Дамян Дамянов
Зимна повест

Виелица. Въртопи сняг.

И студ с език на пепелянка.

Една замръзнала ушанка.

Едно шосе от смърт и мрак.

И рейс над пропастния ръб.

И той — с ушанката, безгласен,

Тях всичките, комай пренася

Не с автобуса, а на гръб.

Виелица. И сняг. И път.

И рейс, надвиснал с вик на хора.

Еднички фарове в простора —

Очите в тъмното горят.

Обикновен. Съвсем безличен.

Съвсем на всички нас приличен

И все пак друг…

Със поглед мек,

Върви той тихо през света.

Светът дори не го познава.

Със кичур снежен оттогава,

Минава, тихо поздравява.

Но хората не го и помнят —

Отминала е пропастта…