Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Электрическое вдохновение, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Север Гансовски. Млечният път

Разкази и повести

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №54

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: д-р Димитър Пеев

Преводачи: Валентина Димитрова, Александра Каназирска, Александър Кючуков

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Руска — съветска, I издание

Дадена за набор на 25.I.1984 г. Подписана за печат на 14.V.1984 г.

Излязла от печат месец май 1984 г. Печ. коли 21. Изд. коли 13,59

УИК 13,25. Формат 32/70×100 Изд. №1745. Цена 2,00 лв.

Страници: 336. ЕКП 95363/21431 5617–140–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С — 32

© Александра Каназирска, Александър Кючуков, Валентина Димитрова, преводачи, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

Север Гансовски

„Шесть гениев“ © Изд. „Знание“, Москва, 1965

„Идет человек“ © Изд. „Молодая гвардия“, Москва, 1971

„Человек, который сделал Балтийское море“ © Изд. „М. гвардия“, Москва, 1981

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне

— Същината на моето откритие — каза Изобретателя, който внимателно пристъпваше след главния режисьор през купчините задкулисен боклук и мъкнеше след себе си тежък метален сандък — се състои в това, че аз изхвърлям от театъра такива остарели понятия като вдъхновение, талант и други подобни. Въобще премахвам човека. Но, първо, няколко думи за изкуството. Както знаете, изкуството е преди всичко общуване. В случая, тоест в театъра, общуване между актьора и зрителя от разстояние.

— Знам, знам — отвърна главният режисьор. Той намръщено се вглеждаше в задната част на декора от „Необозрими далечини“, захвърлен върху зелената полянка от „Сержантът от милицията“. — Ама че хора, а? Колко пъти съм казвал да не трупат тук тези вехтории. Ако стане пожар, кого ще дърпат? — После се обърна към Изобретателя. — За изкуството знам всичко. Нали в института само с това ни тъпчеха главите. А откъде да вземеш тридесет метра тюл за „Двете братлета“, никой не ти казва. — Режисьорът внезапно спря и като порови в купчината декори, измъкна оттам парче лен, оцветено с отровнозелена анилинова боя, подозрително го огледа. — Това пък какво е?… Питам, какво е това? — повиши глас. — Хей, има ли някой тук?… Разбирате ли какво са направили? — обърна се той към Изобретателя. — Разрязали са арката от „Мария Стюарт“.

Изобретателя деликатно замълча. Само остави на пода кутията с грубо изведените превключватели.

От тъмните дълбини на помещението се появи човек с овехтяло детско сако и боядисани ръце. Върху лицето му бе изписана повест за повече от скромна заплата, за работа на „гол ентусиазъм“, за липсата на почти всякакви материали, която веднага издаваше художника от провинциален театър.

С треперещ глас човекът обясни:

— Аз я разрязах, Салтан Алексеевич. Трябваше да се направят драпериите в квартирата на Чебоксарови от Луди пари".

— Какво-о-о!? — Главният режисьор пребледня, после лицето му придоби морав оттенък — Та нали утре даваме „Мария“ едновременно с „Лудите“. — Той се обърна към Изобретателя. — Как ви се струва, нима може да се работи така?

Лицето на Изобретателя беше насечено от бръчки, дълбоки като пукнатини в земната кора. Челюстта му бе издадена, а синкавочерните му гъсти коси сякаш израстваха от веждите. Но въпреки неандерталската си външност той бе патил и препатил човек и отново избягна отговора, като направи неопределен жест.

Художникът пристъпи от крак на крак и на края каза:

— Наложи се, Салтан Алексеевич. Зрителите взеха да мърморят. Аз самият чух през антракта някакъв човек да казва: „В пояснението на Островски се казва «богато обзаведена гостна», а това тук е по-скоро пушалнята на театъра, отколкото апартаментът на Чебоксарови…“ Нали знаете какви хора има? А за „Мария“ ще вземем сивия параван от „Вярвам в теб“. Той добре поема светлината.

— Не! — почти изписка главният режисьор. — Това не е живот. — Втората фраза прозвуча в басовия регистър. — Още днес си подавам оставката. Забравихте ли, че в същото време върви и „Вярвам в теб“? — Той се потупа по джобовете с треперещи ръце, намери шишенцето с нитроглицерин, извади таблетка, пъхна я под езика си и страдалчески се подпря на малкото, мръсно сутеренно прозорче.

Художникът се прокашля — щом веднъж е почнал…

— Салтан Алексеевич, освен това исках да ви кажа, че резервната лупа на втория прожектор се спука — от пренагряване. А Смирнов, осветителят, днес не дойде на работа. Беше почнал да оправя кабелите в първа ложа и така ги остави. Ще трябва някак си да се оправяме.

