Силвия Дончева
360 градуса преди края (21)

21 глава

В същото време северозападно от сградата на ОВОС кипеше подготовка за един от най-големите спектакли в междузвезден мащаб — галактическото състезание за Формула 1. Всяка година по това време човешката Вселена с нетърпение очакваше грандиозното шоу, изпълнено с невероятни рискове и напрежение. Корабите последователно преминаваха през или край едни от най — опасните места в Галактиките, експериментираха нови непознати видове горива и технологии, проверяваха издържливостта си чрез постоянно поддържане на високо ускорение в звездното пространство между отделните скоковете и показваха максималната степен на адаптация след трансформацията на хипер — пространството. В тези лайнери като във фокус се събираше най-новото от постиженията на човешката мисъл. На тях фирмите-производителки най-напред предоставяха новите си модели оборудване, последните и най-добрите си постижения в областта на енергийните системи и техническите подобрения, чрез тях те получаваха признание за дейността си. Ползата от рекламата беше огромна, тъй като за тези няколко дни, в които се провеждаше надпреварата лайнерите трябваше да преминат през всяко от петдесетте вида Галактични образувания и да преодолеят поетапно както галактиките със стандартно изградена и безопасна елипсовидна или кръгообразна структура, така и многослоестите, вписани една в друга концентрични галактични образувания, или още по-лошо, двойно спираловидните с обратно движещи се звездни потоци, където промените в материята и пространството ставаха за секунди. Там машини и хора бяха подложени на невероятно физическо и емоционално натоварване, нерядко се губеха и някои от лайнерите. Публиката от цялата Вселена цели двадесет денонощия тръпнеше от ужас пред огромните изпитания, на които бяха подложени корабите, виждаше как те влизаха и излизаха невредими със скорост близка до светлинната през препятствията по пътя си и как се разтваряха само за секунди след това в хипер-пространството, за да се изправят само минути по-късно пред следващия шок на поредната Галактика. Тази година към всичко това се прибавяше и и опасността от случайното преминаването в близост до новите неизследвани антигравитационни обекти в Космоса. Не всички бяха описани и отбелязани в бордовите компютри, защото се появяваха бързо, неочаквано и можеха да се разрастнат за часове, до степен да объркат някой лайнер. Затова и придаваха нов привкус на състезанието. Непознатата опасност за вече подредените в доковете на Космодрума лайнери изостряше сетивата на зрителите, даваше храна на медиите, подклаждаше слухове и най-различни истории, като създаваше драматизъм в ситуацията, която наистина можеше да се окаже непредвидима.

Всичко това естествено не можеше да не радва организаторите на Формулата. Те предчувствуваха огромните печалби от залаганията, които растяха главоломно в последните часове. Тази година фирмите — производителки въобще не се пазаряха за цените на рекламата, да не говорим за галактическите медии, които се надпреварваха да откупуват на каквато и да е цена правото на излъчване в Световете. Затова Бенджамин Хойлекер беше предоволен от развитието на нещата, но от стар опит в шоу-бизнеса знаеше, много хубаво не е на хубаво. И когато новината за спешна среща с група военни дойде в 16.00 ч. той се притесни не на шега. Само Органите за Сигурност му липсваха в тези последни минути преди старта. Знаеше обаче, че те не могат да бъдат елиминирани, та дори ако до старта оставаха не два часа, а само две секунди. Затова със свито сърце и лоши предчувствия се отправи от дока, който инспектираше в момента, към кабинета си в централната сграда на Космодрума. Машината му устремно се издигна и се насочи по най-бързата писта към Управлението на полетите, за да види час по-скоро какво ставаше там. В главата му не се очертаваше нито едно предположение за вероятната причина за това посещение. Едно обаче беше сигурно — тя не можеше да бъде приятна. И наистина, оказа се най-лошата. Още като влезе в сградата, Хойлекер се видя заобиколен от десетина мъже, всички агенти на секретния отдел на военната организация, които очевидно нямаха за цел да бъдат дипломатични. Те направо действуваха, защото бяха винаги там, където нещата вече са назрели и развръзката предстои. С една дума проблемът можеше да се окаже дори по-сериозен и от най-лошите му опасения. Един от тях държеше документ с оргинално червения цвят на Главното Командване. Не можеше да се сбърка с нищо друго. Изработването а тези документи се контролираше изключително строго, за да се гарантира автентичността на текущите и архивни материали; те не можеше да бъдат подправени по никакъв повод. Технологиите им бяха приоритет само на военната каста.

