Север Гансовски
Винсент ван Гог

Харесва ви, нали?… Разбира се. Не само ви харесва, а открива някакъв друг свят, по-точно — вдига завесата, позволява да погледнеш всичко наоколо с други очи. Материята оживява, виждаш как молекулите и атомите кипят в нея. Предметите, явленията разкриват същността си, всичко се свързва с всичко, започват да прозират границите на други измерения. Не е ли вярно, един от първите живописци на Холандия не отстъпва на онези старинните като Рубенс и Ван-Дайк. Но при него всичко е свое собствено, неповторено. Изглежда, като че ли той не се е учил от никого, а дори и да се е учил, не е използувал наученото. По-късно кубистите искаха да го изкарат свой предшественик, но Винсент Ван Гог, ще ви река, не се отказа от отговорността си за света. Напротив, той го взе на раменете си, понесе го и на края падна под този товар. И всичко сам… Между другото, аз добре го познавах. Срещах се с него през различни периоди от живота му, гмурках се при него в предпоследното десетилетие на деветнадесети век от последното десетилетие на нашия двадесети. Всичко започна, след като приеха тези Закони относно пътешествията във времето, помните ли?… Макар че откъде ще помните, вие това изобщо не го знаете. Но седнете, седнете ето тук — на този стол, той не е експонат. Аз просто го нося със себе си, ако някой поиска да си почине. Нали е приятно да поседнеш след това препускане из залите. Впрочем тъкмо вие не сте от онези посетители, които се носят с изплезен език от фараоните към абстракционистите, успяват за два часа да обиколят цялото световно изкуство, и то само за да разказват после на познатите си, че аз, видите ли, нищо не пропуснах. Сигурно сте слушали такива разговори: „А Джокондата видяхте ли?…“ „Видях я.“ „А вие видяхте ли «Къпещите се» на Реноар?…“ И след като се уверят един друг, че всичко са видели, няма за какво повече да говорят, все едно че става дума за ваксинации. Но вие веднага ми направихте впечатление — как стояхте пред „Кипарисите“ поне десет минути.

… Та за какво говорехме — за пътешествията във времето. Разбирате ли, когато политиците си дадоха сметка, че миналото няма да се върне и отстъпиха, в Камерите, в тези Примки на времето, нахлуха съвсем други хора. Учени, художници, търговци, въобще дявол знае какви. Разбира се, към всяка камера бе учреден съвет, който първоначално се състоеше от старци академици. Нахълтва при тях някакъв историк, бие се в гърдите — на него, видите ли, до смърт му е необходимо да уточни някои детайли от битката при Гавгамелите. Биохимикът си дере гърлото за динозаврите, кинорежисьорът се кълне, че е замислил филм със сюжет за кръстоносните походи. Цял куп заявления, тези, на които е отказано, злобеят, разпространяват слухове. Старците се бориха, колкото можаха — и отвориха, така да се каже, вратите. И се започна. Публиката се втурна във всички векове и при всички народи, в най-отдалечените ери, чак до каменовъгления период. Плъзнаха навсякъде, мотаят се из краката, досаждат със съвети. Напакостиха на цялата история, за никого не оставиха живот. Особено втръсна типът на всезнайковците — има едни ахмаци, които, ако гледат за втори път криминален филм, никак не могат да се сдържат да не развалят удоволствието на околните, като подсказват какво ще стане по-нататък. Например отива в Италия през 1455 година при великия Клаудио Мадеруци един такъв самодоволен дървеняк и му съобщава: така и така, видите ли, все едно ще умрете в мизерия. Клаудио естествено е разстроен, захвърля ваятелството, рисуването. Тръгва по кръчмите — и ето ти на, Италианското възраждане вече няма Мадеруци, а само един Леонардо даВинчи, който е бил наречен брат на Клаудио и дори е нарисувал няколко картини заедно с него… При това започна да страда не само миналото, а и нашата 1995 година, защото тук също зачестиха посещенията от по-отдалеченото бъдеще. Тъкмо се захванеш с нещо, такива ще ти ги наприказват, че вдигаш ръце. И когато вече стана непоносимо за всички, правителствата на страните, притежаващи Примка на времето, се събраха, установиха връзка с пътешествениците от другите бъдещи векове и обявиха решение: да се прекратят всички такива номера. Искаш да наблюдаваш миналото — наблюдавай, без да се намесваш. Издаден бе Световен закон за опазване на миналото — да се пускат само тези, които, дори да умрат, няма да признаят, че са от бъдещето, и на никого няма да пречат. Тази конвенция бе подписана от всички. Преди да се разотидат, премахнаха също някои от най-въпиещите отклонения. Например възстановиха Колумб, тъй като имаше вариант, в който съвсем не Колумб открива Америка. При него също, видите ли, отишъл някакъв глупак и с карта в ръце му доказал, че отивайки на запад през Атлантическия океан, до Индия няма да стигне. „Няма да стигна ли — каза тогава Колумб, — още по-добре, тъкмо няма да се мъча.“ В резултат Америка така си и остава неоткрита още сто и петдесет години, докато не станало срамота да не я открият…

Какво казахте — „Бъдещето съществува ли вече?“… Да, разбира се, съществува. Заедно с всички останали времена още от първия миг в безкрайността. И миналото, и бъдещето — всичко съществува едновременно, и при това всеки миг се изменя. Тъкмо затова ние нямаме статично, неподвижно настояще. Какво, не е ли така? Където и да погледнеш, всичко е или вече минало, или още бъдеще… Това впрочем са философски въпроси, с които няма да се захващам. Да се върнем към онова, с което започнахме, тоест към Винсент Ван Гог. Ако искате да знаете, само благодарение на мене вие можете да видите тук в Лувъра неговите произведения. Ако на времето не бях се съжалил над тези картини…

Накратко казано, от 1995 година тези пътувания бяха поставени под най-строг контрол. Всеки кандидат минава през двадесет всевъзможни комисии, представя характеристики за морална устойчивост едва ли не още от яслите. При това докажи, че наистина е необходимо, продемонстрирай как ще се постигне пълно невмешателство. Например в Лондон се готвиха цяла година, за да направят късичък телефилм за Хенрих Уго, и им разрешиха да снимат от въздуха пира на рицарите само след като бе доказано, че тези аристократи никога не са поглеждали нагоре към небето — нали се срещат такива хора, които след определена възраст през целия си останал живот вече никога не повдигат глава, за да зърнат облаците, синевата или звездите. А когато, да речем, снимаха лагера на Спартак през 73-та година преди новата ера, операторът се скри на самия връх на Везувий, послужи си със силен телеобектив и беше уговорено, че ако някой приближи скривалището му на по-малко от половин километър, той ще се хвърли в кратера с цялата си апаратура, за да замаскира следите. Изобщо така минираха всичко, че да не може никой да се промъкне, и тези Примки на времето почти непрекъснато бездействуваха.

Но както знаете, законът за това е закон, за да се заобикаля. Своите подписи върху тържествения документ сложиха пълномощните представители на няколко държави, но съвсем не разните там пазачи, техници и дребни администратори, работещи в тези Камери. Един такъв техник се оказа през 1996 година мой познат от детинство. Подчертавам, именно познат, а не приятел — по онова време въобще не завързвах приятелства, тъй като прекрасно се чувствувах и сам. Всичко свое носех със себе си. Ръст два метра, широки рамене, остър поглед и бърза реакция. Тъкмо бях навършил двадесет и пет, а вече се бях прехвърлил от уличката, на която се родих, в собствена двуетажна къща в третия слой — тук, в Париж. А третият слой, както сам разбирате… Макар че сега него още го няма… В небето не бях поглеждал от дете, намирайки на земята всичко, което ми харесва. И ето веднъж в началото на есента срещам около хиподрума този Кабюс и той казва, че е на работа в Примката на времето. Веднага ми светнаха очите, питаме — нима все пак някой не пътува тайничко в миналото? Той отговаря, че пътуват, защо да не пътуват, стига да се направи с ум, но това изисква голям разход на енергия, която трябва да се купи от някое друго място и да се прехвърли, за да не забележат нищо в института. Съгласявам се да вложа капитал и ние се замисляме какво ли собствено си струва да се пренесе от миналото. Злато и всякакви скъпоценни камъни отпадат, понеже и едното, и другото вече се синтезира. Остават произведенията на изкуството и по-специално произведенията на знаменитите художници. Започвам да правя справки и научавам, че един от най-ценните живописци на миналото столетие е Ван Гог. Отивам в Народната библиотека, потърсвам материали и се убеждавам, че няма да стигнат няколко години, за да се прочете всичко. Винсент Вилем Ван Гог е роден през 1853 година, тоест почти век и половина преди нашето време. Обичал е и е бил отхвърлен. Отдава се на изкуството, живее в нищета и нарисува около седемстотин картини. Измъчен от бедността и липсата на признание, полудява и се самоубива на тридесет и седем годишна възраст, застрелвайки се в гърдите. Славата идва при него чак след смъртта, когато бива публикувана преписката му с брат му Теодор и с други хора… Е какво, всичко това много ми харесва — типична биография на гений, повече не би могло и да се желае… За последна проверка отивам в големия художествен магазин в Париж на булевард „Сен Мари“. Спирам първия попаднал служител и казвам, че бих искал да предложа оригинал от Ван Гог. В залата се възцарява тишина.

— От Ван Гог?… Оригинал?

— Да, именно.

Всички ме гледат. Продавачът моли да почакам, отива някъде, връща се и предлага да отидем при собственика на салона. Качвам се на мецанина. В малкия кабинет всички стени са запълнени с библиотечни шкафове, срещу прозореца в тънка медна рамка — репродукция на „Слънчогледите“ на Ван Гог. Плешив елегантен господин ме поздравява, предлага кафе. Той е развълнуван, но се старае да не го показва. Пита ме с какво разполагам. Рисунка, казвам. „Каква по-точно?“ Нищо особено, отговарям — овчар с овце. Господинът натиска звънеца, в кабинета влиза прегърбен старец с побелели мустаци като две саби — такъв един изкуствоведчески плъх. Собственикът на салона го запознава със същността на разговора, старецът се изпъва, мустаците му щръкват. Какъв е овчарят, в лявата или дясната страна държи гегата? Каква е местността наоколо — дървета или голо поле? Тъмно ли е небето и има ли на задния план кула? Разбирам, че пред мене е главният им специалист по Ван Гог. Отговарям напосоки, че овчарят е въобще без гега, няма нито поле, нито дървета и небето не е тъмно, не е светло, а сиво, с бяла дупка в средата. Старецът прехапва устни, мръщи се, а след това започва да дърдори, все едно че го чете: дрентският период, рисунката е замислена еди-кога си, завършена еди-кога си, споменава се в такива и такива писма. Разви, с една дума, цяла лекция. Мене всичко това не ме интересува, питам направо колко може да струва такова нещо. Елегантният господин се замисля, след което казва предпазливо, че средно запазена рисунка на Ван Гог върви сега примерно по хиляда, а добре запазена — и по две хиляди ЕОЕ-на — след проверка на молекулярно ниво. За да стане ясно, ще кажа, че разполагайки през 1996 година с примерно стотина хиляди единици организирана енергия, бихте могли да си издигнете малък индивидуален остров в Средиземно море — дори и при голяма дълбочина, след насипване на съответното количество пръст, да посадите парк, да построите дом и да прокарате пътища… Много добре, много приятно. След това аз си тръгвам, разказвам всичко на Кабюс и ние решаваме, че щом нещата стоят така, трябва да измъкнем от миналото по възможност повече. Аз предлагам да се върнем в Париж отпреди сто години, тоест през 1895 година, когато художникът е вече мъртъв и картините му, все още не струващи нищо, се съхраняват при вдовицата на брат му Йохана, издала впоследствие писмата на Ван Гог.

Започваме подготовката. Кабюс взима от мен петнадесет хиляди ЕОЕ-на и прибавя пет свои. Аз се сдобивам от нумизматици с пари от онова време. Поръчвам си костюм — широк, с дълъг райе панталон, сако с неподплатени рамене, черен цилиндър с мека и извита периферия. На врата тогава между впрочем са носели не вратовръзка, а някаква тъмна панделка. Всичко е твърде неудобно и се чувствуваш като плашило, но щом трябва, значи трябва. Минават две седмици, приготовленията са приключили и една ясна вечер отиваме в института на улица „Клиши“. Кабюс обяснява на сънения пазач, че аз съм специално поканения тази нощ хроноспециалист. Коридори, завои, коридори, няма жива душа. Със своя ключ Кабюс отваря вратата на Времевата камера. Техниката е следната: указателят се поставя на желаната година, месец, ден и час. След това — включваме за половин секунда, за да хвърлиш един поглед, още едно включване за две секунди за по-подробен оглед и на края окончателно пренасяне. Започнаха да практикуват тези предварителни включвания, след като един знаменит палеонтолог беше материализиран в каменния век преди сто хиляди години право пред отворената паст на пещерен лъв.

При мен всичко мина нормално. Огледах се още веднъж и ето ме в Париж на 10 май 1895 година, в неделя по обяд.

Забавно нещо е, да ви кажа, да попаднеш в чуждо време. Най-напред винаги те поразява тишината. Ако вземем моя съвременен град или примерно този от 1970 година, въпреки борбата с шума, трудно можеш да чуеш това, което става на две крачки от тебе. При нас пък близките звуци заглушават всички по-далечни. А тук ясно се чуваха не само стъпките на близкия минувач, а и шумът на каретата зад ъгъла и дори съвсем тихото дрънчене на конския трамвай през три квартала. И освен това, разбира се, липсата на автомобили, чистото небе, свежият въздух, всичко това създаваше впечатление, че обитателите на този свят си живеят като на курорт. И някаква претенциозност у хората. Всеки крачи по улицата важно, със собствен израз върху физиономията, като явно се насилва. Жена в черна рокля до петите се стреми да покаже, че е въплъщение на скромността. На лицето на шишкото със златна верига в джоба на жилетката е изписано, че той е особено порядъчен човек, а на носача, мъкнещ голяма мукавена кутия от магазина — че е страшно трудолюбив. Всеки минувач като че съдържа в себе си двама души — един такъв, какъвто е в действителност, и втори, какъвто иска да изглежда. В тази връзка ми мина през ума, че прогресът на човечеството, освен всичко друго, е приближаване към все по-голяма естественост и непринуденост.

Материализирах се на стария булевард „Клиши“, на същото място, където се намираше Камерата. И си тръгнах по пътя — приличен млад човек, добре облечен, с бастун и голяма пътна чанта. Трябва да призная, че ме обзе странна, лудешка радост. С мъка се сдържах да не направя някой номер — например да разбия някоя витрина, да преобърна карета или да дръпна за носа натруфеното конте, крачещо важно насреща. Ръстът ми в сравнение с другите минувачи ме правеше направо гигант, чувствувах, че безнаказано мога да правя каквото си искам. Та нали тук не са чували още, че сто метра могат да се пробягат за осем и пет десети, а на дължина да се скочи девет и осем. Не биха могли да ме настигнат нито пеша, нито на кон, а ако се стигнеше до бой, бих могъл да разпръсна произволно количество полицаи, като си послужа със съвременни прийоми от бокс и самбо. Въобще бих могъл да стана цар на подземния и нощен Париж, където нямаше радиопредаватели, мотоциклети, дактилоскопия, апаратура за подслушване, електронни пазачи и всякакви други бъдещи средства за откриване и залавяне на престъпника. От моя гледна точка околните бяха малки и слаби. Аз ги презирах и съжалявах едновременно.

Като се подсмихвах вътрешно, извървях една уличка, после втора, отминах малко гробище, достигнах спирката на конния трамвай, в който едвам се напъхах, лутах се известно време из пресечките, докато се добрах до номер осем на улица „Донасьон“.

Къщичка, верандичка, градинка, лехички с цветя — и всичко това ситно, умалено като играчка, не е като в нашето или във вашето време. Дърпам дръжката на теленото устройство със звънче — тишина, само пчелите омагьосват жълтите лилии. Дърпам пак — вътре в къщичката някой шава, но вратата не се отваря. Третия път ще скъсам тази тел, най-после на верандата се появява жена на средна възраст — очите леко опулени, с изплашено изражение на лицето. Зад нея се показва стара прислужница. Поздравявам през оградата и обяснявам, че съм чужденец, чул за произведенията на Винсент Ван Гог, които се пазят тук и бих искал да ги видя.

Стопанката, тази същата Йохана, се поуспокоява. Старицата отваря портичката, качвам се на верандата. Къщата се състои от три стаички. Първата е нещо като гостна, втората е затрупана цялата с папки и книжа, а третата, както се досещам, служи за спалня на госпожата и на прислужницата. Като цяло обстановката е бедна. Домакинята пита от кого съм научил за картините на Винсент, аз назовавам някакви прочетени в справочниците и монографиите имена. Тя е удовлетворена, по лицето й се изписва оживление и дори сдържана, скромна радост. Завежда ме на горния етаж, който е по-скоро таван. Тъмно, тясно, а върху груби стелажи са поставени платна на Винсент Ван Гог.

Оригинали.

Започвам да ги разглеждам и изведнъж ме обзема дълбоко недоумение. Защо го смятат за велик художник? В какво се състои гениалността му? За какво любителите на живописта са готови да дадат толкова много пари?… Разбирате ли, когато гледах репродукциите в разкошните албуми и четях всевъзможните хвалебствия, беше различно. Но сега картините са пред мен на тавана, мога да ги гледам пряко, а не през облагородяващата призма на времето и става ясно защо през целия си живот художникът е успял да продаде едно единствено нещо. На пейзажите дърветата са нарисувани с по две-три мазвания, къщите са като груби петна. В зеленчуковата градина например не се разбира какво е посадено — зеле или салата. Никаква обработка или, така да се каже, старателност, навсякъде бързане, припряност, небрежност. Имаш впечатление, че всичко, което е видял, е искал да загруби, да изопачи, да изкоруби. Започвах да се досещам, че славата на повечето знаменити художници, а може би и на поетите, е не толкова тяхна заслуга, колкото резултат от шумотевицата, която вдигат по-късно разните критици и изкуствоведи. Ако ви попадне в ръцете пиеса от Шекспир, поема от Пушкин или гравюра на Дюрер, но при условие, че изобщо не сте чували нищо за нито един от тримата, първите две ще ви се видят префърцунени, а третата просто скучна. На всеки от нас още от детинство просто му набиват в главата, че, да речем, Шекспир и Микеланджело са гении, може би иначе нямаше да ги четем, нямаше дори да ги погледнем… Всичко това ми минава през главата, но аз, естествено, не давам вид и си казвам, че моята е лесна, щом за Ван Гог ще платят толкова ЕОЕ-ни.