Без да отговаря и да се обръща, главният режисьор само вяло махна с ръка.

А зад прозореца си течеше животът на провинциалния град, който нямаше нищо общо с изкуството. Девойчета, целите облечени в найлон, претичваха край древната църква, построена през VI, а може би и през XVI век. Край новопостроените блокове момиченца скачаха на въже. По праисторическите павета с достойнство крачеше сътрудникът на районния комитет на път от столовата към службата си. Чудовищната, тихоокеанска ширина на изпратените маншети на панталоните му беше предизвикателство към всякакви модни течения. Някакъв шофьор се бе показал от високата кабина на своя МАЗ и викаше с клаксон възлюбената си.

И изведнъж главният режисьор им завидя. Той разбра, че целият му живот е бил една огромна грешка. И във ВИТИЗ не трябваше да влиза, и бракът му беше неудачен — взе жена, която и досега му натяква за столицата и за това, че напразно е дошъл в това забутано градче, а и тукашната публика не го разбира и все още не го признава. И изобщо всичко му се стори лошо и неприятно.

После главният режисьор на два пъти дълбоко въздъхна и веднага си помисли, че лично неговите работи са добре приемани от зрителите, че жена му все пак ще дойде, че има и по-затънтени районни центрове, че нима трябваше да стане пожарникар, щом така добре разбира и чувствува сцената.

Всичко това премина през главата му за части от секундата.

— Е, добре — каза той, — ще трябва някак да се оправяме. Между другото, къде е червеникавият дунапренов храст? Спомняте ли си го, онзи, който ни дадоха в Хипротеатъра. Искам да го пусна в първо действие на „Луди пари“.

— Няма да стане — поклати глава художникът, който добре познаваше способността на режисьора за бързо душевно възстановяване. — Той позеленя. Нали знаете, тези пластмаси страшно бързо си променят цвета. Беше есенен храст, стана пролетен.

— А другият храст?… Онзи, зеленият. Може пък той да е пожълтял през това време. Проверете. — Главният режисьор рязко се обърна към Изобретателя: — Е, а по-нататък? Говорете, слушам ви.

Изобретателя пристъпи напред.

— Чели ли сте статията ми „Перцепция и аперпепция при ролевите игри на децата от предучилищна възраст“?

— Чел съм я, в „Театрален живот“. Продължавайте.

— Не беше в „Театралния“, а в списанието „Проблеми на предучилищното възпитание“.

— Е, да де. Нали ви казвам, че съм я чел. Още миналата година в същото това „Възпитание“. Говорете по-нататък.

— Но списанието миналата година не е съществувало. Всъщност това няма значение… Работата е там, че аз разглеждам театралното изкуство от гледна точка на електровълновата теория. От една страна, това е актьорът или индукторът, а от другата — зрителят или перцепиентът. Между тях се осъществява дистанционна биорадиационна връзка. Актьорът преживява и следователно индуцира енергия. Тя попада в главния мозък на зрителя и предизвиква там прегрупиране на атомите, емоция. Схващате ли мисълта ми? По тази логика талантливият актьор се отличава от посредствения само с по-активната индукционна дейност на предаващите електромагнитни мозъчни структури. Как мислите, какво е правила със зрителите например Елеонора Дузе? Нищо свръхестествено — само е придизвиквала прегрупиране на атомите в ядрата на ганглийните нервни клетки. Съгласни ли сте с мен?

Докато траеше дългата реч на Изобретателя, погледът на главния режисьор бе успял да се замъгли, но той сподави прозявката си и каза:

— Общо взето, съм съгласен… Значи, от пиесата нищо не зависи?

— В общи линии, да…

— Значи, от пиесата нищо не зависи?

— От коя пиеса?

— От тази, която играят в случая.

— Ах, от тази! — За миг Изобретателя се запъна. — Разбира се, че зависи, но много малко. Ако говорим сериозно, то тя въобще няма значение. Нали целта на театъра е да се предизвикат емоции у зрителя. А щом е така, значи, главната ни задача е да увеличим мощността на индуктора, тоест да засилим излъчването на енергия от главния мозък на актьора. Ще ви дам пример. — Той направи крачка към режисьора и го хвана за ръката. — Гледайте ме в очите. Усещате ли нещо? Сега ще индуцирам.

Главният погледна в хлътналите като пещери очи на Изобретателя. В тях като че ли нямаше нищо.

— Не, нищо не усещам.

— Прекрасно! — възкликна Изобретателя — Стойте така. — Той бързо се отдръпна в другия ъгъл на стаята, извади бележник и написа нещо в него. Намери контакт на стената, превъртя нещо в апарата си и той тихо забръмча. — Сега внимание! — Изобретателя насочи окото на апарата си леко нагоре към себе си, вторачи се в събеседника си и се изправи.

