Силвия Дончева
360 градуса преди края (1)

1 глава

Сънят отдавна беше завладял подсъзнателните процеси в мозъка на младата жена и вече от няколко минути бавно се просмукваше към будното съзнание, обсебвайки и мислите и. Ярки картини, както винаги се сменяха шеметно и разкриваха една след друга последователните сцени на вече до болка познатите финални ситуации и личности. Видението щеше да прекъсне на точно определеното място, след което моментално щеше да дойде и събуждането. Но Анита знаеше, че дотогава има още време и затова трябваше да продължи да наблюдава събитията в съня. Ето пак виждаше в полузаспалото си състояние ярките отблясъци на древната пустиня, осезаемо чувстваше силата на слънцето и долавяше парещите му лъчи му дори и в храма. По-същия начин по-ясно дори от най-реалната действителност тя дочуваше и бавните напеви на поклониците и най-вече тихият, почти безплътен глас на Бога. Предсказанието му вече беше пред своя край. Тя щеше да го чуе минута преди да се събуди.

Беше толкова отдавна, преди повече от двеста и петдесет века, някъде далеч в пустотата на времето, в отминали и мрачни епохи на насилие, борба и жестока смърт. Беше от историята на първата обитаема Галактика, даже още по-рано от времето на първата човешка планета, от епоха, в която звездите са били нереални и непознати светове, а Вселената неподозиран свят. И въпреки това Анита знаеше, че всичко в този сън беше напълно истинско и всяка дума, мисъл или действие се бяха случили в историята, оставяйки следа в бъдещето на човека. Пробуденият мозък вече анализираше съня. Той сънуваше, но и същевременно мислеше наяве, беше на границата между реалността и неуловимата илюзия. И въпреки това картините бяха толкова живи, че вече дори и разбуденото и съзнание усещаше миризмите на благовонията, поддаваше се на унеса, обхванал мъжете в светилището и ясно чуваше познатите завършващи слова на Бога, които щеше да запомни и да пренесе в действителността. — Сине Мой, времето изтича, идва Моят Край, а от него Новото Начало.

Погледа си на Изток обърни към твоята изгряваща звезда, за да изпълниш мисията Моя. Така кръгът Си Божествен ще затворя, за да започна друг с Любов и Общност.

Дарил съм вече Сила, Власт и Мъдрост на Човека. Затова остава да го окрили последно Любовта, преди да стане Съвършен.

Поради туй обедини света, за да набележиш стъпките на пътя нов, на пътя осветен от Любовта…

Но помни Началото, понеже много пъти Слънцето от Изток ще изгрява Мойта сила в недрата на Земята съхранило.

Ще стане нужда тази Мощ от първите звезди, когато беше сътворен света, да се освободи преди човек да се изпълни с Любов, за да стане съвършен. Това е, което трябва да се помни, защото Моите Завъртвания, безчет са те…и никога не свършват. Помни навеки Пътя…сине Мой…

Думите заглъхваха все повече и повече, и гласът на оракула започна да утихва, докато съвсем изчезна. Заедно с него се загуби и Присъствието, Олтарът изстина и потъмня, въпреки че огънят под него гореше буйно. Амон си беше отишъл. Завинаги потънал във вечността, той обаче беше предначертал бъдещето и думите му бяха завинаги запечатани в главата на стройният воин пред светилището. Младият човек стоеше в пълен унес в центъра на малкия пустинен храм пред изображение на Върховния Бог, не виждаше и не чуваше нищо, напълно безразличен за света. Въздухът наоколо беше изпълнен с благоуханията на маслата, огньовете в триъгълните светилници горяха, топлината беше непоносима, но това сякаш въобще не го засягаше. Беше втренчил невиждаш поглед в символа на божеството, а устните му бавно повтаряха посланието, много, много време след като и последните думи на Бога бяха отлетели.

В храма на Светлината имаше още един човек. Той беше коленичил малко по назад и не беше облечен в бойни доспехи като сина на Амон. Тялото му беше изцяло обгърнато от дълга бяла дреха, финна прозрачна качулка обшита с истинско сребро, покриваше главата му. Беше много по-възрастен от младежа пред олтара. Но причината, поради която приемаше по-спокойно и естествено Откровението не се криеше в тази му напреднала възраст В очите му се виждаше Блясъка на отрано предопределената мъдрост и знание, присъщи на посветените в тайнствата. Тази вътрешна сила го правеше способен да наблюдава съвсем хладнокръвно Чудото, което ставаше пред очите му. Той не беше нито зашеметен, нито объркан и затова бързо разбра, кога разговорът между човека и Бога беше приключил. Изчака, колкото време сметна за необходимо и внимателно се обърна към своя къдрокос владетел. Гласът му излъчваше преклонение, но не вече към празния олтар пред тях.