Повъртях в ръце едно платно, второ, обръщам се към домакинята — прислужницата също стърчи на вратата — и казвам, че бих могъл да купя ако не всичко, поне основното. Около двеста картини. Йохана Ван Гог ме поглежда с бледните си очи: „Да купите?“ Да, именно да купя и да платя в брой цената, която тя определи. При тези думи вадя от джоба си пачка банкноти по хиляда франка и ги разлиствам като ветрило. И какво чувам в отговор? Представяте ли си, увехналата дама навежда глава, очите й се облещват още повече и с тих, но твърд глас тя ми съобщава, че картините не се продават. Тя е сигурна, че братът на покойния й мъж Винсент Ван Гог е сторил твърде много за изкуството и в бъдеще трябва да принадлежи на човечеството, затова тя смята, че няма право да продаде произведенията му на частно лице. Тя възнамерява да издаде неговите писма — тези същите книжа, затрупали стаята — и се надява, че тогава хората ще разберат какъв прекрасен човек и гениален художник е бил Винсент. Да ми продаде тя не може нищо, но щом неговите неща ми харесват толкова, е готова да ми подари няколко рисунки и една-две картини, от които има по няколко варианта. Схващате ли психологическата постановка — може да подари, но не да продаде! Типичният старомоден деветнадесети век!

Изслушвам вежливо всичко това, правя се на обиден и казвам: всичко или нищо.

Работата е там, че имах пред вид и такъв вариант. Та нали аз, въоръжен с достиженията на нашата наука, в сравнение е живеещите в края на миналия век бях почти всесилен — нещо като виждащ в страната на слепите. Един ден преди да отпътувам, се отбих при познат аптекар и измъкнах от него един специален флакон, който в нашата епоха се използува при прехвърлянето на диви зверове от един резерват в друг. Натискате копчето, като при това не дишате около четиридесет секунди, а всичко живо в радиус от тридесет метра потъва в дълбок сън. Свивам рамене, пъхам парите в джоба си и напипвам там флакона. Двете жени веднага започват да се прозяват, да си търкат очите и след половин минута се свличат право там, където стояха. Изваждам от чантата си друга, по-малка чанта и започвам спокойно да избирам картини. Помня, че взех „Кулата Нюнен“, „Слънчогледите“, „Кафене в Арл“, „Разходката на затворниците“, разбира се „Сеячът“ — около двеста платна и картини, които за мой късмет бяха отрупани без рамки. Отбих се също в стаята на втория етаж и взех две папки с писма от лежащите там на масата общо десет. Накратко казано, натъпках докрай двете си чанти, излязох, наех карета и най-спокойно стигнах до булевард „Клиши“. Скабюс се уговорихме, че ще ме върне обратно след едно денонощие, за което трябва да бъда в уреченото време на същото място, където се материализирах. Пренощувах в малък хотел, по обяд излязох на улицата, вдигнах нагоре двете чанти. Секундите тичат в ръчния часовник, един миг небитие (нулево състояние) и ето ме във Времевата камера на Института, в нашия век, а всичко току-що станало се отдалечава със сто години в далечното минало. Вратата се отключва и пред мене е лисичата муцунка на Кабюс. Веднага забелязвам, че моят приятел е малко променен. Станал е мъничко по-нисък и още по-дългонос отпреди.

Той оглежда чантите.

— Донесе ли?

— Донесох. Почти целия Ван Гог.

— Как Ван Гог? Уговаряхме се за Паризо.

— Какъв Паризо?

С една дума, не можем да се разберем. Но няма време за спор, трябва да изнесем чантите от Института. Минаваме благополучно охраната. Завеждам Кабюс в къщи, едвам дочаквам утрото, грабвам няколко платна и тичам в онзи художествен салон. Качвам се веднага горе й казвам на плешивия собственик, че мога да предложа Ван Гог. Той повдига вежди.

— Какъв е този Ван Гог?

— Как какъв? Та ето вие имате репродукция от неговите „Слънчогледи“.

Поглеждам натам и виждам, че сега в медната рамка има нещо съвсем друго.

Собственикът на салона звъни, появява се старикът с мустаците. Стопанинът го пита познава ли Ван Гог. Старикът извива очи към тавана, колебае се, свива рамене, мисли. Да, наистина през миналия век е съществувал такъв незначителен художник. За него се споменава в едно писмо на Паризо.

Елегантният собственик на салона ме гледа.

— Почакайте, нали вие идвахте при нас преди две седмици и обещахте да донесете оригинална рисунка на Паризо?

— Аз?… На Паризо?…

— Да, разбира се. „Люлеещите се фенери в пристанището“ — рисунката, за която Паризо пише на Брак. Същата, която липсва в „Марсилската серия“.

Тичам в библиотеката, ровя се в справочниците. За Ван Гог не се споменава никъде нито ред, но затова пък Паризо се перчи навсякъде.

Мисля, че вече се сетихте каква е работата. Изигра ни шега същият този „ефект на Времевата примка“, за който ние с Кабюс нямахме и представа. Разбирате ли какво се получи с тези Примки. Французите през 1994 година първи откриха възможността да се пътешествува във времето. След тях Съветският съюз, Канада, последва съвместен италиано-американски проект и така нататък. Знаете как става — науката е стигнала до определена преграда, всички тъпчат на място, след което един по един започват да я преодоляват. На различни места построиха шест Примки, откъдето можеше да се прескача в миналото. Американците построиха своята Примка в Рим — решиха, че собствената им история не е достатъчно богата. Само свирепи индианци, които при удобен случай могат и да те скалпират. Веднага стана ясно, че миналото влияе върху настоящето, от което, както можеше да се очаква, тутакси се възползуваха политиците. Те съобразиха, че всяко неприятно съвременно произшествие има корени във вчерашния ден и ако тези корени се отрежат, ще изчезне и самото произшествие. Ето, да допуснем, скандал в Общото събрание на ООН. Ирландският дипломат О’Брайън се скарва с английския делегат лорд Фитц-Прукс, когото отдавна мрази. От дума на дума хващат се за гушите, заседанието е провалено. Ситуацията обаче е лесно поправима. Трябва сътрудникът на Министерството на външните работи на Великобритания да се върне две седмици назад във времето, да отлети до Дъблин и от името на Генералния секретар на ООН да помоли ирландското правителство да изпрати на предстоящата сесия не О’Брайън, а някой друг. Така и става, сесията преминава като по мед и масло. Това го казвам за сравнително несъществените случаи, но влиянието може да бъде и в много по-големи мащаби. В края на краищата, каквото и историческо събитие да вземем, винаги ще се намери някой момент в миналото, когато все още е можело събитията да потекат в друга посока. Да си спомним войната между Бразилия и Аржентина през 1969 година. Бразилците от заставата в един пущинак около Игуасу празнуват рождения ден на някакъв си капрал. Насмукват се здравата и започват да стрелят с автоматите си. От другата страна решават, че тях обстрелват, и отговарят с огън. Бразилците на пияна глава се хвърлят в атака, започва бой — горещ народ са тези латиноамериканци, ще знаете, хранят се едва ли не само с черен пипер. Бразилците навлизат на три километра в аржентинска територия и се натъкват на летен лагер на танкисти. Те също се радват на случая да се поразмърдат, нанасят контраудар и нахлуват у съседите си на четиридесет километра. Спешно заседание на Президентския съвет на Бразилия, извънредна сесия на аржентинското Народно събрание. Докато в Женева се мотаят и образуват комисия, бразилски „боинги“ нападат Буенос Айрес, а аржентинският въздушен флот сипе бомби над Рио де Жанейро. Двете столици горят, по улиците трупове и изтръгнати трамвайни релси. Франция се застъпва за Бразилия, САЩ автоматично започват интрига на страната на Аржентина. Конфликтът приема глобален характер, а се започна с такава дреболия. За нашата 1995 година всичко това е вече отминало в историята, но тъкмо построиха тези Времеви примки и си помислиха: защо пък да не облекчат живота на хората там, в миналото? Изпратиха специален човек още двадесет години по-рано, тоест в 1949 година. Той пристига в Рио де Жанейро, намира бъдещата майка на злополучния капрал — тя се казва Ветрелия и още не се познава с бъдещия баща. Посланикът на нашето време прибира момичето от кафенето, където мие чинии, и я устройва като стюардеса по авиолинията Рио де Жанейро — Осло. В норвежкото летище бразилската красавица влиза в бюфета, светлорусият несръчен митничар Ганусон я настъпва по крака. Любов от пръв поглед, къщичка във фиорда Арендал, пет дечица, всички са безумно щастливи…

Какво казвате? „Миналата година между Аржентина и Бразилия не е имало никаква война…“ Ама естествено, че не е имало — нали ви обяснявам защо. Просто онзи капрал не се е родил, а щом е така, не е празнуван рожденият му ден с всички произтичащи последствия. Осъществи се другият алтернативен вариант на бъдещето. Първоначално е бил онзи, с войната, а след връщането назад и съответната поправка действителността стана друга. С тези варианти е много интересно. Разбирате ли, всяко изменение в миналото предизвиква нова поредица от събития и вълната на измененията се разпространява моментално по цялата линия на времето чак до момента, от който е направен скок в миналото. За нула време цялата история се преустройва и на хората им се струва, че така си е било винаги. Ето това всъщност е най-важното. Именно на хората им се струва, а не на човека, който е пътешествувал и помни предишната ситуация. Ето да допуснем, че вие отивате в деветнадесети век, прекарвате там една седмица — това означава между другото, че в съвремието една седмица вас ви е нямало, — връщате се и виждате, че вашият приятел се е изгърбил като риболовна кукичка. На вас ви е ясно, че това е едно от непредсказуемите последствия на нещо, сторено от вас там, в миналото — преди заминаването ви приятелят се славеше по цялата улица със своята осанка. Сега нещо се е променило, но вие си траете, а приятелят не ви обвинява в нищо, доколкото в новата поредица от събития той така се е родил, свикнал е с прегърбеността си и не си представя нищо друго. Едновременно с това околните гледат с леко недоумение на вас, излезлия от Времевата примка. Нали измененията засягат и вашата предишна личност — тази, която е влязла в Примката, — а вие излизате от Камерата в първоначалния си вид. В резултат роднините и познатите трябва отново да свикват с вас, а и вие самият сте принуден да се нагаждате към новата си биография…

„Не е чак толкова приятно…“ Та нали именно в това се състои работата. Отначало на политиците всичко им се струваше просто, но след това разбраха сложността. Да вземем същия случай с ирландеца и лорд Фитц-Прукс. Пратеникът на английското министерство на външните работи урежда всичко, а когато след три дни се измъква от Примката на времето, новият вариант е вече факт, а за онзи, неудачния, никой не ще и да знае. Нашият герой се навира в очите на всички и се мъчи да докаже, че успешната сесия (вече завършила, тъй като той е отпътувал след нея и се е завърнал още по-късно) е негова заслуга. „Разбирате ли — мънка той, — ако беше отишъл О’Брайън, щеше да се получи иначе.“ Обаче в отговор всички свиват рамене: „А кой глупак е искал да изпрати О’Брайън? Нима е имало такива предложения?“ С други думи, ситуацията вече се е преобърнала и на хората им се струва съвсем естествена.

Междувременно нашият пътешественик е изгубил два дни от съвременността, той губи ориентация, готви се ново международно съвещание, а него са пропуснали да включат в списъка на делегатите. Същият случай и с войната от 1969 година. Някой е пътувал в миналото, трудил се е там, а като се връща, цялата история с граничния инцидент, предизвикала световен конфликт, изглежда на всеки здравомислещ човек съвсем невероятна. „Какъв капрал? — втълпяват на нашия страдалец. — Не е имало никакъв капрал и изобщо тази граница винаги се е славила с превъзходни отношения.“

В резултат на ето такива номера политиците разбраха, че всеки, който се намесва в миналото, непременно попада в небрано лозе. Тогава те преотстъпиха на обикновените граждани възможността да пътешествуват в други векове, а чак след това започна тази каша, която доведе до Закона за опазване на миналото. Но сега си представете, че ние не знаем това, както и огромното мнозинство от населението на Земята. Планетата живее ли си, живее, вариантите се сменят, а на човечеството всеки път му се струва, че така си е било. Нали ако току-що не бях ви разказвал, на вас и през ум нямаше да ви мине, че е съществувал вариант с война между Аржентина и Бразилия. Особеността тук се състои тъкмо в това, че само онази личност, която е пътешествувала, знае каква е била предишната ситуация. Лично аз в онзи момент какво знаех за Времевите примки? Е, естествено, бях чел по вестниците, че са създадени, бях гледал по телевизията няколко снимани от засада филмчета — „Пиршеството на Хенрих VIII“, „Лагерът на Спартак“ и в този дух. Имаше слухове, че няколко души въобще изчезнали, отивайки с миналото, като онзи знаменит палеонтолог. И това е всичко! Да бяхме с Кабюс малко по-умни, щяхме да се досетим, че ако аз измъкна от миналото някакви картини на Ван Гог, те съответно ще изчезнат в нашето настояще от музеите и частните сбирки. Но ние някак си дори не се и замислихме — той беше на двадесет и девет години, аз с още четири години по-млад. Паника, трескаво въображение, привиждат ни се милиони и дори милиарди ЕОЕ-ни.

А в резултат на моята авантюра се получи такава поредица от събития. Аз, може да се каже, иззех Ван Гог от обръщение. Отнесох основната част от картините му, като взех още и значителна част от писмата. Затова вдовицата на брат му не можа да издаде нищо и Винсент Ван Гог бе практически задраскан от историята на изкуствата. По-късно, на границата между деветнадесети и двадесети век, се появява друг талант от подобно направление — Паризо. Когато измененията в плетеницата на времената достигат нашата епоха, съм се родил аз, срещнал съм Кабюс, започнал съм да правя справки за художници, научил съм за Валтер Паризо и именно него съм поискал да изнеса от миналото. Затова и Кабюс, когато излязох през нощта от времевата мрежа, каза, че е ставало дума за Паризо.

И какъв беше резултатът? В ръцете си държах две чанти с картини от Ван Гог, но аз бях единственото същество в цялата Вселена, което знае, че въобще има такъв художник. Помислих, помислих и реших да затворя спиралата. Това нямаше да възвърне похарчените ЕОЕ-ни…

„Да затворя спиралата“… Ах, да! Аз пък не ви обясних. Работата е в това, че веднага след създаването на Времевите камери се появи възможността най-неудачните ходове да се поправят. Тази маневра нарекоха „изхлузване от Примката“ или по-просто — „затваряне на спиралата“. Да допуснем, че сте ходили в XV век или в V, а при връщането ви в XX се убеждавате, че последиците от вашето пътешествие изглеждат твърде непривично. Тогава трябва да влезете в Камерата още веднъж, да поставите указателя повторно на онзи същия момент и да се завърнете обратно в миналото, като не предприемате нищо. В такъв случай всяко нещо отива на мястото си, все едно че не сте пътешествували. Наистина указателят никога не застава съвсем точно и затова някакви малки изменения винаги могат да се прокраднат…

Какво?… Колумб ли?… „Как са научили, че в основния вариант е съществувал Колумб?“ Ами просто защото по онова време в миналото се е намирал не само онзи глупак, а още доста хора. Измененията не ги засягат и те след завръщането си вдигат скандал. Разбира се, не е възможно изобщо всичко да се възстанови в първоначалния си вид. Много е възможно онзи вариант на миналото, резултат на който сме самите ние, съвсем да не е първоначалният. За Клаудио Мадеруци вече ви разказвах. Бедата е в това, че при тези случаи трябва да се изпрати точно онзи човек в същия онзи момент. Но онзи дръвник, който предсказа на Мадеруци печалния му край, загина на третия ден след завръщането си в нашата епоха. Тръгнал да се забавлява в Египет и там с личния си самолет се врязал в Хеопсовата пирамида — след това няколко дни чистиха западната страна от образувалия се при взрива нагар. Мисля, че Клаудио сигурно не е сам в нещастието си. Несъмнено по такъв начин още много художници, учени, изобретатели са загубени за нас. Но затова пък, изглежда, са се появили и много нови.

Да се върнем обаче към Ван Гог, тоест към нас. Проникнахме отново през нощта в Института — аз взех двете чанти със себе си — и затворихме Примката. На сутринта изтичах пак в библиотеката и се убедих, че всичко е наред. Ван Гог е възстановен, всяка енциклопедия му отделя не по-малко от половин страница, статии и монографии — безброй. А горкият Паризо изчезна яко дим. Посъветвах се с Кабюс и стигнах до извода, че не трябва да се гони веднага всичко, а по-добре да се донесе едно нещо, но достатъчно ценно. Спрях се на „Селяни ядат картофи“, която по наше време се оценява на цели двеста хиляди. Разсъждавах така. Отивам в миналото, купувам от художника първата от големите му картини, за което той сигурно ще съобщи на брат си като за забележителен успех. В нашето съвремие произведението несъмнено ще изчезне не само от галерията, където се намира сега, но и от всички албуми и книги с репродукции. Обаче в историята на изкуството то ще остане като изгубено. Всички изследователи ще споменават за него, ще съжаляват, че някой го е купил и оттогава го няма. А аз, като се върна в нашия век, ще съчиня приказката, че уж съм намерил „Селяни“ на един стар таван в къщата на далечни роднини.

Кабюс не възрази, взе от мене още петнадесет хиляди, прибави ги към своите, за да може в течение на близките седмици да създаде излишък в енергийния резервоар на Института, а аз заседнах да изуча по-добре материала. Купих едно от последните издания на „Писмата на Ван Гог“. Книгата беше разкошна, но както се изясни по-късно, с грешки. Така или иначе се убедих, че със „Селяни ядат картофи“ всичко трябва да свърши благополучно. В посланията си до брат си и до художника Рапард Винсент разказва много подробно за замисъла, за ескизите, за започването на работата и за нейния завършек. Той придава голямо значение на „Селяните“, в по-нататъшната си преписка се връща няколко пъти към тази тема.

Според книгата излизаше, че той завършва произведението през март 1883 година, а на шести април я изпраща на Теодор в Париж. Значи, трябва да се явя при него на трети или четвърти, за да заваря картината изсъхнала и транспортабелна.