Минаха няколко секунди. Главният вдигна ръка и се почеса по носа.

— Чудесно! — зарадва се Изобретателя. Той изключи апарата, изтича към режисьора и му показа бележника. Там пишеше: „Да си почеше носа.“ — Това е.

— Какво „това е“.

— Не разбрахте ли?

— Какво трябваше да разбера?

— Това е моментът на индукцията. Разбирате ли, аз си представих, че ме сърби носа, а апаратът увеличи силата на преживяването и то се предаде на вас. Но нали и задачата на актьора е да предаде на зрителя емоции. Разбирате ли, това е биорадиационната връзка. Принципът на действие на този прибор е следният: той интензифицира дейността на спиралите на нуклеиновата киселина в мозъка на изпълнителя. Спиралата започва да играе ролята на предавателна антена и възбужда съответните клетки и в зрителя. Ясно ли ви е?… Почакайте за минута.

Изобретателя отново се озова в ъгъла. Работеше с маймунска бързина. В апарата светна някаква червена лампичка, после жълта. Бръмченето се усили. Изобретателя отново се втренчи в режисьора.

Изведнъж в стаята започна да надвисна нещо. Замириса на малка катастрофа. Всичко изглеждаше безсмислено и несигурно. Земята безцелно се въртеше около своето Слънце, планетите напразно и безнадеждно пътуваха по орбитите си. Шофьорът на камиона отвън продължаваше да натиска клаксона, но беше повече от ясно, че никой няма да се покаже. Безмилостните закони на физиката все по-бързо и по-бързо тласкаха Земята, Слънцето и цялата Галактика към дълбините на черните космически бездни, а от дяволските им недра вече се носеше насреща Антигалактиката, за да изчезне всичко в един колосален взрив. Нямаше смисъл да се търси другият дунапренов храст. Настъпваше краят на света.

Главният режисьор почувствува, че косъмчетата по ръцете му настръхват. В гърлото му беше застанало нещо поресто, той едва дишаше. Беше стъпил на земята, а имаше чувството, че се намира на разпадащ се сал, който се носи към водопад. Искаше му се да закрещи, да побегне, но не можеше да се помръдне.

— Това е страх — каза Изобретателя. — Сега индуцирах страх — Той се наведе и изключи апарата.

Почти веднага от улицата се чу радостен басов вик:

— Манюра!

Нечии бързи крачета притичаха край ниското прозорче. МАЗ-ът весело изрева и мощната кола се понесе надолу по улицата.

Слънцето се мъчеше да проникне в стаята през прашните изрисувани стъкла. Победоносно се надуваха огромните полегнали листа на лопуша. Всичко си беше на мястото. Очарованието свърши.

— Разбирате ли — засуети се Изобретателя, — самият аз изпитвах само ей толкова страх. — И той показа крайчеца на пръста си. — А апаратът усили емоцията и я предаде на вас. Но работата не е само в това. Другото важно нещо в моето откритие е, че аз превеждам всички елементи на актьорското майсторство на езика на електростатиката и електродинамиката. Вживяването, общуването, обаянието за мен не са нищо повече от радио и електричество. Ако сте чели статията ми „Перцепция и аперцепция при ролевите…“

— Вижте какво — главният режисьор изведнъж се ядоса, — стига сте ми надували главата с тази ваша перпе… Как беше там? С една дума, с тази същата. Направо ми кажете какво можете да направите за нас и какво ви е нужно, за да го направите. Да не мислите, че имам време да слушам теориите ви?

— Трябва ми актьор — прочувствено каза Изобретателя. — Или актриса. Най-слабата ви творческа единица. И тя така ще изиграе ролята си, че всички ще изпопадат.

— С това трябваше да започнете. Ей сегичка ще ви покажа Заднепровска. Наскоро й отрязахме от заплатата и сега съжаляваме. Вече ходи и при прокурора, и в районния комитет. Елате горе. Сега тъкмо е на репетиция. Кутията може да оставите тук.

В репетиционната зала, където благодарение на някакво архитектурно чудо температурата и през зимата, и през лятото си оставаше точно нула градуса по Целзий, се поставяше някаква пиеса от местен автор.

Главният режисьор и спътникът му влязоха. При появяването на страшния вожд по сините от студ лица на актьорите премина тръпка, след което шест чифта очи се обърнаха към Изобретателя и в тях се отрази едно и също: „Кой е този? Ще промени ли с нещо съдбата ми? Дали няма да ми помогне да се измъкна от тази дупка?“ Но главният веднага угаси пламналите за миг надежди.

— Другарят Бабашкин е от Хипротеатъра. Дошъл е да огледа осветителната ни апаратура. — Той посочи един стол на Изобретателя. — Седнете, а после ще се заемем със… Моля ви, продължавайте, Борис Хенрихович.

