Дамян Дамянов
Петият сезон

Ех, че любопитна смесица

От бой и от сезони!

Грудка сняг се е надвесила,

А зелен е още клонът.

Сведен ниско над прозореца,

Маха ми с ръка позната.

С цяла преспичка отгоре си,

А под преспичката — с лято.

Да, седи си още лятото

Тук-там в листо, пълни с жега.

Но и есента със златото

Ей я, вплела се е в него.

А след есента — и зимата.

И цветец от пролет още.

И ги ето четиримата

На едно дърво разкошно.

И си викам: щом и в клоните

Тъй невидимо и меко

Са се смесили сезоните,

Как ли смесват се в човека?

Мъка, радост, скръб, мечтание…

Листопади, пек и вятър…

Ах, какво дърво обрано и

Цяло в плод си е душата…

Как ще да са четри? Клетият

Мил човечец в тях къде го?

Най-обърканият. Петият.

Ах, горкият: всичко — в него!