В живота на художника това е бил един от най-тежките периоди. Зад гърба на Ван Гог са останали вече тридесет години изживян живот, през които той не е постигнал нищо. Той, напълно зрелият мъж, няма нито семейство, нито жена, нито приятели, нито свое ъгълче и въобще никаква собственост. Опитва да стане продавач в художествен магазин, но го изгонват, пробва професията на свещеник, но католическият калитул на малкото миньорско градче Боринаж, като чува проповедите му, изпада в ужас. Девойката, обект на първата му любов, се премества в друг град веднага след неговото обяснение. Обществото го заклеймява като нищожество и неудачник. И той наистина не е в състояние да се приспособи към света, в който живее, не умее дори да си изкарва прехраната. Някаква шизофренична правдивост, съчетана с гневен и заядлив характер, го довежда до катастрофа, за каквото и да се захване. Роднините се срамуват от него, стремят се да го държат по-далеч от себе си. Той се скита от единия край на Холандия до другия, окъсан, гладен, преживявайки с жалките грошове, които могат да му изпращат брат му и презиращият го баща. 1883 година заварва Ван Гог в малкото селище Хогевен в северната част на страната, където той решава да се отдаде изцяло на изкуството и да се научи да рисува. Но няма опит, никой нищо не му е показвал, принуден е да създава своя техника и собствена теория. В писмата си до Теодор, превъзмогвайки гордостта си, той го моли да му окаже поне мъничко доверие, да му даде поне капчица топлина. Спестява за бои и хартия от тези суми, които брат му му изпраща за храна. Но при това той нерядко застава в позицията на съдия и посвещава цели страници на сурова критика на съвременната му живопис.

Честно казано, увлякох се по тези писма, нещо сурово и величествено звучеше в тях. Дори ми се прииска да видя по-скоро самия художник.

Материализирах се през 1883 година отново в Париж, пак там, на „Клиши“, веднага отидох на гарата, взех влак до Утрехт, оттам по канала Мепел — до Зюйдвалде, с пощенската кола — до градчето Амстеланд и после пеша до Хогевен. Бяха ми нужни около три денонощия, за да измина петстотин километра, и ще ви кажа, че това бяха нелеки километри. Влакът едва се влачи, малките вагончета дрънчат и стенат, в каютата на парахода няма къде да се обърнеш, в колата въобще едвам влязох. Навсякъде мухи, а когато ги няма, за тебе се залавят дървеници и бълхи, които във влака и на парахода са предостатъчно. Тази година пролетта закъсня в цяла Европа. В своето време си бях приготвил палто от съответната епоха, но в последния момент реших, че е твърде тежко и грубо, в резултат на което на слънце все пак ми бе горещо, а след като залезеше, ставаше студено. И по друга причина отминалата преди сто години епоха никак не ми приличаше на курорт. В Париж през 1895 година хората се разхождаха безгрижно, но както съобразих впоследствие, това се дължеше на неделния ден и на факта, че бях попаднал в чиновнически квартал. Сега стана ясно, че хората работят и не си поплюват. И всичко ръчно. Метачът мете, орачът оре, копачът копае, тъкачът тъче, огнярят без почивка хвърля дърва в огъня, навсякъде мият, перат, изтупват. Стават с изгрева, лягат със залеза и постоянно грижи, непрекъснато движение, четиринадесет часа работа се смятат все още за недостатъчни. Едва в нашето време да се трудиш, означава да работиш с главата. А там едва ли не всичко чака на мускулната сила на човека, която движи този свят. Където и да погледнеш, ръцете не се спират.

До Амстеланд стигнах привечер, оттам до Хогевен оставаха около три километра. Разчитах да отида при Ван Гог, да купя картината и да успея тъкмо за нощната пощенска кола, която ще ме докара обратно до шлепа в Зюйдвалде.

Местността беше тъжна, безцветна. Равнина, блата, огради и нищо друго. От моя гледна точка истинският художник тук не би могъл и да се вдъхнови.

Добрах се до мястото, питам за „господина, който рисува“, показват ми някакъв курник в самата покрайнина. В такава колибка сто години по-късно и куче би се срамувало да нощува. Наистина тя не беше изключение, доколкото цялото това село (или град) се състоеше от няколко десетки също такива постройки.

Чукам, канят ме да вляза. Влизам и веднага си казвам, че повече от три минути няма да издържа в тази дупка. Задушно, отопляват се с въглища, влага, мръсотия, сажди. Създава се впечатлението, че тук и един човек не би се побрал, обаче в стаята са цели шестима. Старец, който пуши воняща лула, жена с пеленаче — държи го с една ръка, а с другата се опитва да търка нещо в дървеното корито. Старица на легло, мъж с квадратна челюст, който бавно дъвче нещо на масата, гребейки от паницата, и червенокос юноша, седящ малко встрани от другите. Той гледа през прозорчето. Седи на кранчето на скамейката, неестествено изпънат, като човек, който е тук за малко, който, изглежда, навсякъде е за малко. И всичко това е толкова осветено, замътено и премрежено от жълтото огънче на газена лампа, окачена на ниския черен таван.

Очите на всички се обръщат към мен, само мъжът на масата не вдига тъпия си, равнодушен поглед от паницата. Питам може ли да видя господин Ван Гог. Минутно объркване, юношата става, идва при мене. Раздразнено повтарям, че ми трябва художникът Ван Гог. Всички ме гледат с недоумение, юношата прави неловък жест и изведнъж виждам, че това не е момче, а възрастен мъж.

Той има рижа рядка брада, остри скули, хлътнали бузи, изпъкнало широко чело с големи плешивини и рядка, сресана назад коса. Чертите на лицето му са рязко очертани, определени. Според мен изглежда не на тридесет, а на цели четиридесет и пет и само дребният ръст, нелепата къса куртка и напрегнато изпънатата осанка го правят да прилича на момче.

— Аз съм Ван Гог — казва той и леко се покланя, но не с главата, а с тялото си.

Поздравявам, представям се с измислена фамилия.

Той се покланя сдържано още веднъж.

Оглеждам се, положението е някак си неловко. Аз стърча по средата на стаята в неудобна поза, нямам възможност да се изправя, тъй като таванът е много нисък. Не знам дали да започна разговора тук, или да излезем на улицата, където вече започва да се стъмнява. Аз съм готов и да изляза, но няма ли това да се стори неучтиво на домакините? От друга страна, просто не мога да стоя така прегърбен.

Ван Гог мълчи, останалите — също.

Пак се оглеждам, отникъде никаква помощ. Чувствувам се страшно тъпо. Изкашлям се, казвам, че бих искал да разгледам неговите рисунки и може би да купя нещичко.

А, рисунките! Лицето на Ван Гог моментално светва, той по младежки се изчервява. Ама разбира се, моля, с удоволствие! Той е много радостен и поласкан.

Бързо прави две крачки встрани, навежда се, бърка под леглото на старицата, измъква оттам купчина платна и скици. Изправя се, но всичко това няма дори къде да се разположи и той остава да стърчи така, гледайки не домакините, а мен.

Мъжът на масата бавно облизва лъжицата, става, поставя паницата на прозореца. Казва нещо на стареца. Отиват заедно при старицата, тя с мъка смъква краката си от леглото. Старецът намята на раменете й шал и тримата излизат навън. Жената, поставила детето на скамейката, сваля престилката си, изплаква ръцете си в същото корито, избърсва с парцал масата, която и без това е чиста, ако при тези условия изобщо може да се говори за чистота. Издърпва фитила на лампата, взема детето и сяда с него до печката. Прави всичко бързо и мълчаливо.

Теренът е освободен, Ван Гог поставя своята купчина на масата. Той все още не ми предлага да седна, гледа към жената. Тя, като че ли усетила погледа му, се обръща към нас, избърсва табуретката със същия парцал и я побутна към масата.

Сядам най-после и Ван Гог започва да ми показва рисунките. Той се е променил напълно, изразът на озлобление е изчезнал, сините му очи не са вече толкова строги, лицето му свети.

Рисунките са предимно с туш, някои на тонирана хартия, но повечето на обикновена. Много от тях аз познавам твърде добре: „Момиче сред дърветата“, „Рибари, посрещащи лодка“, „Хогевенската градина през зимата“. В бъдещето върху всяка от тях ще се появи специална литература, те ще получат номера в каталозите, задължителни при цитиране, и всякакви допълнителни означения. Спомням си, че понеже „Хогевенската градина“ е изпълнена в два варианта, единият от които след сто години ще се окаже в будапещенския Музей на изящните изкуства, а другият — в Ню Йорк, между специалистите от двата града ще се разгори ожесточен спор кой вариант на знаменитата рисунка е първи. Но дотогава ще изминат още десет десетилетия, а засега художникът, гладен и мършав, се суети около масата и тревожно, плахо поглежда в очите ми, стараейки се да разбере дали поне нещо ми харесва.

Той започва да говори, задава въпроси, но не дочаква отговорите. Залива ме със словесни потоци като фонтан, гейзер, лавина.

Аз въобще обичам ли рисунката?… Лично той смята, че рисунката е основата на всяка живопис, ако ще масло, ако ще — акварел. Само рисунката дава свобода в овладяването на перспективата и пространството, при това за тази свобода се заплаща сравнително евтино, тъй като тушът и хартията не са чак толкова скъпи, ако говорим за материалната страна, докато в същото време за акварелните бои трябва да се дават огромни суми. Той познава млади художници, които се залавят направо за живописта, но като не са разбрали предварително природата, рисуват „от главата си“, мацат, както им дойде и каквото падне, после гледат отдалеч резултата, правят многозначителни гримаси, мъчейки се да разберат какво е излязло. Действителният ключ към живописта не може да се намери единствено в самата рисувателна техника. Ако се постъпва така, всичко ще свърши само с похабяването на маса скъпи материали. Той е решил в началото да обиграе ръката с рисунки и да не се разкайва. Почти не е могъл да се обучава, посещавал е само за късо време ателието на Антон Мауве в Хага… между другото, от кого въобще аз съм научил за него и как съм намерил пътя дотук, в Хогевен? Ако от Мауве или особено от Терстех, не трябва да се доверявам изцяло на казаното от тях за него. Терстех от Хага смята, че него го мързи да работи с гипс, да изучава художниците-академици и въобще че рисува твърде бързо. Но що се отнася до изучаването на човешкото тяло по гипсови статуи, той въобще не вярва в това. Фигурата на селянин, който изравя ряпа изпод снега, няма и не може да има класическите пропорции. Към тези неща не може да се подхожда от гледната точка на салоните, а трябва да събереш смелост и да пресъздадеш тежестта на труда, който няма да предадеш, ако не излезеш сам от ателието, не помъкнеш статива си в пущинака, не изминеш десетина километра до нужното място. Ако в края на краищата самия тебе не те боли тялото от умора. Той така и прави и затова не е съгласен, че уж търси лесен път. Зад всяка от неговите завършени рисунки се крият десетки скици, рисувани при това не само в стаята, а на полето, в блатото и на ливадата, когато пръстите измръзват и трудно държат молива. Той се старае не само вярно да изобрази пейзажа, но и да предаде настроението. Ето да речем тази „Градина в Хогевен“. Тук може би има недостатъци, той самият отлично разбира, че това не е самото съвършенство и не струва много, но от негова гледна точка в голите дървета е уловен някакъв драматизъм и е изразено чувството, което човек изпитва, когато на гладен стомах като всеки селянин трябва да излезе и да се захване в дъжд и вятър за окопаването на ябълките. Сега са на мода италианските акварелчета със синьо небе и живописни бедняци — всичко това напудрено като със захар, приятничко. Но той предпочита да рисува това, което вижда, което предизвиква у него скръб, любов, възхищение и съжаление, а не това, което ще се хареса на търговеца на картини. Той смята за оскърбително един художник да постъпва по друг начин. Ако искаш да нарисуваш бедняк, бедността трябва да изпъква на преден план, а не живописността. Не трябва да се забравя, че този човек страда, че му предстои да умре в канавката сам и безпомощен. Нека рисунките да не се отличават с академична правилност, но всяка да е направена за решаването на определена задача… например ето тази, „Жена с чекрък“, е несполучлива — не си струва и да се гледа. Работата е в това, че стаята е малка, той е трябвало да се отдалечи малко повече от модела, но това там не можело да стане. И въпреки това според него рисунките показват, че той не тъпче на място, а се движи…

Разбирате ли, той ме засипа с всичко това, без да ми позволи да вмъкна нито дума. Самотен в това село, където няма с кого и дума да размени, той сега говореше, говореше и говореше в пълна забрава.

Печката гореше, лампата пушеше, вдигаха се изпарения. Започна да ми се вие свят, усещах, че може просто да се строполя направо под масата. Трябваше да свършвам с всичко това, попитах го дали няма нещо, изпълнено с масло. Ах, с масло! Да, разбира се! По лицето му премина лека уплаха, той разбра, че рисунките не се харесаха. Пъхна ги ловко под кревата, измъкна някъде иззад сандъка до прозореца куп картини и етюди. Имаше три пейзажа, но скицирани, два морски пейзажа, няколко портрета.

Той пак започна да обяснява. Нека да не ми се струва, че ето на този пейзаж светлината е неестествена. Това говори за навика да се гледат картини, направени в ателие. Повечето съвременни художници, не толкова добри, като Миле, Коро или, да речем, Мауве (той много обича Мауве, макар че се разделиха), а средна ръка живописци много харесват светлината, но не живата, истинска, която може да се види сутрин, денем или нощем сред полето или в краен случай на улицата. Повечето художници рисуват в ателиетата и затова при тях светлината е една и съща, метално студена. Нали в ателието може да се работи само от единадесет до три часа, а това е точно най-бедното откъм светлина време на денонощието. Представително, но лишено от характер и апатично. А той се стреми да работи направо от натура. Наистина — няма ателие, но и да имаше, би постъпвал по същия начин. И нека аз не мисля, че морският пейзаж е направен твърде бързо. Той го е рисувал в Крагенбург по време на силна буря, започвал е няколко пъти, но вятърът е засипвал боята с пясък. Трябвало е да го изстъргва. По-късно намерил укритие зад стария шлеп в дюните и след всеки няколко мазвания на четката е тичал до брега да си опресни впечатленията.

Отхвърлих с жест пейзажите и той премина към портретите.

— Виждате ли — каза той, — у нас често рисуват човешкото лице така, че боите върху платното имат примерно същия цвят, както и тялото. Когато гледаш отблизо, излиза правилно. Но ако се отдалечиш малко, лицата стават мъчително плоски, защото розовите и нежно жълтите тонове, сами по себе си меки, от разстояние изглеждат твърди и празни. А аз работя така, че отблизо изглежда малко неестествено — зелено-червен цвят, жълто-сив или въобще неподдаващ се на определение. Но ако се отдалечите сега малко встрани, вие ще почувствувате верността, независимостта от цветовете, въздуха и вибриращата светлина в картината. Ето станете, моля.

Аз се изправих, шашнат напълно, и си ударих чутурата в тавана. Достатъчно силно при това. В очите ми наистина се появи вибрираща светлина и аз рухнах на табуретката.

Ван Гог се засуети около мене, извинявайки се.

— Е добре. А нямате ли нещичко по-ново? — попитах аз, търкайки удареното място. По странен начин този удар ме поободри. — Дайте ми някоя композиция. Покажете ми най-новото.

Той се замисли за миг.

— Да-да, веднага. — Напъха се отново под кревата и се изправи с голям пакет в ръцете. — Ето това. Канех се утре да я изпращам на брат си в Париж. — Той започна да отваря пакета, разгъна го и трепетно впери поглед в мен.

„Селяни ядат картофи“, както всички знаят, изобразява просто ядене на картофи и нищо повече. По онова време аз въобще не можех да разбера защо се рисуват такива неща. Друга работа е, когато художникът пресъздава върху платното хубавичка брюнетка или блондинка — оголени рамене, полускрита от дантели гръд. Добре е, ако при това тя гледа призивно зрителя или, напротив, е склонила очички и прикрива гърдите си с пухкавата си ръчичка — такива бяха тогавашните ми изисквания към класическото изкуство, ако не говорим за изкуството на рекламата, където сюжетът трябва да бъде много по-остър и по-разголен. А тук на платното — семейство селяни, събрали се около блюдо с картофи. Те ядат съсредоточено, ревностно, мълчанието и тишината се усещат. Лицата са груби, изморени, ръцете — тежки и корави. Някакви акценти се променят от човек на човек и карат погледа да обиколи целия кръг. Фонът е направен кой знае защо син, лицата имат картофен оттенък, а ръцете са кафяви.

Очевидно Ван Гог забеляза сянката на неудовлетворение, преминала по лицето ми.

Разбирате ли, според мен работата е изпълнена правилно. Една картина от селския живот не трябва да бъде напарфюмирана, вярно ли е? Исках да покажа, че хората ядат храната си със същите ръце, с които се трудят на полето, и по такъв начин честно си изкарват хляба. Цветът на лицата може да ви се види неестествен, но и за Миле казваха, че той рисува селяните със същата земя, която те засяват. За фона използувах много парижко синьо, но на мене ми се струваше…

Прекъснах го с вдигане на ръка, казах, че сам виждам всичко това. Картината ми харесва и съм готов да я купя за своята колекция.

Имайте пред вид, че това беше първата му работа, която някой се съгласява да вземе, макар че зад гърба му имаше вече около двеста старателно изпълнени рисунки и дванадесет картини с масло. За миг Ван Гог остана без дъх, после тихо попита:

— Да я купите? За вашата колекция?

Кимнах.

— На колко я оценявате?

Дори ръцете му затрепераха, той мъчително сбърчи вежди и започна да се разхожда около масата, правейки по две крачки в едната и в другата посока. Не му се искаше да отстъпи картината за по-малка сума, отколкото му струваше на него самия, а в същото време се страхуваше да не ме изплаши с твърде висока цена. Гледаше в пода, дълго пресмята нещо шепнешком, след това вдигна глава.

— Според мене — започна внимателно той — сто двадесет и пет гулдена не е скъпо. Или двеста и петдесет франка.

— Двеста и петдесет?

— Да… Виждате ли, аз мисля така. — Той се разбърза да обяснява. — За работа е отишъл примерно един месец, ако става дума само за самото платно. За да просъществувам месец, ми е необходима примерно половината от тази сума. Останалото — за платно и бои. Вие може би мислите, че тук няма от най-скъпите. Но работата е в това, че този сив цвят е съставен…

— Чудесно — казах аз и станах, този път свил глава между раменете си и поглеждайки със страх тавана. — Давам ви хиляда франка.

— Колко?

— Хиляда франка.

И тук изведнъж чухме някакво раздвижване около прозореца, а след това отчаян глас:

— Не! Така не може!

