Сергей Павлов
Лунна дъга II (6)

5. Пасаж, изпълнен на четири ръце

Разходката в новолялинския парк им хареса. Местността беше живописна. Имаше много стари дървета, покрити с мъх, но не миришеше на гнило, парцелите бяха грижливо поддържани. В букета на леките горски мириси бе успял вече да се промъкне ароматът на есента, тук-там проблясваха жълтите визитни картички на листопада — първите през втората половина на необикновено топлия август.

Жълтите листа явно заинтригуваха Валентина. Тя ги разглеждаше внимателно, с професионален (Андрей го чувствуваше) интерес. Искаше да я попита по какво се отличава увяхващият лист на уралското дърво от своя кавказки събрат, но се отказа. Веднъж някакъв негов банален въпрос по време на разходка в крайморския парк вдъхнови Валентина да му изложи всичките си знания, придобити от науката за семейство реликтови, кажи-речи, през последните петстотин години. Лекцията беше толкова дълга, а нощта — толкова лунна… Той си взе бележка: в присъствието на Валентина лириката за него, колкото и да е странно, е несъвместима с ботаниката. Или едното, или другото.

Надвечер небето над лесопарка се проясни съвсем и тукашната нощ също обещаваше да бъде лунна. Залезът ги настигна на просеката, която отделяше гората от градския парк с алеите и цветните лехи. Беше приятно да вървят: камъчетата хрускаха под краката им, те гледаха небето и чувствуваха мириса на стъпканите листа. А когато Валентина го попита: „За какво сте се замислили, ваше величество?“ — той внезапно осъзна, че мисли за „Енисей“, и кой знае защо, му беше съвестно да й признае. Неголяма скулптурна група елени от полиран до огледален блясък метал привлече вниманието на Валентина. Триото елени — самка, самец и малкото им, ефектно отразяваше пламъците на залязващото слънце и около скулптурата се тълпяха хора. Той видя един свой състудент (беше с медичката от Центъра), кимна им за поздрав и се загледа в елените. Главата на майката току се накланяше към малкото, което едва се крепеше на тънките си крачка, и като че казваше: „Всичко наред ли е, мъничкото ми?“, а високо вдигнатата глава на бащата се извръщаше от една страна на друга, сякаш ги дебнеше някаква опасност, и по металните му рога пламваха пурпурни отблясъци. Хората гледаха мълчаливо. Някакъв особено осведомен познавач на монументалното изкуство боботеше нещо за „сполучливата композиция“, за „динамиката на изобразителните средства“ и за това, че Новая Ляля сега има „прекрасен образец на кинематична метална скулптура“. Образецът наистина беше прекрасен, трудно можеше човек да не се съгласи с това, но гласът беше неприятен и им пречеше да гледат. Когато си отиваха, познавачът хвалеше „позицията“ на „местните майстори на светлинната пластика“ и „художниците имажинисти“. Тази кошмарна дума — „имажинисти“ — разсмя много Валентина.

Свърнаха към една алея. Залезът догаряше, вечерният здрач се бе сгъстил и редиците на дърветата потъмняха, заприличаха на стени на клисура. Смътно фосфоресцираха раковините на пейките в парка и светлинните шарки по плочите на килима-тротоар; слабите отблясъци между клоните напомняха за продълговатите балони на лампионите, които в този сектор бездействуваха загадъчно, докато „право по курса“ — зад високата тънкоствола борова горичка, един голям участък от парка (вероятно централният) вече блестеше от множество светлини.

Той беше ужасно гладен. Вече се канеше да предложи на Валентина да вървят по-бързо…

— Виж, Андрей, светулка!

— Сторило ти се е. Може ли тук да има све…

Светулката прелетя пред носа му и пулсирайки със слабата си светлинка, изчезна зад тъмните храсти.

— Гледай още една! Ето още… пълно е!

— Да се чудиш! — Светещи буболечки той бе виждал преди само в субтропиците. — Южна фауна в Северното Зауралие?…

— „Там горски дух се появява — издекламира Валентина, — русалка там на клон седи…“^[1] Уморена съм малко. — Хвана го под ръка.

— Хайде да се опитаме да ускорим крачката. В центъра на парка сигурно има ресторант или кафе-сладкарница. Ще вечеряме, ще потанцуваме… Кой ли е измислил да ги докара тук и да ги пусне на сигурна смърт?

— Никой не ги е докарал. Разбираш ли… те са местно изделие.

— О, майсторите на светлинната пластика! — Той се засмя. — Художниците имажинисти!

Смеейки се на ефекта на „южната фауна“ и собственото си лекомислие, те тръгнаха по-бързо. Роякът „светулки“ изчезна.

Високите борове бяха още доста далеч. Валентина каза:

— Колко е тихо!… И безлюдно. Гладна съм, луната я няма. Скоро ще дойде есента…

— Луната ще изгрее по-късно. Ей такаава!

Разпервайки ръце да й покаже колко голяма ще бъде луната, той почувствува в сгъвката на лакътя си как се напрегнаха пръстите й. Валентина спря. Той погледна напред. От слабата светеща лента на килима-тротоар към храстите се плъзна опашата сянка.

— Не се бой — каза той уверено, високо (спомняйки си с тревога обаче, че бе чувал как миналата година един рис от тайгата се бил озовал в парка близо до Двореца на космонавтите). — Обикновена котка.

— Голяма колкото блатен дух — добави Валентина.

— До този момент предполагах, че с духовете се познаваш задочно.

— Затова пък много добре познавам един пилот, който вече е успял да забрави как изглежда силуетът на леопарда.

„Ако ще хиляди леопарди да са — помисли си той, гледайки към мястото, където бе изчезнала сянката, — само да не е рис…“ Беше склонен да се отнася с безразличие към новолялинските леопарди.

Не, той не вярваше, че заблудилият се рис може да нападне хората — това не беше характерно за животното. Но в тъмното… кой знае…

В храстите изпращя суха клонка. Чу се сърдито пръхтене. Пак нещо изпращя и се размърда… Андрей се поуспокои. Рисът не е слон, промъква се внимателно, тихо, не дава възможност да го забележат: в туй му е силата.

Някъде съвсем наблизо закрещя пронизително (като в тропическа гора) и гръмко запляска с криле някаква птица. Сякаш в отговор в далечината прозвуча нисък, внушителен рев.

— Не се бой! — Той прегърна Валентина през раменете. — Не обръщай внимание!

— Напротив. Интересно ми е да послушам ръмженето на местните художници имажинисти.