Поредният режисьор, Борис Хенрихович, който също беше пребледнял при вида на главния, направи знак и репетицията продължи.

Героят любовник, едър мъж с театрално-енергично лице и сини очи, влезе в ограденото със столове пространство, призвано да изобразява селска къща, и седна до масата.

След него в пространството влезе отрицателният герой.

— Здравейте, другари.

— Застанал като каменен, не можеш го мръдна от мястото му. Прищяло му се всичко изведнъж… Здравейте.

— Не, „здравейте“ не го казвате вие — поправи го поредният режисьор.

— А кой го казва?

— Наистина, кой казва на това място „здравейте“?

Героинята кокетка, която се бе вцепенила при пристигането на главния, се сепна:

— Ах, май че аз го казвам! Извинете, моля ви… Впрочем не. При мен също е зачеркнато — ето вижте…

И нататък все в същия дух. Местният автор, който също седеше в залата, взе нервно да потрепва с пръсти по коляното си, а устните му се изкривиха в саркастичната усмивка на непризнат гений. Той повдигна рамене и пърхотът като облаче се посипа от дългата му буйна коса върху яката на габардиненото му сако. Вече трети сезон местният автор досаждаше на театъра с разни статийки от рода на: „Встрани от живота“, „Без компас“, „Без творчески плам“ и тям подобни. Той искаше да стане драматург, каквото и да струва това на зрителите, и привлече на своя страна районния изпълнителен комитет, многочислените събрания на трудещите се и дори началника на местния гарнизон. А появяването му тук, в замръзналата репетиционна, беше заключителният етап на великата битка.

Но „местната пиеса“ не бе съобразена нито със сценичните закони, нито с каквото и да било, получаваше се нещо неразбираемо. Зрееше поредното скандалче.

— Не се съветваш с хората, Пьотър Петрович — казваше отрицателният герой. — Откъсваш се от колектива.

— Аз. Момент, другари. Тук отново има трудност. Нали в третата картина се съветвах. И със стария колхозник Михеич се съветвах, и със стария колхозник Пахомич. Репликата е в разрез с трета картина. Ако трябва, да я зачеркнем, Борис Хенрихович?

— Добре, зачеркнете я.

— Но, от друга страна, какво тогава да говоря — вече толкова работи зачеркнахме? От какво да се развълнувам?

— Кажи „здравейте“ и веднага след това започвай.

— Но нали „здравейте“ не го казвам аз. — Героят любовник се изчерви, сетне побледня. Той се обърна към главния режисьор: — Не, Салтан Алексеевич, така няма да стане. Радвам се, че дойдохте, за да видите всичко сам. Това е дявол знае какво! Още от началото ви предупреждавах, че от тази пиеса нищо няма да излезе.

Той скочи, хвана се за сърцето, отвори шишенцето с нитроглицерин, извади таблетка и я пъхна под езика си. После застана до прозореца с гръб към присъствуващите, раменете му леко потръпваха. В нитроглицериновия мизансцен се усещаше явното влияние на главния режисьор — това бе стилът на театъра. В сърцето на героя любовник, доскоро съвсем здрав мъж, бяха започнали някакви процеси, аортата му се стесни, стената на лявото му предсърдие започна да се втвърдява — и всичко, в пълно съответствие с метода на физическите въздействия по Станиславски.

Настъпи тягостно мълчание. Местният автор още по-енергично започна да потрепва с пръсти по коляното си.

— Е, добре — каза главният режисьор, който не обичаше да гледа сърдечните припадъци на другите, — този въпрос ще го обсъдим по-късно. Борис Хенрихович, сега бих искал да видя шеста картина, когато се връща жената.

Започнаха да се отместват столове. Актрисата Заднепровска, около четиридесетгодишна изтормозена дамичка с букли, погледна изплашено към главния, скочи от мястото си и застана до вратата. Героят любовник въздъхна дълбоко два пъти и навлизайки в ролята, махна с глава, сякаш искаше да прободе някого.

— Дойде ли си, Маша? Е, здравей, здравей.

Физиономията на Заднепровска имаше пошло превзетото изражение на естрадна певица, която се кани да изпее нещо трогателно. Тя се плъзна по котешки към съпруга си и изписка:

— Здравей, Петя. Колко отдавна не съм те виждала.

Поредният вдигна ръка:

— Минутка!… Вера Василиева скъпа, към кого се обръщате? Репликата ви минава някъде над главите. И освен това… — Той погледна към главния. — Вие не му отговаряйте в същия тон. Той е в средния регистър, а вие — в най-високия.

Лицето на Заднепровска се покри с червени петна.

— Аз сега.

