Силвия Дончева
360 градуса преди края (26)

26 глава

Повече от четиринадесет часа „Лъчезарни“ се носеше със скорост близка до светлинната по маршрута си след няколко скока в хиперпространството. Внимателно следваше маршрута си, преминавайки от една звездна система в друга и до този момент повече от пет поста отчетоха движението му във възловите точки на състезанието. Заемаше безусловно първото място в унисон с прогнозите на всички галактически коментатори. Неговият екипаж както винаги с лекота избягваше метеоритните потоци в тази система, предугаждаше с невероятна интуитивност местата на зараждане и действие на опасните космически бури на Олеандър. Отстрани изглеждаше сякаш съвсем ненадейно корабът променя направлението си още преди уредите да отчетат завихрянето на светлинните излъчвания на карето от огромни бели джуджета — център на тази странна, но много енергетично наситена галактика. Оттам идваше голяма част от ресурсите на1 Вселената. Системата Олиандър бе претоварена с множество звезди от най-различен вид. Те създаваха толкова мощно светлинно отражение, че въпреки отдалечеността и от първите завоеватели, галактиката беше видяна от роботизираните изстреляни наслуки в Космоса роботи много по-рано от другите, по-близки Галактични купове. По пътя към нея хората бяха открили много светове, но едва когато достигнаха до тази невероятна по мащабите светеща маса, бяха истински възнаградени. Олеандър имаше нвероятен потенцеал от запаси от т.нар. лесно усвоими космически лъчения, които просто се прихващаха от огромни огледала и се трансформираха в по-благоприятната за съществуване на хората система Фар 11. Единственият проблем бяха тези неочаквани и непридвидими изригвания на лъчения. Те довеждаха до завихряния в пространството и пречеха на оживения трафик на транспортни и научно-изследователски кораби. Уредите улавяха предстоящата промяна, но това не винаги беше полезно; ако изригването бе мощно, корабът биваше засмукван още преди да съумее да реагира и системите му на управление блокираха. Едва след няколко дни се появяваше на съвсем неочаквано място без мощностите си, в напълно безпомощно състояние. Спасителен екип трябваше да транспортира хората и да зарежда отново двигаателите. Рядко, но все пак се случваше такива кораби да се натъкнат на някой голям твърд обект и тогава се случваше непоправимото. Лайнерите се взривяваха, а заедно с тях и намиращите се вътре хора. Именно поради тази опасност маршрутът на Формулата минаваше през системата Олеандър. Тя беше изпитание за екипажите на корабите. Пилотите считаха, че са преминали наполовина състезанието, когато оставяха зад себе си тези купища от светлини. Затова сега в командната зала на „Лъчезарни“ имаше радостно оживление. До крайната точка на Олеандър оставаше не повече от половин час, а не се очератваха никакви нови изпитания не се очертаваха. Само Майкъл Фрост все още стоеше на мястото си на капитанския пулт и наблюдаваше показанията на компютърните системи. Погледът му, въпреки успеха, беше необичайно мрачен; капитанът излъчваше непоносимо напрежение и тревожност. Не смееше да даде ухо на разговорите на другите двама пилоти, та камо ли и да ги погледне. Затова когато Ернандо го подкани за сутрешната закуска, той измърмори някакво извинение:

— Да, сега ще дойда, Лопес. Само да чуя още веднъж съобщенията от Алтея. Може да съм пропуснал някоя подробност.

— Роботът ще ги донесе в трапезарията — успокои го втория пилот — Пък и те са ясни, какво толкова могат да предават. Бурите свършиха. Не знам защо, но се чувствуам ужасно изтощен — в гласа на Ернандо пролича отегчение и желание за сън. — Ти нещо не ми харесваш — продължи той — обикновено такива сюблимни моменти те зареждадат с енергия, а сега си направо измъчен.

— Нещо не е наред ли — намеси в разговора Олистър, като чу това. Той изгледаше най-свеж и очевидно никакви лоши предчувствия не измъчваха младото му 28-годишно тяло. 14-часовата вахта почти не се беше отразила на външния му вид. Той с нетърпение очакваше закуската и подготовката за следващите скокове в пространството.

— Не всичко е наред… с изключение на едно — Гласът на Майкъл се промени. Придоби някаква вътрешна твърдост, но същевременно остана тих. — Трябва да ви съобщя нещо много важно… каза накрая той. — Наистина ще е най-добре да отидем в трапезарията. Там ще поговорим. — Превключи управлението на автоматичен режим и без да удостои с поглед някой от приятелите си, тръгна към входа. Олистър и Ернандо го последваха незабавно, озадачени от поведението му. След тях безшумно се понесе един от хуманоидните роботи, осъществяващ връзката с командната зала.