От храстите се отдели опашата антрацитночерна сянка. Лениво, без да се крие, дойде до средата на алеята. Легна. Очите й блеснаха като изумруди. Угаснаха. Отново светнаха… Голямо животно. Валентина беше права: силуетът бе на леопард. По-точно — на черна пантера.

Листата отзад зашумяха. Той се огледа. Още един чифт светещи очи…

— Ще минем! — каза весело Валентина. — Пази тиловете, следи фланговете, а аз се заемам с фронталния пробив.

— По-добре да седнем, мой стратего! Имажинистите са се амбицирали и няма да ни пуснат така лесно оттук.

Раковината на пейката приятно пружинираше — беше им много удобно в нея. И щеше да им е дори уютно, ако ги нямаше в полумрака тези горящи — отдясно и отляво — два чифта зелени очи.

Отгоре им попадаха листа. Неизвестната птица отново закрещя с „тропическия“ си глас и пляскайки шумно като кокошка с крила, се приземи тежко (по-точно, се пльосна) точно пред пейката. Заситни по размазаните светлинни шарки, като изменяше безпорядъчно посоката и влачеше дългата си опашка, изразявайки с гръмки крясъци своето недоволство.

— Индонезия — каза той. Поглади смътно белеещия се до пейката ствол на една бреза. — Римба¤ Калимантана. Пантери, пауни, боа…

— Къде виждаш боа?

— Никъде. И не бих искал. — Той стисна Валентина в прегръдките си и веднага намери устните й в тъмнината. Миришеше сладко на жасмин.

— Мм… почакай! Гледат ни.

— Кой смее?! А… стара позната.

Една ярко луминесцираща боа ги гледаше с розовите си очи-копчета. Библейската рептилия, навила се акуратно по ствола на брезата като лимонена спирала, въртеше неприлично опашката си. От отворената й уста се показваше голям портокал.

Той потърси да хвърли нещо по змийската глава, но не намери. Валентина го попита:

— Помниш ли кой пръв от нас спомена за боата?

— Добре, че не успях да спомена кралската кобра… Дланта на Валентина побърза да му затвори устата. Той с удоволствие я целуна. — Виноват, аз бях първият.

— Е, тогава си длъжен да я развличаш.

— Не, не съм длъжен. Не умея да развличам рептилии. И не желая. Умея и желая да развличам теб. Нека се навива обратно. Да изчезва по дяволите. Като някакъв таласъм се домъкна при нас, а ние дори истинското й име не знаем. Луцифер ли е? Велзевул? Израил! Или сатана? Я да извадя аз портокала от устата й и да я попитам.

— Ами извади го и я попитай.

— Размислих. Освобождаването на змийските уста от плодови запушалки е женска привилегия.

— Май че се е задавила?

— Да. И вика без глас за помощ. Такива неща са се случвали с нея и преди.

— Но къде е казано, че дългоопашатият приятел на Ева е бил албинос?

— Избелял е. Сменил е кожата си. Това му е присъщо. И името си е сменил. Имената си мени по-често, отколкото кожата. Размножил се е в края на краищата и се е разселил нашироко — сега може да се срещне във всички паркове на планетата. Виждал съм този библейски червей по брези, кестени, секвои, палми. Навсякъде. Дори по евкалипти и кактуси. На него му е все едно около какво дърво ще се обвие — вечнозелено, широколистно, иглолистно, с бодли или без бодли. Какво гледа парковата администрация?

Валентина се закани с пръст на луминесцентната боа:

— Няма да можеш да ни изкушиш! Изчезвай!

Боата помига с розовите си очи, сви се и изгасна. Птицата, чийто силует приличаше на паун, престана да крещи, разпери опашката си като ветрило — по перата й плъзнаха езичетата на лъчисти пламъци. Чу се мек женски смях и глас:

— Добър вечер, младежи!

— Вечерта е добра — отговори Валентина.

Примижал, той с удоволствие разглеждаше пламтящото произведение на майсторите на светлинната техника. Или на светлинната пластика — не разбираше много от тези неща. От Жар-птица като от огън лъхаше топлина, от перата й се сипеха искри. Тя имаше големи сини очи и благодушно-солидна походка, като тая на добряка Ван-Ванич — преподавателя по теория на опорните траектории. Стъпвайки чинно, синеокото произведение на светлинната пластика им обеща с нежен глас:

— Ех, младежи, как ще ви повеселя, как ще ви позабавлявам!…

Андрей и Валентина се спогледаха.

— Госпожо — обърна се към птицата Валентина, — извинете, но съм принудена да ви помоля да пуснете завесата.

— Да — потвърди той смутено. — Извинете ни, бързаме.

Огненоперото чудо замря на един крак и престана да сипе искри.

— Изключи Феникса, Митя — изгъгна някакъв унил тенор под пейката. — Клиентът ни е… само ни разстройва. Едно не му е по вкуса, друго му омръзнало, сега пък бърза. Нека да върви по… където си иска.

— Ама че си се вкиснал, Едик! — каза жизнерадостно Митя (гласът му идеше някъде отгоре). — Е, разкритикуваха малко твоя червей — напълно заслужено! Сами си знаем слабостите. Без такива маньоври! Шедьоври трябва да създаваме, шедьоври!

— Не мога да работя с такива хора — упорствуваше тенорът под пейката. — Трябва да внимавам за пластиката, а те се занимават с полемика. Писна ми дясното ухо от тях. И лявото също.

— Намери време да се оплакваш — каза със съжаление Митя. — Тъкмо се канех да им изсипя целия сандък на баба Серафима…

Андрей и Валентина вдигнаха глави нагоре. Жар-птицата изгасна и се чу как Митя въздъхна там някъде в тъмната брезова корона. После изведнъж додаде с тиха насмешка:

— Ама хубаво се хванаха на светулките и пантерите!

— Момчета — рече Валентина, — всичко беше интересно. Освен боата. Топлинната Жар-птица е чудесна, нямам думи за похвали! С удоволствие бихме погледали изкуството ви, но уви, ужасно сме гладни. Гладна мечка хоро не играе. Ще ви имаме предвид за в бъдеще.

— За пръв път ли сте в градината на изненадите? — полюбопитствува гласът на Митя.

— За пръв път сме в този парк. И изобщо в Новая Ляля.

— Аха, значи сте от Центъра!… Едик, дошли са ни на гости небесни жители. На родените да летят ти предложи родената да пълзи. С какво ще заповядаш да загладим вината си?

— Дмитрий, престани!Хората са гладни, а до „Уют“ има почти километър.