— Господарю, продума тихо жрецът и сам се зачуди, колко странно звучеше човешкия му глас след Откровението, — Амон Ви дари с цялата си сила. Отсега нататък Вашият живот ще бъде Неговият Път, преди Той да си отиде…Анаксимандър замълча за няколко мига, защото младият човек дори и не помръдна, сякаш не го чуваше изобщо. Трябваше да продъжи по-властно. Гласът на жреца изпълни храма — Владетелю, Госпадарю, настоя той, — предопределено преди раждането Ви предсказанието се сбъдна. Сега трябва да вървите… Бъдете верен на съдбата си, защото Подкрепата на Амон е на ваша страна. Трябва да обедините човешкия свят и така да подготвите пътя на Богът на Саможертвата и Любовта Неговото време скоро ще дойде. Остава само един кръг, само 360 години…

Последните думи подействаха. Александър Македонски сякаш в миг се пробуди от унеса, който го беше обзел, въздъхна и бавно се изправи. След това също така леко свали от главата си символа на Амон — двата рога на Овена — Изток, и ги остави с благоговение над пламтящата жарава. Поклони се на своя божествен баща и заднишком напусна храма.

Дори не погледна към жреца; а навън, под ослепителната светлина на пустинята го чакаха неговите хетайри. Бяха изпълнени със страхопочитание и решителност, убедени в силата на предсказанието. Лицата на всички бяха обърнати на Изток, там накъдето сочеше меча на Александър и където те щяха да го следват докрая, него — сина на Бога, на Слънцето — Амон.

Лицето на завоевателя вече не излъчваше странната одухотвореност, която го озаряваше в храма, а беше станало сурово и властно Сега той беше Господарят и светът трябваше да му се подчини по пътя към новата епоха:

— Западът ще срещне Изтока и те ще се съединят в едно чрез вас, защото това е, македонци,…последната воля на моя повелител, на великия Амон — извика той — И вие знаете, че този меч, направляван от силата и мъдростта Му ще извърши предопределеното сега.

Диви възгласи посрещнаха тези думи и скоро само жреците останаха в това самотно и свещенно място в очакване на бъщето възвръщане на Александър. Защото1 само те знаеха, че той ще се върне тук след смъртта си — в това последно убежище след изпълнения дълг. Но сега това нямаше значение, важно беше само посланието на Амон. Това беше и последната мисъл преминала от съня към напълно будното съзнание.

Анита Фалкон Бел усети как картините се замъглиха и образите от миналото се преляха във все още неясните очертания на истинския живот. Събуждането предстоеше и само след секунди очите и щяха да се отворят. Щеше обаче да остане онова непреодолимото чувството за недоизказаност и съдбовност, което щеше да владее съзнанието и през деня. Анита беше вече будна, но току-що преживяното на сън щеше да продължаваше да я изпълва и за напред със странни мисли и чувства. Настанени в малко кътче в главата и, съноведенията щяха да останат и неуморно да следят всеки нейн помисъл и действие.

Анита нямаше и представа защо всяка нощ от две години насам сънува тези еднакви сънища, но беше убедена, че всичко това не е случайно. И не можеше да не е така, защото беше доказала, че всяка дума от тях се бе произнесла вече в миналото, и всяко действие се бе осъществило. Тя отдавна беше проверила всяка подробност от необикновените си сънища и беше установила, че събитията в тях са точни и напълно автентични.

Освен това никой в нейното време не вярваше в случайните сънища. Повечето хора съзнателно ги програмираха и не допускаха никаква случайна информация до съзнанието си. Анита, разбира се, не правеше изключение и дори беше една от най-добрите. Напоследък обаче това никак не и се отдаваше и историческите картини продължаваха да се повтарят с неумолима последователност нощ след нощ, ярки и обсебващи, все по-настойчиви с посланията си.

Анита отдавна забрави често сънуваните преди това морски случки от родната Хирон, престана да се завръща чрез съня и в детството си, спря дори да съпреживява миналото си; вече дори не анализираше и настоящето, когато то я затрудняваше. Беше толкова объркана, че не успяваше дори и за миг да извика в главата си прекрасните залези на сегашната Алтея, далеч в миналото останаха и чудните сънища от пътешествията извън познатата Галактика на Разпръснатите светове. Не можеше дори да се наслади на ярките картини от момента на драматичното и запознанство с Майкъл и на чувствата от тази авантюристична, раздвоена любов. На практика откакто тези сънища започнаха никакво силно чувство или преживяване не беше в състояние да се задържи в добре тренирания и мозък.

Всъщност имаше и едно странно съвпадение. Тези необикновени и неконтролируеми сънища започнаха точно от момента, в който тя влезе в комисията по „Дългосрочно планиране историята на човечеството“ към Общността на Четирите Велики Обединени Светове — ОВОС. Анита често мислеше затова. Именно оттогава, от близо две години, сякаш някой целенасочено блокираше възможностите за самопрограмиране на сънищата и безцеремонно се включваше в мозъчната и програма.

Така беше и през днешния ден. И в него сънищата, както и преди, щяха да я преследват неуморимо. Те щяха да я наблюдават, да я изслушават и дори да се намесват в разговорите като преценяват решенията и. — А разговорът ми с Военните по Глобалния проект, помисли си с тревога тя. Какво ли щеше да стане…Усети притеснението и отвори очи веднага очите си. Тъкмо навреме. Музиката изпълни помещението и един любим глас я прикани да става:

„Звездите нощни избледняха и смътни страхове отвяха

Тъй прекрасен е деня в ярките слънца облян.

