Сергей Павлов
Лунна дъга II (3)

2. Орлите не ловят мухи

В неговото отсъствие автоматите-чистачи бяха свършили работата си: изкуственият мъх беше измит и вчесан акуратно, миришеше на здравец — свежо и чисто. Спалното бельо бе изчезнало. Работната маса и столът — също. В хола нямаше нищо друго освен чантата му — тя не влизаше в програмния регистър на чистачите.

— Тринайсет-девет — произнесе Андрей фразата за обръщение към битовия автомат. — Закуска.

Еднометровият участък от килима пред него се изду, замърда неприятно (сякаш нещо живо се мяташе там отдолу), мъхът се смъкна на пухкави гънки, пропусна навън една матова полусфера и пак се затвори около крака на подемника.

— Кресло — добави Андрей.

Неприятното размърдване на килима се повтори. Сядайки, Андрей почувствува последното трепване на креслото и си помисли: „Хармония между вещите и хората.“ Удари с пръст по ръба на полусферата и тя се разтвори като пъпка на водна лилия. Очакваше го приятен сюрприз: живо клонче разконсервиран люляк в кристална ваза. Не бе успял още да напълни чашата си с кумис и прозрачните като пролетни капки звуци на Хайдновия клавир прогониха тишината под сводовете на пещерата. Закуската бе сервирана в кристални съдове с елмазен блясък. Отдавна трябваше да бъде така — металът му беше омръзнал… О, салата от омари!

— Тринайсет-девет, ако обичаш… прозорец.

(Кристалът, омарите и Хайдн го настройваха за изящни маниери.)

Лунният блясък на горската поляна угасна — пред пещерата се разтвори звездно-черната пропаст.

В стъкловидните, причудливо вдлъбнати масивни детайли на интериора на каютата потекоха ручеи рубиновочервени светлини (в спалнята — меднооранжеви). Сякаш се намираше в огнената вътрешност-кухина на нажежен до блясък кварцов масив. А хладината на въздуха като че ли идваше от отворената в звездния безкрай страна на тази кухина, която пропускаше вътре космическия студ.

Под прав ъгъл към траекторията на орбиталния радиус-полет не се виждаше нищо друго освен звезди, Андрей пиеше кумиса си и гледаше как елмазеният черпак на Голямата мечка бавно се обръща с дъното нагоре. Оста на това бавно, едва доловимо за окото преобръщане минаваше през крайната звезда на черпака — Дубхе (днес, както и вчера, тя се намираше в левия край на прозореца-екран). Колкото и да е парадоксално, космонавтите по-често имат работа именно с неподвижни звезди. По време на крайцерски полет практически пълната неподвижност на звездната сферокартина уморява младите стажант-пилоти повече от всичко друго — и те се опитват по всевъзможни начини да направят по-поносимо, по-приятно шестчасовото еднообразие на вахтите. Той гледаше да не им се меси. Трябваше сами да свикнат — нямаше друг начин. Освен един: нито за миг да не губят чувството за скорост. Но за това човек трябва да се роди пилот.

На него лично му бе провървяло да се потопи в романтиката на полетите в твърде ранна детска възраст, когато всичко се възприема свежо и остро. Прекрасно време беше. И мястото беше прекрасно — наричаше се Еланя гар.