Двамата се огледахме. Жената, за която съвсем бях забравил, стоеше изправена — детето до нея на леглото — и очите й светеха от гняв.

— Хиляда франка? Никога!

Разбирате ли в какво се състои работата. Тези селяни, цялото семейство, изкарват едва ли повече от петдесетина франка месечно. Най-важни за тях са хлябът, дрехите и топливото. А Ван Гог, който не произвежда нито едното, нито другото, нито третото, е изглеждал тук просто безделник. Неговите занимания са им изглеждали чиста почивка — та нали моливът е много по-лек от лопатата, която те въртят по десет часа всеки ден. Жената беше просто оскърбена. Огромната според нейните понятия сума, която аз предложих за парче боядисано платно, зачеркваше живота на самата нея, на мъжа й и родителите й.

Впрочем собствената й грубост вече я бе смутила. Тя пребледня, грабна детето и като се обърна с гръб към нас, започна да го люлее нервно, макар че то и без това спеше.

Интересно, че и Ван Гог беше смаян. Той поклати глава.

— Не-не. Това е твърде много. Сто двадесет и пет гулдена са достатъчни.

— Но аз искам да ви заплатя хиляда франка. Ето моля.

Извадих от джоба си банкнота от хиляда франка и я поставих на масата. Обаче художникът се отдръпна като от гърмяща змия. Дявол да го вземе, отново непредвидена трудност! Идиотизмът на положението се състоеше в това, че имах в себе си само няколко десетки банкноти по хиляда франка и съвсем малко дребни в холандски гулдени. В Париж в наше време и през ум не ми мина, че той ще поиска толкова малко и дори ще откаже да вземе повече. В края на миналия век в Европа парите бяха много скъпи и аз прекрасно си давах сметка, че сега в Хогевен никой не би могъл да развали такава банкнота.

Опитвах се да я пъхна в ръката му, но той я отблъсна, казвайки, че картината, видите ли, не струва толкова и той не може да си позволи да ме измами.

„Не струва толкова“ — представяте ли си! За мене тя струваше повече, отколкото в неговото време въобще би могло да се получи и за тази къщурка, и за цялото жалко градче! Тя струваше повече организирана енергия, отколкото изразходваният човешки труд в цялата провинция Дренте с всичките й пътища, торфени блата, строежи, канали и поля. „Той не иска да ме измами!“. Бих искал да му докажа, че ще получа не сто пъти повече, отколкото ще изхарча, не хиляди пъти и даже не. милион. Че срещу парите, получени за „Селяни“, и ние с Кабюс ще се сдобием с градини, ще издигнем дворци и въобще ще получим възможности, каквито в неговата глуха просяшка епоха никой не е и сънувал. Но ако кажа нещо такова, той и жената ще ме вземат за луд.

Изгубих четвърт час да го уговарям, но Ван Гог остана твърд и аз, отчаян, се строполих на стола.

— Какво да правим?

Тогава той предложи да отидем до градчето Цвелоо, където има заемодателна каса и където дори през нощта могат да ни развалят парите. До Цвелоо има девет мили, каза той, и аз разбрах, че вече няма да успея обратно в Амстеланд за пощенската кола до канала. А това означаваше, че целият обратен път до Париж ще трябва да измина в ужасно бързане, за да стигна на булевард „Клиши“ в уреченото време, когато приятелят ми ще ме издърпа обратно в нашата епоха.

Но друг изход нямаше и ние тръгнахме. Навън беше определено студено. Ван Гог наметна на раменете ми своята куртка, казвайки, че е свикнал да мръзне и че нищо няма да му стане.

Няма да скрия от вас, за дълго запомних това пътуване.

Когато излязохме, над хоризонта тъкмо се появи младата луна. Около километър вървяхме по алея с високи тополи, след това от двете страни на пътя се разпростря равнина, тук-таме прекъсвана от триъгълните силуети на колибите, изградени от чимове — през малкото прозорче най-често се виждаше червеникавият отблясък на огнището. В локвите по пътя се отразяваха небето и луната, след известно време отдясно се разпростря черно блато, устремено в безкрайността. Твърде монотонен, да не кажа мрачен пейзаж, но Ван Гог намираше в него най-различни красоти, които ми показваше.

Той беше много въодушевен от първия успех в живота си. Като привърши с хубостта на околната местност, той започна да разказва за селяните, при които е наел ъгълче, и ми съобщи, че тези хора, макар и необразовани и нямащи никаква представа за такива неща като изкуството, са добри, тактични и благородни по своему. Особено похвали старицата — майка на младата жена, разказа ми, че тя съвсем доскоро е работила наравно с другите в полето и едва в последно време я е повалило възпаление на хернията — болест, от която често страдат жените, принудени да вдигат големи тежести. При амстеландския лекар операцията струвала според думите му цели двеста франка, а старицата имала спестени само петдесет, които възнамерявала да остави за погребението си.

Ние крачехме и крачехме, той заговори за това, че само при миньорите в Боринаж и тук при селяните е срещнал наистина човешко отношение към себе си — например старицата в отсъствие на младите веднъж му дала паничка мляко, когато видяла, че цял ден не е ял. Пък и другите членове на семейството никак не му пречат на работата, макар и да не разбират смисъла и целта на заниманията му. Въобще в Хогевен му е провървяло, тъй като от изгрев до залез всички отсъствуват и дори старицата в слънчеви дни излиза с детето в градината. Къщата е изцяло на негово разположение — ако не бяха малките й размери, би била чудесно ателие.

Като привърши с настоящето, Ван Гог премина към миналото. Обществото на така наречените „порядъчни хора“ го отхвърлило. В собственото си семейство, ако изключим брат му Теодор, между роднините и познатите той се смята за нещо като бездомно куче. Такъв пес не се допуска в стаята, защото е мокър, разчорлен, мръсен и може да изцапа паркета, дори да ухапе някого. Презират го и казват, че е дързък, скандален, свадлив и сам търси самота. Обвиняват го, че винаги защищава собствената си гледна точка. Дори това, че когато някой важен господин му подаде за поздрав не цялата си ръка, а само един пръст, той, Ван Гог, постъпва в отговор по същия начин, като забравя за разликата в общественото положение. Но това не е вярно, че той търси самотата. Не е заслужил такова мъчение. На художника наистина му трябва уединение, но и той, като всички хора, има нужда от приятели, развлечения, задължения и привързаност. Той иска да бъде човек сред хората, а не някакъв отцепник. Скоро след пристигането му местният свещеник го посъветвал да общува по-малко с хората „от низшето общество“, както се изразил — дори и тук не го оставят на мира. А когато Ван Гог не се подчинил, свещеникът забранил на енориашите да му позират за неговите картини. С това се обяснява и моето студено посрещане тази вечер — той мислел, че съм изпратен от кмета.

Той говореше, говореше — отново ми се завъртя главата от този неспирен поток. Опитвах се да му задавам въпроси, за да го прекъсна, но само засилвах словоизлиянието му. От една тема преминаваше на друга, сюжетите се разклоняваха, понякога отиваше настрани от това, с което започна, но не забравяше първоначалната мисъл и непременно се връщаше към нея. Примерно половината от това, което той стоварваше върху мен, не разбирах, а втората половина се стараех да пропусна покрай ушите си. Изведнъж той замълча, вървя твърде дълго, без да каже нито дума, после спря, хвана ме за ръка и ме погледна в очите.

— Знаете ли — каза той тихо и проникновено, — днес беше тежък ден. В такива дни ти се иска да отидеш при приятел или да го поканиш в къщи. Но ако няма къде да отидеш и при тебе няма. кой да дойде, обхваща те чувство на празнота и безнадеждност. В такива минути само работата може да спаси човека, но вечер за мене това е невъзможно. Бях близко до отчаянието, но ето че дойдохте вие и преобърнахте всичко. Вие сте добър, благороден човек. Ако дори не се видим повече, аз винаги ще си спомням за вас и в трудните мигове ще си повтарям: „Бих искал да бъда като него.“

След тези думи продължихме нататък.

През това време километър след километър оставаха назад, а Цвелоо все не се виждаше. Веднага щом се измъкнахме от задушната селска къща на чист въздух, аз поех дълбоко дъх няколко пъти, прочистих дробовете си и се почувствувах отново силен, готов на всичко. Тренираните ми мускули играеха, също както в Париж, при всяка стъпка оставаше неизразходван запас енергия и аз дори се сдържах, за да не изпреваря дребничкия си спътник.

От нереалността на тази ситуация — аз съм в деветнадесети век, през нощта, в степта — ми ставаше смешно. Мислех си, че ето аз крача редом с Ван Гог, на когото е съдено по-късно да стане гений и други такива работи. За него ще бъдат написани множество книги, прочетени безброй доклади и само дисертациите, защитени от изкуствоведите, ще бъдат поне триста — а всяка означава немалка сума ЕОЕ-ни допълнително към заплатата. Всичко това е така, а той е мъничък и хилав, а аз съм голям, силен, ловък. Ако поискам да го цапна по ухото, никой на света няма да ми попречи, той ще отхвърчи сигурно на десет крачки, въпреки бъдещото си величие, и едва ли ще се вдигне веднага.

Но този дяволски път се оказа не чак толкова лесен. Разбирате ли, едно е да пробягаш сто метра по специалната естронова пътека в луксозна спортна зала или да крачиш по туристическото трасе с пружиниращи обувки, дрехи, които не тежат почти нищо и не ти притесняват движенията. А тук аз бях пременен като чучело и тежките обувки спъваха краката ми като пранги. Не зная дали този път имаше някаква настилка, във всеки случай отначало вървяхме в калта. После позастудя, калта малко се втвърди, започна да се троши под подметките, стана по-лесно за вървене. Обаче по-късно калта се втвърди съвсем, запазвайки при това всички неравности. Стана невъзможно да поставиш удобно крака си при стъпване — ту предната част хлътне, а петата остане нависоко, ту обратно. Измина час, започнах да пресмятам колко ли километри правят девет мили. Бях останал с впечатлението, че милята е по-къса от километъра. После изведнъж си спомних, че някъде ми беше попаднала таблица за привеждането на старинните мерки за дължина в наши, и се покрих целият със студена пот. Една миля е равна на хиляда шестстотин и девет метра. Значи, всичко до Цвелоо са петнадесет километра, а досега сме изминали по-малко от половината! Куражът постепенно започна да ме напуска, тщеславните мечти — да отлитат. След още един час, в който едвам влачих краката си, целият се скапах.

А Ван Гог според всички признаци беше свеж като краставичка. След краткото мълчание той заговори отново, като току се спираше да се любува на звездите или да разглежда на хоризонта нещо, което аз не можех да видя, настигаше ме тичешком, отдалечаваше се встрани да пробва как е разорана земята и така нататък. Очевидно беше свикнал с подобни преходи, а може би извървяваше ежедневно и повече път с триножник в едната ръка и с тежкото сандъче с бои в другата. И аз скоро съобразих, че ако наистина го ударя по ухото, настрани ще отлети по-скоро някой друг, а не той.

Не помня вече как се добрахме до това градче, където предоставих на Ван Гог да се погрижи за всичко, а сам седнах на стъпалата пред входа на заемодателната каса с протегнати крака.

Обратният път беше още по-ужасен. При светлината на звездите, тъй като луната залезе, Ван Гог се вгледа в лицето ми, загрижено попита дали съм добре и предложи да се опра на рамото му. Така и направих, може да се каже, че той почти ме довлече до къщата.

Колибата се оказа празна, макар и отоплена — домакините бяха отишли да нощуват при роднини. Постелята на старицата грееше от чистота с новите си чаршафи, макар че в дадения случай този израз е твърде силен. Та нали тогава чаршафите са били използувани по цели десетилетия, перяли ги наистина след кратка употреба, но без сапун, а само в течаща вода. Ван Гог каза, че леглото е за мене, а сам той легна на дървената скамейка. Но, първо, трябваше да се свия едва ли не на осем на късия креват и, второ, главата ми тежеше от спарения въздух, различните непривични миризми, а и от скърцането и шума зад стената, където беше оборът на кравата. Ставаше ми лошо от задуха, излизах няколко пъти на улицата, но там моментално замръзвах. Успях да задремя едва към сутринта, но в седем часа Ван Гог ме събуди, грижейки се да успея за дилижанса от Амстеланд.

Закусихме паница мляко, пожертвувана вероятно от същата старица. Ван Гог между другото спомена, че ще се опита да поговори с доктора относно операцията — думи, на които аз напразно не обърнах внимание, както се изясни по-късно. „Селяни ядат картофи“ той постави на масата, след това се рови няколко минути в своите рисунки, извади две по-големи и каза, че ми ги подарява. Това бяха „Хогевенската градина“ и „Степ с дървета“ — и двете петдесет на четиридесет сантиметра. И да знаете, аз не ги взех. Тоест аз не се съмнявах, че за всяка ще дадат по две хиляди, но си представих алчната мутра на Кабюс и реших че няма да доставя това удоволствие на мошеника. По-добре нека рисунките да не бъдат изключени от историята на изкуството за цял век. На художника обясних, че не колекционирам рисунки и ще бъде по-правилно да ги получи този, който ще ги оцени истински.

Бях съвсем съсипан, разглобен — едва се държах на краката си. Ван Гог се развълнува, изтича до селото и скоро се върна, като обяви тържествено, че е уговорил един селянин да ме превози три четвърти от пътя — разбирате ли, в този момент с транспорта беше много трудно поради пролетните полски работи. След десет минути се появи скрибуцаща талига, влачена от два кльощави коня с хлътнали хълбоци. Едва се натоварих върху нея — блестящ завършек за всичките ми горди мисли, нали?

До първите къщурки на Амстеланд се добрахме около осем. Ван Гог крачеше редом с каруцата и носеше картината. Когато каруцарят вече трябваше да отбие в друга посока, наложи се едва ли не на части да се измъкна от талигата. Слънцето се издигна над хоризонта, но беше скрито от облаци и в западната част на небето мъждукаха звезди. Ван Гог посочи една от тях, лицето му беше меко и замислено.

— Вижте колко е спокойна, прекрасна и добра. Понякога ми се струва, че звездите са свързани помежду си с тайнствени отношения, за които ние и не подозираме. Че техният хоровод влияе върху нашата съдба, а самите далечни светила ни наблюдават и се радват, когато постъпваме добре… — След това се обърна към мене. — Знаете ли, аз късно започнах да рисувам. На двадесет и осем години възприятието не е толкова ярко, а ръката не е така податлива, както в детството. Други на моята възраст вече имат опит, изработили са си собствен стил и дори са в зенита на славата си, а аз още само се уча. Затова не бива да храня илюзии относно себе си, аз още дълго ще бъда самотен и непризнат от никого. Но вие ми помогнахте и сега вярвам, че ако човек запази симпатията си към хората и се труди непрестанно, той ще постигне своето…

Около нас се простираше тъмното торфено еднообразие, потъналият в кал път отиваше до хоризонта. Ние замълчахме.

В Париж успях да пристигна навреме на уреченото място. От Камерата направо се строполих върху Кабюс, не пожелах да разговарям с него, до таксито допълзях на четири крака и полумъртъв се прибрах в къщи, бях прекарал в миналия век само една седмица.

Но както разбирате, ободрителните вани, специалният масаж и останалите процедури правят чудеса. Измих се, изтрих се, проспах осемнадесет часа на въздушния дюшек със слаба вибрация и на втората сутрин се почувствувах човек. Сега увереността ми в успеха беше пълна. Залепих си едни провинциални мустачки, нахлузих панталони, дълги едва ли не до коленете, и отидох в художествения салон. Но не на булевард „Сен Мари“, където все пак можеха да ме познаят, а в един друг, на Монмартър. Влизам, правя се на наивен, облягам се на щанда и чакам да ме забележат.

Забелязват ме, питат какво обичам.

— Ами — казвам — бях у леля си близо до Антверпен, на тавана ми попадна една картина. Като че ли стара. Нарисувано е как хората в миналото са яли картофи, — Сам разопаковам картината и я обръщам към светлината. — Има подпис „Винсент Ван Гог“. Не познавам такъв художник, сигурно е съвременник на този, как беше… Леонардо де Рафаело. И си помислих, че някой може да се заинтересува.

Очаквам да чуя възгласи на удивление и радост, но присъствуващите ме гледат с ирония. Един от продавачите взима картината в ръце.

— Да, наистина подписът е „Вая Гог“. Изглежда, на такъв сюжет би отивало името „Селяни ядат картофи“.

Чеша се по врата, отговарям, че и аз бих я нарекъл така.

Продавачът я завърта откъм обратната страна.

— Вижте, тук има и дата. „Март 1883“. Всичко е точно, както в писмата до брат му — първият вариант на забележителното произведение.

— Тъй ли? — питам. — Аз дори не съм обърнал внимание на обратната страна. 1883 година, значи. Излиза, че той е живял преди онзи Леонардо.

Друг продавач взима „Селяни“ от ръцете на първия и ми ги подава.

— Вземете. Оригиналността не си струва даже да се проверява. Тази картина не съществува. Има само копие, нарисувано по памет през 1888 година.

— Как да не съществува? От какво тогава той е направил копието?

— Прочетете „Писмата“. Можете и от нас да купите екземпляр… Ей, къде хукнахте? Почакайте, отлепи ви се левият мустак!…

В къщи грабвам своето томче „Писма“, прелиствам го трескаво. Ето моля, януари 1883…

„Скъпи Тео, никога още не съм започвал годината с по-мрачни перспективи и в по-мрачно настроение. Навън е тъжно: полята — черен мрамор с жилки от сняг; денем обикновено има мъгла, понякога — лапавица: сутрин и вечер — пурпурно слънце… Черните храсти на фона на навъсеното небе и клоните на тополите са груби като желязна тел…“

По-нататък, по-нататък! Това всичкото го знам.

„… Страхувам се, че започвам да се превръщам за тебе в твърде тежко бреме. Злоупотребявам с дружбата ти, постоянно ти искам пари за нещо, което може би никога няма да даде плодове. Тежко е да мислиш за себе си, че си неудачник и понякога…“

По-нататък! Някъде тук трябва да се споменава за бъдещата картина… Аха, ето го! Картината е вече готова.

„Скъпи Тео, поздравявам те за рождения ти ден и от цялата си душа ти пожелавам здраве и щастие. «Селяни ядат картофи» е готова, вече изсъхна, в други ден ще ти я изпратя. Надявам се, ти ще разбереш какво съм искал да изразя в нея…“

Това бе написано на трети април, а на следващия ден при Ван Гог потропва непознат, тоест аз, и купува „Селяни“. Значи, в следващото писмо ще има отчет за това велико събитие.