Мъжът му поддаде малкия червен диск и почти му нареди:

— Г-н Хойлекер, поради причини от изключителна важност, във връзка с галактическата сигурност, сме длъжни да Ви уведомим, че трябва да обискираме незабавно лайнера „Лъчезарни“. Заповедта е издадена от главнокомандващия обединените Сили на Вселената. Надявам се на съдействието ви, — завърши сержантът. Какво можеше да отговори на това Бенджамин. Беше потресен. Това щеше да обърне с главата надолу цялото състезание, щеше да предизвика невероятна суматоха и объркване сред състезателите, да компрометира цялата му организация. Но какво друго му оставаше. Прегледа с присъщата си педантичност документа, а след това десетината готови да го последват мъже и с примирена решителност само отбеляза:

— Дано това само да не попречи на старта в 18.00 ч., господа. — Не чакваше отговор, защото това не зависеше и от тях. Разчиташе единствено думите му подсъзнателно да ги подтикнат към по-експедитивни действия, макар и те никога да не си губеха времето. Беше и добре колкото се може по-бързо да ги отведе на „Лъчезарни“. — Ох, мислеше си Бенджмин, защо ще претърсват точно фаворита, Лайнерът вероятно щеше да спечели, а сега ситуацията се променяше и можеше и да не излети, кой знае… можеше всичко да пропадне. Инстинктът не го беше подвел — наистина нищо много хубаво не завършваше на добре, убеди се той и гърлото му се сви болезнено при тези мисли. Почти на бегом тръгна към мобила си. Поне да знаеше какво щяха да търсят, за да обмисли реакциите си. Нищо не му идваше на ум. Странно беше, че военните не носеха никакви уреди за издирване на технически модели или пък за проверка на горивата. Интересуваха се явно от екипажа, но там всички бяха техни стари и многократно проверени членове. Не можеше и да им се обади на кораба. Щяха да го засекат моментално, дори ако движенията му бяха невидими. Погледна часовника си — часът беше 16.13 ч. и до старта оставаха само около час и 45 мин., а той — Бенджамин Хойлекер, беше напълно безпомощен пред създалата се ситуация.

Мобилите се издигнаха и навлязоха в пистата, която водеше до док А–9. След минута-две щяха да видят очертанията на „Лъчезарни“. Още с качването Бенджамин проследи съобщенията за организацията на шоуто от последните пет минути на неговото отсъствие. Те също бяха станали обезпокоителни. Охраната от паркинга за гости на Формулата предаваше за големи групи от военни, които претърсваха щателно мобилите на посетителите, а също така тези на близките и приятелите на пилотите. Не можели да направят нищо, заповедта била от Главното Командване. Бенджамин погледна още по-претеснено спътниците си, които обаче сякаш въобще не чуваха и не виждаха всичко това. Следващото съобщение пък беше от заградения район за зрителите, които бяха купили билети за местата около големите илюминатори, от където се виждаше излитането на лайнерите. И там гъмжеше от военни, които внимателно претъсваха публиката. Особенно се интересували от жените. Носели апарати на Хорн за откриване на хуманоиди и други форми на изкуствен интелект.