— Лозето не ще молитва, а… кажете, беше ли ви удобно на тази пейка…

— Да — отговори Валентина. — Починахме си и сега ще вървим много бързо.

— Не, вие ще пътувате! — Митя изсвири страшно и повика: — Зара! Бара!

Пантерите му отвърнаха с рев. Антрацитночерните силуети и двата чифта зелени светещи очи изникнаха пред скамейката. Той почувствува как по краката му меко се плъзна тежка опашка и за всеки случай ги повдигна.

— Как го правите? — попита Андрей.

— Секрет на фирмата — отвърна небрежно Митя. — Препоръчваме ви да посетите резервата на фантасмагориите и къта на Бажов — цяла седмица няма да можете да дойдете на себе си… И така, довиждане! Не-не, засега не трябва да ставате, аз се каня да изрека магическите думи на ужасни заклинания. — С престорен глас на вълшебник Митя каза: — По заповед на щуката да стане във минутата… Зара, Бара, бзис бой!^[2]

Раковината на пейката внезапно се заклати под тях и смело се плъзна след пантерите в средата на килима-тротоар. Разнесе се смехът и жизнерадостният вик на Митя:

— Желая ви синхронна безекция! И приятен апетит!

— Благодарим! — сети се да извика Валентина.

Антрацитночерните коне-вихрогони бягаха в тръст, местейки краката си синхронно като автомати. Пулсиращи припламвания от двете страни на алеята съпровождаха химеричния впряг и в трепкащата светлина на блицлампите се виждаше как мускулите на аспидно-лъскавите гърбове на леопардорикшите се издуваха и спадаха под кожата. Разхождащите се редки двойки се отдръпваха към края на алеята, но никоя от тях не поглеждаше чудноватия транспорт. Валентина оправяше обърканите си от вятъра коси и се смееше неудържимо. Той й се радваше. По време на внезапния старт забеляза, че тя се притеснява за нещо, но сега настроението й бе много весело. Звънливият й буен смях бе цяло откровение за него.

По-късно, когато, приятно възбудени от забавното пътуване, вечеряха в павилиона на наистина уютната кафе-сладкарница „Уют“, той съзря в очите на Валентина закачливо лукавство и си помисли, че такъв безгрижен ден май още не бяха имали. От тази мисъл му стана неизразимо приятно. Разбра, че е влюбен в тази жена до уши и завинаги. Ниско висящите над масата лампиони излъчваха мека светлина, върху осветения отдолу овал на площадката за танци падаха безтегловни разноцветни балони и зелени искри. През решетестите стени току проникваха отблясъците на пламтящата някъде в парка феерия от светлинно-технически чудеса и в тези мигове по стъклените детайли на интериора избухваха милиарди пъстри огньове. Музикалната машина гърмеше без прекъсване — публиката беше доволна от най-новите мелодии на модния ритъм „конта-модерн“. Почти всички танцуваха. Той изчакваше кога Валентина ще поиска да танцуват и й предложи да пийне шампанско. Тя му отказа с усмивка, но много решително. Не трябвало да пие. Да, преди можело, но сега не. Не, дори половин чаша, дори глътка. Има причина — преди да замине за тук тя се консултирала с лекарите. Не, не трябва да се тревожи, абсолютно здрава е. Работата е съвсем друга… Той се досети: „О, велики небеса! Ти… Истина ли е?“ Тя кимна: „Ще си имаме дъщеря.“ „И ми го казваш така… прозаично!“ „Нима? А как трябва? В стихове ли?“ „Ние ще си имаме дъщеря! Без такива маньоври! Нека слушат и знаят всички! Шедьоври!…“ „Андрей, не върши глупости! От съседните маси вече ни гледат.“ Той вдигна чашата си: „Пия за теб! За нас тримата!“ Не почувствува вкуса на виното. Не му се пиеше. Беше пиян и без шампанското. Машинално отпи още. Калинке-малинке, моя Валентинке!… В главата му цареше пъстър безпорядък. После всичко мина. Той се почувствува баща, глава на семейството. До него седеше жена му, майката на неговото бъдещо дете и това бъдеще трябваше да се осмисля трезво. Музиката му пречеше. Хайде, майко, да си тръгваме. Ще се качим в еднорелсовия вагон и след десет минути ще сме си у дома. Жалко, че не можем да се придвижим направо, тъй както седим на тая маса. Зара, Бара, бзис бой!

Широките прозорци на техния първи семеен дом светеха на територията на Центъра. Кръглото седеметажно здание приличаше на разкошна сватбена торта. Над него висеше леко нащърбената луна. По пътя за вкъщи той водеше внимателно Валентина под ръка. Тя гледаше луната и се усмихваше разсеяно. Къде ще живеят за в бъдеще? Валентина каза, че е съгласна да живее, където той пожелае, и да работи там, където ще им е по-удобно — ако ще и на Луната да е. А какво ще стане с аспирантурата й? Ще я завърши, без да напуска работата си. Що се отнася до името на бъдещата им дъщеря, тя вече е направила избора си и го моли да одобри името, тъй като то много й харесва. Така ли? А кое е това име, което така много й харесва? Валентина му го каза. Името е красиво, но защо точно Лилия? За да носи щастие. Виждала била емблема лилия върху униформата на най-уважаваните хора в космофлота. Тъй че ботаниката тук се преплита с космонавтиката. Тя иска името на дъщеря им да не бъде само име, а да носи в себе си смислов заряд, способен да възбуди у бащата поне малко славолюбие. Капчица славолюбие няма да навреди на бъдещия татко. Между другото, какво е конкретното предназначение на лилията в емблемата? Той й обясни: лилията в космофлота е знак за отличие на постоянния член на командния корабен съвет. Емблематичните проучвания на Валентина изглеждаха забавни. „Тогава бих искала да те видя в командния състав“ — каза тя. Той премълча. Валентина не го беше още виждала в новата униформа. Този ден и тази вечер бяха безкрайно, безумно щастливи. И такива дни имаха много… Наистина, понякога той чувствуваше как Валентина от време на време я избива да се присмее на „безнадеждната му обикновеност“, но и през ум не му минаваше, че не е шега, а нещо сериозно. Той не можеше и да предполага, че независимо дали иска, или не иска, именно в това щеше да му се наложи да заподозре причината за техния семеен катаклизъм. Така и стана… Други причини като че ли нямаше… Но всъщност коя „обикновеност“ в него я гнетеше? Външната ли? Не. Той знаеше, че се харесва на жените. „Обикновеността“ на интелектуалната организация на двете му мозъчни полукълба ли? Да, той нямаше научни степени, да — не чувствуваше влечение да се катери по административния Олимп. Но какво от това? Да не би да е по-срамно да си господар на междупланетните трасета, отколкото да си властелин на реторти и епруветки? Каква глупост!

