Силвия Дончева
360 градуса преди края (22)

22 глава

По това време, малко встрани от същия Космодрум, получи разрешение за излитане един друг космически кораб, който се отправяше към далечната галактична система „ГЕЯ — Нейчър“. Три големи пространствени скока бяха необходими, за да се приближи „Стар — 3“ до целта. След това още два дена нормално летене щяха да го приземят на планетата Земя. На борда си, както обикновено, той беше събрал различни светила от научния свят на Вавилон, тъй като на Земята, където отиваха, беше любимото им място за всякакъв вид симпозиуми, конференции, конгреси, дори за най-обикновени срещи. Планетата носеше духа на първооткривателите, беше облъхната от смелостта и дръзновението на първите полети в космоса, на първите големи победи, ала и на първите поражения, раздели и разочарования. Тя носеше в себе си живата история и паметта на човечеството, покорило видимия свят. Беше превърната в огромен музей, в който стояха пресъздадени всички събития от живота на човешките народи от възникването им до роенето им в звездните светове и до по-късното им обединяване в сегашната Междугалактическа система.

Сред пътниците имаше един пасажер, който рязко се отличаваше от останалите. Той не принадлежеше към научното съсловие, изпълнило салоните на „Стар — 3“, не беше и турист. По-скоро изглеждаше угрижен, замислен, притежаваше невзрачен вид и беше много нисък, направо джудже. Не общуваше с никого; не защото му липсваха запознанаства с някои от останалите пътници, а защото нямаше никакво желанието затова. Дори обслужващият персонал го избягваше дискретно, пък и той предпочиташе роботите. Очевидно му трябваше усамотение и спокойствие за размисъл. Имаше вид на човек, който знае къде отива и планетата-майка не беше новост за него. В същото време той не желаеше това пътуване и само неотложни причини го принуждаваха да бъде тук. Двата дена обикновен полет даваха възможност на пътниците да се възстановят след тежките няколкочасови натоварвания на трите последователни скока още след излитането. Затова басейните, ваните за масаж и градините, където бяха възможни разходки с вибриращите водни костюми, бяха изпълнени с хора. Те бяха много необходими, защото психиката и мускулната система изпитваха огромно напрежение при пренасянето в хипер пространството и най-добрата профилактика след това беше дългото отпускане във водна среда. Затова всички междузвездни лайнери бяха снабдени с всевъзможни съоръжения за водни процедури, а луксозният „Стар — 3“ имаше пет изцяло оборудвани огромни градини с водопади, басейни и течащи рекички. На борда му беше създадена илюзия за океански бряг на фона на огромните илюминатори на кораба, където мержелееха хилядите звезди на заобикалящия ги Космос. Връх на всичко това бяха обаче, т.нар. индивидуални водни костюми, които създаваха усещането за непрекъснато съприкосновение с топла течаща вода, без да се пречи на движението на облеклия ги човек. Те масажираха леко цялото тяло и така неусетно отпускаха подсъзнанието, затормозено от мълнееносния преход в Космоса. Бяха много скъпи, но поради несравнимия си бърз ефект се използваха масово на кораби като „Стар — 3“. Но Нуту, защото това беше именно той, не прибягна до услугите дори на най-обикновените басейни за плуване, изобилстващи на борда. От няколко часа насам той стоеше загледан в черната бездна на Млечният път, час от системата „Гея — Нейчър“, и сякаш се мъчеше да съзре в далечината родната планета. В главата му едно след друго преминаваха в нестроен ред отдавна забравени събития и лица на хора от неговото детство, от младостта му. Той беше роден там — на майката Земя. Там беше прекарал половината си живот и беше напуснал този свят с надежда да намери спокойствие и утеха. За съжаление Нуту не беше обикновено дете, тъй като се беше родил твърде чудноват. Поради това не беше имал нормално детство. Ярки спомени от нещо непознато и чуждо го съпровождаха още от първите му дни, странни усещания се появяваха най-неочаквано и се преплитаха по ужасен начин с естествените му състояния. Още оттогава виждаше същества и картини, които го привличаха и същевременно отблъскваха. Те нямаха нищо общо със света, в който живееше. Затова още от бебе беше постоянно нещастен, объркан, раздвояван от чувството, че живее на няколко места и сред различни хора. Проговори много рано, на три месеца, но думите му, макар и точни, често бяха несвързани и неясни по смисъл, пълни с абстракции, символи и невероятни описания. И може би защото интелектуалното му развитие буйно изпреварваше физическото, той никога не порасна достатъчно и остана много дребен. Подвластен на световете, които виждаше в съзнанието си и в които явно живееше, той никога в първите си години не осъзна напълно света около себе си. Не усещаше достатъчно близко и ясно присъствието нито на майка си, нито на баща си и баба си. Беше обграден от тях с любов и нежност, но от това нямаше полза, защото чувството за раздвоение оставаше и сякаш никой не можеше да направи нищо, до момента, в който след няколко мъчителни за родителите му години не се появи онзи стар ПРИЯТЕЛ на семейството. Нуту чак по-късно разбра, че той се казва Меслин и че едва не е загинал в опита си да върне нормалното му съзнание. Защото Нуту не беше обикновено човешко същество.

