Силвия Дончева
360 градуса преди края (27)

27 глава

Августкото слънце безмилостно сипеше ярките си лъчи по извития път към Тива. Всичко беше нажежено до бяло и безкрайната пустош на пустинята само увеличаваше умората и усещането за тягост. Най — неприятното беше, че модерната климатична инсталация, с която бяха снабдени аеромобилите трябваше да поддържа температура не по-ниска от 30 градуса, защото смъкването под тази граница можеше да предизвика шок при излизането навън. От друга страна, всичко наоколо беше обект на туристически маршрути и затова цялата обстановка беше напълно автентична. Нямаше никакви покрития или защити, нито подземни или въздушни пътища, цяло щастие бяха дори тези аеромобили, които се движеха по една единствена линия, съответствуваща напълно по външния си вид на древен път. Бяха спестили само праха, защото машините се носеха на около метър над земната повърхност и завихрянето от преминаването им не беше достатъчно, за да предизвика пушилка. Спираха трафика само при пясъчни бури, при резки покачвания на температурата или през някои от непрогледните пустинни нощи. Радарите в колите нямаха точни ориентири и можеше да настъпят непредвидими отклонения.

Поради горещините туристическият сезон не беше започнал и движението беше слабо. Само тук там се срещаха по някоя и друга кола, пълни с търсачи на силни усещания, студенти от историческите факултети на различни университети и нетърпеливи учени, които се насочваха към Тива, местонахождението на Луксор и Карнак — истинската цел на повечето любопитни и изследвачи. Древната столица на Египет беше не само средище за изучаване историята на древния свят, но и главен център на повечето школи, занимаващи се с проучване на митологиите на света. Затова тук можеха да се срещнат много магове, предсказатели, хора с необичайни физиологични способности, астролози, отшелници, водещи примитивно съществуване на фона на супер технологиите, които ги заобикаляха. Тива за щастие се беше опазила от участта на знаменитите пирамиди при Гизе, които заминаха преди години за Алтея, за да послужат като поредната атракция на Вавилон. Тогава обаче те предизвикаха такъв интерес с чудесата, които разкриха при транспортирането си, че учените, занимаващи се с религиите на древния свят, получиха материал за години наперд задълбочена и упорита работа. Рязко се увеличи потокът от туристи към Тива, но най-доброто беше, че вече на никой не му хрумваше да размества нещо в древния Египет, защото явленията, наблюдаващи се в пирамидите, се забелязваха по странни начини и в храмовете на Слънцето. Те бяха съпоставими по време и по редица други белези. Случаваха се едновременно и на Алтея, и на Земята — в Тива, което караше учените да предполагат, че между тези твърде различни като предназначение и като време на изграждане исторически обекти има някаква неясна, но силна връзка. Древноста криеше още загадки, които въпреки невероятните технологии на новото време не бяха достъпни за съвременните хора. Така например в различно време и на Земята, и на Алтея се проявяваха едни и същи явления. Събуждаха се сцени от миналото, оживяваха исторически образи и събития и нищо не можеше да ги изличи, скрие или повлияе. Те присъстваха толкова дълго, колкото беше нужно и след това изчезваха също толкова мистериозно. Затова беше голям късмет да попаднеш в Тива или в Музея на Вавилон, когато незнайно защо се появяваха картините от безплътни, но неизличими, напълно достоверни исторически видения. Тези любопитни подробности обаче съвсем не вълнуваха мисълта на странния пасажер от „Стар — 3“, който сега пътуваше към Тива. Той твърде добре познаваше както природната обстановка край древния град, така и всички подробности около историческата му съдба. Сега, когато всеки момента на хоризонта щяха да се покажат постройките на Тива, той си мислеше единствено за Меслин. Дали беше получил съобщението му от Космодрума и сега го чакаше. Беше ли добре със здравето и дали щеше да му помогне.

Аеромобилът някак задъхано извървя последните няколко десетки метра до стоянката си в покрайнините на Тива и спря уморено край заведенията, които посрещаха първите посетители на града. От колата се заизнизваха изтощени от жегата пътници. Някои от тях влизаха направо на сянка, за да утолят жаждата си, а други, явно по-нетърпеливи, намираха таксита, които ги откарваха до хотела или до института им. Сред тях беше и Нуту. Той бързо се настани в най-близкото такси и сухо ориентира шьофьора за желанието си:

— Кварталът на маговете, — каза той. — Като стигнем ще Ви покажа откъде да минете.