Тя се върна обратно. Героят любовник тежко, като че ли вдигаше гири, започна отначало:

— Дойде ли си, Маша…

С войнишка стъпка Заднепровска се приближи до партньора си и вече не като котка, а като съдия, четящ смъртна присъда, с гробовен бас изрече с поглед в краката му:

— Здравей, Петя.

Сега подскочи главният режисьор.

— Вера Василиевна, вие се вълнувате в този момент, нали? Длъжни сте да се вълнувате, дявол да го вземе!

Всички наоколо затрепераха.

Червените петна още по-ярко избиха на лицето на актрисата. В очите й се появиха сълзи, но тя бързо ги преглътна.

— Да, вълнувам се.

— А не забелязвате ли, че се вълнувате само до кръста? Лицето ви се вълнува, ръцете ви се вълнуват, а кракът ви ей така изкривен.

— Сега.

Заднепровска преглътна и тръгна към вратата.

— Е, как е? — попита главният режисьор, когато излязоха от репетиционната.

— Идеално — с възхищение каза Изобретателя. — Точно това, което ми трябва.

— Знаете ли, тя разполага с арсенал от двадесет и пет пози. Като не става едната, веднага изважда другата.

— Най-интересното е — замислено каза Изобретателя, — че онова, което за вас е „поза“, „не в тон“ и така нататък, за мен има реална електрорадиационна причина. Вие казвате „поза“, а за мен това е загуба на кондензаторния хистерезис в неутронните контакти на главния мозък. Вие казвате „не се вживява в образа“, а за мен това означава, че в обвивката на ганглиите и прекалено дълго се задържа ненужно напрежение. С апарата си аз ще регулирам всичко това и тогава… — Той погледна към главния и прекъсна монолога си: — С една дума, ще направя от нея нова Пашенная. Целият град ще се побърка.

— Каква ти Пашенная! Направете така, че поне да не се различава от другите. Поне да не разваля пиесата. — Главният режисьор изведнъж се хвана за сърцето. — По дяволите! Пак ме стегна. Бога ми, ние всички ще си докараме по някой инфаркт. А, от друга страна, как да си спокоен? А? Сега пак през целия спектакъл ще седя зад кулисите и ще се ядосвам. Иначе те въобще ще престанат да работят.

— Нищо — каза Изобретателя. — В какво ще участвува днес Заднепровска, в „Луди пари“ ли? Отлично. За тази й роля ще пишат чак в Москва и нищо чудно да ви посетят от Всесъюзния театрален отдел. Ще видите. При мен всичко е научна обосновано. Не сте ли чели статията ми в „Театрален живот“?

— Четох я. — Главният пак беше измъкнал от купчината вехтории някакво парче зебло. — Тоест прегледах я. А тази ваша кутия на какво разстояние от актрисата трябва да се намира?

— Не е от принципно значение — отговори Изобретателя. — Устройството действува в радиус до двадесет и пет метра.

 

 

Преди самото начало на вечерното представление, вече след третия звънец, Изобретателя, който беше инсталирал апарата си в първата ложа, изскочи в коридора.

— Салтан Алексеевич, добре би било някак си да я успокоите, преди да излезе на сцената. Разбирате ли, да се подтиснат външните дразнители.

— Кого? — ожесточено се огледа главният режисьор.

— Как кого? Ами Заднепровска. Иначе апаратът няма да подействува… Научномедицински факт — тя трябва да бъде спокойна.

Главният молитвено вдигна ръцете си нагоре. От устата му като опашчица бе провиснала прозрачна изкуствена ножица от салам.

— Слушайте, ще ме оставите ли най-после на мира?! Та ние все още нямаме декори за второ действие.

Гражданите вярваха на Островски и затова залата беше пълна, без да става нужда да се довеждат войници. Първите три акта минаха гладко. Заслужилият артист Коровин — той играеше Тепятев — се държеше като роден аристократ и лентяй. Героят любовник — надеждата и гордостта на районната сцена, бе дошъл на себе си след скандала в репетиционната и в ролята на Василиев честно завоюваше симпатиите на публиката с наивните си сини очи. Хората бяха започнали да вярват, че от средата на двадесети век са се пренесли във втората половина на деветнадесети, и дори странният виолетов цвят на дунапреновия храст не им се струваше страшен и неестествен.

Но ето че в четвъртата картина излезе Заднепровска — тя играеше Надежда Антонова Чебоксарова — и всичко започна да се руши.

— Запознай ме — вдървено се обърна Заднепровска-Чебоксарова към безделника Тепятев. — Но ти си негодник, не може да ти се вярва.

Фразата изскърца като вилица по чиния и всички в залата се засрамиха от фалша й.