Трапезарията изглеждаше по-осветена от обикновеното. Големият илюминатор отразяваше ярката светлина на купчините от звезди и обстановката беше особенна. Преливащият спектър от лъчения обагряше всяко ъгълче и придаваше на храната странен оттенък. Правеше я прозрачна и неестествено свежа. Изглеждаше мокра, като че е все още с неизасъхнала прясна роса. Човек би си помислил, че роботите току-що са набрали плодовете и зеленчуците от близката градина и са взели млякото от съседната ферма. Илюзията бе пълна, но събуждаше един съвсем истински апетит.

Това обаче загуби всякакво значение, когато Фрост започна да говори. В началото Олистър и Ернандо само стояха неподвижно слушаха, а чиниите им останаха недокоснати под скръстените на брадичките им длани. Очите им още от първия миг започнаха да се избягват и само съсредоточено съзерцаваха някаква неопределена точка в пространството пред тях. Когато влизаха бяха нетърпеливи и буйни, но след това, което чуха, се сковаха. Накрая сякаш само безразличието към всичко им стана свойство. Разбира се остана и тревогата им за Майкъл, въпреки че той им причиняваше тази болка.

— Новините, които ще чуете не са приятни, но за съжаление са абсолютната реалност, — съобщи им капитанът, като дълбоко си пое дъх и решително продължи. Беше станал сух и студен като войник, който трябва да изпълни невроятно сложна задача на каквато и да е било цена:

— Вие добре знаете, — говореше той, — че има неща по-важни от състезанието, по-съществени дори от самите нас, нещо на което е възпитаван всеки пилот на междугалактически лайнер във Вселената. Сега може би е дойшъл моментът, когато трябва да си спомним този закон. Както аз, така и ти Ернандо, и ти Олистър сътрудничим на секретния отдел на службите за сигурност на Обединените светове. Това е неотм енен дълг на всеки екипаж, тъй като няма нищо по-важно от сигурността на човечеството в тази Вселена.

Прекъснаха го. Олистър не издържа на напрежението:

— Но за какво става въпрос всъщност Майкъл, — погледна го остро той. — Говори направо и без заобикалки. Какво общо може да има Формулата със сигурността на Вселената. Всеки от нас съвестно е изпълнявал задължението си да изследва всяка необичайна подбробност при пътуванията в Космоса и да я докладва след края на рейса.

Олистър Винченцо нетърпеливо се раздвижи върху стола си. — Нещата едва ли са толкова сложни. Не мога да разбера за какво са тези увъртвания и патриотични речи.

— Ще ти кажа, — Майкъл беше търпелив и внимателен. Той знаеше за срива, който им предстоеше да преживеят. — Нещата са свързани с падините, в една, от който едва не попаднахме при експеримента си миналия път на път за Алтея. Вие си спомняте мощното гравитационно притегляне, което едва не завлече „Лъчезарни“. Всъщност мястото беше недалеч оттук. В момента не е опасно, защото ние сме на сигурно разстояние, но проблемът е, че лайнерът… — Майкъл се запъна, — че „Лъчезарни“ не може да довърши състезанието. — Разтрепери се. Не значеше ли това присъда за кораба. Щеше ли лайнерът да се върне от това пътешествие невредим, щеше ли някога да броди горд между звездите и да покорява със силата и красотата си хиляди почитатели в необятните светове на човека. Майкъл почувствува как ръката му инстиктивно погали масата пред себе си. Тя беше част от него, от „Лъчезарни“, който все още нищо не подозираше и се носеше уверено по добре познатия му маршрут.

— Ти си луд. Какво значи не може да завърши състезанието. Та ние сме първи. Останалите само дишат отражението на плазмата ни. Оттук нататък не могат да ни настигнат, освен ако не спрем. Това е най-добрият състезателен кораб, гордостта на флотата. — Ернандо беше готов за избухне. Стиснатите му юмруци стояха притиснати към повърхността на масата и всеки миг можеха да се стоварят върху нея с цялата си сила.

Изглеждаше бесен и това състояние се засилваше с всеки изминал миг. Обслужващият робот започна да проявява безпокойство, а хуманоидът объркано сновеше около входа, чудейки се дали да повика обичайната охрана от роботи за такива случаи.

— „Лъчезарни“ ще трябва да се доближи максимално близо до падината. Заповед от Щаба, която … не подлежи на обсъждане. — Гласът на Майкъл отново си беше възвърнал непоколебимата категоричност. Беше напълно твърд и решителен. За първи път капитанът погледна пилотите в очите.

— Няма начин, приятели. Засякохме сигнали за дългогодишни предавания на информация от това място с извънчовешко естество, Напоследък това става с все по-нарастваща сила.