И до днес помнеше индекса на базата на горската служба в тайгата: АДО-15-ЗАТОН. Олег Попов, патрулиращ пилот от десантния отряд на горската противопожарна охрана (ГПО), обичаше да прави различни шеговити тълкувания на този индекс и в първите дни на тяхното запознанство предложи следното: „Андрей — Дългокрак Овен — на Петнайсет години — на Запалянкото Андрей Тоболски му Отрязаха Носа.“ Той не се обиди. Никой не го смяташе за Овен, запалянко — също, по ръст и телосложение приличаше на Олег, а че Олег бе прибавил една година повече към възрастта му, го ласкаеше. В действителност индексът АДО-15-ЗАТОН означаваше: петнайсети авиодесантен отряд, Западноангарски териториален окръг за наблюдение. Базата на отряда се намираше на север от фермата за диви животни. На високия бряг на бързоструйната рекичка Каменка (в слънчево време над водата й скачаха пъстърви) се издигаше високото, приличащо на островърхо яйце, синьо-бяло здание на главния корпус на базата; по-нататък се виждаха бели къщички, овалният турбодрум, хангарите, авиотехниката по пероните, а над върховете на боровете — чашата на антената за връзка със спътниците от серията „Тайга“. Когато ходеше в Еланя гар, баща му взимаше и него със себе си и се радваше, че Андрей проявява любопитство към охраната на горското стопанство (та нали трябваше с нещо да заинтригува момчето, което след драматичната смърт на Рубин упорито избягваше да ходи във фермата). През лятото на бащата не му беше до Еланя гар и синът започна често да идва в базата сам. Привличаше го не Горската служба и не охраната на горското стопанство само по себе си, а турболетите¤ на десантчиците. Не изпитваше особено влечение към малките „ластовички“ на лесничеите и „ястребчетата“ на биолозите. Въображението му бе изцяло във властта на мощните огненочервени „мечки“ на десантчиците от ГПО с издадени напред блистери¤ на кабините и четири прикачени бомбоцистерни. Преди беше виждал такива машини само в небето — местните жители заради характерната им форма ги бяха кръстили „контрабаси“ — и сега бе щастлив, когато го взимаха в патрулен полет. А това се случваше често. Вече бе пътувал на реактивни авиолайнери високо в небето, но не му беше интересно: летящи киносалони — нищо особено (качиш се в Братск, гледаш филма, слезеш в Крим — толкова). Друго нещо бяха турболетите. Дъхът му секна от изненада и възторг, когато за пръв път видя при остър завой как се преобърна хоризонтът, как отдясно се разтвори синята небесна пропаст, а отляво изведнъж се изправи като стена необозримият, пухкав, целият в зеленовлакнести хълмчета и гънки величествен килим на тайгата и започна да се върти бавно, тромаво, а после — все по-бързо и по-бързо — и се понесоха с невероятен наклон белите къщички, синьобялото яйце на главния корпус, поляните с малинажа на Еланя гар, блесналият на слънцето завой на Каменка… Олег набра височина и насочи машината по курса, усмихна се весело (носът му като копче, очите — хитро присвити, веждите — сламени), фиксира дясната ръчка на управлението и с думите: „Е как е?“ — го потупа по шлема и посочи надолу, където се виждаха постройките на фермата. „Нормално“ отговори той сдържано, макар че вътре в него всичко звънтеше, смееше се и пееше в един глас със свистенето на моторите и тътена на въздуха, който обтичаше блистера на кабината. От минутата, когато му облякоха огнеупорния комбинезон на десантчик от ГПО (блестящ и хлъзгав като живак, с емблема „меча глава“ на ръкава), когато му сложиха шлема с инициалите на АДО на слепоочията и го накараха да седне в креслото на втория пилот, той се почувствува голям мъж и вече нямаше намерение да предава завоюваните в света на възрастните позиции. „Ей, момче, какво се умълча? Не искаш ли да покараш турболета?“ Той погледна недоверчиво Олег: „А може ли?“ Потапов отсече: „Разбира се, че не може. «Мечката» не е учебна машина. Но виж какво… по време на полета ще ти позволявам да държиш леко ръчките на дублиращото управление — да свикваш по малко. Все едно че аз съм инструктор, а ти стажант по превозни полети. Разбра ли?“ „Да, командире“ — отговори той с глух от вълнение глас, плъзна ръцете си в ръкавиците напред по жлебовете на облегалките и почувствува как под пръстите му задишаха дифузорите и лостовете на дублираното управление… „Дръж по-здраво. Трябва да чувствуваш всичко, което правя, и да го съпоставяш с динамиката на инерционните сили при маньовъра и с поведението на машината. Поглеждай от време на време уредите. Между другото… практикантката-микробиоложка Олга Тоболска… сестра ли ти е?“ „Братовчедка. Защо?“ „А, братовчедка, значи… Така, нищо. Внимание, стажанте: ето го нашия район за патрулиране. Започваме хоризонтален зигзагообразен полет за патрулиране наблюдение в поверения ни квадрат. Донабираме нужната височина… Как се казва това в летателната практика? Да, правилно — «свещ». Разбра ли къде потънаха лостовете? Браво! Дозавиваме още на трийсет градуса. Почувствува ли? Прекрасно! Ехе, ще потръгне работата ни!“ И наистина потръгна. Лятото се случи горещо, сухо и напрегнато за десантниците от ГПО — имаха много полети. От съседния окръг идваха тревожни радио-съобщения. „Нашият участък също е като барутен погреб — мърмореше Олег при патрулиране, оглеждайки отвисоко горските масиви. — Достатъчна е една светкавица и гората ще лумне, да му се не види макар! Няма да успеем и дъх да си поемем!“ Зает с наблюденията, пилотът все по-често доверяваше на стажанта в съвместния полет сам „да тегли триона“. Той го „теглеше“ и все по-рядко чуваше от командира си: „Ей, фокуснико, на завои с малки ъгли не прави големи наклони!“ или „Отстрани надлъжния наклон, авиохоризонтът е пред носа ти.“ За един месец във въздуха той усвои техниката на патрулирането и страшно съжаляваше, че няма земен тренажор. Наистина, за тренажор понякога използуваше самия турболет на перона (ако успяваше да се вмъкне крадешком в кабината му под противослънчевото покривало), но нали там нямаше никакви учебни средства освен „Ръководството по експлоатация на турболети“ и собственото му въображение. От ръчките на управлението фантазията му го отнасяше в стратосферата, където започваше пътят към звездите… В края на краищата той стигна дотам, че започна да обмисля и изпълнява фигурите на висшия пилотаж насън. Веднъж Олег го завари в кабината на „тренажора“, погледна го внимателно и каза: „Я остави тези работи, момче. Хайде марш за малини! Върви да се къпеш, да ловиш пъстърва!“ Аха, за малини… Миналия път му набра, а Олег ги занесе на Олга и тя излапа целия буркан с приятелките си, пък после се оплакваше, че от малините я боли главата. И какво толкова е намерил командирът в тая важнотия?

