Дамян Дамянов
Епилог 2

„Ала не съм аз заминавал никъде

и тук отникъде не съм се връщал.“

Ат. Далчев

Пак целият прозорец е отворен

Като голяма птица с две крила.

Но вече няма никакви шофьори.

И няма вече никаква кола.

Измислица бе всичко туй, освен

Това, че аз пътувам през земята,

А тя пътува цял живот през мен.

С небето си, с хайдушките баири,

Със друмите, с човешките съдби…

Ослушвам се — край мен отнейде свири

Едно далечно радио — скърби

С мелодията тъжна за Соренто.

Денят залязва. В стаята съм сам.

Соренто се извива като лента,

А върху лентата — светът голям,

С различни образи, съдби и мъки.

Соренто ли? Не, сякаш туй е плач!

Край мен и в мене всичко се обърква.

И стаята е пълна не със здрач,

А с хора, с друми, с хукнали пшеници,

С фабричен дим, със блеещи стада.

Един сакат играе ръченица.

Едно бесило вика „Свобода!“.

С една жена убита се целувам…

Земята влиза цяла у дома.

С една измислена кола пътувам

През тази неизмислена земя.

Лети колата устремена. Бърза.

Изчезват хора, дървеса, скали.

Изчезват срещи, верности и сълзи

И всичките измислени коли.

Изчезваме и ний. Изчезва всичко.

Не може да изчезне само тя —

Земята, над която коленича,

Родилката на всяка красота!

Аз коленича. А под мене пее

Горещата й и велика гръд…

 

Родим се върху Нея, поживеем.

Умрем над Нея, ала пак из Нея

Възкръсваме…

                        И цял живот на път!

 

1963–1966 г.