Ставай, ставай вече ти, знаеш кой те чака вън.

Той е тъй нетърпелив и шумен, пълен с безброй идеи

Хайде ставай и върви имаш чуден ден пред теб.“

Анита се заслуша. Всички на Алтея играеха тази игра. Тя също. Всяка сутрин говорещият часовник, модулирайки различни гласове, подбираше произволно някакъв текст и я събуждаше съвсем нежно. Всички на шега тълкуваха по стихчетата своя ден. Беше забавно, пък и май днес някой щеше да я чака. Гласът беше на Майкъл, но него го нямаше. Щеше да се върне след ден, за състезанието. Какво ли можеше да означава това. Анита се събуди се окончателно. Бързо се изправи и като задвижи с това системата за проветряване и освежаване на помещението, се отправи към банята, където сензорите отдавна уловили алфа излъчванията на мозъка и, бяха приготвили вече басейна и уредите за подводен масаж. Щеше да се отпусне и да състави плана за днешния напрегнат ден в комисията.

Всъщност най-важното беше да се опита да намери общ език с двамата офицери от Обединеното Комнадване. Нещо, което не беше никак лесно, защото те имаха съвсем друг начин на мислене. И най-вече защото бяха далеч от миналото, в което тя беше специалист, а и нищо не разбираха от социално-математическия анализ, който позволяваше на историците да прогнозират сравнително точно бъдещето на света. За Военните значение имаше само настоящата и бъдеща безопасност на Вселената и поради това те не се опитваха да си представят в дълбочина историята на Човека, а още по-малко да си направят изводи за бъдещето му. За тяхната сравнително маломерна каста, /войната бе отдавна забравено явление/ съзнателното планиране на развитието на човешкия род се състоеше единствено в овладяване на новите енергии от поредния завоюван звезден свят. В противовес на това Военният клан трудно разбираше, че развитието може да върви и по друг успореден път, а именно чрез промени в психиката на самите хора Отвътре. Такова обаче беше мнението на някои от историците и социолозите, прогнозиращи бъдещето. Това създаваше и конфликтите между тях в Съвета на Световете. Противоречията се задълбочиха особенно напоследък, когато междузвездните кораби на флота достигнаха до края на гравитационната материята на Вселената-Кълбо и вече не се виждаше път напред. Развитието на човека забоксува и проблемът се превърна в заплаха, тъй като нямаше цели и стремежи. А се появи и още една космическа опасност, толкова ужасна, че дори и от Върховното командване не искаха да коментират възможностите от разразстването и.

В същото време се появи и нейната теория. Тя, проф. Анита Фалкон Бел, от Института на Разпръснатите светове, успя да докаже, че целта на човечеството е овладяването на най-могъщата енергия в Кълбото — Вселена, творческата сила на човешкото индивидуално мисловно поле.

Всъщност това не беше нова хипотеза, но само Анита Бел успя да изведе формулата за бъдещето развитие. За целта тя използва старата теория за Манасите като средство за психическото развитие на хората и чрез нея, в съчетание с историческите факти демонстрира, че именно усвояването на мисловните полета е целта на общото историческото развитие и основата за следващия цикъл на еволюцията.

Анита още от малка познаваше, макар и отдалеч, няколко от тези забележителни хора — Манасите. На родната Хирон те бяха в изобилие, а с един от тях — Андрей беше учила в последствие. Той беше и единственият, с когото се беше сближила, защото я беше спасил от едно неприятно премеждие на Земята. Иначе приятелствата с Манасите бяха невъзможни. Те твърде много се различаваха от обикновените хора. И сега добре си спомняше това странно преживяване. Намираха се на Първата планета, на Земята, във връзка с обучението си по древна история, от която Анита никак не се интересуваше. Затова, отегчена още от самото начало, разсеяно слушаше лекциите за Египет, мислейки си за съвсем други неща. Така неусетно, без да разбере се беше отклонила от обичайния маршрут на обиколката в храмовете на Слънцето в Карнак. Тогава именно попадна в онова, прилично на лабиринт нещо, от който не можа да излезе и където се въртя дълги часове, преминавайки от едно помещение в друго, без да намира изхода навън. Беше изумена, защото знаеше, че това не можеше да се случи. Храмът беше като на длан и на практика нямаше никакъв начин да се обърка. По едно време дори помисли, че сънува; единственото логично обяснение беше, че е попаднала на някакво друго ниво от постройката. Но и то нямаше как да не е известно на гидовете и учителите. Въпреки това обаче тя се беше изгубила по необясним начин, и и се наложи дълго, дълго да се върти из тези безкрайни, неповтарящи се, изпълнени с колони и древни надписи зали. На всичко отгоре, когато вече изморена до крайност, попадна в едно от поредните странни помещения неочаквано стената зад нея се затвори и тя се озова в едно абсолютно изолирано място, което вече беше истински абсурд. От това пространство нямаше никакъв изход, а всички стени на залата бяха равни и гладки като стъкло и дори въздухът не помръдваше от каквото и да било движение; тишината беше пълна и зашеметеваща, покоят — пълен. Не можеше да намери дори знак за пътя назад и в пълно отчаяние се въртеше между огромните стълбове, без да разбира абсолютно нищо. Отдавна се беше отказала от опитите да се свърже с някого отвън чрез джобният си видеозор. Той още в самото начало бе ше спрял, независимо, че можеше да осъществява с лекота връзки из цялата Слънчева система. На всичко отгоре не се откриваха и никакви камери или други съвременни съоръжения. Изолацията беше абсолютна и напълно древна. И тогава, когато тя реши, че е напълно загубена съвсем неочаквано се сблъска с Андрей. Оказа се, че и той съвсем неочаквано е попаднал тук секунди по-рано. Дотогава не се бяха познавали отблизо и тя не знаеше за необичайните му способности. Пък и като всички останали Манас той криеше това. Тогава обаче, в тази сюблимна ситуация му се наложи да използва енергията на мисълта си и така да прояви феноменалните си способности. Анита никога нямаше да забрави как удивена слушаше анализите му за храма и как макар и да знаеше, че тези хора не грешат, не взе на сериозно думите му. Всъщност и досега не вярваше на някои неща, които той каза тогава.

