Силвия Дончева
360 градуса преди края (18)

18 глава

Какво щастие беше, че съществува обедната почивка. Сутринта оживлението при Снежанка беше необичайно силно. Три пъти трябваше да изиграят приказката, докато стане обяд и палавниците си тръгнат за вкъщи, преуморени от игра. Децата бяха ходили след артистите из целия замък, бяха влизали заедно с царицата в страшното подземие, а след това бягаха със Снежанка по тесните стръмни пътечки в гората, която по-късно пребродиха с принца, за да я намерят и потанцуват на царската свадба. Нуждаеха се от сън, а и Нуту не по-малко. Дори не знаеше дали определеният час и половина ще му стигне, особенно след ден като днешния. Имаше и толкова странични мисли… На всичкото отгоре Близнакът светеше неумолимо и лъчите му бяха по-силни от обикновено, предвещавайки вечерната промяна във времето. Сега обаче само далечният, почти неуловим полъх на южняка едва-едва загатваше за бурята, която щеше да дойде през нощта. Времето беше спокойно. Нуту искаше да му се наслади напълно и да премисли всичко. Удобната люлка пое малкото му тяло и ритмично, като махало на часовник, започна да отмерва такт след такт, наляво, надясно, наляво, надясно, довеждайки дрямката в уморените му очи. Вече го унасяше, когато слухът му отново дочу двата познати мъжки гласа. Бяха същите, както миналия път, но сега звученето им беше особенно тревожно. Нуту наостри уши. — Не мислех да ти казвам, — говореше единият глас, — но смятам, че е добре да знаеш за какво става въпрос и да го съобщиш лично при предаването на материала… така осигуровката ще бъде двойна. — Другият човек явно кимна утвърдително. — Става въпрос за проф. Анита Фалкон Бел, — изрече бавно първият мъж. — Тя е обектът на тези разследвания. Оказа се, че нещата са от междугалактическо значение, поради което и твоите хора я следят отдавна. Те обаче, както знаеш, използват преимуществено позволени средства, пък и разчитат на капитан Фрост. Поради това са изпуснали информацията, която ти сега трябва да им предадеш. Тя е в тази кутия. Сега ще ти покажа ключа за разшифровката. — Чу се специфичното шумолене на кодовете.

Другият човек явно не разбра всичко. — Фалкон Бел е онази, младата жена, което създаде преди време необичайната теория за човешката история. — попита с недоумение той. Беше озадачен. Ако не греша, ставаше дума за психичните видове енергии и за смисъла на еволюцията. — Нуту окончателно се събуди, името на Анита Бел го извади напълно от унеса. Беше целият в слух, стараеше се да не пропусне нито една подробност от разговора.

— Да точно тя е, — потвърди първият познат глас зад оградата. — С нея стават доста странни неща; много хора се интересуват от това и най-важното е, че има огромно значение за всички нас. Трябва да отнесеш бързо данните на своите. Колкото се може по-спешно, най-добре сега, — усилваше той кулминацията на настояването си си въпреки че гласът му рязко се снижи. Нуту трябваше да се наведе напред, за да чуе думите, без да издава присъствието си. — Нещата не опират само до нас. Тя може да се окаже НЕЧОВЕК, т.е. същество извън Вселената, съвършенно дублиращо истинските хора като форма, енергия, емоции и интелект. — шепнеше въздухът …

Нуту дори не можа да чуе края, защото само за секунда мислите в главата му се преобърнаха. Не можеше да повярва на това, което чу; то възвърна най-кошмарните му спомени. "Извън Вселената, Анита Бел, Нечовек, това е имала предвид Антима, когато говореше за НЯКОЙ, който не може да се определи, за тази дебнеща опасност, пресмяташе трескаво той вариантите. Била е права, защото дори и вчера, когато Анита дойде при него, той дори за миг не допусна, че тя не е Човек, точно като него самия… Предположи много неща за връзките и с падините, които той също разпозна, но не се досети за тази възможност. Всичките му способности не помогнаха. Прикритието и явно беше съвършенно.