На първия ред с пропуск се бе настанил местният автор. Той бе преметнал крак върху крак и с удоволствие си мислеше за разтърсващата статия, която щеше да напише по повод поредната постановка на театъра. Три реда зад него беше седнал художникът на театъра и си мислеше как ли ще изглежда квартирата на Чебоксарови във второто действие. Тревожеха го драпериите. Той потрепери в поизносеното си сако и без да иска силно въздъхна, с което си спечели неодобрението на седналия до него сътрудник на районния комитет.

През това време в ложата Изобретателя подготвяше апарата. Той превъртя някакъв превключвател и в апарата светна жълта лампичка. После пъхна щепсела и мърморейки си нещо под нос, започна да върти копчетата.

А Заднепровска-Чебоксарова продължаваше да вилнее. Репликите й звучаха като при начинаеща самодейка. Щом кажеше думите си, застиваше като каменен стълб.

— Нищичко не чувствува — сумтеше върналият се в ложата главен режисьор. — Виждате ли, сложила си ръката на сърцето и си мисли, че изразява заинтересуваност. Но това е само механичният образ на липсващото преживяване, защото отвътре е празно.

Изобретателя кимна.

— А вие поне малко успокоихте ли я?

Главният гледаше към сцената. Той поклати глава и прехапа устни.

— Какво казахте?… А, за успокояването. Говорих с нея преди излизането й. Има някакви неприятности със сина си. Май че са го изгонили от училище, не зная точно. Накратко, отидох при нея и я попитах какво става със сина й. А тя кой знае защо се изчерви.

— Нищо, ще го оправим — каза Изобретателя. — Макар и малко, тя все пак чувствува нещо и аз ще го усиля. — Той се прицели с апарата и натисна някакво копче.

В същата минута Заднепровска заигра по-добре. В гласа и се промъкнаха искрени нотки. Думите: „Колко жалко, че той така неразумно пилее парите си“ — бяха произнесени с почти искрен тон.

Изобретателя нито за минута не я изпускаше от полето на действие на апарата. Във второто действие усилията му започнаха да дават плодове. Започна сцената между Чебоксарова и Кучумов и в начина, по който глуповатата възрастна дворянка заговори с разореното князче, се чувствуваше неподправен страх пред бедността.

Залата притихна, спря дори и толкова досадното за актьорите покашлюване. В паузите между репликите се чуваше бръмченето на прожекторите, осветяващи гостната на Чебоксарови, която бе със зелените драперии, взети от „Мария Стюарт“. Местният автор си свали крака от коляното на другия. Той с неудоволствие усети, че въпреки явната си несъвременност, това, което ставаше на сцената, го бе заинтересувало пряко волята му.

— Не го познавам — говореше Заднепровска-Чебоксарова за Василков. — Зная само, че е дворянин и се държи добре.

Главният отново се наведе към изобретателя.

— Общуване няма, разбирате ли… Играе собственото си състояние, а не логиката на действието. Изхожда от себе си, а не от това, което става на сцената.

Изобретателя погледна към главния, по ниското му маймунско чело бяха избили ситни капчици пот.

— Да наблегна ли върху общуването?

— Ами да. Актьорът трябва да помни, че казва не реплика, а мисъл. И ако той нещо пита, то е за да узнае нещо, а не израз на самочувствие.

Изобретателя се замисли, погледна към тавана, после лицето му просветна.

— Ще й добавя напрежение по ганглийните окончания.

Той врътна нещо в апарата и сякаш подчинена на електрическата му заповед, Заднепровска с такъв жив интерес попита Кучумов ще може ли да го види още веднъж, че дори художникът в залата забрави за миг за драпериите си и за строшената леща на прожектора. До вратата беше застинал случайно надникналият в залата пожарникар.

— Не е лошо — прошепна учудено режисьорът. — Но да вземем смяната на ритъма. Много еднообразно се държи. Както говореше с Кучумов, така и с Василков.

Изобретателя се занимаваше с апарата и само кимна. По време на шестата картина, когато Заднепровска не беше на сцената, главният режисьор изтича зад кулисите и бързо се върна.

— Знаете ли, актрисата се безпокои. Пита защо непрекъснато се целите в нея с тази машинка. Казах й, че това е киноапарат, че тя ви харесва и сте решили да я покажете в Москва. И я похвалих. Може би не трябваше, а?

— Сега вече няма значение — каза Изобретателя. — Щом тя е спокойна, аз отговарям за всичко.

— А колкото до сина й — отново зашепна режисьорът, — оказа се, че учи в девети клас и е заел първо място в някаква математическа олимпиада. Излиза, че добре съм направил, когато я попитах в началото.