— Там не е съвсем безопасно и затова ще ви струва повечко, сър, — заувърта шофьорът. — Особенно ако навлезем навътре.

Но Нуту нямаше време за обяснения.

— Не се притеснявай, ще получиш каквото искаш, — успокои го бързо той. Беше убедителен с парите в ръката си — Освен това, аз доста добре познавам това място, защото съм живял там. Всичко, което се чува за него са само измислици и туристическа реклама.

— Дано да е както казвате, сър — съгласи се неуверено шьофьорът и издигна аеромобила по пистата, която щеше да го отведе до квартала на маговете. — Понякога там изчезват и хора и машини. Случават се и други невероятни неща, затова ние, местните, не обичаме много това място. Туристите ходят там рядко, освен ако нямат някоя много сериозна причина. Хората предпочитат храмовете, а когато им трябва нещо мистично отиват при предсказателите, асторолозите или отшелниците. Те са по-безобидни и нямат нищо общо с тези тук… — Човекът бъбреше ли бъбреше, може би просто ппрофесионален навик, а може би за да се успокоява, а Нуту търпеливо се съгласяваше с всичко. Прие на драго сърце и предупрежденията. Според шофьорът мястото се е изменило много от времето, когато пасажерът му е живял тук; Нуту отрече почти шеговито, че самият той е магьосник, споделяйки че наистина важни неща са го накарали да се върне отново в Тива. През това време аеромобилът стигна до първите къщи на магьосническото обиталище.

Нуту позна старите улици, по които беше вървял хиляди пъти, когато отиваше да посети Меслин. Всъщност той не беше живял тук и го каза само, за да успокои шьофьора. Но това нямаше значение, защото познаваше квартала като свой дом. Въобще не се беше променил. Дори миризмите си бяха същите; цветовете на къщите преливаха в същите ярки тонове както преди, а отразените слънчевите лъчи все така неотразимо се размесваха върху претъпканите със странни съоръжения покриви. Магьосниците наистина бяха доста консервативен народ.

— Тук ще трява да слезем на долното ниво и след това да поемем надясно, — каза Нуту на шофьора. — По-нататък ще изминем още съвсем малко разстояние и веднага спираме след първия десен завой.

— Добре, сър, дано и да се върна също толкова спокойно. Досега всичко е наред, но преди няколко години трябваше да идвам тук, за да докарам някакъв луд турист. Тогава макар че нищо не ми се случи, изживях доста уплаха при вида на тези хора. Човек никога не знае.

Нуту чак се развесели. Магьосниците, макар и странни, бяха абсолютно безобидни и човекът напразно се притесняваше. — Няма да имаш проблеми, — потупа го той по рамото, като му посочи пътя за връщане. — От мястото, където ще сляза, има улей за по-високо ниво. То директно ще те изведе в другия край на квартала. Връзката е права, без отклонения. Лесно е и напълно безопасно.

От прозореца вече се виждаше къщата на Меслин. Входът беше след завоя. Нуту потръпна от вълнение, защото често, когато магът очакваше гости, излизаше пред вратата и се разполагаше пред входа на ярко оранжевата си сферична къща.