Толкова пъти се беше виждал с нея, беше я допуснал до себе си, намираше я жива, съвсем почовешки привлекателна, а сега можеше да се окаже Нечовек. А и Майкъл Фрост. И той сигурно не е оттук. Не напразно никой не можеше да пилотира толкова добре междугалактическите лайнери. Кой може да постигне това така, освен Нечовек. Защо обаче, в главата му потече паралелна мисъл, Анита толкова го молеше за помощ и му разказа онези небивалици за странните сънища. Защо идваше толкова често при него и той не беше почувствал никога особенната и природа. Защо не я усети последния път, когато и разказа за предсказанията на Антима. Какво можеше да получи тя от него. Защо се прикриваше толкова добре, нали не знаеше нищо за неговото минало, за същността му; дори и да знаеше, никога не го беше показвала, не го беше разпитвала, не бе намеквала нищо. Тази мисъл го стресна най-много. Дали тя наистина не подозираше. Може би наистина не беше нормален човек, може би беше от ТЯХ, от тези, от които той успя да се откъсне преди време. Но, Нуту не искаше да си спомня за това тук, беше скъсъл отдавна с предишния си живот, на никого не беше разказвал, беше подтиснал дори способностите си на Манас. Още вчера обаче реши да пътува към Земята заради Анита, за да разбере какво значат тези послания. Дори не допусна, че нещата ще придобият такъв сериозен обрат. В главата му трескаво се лутаха разнопосочни мисли, неясни образи, а в същото време у него се появи едно забравено, толкова далечно чувство, което беше и хубаво и страшно. Дълбоката му същност, отдавна придобитото човешко съзнание му подсказваше, че бърка и нещата съвсем не са такива, каквито му се струват. От друга страна интуицията от старото съществуване също безпогрешно му напомняше, че събитията, от които беше избягал в детството си се възвръщат и че именно те ще дадат отговор на множеството загадки, както му беше казал и самият Меслин. Сега беше дошъл този момент, в който трябваше да действа независимо дали искаше или не, дали му беше приятно или не. Всичко беше неясно, тревожно, а разговорът зад оградата продължавше, доказвайки му че това, което мисли, е точно така.

— Тя иска да стигне до падината, — казваше първият глас, — като ще направи това заедно с Майкъл Фрост. Ще използват състезанието. Анита някакси, — това може да е по нейните възможности — ще проникне на Лъчезарни. Ще излетат заедно довечера, а после…ще се отклонят от курса на Формулата и ще се приближат до образованието. Военните трябва да знаят това.

— Може би ще ги спрат или ще отменят състезанието. Всъщност не знам. Не мога да кажа какво ще направят, но трябва да разберат, че тя ще лети на лайнера, — настояваше по-твърдият тембър. Много е важно, затова трябва да отидеш веднага. А най-добре е да се обадиш, за да дойдат да те вземат. Съобщи на някого, когото познаваш, говори направо. Така е най-безопасно. Ще се успокоя едва, когато разбера, че те знаят, а ти си в безопасност. Кажи им и за Галъкси Енерджи. Те също ще бъдат там, някъде около Анита Бел. — А ти какво ще правиш, къде ще отидеш. Всичко това не е добро за теб, — се разтревожи на свой ред приятелят му. Тези хора наистина бяха много близки, Нуту почувства искреността им. — Ще се опитам да се потопя някъде. Имам едно местенце точно за такива случаи. Пък и получих достатъчно пари. Не се тревожи ще се оправя. Сега трябва да тръгвам, а и ти побързай.

