Силвия Дончева
360 градуса преди края (24)

24 глава

В системата Черни криле

Когато сериозният, твърде напрегнат мъж влезе в стаята, тя беше приключила с разглеждането на луксозната, претенциозна обстановка. Беше установила, че липсва само звездната светлина, независимо че прозорците умело създаваха усещане за топлина и уют. Може би такава въобще нямаше, както се случваше на някои планети, или просто достъпът до външния свят беше ограничен. Това щеше да разбере по-късно. Иначе всичко беше прекрасно. Имаше на разположение цял Рем, прекрасна цветна градина, ненатрапващ се интерпретатор на настроенията и нежно ромонящ басейн. Всичко това в съчетание с няколко вида обемни визии, общ телесен простор с най-добре подбраните за нея цветове и форми. Беше очарована, но не забравила нито за миг кошмара на прехвърлянето.

Бавно, детайлно по време на разходката из тази къща, Светлина Фалкон Бел си припомняше последните събития. Носеше трайно със себе си пронизително студения поглед на детето-Манас, вихъра от прехвърлянето и ужаса от предстоящето, което очакваше да се стовари отгоре и всеки миг, въпреки този лукс и външна добронамереност. Жив човек досега не беше видяла. Събуди се сама, единствено с Рема, който обаче не знаеше нищо. Отрицателните Манас не му говореха нищо. Пък и тя самата знаеше, че Разрушители не съществуват, защото военните никога не биха допуснали израстването на едно такова същество. Тогава откъде се беше появил този малък Отрицателен и какво искаше от нея и от сестра и. Точно когато тези мисли бяха залели съзнанието и се появи този господин с изплашения поглед и заглушител срещу подслушвания в ръка. Приемаше я за Анита и така започна, без всякакви предисловия, съвсем убеден в това. — Проф. Бел, аз съм Харисън Стоун, — представи се бързо той, — Затворен съм тук също като вас. Настанен съм в съседство, човекът показа неопределено някаква друга къща отдясно, и искам да ви помоля за помощ. — За моята помощ, — Светлина съвсем се обърка. — Но аз не ви познавам, името ви не ми говори нищо, господин Стоун. — Да, да зная, — мъжът бързаше. Те всеки момент ще дойдат и затова нямам време за обяснения кой съм, но важното е, че аз ви познавам и съм на ваша страна. Следях ви последните няколко дена, когато бяхте с Майкъл Фрост, на Алтея, в къщата на ОВОС. Това ми беше работата, поръчаха ми я, тези които са тук… — Кои. Знаете ли къде сме, кои са тези хора и най-вече този Унищожител с тях. — Вече знаете за Леонардо… — Мисля, че да, освен ако не ми говорите за Манаса, който е едно дете, но въпреки това е Отрицателен. Успя да ни прехвърли без особенно усилие тук. Отвлякоха ме. — Не, не, това не е той. Той не е дете, твърде голям и силен е за дете. Но нима има и други. — мъжът приседна, обхванал с ръце главата си. Уплахата му се засили. Тя беше съвсем нова, не предишната, с която влезе. — Значи има още от тях, — повтаряше си той все по-ужасен. После изведнъж се сепна, сетил се, че няма време, и продължи. Въобще не проследяваше настроенията и реакциите и. Знаеше си само своето. Държеше се за нея като удавник за сламка. — Вие вероятно сте по-силна от тях, мис Бел, — хвана я за ръката умолително той. — Нали не сте човек, затова можете да ме спасите. Не изглеждате опасна. Те са срещу вас, което значи, че наистина сте по-различна. Те ще ме пазят, докато всичко от Попивателните се потвърди, а после с мен е свършено, прошепна той. В гласа му се прокрадна отчаянието.

Светлина обаче нищо не разбра. Ала съзнаваше, че ако иска да научи нещо, трябва да се преструва докрай на Анита Бел. Той смяташе, чу тя е проф. Бел, изглежаше уплашен, но не луд. Пък ако беше клопка на тукашните тя трябваше още повече да се преструва на сестра си, не знаеше нищо и нямаше как да провали начинанието.

— Попивателните…, нечовек, какво искате да кажете, — попита тя много внимателно.

— Следях ви чрез тях, знам, че са забранени, но беше неизбежно, — Стоун очевидно нямаше време нито да се извинява нито да се притеснява затова караше направо. — Те анализираха излъчванията към вас и откриха факта че не сънувате. Знаят и, че не сте човек, а и всичко за падината в сектор на Алистър. Не могат да разберат единствено посланията — сънища.

— А за какво са Отрицателните Манас.