Това окончателно обърка Бенджамин. Ако търсеха жена, то на борда на „Лъчезарни“ нямаше такава. Екипажът точно на този лайнер се състоеше само от мъже. Вече нищо не разбираше. Всъщност вече бяха пристигнали в дока и времето щеше да разреши загадкатае. Люковете се отвориха и групата, предвождана от Бенджамин Хойлекер — Главният мениджър на Формула 1, бавно се придвижи върху подвижната платформа — стълба в корема на „Лъчезарни“. Бяха съобщили за посещението си буквално секунди преди това и никой, освен обслужващите хуманоидни роботи, не ги посрещна. Екипажът беше изцяло зает с предстоящия старт и щеше да дойде след няколко минути. Въпреки това групата, без да се смущава, се насочи директно към Командната зала. Обискът явно щеше да започне оттам. Всъщност, не се оказа така. Още по пътя военните се разпръснаха. Осведомяваха се от роботите за разположението на всички помещения в кораба и поемаха един след друг към отделните сектори. Когато пристигнаха в Командната зала, с Бенджамин бяха останали само двама — ръководителят на групата и неговият помощник. Не се интересуваха от местата, където можеше да проникне единствено техника. Очевидно търсеха или хуманоид, или човек. Заедно с тях започна да пристига и екипажът. Състоеше се от пет души. Майкъл Фрост беше командирът, а освен него имаше още четирима души, като двама от тях — лекарят и главният механик, не бяха в състезателния екип. Участниците в самото състезание бяха само тримата пилоти. Двама от тях бяха вече тук. Очакваше се Фрост да влезе всеки момент.

Бенджамин обаче не желаеше да чака и започна веднага, за да пести време:

— Олистър, Ернандо, извънредни обстоятелства налагат претърсването на „Лъчезарни“ Господата имат разрешение — и той многозначително им посочи червения диск, който държеше офицерът. Подаде им го и обясни задачата на военните: — От достоверен източник имаме сведения за наличие на чужд човек на борда. Тъй като имаме основание да считаме, че той има отношение към галактическата сигурност, наш дълг е да изясним случая. Затова, господа офицери, разчитаме на лоялното Ви и пълно съдействие. Обискът, който вече е в ход, ни най-малко няма да попречи на работата Ви по старта, — продължи Военният. — Обслужващият персонал вече ни уведоми за разпределението на помещенията в кораба и моите хора започнаха изпълнението на задачата си. Тук ще претърсваме ние. — В този момент просветна кодът за набиране на осигуряващата охрана на входа и се показа фигурата на Фрост. Той знаеше вече за обиска, затова погледна бегло заповедта на Главнокомандващия, и усмихвайки се леко, каза като човек с напълно чиста съвест. — Сержант, ще Ви помогна с каквото мога в разследването на описания тук случай, но мисля, че на моя кораб не е възможно проникването на външни лица. Но вие си знаете работата, — повдигна рамене той и им подаде пакета от специалните кодове. — Това са конфигурациите за достъпа до личния ми кабинет и до спалното помещение. Ако Ви потрябвам, ще бъда тук, в командната зала, — завърши той. — Всъщност, роботите знаят всички подробности относно схемите на „Лъчезарни“, те ще ви бъдат най-полезни. Използвайте ги.

Разговорът приключи. Сега трябваше да се чакат резултатите. Бенджамин се безпокоеше. Дори и тук, на кораба той не разбра нищо, а освен това не можеше да го напусне, въпреки че имаше толкова много работа. Трябваше да даде последните си разпореждания, независимо че сега само чудо можеше да спаси нормалния старт. Лицето му се смръщи при мисълта за пресата. Всъщност как можаше да забрави. Точно след пет минути щеше да дава интервю за най-мощната Обемно-естествена телевизия във Вселената, обхващаща почти всички галактически светове. Трябваше веднага да открие Федоси. Дано и Федоси да не закъсне, защото щеше да му се наложи сам да се справи с хиените. … Какво ли щяха да открият на кораба и какво щеше да стане… Дотук всичко беше толкова нормално. Може би военните се лъжеха. Да, да, помисли си ободрен от тази мисъл Хойлекер — Стига вълнения, трябваше да се успокои и да действува. Тревогата можеше да се окаже фалшива. Дано да беше така. Имаше някакви добри предчувствия, че стартът ще се състои.

