Дамян Дамянов
След работа

Каквото имал е да свършва, го е свършил.

От нещо свое вътрешно огрян,

Излизаше. Нехаен. Млад. Щастлив.

Разкършен.

На гръб — със облак ветрено-басмян.

 

Прекрачвайки портала сводест на завода,

Под залез, който цял го бе пробол,

Ми заприлича на светец иконно-модър,

Взел цялото небе за ореол.

 

И закъде се бе забързал тай? За среща?

За мач? За кино? Просто — за покой?

Ах, все едно. Занякъде, към някого, към нещо

Усмихнат бързаше в живота той.

 

Завидих му. Повярвайте, съвсем без злоба.

На младостта, на облака му лек,

На таз усмивчица, на ореола объл…

Той всичко имаше — усмивка, труд и обич.

Какво ли друго трябва на човек?