Силвия Дончева
360 градуса преди края (14)

14 глава

Луксозният светлосин аеромобил с инициалите на Галактическото обединение се носеше бързо по един страничен път от Привилигированата към покрайнините на огромния град. Движението не беше интензивно. Часът на оживлението отдавна беше преминал, пък и тук се издигаха само най-скъпите и мощни аеромобили; това важеше и за таксиметровите машини. Можеха да са се появят тук само ако наемателят имаше право на тази линия, затова беше необичайно колко високопоставени личности в този ненатоварен час използваха този непретенциозен транспорт. На равни интервали от време зад аеромобила на Анита Бел се качваха и слизаха различни наемни аеромобили. Бяха различни модели, всичките добри и бързи, рязко отличаващи се от останалия, макар и слаб поток возила. А това означаваше, че ги следяха непрекъснато и неприкрито. Сякаш бяха убедени, че те знаят за тях и просто изтъкваха натрапчивото си присъствие и интерес, без да си налагат тайнственост. Всъщност Майкъл и Анита отдавна не им обръщаха внимание. Наистина, забелязаха ги още в самото начало и проследиха първата смяна, но след това разговорът ги погълна до такава степен, че напълно забравиха за странния ескорт. Анита още с влизането беше изключила видеозора си и беше прекъснала и връзката си с Чарлз. Работеше само екранът, който показваше обстановката на линията и подсигуряващите системи в задната част, които в случай на авария прехвърляха управлението там. В началото беше и спокойна и внимателно слушаше информацията на Майкъл, но само след няколко минути се развълнува и разговорът се обърка. Тя беше разбрала за източника. Не реагира и по начина, който очакваше Майкъл. — Това е вече нещо, — почти извика тя, щом чу за падината. — Трябваше да започнеш с това рано сутринта, у дома. Сега, когато знаем, откъде идват сигналите ще можем да разберем и какъв е произходът им. — Да, права си, така е. Мисля, че няма грешка. Първата падина е източникът. Няма съмнение, че оттам идват посланията-сънища към теб. — потвърди пилотът като съвсем не разбираше накъде отива разговорът и какво става в главата и. Затова миг по-късно истински се удиви от следващите и думи.

— Ние трябва да отидем Там, Майкъл …Трябва да посетим тази падина и то колкото се може по-скоро — настояваше развълнувано Анита, като го държеше силно за рамото, а погледът и го притискаше и умоляваше. Ти единствено, ти можеш да ми помогнеш затова. Разбираш ли, Майкъл, — викаше тя, — така ще съумеем да разгадаем източника на сънищата, неговите цели и ще…

— Да, но това е по-скоро работа на Военн…, — опита се да я вразуми той. Стори му се, дори, че Анита заекна от вълнение.

— Нищо подобно. Те не могат да се справят сами и пак ще допрат до нас, по-скоро до мен, защото аз съм свръзката им.

Майкъл се изуми от признанието или … откритието, но тя продължаваше сякаш в думите нямаше нищо чудно. — Тъй или иначе ще ме използват, накрая дори могат и да ме пожертват, както обикновно става в такива случай, така че по-добре сами да се заемем с нещата. Спомни си случая преди 17 години на Галатея. Тогава всички загинаха, защото военните не се съгласиха да загубят дори и един от специалните кораби от флотата на Крайните светове. Били им страшно необходими, а хората не…

— Не беше точно така, — опита се да оспори той, но Анита дори не го слушаше.

— Освен това тази информация може да се окаже изключително важна не само за нас двамата, но за повечето хора във Вселената. Това е, което предчувствам от толкова време. Знаеш, че тези падини са напълно непознати, непредвидими и ако източникът е наистина там, това ще се окаже първата правдоподобна информация за тях. Помисли си, Майкъл може…

Този път я прекъсна той. Всъщност още не можеше да проумее какво точно иска Анита от него; как можеше да и помогне освен като посредник пред Военните, което разбира се и без друго щеше да направи. Опитваше се и да я вразуми. Не криеше, че беше изненадан:

— Не смяташ ли, — попита твърдо той, — че в края на краищата, каквото и да правим, пак ще опрем до Галактическата сигурност и до Военните. Всъщност ние дори не можем да помръднем, без те да разберат; наблюдават ни непрекъснато, тебе като член на ОВОС, а мен като военен пилот. Как мислиш да стане всичко това, което предлагаш. Всеки милиметър около падините, особенно около тази първата, от където се излъчват сигналите, се охранява от многобройни кръстосвачи.