Бе избрал професията си по призвание и нямаше намерение да бяга и да криволичи като заек. Обичаше си професията, усъвършенствуваше професионалното си майсторство и се гордееше с него. Да смята всичко това за „безнадеждна обикновеност“ беше най-малко несправедливо от нейна страна. А най-много — тя да се бе увлякла сериозно по някого. Вероятно този човек бе наистина необикновена личност… И ако се окажеше, че Валентина е направила вече избора си, той… нищо не можеше да измени… Оставаше му да стисне зъби и да не мисли повече за това.

 

Ударът в гърба беше неочакван и силен: Андрей размаха ръце, удари гърдите си в лоста на захващащото устройство, здравата „перна“ носа си в стъклото на хермошлема и изпусна заваръчния пистолет. Успя да забележи плъзналия се встрани яркозелен отблясък. Ама че работа!… Той постоя малко объркан, без да вижда нищо в мрака. Най-после се опомни, включи фаровете на раменете си и се обърна — толкова бързо и рязко, колкото му позволяваше скафандърът със залепналите за палубата гекоринги на подметките. Светлината на фаровете лизна по пътя си един от крачещите механизми на „Казаранг“ и изчезна в правоъгълната пропаст. Отзад нямаше нищо подозрително. Отзад изобщо нямаше нищо освен отворения хоризонтално-тесен изход на вакуумствора, през който се виждаше черното като африканска нощ правоъгълно парче Космос с невзрачното съзвездие Дева. Най-ярката точка на съзвездието бе светлосинята, почти бяла Спика — звездата на навигаторите…

Андрей повървя малко, осветявайки надлъж и нашир помещението на вакуумствора: порядъчно смачканото метално покритие на палубата, изподраните стени, тръбопроводите на пневмокомуникациите, телескопичните щанги на двата манипулатора на захващащото устройство, овалния корпус на дракара с висока кърма. Краката на дракара бяха свити като на паяк — с коленните шарнири нагоре. Не, каква беше тази глупост наистина — този ритник в гърба му и този отблясък!… Странен отблясък — сякаш пред носа ти са мръднали огледална врата със зелени катофоти.

Андрей включи фаровете и се наведе малко напред, имитирайки предишната си поза. Искаше да експериментира. Почака малко. Изстиващият шев върху лоста на захващащото устройство догаряше в тъмнината. Експериментът му нямаше резултат: наоколо бе абсолютно тъмно и спокойно. Никакви удари в гърба, никакви отблясъци… „Е, добре — помисли си Андрей, — отблясъкът ми се е привидял. Очите често лъжат. Но да ме излъже гърбът?…“

— Как си, шкип? — попита в шлемофона гласът на Аган.

Продължавайки да осмисля ситуацията, Андрей отвърна:

— Всичко е наред. Видът на съзвездието Дева е великолепен. Пътем проведох наблюдение на Спика.

— Случило ли се е нещо? — настояваше Мъф.

— В тъмното човек винаги се бои да не се случи нещо.

— Изпробва ли лампите?

— Можеш ли да си спомниш кога са светили за последен път?

Шлемофонът не отговори. Андрей си представи как Аган стои там пред пулта и изтрива с ароматизирана салфетка луничавите си ръце — целите в синини, драскотини и ожулени места.

— Хайде да се възползуваме от фаровете на „Казаранг“ — предложи Мъф. — Все едно ще трябва да ти го показвам как препуска.

Андрей освети „Казаранг“. Мда… Конче-вихрогонче. С грацията на машината на Уат. Или на локомотива на Черепанов. Мина му през ума слабо подозрение… Огледа носовата част на скиобразно извитото нагоре дъно, кръглите копита на краката с четината на гекорингите и с прибраните в жлебовете куки на ноктите, блестящосивата сфера на керамлитовия блистер на кабината. Задържа погледа си върху отвора на носовата част със стърчащия от него край на някакво пипало, намиращо се в корпуса на гъвкав манипулатор.

— Мъф, включено ли е нещо друго освен осветлението на борда на катера?

— Не. Катерът е полуконсервиран. Дай да включим маркучите за зареждане и кабела за дистанционния контрол. Ще провериш между другото и как действуват вакуумгифите¤.

— Действуват оперативно. Кабелът на заваръчния агрегат през цялото време беше опънат, а като изпуснах пистолета, повече не го видях.

— Изхвръкнала е пружината на фиксатора… Какво заваряваше?

— Ограничителя на лоста на захващащото устройство. Полуцилиндърът му едва се държеше.

— Благодаря ти — каза тихо Аган.

— Кои са номерата на маркучите и на кабела за дракара?

— От осми до десети включително.

— Разбрах. Очаквай да ти се обадя.

Андрей закрета към носа на „Казаранг“. Вървеше предпазливо, нащрек. Странното чувство, че ритникът в гърба всеки миг ще се повтори, не го напускаше, макар да му бе ясно, че катерът нямаше нищо общо с всичко това. Остарелите флаинг-машини от този тип му бяха познати още от времето на курсантската летателна практика и при среща с тях не изпитваше нищо друго освен жалост. Нямаше никакви основания да подозира „Казаранг“ в способност за самопроизволни действия. Беше абсурдно! Все едно да се страхуваш от ритника на кухненски хладилник. Впрочем тукашните хладилници също си имаха греховце…

Лъчите на фаровете осветиха участък от стената, целия набучен с късите хоботи на вакуумгифите. На един от хоботите висеше изчезналият заваръчен пистолет. Андрей намери нужните номера на гифите и дръпна към себе си краищата на маркучите и кабелите, като предварително ги събра в един сноп за удобство. Откъсвайки с икономично усилие гекорингите от металната настилка, поклащайки се и ругаейки наум безтегловността, с рязък наклон на тялото напред той повлече маркучите и кабелите към дракара. Приличаше на волжките бурлаци от поразителната картина на Иля Ефимович Репин.

— Готово, кеп! — съобщи той на Мъф и колкото за лице подръпна подпорните муфи на щепселното съединение. — Твоят „Казаранг“ е вързан. Аз ще се отдръпна малко встрани, а ти накарай този музеен експонат да изпъне краката си.

— Разбрах, шкип. След зареждането ще дадеш звукова парола за контакт. Ти ще командуваш катера.