Странната трансформация обаче не се беше получила случайно. Целият му род се занимаваше с доста необичайни неща. Традиция в семейството бяха изследванията в областта на митологията и религията на човечеството. Баща му и майка му бяха едни от най-добрите специалисти в тази област и тъй като Земята беше най-благодатното място за изучаването на тези неща, те бяха от малкото хора живеещи постоянно там. Твърдо вярваха, че всички вярвания на човечеството не са плод на буйна фантазия или опит да се смегчи чрез подходящи психологически илюзии тежката съдба на човека видимия свят. Именно досегът с тези други, невидими светове явно беше довел до тези тежки деформации от непознат характер в съзнанието на детето. Нуту още от бебе виждаше наяве странни същности и необичайни събития. Можеше да предсказва някои събития от бъдещето, често съзнанието му напълно изключваше и той започваше да бълнува особени и несвързани думи, виждаше непознати образи и енергии, дори въздействаше на хората като променяше моментната им нагласа. Много от съществата, с които общуваше, приличаха на героите, населяващи приказки, легенди и митове — предимно елфи, гноми и джуджета. Други пък бяха напълно непознати и неизвестни, но най-неприятното беше, че той се индентифицираше с тях. Беше един от тях, а същевременно и човек. Наред с това Нуту беше Манас, но от някакъв трети, непознат на човечеството вид. За това знаехае само той и Меслин, защото другите му странности прикриваха изключителните енергийни способности на мисловното му поле. Нуту обаче не беше нито положителен, нито отрицателен Манас. Той сякаш еднакво добре се справяше с двете направления, понеже въобще не различаваше ясно нито доброто, нито лошото, както не различаваше добре своя свят от другия паралелен на него мир, нито пък роднините си от Земята от образите и виденията там, отвъд.

И досега, след толкова много години, Нуту добре си спомняше тайнствения, тогава неразбираем за него разговор между родителите му и Меслин преди освобождаващия ритуал с кристала.

— Готови сме на всичко, стига да можеш да ни помогнеш, — настояваше отчаяно майка му пред мага. — Убедена съм, че той може да отхвърли от себе си тези външни влияния, дори ако идват от съпътстващия ни и подластен на нас свят. Сигурна съм, че той е изцяло човек, като нас, — повтаряше упорито тя, макар самата да не си вярваше достатъчно. Обичаше го много.