Забавих се малко, преди да обърна страницата.

„Гео, аз изгорих картината!

Това стана преди три дни. Изведнъж настъпи момент, когато разбрах, че в това произведение аз не съм докрай самият себе си. Трудът от цяла зима пропадна. съжалявам за постъпката си, но наистина не много, тъй като в хода на работата се научих на много неща. По-специално да се стремя червено-жълтият цвят да изглежда по-светъл от белия, който започнах да получавам, като смеся например парижко синьо, цинобър…“

После става дума за бои, а след това такива редове:

„При нас в къщи цари радостно настроение. Не ти бях писал, че майката на моята хазяйка, възрастна жена на име Вилхелмина, боледува тежко в последно време. Та ето, неотдавна тя успя да си уреди операция…

Имаше още едно много странно и радостно събитие, ще ти разкажа за него, като се видим, когато дойдеш да ме навестиш, както обеща. Между другото дотогава можеш да не ми изпращаш пари. Успях да икономисам, остават ми още около сто франка от онези триста, които получих от тебе за февруари и март.“

Разбирате ли какво е сторил този филантроп?

Изпращайки ме в Амстеланд, той отива при тамошния доктор и чувствувайки се богаташ, дава двеста франка за операция на старицата. Сигурно импулсивно. После се прибира в къщи и му идва на ум, че той, издържан изцяло от брат си, не е имал право да постъпи така. Ван Гог се засрамва. Той чувствува, че не може да напише на Теодор, че е изхарчил първите изработени от него пари, и обяснявайки защо не изпраща картината, съобщава, че я е унищожил. Но при това си оставя вратичка: „Ще ти разкажа, като се видим.“ И сигурно е разказал всичко на Теодор, когато са се видели, обаче разговорът не е влязъл в историята на изкуството, останал е неотразен никъде…

Какво казвате? „Не особено честно спрямо мене“… Да, може би. Но имайте предвид, че тогава историята с тази лъжа на самия Ван Гог е изглеждала епизод, засягащ изключително само него и брат му. Нека да излъже в писмото, но при личната среща той ще открие истината и въпросът е приключен. Нали той и представа е нямал, че историята ще запази неговите послания, че всеки ред, който той при светлината на газената лампа е драскал върху грапавата сива хартия, ще бъде преведен — на шестдесет езика, ще излязат в огромни тиражи книги, при това толкова луксозни, каквито не е и сънувал.

Той излъгва, после — сигурен съм в това — си признава и край. Но на мене това ми излезе солено — върви доказвай, че предлагаш оригинал, след като в писмото черно на бяло стои „изгорих“.

Но ако си мислите, че се отчаях, лъжете се. В края на краищата милиардер не се става изведнъж. Пресметнах, че Времевите примки работят от около две години, но засега не се чува неочаквано да са възникнали крупни състояния. Както и да е, си казвам, завърши етапът на лекомислени пристъпи, започвам планомерна обсада. Имам възможността да пътешествувам в миналото, а и освен това станах специалист по Ван Гог. Само магаре не би използувало създаденото положение. Грешките учат.

Отидох преди всичко при Кабюс, обясних му каква е работата и поисках отново да „изхлузим“ Примката. Той е в паника, плаче колко е рискувал, как губи последните си спестявания. Започва да се оплаква, че жена му чака кога ща забогатее, за да престане да работи — наистина той тъкмо по това време се ожени за една тънка като телевизионна кула девица на име Марш с подозрителен, зъл поглед. Каза, че е по-добре да се уговори с някой друг, тъй като с мене сигурно нищо няма да излезе. Отговорих, че и сам мога да се разбера с пазача, който ни пусна вече три пъти и безспорно е в течение на всичко. Това вразуми Кабюс и ние направихме това, което аз исках. Разбирате ли, исках да се затвори спиралата, така че „Селяни“ на Ван Гог отново да се появят на бял свят. Нали колкото повече известни негови картини има, толкова е по-ярка славата му и каквото донеса, ще бъде по-скъпо. Освен това ми се искаше първото ми посещение да престане да съществува — иначе той ще започне да задава въпроси, аз няма да зная как да отговоря и тъй нататък.

Сега вече реших да се въоръжа истински. Преди всичко се свързах с швейцарската фирма „Алпенклайд“, която, както помните, създаде нов вид дрехи за алпинисти — заливат човека с течност, образува се ципа, през която кожата диша, която не пречи на движението, и при това можеш да се сгромолясаш в тридесетметрова пропаст, без дори да получиш синина. Ципата се извива на ставите само в определени посоки и при това е твърда като стомана. „Броня-дрехите“, или „БД“, имаха голям успех, след това те започнаха да произвеждат „ТД“, тоест „термо-дрехи“. Тъканта е направена от специални конци. И се захранва от цезиева батерийка с големината на кибритена кутия, прикрепена за колана. Обличаш ги, поставяш, да речем, на петнадесет градуса, а след това — каквото ще да става — регулирането се извършва автоматично: при вятър и студ конците топлят, при жега — обратно, постоянно работеща климатична инсталация. Фирмата започна с производството на туристическо облекло и аз изпратих в Цюрих описание на това, което исках… Е, запасих се със средства против дървеници, с пари — не само банкноти по хиляда франка, а и по-дребни, със запасни батерии. Поръчах колие от изкуствени диаманти в старинен стил — исках да проверя какво ще кажат за него парижките търговци на скъпоценности от края на миналия век.

Подготовката ми беше много интересна. Изоставих напълно предишните машинации, достатъчно често се отбивах в Института и там свикнаха с мене. Срещна в празния коридор някой прегърбен побелял академик: „Здравейте, как е работата?“ „Благодаря, горе-долу.“ Аз си вървя по пътя, той ситни по своя — всичко е, както трябва. Случва се само понякога да се огледа с леко недоумение, после да се смути от това оглеждане, тъй че следващия път бърза да поздрави пръв, преди още да си отворя устата.

Кабюс се занимаваше с попълването на енергията, а аз попрочитах материали върху онази епоха. Задачата оставаше същата, само че възнамерявах да взема мерки, щото покупката непременно да се отрази в преписката.

И ето настъпва дългоочакваният ден, по-точно вечер. Шишкото пазач във вестибюла ни намига с разбиране и аз се вмъквам в Камерата. Сега избрах юни 1888 година. Художникът живее в малкия град Арл в Южна Франция и Гоген още не е отишъл при него — аз се досещах, че след появата на приятел на Ван Гог няма да му е до мен, пък и въобще не исках да бъда свидетел на драматичните събития, които предстояха скоро. Планът ми беше такъв: купувам от Теодор в Париж една картина, но така, че той да помоли Винсент да я изпрати от Арл. След това отивам при самия художник и там правя същото. Казвам, че това, което виждам, не ме устройва, нека да пише на брат си за едно-две платна от по-старите. В резултат на двете посоки ще полетят искания, потвърждения, след това всичко ще бъде включено в „Писмата“, историята със „Селяни“ няма да се повтори.

С Кабюс изчислихме, че пътешествието ще трае три седмици. Бях в Монмартър, гледах в онази, пълната „Мулен Руж“, тяхната прославена танцьорка Ла Гулю, рисувана от Тулуз-Лотрек, за която и стихове са съчинявали — не беше нищо особено… Показах колието в бижутерскя магазин, взеха го за десет хиляди, без да кажат гък. Имах впечатлението, че всичко е много евтино и на първо място човешкият живот. Колко ли е било тогава населението на Париж — не повече от половин милион? Всъщност какво говоря… не повече от четвърт. И въпреки това хората се държаха така, като че ли са се наплодили твърде много и никому не са нужни. Във всеки случай в самия град. Младо момиче на улицата тръгва с богат старец при първия му знак. Беседваш с някого и ако той чувствува, че джобът ти е пълен, гледа само да успее да се съгласи с твоята мисъл веднага, след като тя бъде изказана. Чувствува се недостатък на всичко: на храна, дрехи, жилища, недостатък на енергия на Земята. Разговорите са такива, че за пет хиляди можеш да купиш всеки моден журналист, за петдесет — важен държавен деец.

Тук се изясни, че в плана за купуване на картини компонентите трябва да се разместят. Исках да започна с Теодор, който, както ми беше известно, по това време получава мястото директор на художествена галерия във фирмата „Бусо и Валадон“. Отидох там, но го нямаше — беше заминал да се сватосва с Йохана. От картините на Ван Гог там висеше само „Житно поле“, и то в края на последната зала в един ъгъл. Аз я докоснах със странно вълнение, беше леко напрашена. Не зная с какво да обясня своето чувство. Кой знае защо възможността да пипна картината, на която през 1888 година никой не обръщаше внимание, ми се струваше по-важна от личното общуване с нейния създател.

На третия ден отидох на Орлеанската гара и се качих на влака. До Арл се кандилкахме със скорост двадесет километра в час. Беше горещо, но аз със своите ТД нехаех. Разговарях със спътниците, гледах през прозореца. Прекрасно място е Франция все пак! А полята, лозята, горичките по онова време изглеждаха не по-малко живописни, отколкото сега. Назад останаха Невер, Клерман, Ним. В осем сутринта на втория ден пресякохме Рона.

Разбирате ли, на мене, естествено, ми беше ясно, че Ван Гог се е променил през тези пет години, разделящи градчето Хогевен и Арл. Нали тогава аз се пренесох от миналото в комфортната 1995 година, а той остана в торфената равнина, в студ и нищета да продължи жестоката борба. И я продължи. От Хогевен, подгонен от самотата, той се премества в Нюнен. Страстно желае да има приятелка, семейство. По онова време мнозина в тази бедна епоха се страхуват да имат деца, докато той пише на брат си, че се страхува да няма. Преди това онази история с уличната жена, болна, бременна, която той прибира при себе си, за да я превъзпитава. Но от това не излиза нищо, само предишните му познати окончателно му обръщат гръб. Сега във Ван Гог се влюбва дъщерята на съседите в Нюнен Марго Бегеман. Винсент също я обича, обаче родителите забраняват да се среща с него и момичето взима отрова. С надеждата за лично щастие е свършено, остава само изкуството. Ван Гог отива в Антверпен, за да попадне в среда на художници. Няма ателие, работи на улицата. Няма с какво да плаща на моделите, уговаря се първо да нарисува нечий портрет — на моряк, войник, улично момиче, — а след това вместо хонорар да направи етюд вече за себе си. Писмата до брат му са изпъстрени с такива изрази: „Misere ouverte. За бога, изпрати поне толкова, колкото можеш да отделиш. Аз буквално гладувам.“ От постоянното недояждане той губи апетит и понякога, като получи от Тео малка сума пари, не може да яде. Ван Гог успява да постъпи в Художествената академия, но след три месеца е принуден да я напусне — рисунките на Винсент решително не приличат на това, на което учат преподавателите. Работите на Теодор малко се пооправят и той предоставя на брат си възможността да дойде в Париж. Обаче и това нищо не променя. Винсент започва да се учи в ателието на Кромон, но с изключение на Тулуз-Лотрек никой не обръща внимание на нарисуваното от него. На околните им се струва, че е луд, когато в самозабрава хвърля боите върху картината с такава сила, че триножникът се тресе. Неговата мълчалива, дива страстност отблъсква по-младите и лекомислени художници. За двете години, прекарани в столицата на Франция, Ван Гог създава повече от двеста картини — плюс онези двеста, нарисувани в Холандия, — но всяка негова изложба е провал и досега не е продадено нито едно платно, подписано с неговото име. Решавайки на края, че Париж не го приема, Винсент, измъчен, отпътува за Арл.

Повтарям, аз знаех всичко това и също, че художникът просто е остарял. Наистина в нашето време човек на тази възраст става дори по-здрав. През 1996-а хората в периода от тридесет до тридесет и пет или четиридесет години обикновено се подмладяват, и то твърде забележимо. Разбирате ли, личността познава окончателно на какво са способни нейните разум и тяло, възниква уравновесеност, духовна и физическа хармония.

Нямаше съмнение, че с Ван Гог ще бъде по-иначе, пък и той имаше много автопортрети от онова време. Но все едно аз не очаквах да го видя такъв, какъвто се яви пред мен, след като намерих къщата и се качих в стаята, наета от него…

Петте години са преминали над него като нажежен вятър и са унищожили като огън всичко младежко от външността му. Той се е изменил силно, страшно. Не, съвсем не беше онзи, който във вече изчезналия вариант ме изпращаше сутринта в Амстеланд.

Ван Гог седеше зад триножника, надигна се неохотно, държейки палитра и четка в ръце.

Косите му, още тогава редки, са отстъпили назад, оголвайки съвсем изпъкналото чело. Дълбоко прорязани бръчки се извиват от носа до краищата на устата, бузите са съвсем хлътнали, азиатските скули са станали по-остри, придаващи на лицето му нещо жестоко, фанатично. Брадата и мустаците са занемарени, очевидно бе престанал да следи за външността си. В очите, които ме гледат изпод смръщените неясни, се чете упоритостта на отчаянието…

Казах, че бих искал да се запозная с картините му и съм готов да купя нещо.

Недоволен, че са го откъснали от работата му — пред него върху малко столче имаше натюрморт със слънчогледи в маноликова ваза — той постоя, като че идвайки на себе си, захвърли върху перваза на прозореца четката с палитрата, издърпа от рафта няколко платна, опънати върху рамки, нареди ги на пода и се отдалечи към отворения прозорец, пъхнал ръце в джобовете си.

Честно казано, не очаквах такава студенина. Представях си, че ще ме приеме като благодетел, ще започне, както при предишното посещение, да ме уговаря, да обяснява. Нищо подобно. Той започна тихичко да си подсвирква някакъв мотив, прекъсна и след това започна да почуква с пръсти по рамката. Забелязах, че е станал сега по-широк в раменете, някак по-жилав и твърд. Изглеждаше, че ако те удари, може и да те убие. При това не беше напълнял и гърбът му беше все така сковано изправен.

Ван Гог неочаквано се обърна, уловил погледа ми, и аз сведох очи към платната. Всъщност нямаше какво да гледам, аз и така ги познавах.

— Е и какво? — попита той. — Не ви харесват?… Тогава както искате.

— Не-не — отговорих. — Избрах. — Това се изтръгна от мене, без да искам. Изведнъж почувствувах, че не мога да го баламосвам с това, че тук ще поръчам нещо, намиращо се у брат му, а от Париж ще помоля да ми изпрати нещо от това, което ми показва сега.

— Избрахте?… Коя?

Аз посочих „Сеячът“.

— Това ли?

Той я взе, занесе я по-близо до светлината, постави я на пода до стената и се загледа. Лицето му се стопли като на майка, която гледа собственото си дете. След това се обърна към мен и каза предизвикателно:

— Аз оценявам своите неща не особено евтино. Например тази струва хиляда франка. Наистина, малко по-скъпо от кревата, за който искат седемстотин и какъвто нямам.

Чак сега забелязах, че в стаята няма легло. В ъгъла се валяше навит дюшек.

Той прецени мълчанието ми по своему и се усмихна горчиво.

— Да, някои си въобразяват, че заниманието с живопис не струва нищо на самия художник. В действителност можеш да полудееш, когато пресметнеш колко трябва да изхарчиш за бои и платно, за да си осигуриш възможността да работиш непрекъснато един месец. Надявам се, вие не мислите, че нещо такова се създава без размишления, без търсения, без предварителни етюди. Когато човек е в състояние да нарисува картина за три дни, това съвсем не означава, че за нея са отишли само три дни. Отишъл е целият живот, ако искате. Седнете зад триножника, ако не ми вярвате, и се опитайте да съчетаете хармонично жълточервеното с лилавото. Разбира се, когато композицията е готова, това, което е на нея, може да изглежда разбиращо се от само себе си. Така както казват за хубавата музика или за хубавия роман, че като че ли имат способността да се леят от само себе си. Обаче представете си положението, когато нито картината, нито симфонията още ги има, когато тепърва трябва да се създадат, а композиторът или художникът се захваща за работа съвсем без да е уверен, че избраното от него съчетание е изобщо възможно по принцип… С една дума, хиляда и няма какво повече да разговаряме.

Аз се изкашлях, чувствувайки неволна нерешителност, й казах, че цената ме устройва.

— Устройва ви?… й сте готов да я платите?

— Да.

— Да платите хиляда франка? — Той ме гледа известно време, след това сви рамене. — Защо?

— Но как?… Вие поискахте хиляда. Работата ми харесва.

Той направи няколко крачки и се спря пред картината.

— Да, отдадох й много… — След това в очите му се появи тревога, мигновено сменена от гняв. — Кажете, това да не е шега? Тук се срещат и любители на забавленията. Ако за това сте дошли, нямам време. Работя.

— В никой случай. — Доближих се към масичката до триножника, извадих от джоба си портфейл, отброих десет банкноти по сто франка. И да ви кажа, това бяха не онези пари, които носех от бъдещето, а от получените в бижутерския магазин. С донесените, макар че вероятността беше нищожна, можеше все пак да се получи нещо неудобно. В края на краищата те представляваха дубликати на банкнотите, съществуващи тук през 1888-а, и не беше изключена ситуацията два еднакви номера да се окажат един до друг. Наистина при такъв случай експертизата би изпаднала в задънена улица доколкото и едните, и другите биха се оказали оригинали. Не ми се искаше така или иначе да подлагам Ван Гог на риск, собствените несполуки му стигаха. — Освен това — казах аз, — заинтересува ме още нещо в Париж, в галерията Бусо — „Цигански каруци“. Ако благоволите да напишете писмо да я изпратят, бих могъл да почакам тук, в Арл.

Извадих отново портфейла и отброих още петстотин.

Подозрението върху лицето му постепенно се смени с недоумение, а след това с обърканост. Той няколко пъти прехвърли поглед от мен върху парите и обратно.

— Чуйте! Кой сте вие?

Аз бях подготвен за този въпрос и започнах да дрънкам, че действувам уж не от свое име, а по поръчение на богат търговец на едро от Сидней, моя чичо. Търговецът е идвал два пъти в Париж — миналата и по-миналата година, има там и познати художници, много е слушал за самия Ван Гог и за брат му. Известно му е, че засега публиката не признава новото течение, но той има собствен вкус.

— Как се казва?

— Смит… Джон Смит. Работата е там, че чичо ми е скромен човек. Той се е отбивал дори в ателието на Кромон, бил е в „Изложбата на Малкия булевард“, но едва ли е идвал при вас.