Беше крайно изненадан от реакциите и. Очакваше още в началото, когато разбере за падината, тя да се стресне, да се обърка или поне да се почувства разкрита в случай, че работеше за чужди интереси. Предполагаше дори, че Анита можеше да използва сила. Нищо подобно не се случи. Проф. Бел беше само малко изненадана и толкова. През цялото време го гледаше учудено, и поклащайки многозначително красивата си глава, потваряше упорито безумната си идея:

— Ще се приближим максимално до падината и ще разберем всичко, абсолютно всичко. Да, да, — мислеше тя на глас. — Доколкото си спомням една от отсечките на Формулата минава в непоследствена близост до мястото. Лъчезарни може почти незабелязано да се отклони, да симулира повреда, привличане или нещо такова, ще видим по-късно… — Анита говореше, говореше, а очите и се бяха вперили в пространството. — Тогава просто трябва да заспя. При това минимално разстояние от падината може би много неща ще ни се изяснят. Може да стане нещо, да се появи нещо. Добре е да помислим как можеш да ме вкараш в лайнера…

Майкъл се опитваше да я спре. Каза и че това е лудост, че рискът е огромен, защото могат да бъдат погълнати от космичното образование, спомена, че може би след инцидентите напоследък маршрутът сигурно е изменен. Анита обаче настояваше на своето и Майкъл съвсем се обърка. Вече не знаеше на какво да вярва. Не можеше по никакъв начин да си обясни откъде и дойде в главата тази странна идея за приближаване до антиматериалността и защо искаше да използва точно Лъчезарни. Упорито се налагаше убеждението, че тази мисъл е по-скоро на нечовек, но същевременно улавяше и типично живото и неподправено човешко поведение, пък и уредите не показваха никакви отклонения от нормалното, с изключение на тези сънища. Всъщност стресна го още нещо, което не искаше да признае дори пред себе си и което щеше да провери по-късно. Майкъл Фрост беше напълно прав, макар и да не знаеше това, защото решението да отиде в непосредствена близост и дори да надникне в падината наистина се роди спонтанно в главата на Анита. Тя дори не успя да поразмисли върху него. Устните и сами изрекоха думите и тя даже сама не повярва на ушите си в първия миг. Независимо от това обаче продължи да настоява и да развива идеята си. За секунди беше изцяло завладяна от переспективата за такова решение, съзнавайки същевременно, че е и безумие, на което кой знае защо нямаше желание да се съпротивлява. Дълбоко в себе си отлично разбираше всички проблеми на едно такова начинание, знаеше, че във Формулата бяха заложени много пари и интереси; че най-малкото отклонение от правилника означаваше край с кариерата на Майкъл и затова беше абсурдно той да се съгласи… въпреки чувствата си. Съзнаваше, че дори да я обичаше толкова силно, че да рискува живота и професията си, това в края на карищата може би щеше да се окаже една напълно безсмислена жертва, а и какво значение имаше в случая любовта. От друга страна Анита премисляше и безбройните други пречки. Тя отдавна беше обект на жив интерес от Някой или Нещо и промъкването и на състезателния суперлайнер едва ли щеше да остане незабелязано, а и Военните следяха плътно маршрутите на всички движещи се обекти във Вселената. Щяха да ги спрат още при отклонението. Навсякъде беше пълно с кръстосвачи; дори и да успееха да се изплъзнат каква щеше да бъде гаранцията им за успех. Накрая можеха и да загинат безсмислено нелепо, погълнати от падината — антиматериалност.

Но най-странното беше, че всичко това преминаваше за секунди в главата и като голяма отрицателна линия срещу малкото положителни доводи за отиване до края на Вселената; но въпреки това тя не можеше да се спре, сякаш някой друг движеше мислите и. Осъзнаваше цялата сложност на положението, знаеше, че не може да иска от Майкъл невъзможното, беше убедена, че той е прав и това е работа на Военните и на службите за Сигурност; че дори един кораб, от мащабите на Лъчезарни е безпомощен пред необятността на неизвестното, но настрояваше напълно раздвоена от идеята си. В главата и се рееха различни и съвсем несвързани картини, казваше едно, мислеше друго, като същевременно установяваше трета успоредна линия, свързана с първия и сън. Той също изведнъж се появи, заедно с прозрението за авантюрата в Космоса. Именно от него беше започнало всичко преди две години. И сега тук, в мобила, сънят отново започна да преминава кадър след кадър и като далечен фон обгърна всяка друга мисъл и дума. Всъщност той беше главното в съзнанието и; Анита постепенно разба, че съноведението е в основата на странната идея да се приближат до падината; то придвижваше мисълта и към нея. Не случайно и в мига, когато осъзна това, спомените и от него нахлуха и я завладяха изцяло. Обстановката около нея, аеромобилът и Майкъл останаха на заден план. Тя спря да говори и давайки възможност на Майкъл да реагира, остана далеч, далеч във вечността на времето. Миналото я обзе напълно.

Спомни си, че току-що се беше настанила в къщата на ОВОС; още се адаптираше към новата обстановка; непрекъснатата охрана, към луксозните и непознати битови1 детайли в къщата и личния си аеромобил от най-висок клас, към изящния малък кабинет в облата сграда на ОВОС и към странната топла природа на Алтея, когато дойде този сън, посещавайки я нощ след нощ, далеч по-впечатляващ от всичко останало. Беше толкова необичаен, толкова ярък и запомнящ се, обсебващ със силата на излъчането, цветовете и с истинността си, че оставяше дори живота и на заден план. Беше единственият, който не можеше да бъде отнесен към исторически източници, защото беше най-древният и най-мистичният, свързан с легенда за сътворението от преди 50 хиляди години и с халюцинациите на екипажа на „Ра“:

Човекът приличаше на брахман, но вероятно санът му беше много по-висок. Усещането беше такова, защото от него лъхъше огромна сила, която обгръщаше всичко наоколо. Отпуснатите на коленете му ръце бяха големи и обли. В едната държеше овална чаша, пълна с вода, а в другата проблясваха перлите на 108-зърнена блестяща броеница. Беше сам сред необятна зелена равнина, над която нямаше небе. Не че не се виждаше, а просто То не съществуваше. Беше ден, но над тучната ливада не грееше древното Слънце на Майката Земя. Нямаше го небесният свод, не се забелязваше нито едно облаче или какво то и да било друго, което да напомня за синевата. Светлината идваше от някъде другаде, незайно откъде, а над странния човек, без дори да го засенчва, стоеше като огромен похлупак непроницаема, чудовищна, черна бездна, която се въртеше и въртеше, образувайки огромен конус над главата му. Изглеждаше така, сякаш всеки миг всичко долу, на Земята, щеше да бъде всмукано и погълнато от този страховит, черен хаос. Страхът обаче сякаш не съществуваше за живота долу. Въпреки заплахата нищо не се случваше, спокойствието беше необятно, около човека неизменно беше светло и уютно, топлина и зеленина го облъхваха отвсякъде. Беше тихо, свежо, въпреки че той усещаше могъществото на сянката над себе си. Тя обаче не го плашеше и той не обръщаше взора си нагоре. Напротив, гледаше нещо пред себе си, сякаш очакваше нечия вещаеща радост поява в далечината. Там зеленината наистина се избистряше и, сливайки се нежно с едва забележимо златисто сияние, бавно се увеличаваше. Долавяше се чувство на безпределно щастие, съвсем несъвместимо с вихрите отгоре и даже със спокойствието на брамина. Постепенно Нещото придоби и съвсем конкретни очертания. Носеше се леко по земната повърхност и почти не я докосваше. Беше леко и ефирно, събрало в себе си милиарди разноцветни светове, които проблясваха в сърцевината му, изпълвайки я с непоносимо лъчение. То бавно се разреждаше към периферията, огряна от червени и оранжави отблясци. Беше неописуемо красиво.

Оставаха стотина метра от човека до приближаващото се кълбо, когато той се издигна. В този миг бездната отгоре настръхнала се изкриви, предусещайки промяната в светлината. Брахманът обаче не искаше и да я знае. Вперил погледа единствено в сиянието пред себе си, той не се интересуваше от нищо друго. А там бавно се оформяше фигура на мъничка жена. Тя с лекота се раждаше от светлината, през прозрачния и ореол все по-ярко се изпъкваха познатите форми на човешко същество. Лъчите ваеха фигурата с проблясващите си движения, вливаха се в нея, потапяйки я в топлината си, завихряха се бързо в дълги, сложни спирали, пълни със сила и отново се разпръсваха в пространството. Животът обаче все още не беше изпълнил тялото; дългите мигли остаоваха тежко прихлупени върху невиждащите очи, а тялото се носеше в облаците от светлина без воля и собствени желания, подчинявайки се единствено на течението на лъчите. А те все повече го изтласкваха извън светлото кълбо. Още малко и жената щеше да падне на повърхността на земята, която му изглеждаше направо чужда и толкова, толкова груба.

А в същото време, колкото повече светлината извайваше малката жена, толкова повече по-страшно тъмнината надвисваше над равнината. Тежкият и отровен дъх се чувстваше вече навсякъде върху тревата, върху храстите, върху полските цветя, израсли по Земята. Всичко живо предувстваше опасността и се беше свело ниско, ниско. Връхчетата изглеждаха унили и тревожни, а животът в тях се беше притаил в тревожното очакване. Единствено мъжът, приличен на брахман, продължаваше да бъде все така спокоен и неизразим. С цялото си същество той изкусно повтаряша движенията на творящите лъчи в кълбото и не изпускаше дори за миг създадената фигура. И когато настъпи моментът-миг преди Тя да напусне светлата си същност и да се докосне до земята, водата от ръцете му я обля, въздухът, насочен от движението на дланите му я облъхна, а тревата, събудена от нова светлина, пое трептящото и тяло. Тогава огънят на съзнанието нахлу в нея с цялата си сила. Очите се отвориха, ноздрите поеха живителните глътки въздух, ръцете се раздвижиха и усетиха тялото, а устните потрепнаха в тихи думи. Жената се изправи. Създадена от светлина в земно тяло, тя вече знаеше защо се беше появила. Погледна равнината, върху която стоеше, погледна черната стихия над главата си и светлото кълбо до себе си, след което се взря и в брахмана с празна чаша в ръка и промълви:

— Духът на светлината ще разсее тъмнината и волята ти, Брахма ще изпълни. Звезди и светове ще се родят в безбрежното море, навред из Вселената-Кълбо, а други скрити в недрата на Земята, тайната си ще опазят. Чу се и отговорът на Великият Творец. — Владетелко на огъня — Лития, върви и със светлината си света огрей. Пази ти огъня свещен и светлината скрита в Земята, до онзи миг повратен, когато нов свят върху този пак ще създадеш.

Брахма, създателят вдигна ръката си сякаш за благословия или за разрешение и зачака, защото духът, роден от него трябваше да довърши останалото.

Жената се обърна към светлото кълбо, откъдето беше произязла и протегна длани. То само леко се повдигна, накъдето уплашена и стресната бушуваше Стихията; миг по-късно черните и страховити вихри заотстъпваха пред ярките лъчи на светлината, които раждаха безбройните съзвездия с неизброими и светове и пътища из тях. Тежката мъгла отстъпваше и, търсейки си място, запълваше пространствата наоколо, където светлите лъчи не успяха да достигнат. И там, изтласкана от всемира, продължи да бушува в страховитите тунели, които като чудовищни змии се виеха измежду световете, излизайки от краищата на огромната Вселена и вливайки се в последващи владения. Промени се и светлия кръг, който роди светлината. Той също достигна постепенно края на нещата и започна бавно да се свива, поемайки и част от тъмнината. Потъна в безкрайността на зелената морава, където остана само Брахма с огромното ново звездно небе над главата. Около него в пустата доскоро равнина бушуваше живота. Нямаше я единствено жената. Тя си беше заминала в едно със своето сияние, което я роди. Недрата на Земята поеха огъня в себе си, а заедно с него и владетелката му. Лития се беше потопила във вечността; с което и видението свърши, а съзнанието на Анита остана обвито със сивкавата пелена на нищото. Тя се сепна и то тъкмо на време, защото току-що бяха пристигнали. Аеромобилът вече паркираше в една лента край огромните ремонтни докове на космодрума, а Майкъл смутен от непредвидимото и няколкоминутно изключване, се колебаеше как да реагира:

— Май съм се унесла, извинявай, — все още със забавена мисъл промърмори Анита. — Не мога да разбера как не съм се сетила затова по-рано, Майкъл, — продължаваше неразбираемо тя. — Но сега го видях и разбрах, разбрах, но ще трябва да се уверя в това и то веднага. Просто на момента.

Той явно не чуваше добре какво точно си шепти Анита и без да я изчака и без да вникне в думите изрече това, което си мислеше преди време:

— Слава богу, че ми обърна внимание, защото вече пристигнахме, а аз не исках да прекъсвам мислите ти. Обещавам ти да мисля за онова, което ми каза преди минути… за падината. — Повярвай ми… може би ще мога да ти помогна, но ще трябва да го обсъдим допълнително. Пилотът беше решил да се консултира относно Анита с командването. Разговорът им обаче съвсем не беше приключил.

— Не, не Майкъл, почакай, не тръгвай още, — спря го Анита. Ти не ме разбра, аз току-що видях падината и осъзнах, че съм я виждала през цялото време, от две години насам. Докато говорихме, изведнъж се сетих за първия си сън, онзи за Брахма, който ти разказах по пътя от Космодрума. Оказа се, че падината е била постоянно там, в първия сън, сякаш, за да ми подскаже източника и началото на всичко това. Майкъл обаче не разбираше нищо и я гледаше с подозрение. Трансформациите и бяха твърде странни и бързи. Анита обаче не се предаваше. Трябваше да му обясни откритието си.

— Тъмнината над Брахма, онази огромна буреносна стихия, надвиснала над Земята, за която ти разказах тогава, спомняш ли си, — ръкомахаше тя, досущ прилича на холовизиите от падините…

Майкъл продължаваше да я гледа неразбиращо.

— Искаш да кажеш, че преди да бъдат заснети падините, дори преди да се появи първата от тях, те вече са присъставали в този сън… — Да, току-що се убедих в това и е чудно как не съм се сетила досега, — потвърди развълнувано Анита. — Стихията над Брахма — чудовищните вихри от непроницаема тъмнина над полето, в което се появява кълбото от светлината, породило накрая звездите и световете, са напълно индентични с излъчваното по визиите за антигравитационните образования. — И ти си сигурна в това, — възкликна Майкъл. — Да, затова още сега ще отида и ще проверя всичко най-подробно. Вече наредих да ми съберат всички възможни материали, хуманоидът чака допълнителните нареждания, — посочи тя току-що появилия се във видеозора Рем. — Аз също ще проуча въпроса, — промърмори доста озадачен Майкъл, разбрал най-накрая същността на нещата. Той добре помнеше описанието от съня и осъзна важността на думите и. Трябваше да провери подробностите по визиите.

А Анита продължаваше възбудено:

— Да, точно така е. Без съмнение бих се сетила по-рано, ако ми беше минало през ум да свържа сънищата с падините. Като си помисля само колко близко и ясно е било. — Да, а и това обяснява много неща, — разсъждаваше Майкъл. — Освен, че показва източника, сънят разкрива, че тези падини са били винаги в краищата на Вселената, изтласкани там при създаването и. — И сега се приближават отново… — Да и това е ужасно. Предстоящият катаклизъм… — Затова ще трябва да разгледаме визиите. После ще решим какво ще правим, но съм убедена, че ще се наложи да действаме така, както предложих в началото. — Анита отново се беше върнала към идеята си и то още по-категорично. — Да, да, права си, — съгласи се Майкъл, който ставаше все по-напрегнат. Осъзна, че спешно трябва да се види с някои хора, запознати със случая. Помисли си, че дори ремонтът остана на втори план. Анита май наистина не беше от неговия свят, независимо дали го разбираше или не. Дано само да не можеше да чете мислите му. Трябваше да изчезва, проблемите вече бяха твърде много. — Обади ми се по-късно, когато имаш резултат, — каза на глас той, докато слизаше пред дока. Бързаше, за да се срещне със специалния агент на Обединените сили на Вселената.

Изцяло обзета от новото вълнение беше и Анита, затова слабо възприемаше чуждите мисли. Идеята да види холовизиите, да помисли върху тях, я изпълни с радост и тя забърза към зданието на ОВОС. Новото откритие само затвърди мнението и, че трябва да отиде до падината — източник на сънищата. Нещата се развиваха шеметно и съвсем не по план. Всички предчувстваха, че предстояха бурни и сложни събития. Състезанието за Формулата започваше утре.