— Галакси Енерджи са ги опазили от военните и сега ги използват. Всъщност те не знаят, че съм разбрал за компанията им, но аз съм сигурен в това. Разпознах маниера и инициалите им, все пак съм дедектив. Замислят нещо и ще ви използват, нали сте от падината. Затова ви умолявам да ми помогнете, те са ви врагове, а аз ще ви свържа с военните, които пък ще съдействат на вас. Мога да го направя. Доверете ми се. Така ще можете и да разкриете базата им. — Тук ли е тя, тази планета ли е. — попита Светлина, която все повече навлизаше в ситуацията.

— Не, но вие ще можете да го разберете, нали не сте човек…

— Аха, — кимна разбиращо жената. Стоун независимо дали играеше или не, я мислеше за Нечовек или поне за Манас, но в никакъв случай не и за Унищожител. Явно трябваше да се преструва на такава, защото може би и другите си мислеха същото. — Ето идват, усещам, че се приближават, — в един миг човекът стана много неспокоен, приключи разговора и, изключвайки заглушителя бързо се измъкна зад вратата.

— Аз съм в съседната къща, — повтори и той почти бягайки. — Когато ги атакувате сетете се и за мен и за военните, ще ви чакам, въпреки всичко. — чу тя неясния му глас. Вече не го виждаше. Същевременно изтръпна, защото усети как в двора отзад кацна някакъв аеромобил. С него щеше да налуе и нещастието.

Влязоха двама, една съвсем обикновена жена и мъж, който беше необичайно едър. Светлина си спомни за думите на Стоун преди малко. — „Той не е дете, твърде голям и силен е, за да бъде дете.“ и „Нима има и още…“ Трябваше да внимава и никой да не разбере, коя е тя вдействителност. Иначе беше загубена, защото и те я мислеха за сестра и. — Прикритието ви е съвършено мис. Бел, — каза мъжът още щом я зърна, а тя която вече търсеше в него, Унищожителя откри, че е много по-различен от детето-Манас. Очите му бяха твърде спокойни и открити. Не излъчваха никаква коварност, злоба или прикритост. Беше едър, но обикновен, даже симпатичен и говореше същите неясни неща като Стоун — А и вече сте успели да съобщите на онези, Отгоре, че сте с нас, дори спряхте посланията. Прехвърлихте ги към Фрост, на Лъчезарни. Учудвам се на вашата проницателност, проф. Бел, учудвам се, — повтори той. — Не знаех, че Съвършените са се развили толкова в писледно време. Какво ще кажеш Алисия, — обърна се той към жената, — не е ли наистина добра, за Съвършена. — Да, наистина се е превърнала в абсолютен човек, невероятно прикритие, — поклони му се леко, когато започна да говори тя. — Не мислех, че са способни на това, скрила е дори емоциите си, а считахме, че не могат да се материлизират. Наистина са напреднали напоследък, господарю. — Алисия се съгласяваше с всичко, което казваше шефът и. — Но не за дълго, — изсмя се той и едва тогава Светлина видя странния пламък в очите му. — Дори се страхува като тях, като онзи в падината и мълчи ли мълчи, — продължаваше да се усмихва неясно мъжът. — Ще я извадя от това състояние, имам опит, господарю — Алисия му се поклони отново. Явно чакаше разрешение за действие. Получи го. — Мис Бел, — пристъпи тя леко напред, — въпреки опитите да ни заблудите, ние много добре знаем коя сте вие, защото от дълго време детайлно проследяваме вашите контакти с Великите измерения, посланията, които ви пращат и идентичността ви със Съвършените, които ви помогат като на свой. Затова е излишно да се правите, че не ни усещате и не знаете кой сме ние. Във ваш интерес е да ни съдействате. Сега ще ви отведем към падината…