Мъжът стана. Разделиха се, само след секунда стана и другият човек. Преди това Нуту чу набирането на някакви координати. Знаеше, че военните щяха да пристигнат тук след секунди. Имаше още няколко мига, когато около оградата щеше да остане тихо; през това време той трябваше да се премести от хамака и да влезе в къщата, иначе щеше да ги срещне. Щяха да обградят цел ия район. Същевременно джужето все по-ясно улавяше вътрешния си глас, който усилено настояваше за вниманието му. Ала се беше заклел. Беше скъсал отдавна с миналото си и не желаеше да се връща към него; затова се питаше дали ще може да го избегне, както досега. Знаеше, че тези неща не зависят от никой човек, че това беше съдбата му, предупреден за нея още преди години. Затова вместо да се колебае трябваше незабавно да тръгне към Земята, както беше решил още вчера. Ако човечеството имаше сблъсък с друго ниво на Спиралата, какъвто очевидно беше случая с Анита, той беше от хората, които все още можеха да направят нещо. Военните бяха безсилни. Беше единственият, участвал някога в подобен случай и беше оцелял. Но първо трябваше да разбере истината за човешкото в Анита. Вчера мислеше, че е необходимо да отиде до Земята тези дни, а сега се убеди, че трябва да излети и то още тази вечер, съвсем неотложно. В същия миг почувства и срива в околността. Още не беше успял да стигне до къщичката си, когато сетивата му на Манас доловиха напрежение в края на приказния сектор. Отпусна се, искаше да разбере повече, беше му нужно. Спря да се крие от себе си. Съзнанието му ясно видя края на борбата, в която група от няколко души бяха нападнали и отвличаха единия от мъжете, които допреди малко беше говорил под оградата му. Беше този, който знаеше повече, с по-твърдия глас. Не му помогна дори защитното невидимо поле, защото там имаше … друг Манас. Не, не се заблуждаваше, Нуту ясно и недвусмислено усети Унищожителя. Отрицателните му лъчи остро преминаха през цялото му тяло, причинявайки онази толкова специфична болка, … въпреки че Унищожителят беше още дете. Притаи се, бързо закри мислите си — тъкмо на време, детето почти го усети, миг по-късно можеше да го открие и тогава всички нападатели щяха да дойдат в Снежанка. Изключи се, той беше този, който тряваше да отстъпи, защото беше Благодетел и трябваше да се пази, да не се издава. Слава богу, че Унищожителят беше малък, защото иначе сблъсъкът щеше да бъде страшен. Размина се, пък и останалите събития също отвлякоха вниманието на Отрицателния и придружителите му.

Човекът беше отвлечен и дори притеклите се миг по-късно военни не можаха да направят нищо. Манасът блокира електрониката им и изведе мигновенно похитителите. Никой не можеше да тръгне насреща му, нито пък да унищожи Алтея заради него. Всички бяха безсилни. Планетата беше особена. А и минути по-късно нито сензорите на воените, нито сетивата на Нуту отчитаха враждебното присъствие. Унищожителят вече не беше в Галактиката, нещата придобиха кошмарен и напълно непредвидим характер. Детският град беше затворен, паниката повсеместна, военните навсякъде. Силите се оказаха невероятни, битката стана неизбежна, а мобилизацията пълна. Това вече знаеха всички — и Охранители, и Благодетелни, и Тъмни. Нуту трябваше да тръгва, все още никой не се досещаше за него, а това можеше да помогне за мисията му.

Джуджуто беше и наясно, че в живота има два пътя за откриване на истината. Първият беше директен — чрез съприкосновение с Цялото, за съществуването, на което знаеха малко хора. Другият пък се проявяваше чрез динамично субективно действие и пряк сблъсък с действителността. Човечеството като цяло беше избрало втория по-труден вариант и сега Нуту трябваше да действува като повечето от новите си събратя. А проблемът се състоеше в това, че отдавна беше занемарил първия начин, тъй като беше абсолютен, но не действащ Манас; а втория не владееше добре, защото не го интересуваше нищо обикновено и човешко. Въпреки това беше длъжен да действува за доброто, да отдаде себе си за хармонията на Цялото. Трябваше да отиде на Земята при Меслин и да прекрати раздвоението си — дали Анита Бел е в опасност или обратното тя е огромната угроза над човечеството. След няколко дена щеше да го разбере окончателно.