— Не помня — поклати глава Ван Гог. — Джон Смит… Но все едно. — Отиде до масичката, нерешително взе парите, отвори чекмеджето и ги сложи там. Погледна ме и този поглед, неочаквано плах, ми напомни за миг предишния Ван Гог. Обърна се към стената, гласът му прозвуча глухо? — Колко странно. За това съм мечтал дълги години — да рисувам и да имам възможността да се прехранвам от това. Ето сега то стана, а аз не мога да се зарадвам. Но защо?

Той тръсна глава:

— Още днес ще пиша до Париж. А сега извинете… Вие сигурно сте отседнали в „Сирената“. Бихме могли да се видим довечера.

Градчето беше пусто, слънцето беше разгонило всички по къщите. Аз си наех стая в хотела точно над същата зала, която Ван Гог скоро щеше да изобрази на картината „Нощно кафене“. Валях се няколко часа в леглото, пъдейки мухите, после, когато жегата намаля, слязох на първия етаж.

Ван Гог седеше недалеч от тезгяха. Приближих. Имаше ожесточен вид, злобно човъркаше с вилицата в чиния с макарони. Попитах как готвят тук и той гневно захвърли вилицата.

— Разбирате ли, дълго ми се налагаше да живея много нередовно, а на края ми се развали стомахът. Ако ядях хубав, силен бульон, бих се оправил. Но тук, в градските ресторанти, никога няма каквото ти е нужно. Стопаните са мързеливи и готвят само каквото не иска труд — ориз, макарони. Дори когато поръчаш предварително, винаги се оправдават, че са забравили или че на печката е нямало място. И постоянно лъжат в сметката. Отначало живеех тук горе, за един месец ми поискаха двадесет франка повече, отколкото трябваше. Но аз не съм богат безделник. Аз работя повече от всички тях тука, от моя страна би било безволие да им позволя да ме експлоатират. Отидох при съдията и той присъди двадесетте франка в моя полза. Но все едно, мошеничеството продължава — нали няма да ходиш всеки път в кметството заради петдесет сантима. В резултат месец и половина я карах без дюшек и бях принуден да идвам да спя тук, макар че вече бях наел стая… Въобще в Арл смятат за свой дълг да измамят всеки външен човек. Особено ако си художник, смятат, че си или луд, или милионер. За чаша мляко те оскубват цял франк.

Поръчах бира. Собственикът, тлъст, с подпухнало лице, я донесе чак след пет минути. Ресторантът постепенно се напълваше. Около масичката на картоиграчите започна пиянска караница.

Ван Гог се усмихна презрително.

— Човечеството се изражда. Аз самият съм прекрасно потвърждение на това — на тридесет и пет години съм вече старец. Разбирате ли, едни работят твърде много — селяни, тъкачи, миньори и бедняци като мен. Измъчват ги болести, те се израждат, състаряват се бързо и умират рано. А другите, като онези там, живеят от ренти и деградират от безделие. Но така не може да продължава. Твърде много се насъбра, ще избухне буря. Добре е все пак, че някои от нас не позволиха да ги замае фалшът на нашата епоха. Това ще помогне на идните поколения по-бързо да излязат на свободен, чист въздух.

Ние пихме и той се огледа.

— Интересно кой е измислил да направи тук тези червени стени. Стаята е кървавочервена и мътножълта с зелен билярд в средата. Получава се сблъскване на най-далечните един от друг оттенъци. Понякога ми се струва, че тук можеш или да полудееш, или да извършиш престъпление… В човека е смесено толкова много. Искаше ми се да изразя, да пресъздам всичко това, но сега се страхувам, че няма да успея. Чичо ви знае как живеят непризнатите художници в Париж. Там получих неврастения. Случва се сутрин да не можеш да хванеш четката, докато не пиеш кафе и не се напушиш. Но изкуствената възбуда е краткотрайна, отново кафе и лула, периодите на работа се намаляват все повече, стигаш дотам, че всяка нова чашка ти дава едно-единствено мазване с четката… Лошото здраве е нещо страшно. Заради него не въставам повече срещу установения ред. И не защото съм се смирил — просто съзнавам, че съм болен, че нямам сили и повече няма да имам.

Платих пиенето, станахме и разговаряйки, тръгнахме през града към полята. По пътя той каза, че вече е изпратил писмото и че ако то завари брат му на място, пратката с картината ще се получи след шест дни.

Слънцето залязваше, пред нас имаше море от пшеница, а вдясно се зеленееха градини.

— Разбира се, сега работата ми върви чудесно — каза Ван Гог. — И всичко това — благодарение на брат ми. Никога по-рано не съм живял при такива условия и ако не постигна нищо, вината ще бъде само моя. Природата тук е удивително красива. Погледнете как сияе небосводът… Ето го и зеленикаво-жълтия дъжд от слънчеви лъчи, който струи ли, струи отгоре върху всичко. А кипарисите и олеандрите са избуяли като луди. Особено олеандрите — всяко клонче е тъй чудно извито, групите клони — също. На два пъти ми се случва, дойда ли да правя етюди, да губя съзнание при тази нетърпима красота.

Ван Гог тази вечер си беше позволил да почива, разхождахме се още дълго. Често той забравяше съвсем за моето присъствие, след това, спомняйки се, се обръщаше към мен с някоя незначителна забележка, задаваше въпрос и се задълбочаваше в себе си, преди да изслуша отговора.

Въобще сега у него имаше някаква отривиста гордост, леко презрителна, като на разочарован човек. Като че ли си знаеше цената, но беше загубил надежда да убеди света в каквото и да е. В Хогевен тогава Ван Гог не беше убеден, че произведенията му са добри, но предполагаше, че упоритият труд ще му позволи да се сдобие с успех. Сега в Арл беше обратното. Той твърдо знаеше, че е станал истински художник, но вече не вярваше, че ще го признаят някога. Дразнеше се много лесно; за излекуването на неврастенията му никак не помагаха стълкновенията с хазяйката, със собственика на ресторанта, със зяпачите, които тутакси се събираха около него, когато започваше да нахвърля някоя рисунка из града. Струва ми се, околните дори малко се страхуваха от него.

След като получи от мене огромната за онези времена сума, той започна да се съживява удивително бързо. Купи си креват — наистина не за седемстотин, а по-евтино, за четиристотин франка. Нае жена да му готви. В очите му се появи нещо топло, бузите му порозовяха, престана да избухва като бесен в отговор на дребните заяждания отстрани. И продължаваше да работи. Да работи с ожесточение, каквото не бях виждал, откакто съм се родил. От сутринта — сандъчето с боите в едната ръка, рамката в другата, триножникът на гърба — и за етюди. Ако си стои в къщи, рисува. В стаята можеш да го видиш само с палитрата и четките, като че ли не спеше и въобще нищо не ядеше. Съзнавайки, че е започнал късно, той се стремеше да сбие, да вмести в година или две онова, за което при другите отива един дълъг творчески живот.

Междувременно пратката от брат му все я нямаше. Съобщиха от Париж, че писмото на Винсент е препратено в Антверпен, но се случило така, че е пристигнало там, когато получателят вече бил отпътувал. Оставаше ми само да чакам, от скука няколко пъти се присъединявах към Ван Гог в неговите походи. Лека полека започвах да му симпатизирам, искаше ми се да поправя някои вече твърде очевидни недостатъди в неговия маниер на рисуване. Но от това не излезе нищо.

Веднъж казах например, че горичката в задния план на етюда му съвсем не е такава на цвят, каквато я е направил, и че никой никога не е виждал такива завъртени дървета и завити облаци като неговите.

Той попита дали горичката изпада от общия фон на това, което той прави. Когато признах, че от неговия фон не изпада, той обясни:

— Започваш с безнадеждни опити да подражаваш на природата, всичко излиза невярно. Обаче настъпва момент, когато вече твориш спокойно, като изхождаш от собствената си палитра, а природата послушно те следва. Разбира се, във всяка моя работа има пропуски, но затова пък аз твърдо знам защо рисувам така, а не иначе. Аз може и да не съм сигурен в техниката си, но винаги влагам жизненост, която според мен трябва да отхвърли грешките на заден план.

Най-после, в края на втората седмица, когато вече бях започнал място да не си намирам, Ван Гог намери изпратеното от пощата момче. Още петстотин франка бяха добавени към предишните хиляда и петстотин и вечерта отидохме в „Сирената“. Ван Гог беше много оживен, показа ми писма от Гоген, каза, че го чака да дойде в Арл. Попита дали между моите приятели или познатите на чичо ми няма някой, който също би се заинтересувал от произведения на импресионистите. Отговорих, че това не е изключено, и очите му светнаха. Той заговори за това, че ако би успявал да продава поне по три картини годишно, той би могъл да осигури не само себе си — на него лично малко му трябва, — но да наеме малка къщичка, където да намерят подслон и други бедствуващи художници, които нерядко загиват от мизерия, самоубиват се или отиват в лудницата. Плановете се рояха, работата вече стигна до това, че ще бъде открита собствена малка галерия в Париж, която би могъл да ръководи Теодор, че търговията с картини ще бъде изтръгната от ръцете на търговците и истинското изкуство ще започне да се разпространява сред народа.

Изпихме три бутилки лошо вино, ресторантът вече опустя, собственикът сънено поглеждаше към нас, качвайки столовете върху масичките.

Ван Гог млъкна, вгледа се в лицето ми и попита тихо-тихо:

— Кажете, истина ли е това?

— Кое?

Той направи жест, обгръщайки залата, където половината от газените лампи бяха вече загасени.

— Това, което става сега… Вие се появихте така внезапно. Вашето пристигане е толкова неочаквано, така несвързано с всичко, било досега. Изведнъж ми се стори, че парите, получени от вас, могат неочаквано да изчезнат и всичко да остане, както преди… Разбирате ли, естествено, аз не съм велик художник, нямах възможност да се уча да рисувам и не ми достигаше талант. Но, от друга страна, едва ли има на земята друг човек, който до такава степен да няма нищо друго освен изкуството. Аз не помня спокоен ден през живота си. Ден, в който да не са ме мъчили угризения на съвестта пред брат ми, на гърба на когото аз увиснах като тежък товар, да не ме терзае гладът или нуждата да си платя наема, невъзможността да си купя бои или да наема модел. Нали не е възможно такава всеотдайност да не струва нищо и никой да не я оцени?

Дявол да го вземе! Знаете ли, той се оказа истински ясновидец! Парите, които той получи от мене, наистина изчезнаха, всичко стана, както бе и преди, защото се наложи трети път да изхлузя Примката. Да я разплета, въпреки че в преписката между двамата братя моето посещение фигурираше като най-важното събитие на годината. При това Ван Гог изпрати петстотин франка на Гоген с най-подробен разказ откъде са се появили…

Но по ред. Аз се върнах от Арл в Париж на двадесет и пети, там се отбих отново в галерията Бусо. Не се канех да изпиша още една картина от Арл — вече нямаше време за това, — а просто така. Исках да видя Теодор — рече толкова много бях слушал и чел за него. Влязох в първата зала и веднага го познах, защото братята си приличаха. Само че по-младият се оказа по-висок, по-благ и можеше да се досетиш, че този човек нито веднъж в живота си никого не е обидил. Той разговаряше с един служител. Постоях, правейки се, че се интересувам от „Къпещите се“ на Реноар, изложени тук, и си тръгнах.

Между другото той също ме е познал — по описанието в писмото на Винсент — и на свой ред съобщил в Арл за кратката ми визита.

Същата вечер отидох на уговореното място и благополучно се завърнах в моето време. Отново всевъзможни вани, масажи. Поглеждам в „Писмата“, там всичко е наред. Прелиствам една монография за Ван Гог, убеждавам се, че тук също са се появили изменения. Казано е, че през юни 1888 година в Арл пристига млад чужденец, купува от художника две картини и няколко рисунки, чиито следи за нещастие след това се загубват. За „чужденеца“ всичко ми е ясно — естествено на Ван Гог моят съвременен френски език се е сторил странен, аз му обясних, че майка ми е французойка, но съм израснал в Сиднеи. А за рисунките изследователят е сгрешил. Забравих да ви кажа, че последната вечер Ван Гог нахвърли моя портрет с молив и ми го подари. Това беше.

Взимам, с една дума, „Сеячът“ и „Циганските каруци“, слагам рисунката в папка и отивам в онзи, първия салон. И какво мислите?… Само след половин час тичах към Института. Тичах, като че ли ме гонят цял взвод полицаи с мотоциклети.

Разбирате ли, отидох и попаднах на мустакатия старец. Той взе картините и рисунката, въртя ги, мириса ги, само дето не ги пробва със зъби. През това време аз разказвам за стария таван. Той кима, да да, казва, разбирам, картините са упоменати, в писмата има подробни описания на всяка. Казва, че е посветил целия си живот на изучаването творчеството на Ван Гог и не може да не познае неговата ръка. След това взема „Циганските каруци“ — не „Сеячът“, а именно „Каруците“ — и натиска едно копче в стената. Шкафът с книгите се отмества встрани, отваря се ниша, в която има апарат, определящ времето на създаване на едно или друго произведение на изкуството. Лъчи, въглероден или там някакъв друг анализ.

Представете си, на екрана възниква надпис: „От порядъка на сто дни.“

Как ви харесва това? Сто дни, тоест три месеца от онзи момент, когато боите са нанесени върху платното. Общо взето, това съответствува на действителността, доколкото „Циганските каруци“ Ван Гог е нарисувал два месеца преди моето отиване при него. Но аз пренесох произведението веднага през нулевото време, от това боите се състариха наистина не със сто години, а само със сто дни.

Относно „Сеячът“ пък старецът казва, че местата с най-дебел слой изобщо не са изсъхнали и лепнат. Но при това той, видите ли, не се съмнява в оригиналността, а що се отнася до портрета, несъмнено съм изобразен аз.

И ме гледа, питайки с поглед как да разбира всичко това.

Съществуването на Времевите примки беше известно на всички. По интервизията поне веднъж седмично предават някакво филмче, снимано тайно иззад храстите или от безлюдни скали с помощта на свръхтелеобектив. Всеки знае, че пътешествието в миналото е възможно, въпреки че се разрешава само в изключителни случаи.

Тогава аз тихичко си прибирам цялото имущество, не казвам нито дума, обръщам се — и с все по-бързи крачки излизам на улицата. За мой късмет всички научни сътрудници на Института в този момент слушаха доклад в залата за конференции. Втурвам се, хващам смаяния Кабюс за яката… Отдъхнах си чак когато излязох от Камерата.

За нарушение на закона за опазване на миналото няма да ме тупат по рамото. В случай че разберат, и кокалите си не бих събрал. Съвсем спокойно биха могли да ме изпратят в кредния период без възможност за връщане. Между впрочем тогава така и постъпваха с рецидивистите — не можеш да живееш между хората, хайде при влечугите, сто или сто и двадесет милиона години назад в миналото. Няма да замръзнеш при тропическия предледников климат, ще се прехранваш с растения. Но две думи няма да има с кого да размениш, страшна скука и в края на краищата сам ще се предложиш на някой тиранозавър за закуска. А ако престъпниците са двама, изпращаха ги с малка разлика във времето — единия само сто години по-късно от другия.

Наистина при моя случай биха се съобразили с младостта ми. Но така или иначе размина ми се. И досега не зная дали старчокът изкуствовед се е обадил, където трябва. Най-вероятно — да. Ако е така, сигурно са ме преследвали, но не успяха. Веднага щом затворих спиралата, „Сеячът“ моментално се озова пак в галерията в Цюрих, „Циганските каруци“ — в Лувъра, рисунката се дематериализира, всякакво споменаване за моето посещение в Арп изчезна от писмата. И посещението ми в салона на булевард „Сен Мари“ остана да съществува само в моята памет като алтернативен вариант, сменен от друг.

И да ви призная, вдигнах ръце. Що се отнася до Кабюс, той въобще легна като труп. Аз и сам чувствувах стената — дори ако донесеш нещо ценно от отдавна миналите векове, така или иначе Примката ще съкрати срока и или ще те обвинят във фалшификация, или ще разберат, че си свързан с Института. Прави-струвай, излиза, че миналото е по-добре да не се закача и политиците не случайно са се отказали. А заедно с това е ужасно жалко. Ето по миналото, съвсем близко. Докато Кабюс е в Института, всичко е мое — от двадесетия век до първия и по-нататък: великите китайски династии, плуващите към Троя гръцки кораби, асирийските кули и египетските пирамиди. Можеш да прескочиш във времето на пиратите, да изровиш съкровищата на Кид; макар че златото не струва нищо, за старинни дублони или древен кинжал ще паднат немалко ЕОЕ-ни. Но как да стане така, че те да останат стари — като няма никакъв начин.

Собствените ми спестявания почти свършиха, за три посещения пропилях петдесет хиляди единици организирана енергия. И нали знаете как става — само преди някакви си три месеца живеех съвсем доволен от положението си, гледах околните отвисоко, гордеех се със себе си, а сега място не мога да си намеря. И вилата, и собственият ми флайер — всичко ми опротивя, чувствувам се просяк в сравнение с това, което можех да имам в случай, че операцията бе успяла.

Вървя и си хапя устните. И хоп — една седмица след завръщането ми съобщават сутринта по телевизията за забележителна находка около Рим. Археолог дилетант, ровейки се в околностите на Валчета, открил в развалините на древен храм, погребан под земята, отвор в стената, скривалище, а в него цяла колекция превъзходни антични камеи — нали знаете, такива гравирани камъни с релефни изображения. Находката датира от двеста години преди новата ера — в това мненията на изкуствоведите и показанията на прибора съвпадат.

Ето, мисля си, на някои им върви. А ти може в миналото да прескачаш — и пак нищо.

Донасят вестниците. На първа страница — заглавия за чудните камеи от Валчета. Изказва се предположение, че това е част от съкровищата на някой римски сенатор от епохата на цезарите, които през смутното време на избивания и екзекуции е решил да я скрие. Тук е и портретът на човека, открил скривалището. Физиономията му е твърде решителна, не прилича някак си на археолог любител. Не гледа към апарата, свел е очи, стараейки се да се престори на овчица, а мутрата му — бр-р-р!

Вечерта звъни Кабюс. Дойде, седна. После каза:

— Глупаци сме ние с тебе.

— Защо?

— Защото не трябваше да мъкнеш картините на Ван Гог в Камерата. Трябваше да ги оставиш там, в миналото.

— От какъв зор?

Без да бърза, той взе вестника с фотографията на онзи щастливец с камеите. Погледна я.

— Познавам този тип. Той идва при мен още преди тебе. Само че ме беше страх да се захвана. Беше преди половин година.