* * *

Минутите се нижеха мъчително бавно — пет, шест, седем, двадесет, а нищо не се случваше. Офицерите методично проверяваха всяко ъгълче, всяка отсечка от кораба… но нищо. Мъжът, който проверяваше командната зала, щателно изследваше местата зад командния пулт. Предната му част заемаше незначително място в залата, но зад лицевата страна имаше огромни пространства, запълнени с многобройните свръзки на електрониката на целия кораб; беше заредена с цялата верига планетарни комуникацинни системи, осъществяващи връзка с всеки край на необятната Вселена. Там наистина трудно би могъл да се скрие човек, но въпреки това беше възможно, особенно ако е използвал за съдействие някой от пилотите на лайнера. Затова скенерът сантиметър по сантиметър трасираше вътрешното пространство за незаети места или за наличие на непознат обект. Работата изглеждаше отегчителна и, което беше най-лошото безкрайна. Точно, когато Бенджамин вече беше на предела на силите си и имаше чувството, че ще започне да вие от отчаяние, чудото се случи. Мониторът за свръзка с агентурната група просветна и гласът от отсрещната страна изцяло погълна вниманието на военните. Бенджамин също чу разговора.

— Имаме чувството, — започна мъжът от екрана, — че сме допуснали непростима грешка. Групата, която се осведоми, че Анита Бел е тръгнала към Космодрума, вероятно е получила погрешна информация. Съобщението, изпратено от личния и секретар, което вероятно ни е подвело, е направено в 14.20 ч. То не е отменяно до обаждането ни в 16.40 ч. Тъкмо тогава ни беше предаден този твърде неприятен видео материал от кабинета и. Записът показва посещение на група лица, представящи се за Военни от нашия отдел. Те, както сам виждате, са показали документ за временен арест, подобен на нашия от два часа след обяд. После са Анита Бел в неизвестна посока. При проверката се установи, че такова посещение не е планирано и не е извършвано в посоченото време от наши хора. Опитът ни да блокираме напускането им на сградата на ОВОС не доведе до резултат. С тях се оказа същият онзи Унищожител от Детският град. Те се изплъзнаха още преди половин час заедно с пленичката си. Нещата се повториха и те вече не са в пределите на Галактиката. — Следователно неизвестни все още за нас сили са отвлекли и мис Бел, както и този Харисън Стоун на обяд. — попита военният. Той усърдно мислеше върху положението, което никак не му харесваше. Чакаше допълнителни разпореждания.

Те бяха за оттегляне.

— Страхуваме се майоре, че е точно така, — появи се отново мъжът от отсрещната страна като прекъсна виедоматериала. — В резултат на това е очевидно, че вашата задача ще се окаже безрезултатна1. Търсенето лице явно не е в района на Космодрума. Нареждането е да преустановите издирването и да се върнете незабавно в щаба за нови задания. Положението става все по-напрегнато. А Бенджамин Хойлекер стоеше и не вярваше на ушите си. Оказа се, че тези военни търсеха приятелката на Фрост — Анита Бел, което изглеждаше напълно абсурдно. Какво щеше да търси тя на състезанието. Та Анита дори не харесваше Лъчезарни. Освен това общо можеха да имат с нея военните. Те не се занимаваха с такива дреболии като личните отношения на пилотите, пък и Майкъл изглеждаше толкова невъзмутим и спокоен. Бенджамин нищо не разбираше. В цялата тази бъркотия обаче едно беше прекрасно. Обискът приключи и те си отиваха. Подготовката продължаваше, стартът нямаше да се провали и най-вероятно всичко щеше да се размине без неуспехи и дикредитация. Със или без Анита Бел, корабът щеше да излети след 40 минути; така публиката, пресата, и спонсорите щяха да бъдат доволни. Парите нямаше да отидат напразно, а и щяха да дойдат много нови. Радостта се възвръщаше по лицето на Бенджамин; дори го обхвана и известен ентусиазъм, когато тържествуващо се ръкува с отиващата си специална група, горд, че лайнерът му е чист. След това обнадеждено потупа и Майкъл по рамото и хукна по другите си задачи, надявайки се повече никога да не се види с тези военни. Разбира се, горкият не знаеше, че това е само началото на множеството им съвместни дни…