— Интересното е — каза Изобретателя, — че всъщност тя играе така, както е играла и преди. Но апаратът усилва мизерните й емоции и създава илюзията за прекрасна игра. — Той ласкаво помилва сивата желязна кутия. — А никой не ми вярва, никой не ме подкрепя. Ония от Министерството на културата живеят още в осемнадесети век. Само това знаят: „Човекът, талантът, актьорът, пиесата…“ А какво значение има човекът? Днес науката ни позволява да сложим на сцената антена, която да индуцира, а ще бъде още по-добре, ако…

 

 

След антракта, по време на който в бюфета зрителите си хапнаха от псевдошоколадовите бонбони „Чайка“, завесата се вдигна и зрителите видяха колко се е променила Надежда Антоновна Чебоксарова. У нея се бе появила някаква тревога и заедно с това вътрешна мобилизация.

— Защо ни излъгахте толкова жестоко? — питаше тя Василков и всички в залата изтръпнаха от предчувствието за някаква неминуема беда. — Това, което вие наричате състояние, е достатъчно за ерген и би му стигнало само за ръкавици. Какво направихте с моята бедна Лидия?

И на зрителите им стана страшно, като си помислиха какво ли наистина я очаква младата красавица.

Действието си течеше, влюбеният Василков се отчайваше, безсърдечната Лидия интригуваше, а Телятев се шегуваше. Но постепенно централно място в пиесата започваше да заема ролята на Чебоксарова, изпълнявана от Заднепровска. Побърканата, свита, не особено умна Надежда Антоновна се преобрази в решителна майка, защищаваща своето дете, макар да е празноглаво и капризно, и властно взе събитията в спектакъла в слабите си ръце. Редките й къдрици придобиха величаво-трагичен оттенък, а господарските и едновременно с това жалки жестове бяха пропити с предвзета претенпиозност. Когато казваше на дъщеря си, че Василков е беден, тя така погледна публиката, че по редовете се понесе стон. Зрителите се спогледаха щастливо помежду си и се наместиха по-удобно, за да гледат по-нататък.

Изобретателя действуваше като опитен телевизионен оператор, който нито за миг не изпуска от обектива си топката по време на футболен мач. Работеше и с ръце, и с крака, и с глава, въртеше едновременно по две три копчета, натискаше и с чело, и с коляно някакви бутончета, прицелвайки се в Заднепровска още щом се появеше на сцената.

И актрисата започна да твори чудеса. Всеки неин поглед и жест бяха изпълнени със значение. Всяка нейна реплика създаваше или разрушаваше светове. Неусетно в театъра се бе вмъкнала веселата дворянска епоха, над морето от изкласила ръж се издигаха белокаменни домове, мустакати конници смело отиваха на лов, лееше се шампанско, в покрити с паркет зали лакеи палеха свещи и малки крачета танцуваха валс. Вмъкваше се и се рушеше. Разпадаше се под натиска на практичните търговци Василкови. Обрасваха алеите в парка, в изоставените цветни лехи растяха само орлови нокти и елха, гаснеха и пушеха свещите, а мустакатият ловец, пропилял състоянието си, пращаше семейството си в града, а той оставаше под овехтелите колони да вари кумис или вакса.

Зрителите седяха напрегнати. Те се чувствуваха свидетели и участници на великия прелом, на движението на историята.

— Отлично, отлично — сумтеше главният режисьор на ухото на Изобретателя. — Всичко е добре. Трябва само малко органичност. Съвсем мъничко.

— Органичност? — гордо попита Изобретателя. Той беше станал целият вир-вода. — Искате ли да направя така, че тя въобще да забрави, че е на сцената?

Той се наведе над апарата, нещо завъртя, нещо щракна. Щракването прелетя над главите на зрителите и миг след това Заднепровска пресече сцената и излезе напред.

Главният режисьор изтръпна. Той едва не извика, защото ако Заднепровска направеше още една крачка напред, щеше да падне долу в оркестъра. Но актрисата не забелязваше нищо, сякаш наистина беше загубила представа къде се намира.

Тя бързо заговори:

— Какво понасям аз! Колко страдам! Вие знаете как живях на младини, а сега само като си помисля, и ми прилошава. Бих се върнала с Лидия при мъжа си, но той пише да не отиваме.

Тя измери с поглед Кучумов, себе си, устните и потръпнаха, празният й взор обгърна залата. Зрителите ахнаха, на всички им стана безкрайно тъжно, но едновременно с това се чувствуваха щастливи от докосването с истинската красота в изкуството.

Местният автор ловко се размърда в креслото си. В светлината на станалото той изведнъж с ужасяваща яснота видя какво представлява всъщност неговата „производствена“ пиеса. Стисна длани, после ги отпусна. Чувствуваше се опустошен. Искате му се нещо да промени, да започне да живее по друг начин, да направи нещо сега, веднага.

Художникът на театъра се изправи и изпъна тесните си рамене. Бяха забравени и овехтялото сако, и вечният недостиг на материали. Сътрудникът на районния комитет го погледна почтително, като съпричастен.