Тогава се удрям по челото, защото започвам да разбирам. Младежът се е промъкнал в италиано-американската Времева примка. Отишъл в Рим през епохата на цезарите, уредил там тези камеи — най-вероятно наистина при някой сенатор. След това обаче не се върнал с тях през Камерата, а намерил във Валчета храма, за които знаел със сигурност, че ще се запази до наши дни. И през нощта, за да не го види никой, скрил плячката си. После спокойно се завърнал в съвременността, сдобил се с четчици, с каквито си служат археолозите, отправил се за Валчета вече по шосето, облякъл синя престилка, взел лопатата, плюл си на ръцете и на другия ден надал вик за находката. Разбира се, за такива работи трябва да имаш характер — в древния Рим с пийналите гладиатори и всякакви градски мошеници слез залез слънце трябва добре да си отваряш очите. Велможите, естествено, си имат телохранители: а и римската стража не си поплюва. Но както се казва: който се страхува от вълци, да не ходи в гората. И какво се получило: камеите не минали през Камерата, лежали две хиляди години в стената, състарили се, което показали и апаратите.

Мисля си така, а после се прекъсвам. Нали учените също са изследвали скривалището и въобще цялото това място. Могли са да разберат, че е прясно разкопано… И веднага се поправям. Не, не е вярно. Важно е не кога го е разкопавал, а кога го е създал. А дупката в стената е направена именно преди двадесет века. Нали той я е пробил там, през първи век, тогава я е напълнил. Целият проблем се обръща с главата надолу. Да се доставят ценности от миналото в настоящето все пак е възможно. Само че трябва да се крият там, а да се „намират“ тук…

Какво казвате?… „Защо не са заподозрели този юначага при неговата външност?“ Ами защото такива птици като „археолога“ и нас с Кабюс въобще в целия свят останаха малко. Народът стана доверчив, всички са благоразположени един към друг, нищо не се крие, можеш да ходиш едва ли не където поискаш. Онова в моя случай беше вече твърде очевидно, затова мустакатият старик се усети.

Е, както и да е. Изпускайки подробностите, ще кажа, че след двадесет дни бях отново в миналия век, по-точно през май 1890 година, в покрайнините на малкото градче Сея Реми, където Ван Гог се намираше в приют за душевно болни. Собствено можеше да се отправя повторно в един от известните ми два периода, но все пак аз видях художника тъкмо когато той беше започнал да се занимава с рисуване, посетих го и в средата на неговия път. Сега имаше смисъл да видя какъв ще бъде Ван Гог към края на живота си, иначе щях да остана с чувството за нещо недовършено. Но най-важното съображение беше, разбира се, че точно по това време той завършва двете си най-знаменити платна — „Звездна нощ“ и „Път с кипарис“. На тях се бях спрял — след всички неудачи и безполезни разходи нас с Кабюс можеше да ни спаси само крупна сума.

Отново е утро. Пазачът на вратата ме пуска, без да пита нищо. В предната част на парка алеите са разчистени, по-нататък е изоставено, пущинак. Вишна, за която никой не се грижи, се преплита с олеандри, шипкови храсти са се смесили с диви рододендрони, а на завоя на пътечката, по която вървя навътре, се издига огромен изсъхващ кестен и жълтите му като есента листа са потънали в заплетената неокосена трева. Насреща ми се изпречва жена с кошница бельо, питам къде да намеря Ван Гог. Това е перачка с меко, плахо изражение на лицето и големи зачервени ръце. Тя уточнява дали имам пред вид онзи, „който винаги иска да рисува“, махва с ръка по посока на зданието, жълтеещо се през листака в далечината, и казва номера на стаята — шестнадесет. Тръгвах, когато жената пак се обръща към мен и казва, че днес на Ван Гог ще му бъде трудно да види когото и да е — имал е припадък съвсем скоро. Тупам се по джоба и обяснявам, че тук ще се намери утешение за него.

Жълтото здание се оказа отделението за буйни — прозорците отвътре са заградени с решетки. Но вратите на централния вход са широко отворени — както тази, през която влязох, така и към противоположната страна на главния корпус. Всички стаи в дългия коридор също са отворени — с по две, три или дори пет легла. Току-що измитият кахлен под блести, кофата и парцалът са оставени до стената, а от втория етаж се чуват тихите гласове на две жени. Изглежда, денят се е оказал спокоен, болните са пуснати в градината, а обслужващият персонал е зает с почистване. Навсякъде става течение. Не бих казал, че обстановката е угнетяваща, но тези небрежно разтворени врати навяват тъга — те подчертават, че обитателите на стаите нямат вече нищо лично, свое, неприкосновено. Преминах целия коридор, завих, озовавайки се сега в едноетажно крило, отидох до края му и тук видях номер шестнадесет.

Вратата е притворена, чукам, няма отговор. В стаята има легло, застлано със сиво одеяло, табуретка в ъгъла. По перваза на прозореца са разпръснати бои, до тях се извисява познатият ми триножник. Има и купчина платна, отдолу виждам да се подава напрашен ъгъл от „Звездна нощ“.

Седнах на табуретката да почакам. Отдалеч се носеше едва чуто свирене на роял — някой все започваше тъжна мелодия, но взимайки няколко акорда, грешеше, спираше и започваше отново.

След това в коридора се чуха стъпки, те се приближиха, аз се изправих в своя ъгъл.

Влезе Ван Гог, изгледа ме с празен поглед, отиде бавно до прозореца. И да ви призная, сви ми се сърцето.

Бих казал, че той изглеждаше смъртно ранен. Драмата с Гоген, лудницата в Арл, където два пъти затварят художника, все същата невъзможност да добие признание — всичко това за две години преминава през него като автоматен откос. Бакенбардите му са побелели, той се е прегърбил, сини кръгове са очертани под очите, които вече не горят, а са прозрачни и гледат там, където друг не може да надникне. Беше облечен в болничен халат и аз си спомних от „Писмата“ че бе избран именно приютът за душевно болни в Сен Реми, защото тук таксата е един франк на ден и обличат болните за сметка на заведението — работите на Теодор след краткия период на сравнително благополучие отново вървят зле, братята са принудени да правят сметка на всяко су.

И въпреки това във фигурата му имаше едно странно отчуждено величие. Гледах го и изведнъж почувствувах, че го уважавам. Тоест уважавам го колосално повече от всекиго на света. Разбрах, че съм започнал да го уважавам отдавна — от втората, а може би даже от първата среща. Какво като не умее да рисува, какво като лицата на мъжете и жените от картините му имат картофен цвят и са зеленясали, какво като полята и разораните ниви съвсем не са такива, каквито той ги изобразява. Все едно, в него имаше нещо. Нещо такова, в сравнение с което много неща изглеждат несъществени и второстепенни — дори например атомната енергия.

Превъзмогнах своя трепет и заговорих, че мога да дам много пари за последните му картини. Такава сума, че той и брат му не само да наемат, но и да купят къща. Че те ще се сдобият даже с цяло имение, че ще поканят най-знаменитите лекари, които ще се грижат за здравето му и ще го излекуват от припадъците на лудостта.

Той ме изслуша внимателно, след това вдигна очи и погледът му изцяло ме прониза.

— Късно е — каза той. — Сега вече нищо не ми трябва. Аз отдадох на своята работа живота и половината си разсъдък. — Той погледна купчината платна, наведе се с мъка и грижливо изтри с ръкав праха от най-горното. Това бяха „Белите рози“. Устните му трепнаха и той тръсна глава. — Понякога ми се струва, че работих, както трябва. Че повече не би било по силите на човек и че този труд непременно ще донесе плодове.

След това се обърна към мене:

— Вървете си. Времето ми е малко, искам да нарисувам още житно поле. Това ще бъдат зелени тонове с равна сила, които ще се слеят в единна гама, чийто трепет ще навежда на мисълта за тихия шум на узряващите класове и за човека, чието сърце бие, когато слуша това.

Последните думи прозвучаха съвсем тихо. С неловко движение той завъртя триножника към светлината.

И ще ви кажа, аз отстъпих, без да произнеса нито звук, поклоних се, излязох в коридора, отправих се през изоставената градина в града, на гарата — и дим да ме няма. Тихо и скромно като овчица. Разбира се, от лесно по лесно беше да дочакам Ван Гог да излезе за нещо от стаята, да вляза за минута и да взема каквото поискам.

Никой нямаше да ме спре на вратата. Никой нямаше да попита какво нося, а мястото в Сен Реми, където платната спокойно щяха да почакат скрити един век, беше вече приготвено.

Но не можах. Не можах, макар добре да разбирах, че на самия Ван Гог няколко хиляди франка, оставени на перваза на прозореца, биха допринесли повече полза, отколкото две негови платна.

Върнах се в столицата на Франция и се прехвърлих обратно в нашето време. Кабюс ме посреща пред Камерата треперещ, алчно гледа куфарите. Но още във влака аз бях намислил друг план, който изложих веднага. Обясних на Кабюс, че не съм в състояние да безпокоя повече нито самия художник, нито роднините му — нека да живеят така, както са живели. Ще действуваме по друг начин. Тъй като познаваме и разбираме вече всичко, по силите ни е да извършим най-грандиозната афера, която не само ще ни възвърне похарченото, но ще ни направи богати за цял живот. Няма да измъкваме по една-две картини. Следва да изберем такова време, когато художникът е знаменит, писмата са издадени отдавна и от работите му са направени множество репродукции. Например края на тридесетте години на нашия век произведенията на изкуството вече са скъпи, но все пак са десетки пъти по-евтини, отколкото през 1996-а. А най-важното е това, че ще платим за тях с нещо, което по наше време не струва почти нищо — със злато.

Разбирате ли, осени ме, че аз напразно се мотах с подготовката на приличен костюм, доставянето на съвременни за Ван Гог пари и прочие. Нали можех да се появя в стария Париж едва ли не в дрипи, да заложа златен пръстен в първата попаднала ми заложна къща, с получените пари да се облека, след това да продам гривна в някой бижутерен магазин, да си купя собствен екипаж и така нататък по възходяща линия. При това няма никакъв риск да те хванат, понеже нищо от това, което предлагаш, не е откраднато и не се издирва. Обикновена контрабанда, но не през пространствената, а през времевата граница.

Продадох флайера си, заложих къщата. Кабюс също отнякъде изнамери ЕОЕ-ни или поне каза, че е намерил — това по начало остана неясно. Да проверя енергетичния баланс на Института аз не можех, а без това как да разбера дали той въобще прибавя нещо към моята вноска. Беше известно, че пътуванията в миналото изискват огромно количество енергия, но точно какво, зависи от периода. От друга страна, на него нищо не му пречеше да казва, че неговият дял е по-голям от моя или е същият, а той винаги казваше, че е по-малък. Наистина аз не се интересувах особено от това — нека дори той да спечели три пъти повече от мене. За завиждане — аз въобще на никого не завиждах, а онзи младеж с камеите ме разстрои само защото моята глупост изведнъж се оказа очевидна… Между другото, налични пари у Кабюс не видях никога.

Но както и да е. Преди всичко взехме два плана на Париж — от тридесетте години и от 1996-а. Задачата се състоеше в това, да намерим здание — по възможност малко и непременно частна собственост, — което през последните шестдесет години е останало без съществени изменения. Търсихме, търсихме и намерихме. Едно време мястото се е наричало улица „Ноар“ а сега — булевард „Боаси“. Едноетажна, но достатъчно масивна къщичка, която се е запазила по чудо около прозрачните колоси, заграждащи втория слой откъм юг. Отидохме дотам, естествено в нея не живееше никой. Моментално се договорихме със собствениците, че ще я наемем за половин година — те дори не поискаха пари за това.

За две седмици дадох поръчки и събрах към шестдесет килограма златни и платинови украшения с диаманти, сапфири и прочие. Така натъпках два куфара, че трудно ги вдигах. Кабюс се подготви в близките дни да се прехвърли да живее в онази къщичка, нагласи ми Камерата — вече за четвърти или пети път, не помня — и вашият покорен слуга се отправи в своето последно, решаващо пътешествие през 1938 година. Специално избрах 38-а, за да не попадна около началото на Втората световна война, когато на никого няма да му е до картини.

Общо взето, всичко ми беше привично. Без особени вълнения изникнах с багажа си посред булеварда през нощта — имах чудесно изфабрикуван паспорт с няколко чуждестранни визи. Отидох на гарата, взех си билет до Брюксел. Оттам се прехвърлих в Ротердам, с параход до Лондон, от Лондон в Хамбург, Кьолн, Лозана в Швейцария и пак в Париж. Мотах се из Европа повече от двадесет и два дни и през това време превърнах в налични пари всичко, донесено от 1996 година. Дори предизвиках паника на пазара на скъпоценности — представете си, изведнъж се предлага накуп такова количество стоки.

В Париж намерих улица „Ноар“ и нашата къщичка. Собствениците се оказаха прародители на младата жена, на която предстоеше да притежава къщата след шест десетилетия, но разбира се от само себе си, те бяха съвсем други хора. Обясних, че пиша роман, че ми харесва старинната атмосфера и че бих искал да поработя тук в пълно уединение. Предложих хиляда франка за един месец — те не пожелаха да разговарят с мен. Обещах пет — замислиха се, а когато казах, че и за петнадесет няма да се поскъпя, попитаха дали могат да останат до вечерта.

По-добро място не можеше да се измисли. Уличката е пуста, безлюдна, само котки се приличат на слънцето и сноват насам натам под вратите. Къщата стои малко навътре, зад нея има сляпа стена на тъкачна фабрика, от едната страна — склад, от другата — тъжна градина, цялата в коприва. Тук дори в дворчето би могло да се закопае в земята цялата Кьолнска катедрала, без никой да забележи.

Нанесох се, разположих имуществото си по стаите, спуснах щорите на прозорците, слязох в мазето. Гледам, тук подът също е покрит с дъски — това за мене е и по-добре. Постепенно се сдобих с инструменти и се залових за работа. Свалих дъските, започнах да дълбая в тухлената основа скривалище. Тъкмо тогава се бяха появили в продажба първите лампови радиоприемници — едни грамадни сандъци, несъвършени, съскащи с прегракнал звук. Засилвах тази машинария горе с пълна мощност, а в това време копаех долу. Разбира се, на ръка. По онова време нямаше дори електродрелки. А зидарията се спластила — строили са за векове. По мое време чак взе да се гледа само това, строежът да не се срути от вятъра или от сеизмични колебания и да е светло и уютно. А тогава са строили двадесет пъти по-здраво от необходимото. Поставяш първо длетото и бъхтиш по него с чука. След това подхващаш тухлата с лоста, натискаш с цялата си тежест и тя излиза със скърцане, като че вадиш кътник. Получаваше се по тухла на час, не повече. Понякога така изнемогваш, че костите ти пукат и ти идва да стачкуваш, да искаш намаляване на работния ден.

Бавя се, туткам се — и все си мисля: сигурно шестдесет години по-късно в този миг Кабюс седи с жена си в мазето и двамата чакат как всеки момент в тухлите ще се появи очертанието на скривалището. Ей че беше интересно, че ето аз съм тук, те са там, в един и същ момент, на едно и също място, но през времето. Аз тук нещо ще направя, а ще се отрази там.

Много ли, малко ли време се измина, но приключих с тази работа. Поочистих се и временно се прехвърлих да живея в хотел „Бонапарт“, недалеч от Люксембургската градина, където можеха да предложат наистина необичайни за онази епоха удобства и комфорт.

Починах си и излязох из града.

Едно такова трескаво беше временцето през този октомври на предвоенната 1938-а. Наскоро Деладие се завърна от Мюнхен и заяви на летището, че той и Чембърлейн „донесоха на Европа мир“. Чехословакия предадоха на германския фюрер, който тържествено заяви от трибуната на Райхстага, че неговата страна няма повече никакви териториални претенции към когото и да било. А Рибентроп, фашистският министър на външните работи, покани през това време при себе си полския посланик в Берлин Липски, за да поиска от Полша град Гданск или Данциг, както се наричаше тогава.

Но Париж още не знаеше това и празнуваше настъпването на обещаната мирна епоха. Над Елисейските полета се стелеше дим от автомобили, новата „Мулен Руж“ въртеше светещите си перки, снимаше първите си филми този, как беше… Жан Габен. Полите постепенно ставаха по-къси, но, естествено, това не бяха минижупите, до които имаше още десетилетия. Отшумя Народният фронт, без страх от нищо буржоата танцуваха в нощните ресторанти „суинг“. Лееше се шампанско, калвадосът излезе на мода, по-късно Ремарк го възпя в романа „Триумфалната арка“.

И, естествено, Винсент Вилем Ван Гог беше вече в пълната си слава. Все пак той получи признание, моят вечен неудачник. Лицето, което така добре познавах, се появи по страниците на списанията, вестниците, дори по будките с афиши. За него се печатаха многобройни статии, книги. Цветната фотография позволи да се направят наново репродукции от негови произведения. Няколко оригинала висяха в Музея на Роден, в Музея на импресионистите, а в Лувъра тъкмо се откри голяма изложба, където бяха събрани около четиристотин негови работи от Лондон, Ню Йорк, от ленинградския Ермитаж, от Бостон, Глазгоу, Ротердам, от московския Музей на изящните изкуства, от бразилския град Сан Пауло, дори от Южна Африка и Япония. Това, което той бе рисувал около дървеното корито или на студа, топлейки с дъх замръзващите си пръсти, това, което трупаше под овехтялото легло, или гладен, с празен куркащ стомах влачеше със себе си от бордея в колибата, после пак в бордея и в лудницата, сега се разпространи по всички континенти, по целия свят. Скиците, които нахвърляше, молейки моряк или проститутка да му позират няколко минути, композициите, които започваше, пресмятайки трескаво, ще му стигнат ли парите за една или друга боя, висяха навсякъде на почетни места, пренасяха се само със специални самолети или в специални вагони, съпровождани от многобройна охрана. При откриването на изложба в Лувъра винаги се изпълняваха държавните химни, а лентата преряза посланикът на република Нидерландия, придружаван от министъра на просветата на Франция. Наистина се сбъднаха думите, които чух от него тогава, при последната ни среща — че неговият труд ще донесе плодове. Ей богу, искаше ми се той да може поне с крайчеца на окото да види светкавиците на фотоапаратите по време на тържествената церемония, опашките, които стояха от сутрин до вечер пред лявото крило на музея, да чуе звуците на оркестъра и разговорите на тълпите. Но всичко това беше невъзможно, както е въобще невъзможно за човек да пътешествува в собственото си бъдеще. Вече половин век Ван Гог го нямаше на земята, никаква сила не можеше да го извади от скромния гроб в Овер, където редом с него лежи и брат му.

Самият аз между другото поради някакво неясно чувство все отлагах и отлагах първото посещение на изложбата. Време беше да започна преговори относно закупуването на картини, но аз се бавех. Вечно бях замислен, разходките по старите есенни улици бяха толкова приятни, пиех по чашка вино в малките кафенета — за съжаление сега някои рецепти са изгубени — слушах самотния звук на китара от дълбочината на малък влажен двор, долавях миризмата на есенните листа, които изгаряха на купчини по градините. Започнах да усещам историята, сравнявайки Париж от тази есен с онова, което той представляваше през 1888 и 1895 година, забелязвах със спокойна тъга неумолимия ход на времето. Наистина, градът все още си оставаше оня стар град, нямаше ги още еднообразните нови квартали и цялата система пресичащи се многолентови пътища, които започнаха да строят през седемдесетте години.

Разхождайки се ето така, една сутрин попаднах случайно на малко гробище. Беше светло, слънчево, пееха птици. Знаете как става при тях — започва една, като че ли опомняйки се, към нея се присъединяват още две-три, а към тях още десетина. Концертът продължава минута, внезапно всички замлъкнат и така до онзи миг, когато някоя отново ще наруши тишината. Седнах на скамейката, премина бавачка с момиченце, недалеч крачеше на зад напред слабичък млад поет, шепнейки си някакви стихове. Кой знае защо тук мисълта за смъртта не изглеждаше отблъскваща.

Погледнах скромния каменен кръст пред себе си и видях надпис: „Йохана Ван Гог-Бонгер. 1862-1925“. Разбирате ли, това беше гробът на жената на Теодор. Същата, за която Ван Гог пише в писмата се „скъпата сестра“. Онази жена с изплашения поглед.

Казах си, значи е умряла. Впрочем в това нямаше нищо чудно. Така или иначе от времето на запознаването ми с нея са изминали повече от четири десетилетия. Тоест изминали са, както сам разбирате, за нормалния живот, за историческото развитие, но не за мене, който се яви в 1938 година, кажи-речи, същият двадесет и пет годишен глупак, какъвто беше тогава на улица „Донасьон“ през 1895-а.

Ставайки от скамейката, аз се приближих до чугунената оградка. Клоните на порасналия жасмин леко се поклащаха, кръстът бе ограден с три венеца от изкуствени цветя, затворени в стъклени калъфи според обичая от началото на века. Наведох се, за да разчета думите върху полу-изгнилата лента, внезапно по гърба ми преминаха тръпки, а гърлото ми се сви.

„ВЯРНОСТ, САМООТВЕРЖЕНОСТ, ЛЮБОВ“ — ето какво беше написано там.

Така удари първият гръм. Изправих се, прехапах устни… Добро семейство е имал Ван Гог. Единият рисува, другият го подкрепя, като се лишава сам, а третата не позволи на света да пропусне, да отхвърли незабелязано това, покрай което той вече бе готов да премине равнодушно. Аз си спомних Йохана, нейните малко изпъкнали очи, достойнството, с което тя каза тогава, че няма да продаде картините. Наистина е необходима вярност, за да заявиш, че произведенията на полуоткачения отцепник и неудачник са нужни на човечеството. Действително се иска любов за това — дълги години ден след ден да разчиташ измачканите, пожълтели листчета, да разшифроваш редовете на нервно бягащия почерк, думи и фрази на дива смесица от холандски, английски и френски, да съпоставяш, преписваш, привеждаш в ред. Но тя се нагърби с този самоотвержен труд, посвещавайки му собствения си живот, преодоля всички пречки, съумя да убеди съмняващите се издатели и издаде първото томче. Сега нея отдавна я няма, но до съвременниците достига горчивата жалба на Винсент от Хогевен, Нюнен и Арл, неговият гняв и надежда.

Дявол да ме вземе!… Смутен излязох от гробището и неочаквано за себе си се отправих в Лувъра.

Пристигам. Тълпа, тъпчене на място, бавно придвижване. Разбира се, всички са вежливи, доброжелателни… И говорят. Сравняват Ван Гог с другите импресионисти и постимпресионисти, търсят всякакви взаимни влияния. Един харесва портретите, друг възторжено говори за пейзажите. А аз мълча и мисля, че всичко това е хипноза. Няма спор, той беше велик, прекрасен човек, обаче що се отнася за художника, тук запазвам собственото си мнение. Да рисува той не знаеше и не се научи. Нали аз с очите си видях как работи, това е цапанипа, а не живопис, критиците и изкуствоведите не могат да ме измамят.

Минаваме във вестибюла, купуваме си билети. Служителите са празнично приветливи и едновременно сериозни, като в храм. Мраморни стълби, разговорите стихват, стъпките стават по-приглушени, внимателни.

Първата зала. Теснотия… Стоя и кой знае защо не се решавам да вдигна очи. След това се оглеждам. Пред мен са „Селяни ядат картофи“, „Тъкачът“, „Момиче в гората“, „Старата кула Нюнен“. Всичко ми е добре познато.

Както гледам, изведнъж картините се разширяват, увеличават, откъсват се от местата си, летят към мене. Това е като чудо, като фантастика. Гърми гръм, свири музика и аз съм пак там, в покрайнините на Хогевен, в бедната къщурка късно вечерта. Хората са неподвижни около блюдото с картофи, но в същото време те се движат; мълчат, но аз чувам немногословната им реч, усещам мислите, чувствувам връзката им един с друг. Такива са те, с ниски чела, некрасиви лица, тежки ръце. Те работят, произвеждат същите тези картофи, груби тъкани, прости продукти от първа необходимост за живота. Затова те и употребяват сами много от онова, което произвеждат, но някаква част от техния труд под формата на данъци, поземлена рента и други такива отива за това, другите да се развличат, от тази част възникват дворци, скулптури, симфонии, благодарение на нея се развиват науката, изкуството, техниката.

Мъжът е протегнал ръка към блюдото, жената го гледа тревожно, вече толкова изморен — кой знае защо той не отговори на нейния въпрос. Старец духа един картоф, замислена старица налива чай. На нея вече не и е до тези конфликти, които могат да възникнат между младите, тя знае, че дребното разногласие или дори скарване ще бъдат погълнати, отнесени от постоянния поток на живота, в който има късичка пролет, бързи мигове любов, а след това само работа, работа, работа…

Аз разпознавам лампата, висяща над масата, задимения таван, познавам самия мъж. Ето сега аз ще вляза при тях, той ще дояде бавно своята порция, след това ще стане, за да ми даде възможност да поговоря с художника. Той няма никакво образование, умът му не е изтънчен и бърз, но той излиза на тъмната улица, знаейки, че „така трябва“, за да се помогне на бедния чудак, който наема ъгълче у тях.

Тези селяни като че ли не са оставили нищо бляскаво, забележително на земята и в общия летопис на племената и държавите, но тяхното трудолюбие, неосъзнатата, почти механична упоритост, с които те се бореха за собствения си живот и живота на своите близки, позволиха на човечеството да преживее, да премине онзи най-опасен момент от историята, когато всичко се крепеше върху мускулна сила, когато човекът като вид в огромното си мнозинство попадна при условия може би по-лоши от тези на животните, когато епохата на биологическото му усъвършенствуване беше вече свършила, но все спи; не бяха настъпили другите фактори. На тях им беше трудно, на селяните, на тъкачите със сиви лица, но те ни позволиха да запазим човечността и да стигнем в бъдеще до възможностите на дълбокия, всестранен контрол над околната среда…

С трепет, с вълнение започвам да разбирам какво е извършил Ван Гог — художникът. Оставил ни е тях — тези прости работници, не е позволил те да потънат в забрава. Но нещо повече, той е намекнал, че за бъдещото изобилие от блага, от театри, стадиони, от възвисили се нагоре гравове-мегаполиси, какъвто например стана Париж около 1995-а, и за всякаквите други чудеса, каквито и по мое време още нямаше, ние сме задължени и ше бъдем задължени и занапред не на леещия си от нашето светило поток енергия, не на гигантските сили, задържащи заедно частиците на атомното ядро, а на човешкото сърце.

Дявол да ме вземе!… Хвърлям се във втората зала, в третата, обратно в първата. Разблъсквам хората, ту застивам на място, ту се затичвам. Гледам „Звездна нощ“, донесена в Лувъра от Музея на съвременното изкуство в Ню Йорк, и ми идва наум, че в звездите Ван Гог е виждал не само светли точки, както ние всички, но е прозрял огромните корони, простиращи се на милиони километри, съобразил е всеобщата връзка на всичко с всичко, поетичната зависимост на нашия живот от онези тайнствени процеси, които протичат в Космоса — зависимостта, която едва много години по-късно откри ученият Чижевски. И не само това! Осенява ме, че развивайки се от картина към картина, Ван Гог е предвидил проблемите, пред които човечеството ще се изправи чак столетие по-късно, когато природата, уж вече покорена, ни изигра нов номер, доказвайки, че не може да бъдеш неин господар, а само приятел и сътрудник. Аз виждам самостойната ценност на битието, сложността на вечно живеещата материя, напрегнато застинала в яркостта и резките контрасти на неговите натюрморти, чувствувам в големите му композиции пулса на биосферата.

А от пейзажите се лее зеленовато-жълтият дъжд от слънчеви лъчи, за който той ми говореше в Арл, кипарисите се увиват като луди, морето прелива от розовост и синьота и всичко това обещава настъпването на онези времена, когато човекът, освободен от грижата за хляб, ще разбере най-после колко е прекрасен светът, в който му е било съдено да се роди…

Какво да ви кажа? Целия ден прекарах в Лувъра, а вечерта седнах на една скамейка в Люксембургската градина и се замислих. Всичко това е много хубаво, картините — ето ги пред мене, ще предложа невиждана сума и ще мога да купя по-голямата част от тях, разбира се. Но, от друга страна, скоро хитлеристи с рогати каски ще наводнят Европа и редом с тези, които се борят против тях, ще се изправят произведенията на великите художници, писатели, композитори. В Холандия ще се създаде партизански отряд „Ван Гог“, томче „Писма“ ще намерят във вещевата торба на червеноармеец, убит на фронта при Ленинград. Жълто-зелената слънчева светлина ще бъде нужна на хората и през трудния следвоенен период, през петдесетте и шестдесетте години — сложни и тревожни. Нима ще се окажа такъв последен мерзавец, че да иззема Ван Гог от историята на човечеството, да го скрия точно през това време, когато има най-голяма нужда от него?

Станах, отидох в хотел „Бонапарт“, взех двата си куфара, натъпкани с долари, качих се на метрото, слязох около Двойния мост. Спуснах се под свода до реката, настаних се удобно, отворих куфарите и започнах полекичка да хвърлям банкнотите във водата. Отделях стодоларовите хартийки една по една, те се изплъзваха от ръката ми, плуваха десетина метра, а след това постепенно потъваха. До мене седна изпокъсан въздебел скитник. Помълча, попита фалшиви ли са. Отговорих, че са истински. Той се осведоми колко са били, аз обясних, че около милион и половина налични и още три и половина в чекове. Той гледа известно време как разпечатвам пачките и каза:

— Остави един долар. Ще си купим вино.

Дадох му десет долара, той донесе огромна бутилка младо корсиканско. Останах да пренощувам с него на същото място под моста, в съдрана палатка, а после живях там още две седмици. Хотелът ми беше опротивял, не отидох там нито веднъж, нито на улица „Ноар“, където зееше в мазето изкъртеният под. Със скитника се прехранвахме около Орлеанската гара. Пренесеш нечий куфар, помогнеш на някой шофьор да си разтовари колата — нелошо печелехме. Приятен човек беше този пълничкият. Все ме хвалеше, че съм пуснал парите в реката. Казваше, че те създават само главоболия.

Четиринадесетте дни прелетяха бързо, настъпи тринадесети октомври, когато трябваше да ме повика 1966-а година. Явих се около дванадесет през нощта на булевард „Клиши“, заставам на познатото място. Настроението ми е отлично, току-що си бяхме устроили със скитника прощална вечеря там, под моста.

Гледам ръчния си часовник — той беше между другото наш, с кристали, но в „мозеровска“ кутия, не можеше нито да избързва, нито да изостава. Всичко е точно, още петнадесет секунди — и сбогом, 1938-а.

Поех въздух в дробовете си, леко повдигнах ръце. Когато те всмукват в Камерата, за миг ти се струва, като че се хвърляш от кула във вода или, да речем, скачаш нагоре с ракетна раница. Разбира се, съвсем за малко.

Е, мисля си, нека само Кабюс да почне вечното си хленчене, нека да посмее само дума да каже. Като го цапна между очите — ще се научи, користолюбецът, как се нарушава Световния закон, подписан тържествено от представители на различни народи и епохи!

Остават пет секунди… две… една и…

И нищо!

Учудих се, реших, че може да съм сбъркал с една минута — да не съм запомнил срока точно. Още веднъж повдигам ръце. Секундите текат. Три… една… нула.

И пак нищо.

И знаете ли, така и си останах във вашата съвременност. Не ме прибраха нито през тази нощ, нито през следващата, нито цялата седмица, през която ходех на булеварда. Останах тук, в 1938 година, а след това вече заедно с всички на общо основание доживях, достигнах ето до тази, 1970-а…

Какво казвате? „Кабюс се е разсърдил“… Честно казано, в началото и аз така помислих. Бяхме се уговорили да прекарам в 1938-а три месеца. Прецених, че Кабюс и жена му към края на този срок са разбили пода в мазето, видели са, че там няма нищо и са решили изобщо да не ме прибират. Но, от друга страна, би могло да бъде и съвсем иначе. Тук цялата работа е в измененията, които не могат да се предвидят. Помните ли, говорихме, че дори след като затвориш спиралата, някакви последствия от пребиваването ти в миналото все пак остават. Аз не ви казах, че всеки път, когато се завръщах от Ван Гог, намирах Кабюс променен. Него и от самото начало момичетата не го поглеждаха, в резултат на първото ми пътешествие носът му се издължи още и се изкриви. След затварянето на спиралата носът стана къс, но остана крив. И тръгна тя така. Когато се върнах след второто пътуване, той беше вече не Кабюс, а Бабус и беше станал по-нисък. След третото ми пътешествие физиономията му стана съвсем като на пор — знаете ли, такава издължена цялата напред. Аз даже не криех учудването си, той ме питаше винаги при излизане от Камерата защо така странно го заглеждам. Веднъж заподозря нещо и започна да разпитва не е ли бил по-рано красавец. А след четвъртото пътешествие той беше женен вече не за мършава брюнетка, а за дребничка блондинка, закръглена, с неизразителни очи и ниско чело. Обаче Кабюс, разбира се, е само най-очевидният пример — онова, което най-напред ми се хвърли в очите. Имаше и други промени.

Дори нещата около Ван Гог между другото също се изменяха. Гледаш писмата му и другите материали за него преди поредното пътуване, там е едно, а когато се върнеш — малко по-друго. Ето сега чета в книгите, че „Селяни ядат картофи“ художникът е нарисувал през 1885 година, а когато пътешествувах първия път, това беше през 1883-а. Наистина, самата картина остана съвсем същата. И на края още един важен момент. Колкото по-близо до своята собствена съвременност се ровиш в миналото, толкова повече се забелязват всякакви странични ефекти. Съвсем същото, както ако някоя весела компания си хареса уютно заливче по реката, а после някой се вдигне нагоре по течението и за да си направи шега, излее във водата кофа боя. Ако той направи това на десет километра от мястото, където стоят останалите, никой нищо няма и да забележи. А ако е на три крачки, водата ще бъде цялата червена или там зелена. Нали аз последния път отидох именно в близкото минало, а освен това предизвиках там такъв шум, разпродавайки скъпоценности за няколко милиона. Затова съвсем не е задължително Кабюс да се е разсърдил и обидил. Би могло в новия вариант на историята той да не е станал техник при Времевата камера, да не е намерил вратичка да попълва енергията, ние с него просто да не се познаваме или изобретяването на Времевата примка да се е отдалечило в бъдещето. Нещо повече, би могло при осъществилите се изменения, при друга алтернатива аз самият въобще да не съм се родил като онзи сержант в Рио. И да е нямало кого да върнат.

Така или иначе аз не се завърнах в бъдещето, останах тук. И да знаете, не съжалявам. Още е неизвестно какво би излязло от мене през 1996-а.

Младежта тогава се вълнуваше от друго, от ЕОЕ-ни се интересуваха малцина, светът бързо се променяше. Аз щях да продължа своите машинации — именно затова, защото беше безопасно, — да се самозабравя, естествено, и в края на краищата щяха да ме засилят в мезозоя при птеродактилите.

А тук животът ми потръгна добре, доволен съм. През 39-а войната започна, участвувах в Съпротивата, после се ожених, тръгнах на работа. Имам две дъщери, по-малката завършва университета, по-голямата е омъжена, имам и внучета. Наскоро постъпих тук, в музея, като пазач в залата на Ван Гог. Все гледам как идват хората — възрастни или момчета с панталони клош, момичета с кръгли очи. Стоят, гледат и на всеки попада в сърцето зеленовато-жълтият лъч. И ми е толкова приятно, че не отмъкнах тогава картината…

Аха, ето и звънеца, ще затварят, трябва да ставаме… Какво казахте? Помня ли аз какво трябва да се случи от 1970 до 1996 година, какви събития ще станат?… Помня, естествено, и бих могъл да разкажа всичко. Само че няма смисъл… Защо?… Ами, първо, защото аз попаднах тука и със своето присъствие оказвам известно влияние. Но не това е главното. Аз нали ви обяснявах, нима не разбрахте?… „Да не се прави нищо?“ Не, защо пък, напротив, всичко трябва да се прави. Бъдещето съществува винаги, но как се осъществява то там занапред, зависи от това, как постъпваме ние в своята епоха. Ето да допуснем, вие искате да извършите нещо, ако изпълните своето решение, настъпва един вариант на бъдещето, а ако се уплашите или ви домързи — друг, вече без вашата постъпка. И така от най-малките неща до най-големите. Бъдещето — това е безкрайност от алтернативни варианти и кой от тях ще стане битие, зависи изцяло от всички нас. Аз знаех един вариант, но те са безбройно много, затова нищо не може да се каже отнапред с изключение на най-общи неща.

Така че вие не питайте какъв ще бъде утрешният ден. Искате ли той да бъде великолепен и блестящ, правете го такъв. Моля ви се!