Магът не беше съгласен с нея:

— Може и да си права Мия, — клатеше недоверчиво бялата си глава той, — но аз се страхувам, че момченцето само външно е човек. Повече ми се струва, че отвътре е някакво друго същество, от тези извинявайте, че го казвам — джуджета или гномове. Затова и не притежава всички човешки структури, доста е особен. Една такава дълбочинна намеса може само да го разгради и да препрати отделните му разнородни части в собствените им светове. С една дума той може да умре за нашия свят… — Аз пък мисля, че и двамата не сте прави, — възразяваше баща му, — убеден пък на своя ред в нещо съвсем различно. Нуту има у себе основополагащи човешки структури, към които обаче да са се преплели по някаква злощастна случайност стари форми от отминалия ни свят, който преди е приличал доста на този сега под нас… И ако е така, тези натрупвания просто трябва да се изолират и върнат там, откъдето са дошли. След това ще остане само човекът. — Да, може и така да е, но това е ужасно сложно, — Магьосникът отново не беше отимистично настроен, но разбираше мъката му — Както знаеш изисква се преход между световете в Спиралата, което е почти невъзможно. Отдавна отмина времето на свободен обмен, когато всякакви същества от Долното ниво се подвизаваха на Земята. — Нима кристалът не може да го направи пак… — Да може, но кой знае какъв ще бъде резултатът. Нали помниш, че миналия път след опита ни да проникнем там с изследователска цел, се появи той, Нуту, — посочи го отчаяно Меслин.

Последва дълго мълчание. Сякаш цялта група се чувстваше виновна за случилото се. Накрая все пак решиха да експериментират. Настояванията и любовта на майката му бяха непреодолими. Борбата се оказа трудна, защото другият свят, към който Нуту принадлежеше много по-силно, отколкото към човешкия род, се оказа неподатлив на въздействията. Както и преди резултатите започнаха да стават ужасяващи. Меслин се беше оказал прав — момченцето не беше човек в най-дълбоките си стуруктури. Родителите му едва не загинаха, защото допирът с неговия само свят отприщи в Нуту всички онези зловещи, тайни сили от непознатите долни нива, които той можеше докосва несъзнателно с човешкия си мозък. Съчетал в себе си силите на свръхразвит интелектуален Манас и нисшите неконтролируеми енергии на черен гном, Нуту се въртеше в буря от опустушителни емоции, унищожавайки всичко около себе си. Меслин разбира се продължаваше да се бори, майка му се молеше, а баща му се опитваше да подпомага мага в най-сложните моменти, но всичко можешеда се окаже безрезултатно. След време ги спаси нещо съвсем друго и напълно непознато.

Нуту и сега, след толкова години, си спомнеше битката. Усещаше засмукването и вихъра, който го увличаше към друг враждебен, далеч по-студен свят от този, който наблюдаваше сега през илиминаторите на „Стар — 3“. Този космичен изглед отвън беше за хората обител на мрак и вледеняваща кръвта необятност, но те дори не подозираха колко по-студено и по-угнетяващо беше там, откъдето идваше той, колко топъл и приветлив беше Космосът в сравнение с тези намиращи се под него места. Спомняше си желанието да се противопостави на това място. Несъзнателно се опита да концентрира светлината на Земята срещу него и, разбира се, не успя. Изпита отново ужаса, когато видя умиращите си родители и все още борещия се Меслин…

Хората не знаеха и за онази неповторима, невероятно бърза и светла вибрация, която премина в онзи миг около тях и върна реалността, а заедно с нея живота и радостта на Земята. Получиха помощ от другаде, така и не разбраха откъде, може би от много по-висши нива на Всемира. Молитвите им бяха чути. Видяха огро мно светло сияние, което нахлу внезапно от нищото и само с един невероятно лек замах раздели двата свята, слагайки нещата по местата им. Стопи се също така мистериозно в собствената си светлина, както беше дошло и остави само чувството за закрила, преливаща от нежност и любов. Оттогава Нуту не беше вече същият. Беше се превърнал повече в човек, отколкото в джудже. Любовта на майка му и светлината го бяха спасили и превърнали в разумно същество. Пощадени бяха родителите му, а и Меслин. Те не разбраха напълно какво се беше случило и откъде се появи това невероятно сияние, какъв беше Нуту и как така внезапно се промени. Знаеха само, че той беше станал като тях, макар да не порасна и да не стана по-красив, започна да разбира и оценява света около себе си, можеше да учи и да се развива, да бъде щастлив или тъжен, да има приятели или просто познати, да съзерцава звездния мир и да осмисля природата на света. Много рядко се връщаха спомените от тежкото детство.