— Но защо, тъкмо ние и то по време на състезанието. — Пилотите бяха изпаднали във вцепенение. Отбраняваха се, но вече доста вяло. — Не може ли това да свърши флотът на военните кръстосвачи, мислеше на глас Олистър. — Защо не пратят роботи. Какво ще стане с нас. — Въпросите се сипеха един върху друг и Майкъл трябваше да изчака известно време, докато настане затишие сред новия порой изригвания, ругатни и гневни удари по близките стени. Беше дал сигнал на роботите да не реагират. Все пак психиката на пилотите на междугалактически лайнери не беше тази на обикновено човешко същество.

— Замесени са множество интереси, за които нямам право да говоря тук, — обясни накрая той. — Разбира се Вие няма да останете на кораба. Рискът е огромен. Никой не се е измънал невредим от привличането на тези образования, въпреки че това не се огласява. Затова мисията е експериментална. "Лъчезарни " е избран поради много лични причини, в които съм намесен случайно аз. За съжаление не мога да говоря и за тях. Освен това, както знаете лайнерът е най-бързият кораб във Вселената. Той е конструиран за светкавично преминаване, проникване и адаптация към неочаквани среди и обстоятелства. Военните кръстосвачи са по-мудни. Те са проектирани за военни действия, а не толкова за проучвателни мисии. В момента „Лъчезарни“ експериментира; той е единственият кораб, на който, са монтирани допълнителни преобразователи на плазменна енергия. Именно те дават възможност за по-голяма мощност, от една страна, а от друга, при явна опасност обвиват целия кораб в гъвкава, еластична пелена от вещество, което го предпазва от почти всички известни външни въздействия.

От отсрещната страна явно настъпваше някакво по-трайно успокоение. Ернандо и Олистър вече примирено слушаха думите му.

— За нас, както разбирам, е отреден транспортният кораб и среща с някой от патрулиращите „Соколи“ — в позата и гласа на Олистър се чувствуваше нескрита ирония. — Евентуалните победители от „Лъчезарни“ дами и господа — ръката му описа красива дъга. — бяха наистина първи, но за съжаление поради непредвидими обстоятелства се върнаха с това малко корабче по обиколен маршрут. В спорта изненадите са нещо обичайно. А сега да ви представим новите победители. За първи път в състезанието за голямата награда на…

— Но какво ще каже Бенджамин, когато „Лъчезарни“ се отклони от маршрута — не можа да понесе излиянията му Ернандо и изрече първото нещо, за което се сети. После продължи с явна печал, защото осъзна, че това в момента имаше най-малко значение — Боже мой, като си помисля, че никой никога няма да разбере истинската причина за тези мъки…Кога тръгваме, командире.

— Вие се оттегляте с транспортния кораб след около час, незабавно ще последва изменение на курса и съобщение до патрулите и базата на Алтея. Аз оставам на „Лъчезарни“. С тези думи Майкъл Фрост решително излезе от трапезарията, последван от изумените си пилоти. Чувстваше се ужасно. Те, на всичко отгоре, се тревожеха за него:

— Това е безумие, самоубийство, трябва да се откажеш, Майкъл, и да дойдеш с нас, — настояваше Ернандо. — Корабът може да остане на автоматично управление, роботите ще предават, докато са в състояние. — Какво ще кажем на Анита. От друга страна никой не може да те задължи. Ти не си професионален военен. Глупаво е да затриваш по този начин таланта си.

— Това е заповед на Адмирала. — Майкъл беше категоричен. — Ернандо, Олистър съжалявам. Обърна се и прегърна двамата, които объркано го следваха по петите. — Може някой ден да се видим отново, — каза им той. — А що се отнася до Анита, аз сам ще и съобщя. — Стресна се, когато произнесе съвсем неволно тези думи, но в същия момент осъзна, че никой не можеше да разбере колко буквално беше изречена тези фраза. Скоро на „Лъчезарни“ щяха да останат само двамата с нея.

Роботите безшумно се въртяха около хората, опитваха се да налучкат емоционалните им настроения и не знаеха какво точно да правят. Всичко изглеждаше толкова нелогично и объркано. Най-смутен беше Майкъл Фрост, защото беше трудно да разпределя силите си в три различни посоки. Но това вече нямаше значение, щеше да се справи, ако разбира се оцелееше. Сега трябваше да се подготви за новия курс на лайнера; след отделянето на транспортния кораб да се срещне и с Анита, за да се опитат да осъществят нова връзка с тези от падината. Те току-що поискаха тази среща и посланието им беше разбрано по недвусмислен начин. Съществото отсреща се беше представило и беше заявило готовноста си за среща и подкрепа. Сигналите му излъчваха светлина и доброжелателност. Може би наистина мисията вече не изглеждаше толкова безумна. Майкъл с мъка си спомни за Алтея, за тълпите почитатели, за сребристите отблясъци на победната купа, която този път така неочаквано му се изплъзваше. Но във Вселената имаше неща по-важни от всичко останало, далеч по-ценни от собствената му човешка личност.