— Карнак е май по-голям отколкото изглежда — притесняваше се Андрей през цялото време. — Древните очевидно са създали една пълна илюзия, прикриваща добре цялостния строеж на храма. Ние сме минали през някоя от вратите, които водят до неизвестните тайни помещения.

— Не съм чувала за такива входове, не вярваше Анита. — Никой не е споменавал за такива скрити нива. А и при днешните технологии това е невъзможно, щяха да ги открият отдавна.

— Невъзможно е и да сме тук, стрелна я Манасът, но ние крачим като обезумели от часове из тези зали и това също не може да се отрече. Тя дори се стресна, защото знаеше, че Манасите са винаги доброжелателни, а този явно беше бесен и затова бързо се съгласи с него.

— Да, така е, но все пак, толкова хилядолетия…безкрайните разкопки…

— Не е споменавано нищо, но аз го почувствах още щом пристигнахме, затова се и отклоних от групата, — прекъсна я пак остро Андрей. — Първо си помислих, че греша, но ето, че наистина се оказах прав, размерите не отговарят на външните пространства. Пък и отдолу е празно…В този момент Анита почувства как агресивността му се стопява заедно с думите, той сякаш губеше сигурност.

— Празно, ти фантазираш нещо. Всъщност Анита не знаеше, дали при изследването на храмовете са били привлечени хора като Андрей, но от друга страна, това което той казваше не можеше да остане тайна толкова време. Беше най-малкото смутена, въпреки че досети, че най-вероятно това е добре охранявана тайна на Земята и на Военните. Андрей пак засилваше енергийните си усещания.

— Възможно е да направя малка грешка, разсъждаваше на глас той — но тук определено пространствата не съответстват на външните си размери…Усещам го, празнотата наоколо е огромна, особенно отдолу…

— А не можеш ли да намериш изхода, входа през който сме влезли, или нещо такова…, — реши да бъде по-прагматична Анита, отказвайки се вече да мисли върху тайната, явно военна.

— Именно това се опитвам през цялото време, но се оказва трудно, — съгласи се Манаса, — защото тук всъщност има много входове. Намерих вече четири, но те водят …надолу. Ето пак…

Анита наистина виждаше как той от време на време се застоява на някое място, след което поклащаше отрицателно глава и отминаваше, а лицето му всеки път ставаше все по-тревожно.

— Да, надолу, където мисълта ми се спира от нещо много динамично, нещо с огромна енергия, което се променя много бързо и е твърде, твърде особенно. На всичко отгоре то ме усеща и се стреми да ме отклони от себе си и е доста… как да кажа. То е отблъскващо…Да, ние не сме желани тук долу… — Когато каза това, той вече изглеждаше пак несигурен и изплашен, а миг след това дори пребледня и се облегна олюлявайки се на една от стените.

Наложи се Анита да го подкрепи, дори да плясне няколко пъти по лицето му, викайки и името му, защото очите му започнаха да изразяват все по-голям ужас, а думите му станаха несвързани. Той и беше казал още в началото, че е Манас, но въпреки това нещата, които говореше, бяха странни, пък и този страх, нарастващ с всяка измината секунда. Тогава именно тя видя нещо, което изплаши и нея. Лицето на Андрей постепенно започна да се изменя, докато в един момент придоби израза на Унищожител. Очите и не биха могли да я заблудят, но съзнанието и отричаше този факт. Андрей не можеше да бъде Отрицателен Манас, защото общността ги убиваше още от бебета, а и ако беше такъв досега щеше да е срутил целия Карнак, дори да е съсипал Земята. Въпреки това Анита никога нямаше да забрави очите, които придобиха типичното отровно зелено изражение на Отрицателните Манас — Унищожители и как това смразяващо излъчване постепенно се смегчи и изчезна, отстъпвайки място на спокойния кафяв поглед на Андрей. В този момент той се натъкна и на изход. Имаше вид на човек, на когото някой току-що е посочил пътя, само и само, за да му даде възможност да излезе от храма. Този някой обаче не го харесваше, а и той също.

— Това нещо отдолу е силно и не желае да оставаме повече тук, избоботи той тежко. — Отиваме си. Изходът е там, — посочи една висока плочка върху стената до тях. Анита така и не разбра защо той избра точно нея. Всъщност се оказа, че това не е нито изход, нито врата, а просто част от малко пространство, което водеше навън в пустинята, озовала се изведнъж над тях. Изглежда, че без да осъзнават, бяха пропаднали едно ниво надолу в храма. Изпълзяха нагоре през този отвор и именно тогава Анита видя един Манас в действие. В момента, в който Андрей откри, че отвън е пустинята използва прослувутата сила на мисълта си и плочката над главите им се завътря нагоре към свободата. Анита проследи как той без ни най-малко усилие фокусира погледа си в центъра на плочата, която само леко заблестя и бавно се отмести нагоре. Изпълзяха бързо през получилото се отверстие, което той след това затвори по същия феноменален начин. Никога не разбраха как са попаднали в този капан и какво всъщност имаше под храма. По-късно обаче Анита дочу, че Андрей е останал завинаги на Земята, специализирайки древна история в Тива. Тя също така не проумя дали той криеше способностите си на Манас, защото беше в услуга на Военните или на някоя благотворителна организация или пък защото въобще не беше от Благодетелните. Не можа да забрави погледа му на Унищожител и това, че след случката той многократно я караше да обещае да не разказва за храма на никого. Нямаше и помен от благородството, с което се отличаваха Манас. Странно беше, че и по-късно той остана на майката — Земя.

Всъщност това премеждие не премина без последици и за Анита Бел. Именно заради видяното в лабиринта на Карнак тя разработи теорията си за необходимостта от тоталното овладяване на творческата енергия на индивидуалните мисловни полета.

Тогава Анита Бел за почна отзад напред. Като изхождаше от факта, че Вселената е основана на енергията и скоростта на разпада на светлинните процеси, тя доказа, че границите на този свят могат да бъдат прескочени и напълно разбрани единствено на основата на енергия, която е по добна на светлинната и е нейна разновидност1, но от по-висок клас. Тази енергия също като светлината трябваше да има незначителна маса и тегло и да не се влияе от гравитацията на огромните материални тела в пространството, а също така да се възпроизвежда чрез един минимален разход на енергия. А всички знаеха, че такава енергия имаше във Вселената, но че тя се освобождаваше само при протичане на мисловните процеси в човешкия мозък. Доказателството за силата на мисълта бяха и Благодетелните и Унищожителните Манас, които в последните векове рязко бяха увеличили броя си във Вселената. Затова колосалната енергия на човешкия мозък, несравнима с нищо друго трябваше да бъде овладяна и използвана, защото в противен случай човечеството щеше да се провали на прага на с обствения си свят, както сочеха неумолимите общи анализи.

Само през последните двадесет хиляди години светът се беше развил невероятно много в областта на техническата мисъл, и в настоящия момент съществуващите няколко милиарда Галактики не представляваха някакъв особен проблем пред човечеството. Известният космос от края на двадесети век — началото на Разгръщането, се бе променил до неузнаваемост и беше станал напълно човешки. И нищо чудно — оттогава бяха минали повече от двеста и тридесет века и човекът беше достигнал до края на светлинната Вселената, т.е. до края на познатите светове от звезди и планети, образуващи Галактики и мегасветове. Бе овладял почти всички видове енергийни източници, които бе срещнал по пътя си и бе стигнал до степен на прекомерна презадоволеност и неограничено жизнено пространство. За тези векове само човека не се бе променил кой знае колко. Заобиколен от супер технологии той не осъзнаваше същността си като част от Вселената — природа и живееше сякаш извън и отстрани на познатия свят. Като пълни господари на този свят хората вече с надежда гледаха и извън пределите и, макар да предусещаха, че затова ще им е нужна огромна вътрешна промяна. Разбира се имаше огромен напредък в развитието на някои психични методи, но това не бе занимание за мнозинството. Хора като Анита бяха изучили Изкуството да владеят емоциите си, да контролират и програмират сънищата си, да регулират потоците енергии на кръвообращението и нервната система, да контролират здравето си и даже да улавят с голяма точност други мисли, според степента на излъчването им, но тези процеси не можеха да бъдат пресъздадени и обяснени научно. Занимаващите се в тези направления, заедно с т.нар. Манаси нямаха достатъчно пристиж в обществото и минаваха за чудаци, особенна категория сред всички Светове. Всъщност те бяха забележителни хора, които се деляха на две категории. Едните бяха неизбежно силно набожни и със специфична ценостна система. Не отказваха помощ никога и на никого, не критикуваха нещо или някого, обичаха другите даже и когато ги нараняваха и обиждаха, бяха готови дори да жертват живота си, защитавайки всяка форма на съществуване. Бяха странни, жертвоготовни, любящи и раздаващи се същества с огромна сила и мощ, която обаче дори те самите не можеха да обяснят. И най-забележителното беше, че всичко това те постигаха с минимален разход на енергия. Изследванията върху тези хора доказваха спонтанното и по тяхно желание образуване на огромни енергетични маси около мозъчните им полукълба, но без изпомпване на някакви значими енергии от околността. При това тези мисловни полета се зараждаха и задържаха около тях съвсем съзнателно и винаги се различаваха според предназначението си по сила, скорост и интензитет. Същевременно странното беше, че самия организъм на отделния Манас не губеше повече енергия, отколкото при каквато и да е друга интензивна интелектуална дейност. Т.е налице беше минимален разход на енергия при максимално осъзнати резултати, и то при скорост по-висока от тази на несъзнателния и неконтролируем светлинен лъч. Проблемът обаче беше, че нито една теория не можеше да си ги обясни, тъй като противоречаха на закона за запазване на енергията на света и нямаше подобен аналог във Вселената. Тези постижения бяха единствено приоритет на надарения по незнайна причина с тази способност човешки мозък. На всичко отгоре никой не можеше да програмира кога щеше да се роди поредния Манас, нито кое отличаваше мозъка на един такъв феномен от мозъците на останалите хора. На вид те напълно си приличаха.

Разбира се, през последните двеста и тридесет века хората постоянно се опитваха по всякакви позволени, непозволени и дори зловещи начини да създадат изкуствен интелект, равен на човешкия или поне добижаващ се до него, но така или иначе никога не успяха. Връх в тези достижения бяха и си оставаха само масовите роботи от сериите Рем, които бяха само на вид съвършени хуманоиди. Те служеха прекрасно на всеки човек, усвояваха непрекъснато нови навици, знания и похвати, улавяха чувствата и дори мислите на господарите си, но не можеха да измислят нищо ново. С една дума те бяха прекрасно отражение на хората — един вид доста усъвършенствани като бързина на реакциите и вид човешки същества, но когато от тях започваше да се изисква нещо творческо те блокираха. Никога не достигнаха до т.нар. интуитивна, духовна страна на човешкото същество, която и го караше да достига до най-гениалните си мисли. С една дума те никога не станаха хора и не сътвориха нищо — дори една най-дребна вещ или идея. Решенията и действията им бяха напълно предсказуеми, реални и подчинени на железните правила, заложени в гените им. Дори и тези от Ремовете, които бяха създадени от съвсем естествен човешки материал по-късно губеха човешките си качества и най-вече чувството си за съзидание и любов. На всичко отгоре и никой от учените не можеше да предвиди и отклоненията при някои от хората, които пораждаха Унищожители — Манас. Чудовища, създали огромни натоварвания на някои галактични светове. Тези Манас бяха от втория тип и за разлика от другите използваха енергия на мисълта си за тотално разрушение; единствения начин за въздействие върху тях беше тяхното елиминиране, често с цената на цели звездни светове, които се подлагаха на карантина и в последствие бяха изпепелявани.

Именно поради наличието на Унищожителите теорията на Анита Бел, не намираше добър прием в Общността. Обръщаха и внимание единствено, защото някои неща от първите и прогнози се сбъднаха неумолимо и точно, а и защото човечеството беше изправено пред нова космическа опасност, за което нейната теория също даваше добра алтернатива. Всички знаеха, че човешката история беше всичко друго, но не и плавно развитие. Тя беше една нескончаема поредица от кризи, противпоставяния и нови начала. А от дълго време такива събития нямаше, като се изключваше появата от време на време на тези демонични Манас. И затова анализите показваха предстоящ огромен космически сблъсък или катастрофално природно бедствие от вселенски мащаб. А някои от мрачните прогнози на проф. Бел вече се бяха сбъднали. Факт вече беше предположението и за съществуването на огромни полета от антигравитация по краищата на светлинната Вселена. Вярно, че те не бяха стари, както беше предсказала тя, а се зараждаха в момента, но вече създаваха огромните неприятности, които тя също беше предсказала. Тези полета вече повече от две години изникваха неконтрулируемо почти навсякъде по границите на галактиките в Периферията и поглъщаха бавно и настойчиво някои малки части от Вселената. Именно поради това Военните бяха силно впечатлени от Анита и общуваха с нея. Но понеже не бяха съгласни с идеята и, че енергиите в падините са от типа на мисловните нива на хора-Манас и могат да се контролират от тях, приемаха предсказанието като някаква случайност, като същевременно бавно го изследваха. И точно тогава, когато Анита пристигна в Субуниверситета на Алтея, за да работи по проблема се появиха и тези странни, незавършени и неподдаващи се на контрол и обяснение, сънища. И до този момент тя не можеше да си ги обясни. Продължаваше да мисли за тях през цялото време независимо дали беше в работния си кабинет или в байсейна, на заседание на някоя комисия, или на безгрижна разходка край Вавилон.

Ето и сега, когато водата бързо и неусетно изпълваше тялото и със свежест и даваше оптимистичен оттенък на мисълта и, виденията отново присъстваха и смущаваха всяко нейно действие. Дори плавните движения на тялото в басейна и отпускането върху повърхността на водата не и създаваха усещането за спокойствие и наслада, още повече че игривите слънчеви отблясъци и шума на падащата встрани вода от водопада още повече засилваха спомена за пустинята и храма на Амон. Всъщност вече беше време да излиза. Чарлз щеше да пристигне всеки момент и явно трябваше да се примири с постоянната си умора.