Останаха му способностите на Манас, които очевидно бяха чисто човешки и които той се научи да използва и контролира чрез Меслин само за добро. Въпреки това обаче не след дълго замина от Земята, особенно след като родителите му катастрофираха. Всичко на тази планета му напомняше за кошмарите, за раздвоението, за мъчителните терзания, за смъртната опасност. Нуту се боеше да не върне миналото, да не го засмуче онзи таен, отвратителен свят, към който принадлежеше и който му даваше някои необикновени способности на гном и на Манас едновременно. Нуту обаче не ги използваше и старателно ги криеше. И сега, години след всичко това, последните събития във Вавилон го бяха изплашили не на шега. Може би кошмарът се завръщаше. Този път не само за него, но и за да промени историята на човека. Не случайно Анита Бел беше избрала да дойде именно в неговата приказка. Нуту знаеше, че съдбата никога не избираше случайни пътища. Тя неумолимо следваше своя ход напред като винаги преценяваше безпристрастно пътя си към съвършенство, независимо от човешките желания, болки или радости. И сега съдбата пак се беше върнала при Нуту чрез Анита. Малко преди да реши да замине окончателно с Майкъл, проф. Бел беше пак при него. Това се случи на следващия ден след първия им разговор. Той не и каза, че знае чрез Антима повече за нея, отколкото тя предполага. Само се увери, че тя наистина има връзка със свят, подобен на този от неговото дтство. — Значи тя не можа да каже кой или какво предава тези съобщения към мен, — попита го Анита още щом дойде. Бързаше, беше доста разстроена. Изглежда нещо се беше случило през това време, защото, когато Нуту се опита да навлезе в мислите и, те се също оказаха напълно объркани и разстроени. Разбра единствено, че Анита действително иска да пътува както беше предрекла пророчицата. Това пътешествие наистина щеше да бъде страшно и опасно. — Да, — отговори и той внимателно, — Антима каза, че не може да разбере същността на посланията и кой точно ти ги изпраща, но знае, убедена е, че източник наистина съществува и той е много, много далеч оттук… — Видя как Анита потръпна и отгатна, че тя също вече знае къде се намира това място. Нуту продължи — Антима усети мястото и сподели, че този излъчвател е много мощен и твърде особен. Най-главното — ти трябва да разбереш сама всичко в това послание. Кой ти го изпраща. Никой не може да ти помогне в тази мисия…, Защото там наистина има някой, или нещо за теб. — С една дума никой няма да бъде в състояние да ме разбере. — Да, тези съобщения са изпращани единствено до тебе и ти трябва да ги разгадаеш сама. Въпреки че според Антима… разшифроването ще бъде рисковано и сложно, свързано с опасности за живота ти, но резултатите пък ще са свързани с всички нас, с хората и съдбата на Вселената. — Да, наистина ще бъде опасно. — промърмори си тогава Анита, беше го разбрала. Това означава, че съм права, — говореше тя сама на себе си и Нуту усети, че тя взе окончателно решение.

Точно тогава почувства и силата на енергията, която идваше се, че го знае много точно и то съвсем отскоро. Може от вчера или дори от днес. Видението и беше толкова ярко, че се отрази изключително ясно в собствените му мисли. Нуту видя огромната мощност на черното засмукващо всичко пространство и почувства как то го завладява. Отдръпна се ужасен назад. Добре го позна, — беше преходът между световете. Той добре знаеше какво има зад него, отлично познаваше мястото, което се криеше зад тунелите от празнота. Точно оттам идваха сигналите и той вече беше съучастник във всичко това. Знаеше, че обикновените средства няма да могат да помогнат, така както науката се бе оказала безпомощна в неговия случай преди време. Но тогава ставаше въпрос само за едно малко същество, а сега вероятно за съдбата на цялата Вселена. Нуту ясно беше видял заплахата, беше усетил чрез Анита мощността на този краен свят, който вече се беше задвижил. Разбра, че всеки миг той ще се изсипе върху звездните системи и тогава щеше да е много късно за всички. Трябваше да бърза към Меслин, това му мина тогава в главата, за да се превърне по-късно в решение.

