малко. Изглежда, че всички военни имате лоши професионални отклонения и сте изпълнени с излишна мнителност. Постоянно търсене на врага…

Изражението на Майкъл се сменяше с потока на думите и и скоро от силната му раздразнителност не остана следа. Видът му постепенно придоби смутен вид. Изглеждаше като ученик, който се чуди как не се е сетил за отговора на задачата още в самото начало и който сега търси оправдание за тази си недосетливост. Тя наистина умееше да му влияе. — Те са решили, — почти смънка той, — че щом не търсиш връзка с тях, вероятно криеш нещо…или пък наистина си врагът. И тази твоя историческа теория, толкова необичайна, убедеността ти за края на Вселената. Всички смятат, че тя е опасна за сигурността и спокойствието на галактиките. Излъчванията само са допълнили тезата им. — И ти ли мислиш по същия начин. — Не разбира се, аз не вярвах на всичко. Мислех, че ще ти помогна, че ще мога да контролирам събитията, особенно ако съм вътре в тях. Исках да изясня истината, но не успях… По-скоро оплетох всичко. — Нима. — Да, всъщност, ти не беше предвидена в техните планове, — призна пилотът. — Преди малко не ти казах всичко. Ти не трябваше да се приближаваш до падината. Само аз и «Лъчезарни» бяхме определени за тази задача, но ти сякаш разчете плановете им и пожела да дойдеш без дори да съм ти споменавал за такова нещо. Анита, — Майкъл я погледна извинително. — Те не знаят истината, не предполагат, че ти си с мен, тук на лайнера. Смятат, че аз съм сам. Може и да се досещат, въпреки замяната ти със Светлина, но това са само предположения. Кой знае. — А ще им кажеш ли сега. — Анита също се обръка. Майкъл изглеждаше искрен и разкаян. — В края на краищата това вече няма значение нито за теб, нито за мен. — Засега не мисля да осъществявам връзка с Алтея. Блокирал съм компютърните системи, включително и хуманоидите. Всъщност затова съм при теб. Да те попитам какво става с връзката с падината. Дори и да си НЕЧОВЕК, задачата трябва да бъде изпълнена. Освен това Те, тези от твоята страна, могат да помогнат на Лъчезарни“, — в гласа на Фрост се почувствува мъката по любимия кораб. Искаше да чуе нещо окуражаващо. Нямаше обаче как. — Но те не са от моята страна, Майкъл, — отговори му съкрушено Анита. — Крайно време е да разбереш това. — Тя пристъпи още по-близо към него, готова да го убеждава докрай. Плътният и, решителен глас изпълни съзнанието му. — Аз съм ЧО-ВЕК, — разчлени тя сричките. Точно такъв, какъвто си и ти. Нещата са от съвсем различно естество. Повярвай ми. — Имаше резултат, поне моментен. Майкъл я погледна отново и тя видя за миг колебанието в очите му. Продължи:

— Аз мога да те разбера, да разбера страховете ти и дълга ти, заложен в твоята същност на пилот. Но ти също трябва да ме разбереш и да имаш доверие в човешкото в мен, защото нашата цел е обща и се отнася до бъдещето на всички хора. — И какво ще правим. — Майкъл я гледаше в очите. — Ще осъществим връзка с падината, ще разберем посланието, ще разговаряме със съществата там и ще предадем всичко това на Алтея и на Военните. — Ами ако ни погълне. — Тогава ще видим, но бъди сигурен, че това няма да стане. Те ни желаят доброто. — Решимостта и беше странна за човек. — Между другото ще ми трябва Робърт.

— Ще го получиш — беше примиреният му отговор. Майкъл дори не се заинтересува защо и е робота. Анита му съобщи сама. Не искаше пилотът да се чувства изолиран, на второ място. — Трябва да го препрограмирам за една особенна задача, преди да се опитам да осъществя нова връзка с падината, — обясни тя. — Робърт ще се научи да контактува по начин, по който това са правели древните египетски жреци, а и някои доста преди тях.

Почувства, че Майкъл нищо не разбра, ала вече беше свикнал на всичките и страности. Затова не каза нищо, а само потвърди обещанието си и без никакви уговорки обеща да и изпрати Роб.

След това уморен и още по-загрижен от времето, в което влезе в каютата, се запъти към изхода. Трябваше да потвърди още веднъж курса на кораба. Щеше да остане старият — към падината. В този момент дори роботите почувстваха тъгата му по „Лъчезарни“, по състезанието, по екипажа, който вече безславно се рееше в открития космос. Мислите му в този момент бяха далеч оттук, а Анита, както никога досега почувствува огромна вълна отчуждение и се ужаси от болката, която това чувство и причини. Знаеше, че Майкъл е прав за себе си и че само времето и бъдещето можеха да бъдат спасителите, които щяха да разсеят мрачните мисли от превъзбудения му мозък. Необходимо беше да си върне доверието му, още повече че тя беше напълно права. И това нещо там, в падината трябваше да и помогне. Замисли се за него. Роб вече беше пристигнал.