Андрей се запъти клатешком към външния край на палубата при изхода от вакуумствора. Тук палубата свършваше в звездно-черната пустота. Бяха се запазили две секции от перилата на релинга¤ (някога във вакуумстворовете са правили перила!). Беше се запазил и надписът по края на медното занитване: „Анарда“. Танкерът бе от клас „далечен — АН“, последният от танкерите-ветерани от знаменитата венерианска флотилия… Решението да бъде свален от транспланетните линии бе закъсняло с около десет години.

Гледайки звездите, Андрей внезапно намери обяснение на удара в гърба си: газов метеорит! Простотата на обяснението го порази неприятно. Бавно съобразяваме, шкип, всички данни за догадката ти, може да се каже, ти бяха подръка. А най-главното, беше ти „подръка“ правоъгълната хищна уста на вакуумствора, зейнала в ледената тъма. Буците втвърдил се газ със сложни траектории на скоростни миграции не са рядкост в лунните системи на Далечния космос.

Долу (ако се гледаше от края на палубата) звездно-черната пропаст преминаваше рязко в антрацитночерна, абсолютно беззвездна бездна. Бездна в бездънния свят на звездите, овеществен образ на самата Безкрайност… Човек трудно осъзнава, че в действителност е точно обратното: пред очите му е само един голям щит — нощното полукълбо на ледения Япет, който на всичко отгоре е в конуса от сянката на Сатурн. Не току-тъй философски настроеният персонаж от „Махабхарата“ Мену казва: „Отвъдпределното, Онова, Самосъществуващото няма образ.“ Жалко! Илюзията за овеществения образ на Безкрайността е едно от най-редките и внушителните.

Направи мах с крака между вертикалните опори на перилата — от палубния клюз¤ се плъзна и разгъна като змия осигурителното въже. Андрей хвана крайната кука-ключалка, изгаси фаровете, закачи я на колана си, с плавен тласък катапултира навън от вакуумствора; сви неволно глава в раменете си, зашеметен от многогласния пукот в шлемофона.

Зелената бордова светлина го заслепяваше, облицовката на борда едва-едва се виждаше в мрака, а шлемофонът му се пръскаше от пронизително напевно цвърчене — сборен хор на най-малко милиардна армия насекоми-жътвари. Той се опита да разбере откъде тук, в задния двор на системата на Сатурн, може да се носи в ефира такъв мощен радиопукот. Сви рамене, доколкото му позволяваше скафандърът. Многогласният хор бе по-скоро забавен, отколкото неприятен.

Зелената бордна светлина и процепът на вакуумствора се изместиха нагоре и той разбра, че остатъчното ускорение, което тялото му бе получило от дърпането на въжето, бавно го отнася под корема на танкера. Погледна Япет. Пустинният и практически недокоснат още от хората спътник на Сатурн бе покрит с плътен мрак — не се виждаше никаква светлинка. Но постепенно изострилото му се зрение започна да улавя в недрата на тъмнината червеникави петна. Започна да му се струва, че петната нарастват в рошави валма, че тъмнината става слоеста и се разпада на смътни, непонятни за окото отделни части…

Почувствува, че бедрото му ще се удари в борда на танкера и с лакът се предпази. Ръката му напипа някакъв жлеб по грапавата, покрита със защитен слой повърхност и разбра, че се бе блъснал в капака на отходния люк. По-нататък по борда, чак до трегерите на опашката, трябваше да има още двайсет капака, очертани с лилави габаритни светлини. Неугледната на вид „Анарда“ носеше в търбуха си четирийсет цистерни и два балкер-трюма. Андрей се усмихна, като си спомни колко се учуди, когато откри, че двата трюма бяха пълни буквално догоре с гранулирана пластмаса.

В това време свършваше цикълът на затъмнението на нощната страна на Сатурн от Япет. Иззад планетоида бавно изплуваше тесният пурпурен сърп на гигантската планета, пресечен от Пръстена. В средата на сърпа пламтеше скъпоценен камък — приказен червен рубин. Това бяха лъчите на малкото, различно от земното, зло Слънце, които вече проникваха през горния слой на атмосферата на Сатурн.

— Щом се пробуди Зора розовопръста, родена из здрача… — измърмори Андрей, припомняйки си полузабравените редове.

— Достатъчно! — спря го гласът на Мъф.

— Какво има? — не разбра Андрей.

— Нали те бях помолил да дадеш звукова парола на борда на „Казаранг“.

— А, Омир в ролята на контактен импулс!

— Че какво от това?

— Ами нищо. Твърде голям разкош за „Казаранг“.

— Няма значение. Катерът трябва да запомни гласа ти и толкова…

— Какъв е този пукот при теб? Откъде са радиосмущенията?

— Не знам. Не са от мен.

С помощта на въжето Андрей се придърпа до перилата на вакуумствора. Увисна край входа и пак погледна зашеметяващо пламтящия сърп на обкръжения с пръстен гигант. Помисли си: „Заради това си струва да летиш“ и съжали хората, на които не им бе съдено с очите си да видят съкровищата на Далечния космос.

Откопчавайки въжето, той упорито търсеше с поглед далечната Рея. Сякаш се надяваше да види на нейния орбитален рейд „Байкал“. Полумесецът на Титан се носеше като пурпурен резен сред звездите, нежно блестеше тъничкото сърпче на Тефия. Рея не се виждаше.

Вътре във вакуумствора трепкаха лилавите, червените и небесносини светлинни сигнали на оживелия катер. Андрей почувствува по подметките си слабото сътресение на палубата и тръгна към дракара. Една крачка навътре му бе достатъчна да млъкнат изведнъж радиосмущенията. В шлемофона му беше тихо. Чу гласа на Мъф:

— Прекрасно, шкип, сега при теб е тихо. Изтривам Омир и ти разрешавам да си спомниш нещо от Омар Хайям.

— Зара, Бара, бзис бой! — спомни си Андрей. — Впрочем това няма никакво отношение към Хайям.

— Няма значение. Паролата ти е приета на борда, можеш да командуваш катера. Между другото аз съм го заредил догоре с течна атмосфера. За всеки случай, ако поискаш…

— Няма да поискам — прекъсна го Андрей. Разбираше, че идеята на Мъф той да изведе катера на летателни изпитания трябва да бъде задушена още в зародиша й. Докато не е късно. Ако попадне в аварийна ситуация с това старо желязо за музея, ще има да бере срам. Ще стане за смях на целия космофлот. — Кеп, фаровете му работят ли?