— Ще видят те кой е Бабашкин — мърмореше в ложата Изобретателя. — Така ще им напълня касите, че ще полудеят. Ще преустроя цялото театрално дело.

Но истинският триумф го очакваше в последното действие. Главният мълчеше, за да не му пречи. Невидими енергийни нишки свързваха Заднепровска с хитроумната машина и тя хипнотизираше залата само с присъствието си на сцената.

Другите актьори също се издигнаха. Героят любовник, който играеше ролята на Василков, се издигна до принципно нова трактовка на образа. Чувствуваше, че в крайна сметка не той ще накара Лидия да живее по сметка, а обратното — Чебоксарова и дъщеря й ще му покажат какво значи истински нечовешки и безжалостен бюджет. Бяха го излъгали и предали, много неща прегоряха в душата му, от хищник той се превърна в жертва, а после отново стана победител, но вече друг, по-суховат и циничен. Героят любовник твореше безстрашно, всичко се развиваше в някакъв гладък, насочващ ритъм, дори сърцето престана да го стяга, аортата му взе да се разширява, а стената на лявото му предсърдие — да възвръща гъвкавостта си.

Очарованата зала бе притихнала. На сцената се извършваше тайнство. Нарисуваните бръчки оживяваха, залепените бради и мустаци се сраснаха, а зелените драперии — надупчено като сито парче платно — се превърнаха в следоточие на порока, те обвиняваха и намекваха за неизбежното възмездие.

Разпоредителите се бяха подпрели на вратите и бяха застинали. Гримьорът, шивачът и сценичните работници се бяха струпали в проходите зад кулисите. Местният автор се беше успокоил и в главата му се оформяше първата в живота му добра рецензия за спектакъл.

Улиците около театъра бяха притихнали. Спяха под звездите и древните кубета на църквата от XV век, и гигантският уелсовски марсианец — строителният кран. В дълбините на Космоса плуваха безбройни световепланети, бушуваха огромни маси от нажежена материя, но в цялата Вселена нямаше по-хубаво място от малкото градче с неговия районен театър, който се бе издигнал до всичко прекрасно, направено от хората и съществуващо в мирозданието изобщо.

Последно усилие под ръководството на апарата Заднепровска направи в нямата сцена. Тепятев вече беше казал своето, вече се беше прегърнал с Кучумов, Лидия се доближи до Василков и плахо се притисна до него.

Надежда Антонова, съсредоточила върху себе си вниманието на цялата зала, вдигна ръка, сякаш искаше да оправи не само прическата си, а и нещо много по-голямо, но я отпусна безсилно, завършвайки собствения си безсмислен живот и цял един период от живота на руския народ, и спектакъла.

С трясък се пукна последната резервна леща, но зрителите го приеха като част от режисьорския замисъл. Настана тишина, после се изви буря, каквато малката районна сцена не беше виждала. Със зачервени лица гражданите ръкопляскаха с всичка сила, споглеждаха се и викаха „бис“. Актьорите, изведнъж усетили умората, се кланяха отново и отново и извеждаха напред Заднепровска, Главният режисьор изтича някъде и когато бурята от аплодисменти започна да затихва, се върна отново в ложата.

— Забележително! Великолепно! Вие сте гений.

Изобретателя имаше безкрайно озадачен вид.

— Кое е забележителното?

— Това, което направихте. Как играеше тя! Това е колосален успех.

— Глупости — каза Изобретателя с неочаквана злоба. Той държеше в ръка кабела на апарата си с щепсел на края. — Нищо не е станало и това са страшни глупости. — Той пристъпи към контакта на стената на ложата, ядосано го дръпна и го откъсна съвсем. — Та тук дори кабел няма. За никъде не е свързан. Този в театъра ви е не монтьор, а негодник. Апаратът изобщо не е работил, разбирате ли?

— Как така? — учуди се главният. — Монтьорът ни наистина е пияница. Но ето тези лампички светят — и зелената, и жълтата.

— Та те са с батерийки. Нали ви казвам, че самият апарат изобщо не е бил включен. А батерийните са от джобно фенерче. За да е по-солиден, да прави впечатление на такива като вас. Никой няма да ми повярва, че съм направил електронен апарат, ако няма зелена лампичка. — Той се отдръпна настрани, изсекна се и кой знае защо изтри с кърпичка и очите си. — Винаги нещо ще попречи да се проведе чисто опитът. Всеки път ей така се проваля… Но вие нали разбрахте, че апаратът по принцип работи? Когато го бях насочил към вас, нали почувствувахте?

— Да, да. Разбира се — махна с ръка главният. — Значи, апаратът не е работил. Но защо тогава…

И той дълбоко се замисли.

Край
Читателите на „Електрическо вдъхновение“ са прочели и: