Фредерик Пол
Петте ада на Орион (3)

III

Преди да започне фаза втора, дори още преди да разбере, че е започнала, на Хъръл Маккрей му хрумна нещо.

Тъмнината беше пълна, но той помнеше къде се намираше космическият костюм и пипнешком се добра до него; да, не му липсваше нищо от онова, което би трябвало да притежават всички космически костюми. Имаше осветление. Намери копчето за включване и го натисна.

Светлина. Бяла, ослепителна, земна светлина, която показваше всичко — дори самия него.

— Слава богу — каза той, почти обезумял от радост. Каквото и да беше онзи възрозов, играещ ореол, той го бе хвърлил в паника; а сега, когато отново имаше възможност да вижда собствената си ръка, можеше да обясни странните ефекти с някакво необикновено свойство на светлината.

В този момент чу изщракването, което беше началото на фаза втора.

Угаси светлината и за миг остана заслушан.

За секунда му се стори, че чува далечния глас, тих, спокоен и почти безнадежден, който бе усещал преди часове, но после бе замрял. И нещо друго бе замряло — някакъв слаб механичен звук, който преди малко едва бе забелязал и който сега липсваше. Имаше може би и някакъв приятен нов звук, който не бе доловил преди: едно леко, почти неуловимо, сякаш недействително съскане.

Маккрей запали светлината и се огледа. Като че ли нямаше никаква промяна.

И все пак… но, разбира се, тук бе станало по-топло.

Не можеше да забележи никаква разлика, но, помисли той, би могъл да я подуши. Неприятната халогенна миризма от решетката сега безсъмнено беше по-силна. Той стоеше озадачен.

Някакъв тънък, слаб глас от шлема на космическия костюм произнесе рязко, с учуден тон:

— Маккрей, ти ли си? Откъде се обаждаш, дявол да го вземе?

Забрави миризмата, звука и температурата и скочи към костюма.

— Тук е Хъръл Маккрей — извика той. — Аз съм в някакво помещение, изглежда, на планета с маса приблизително колкото земната. Не зная…

— Маккрей! — извика тънкият глас в ухото му. — Къде си? Тук е „Джодръл Банк“. Отговори, моля!

— Но нали отговарям, дявол да го вземе! — изрева той. — Защо се забавихте толкова?

— Хъръл Маккрей — бръмчеше тънкият глас в ухото му, — Хъръл Маккрей, Хъръл Маккрей, тук е „Джодръл Банк“, отзоваваме се на повикването ти; потвърди, моля. Хъръл Маккрей, Хъръл Маккрей…

И продължаваше да повтаря все същото.

Маккрей пое дълбоко въздух и се замисли. Тук имаше нещо нередно. Или не го чуваха, което значеше, че радиото не предава, или… не. Не може да бъде; те го бяха чули, защото се отзоваха. Но, изглежда, това им отнемаше толкова много време…

Внезапно лицето му побеля. Отнело им е толкова много време! Върна се мислено назад, търсейки някакъв факт, но беше неспособен да схване изводите от него. Кога ги бе повикал? Преди два часа? Или три?

Значеше ли това… възможно ли е да значи, че има разлика от един или два часа в едната и другата посока? Значеше ли например, че при скоростта на парарадиото на космическия костюм, милиони пъти по-голяма от скоростта на светлината, са необходими часове, за да може съобщение да стигне до кораба и да се върне обратно?

В такъв случай… къде, за бога, се намираше той?

Хъръл Маккрей беше навигатор, тоест човек, който се бе научил да се доверява на математическите данни и на показанията на уредите, а не на догадките на своя „здрав разум“. Когато „Джодръл Банк“, летейки по-бързо от светлината при пътуването си между звездите, вършеше редовната проверка на местоположението си, здравият разум лъжеше. Светлината беше лъжесвидетелка. Можеше да се разчита на посоката на зрението право напред и право назад — но понякога дори и тогава не можеше да се разчита — и бяха нужни компютри, които улавяха данните чрез уреди, за да се установи местоположението на една звезда и да се превърнат три данни в ориентир.

Щом показанията на радиото му противоречаха на здравия разум, значи здравият разум грешеше. Като че ли беше невъзможно да се вярва на това, което се подразбираше от съобщението на радиото, но не беше нужно да се „вярва“, а само да се действува.

Маккрей натисна с палец копчето на предавателя и докладва накратко за положението и догадките си.

— Не зная как съм попаднал тук. Не зная откога отсъствувам, тъй като известно време бях в безсъзнание. Обаче ако фазовата разлика в предаването е меродавно указание… — той преглътна и продължи — … според изчисленията ми в момента аз се намирам на повече от петстотин светлинни години от вас. Само това мога да кажа, и още една дума: Помощ.

Усмихна се кисело и пусна копчето. Съобщението беше на път и щяха да минат часове, докато получи отговор. Затова трябваше да помисли какво да прави по-нататък.

Обърса челото си. Когато напевният, повтарящ се сигнал от кораба най-после замря, в помещението отново стана тихо. И топло.

Много топло, помисли той със закъснение — и дори нещо повече. Халогенната миризма пак щипеше силно ноздрите му.

Маккрей се напъха бързо в костюма си. Докато успее да го затвори, се закашля от дъното на гърдите си, с неудържими, дълбоки, раздиращи спазми, от които го заболя. Хлор или флуор — във въздуха, който дишаше имаше едното от тях. Не можеше да разбере отде бе дошло, но то разкъсваше гърдите му.

