Силвия Дончева
360 градуса преди края (16)

16 глава

В същото време в северозападния край на града, близо до Космодрума нещата се развиваха в съответствие с друг подобен, но не по-малко странен план.

Двата луксозни аеромобила, които потеглиха от къщата на ОВОС, този на Анита, спортният на Майкъл Фрост бяха спрели пред ремонтния док, където се намираше „Лъчезарни“. Майкъл беше паркирал в един от множеството улеи за по-дълъг престой около огромната предна площадка и изчакваше Анита, която слизаше в отсека за паркиране. Нейният аеромобил оставаше в улея за издигане и затова тя трябваше да се придвижи по отдалеч. След това и двамата продължиха пеша към входа на дока.

Цяла сутрин Майкъл се беше опитвал да разубеди Анита от безразсъдното и желание да се прехвърли на „Лъчезарни“. Не беше постигнал обаче никакъв успех. За себе Фрост знаеше, че трябва да го направи, защото той се канеше да отиде там и то доста отдавна. От две години беше привлечен към тази задача на галактическата сигурност, и секретните служби първи много преди Анита да поиска да излети на Лъчезарни, му бяха предложили това изпитание, което се отлагаше отогава по други най-различни причини. Корабът му, може би единствен от военната флотата, беше в състояние да се доближи най-плътно до падината за проучвания и беше най-добре оборудван за тази цел. Експериментът, който направиха преди няколко дни с новото гориво, показа, че лайнерът може да издържи доста дълго на натоварването и сега, след ремонта и допълнително подсигуряващите системи, беше готов да се върне обратно там веднага след състезанието. Имаше дори идея за хипер скок в падината, затова Майкъл направо се вцепени, когато Анита пожела да го придружи, сякаш прочела мислите и намеренията му. След това обаче той не каза нищо на шефовете си; в момента те не знаеха нищо за споровете им, независимо че самите те следяха Анита Бел неотлъчно, безкомпромисно, дори чрез него. Майкъл отдавна знаеше, че за тях тя е особен, много важен обект на изследвания, но дори ден преди това не предполагаше жестоката истина за евентуалния и произход. Сега той, подобно на Военните, беше почти убеден, че въпреки всички изследвания, направени индиректно върху Анита, тя не е човек. Затова знаеше, че никой не би допуснал тя да изчезне по някакъв начин, отнасяйки тайната и сведенията1 със себе си. А сега пилотът не на шега се канеше да я отведе. От два дни Майкъл Фрост не беше на себе си, защото не можеше да избере правилния път. От една страна той искаше да помогне на Анита, вярвайки донякъде в нейната човечност или по-скоро добронамереност към хората, а от друга се опитваше да бъде лоялен към дълга си към Охраната на Вселената и на логиката, която му сочеше, че Анита не е от себеподобните му. Никой нямаше да го спре на път към падината даже ако вземеше незабелязано Анита Бел. Това обаче щеше да бъде двойна игра. Предполагаше, че тя иска да се приближи към краищата на Света, за да се върне в своята Роднина или, че има някаква съвсем различна цел в района. Най-малка беше вероятността, изтъквана от самата нея; измъчена от тези сънища наистина да е решила да разбере истината или да загине като истински човек. Майкъл се страхуваше се и от най-лошата възможност; завладяване на света, проводник на което можеше да бъде тя; пристигайки до вече активизиралите се образования, да отвори по някакъв начин пътя към Вселената. Въпреки това, макар и не докрай убеден в правилността на избора си, Майкъл беше решил да и сътрудничи. Изследванията показваха една неподправена искреност; това му подсказваше и вътрешният глас, който неведнъж го беше спасявал. Двамата с Анита измислиха един опасен и много рискован план, който в момента реализираха. Майкъл знаеше, че или щеше да донесе спасение за Анита и човечеството, или щеше да провали всичко, защото действаше зад гърба на Органите за сигурност. Не се чувстваше предател. Разбира се, рискуваше главата си не само защото се изправяше срещу своите, а защото тя, ако беше нечовек можеше да го унищожи. От друга страна съзнаваше, че може и да помогне, попадайки в лагера на отсрещната страна, както и на едните, така и на другите. Същевременно се надяваше, че Анита не се досеща за дейността му спрямо нея или за Военните. Така Майкъл Фрост също се беше забъркал в сложна и опасна игра, в която можеше да загине или да стане герой, да разбере истината за сънищата и за личността на Анита, да я спаси или да предаде заедно със себе си и любовта си, и човешкия род. Може би за Анита също имаше много причини да дойде до падината. Майкъл по-скоро инстинктивно се опитваше да я отклони от това намерение, облекчавайки себе си, но беше готов и за обратното. Затова най-накрая пое линия за прехвърляне на кораба. Реши да действа по свой начин, безкрайно объркан от вътрешните си положителни интуитивни усещания и от отрицателната логика на реалността. Така прецени да изпълни както нареждането на Военния съвет, така и желанието на Анита и, лавирайки между тях, да намери пътя си. Точно в този момент се опитваше да я измъкне от постоянното наблюдение. Цяло щастие беше, че вчера се сетиха за Светлина, сестрата на Анита. Така никой нямаше да забележи разликата. Те си приличаха поразително, независимо от разликата в годините.