Анита излезе от байсейна и меката хавлия ласкаво обви раменете след което покри цялото и мокро, леко възбудено от движението и масажите тяло. Това беше сигнал за начало на информацията за времето и препоръките за най-подходящо облекло от собствения и гардероб, а също така и за избор на съответния парфюм, издържащ най-добре на подадените атмосферни условия.

Всъщност Анита добре знаеше, че днес трябва да облече нещо семпло и много строго, което да подчертава стройната и фигура и най-вече формата на раменете и. Военните никога не гледаха по надолу от гърдите на хората за разлика от политиците, а нея обаче сега и предстоеше среща с хора, които можеше да впечатли със стегната стойка, прям поглед, отмерени движения и дрехи в черно-бяло-синята гама. Затова, без да се замисля много, избра сред предложените и дрехи рокля в тази тоналност. Допълни я с широк колан с голяма тока, а след това обу строги средно-високи обувки, като накрая се потопи и в облак почти неизлъчваш, но траен и напълно дискретен парфюм. Тъкмо успя да приключи, когато мелодичният глас на видеозора и извести за идването на служебния и транспорт Беше задължителен за всички членове на Общностните комисии с оглед безопасността им. Точно затова Анита проследи внимателно върху екрана на входа появата на удобното возило, създадено специално за нейните пропорции и изчака, докато поздрави Чарлз. В същия миг си помисли, че може и да се поразходи някъде преди да отиде в ОВОС. Беше и нужно да размисли още веднъж и да овладее притеснението си.

Възрастният шофьор внимателно спусна вратата на аеромобила и зачака светването на контролното табло, което съобщаваше, че пасажерът се чувствува комфортно.

— Кой маршрут ще изберете днес, мис Бел, подде той любезно, защото явно знаеше, че Анита не беше от хората, които се движеха по план. — Днес поради голямото струпване на делегации от Галактичните обединения, повечето направления са претоварени, продължааше той. — Никой не иска да се лиши от възможността на идване от космодрумите да се полюбува на най-пищния град във Вселената.

— В такъв случай и ние можем да им се полюбуваме, — отговори му съвсем неочаквано Анита. — Какво ще кажеш, Чарлз, за една малка сутрешна разходка из Вавилон Без друго искам да се разсея преди срещата с военните. Усмивката, породена от тази чудесна мисъл заля, лицето на Анита и подействува отпускащо и на Чарлз. Всъщност той не знаеше, че причината почти всяка сутрин да избягват пътуването по прекия път към ОВОС не се криеше само в младостта и неопитността на Анита. Тя от много време насам беше убедена, че е обект на особен интерес от някого или нещо и, че поради това винаги и навсякъде е следена. Искаше да се убеди и сега и затова веднага използва възможността да усложни максимално пътя си. Разбирасе желаеше и да се разходи. Така щеше по-дълго да наблюдава аеромобилите зад себе си.

— Откъде да мина, мис — попита отново Чарлз, учуден за пореден път от капризите на проф. Бел. — Може би ще предпочетете древната, музейна част, където са пренесени сградите от миналото на Старата Галактика. Аз, например, много обичам частта с пирамидите, които ми напомнят за пренасянето им преди време. Тогава писаха, че било толкова трудно, колкото и построяването им в древността, но това всъщност не е вярно. Беше адски по-трудно. Бях там, на кораба и изживях целия ужас на събитията.

— Бил си на лайнера, на „Ра“ — почти не повярва Анита, като го погледна с нескрит интерес. — Но това беше доста отдавна, Чарлз.

— Така е, защото и аз бях доста по-млад тогава, но и много от белите си коси дължа на този преход от старата галактика.

— Да, предполагам, че е било така — поклати с разбиране глава Анита, като се опитваше да си припомни нещо. — Била съм много малка — каза тя замислено, — но съвсем ясно си спомням вълнението покрай пренасянето пирамидата на Хуфу. Вълнуваше се цялата Вселена, защото имаше нещо много странно в това пътуване…

— Да, мис, пренасянето тук на тази пирамида беше истинско безуми е. Нея не можахме да я разглобим като храма в Луксор и трябваше да я пренасяме нацяло. Още при издигането и на борда на „Ра“ се оказа, че е много по-тежка, отколкото сочеха изчисленията. И досега никой не може да си обясни защо, но най-лошото беше, че и въздушният коридор трябваше да се подсили, за да поеме прехвърлянето на борда. С това обаче неприятностите съвсем не свършиха. С пирамидата на борда лайнерът трудно влизаше в хиперпространството, нещо, което не се беше случвало никога дотогава. „Ра“ на няколко пъти беше на границата на саморазрушението. Да не говорим за психическите отклонения, които настъпиха повсеместно, сред нас, екипажа.

— Ти затова ли не можеш да летиш повече Чарлз, заради пирамидата, Анита беше още по-озадачена. Тя знаеше, че Чарлз е летял на междугалактическите лайнери, но едва сега научи, че е един от екипажа на „Ра“ — лайнерът легенда и, че именно заради това е прекъснал кариерата си.