Проми вътрешността на костюма си, безразсъдно пренебрегвайки загубата на запаса си от въздух, като задържаше дъх, доколкото можеше, позволявайки си само повърхностни вдишвания, от които му се повдигаше и се давеше. След дълго време най-сетне можеше да диша, макар че от очите му течаха сълзи.

Вече можеше да вижда парите в помещението. Горещината се засилваше.

Автоматично — сега, когато го бе облякъл и по този начин задействувал сервоверигите му — костюмът го охлаждаше. Това беше костюм за дълбините на Космоса, униформено облекло за излизане под налягане от корпуса на свръхсветлинен кораб. Може да се издържи най-много до 5000 градуса в рядък въздух и около 300–400 в гъст. В рядък въздух или в космическото пространство, когато горещината станеше твърде голяма, еластичните връзки и купли се деполимеризираха; в гъст въздух, когато поради проводимостта се подаваше енергия по-бързо, отколкото охлаждащите спирали успяваха да изсмукват и изхвърлят, охлаждащото устройство излизаше от строя.

 

 

Маккрей нямаше начин да разбере точно колко горещо щеше да стане. Нито пък дали костюмът е устроен така, че да може да се работи с него в корозионна среда.

Изобщо време беше да направи нещо.

Спомни си, че между останките на пода имаше една петфунтова космическа секира с волфрамово-стоманено острие и еластична алуминиева дръжка.

Маккрей я взе и тръгна към вратата. Чувствуваше я добре в специалните си ръкавици, които компенсираха тежестта; всяко оръжие кара човека, който го държи, да се изправи гордо; и Маккрей беше благодарен за това. Щом имаше да върши нещо конкретно, можеше да отложи въпросите. Нямаше значение защо бе докаран тук; нямаше значение как. Нямаше значение какво щеше да направи или можеше да направи по-нататък; всички тези въпроси можеха да минат на заден план в съзнанието му, докато размахваше секирата, за да се измъкне от тази отровна пещ.

Прас-звън! Двойният удар пробяга по дръжката на секирата, през ръкавиците му и премина в ръката, но той напредваше; вече виждаше пластмасата — или каквото друго беше — на вратата. Тя се чупеше на трески. Не лесно, твърде неохотно, но се цепеше на трески, които оставяха белезникав прах.

При тази бързина, мислеше си той мрачно, ще му бъде нужен цял час, за да я разбие. Разполагаше ли с един час?

Но не му отне цял час. Един от ударите се оказа по-сполучлив от останалите; той сигурно счупи ключалката. Вратата потрепери, плъзна се и се открехна. Маккрей запъхна тънката част на острието в пролуката и я отвори широко.

Намираше се в друго помещение, може би зала, голяма и гола.

Маккрей опря плещи о разбитата врата и с натиск я затвори, доколкото му беше възможно; тя можеше да не спира газа и топлината, но поне щеше да забавя нахлуването им.

Помещението пак се оказа неосветено — поне за очите на Маккрей. Нямаше я дори онази розова лъжесветлина, която го бе обърквала; нямаше нищо освен лъчът от лампичката на костюма му. А това, което показваше, беше загадъчно. Имаше белези, че помещението се използва: рафтове, подобни на сандъци приспособления, които служеха може би за шкафове, груби равни повърхности, закрепени за стените — може би работни тезгяхи. Все пак те бяха странно устроени, защото по тях не можеше да се узнае много за съществата, които ги ползваха. Някои се намираха близо до пода, други стигаха до кръста, трети дори висяха от самия таван. На човек би му трябвала стълба, за да работи на такива тезгяхи, и Маккрей, загледан в тях, си представи за миг многоръки слепи великани или безформени, огромни, разумни амеби и усети как кожата на врата му настръхва.

Почука нерешително по един от затворените шкафове и не се учуди, когато той се оказа неподатлив като вратата. Несъмнено би могъл да го разбие, но докато проникнеше в него едва ли щеше да остане много от съдържанието му, а и той не разполагаше с излишно време.

Ала някакъв блясък от един от тезгяхите привлече вниманието му. На него лежаха натрупани на куп метални части. Порови в тях с коравите пръсти на ръкавицата си; те изглеждаха странно познати. Много приличат на части от патронно оръжие, помисли си той.

Всъщност такива и бяха. Можа да разпознае цев, патронник, спусък, дори няколко внимателно разпечатани патрона, а до тях скупчени зрънцата барут. Беше по-стар, по-тромав модел от тоя, който бе видял в резервния шкаф на „Джодръл Банк“ — и изведнъж му се дощя да го има подръка сега, — но все пак беше пистолет. Някакъв нов трофей, подобен на странната сбирка в другото помещение? Не можеше да разбере. Но другите изглеждаха по-познати; всички те сигурно са пренесени от неговия кораб. Ала беше готов да се закълне, че на борда нямаше нищо чак толкова старо.

Бръмченето в ушите му започна отново както преди — на петминутни интервали:

— Хъръл Маккрей, Хъръл Маккрей, Хъръл Маккрей, тук е „Джодръл Банк“, търси Хъръл Маккрей…

И по-силно, тръбящо, после спадна до нормална сила на звука, когато електрическите вериги отслабиха сигнала и се чу нов глас. Глас на жена, която крещеше от паника и страх:

— „Джодръл Банк“! Къде сте? Помощ!