Разстоянието между входа на ремонтните халетата и лентите за издигане на аеромобили беше около два километра, поради което до аеромобилите стояха малки колички за двама души, с които се извършваше прехода. Освен това в доковете категорично се забраняваше влизането на външни лица. Космическите кораби работеха с особенни, непознати за обществото горива, имаха мощни енергетични излъчвания в околността, а и върху тях се изливаха всички постижения на сензориката и фирмите производителки следяха с особенно внимание охраната им. Интелектуалните датчци на входа, заедно с няколко Рема, по няколко различни начина индентифицираха всеки дошъл, по всеки детайл на организма му и най-вече по специфичността на погледа, използвайки в процеса на контрол индивидуалната видеозорна карта за всеки док и лайнер. Багажът също преминаваше под специален преглед за съдържанието. И Анита Фалкон Бел трябваше да се качи на борда на „Лъчезарни“ въпреки тези мерки. Бяха измислили как, въпреки че Ремовете не можеха да бъдат преодоляни. Слава Богу, че и Чарлз не обърна особенно внимание на чантата, която Анита носеше, когато слезе от мобила. В противен случай той би останал озадачен, че багажа и не остана в машината, особенно след като Анита каза, че ще се върне съвсем скоро:

— Чарли, изчакай ме малко, ще изпратя Майкъл до входа на дока и идвам веднага, — подчерта тя на излизане, и като взе тежката чанта, я помъкна пеш, без помощта на робота, към най-близката малка количка. Шофьорът въобще не реагира. Явно не беше от следящите я. Миг по-късно се появи Майкъл, който също носеше в ръцете си подобна не по-лека чанта. Багаж носеше и обслужващият робот, но той беше и по-необемист и очевидно по-лек.

Чарлз наистина не се впечатли от всички тези чудатости, които ставаха около него, но никой, дори предубеден човек, не можеше да предположи, че двете чанти са натъпкани с много особена апаратура, за която в повечето случаи се носеха само страховити слухове. ВТ беше система, която имаше способността да прехвърля на определени малки разстояния даден обект, като го разгражда на съставните му енергийни и полеви структури и след това ги съединява отново на друго място в пространството, не много отдалечено от началната точка, т.е. с една дума това беше Телепорт. Използваше се главно за прехвърляне на предмети и изключително рядко за живи организми. Употребяван спрямо човек той, съкращаваше живота му средно между десет и двадесет години; имаше вероятност, ако разстоянието е по-голямо да остави невъзвратими увреждения в мозъчната му дейност. Затова по принцип не се прилагаше освен в най-наложителни, животоспасяващи ситуации. Много малко хора съзнателно се съгласяваха да изпитат влиянието му. Изискваше се извънредно положение и голяма лична смелост. Тук обаче, можеше и да не става въпрос за човек…

Бяха изминали около километър, когато малката количка спря. По средата на прехода бяха в безопасност. Не ги виждаха нито от лентата за аеромобили, нито от входа на Ремонтното, нямаше дори проследяващи устройства, защото мястото беше пусто, а следящите ги от последния мобил останаха на паркинга, доверявайки се на лоялността на Фрост. Двамата слязоха и започнаха внимателно да нагласяват частите на телепорта.

— Все още не смятам за сериозно желанието ти, — мърмореше през цялото време пилотът — Знаеш, че това може да увреди непоправимо здравето ти. Трябва да размислиш още веднъж, вслушвайки се във вътрешния си глас, който може би ти казва същото в момента. — не смяташе обаче, че ще бъде чут.