Светлините от фаровете го удариха в очите. Андрей не успя да примигне — светозащитният филтър-поляроид в стъклото на хермошлема задействува. На ярката светлина старото, изпоръфано оборудване на вакуумствора правеше угнетяващо впечатление.

— Внимавай, шкип! — неочаквано прогърмя гласът на Мъф. — Издърпвам маркучите на пневмозахранването.

— Добре. И махни, моля ти се, излишната илюминация.

Предните и кърмовите фарове на дракара угаснаха. Андрей видя как на левия борд двата маркуча се извиха като виолетово-черни змии, изпуснаха облак снежен прах и се вмъкнаха ловко в хоботите на вакуумгифите.

— КА-девет — извика той. — Контакт. Приближи се.

Катерът смени сините си светлини със зелени, обърна към човека мидите на лазерните си локатори и започна да се приближава, равномерно и плавно премествайки дългите си крака. Палубата леко се тресеше.

— Стоп! — заповяда тихо Андрей.

„Казаранг“ спря послушно.

— Вдигни предните си крака!

„Казаранг“ се отдръпна назад и като кон застана на задните си крака.

— Добре, свали ги.

Андрей потупа с ръка машината по коленните шарнири. „Още ще има да скача — помисли си той. — Наистина старо желязо е, но още ще поскача.“

— Доволен ли си? — Гласът на Мъф издаваше скрито тържество.

— От какво?

— Общо взето… От поведението му.

— Да, има добра реакция на гласа ми… Дори гекорингите на краката му са в изправност. И ако летателните му качества не са по-лоши…

— Машината е сигурна, шкип. Може да съм малко старомоден, но смятам, че „Казаранг“ е най-сполучливият модел на малък катер.

Андрей облиза изсъхналите си от кислорода устни. Този „малко“ старомоден рибар знае къде да хвърли въдицата. Чувствува до каква степен е омръзнало на експерта да тъпче две седмици на едно място сред орбиталните вехтории и му предлага разходка на съвсем не „леко“ старомодния дракар. Сериозна съблазън, дявол да я вземе… Мускулите му, следвайки въображението, се напрегнаха от само себе си и с професионален автоматизъм „изпълниха на празен ход“ типовата динамика на излитането от орбита и на форсиран реверс-маньовър за завой над планетоида без кацане. Експерту експертово, пилоту пилотово. Желанието му да влезе в кабината на дракара беше толкова силно, че трябваше за минута да стисне здраво очите си.

Добре, ще потърпи. Тринайсет денонощия е търпял. На борда на „Байкал“ всичко ще се оправи. Още някакви си три денонощия трябва да потърпи… А на „Байкал“ — да изтърпи разговора с Копаев. От този специален разговор с функционера на МУКБОПР, естествено, нямаше къде да се дене. По-точно, с функционерите, защото работата нямаше да свърши дотук. Сега дори на него, наивния експерт, му беше ясно, че Международното управление за космическа безопасност не току-тъй се бе захванало с „Анарда“ и нейния капитан…

Каква наивност: за единайсетте дни спокойна работа рамо до рамо с Аган бе успял да свикне с мисълта, че мрачните сведения на Аверян Копаев са резултат от някакви сериозни грешки на уважаваното ведомство. Мъф не бе от компанията на легендарните екзоти. Беше човек като човек. С добри маниери, вежлив, любезен, уравновесен. С една дума, такъв, какъвто винаги е бил. В тесните и до крайна степен занемарени помещения на „Анарда“ Андрей не откри нищо особено: нито „черни следи“, нито счупени екрани. Нито пък предполагаеми призраци, с оскъдната информация за които Аверян го бе ударил на сбогуване сякаш с камък по гърба.

Да, той бе повярвал на Копаев и първите дни, аклиматизирайки се към обстановката на борда на „Анарда“, бе наивно озадачен от факта, че на танкера няма нищо екзотично. После свикна с отмерения ритъм на денонощията и нервното напрежение започна да отслабва. Работа, почивка, сън, храна. Проверка на документите. Преглед на остарялото оборудване в прашната и задушна утроба на ужасно износения „кашалот“. Вечер — седенкуване край електрокамината в салона (единственото място освен каютите, където Мъф успяваше да поддържа чистота), бавни разговори по време на вечерята. Впрочем за Оберон и за „Лунна дъга“ Мъф както и преди не бе продумал нито дума. Никога не се заседяваха до сутринта, точно един час преди полунощ си пожелаваха приятни сънища и се разотиваха по каютите си. Следваха леглото, тишината и всякакви мисли. Тъга по „Байкал“… Приспан от десетте денонощия еднообразие, завчера сутринта той внезапно осъзна, че натрапената му разузнаваческа мисия бе претърпяла пълен крах. Помисли си за това почти равнодушно, без удоволствие и без сянка от злорадство. Но затуй пък се почувствува така, сякаш се бе измъкнал на пряка тяга след изнурителна контраметеоритна маневра. От друга страна, малко го беше яд на неговия земляк. По вина на някои безделници от оперативно-следствените отдели на МУКБОПР Аверян се бе насадил на пачи яйца и за малко не подреди така и него, доверчивия пилот. Най-опасната разновидност паника е паниката, която плъзва от отделите на службата за безопасност… През деня той още по-остро почувствува, че всичко наоколо му бе омръзнало до смърт. Надвечер, наистина, имаха малък празник — „Титан-главен“ ретранслира на борда на „Анарда“ съобщение от УОКС: колегията на летателния сектор бе утвърдила Андрей Василиевич Тоболски на първо място за длъжността капитан на суперконтейнероносеца „Лена“. Мъф осъществи видеовръзка с „Байкал“: то бяха усмивки на колегите, поздравления, шеги. Ярослав поръча на Мъф Аган като на най-стар капитан в Далечния космос да поеме задълженията на „регент“ и да присъди на „принц Андрей“ званието „шкипер“ (един традиционен в космофлота забавно-поздравителен ритуал). По време на вечерята новоизпечените „рег“ и „шкип“ изпиха по чаша шампанско и гледаха заедно видеозаписа от юбилейното тържество, преминало с голям шум в лунната столица. Като видеха на екрана някого от общите си познати, оживено коментираха събитията. Обаче два часа преди полунощ Мъф започна да се държи странно: взе да се ослушва, взе да гримасничи нервно, заговори не на място (с виновен поглед!), накрая много разсеяно пожела на кандидата приятни сънища и напусна салона. Обезкураженият кандидат гледаше подире му, опитвайки се да разбере каква муха бе ухапала любезния и деликатен до този момент капитан.