Колата плавно зави и спря така, както искаше Нуту. Никой обаче не го чакаше. Меслин не стоеше на обичайното си място, но пък вратата беше отворена и сякаш го подканяше да влиза. Затова Нуту бързо взе багажа си, каза още няколко успокоителни думи на шьофьора и забързано потъна зад светещата врата. Очевидно някаква неотложна работа беше задържала магьосника вътре. По-важното обаче беше, че знае за неговото пристигане и го очаква; за това говореха познатите звуци, които се чуваха от вътрешността на сградата. Нуту премина внимателно през загражденията, като избираше по пътя си само кръговите и триъгълни изображения и внимателно избягваше четириъгълните и правоъгълни форми. Влезе вътре. Най-голяма предпазливост проявяваше при продълговатите подобни на цилиндри издатини, появяващи се в следствие от изпълнението на един много рядък закрилящ ритуал. Така те пазеха добре дома. Когато най-накрая прекоси залата, той се озова точно във вътрешността на къщата, където имаше нещо като фоайе, трапезария и малка кухня. Нагоре пък, по-стълбите, бяха разположени жилищните помещения; а надолу се намираше лабораторията на Меслин, която заемаше цялото пространство под двата етажа и представляваше голяма зала, изпълнена с най-различни предмети, необходими за работата му. Нуту заслиза надолу и шумът, който привлече вниманието му още на входа, осезателно се засили. След миг и стълбите свършваха пред заграждения от типа на тези, които бяха горе, а след тях се виждаше цялата лаборатория, обляна от меката слънчева светлина. Тя непрекъснато нахлуваше от страничните полегати прозорци, които обграждаха по цялото протежение кръга между земята отвън и първия етаж. Така стъклата образуваха една голяма окръжност от светлина, която вкарваше постоянно слънчевите лъчи навътре. Те бяха жизнено необходими на Меслин и като енергия, и като важна част за изпълнението на множествто различни ритуални действия. По тази причина светлината в помещението никога не секваше, ярко осветено от самото Слънце през деня и от излъчванията на акумулаторите през нощта. Лъчите бяха съществен защитен фактор, особенно през тъмните нощи и затова никой Бял маг от рода на Меслин не си позволяваше да остане дори за малко без живителната им сила — те бяха синове на светлината. Разбира се, имаше и друга категория магове, които по точно обратен начин живееха в кубични къщи; специални поглъщатели на слънчевата светлина изолираха помещенията им от всякакъв източник на лъчения, като самите те се криеха през деня. Но те бяха от съвсем друга категория и Нуту не искаше да има нищо общо с тях. Потърси с поглед Меслин и с радост го откри зад компютъра, който предаваше последните сведения за промените в Слънчевата система и за по-съществените изменения в Млечният път. Ред чакаше Вселенската прогноза.

Меслин, разбира се знаеше, че Нуту вече е долу; наблюдаваше го как слиза, без обаче да стане от мястото си. Беше особняк и рядко даваше воля на емоциите си, затова сега стоеше безмълвно и само очите му издаваха нетърпението и радостта от срещата. Чакаше Нуту сам да дойде при него и насмешливото му изражение създаваше впечатлението, че са се разделили едва преди час.

— От доста време знам, че тези дни, ще имам необичайно и много важно посещение от стар познат, но колкото и да мислех кой ще е той, не предположих, че точно ти ще се върнеш да видиш отречения си учител, — подхилваше се той. — Затова известието ти ме изненада. — Меслин стана от мястото си, за да го прегърне. Дрехите му, съставени от всички цветове на дъгата, просветнаха под ярката светлина, придавайки му необичайно чувство за движение, несъответствуващо на напредналата възраст.

— Самият аз съм изненадан учителю, — мърмореше смутено Нуту, докато Меслин го оглеждаше и потупваше по раменете.

— Знам, знам само важната причина, която почувствах, те е довела тук, а желанието да видиш учителят ти. Трябва да ми разкажеш.

— Наистина поводът е важен, пък и твърде странен. Мисля, че е като едно време.

Нуту усети как Меслин едва доловимо смръщи вежди, но след това продължи сякаш не го е чул.

— Наистина ли, — усъмни се той. — После ще ми обясниш, — махна с ръка магът. — А сега трябва да си починеш, да се видим, отсъствал си толкова много време от родината. Всъщност изглеждаш добре, но някак малко угрижен и изморен. — магът го забута настойчиво към един от столовете. — Седни, разполагай се. Може би искаш да пийнеш нещо. Сега ще се разпоредя, — бъбреше уж безгрижно той. — Роботите ще отнесат багажа ти и ще донесат закуски, от най-добрите, по-специалните ми рецепти, — усмихна се той игриво.

— Не знаех дали ще те намеря. Притеснявах се през целия път. Нали, исках да скъсам с миналото и не поддържахме връзка. Опасявах се, че пътуването можеше да е напразно и само щеше да върне спомените.

— Човек не може никога да скъса с миналото и със спомените си, — прекъсна го магът, — рано или късно животът пак ще го намери. Това е част от Големия Път на духа, който не може да се прекъсне. Ти добре знаеш това, въпрос на време. Беше част от обучението ти, ако си спомняш. Всъщност ти не беше лош ученик, — заклати поучително пръстът си Меслин, — но за съжаление не повярва в себе си и не завърши всички фази. Може би някой друг път — в тона на мага пролича носталгия. — Твоят случай беше най-трудният в живота ми…

— Да, ти вложи много сили и всичките си знания за преобразуването ми тогава, а след това доста време за образованието ми, но аз никога не можах да се отърся докрай. Във Вавилон се чувствувам по-спокоен, пък и след катастрофата …

Меслин внезапно го прекъсна. Изглежда се притесняваше от навлизането в спомените; напитките вече бяха донесени и можеха да поговорят.

— Спомена, че и сега е като преди, — рече магьосникът. Какво точно искаше да ми кажеш. Ако наистина е така, не знам дали ще е по-силите ми да ти помогна. Годините ми станаха много. Може би грешиш, тъй като тези неща рядко се повтарят в един и същи живот. Противоречи на закона.

— Но ти сам току-що каза, че миналото винаги се завръща и предназначението продължава, — възрази Нуту.

— Да, така е, но никога не е съвсем същото. А и толкова бързо.

— Не е свързано пряко с мен… Има една жена, Анита Бел, която идваше в приказния град. Има малка племеница и заради нея постепенно станахме близки. Един ден тя ми разказа, че има някакви странни сънища, за които не знае откъде идват и които не се поддават на психиче ския контрол. Дори ми описа някои от тях.

— Анита Бел, Анита Бел, това име ми е познато, — промърмори Меслин, ала не можеше да си припомни точно.

— Вероятно да, известна е. Професор по история, която има собствена теория за еволюцията на човешкото общество.

— Близка е с нашите учения, нали. — Лицето на Меслин изведнъж се проясни. — Спомних си, — извика той. — Отнасяше се до индивидуалните мисловни полета, говореше се за развитието на менталния свят, който науката отрича.

— Точно така, учителю. Та сънищата и са исторически и то съвсем автентични, защото в тях всичко е такова, каквото е било в далечното минало — Колумб, Александър, Вацлав, създаването на ОВОС, дори школата на Шуковски и което е най-интересно проповедта на Христос пред храма.

— Но той е от Великите. — възкликна на глас Меслин. Беше необичайно възбуден и дори Нуту го изгледа твърде учудено, защото не разбра какво точно искаше да му каже Меслин. Но магът в същия момент се овладя, погледна го изпитателно и нетърпеливо го подкани да продължава.

— Най-впечатляващото обаче в тази история е, — мина бързо по същество Нуту, — че в последствие се оказа, че проф. Бел не сънува и тези сънища са излъчвания, послания с нечовешки произход, идващи от падините, които напоследък се появяват в края на Вселената и които удивително ми напомниха за тунелите между световете в Спиралата. Виждал съм ги в кристала като малък. И ти също. Месин вече въобще не можеше да прикрива възбудата си. Станал от мястото, започна да се разхождаше нервно напред назад като си мърмореше нещо под носа:

— Нима е възможно, нима е възможно това да се окаже истина.

А Нуту почувства, че трябва да продължи:

— И при мен беше така, учителю. Спомняш си как аз виждах неща от други светове, как те ме бяха обсебили. А има и още нещо. Силите за сигурност също се интересуват усилено от Анита Бел. Може би подозират нещо, прихванали са сигналите. Подобно е положението и при Галакси Енерджи, знаеш я енергийната компания. Хората от нея също искат да се възползват от ситуацията и дори изпозват с непозволени средства затова.

Меслин обаче явно не го чуваше.

— Това е послание Нуту, послание, не е същото като при теб. Нещо по-сериозно е. Много, много по-сериозно. Послание от Великите…

— Но Военните подозират, че тя не човек, точно като мен.

— Но, не е така, те грешат. — Меслин мислеше усърдно, изключително напреганато. — Тук е налице нещо много по-голямо.

— По-голямо.