— Няма време Майкъл, — Анита беше категорична и почти не го слушаше. — Сега е най-подходящият момент, състезанието започва довечера и няма за кога да се колебаем. — Гледаше го спокойно, явно решила вече всичко в себе си. — А и какво значение има телепортирането в сравнение с преминаването в близост до поглъщащата падина, Да не говорим и за факта, че и не сънувам от две години. Мисля, че е крайно време да разберем какво става там.

— Да, това е така, — съгласи се Майкъл още по-объркан, защото му се стори, че тя по-добре от него знае къде отива. Подозренията му нарастнаха главоломно в едната посока и той почти незъснателно продължи в нея. — Пък и през нощта пси-носителя показа твърде големи големи отклонения, когато записваше сънищата ти. Изглежда сигналът рязко е покачил нивото си, може би във връзка с решението ти. — Погледът и обаче беше строг и безпристрастен, беше разбрала накъде отива разговорът.

— Глупости, Майкъл. Няма да ги коментирам. Ти добре знаеш, че това не са сънища. Виденията са съобщения, жива история, защото всичко в тях вече се е случвало в миналото. И означават, че някой, нещо или кой знае какво друго от падината изпраща волно или неволно тези мисли-картини. Мисля, че вече си убеден, щом се съгласи на тази авнтюра… А и последователността не може да е случайна, след Александър Македонски винаги виждам Исус и Колумб, а след това Вацлав Йортих и епохата на Голямото Опустошение, по-нататък Империята, създаването на ОВОС и накрая неизменно пак Исус. В исторически план не си приличат кой знае колко, но в подредбата на нощите се явяват в тази строга последователност, а и имат някои далечни връзки… — Тя се увлече отново.

— Да, всички преобръщат историята и я бутат напред или назад, — подметна иронично Майкъл, който не смяташе, че това е основното. Опитваше се да я изведе от този план на мисли, защото и без друго беше слаб в историята, пък и апаратурата беше почти готова. Искаше да разбере съвсем други неща.

Беше закъснял, Анита вече мислеше на другата вълна.

— Да преообръщат я, но по твърде различен начин, — каза тя. Вече нищо не можеше да спре словоизлиянието и. — Почти няма прилика, а и хронологията не е много точна. Затова не мога да разбера какво точно искат да ми съобщят. — Тя само повдигна рамене и погледна замислено в една точка. Думите му наистина я накараха да се концентрира отново върху символиката в сънищата. Защо не можеше да ги разбере. Защо се засилиха в последната нощ. Кой четеше мислите и дори предопределяше поведението и.

"Звезди и светове ще се родят в безбрежното море…до онзи миг повратен, когато нов свят ще създадеш…, редеше Брахма на Лития от светлинното кълбо пред себе си.

„— Вие преобърнахте представата за света, Вие преобърнахте представата за света…“ беше повтаряла Исабел Арагонска на Колумб.

„— Ние направихме пълен завой в областта на технологиите, а следователно и в човешката история“ беше заявил при връщането си от дълбините на океана Вацлав Яник през 2160 г. И сега Галактиката на Млечният път ще е наша".

„— Само син на Амон — Великия, господарю, може да управлява движението на човешките съдби и да бележи с делата си големите моменти на завършек в тях.“ беше казал жреца Анаксимандър на Александър Македонски.

„— След като можем да унищожим няколко Галактики от този куп, защо си мислите, че ще спрем и ще се разколебаем точно сега, когато властта на военния клан на Скорпиона е установена над по голямата част от обитаемата Вселена… Не, ние няма да спрем, докато всички не се обединят около нас и не въведем единен космически ред в световете, дори и това да струва унищожението им…“, гласеше част от посланието на Ложата на Скорпиона до все още отделните и свободни светове в централните галактически купове.

„— Аз съм Алфа и Омега, начало и край, Първият и Последният.“ — бяха най-накрая, в последния сън думите на Христос.

За раждане и начала, за завой и преобръщане, за завършек, разруха и нови обединения се намекваше в посланията — сънища, но това не беше достатъчно, за да се открие тайната вътрешната връзка между тях, оная обща линия, която ги обединяваше, обвързваше и осмисляше целта им. Именно във всички тези странни думи се криеше тайната на картините, но въпреки че ги знаеше наизуст и ги беше тълкувала многократно, Анита не можеше да разгадае предназначението им. Дори тълкуванията на Нуту, макар и логични и обосновани не върху фактите, а върху развитието на човешкото съзнание през вековете, не можеха да донесат прояснение. Напротив, те още повече затвърдиха в нея решението за полета. А срещата на джуджето с Антима и странните му мозъчни излъчвания окончтелно я убедиха, че трябва да замине; не само да достигне до падината, но и да рискува всичко, за да разбере смисъла на посланията. Защото пророчицата също така ясно като пси-носителя беше видяла източника на излъчвания. Тя убедено беше говорила на Нуту за мисия, за неин личен дълг, невъзможен за изпълнение от друго човешко същество и затова неотменен. И ето сега, дълбоко убедена в правотата си, Анита заминаваше, водена от предчувствия, странна логика и сякаш чужди съдбовни влияния. — Скоро обаче ще разберем всичко, Майкъл — каза на глас тя. — Трябва да успеем. Непоколебима съм, че трябва да отидем там, въпреки опасностите. — Думите придадоха на очите и сляпата решителност на човек, застанал пред най-голямата крачка в живота си. Знаеше, че тя можеше да и коства и десет години от него, а възможно и целия, но друг изход не намираше. Споменът за сънищата само укрепи убеждението. За изненада на Майкъл тя дори продължи още по-бързо работата си.

— Значи няма да размислиш, — за последен път попита той. Въобще не смееше да я погледне, защото обръкването му беше стигнало до максималния предел. Той вече машинално изпълняваше плана си. Телепортът беше почти готов. Всъщност оставаше само да задействува полето и Анита да влезе в него. Пилотът се чувстваше ужасно. Най-много би искал да пропусне този миг.

— Ще се видим на „Лъчезарни“, — чу той вместо отговор и една целувката бързо опари бузата му. Напрегната, Анита ставаше по-нечувствителна и нежностите само я изнервяха. Не можеше да се отпусне. Въпреки риска това да бъде последната целувка в живота им, тя не желаеше да се сбогува дълго и бързаше всичко да приключи. За разлика от него тя някак неправомерно вярваше в добрия изход на операцията. Майкъл я гледаше, а в гърлото му сякаш беше заседнала буца пръст. Пръстите на ръцете трудно се подчиняваха, беше мъчително, по-отговорно от всичко, което бе вършил досега. Не знаеше какво да каже. Реакцията и беше напълно човешка, а това което се канеше да прави абсолютно ненормално. С последни усилия Майкъл натисна последния бутон, след което тя тряваше да изчезне… Стопи се в нищото. Какво и да беше станало, то вече беше необратим факт. Анита беше на „Лъчезарни“. Уредът безпристрастно показваше, че направлението за пренасяне е осъществено и че всичко е наред. Сега трябваше да бърза за там и да се моли всичко да е наред. Предстоеше му да демонтира телепорта, да смъкне заглушителите срещу прихващане и да се отправи към пропуска за срещата на лайнера. Мислеше си, че случилото се е още едно доказателство за нечовешкия произход на Анита. Ала не беше убеден. Отправи се към дока. Караше бързо, защото в далечината пред системата за контрол вече енергично му махаше една неясна фигура на млада жена. Насочи към нея. Беше Светлина и поразително приличаше на Анита, особенно с тези, същите дрехи. Сърцето му се сви, споменът беше твърде пресен. Трябваше да и предаде багажа и контролната карта за ОВОС. Надяваше се да заблудят органите за сигурност… Дано Чарлз да не се беше усъмнил.

* * *

Скоро след това по същия път към лентите за повдигане на паркинга на Космодрума отново се появи малката количка. Караше я Анита Бел или поне така изглеждаше. Жената пристигна внимателно до служебната си кола, за миг се поколеба, загледа се в емблемата на ОВОС, за да се увери, че това е нейният мобил. След това слезе бавно, прехвърли двете чанти, които стояха отзад в количката и се настани също така осторожно на мястото си на задната седалка. Не беше приказлива, както обикновено:

— Към комисията Чарли, — нареди сухо тя. — Днес ще имам труден ден, макар да съм в отпуск. — Гласът и му прозвуча някак неестествено, но той го отдаде на вълнението и по повод предстоящото участие на Майкъл Фрост в голямото състезание и общото напрежение. Отново не обърна внимание и на големите чанти, пък и какво му влизаше в работа. Аеромобилът бавно се издигна към „Привилигированата“ и се насочи бързо към облата сграда на ОВОС. Маршрутът този път беше директен.