Сънят му не бе приятен. Такива странни сънища никога не беше сънувал. Събуди се и дълго блещи очите си в тъмнината. Границата между съня и действителността беше неестествено подвижна, колеблива. Дори светещите розови цифри на часовниковото табло му приличаха на достоверен детайл от кошмарния сън. Беше дванайсет без двайсет… Той се зави презглава с одеялото, заспа и отново се събуди разтревожен. Сънуваше все едно и също: до кревата му стоят двама души и с мълчаливо упорство на каменни идоли го гледат как спи. Той не ги вижда в тъмното, но чувства студа на масивните им фигури и неподвижността на зениците им. Уморен от странния сън, той запали разноцветния фонтан на нощната лампа. Походи малко из каютата, спря се до вратата. Какво става? Нервите му май не са наред?… Без да прибягва до услугите на пневматиката, напрягайки мускулите на ръцете си, той разтвори крилата на вратата. След полунощ в коридора цареше полумрак — до сутринта тук светеха само сините ивици по краищата на пътеката (контурите на зоната на изкуствената гравитация) и червеното дърво на стените изглеждаше лъскаво черно. Андрей обърна главата си надясно и замря: на коридорната стена, осветена през отворената врата на капитанската каюта се гърчеше сянката на многорък пианист… Пневматиката изсъска — вратата на капитанската каюта се затвори. Настъпи потискаща тишина. Потискаща тишина… и мъртвешка синева на пътеката…

Определението „многорък пианист“ му дойде наум малко по-късно, а в онзи момент той просто нищо не разбра. В каютата на капитана на „Анарда“ бе влязъл Някой (макар че кой друг освен Аган можеше да влезе в нея?!). Сянката на стената (а силуетът на ниската набита фигура се открояваше достатъчно ясно) можеше да принадлежи само на Аган, ако не… ако не беше една зашеметяващо-фантастична особеност: фигурата имаше четири ръце. Разперени встрани, те се извиваха и потрепваха конвулсивно… Всъщност това бе всичко, което видя. Един епизод от някакво непонятно среднощно действие, беззвучно бурен пасаж, изпълнен на четири ръце на невидимо пиано… Андрей се приближи до вратата на капитанската каюта и вече бе решил да натисне звънеца, но си спомни наставленията на Копаев: „Отмини и се престори, че нищо особено не си забелязал.“ Нямаше пред кого да се преструва. С пресъхнала уста той тръгна обратно по коридора — покрай своята каюта и каютите на отсъствуващия екипаж, отвори вратата на кухненския отсек и прекрачвайки прага, стъпи в някаква студена локвичка. Осветлението задействува. Огледалната стена отрази загорелия торс на експерта в небесносини бански гащета сред белоснежното кухненско оборудване. Видът му беше неугледен — косата разрошена, изразът на недоумение и погнуса още не бе изчезнал от лицето му.

Отпивайки от ледения брезов сок, Андрей се загледа в локвата до един от хладилните боксове. Натисна копчето — уплътнителят на съединителния жлеб щракна и вратата се плъзна встрани. Чашата с брезовия сок за малко не падна от ръката му: най-долу в хладилника стояха обувките на Аган… Андрей огледа снежната шуба на стените, заскрежените „лапи“ на бездействуващите фиксатори и отново впери очи в капитанските обувки. Здрави, солидни, но с кошмарна разцветка: оранжева горна част, червена с бял кант подметка, златисти катарами. Обувки в хладилник — това беше абсолютна безсмислица, но още по-невероятно изглеждаха редом с тях на гладкия сняг размразилите се отпечатъци на нечии боси крака. А по заснежените стени — отпечатъците от длани… Той се ощипа за ухото. Почопли с пръст съединителния жлеб: стори му се, че там се бе залепил някакъв блестящ парцал. Но не беше парцал, а… Дявол знае какво беше? Това нещо се проточи след пръста му — блестящо, лепкаво и почти неосезаемо като паяжина!… С внезапността на мълния го обзе озарение: в апокалиптичния списък на свойствата на екзотите Копаев беше споменал за някаква живачно-блестяща субстанция, която кожата на екзота отделя под въздействието на ниските температури. „Достатъчно е да поплуват малко в ледена вода или да измръзнат силно…“ Като че ли логическата връзка беше налице: хладилникът — следите от босите крака по снега — лепкавият блясък…

Той изми ръцете си под душа и ги дезинфекцира. По пръста му нямаше блясък, но като си спомни продължителния медицински преглед, с който Грижас го учуди преди заминаването му, се изкъпа целият и изпробва върху себе си всички налични антисептични средства. Мисълта, че МУКБОПР е постъпило с него просто безсъвестно, не породи нужните емоции — той разсъждаваше хладнокръвно и спокойно. По-важно беше друго: Копаев се оказа прав — Аган бе екзот. Но към коя от същностните категории ще заповядате да бъде отнесен многоръкият „пианист“?… Наистина, Копаев бе споменал за вероятността от появата на призраци, но за външния им вид не бе обелил нито дума. Дали беше скрил, или не знаеше? По-вероятно бе последното. Изглежда, функционерите на МУКБОПР не си представяха добре детайлите на цялата тази история, иначе едва ли биха изпратили на разузнаване лошо подготвен експерт. На първия кръстопът разузнаването здравата се изложи. На разузнавача му бе ясно само едно: следите върху снега в хладилника не бяха обикновени следи, а следи на „ярколунното“ минало на Мъф Аган. А за „пианиста“ човек можеше да си мисли каквото си ще…