Да, това е послание от Великите, сънят с Христос го отвърждава. Има едно предсказание, което ти разбира се не знаеш, и затова не си наясно, но сред нас то е широко известно още отпреди космичната епоха. Жена ще отиде в края на Вселената, за да покаже пътя на другите нагоре към светлината.

— Да, да, точно така е. Вероятно е вярно. — Нуту почти извика. — Тя отива там, наистина има такова намерение. Анита Бел има един приятел, сигурно си чувал и за него — Майкъл Фрост, голямият пилот с необичайни способности и невероятна интуиция. Тя вероятно сега е с него и заедно пътуват към падината. Така тя смята, че ще разбере смисъла на сънищата и тайната на съдбата на човечеството.

Магът го погледна укорително.

— Боже мой, Нуту, трябваше да започнеш с това. Кога мислиш, че са тръгнали.

— Преди два дена, когато започна Форулата. Вече сигурно са пред падината.

— Ще закъснеем, трябваше да почна по-рано, — завайка се Меслин, щом чу последните думи. Още по-развълнуван се насочи към светлинната си сфера. Едва сега Нуту видя, че тя работеше. Беше един огромен планински кристал с диаметър метър и осемдесет и се предаваше по наследство в определени фамилии от магическото съсловие, бидейки главен атрибут на братята на светлината. Застанал в центъра на залата громният монолит, ако беше открит, привличаше във себе си като във фокус слънчевите лъчи от кръглия таван. Когато те достигнеха определена наситеност, винаги започваше да издава своя специфичен жужащ шум. Тогава вътре в него се завихряха странни трансформации, които след 72 часа позволяваха на мага да проследи тенденциите на бъдещето и дори да се докосне до замисъла на творението.

Меслин го беше подготвир за концентрация още преди три дни, което още по-недвусмислено подсказваше на Нуту, че той е знаел за посещението му от Алтея още преди ученикът му да реши това. Убеден е бил в сериозността неговото начинание.

— Аз наистина започнах още в сряда, — обясни той, — но ще трябват още 12 часа, за да може кристалът да завърши натрупването на необходимите светлинни концентрации. И едва тогава ще видим пътя през тунелите на пространството, а Анита Бел си е човек, така че не се тревожи, случаят не е същият, но много добре направи, че дойде.

— Но и Антима, онази същата, която преди време братята отлъчиха от обществото, видя сили чужди на човека около Анита Бел и ме предупреди за грозяща ме опасност. Учението твърди, че няма нищо случайно и затова срещата ми с тази жена едва ли е безпричинна.

— Не е случайна, разбира се, — махна с ръка разсеяно Меслин, сякаш въобще не си заслужаваше да спори по този въпрос, — но нещата са много по-сериозни и различни. Дори аз не мога да ти кажа за какво точно става дума. Ще видим в кристала, но знам едно, че опасност има и че тя е за всички нас.

— Имаш пред вид чужда намеса.

— Да, Стихията е. Тя ще се опита да нахлуе във Вселената и това се предвиждаше отдавна, но не знаем как ще го стори. Напоследък в братството имаме много доказателства, че нещо грандиозно става във Вселената, че има настъпление на силите на обратната страна. Отражението е намерило съмишленици в света ни, но не знаем къде са и как ще ги използват. Те са както обикновени хора, така и Унищожителните Манас.

— Знам къде са, — Нуту го погледна тържествуващо, защото можеше да се изяви сам. — Когато отвлякоха мъжа, който искаше да съобщи данните за Анита Бел на военните, — заразказва джуджето, — аз почувствах един Унищожител. Намираше се сред похитителите и беше дете.

— Дете, — Меслин чак не повярва, — защо дете.

— Просто не беше пораснъл още, а явно им е трябвал, затова са избързали, но по-важното е друго. Заедно с него усетих друг, много по-голям и много по-необичайно могъщ Унижожител. Предаваше от Черните криле в Один.

— Черните криле в Один, сигурен ли си, — попита смръщен магът. — Ще трябва до го предам веднага до братството и затова съм длъжен да го знам със 100 процента сигурност.

— Да, абсолютно съм убеден, — повтори Нуту, гласът му издаваше вътрешна убеденост, излъчването му беше толкова необичайно горещо, че не можеше и да става въпрос за грешка. — Бяха на Один и имаше още един от тях.

— Значи наистина са се активизирали. — Меслин окончателно се разстрои. — А казваш, че имат и съмишленици сред хората, преди малко спомена нещо за някакви си…

— Да, за Галакси Енерджи, базата на Один е тяхна. Възможно е Анита Бел да е като тях, макар от някаква трета или кой знае каква друга групировка, която също се опитва да се добере до енергията в падините.

— Не тя нито е Манас, нито работи за някого. Грешиш, — отрече без колебание учителят, — но си прав, че тя може да се окаже връзка с другите по-възвишени същества и благодетелните Манаси, които ще ни помогнат.

— Тя знае ли затова, — попита Нуту, доста озадачен, защото нищо в поведението на Анита не потвърждаваше това преположение.

— Не, за съжаление тя няма никаква представа за мисията си. Дори не знае, че Отгоре, — и Меслин показа с благововоление небето — се опитват да влязат във връзка с нея, точно за да предупреди останалите, т.е. нас за огромната опасност над света. Избрали са нея, защото на пръв поглед е подходяща. Нейният начин на мислене е сроден на нашия, магьосническия, а и на техния, тя всъщност предчувства краха. Освен това е сред висините на ОВОС, успяла е да ги убеди в неща, които ние не можахме за хилядолетия… да не говорим, че и съответства на Предсказанието и това е съдбата и. Всъщност борбата ще е много тежка.

— И ще е срещу моя свят, нали. — Нуту беше помръкнал.

— Да, частично е така и ти отдавна знаеше това. Трябваше да си го приел. — Меслин го гледаше с нескрито съжаление.

— Значи опасността е другаде и Анита Бел не е като мен, а точно обратното, тя е една от вас и тревогите ми са били напразни, — продължаваше да разсъждава Нуту. — Мисля, че е точно така. Ще видим в кристала. Не забравяй, че и ти си от нас, макар и роден от долната страна, ти не принадлежиш на Стихията. Затова приеми Анита Фалкон Бел като съюзник, неслучайно появил се точно при теб. Подчини се и на символа и на съдбата си, защото и без друго ти отдавна си човек, за разлика от останалите си събратя, които още доста ще трябва да чакат придобиване на менталност. — Меслин не знаеше какво да каже още. Чувстваше, че Нуту е объркан и подтиснат, но не трябваше да му дава възможност да изпадне в отчаяние. Той все пак беше Манас; негов ученик и можеше да бъде изключително полезен.

— А сега ни предстои много отговорна работа, — поде бодро магът и избута Нуту от стола. — Нямаме време за самосъжаления, приятелю. Ела при хуманоидите. Ще ми разкажеш всичко пак и то в най-големи подробности, а след това ще погледнем и информациите от Централната банка, както и ще предадем съобщението ти.

— Това означава, че почивката май се отлага — не без съжаление вметна Нуту, взе си още една сладка от масата и стана. Опитваше се да се разсее. От една страна беше облекчен, че нещата се оказаха други, но пък от друга отново попадна сред сложни обстоятелства и вече съвсем не знаеше, откъде щеше да се появи опасността. Предугаждаше, че както едно време отговорът щеше да се окаже в кристала. Спомни си и за лъчезарната бяла светлина, която се появи тогава. Трябваше да изчака. А и Меслин настояваше за това.

— Прав си, за почивка не остана време, — съгласи се учителят. — Е, може да си отделиш най-много два часа, но и не ми казвай, че особенно си се изморил на „Стар — 3“. Прекалено е луксозен, за да се случи нещо такова на пътниците му, — усмихна се той. — Пък и страшните ти притеснения няма да се оправят със сън, а с работа.

Прав беше и Нуту трябваше да събуди Манаса в себе си, трябваше да се концентрира.

— Не е от пътуването през Космаса. Отвикнал съм от Слънцето, но ще се оправя, — извини се той и отпи последната глътка от елексира на Меслин, след което тръгна вече съвсем бодър към компютрите в другия ъгъл на помещението. Знаеше, че е длъжен да действа.

В това време роботите вече се бяха подготвили за записване и обработка на данните. Нуту можеше да започне подробното си изложение. Кристалът щеше да бъде готов след по-малко от 12 часа.