Не можеше да проумее единствено връзката на Анита Бел с тези тунели. Какво искаха да и съобщят сънищата, произлизащи оттам. Бяха твърде добронамерени за естеството на това място. Освен това нещо в мислите и будеше неудомение. Тя сякаш беше напълно чужда на тези светове, въпреки че искаше и щеше да отиде там. Той го прочете за секунда в сънанието и. Почувства, че и тя и той тогава решиха да заминат. Анита към падината от антиматериалност с Майкъл, а той към Земята при Меслин. Необходимо беше да се срещне с мага, защото независимо от напредналата си възраст той единствен можеше да му даде съвет; дори да помогне в случай, че Анита Бел не беше човек. Няколко часа по-късно намеренията му и съвсем се оформиха, когато чу опасния разгвор зад оградата си и особенно когато почувства Унищожителят-дете. В него заговори Благодетелят. Малкото чудовище едва не го разкри. Можеше да се разрази страшна буря. Тогава Нуту разбра, че нещата бяха изключително сериозни. Отрицателният знаеше много за падините, нещо повече — общуваше с тях. Беше част от Нещо в тях и дори имаше още такива като него, той не беше сам. Излъчваше ужас, предвещаваше нещо страшно. Джуджето го разбра съвсем ясно, въпреки пефектното прикритие. Нуту имаше твърде изстрени1 сетива на черен гном и беше успял да регистрира толкова много мисли от съзнанието на този малък Унищожител. Усети лошото в него с отрицателното в себе си и така разбра много повече от всеки друг, отколкото би съумял всеки друг благодетелен събрат.

Унищожителят мислеше за системата Черни криле — част от една от най-отдалечените и мрачни Галактики във Вселената — Светлините на Один. Там имаше твърде малко действащи звезди, за сметка на огромните натрупвания изстинала космична материя, която отдавна тънеше в мрак и лед. Почти нямаше живот, само тук-там съществуваха още селищата на намерилите убежище преди векове изгнаници от епохата на Скорпиона. — Лъчът е прехвърлен, човекът е вече с нас и чакаме сигнала за готовност, — долови Нуту мислите на детето — Манас, малко преди сам да се изключи, за да не се сблъска с полето му. Още по-неприятно от възможността за конфликт беше, че именно тогава разбра, Малкият общуваше с друг, подобен, но доминиращ над него голям Унищожител. Той именно се намираше там — на една от планетите Черни криле. — Да, но имаме някои смущения. Сега ще разберем откъде са. Отблъснете военните, те са на път, — беше отговорът му, който смути Нуту и който го накара начаса да се притаи. Силата на този нов Унищожител беше толкова голяма, че почти го разкри. Спаси се, само защото отдавна не беше упражнявал силата си и тя бе малко хаотична. Все пак успя да се скрие. Не разбра нищо повече, освен това, че мъжът с данните край живия му плет, беше отвлечен и че имаше връзка с Анита Бел и Военните. Трябваше да се види с Меслин — непременно. Това беше решението му, затова сега с много надежда гледаше звездите и се молеше стария магьосник да е в добро здраве. Само той можеше да му помогне. Нуту мислеше и за онази бърза, необхватна за човешката мисъл светлинна вибрация, която тогава бе променила живота му за добро. Щеше ли да я види или почувствува отново. Да усети с всяка своя клетка обновителното и действие, несравнимата и божествена природа и чувството на неизмерно щастие. Щеше ли тя да се появи сега, когато човечеството наистина имаше нужда от прозрение и Нуту, изправен срещу звездите го чувствуваше с цялото си многолико същество. Отговорът беше в бъдещето, което той виждаше като объркано, тревожно и много, много сложно. Манасът в него ясно усещаше новото начало…