Остатъкът от нощта мина за него в размисли. На сутринта той криво-ляво задряма. Присъни му се Аган с два чифта горни крайници, събуди се в студена пот. Отлагаше колкото можеше отиването си на закуска. Но нямаше как, ще или не ще — трябваше да отиде… Дълго стоя пред вратата на салона. Дланите му бяха влажни. „Ти си аферист, Копаев — мислеше Андрей, мъчейки се да успокои силното си сърцебиене. — Защо ме изпрати тук сам?!…“ Влезе в салона и почувствува слабост в краката си от огромното облекчение. Аган изглеждаше както обикновено: червено-син комбинезон, червено-бели-оранжеви обувки, нормални ръце, старателно избръснато, нормално лице. Небесносините му очи го гледаха приветливо: „Здравей, шкип! Как е настроението? Видът ти… не е много весел.“ „Здравей, капитане! Значи, казваш, не е много…?“ Той рухна в креслото, погледна още веднъж обувките на Аган и се разсмя. Не можа да се удържи. Това беше вид реакция. Аган го гледаше с интерес. Цяла сутрин те се вглеждаха един в друг внимателно и с интерес — и двамата бяха ужасно любезни. А после той цял ден се мъчеше да бъде по-настрани от Аган — измисли да прави експертиза на вакуумоборудването на пристанищната палуба (в скафандъра, кой знае защо, се чувствуваше по-сигурно). Естествено, отби се в кухненския отсек (за да му е чиста съвестта и за да няма Копаев основание да гледа на разузнавача с презрение и досада). Можеше и да не се отбива: следите бяха акуратно изтрити… Неспокойната нощ го бе изморила, той си легна рано и спа като мъртъв дванайсет часа. През това време на борда на „Анарда“ можеха да станат колкото си щат екзотични събития — беше му абсолютно безразлично. Танкерът бе изцяло на разположение на Аган и призраците — да правят каквото си искат. Нека да се покриват със скреж в хладилниците или да се пържат в стелараторите¤, щом им харесва. Само да не вдигат много шум. Той е твърде много изморен и наистина всичко му е безразлично. На сутринта обаче нервното напрежение отново се появи и Андрей както предишния ден предпочете да се шляе в скафандъра сред музейните експонати на вакуумоборудването. Страхуваше се недоверието му към Аган да не прерасне в неуправляема враждебност. Или в непреодолимо отвращение, в сляпа ненавист, а току-виж и в страх. Нямаше нито желание да се вижда с него, нито твърда вяра в непоколебимостта на собственото си самообладание. От друга страна обаче, беше глупаво и унизително да стои пасивно в бронираната черупка на скафандъра си. Трябваше да вземе някакво решение. Дали да не премине към активните методи на разузнаване? Добре, да предположим, че премине. Но какво представляват тези „активни методи“? Как всъщност се прилагат? Освен това МУКБОПР едва ли ще одобри активната му самодейност. В наставленията си Аверян го предпазваше разумно от намеса. „Отмини…“ По дяволите Копаев и наставленията му! Освен Копаев и МУКБОПР съществува и земна цивилизация, в чийто интерес е жизнено важно да разбере доколко е опасен за нея суперекзотът под маската на благовидния капитан на грохналия „кашалот“.

— Кеп, чуваш ли ме? — каза Андрей.

— Да, прекрасно.

— Връщам се. Затваряй вакуумствора.

— Внимание! — с капитански глас изкомандува Мъф. — Не стой в створа на вакуумпалубата!

Андрей почувствува ледени тръпки по гърба си, като си представи колко гръмогласно и нелепо повтаря шпикерът командата в утаилата се тишина на отсеците, каютите, коридорите на този всъщност мъртъв кораб. Илюминацията на „Казаранг“ угасна. Палубата потрепера, беззвучните челюсти на вакуумствора се затвориха. Андрей включи фаровете на скафандъра и тръгна към тъмния отвор на люка в шлюзовото преддверие.

— Прекъсвам връзката — предупреди го Мъф.

Андрей машинално му издаде „квитанция“:

— Разбрах, край на връзката, край… — Той стоеше до входа в преддверието и разглеждаше стената.

Самата стена не представляваше нищо особено — монолитен участък от вътрешния корпус, изработен от модифициран метал. Наистина, мръсничък участък, но работата беше другаде: плъзгайки се по протежението на този монолит, светлината на фаровете изскубна от тъмнината ивица, по-точно верига огледално блестящи петна…

Петната блестяха като току-що измити огледала. Абсолютно огледални капки! Размерите им бяха малко по-големи от човешка длан. Веригата им пресичаше стената малко косо във вид на пунктир. На едно място (на равнището на гърдите му) в пунктираната верига липсваха две петна и Андрей моментално съобрази къде бяха недостигащите „брънки“… Простата и ясна версия за газовия метеорит неочаквано се усложняваше. Поточно — отиваше по дяволите, защото новопоявилото се стенно украшение пораждаше други асоциации. Например такива: някой (да предположим, за развлечение) бе облял десния борд на танкера със струя от импулсен пожарогасител-разпръсквач, зареден с живак; струята бе влязла в отворения вакуумствор и по пътя си го бе ударила силно по гърба на скафандъра… Но откъде, дявол я взел, ще дойде тази струя? Та нали на десния траверс космическото пространство беше чисто? Нямаше нищо подозрително. Нищо по-подозрително от съзвездието Дева.

Той пипна предпазливо най-близкото петно. Огледалната повърхност не се огъна под натиска на пръстите му и дори не се набръчка, макар че огледалото беше странно меко на пипане. Натисна по-силно — една трета от дебелината на китката му, преодолявайки бавно съпротивлението, потъна в огледалото. Това го порази. Сякаш покриващият обратната страна на огледалото метал бе загубил твърдостта си!… Така току-виж на шега ръката му стигне през стената в скафандровия отсек… Впрочем той съзнаваше, че това е някаква необикновена илюзия. Дръпна обратно ръката си. Отскочи разтревожен назад, но не можа да измъкне дланта си от лепкавия капан: блестящата субстанция беше леплива като гъста смола. На ти теб „илюзия“!

Той погледна зашеметен металното покритие на ръкавиците си. Нямаше никакви повреди. И никакви следи от блестящото вещество. Тайнствената „безследност“ на лепкавия блясък му напомни „парцала“, залепнал за вратата на хладилния бокс…

Със закъснял страх Андрей отстъпи от стената, вдигна ръката си до стъклото на хермошлема и погледна светлинния сигнал на радиометъра, монтиран в ръкава му. Нивото на радиация беше нормално (естествен фон за тукашните условия). Едновременно погледна и часовника си. Отново впери очи в „меките огледала“, без да знае какво да предприеме. И едва сега забеляза, че петната постепенно се стопяваха. Всяко „огледало“ сега бе по-малко от дланта му. Сигурно тази блестяща гадост скоро съвсем щеше да изчезне… Той се запъти бързешком към противоположния край на палубата и освободи осигуряващото въже.

— Мъф, връзка!

Мъф мълчеше. Той повтори извикването си и хвана крайната кука-закопчалка. Чу гласа на Аган:

— Още ли си в отсека?

— Не. Отвори ми вакуумствора. Впрочем… — Той се бавеше, съобразявайки какво да прави. Помисли си: „Който иска с един куршум два заека…“ Запрати куката-закопчалка и каза: — Впрочем няма нужда.

Разбира се, по-разумно беше да се помъчи да хвърли един поглед на гърба на скафандъра.