— Да мис, оттогава никой от нас не може да излита в открития Космос, — потвърди Чарлз и лицето му потъмня при този спомен. — Целият екипаж, който беше на борда на „Ра“ изведнъж получи натрапчиви и странни видения от миналото, които се оказаха неизлечими. Като най-странното беше, че се появяваха само в Космоса. Когато се намирахме на някоя планета тях ги нямаше, но в откритото пространство те ни обсебват и никой не знаеше защо. Положението стана безнадежно и оттогава никой от нас не лети, мис Бел. Както знаете, и „Ра“ не може да бъде използван, защото нито една електронна система оттогава не издържа допира до корпуса му. Не можеше да бъде управляван и остана неподвижен завинаги до пирамидата, погребан като някакъв исторически експонат, а беше най-добрия транспортен кораб във Вселената. Но най-странното, мис, е, че всичко това и досега е загадка. Нито Военните, нито физиците, дори и археолозите не успяха да разберат нещо. — Наистина всичко това и досега е една загадка, повтори замислено Анита. Думите на Чарлз и напомняха нещо. — Разпитваха ни, записваха виденията, сравняваха ги, анализираха ги и — нищо, установиха само, че са автентични, идващи от древността и толкова. Резултат не даде дори буквалното разнищване на пирамидата. Виденията останаха — завърши шьофьорът, а Анита вече не беше на себе, чула думите — автентични, идващи от древността. Приведе се ниско към седалката на Чарлз и почти извика в ухото му:

— Какво точно виждахте Чарлз Можеш ли да ми разкажеш за виденията — настоя тя. — Една жена, всички виждахме една жена, — отвърна и бързо Чарлз, почти стреснат от внезапния и интерес — Жрица някаква, казаха историците. На практика нищо особенно, но се появяваше постоянно и не можехме да мислим за нищо друго. Беше и ужасно красива, неземна, прелестна… — А каза ли ви нещо, правеше ли нещо или просто си стоеше така — изгаряше от нетърпение Анита. — Да, винаги едно и също, натрапчиво и откачено. Стоеше си там в съзнанието ни с малката си кристална топка в ръка и повтаряше ли повтаряше също като латерна" — Ще загубим връзката, ще загубим връзката, ще загубим връзката… Великите няма да знаят повече за нас, няма да могат да ни помагат и Стихията ще стигне до Кълбото. Не правете това, не го правете, не местете Хуфу. Недейте, недейте…"

— И нищо повече.

— Нищо, но беше постоянно, неуморимо и влудяващо. Изчезваше, когато бяхме на някоя планета.

— И никой нищо ли не разбра, Чарлз. — Анита беше изумена, описанието и напомняше нещо сънувано. Искаше да разбере подробности за жената — как е била облечена, къде се е намирала, как е изглеждала.

— Казаха, че е жрица, но никой не разбра истинския смисъл на думите и, тази връзка, Великите и стихията не говореха нищо на никого. Най-накрая предположиха, че вероятно уловяме в Космоса проекцията на някакъв древен защитен ритуал на пирамидата в етера. Според физиците той се е активизирал при пренасянето на пирамидата, поради натрупаната в миналото огромна психична енергия. Правеха аналогии с виденията около Карнак, а по-късно и във Вавилон.

— Да знам, знам за тези призрачни явления и, за това че никой още не ги е обяснил — съгласи се Анита Бел — но в твоя случай май е малко по-различно, Чарлз, защото видението винаги е било едно и също. Затова трябва да ми кажеш още по-подробно как изглеждаше тази жена, тази жрица — настояваше тя.

— Да, винаги беше една и съща. Изглеждаше нормално, точно като в древността. Много красива, изящна, облечена цялата в бяло, с посипани от сребро черни коси и изящна кристална топка в дясната ръка. Нищо друго.

Анита разбра. Чарлз не знаеше нищо повече, а и не трябваше да го измъчва, още повече че и образът съответстваше почти напълно на жената от сънищата и, това вероятно наистина беше Лития. Остана напълно замислена. Минути по-късно смени темата. Трябваше да се разсее, информацията беше прекалено сериозна.

— Ще отидем в Детския град, смени посоката Чарлз, ще видим Нуту и ще се повеселим малко. — Карай натам — посочи му тя южната част на Вавилон.

— С най-голямо удоволствие, мис, — усмихна се и шофьорът. Той също обичаше това място, а и се беше натоварил с неприятните спомени от младостта си. Зави по Цветистата лента.

Анита въобще не можеше да се отърве от мислите за виденията от „Ра“. Бяха сходни на нейните, беше възможно и сънищата и да се дължат на Карнак, там откъдето се появяваше тази жена… трябваше да провери. Сега обаче и предстоеше среща с Нуту, който най-добре можеше да я успокои преди срещата в ОВОС. Аеромобилът вече беше почти изминал краткия път по оцветената линия към Детския град. Пътуваха сами и само далеч за тях се забелязваха винаги редовно сменящите се еднакви маршрутни коли. Следяха ги неотлъчно и Анита рано или късно трябваше да разбере кой или какво се криеше зад всичко това.