— Къде сме, — изтръгна се съвсем неволно от Светлина, въпрос, който тя дори не мислеше, толкова беше объркана — Велики, Съвършени… нищо не разбираше. — В системата Черни криле от Светлините на Один, но и да го знаете няма да можете да направите връзка нито с военните, нито с Лития, затова забравете затова. Господарят се е погрижил. — Тя отново се поклони на едрия мъж. — И какво по-точно искате. — Да тръгнете с нас към падината и поддържайки връзка със Съвършения, който пристигна неотдавна там, да ни отворите вратите на Вселената. Той вече иска да се срещне с вас, доверява ви се и ще ви помогне. Останалото трябва да оставите на нас… — А Стоун, какво ще правите с него, — попита Светлина, сетила се изведнъж за човека, с когото разговаря преди малко. Дори и не помисли, че посещението му беше тайно и така го издаде. Действаше странно механично. Дори не беше уплашена. Може би защото не знаеше нищо, но и защото имаше нещо странно, нещо извън нея, което обаче усещаше силно, като светъл поддържащ допир… — Искате и мистър Стоун да дойде с нас и ще ни съдействате. — Да, той беше тук преди малко и сам пожела това, — призна си Фалкон Бел. — Знаем, — мъжът се усмихна отново. — Та ние можем да четем мислите ви, проф Бел, колкото и да се преструвате на човек, полето ви в дълбочина ви издава. Цялата сте облъхната от съвършеното тяло във вас. — А вие защо се представяте на Унищожители, Унищожител е само малкия, изтърси пак съвсем изненадващо за самата себе си Светлина. Сякаш наистина някой друг мислеше и говореше вместо нея, а и страхът и продължаваше да бъде нищожен за такава ситуация. Пълна бъркотия, знаеше, че е човек, че замества сестра си, че се замесва в нещо невероятно и непредсказуемо и че тези може би бяха Манаси, но не разбираше нито адекватното си поведение, нито какво става. Някой или нещо и помагаше. Закриляше я и явно беше твърде силен. Те дори не можеха да го открият. — Още по-добре — каза мъжът, — значи наистина усещаш кои сме. Знаеш и, че Манфред наистина е единствения Унищожител тук и други няма, а ние… — ние и зловещият му смях разтърси стаята, потрепери и къщата, — сме истинският Страх и се учудваме, че ти дори и не трепериш. Съвършените също се страхуват от нас, проф. Бел, а ти странно не… Но и това ще стане, — постепенно гласът му премина в тътен и той започна да се променя. Явно държеше на победата си над нея, на страха и съгласието и за сътрудничество. Искаше да я раздели от светлината, която и помагаше. Омразата му към нея и страхът и от него бяха оръжията му. — Може би не са ти показвали записи на събратята ми, като малка. Сигурно са пропуснали, о тези нежни, странни Съвършени, — тътнеше той и само след миг нищо в къщата не беше същото. Мъжът се превърна в създание, което и най-смелото човешко въображение не можеше да си представи. Пред Светлина стоеше и се вихреше едно огромно мастилено-черно бавновибрационно същество, от което лъхаше вече само студ и ужас. Нищо човешко, нищо вселенско, нищо дори достатъчно живо. Беше по-скоро отражение на живота, обратната му страна, някакво си огледало на създанието, самият страх. Променяше формата си шеметно, всяка секунда беше ново и неповторимо, ужасно и чудовищно, целящо недвусмислено да я покори, да я обърне срещу собствения и свят, чрез силата на ужаса. Не можеше да допусне спокойствието и. Пред очите и само за минута сякаш преминаха всичките възможни същества на Ада. Тя дори реши, че преизподнята съществува там, пред нея на Черните криле. И наистина, ако не беше тази странна, невидима и топла помощ отвън тя може би отдавна щеше да бъде мъртва. Нещо обаче я подкрепяше и тя гледаше този кошмар с широко отворени и невярващи очи, но без достатъчно страх и уплаха, сякаш той не съществуваше в действителност. Дори някаква странна любов я изпълни отвътре за части от мига, след което се отдръпна, но я държеше и държеше…

Това докарваше тези същества до яростен гняв и до още по-отблъскващи трансформации… чувството и на спокойствие сякаш ги подхранваше. — Той не е Унищожител, някакво елементарно надчовешко същество, — громолеше гласът на жената, която явно също беше от групата. Той е Велик…, Велик Разрушител, — натрапваше и тя величието му. Алисия му се прекланяше и го боготвореше, а той наистина беше нещо чудовищно и невиждано, но и напълно необяснимо. Не можеше да бъде дявол, но какво беше тогава. Светлина чувстваше, че ще се побърка. Дали не сънуваше. В противен случай трябваше отдавна да съм умряла, — помисли си накрая тя, преди да припадне. Вече не издържаше въпреки помощта. След това не помнеше нищо повече, но в съзнанието и беше останало съгласието и решението да замине с чудовищата и да ги свърже с някакви Съвършени. Щяха да вземат и Стоун. А кои ли бяха те — едрият мъж и Алисия, коя бешеЛития и кой беше Андрей, тя не знаеше. Имената им не и говореха нищо, не ги беше чувала и от Анита и беше напълно обръкана. Чудеше и защо тези могъщи създания — Леонардо и Алисия, се заблуждаваха относно нея. Кое им пречеше да я разкрият, да разберат, че е човек и дори не е проф. Бел. Може би тази вътрешна неясна подкрепа и хармонизация, която ту отслабваше, ту се засилваше, но не я напускаше окончателно нито за миг. Знаеше, че трябва да и се довери, защото светлината и топлината бяха истински и любящи, за разлика от липсващата светлина на Черните криле. Светлина усещаше, че именно чрез тази подкрепа успя да се справи с ужаса си на ночален човек. Дано това божествено присъствие я съпровождаше и по пътя към падината, за да и помогне и при бъдещите изпитания и страха от тях. Иначе би била мъртва, защото не беше ни най-малко съвършенна. А нали и те дори се плашеха от Мрака.