Случайно чутият разговор между двама десантници изясни много неща. Единият — Аркаша (подвижен, гъвкав момък, с мустачки) казваше за Олег на другия — Гоша (неповратлив като бъчва): „Напразно взима Олга на прицела си. С тоя негов нос като копче!… Вчера танцувам с нея в бара, а той ме дърпа настрани и ме пита с лицемерно съчувствие: «Аркаша, защо са написали фамилията ти на таблото за заповеди?» И докато отида да видя, той се лепнал да я изпраща… Не зная как да постъпя. Да й направя предложение така отведнъж е опасно. Иля ме предупреждава: «На трима — вика — тя вече отказа, току-виж и в теб по инерция запрати някоя тиква.» А ти, приятелю Гоша, какво ще ме посъветваш?“ Приятелят Гоша изгрухтя нещо неопределено, а Аркаша се разбърза за някъде. Не, след толкова доказателства за загадъчната популярност на братовчедка му в Еланя гар той не можеше повече да наблюдава безучастно как командирът му се измъчва. Отиде в главния корпус, намери Олга в сектора на микробиолозите и учтиво я помоли да се омъжи за Олег Потапов (така учтиво с нея той още не бе разговарял). Тя вдигна черните си („самурени“ според думите на механика Федя) вежди и го попита много ласкаво: „Да не би слънцето да ти е напекло главичката?“ „Не, не ми я е напекло. Той те обича“. „И какво… изпрати те да ме сватосваш ли?“ „Сам дойдох.“ „Повози те, значи, на «контрабаса» си и ти се разтопи от умиление. Ох, котенцето ми то!“ „Хич не съм се разтопил. Да знаеш само какъв човек е Олег Потапов!…“ „Какъв?“ „Такъв… надежден, силен, издръжлив.“ „Издръжлив — на опън, натиск или усукване?“ „Недей да го извърташ, ами си кажи направо съгласна ли си да се омъжиш за Потапов, или не?“ „Представи си — не съм съгласна. Дори за Потапов.“ „Много се надуваш, Оленце… Добре, брой си микробите в епруветката. Олег лесно ще си намери друга жена.“ Зелените й очи още повече позеленяха от яд. Той си отиде с празни ръце. А на другия ден Олег неочаквано замина да патрулира сам. Бившият стажант разбра всичко и се потътри към рекичката. Дълго седя на камъните и разглежда белезникавото небе във водата. Олег дойде по обед, когато му свърши смяната, седна мълком до него и започна да хвърля камъни във водата. После му каза: „Напразно си мислил всичко това, момче. Ние с Олга сами ще се оправим. Помощници не ни трябват… И тя не е някоя фукла, а красиво, умно, гордо момиче. Добро и мило… Разбра ли?“ „Разбрах. Добро… Все гледаше да ме шибне с коприва.“ „Е, копривата ние с тебе сме си я заслужили, да му се не види… Добре, стажанте, оправяй наклона! Къпане, обяд, почивка! В петнайсет и трийсет — с предстартова екипировка.“

Точно в шестнайсет нула-нула излетяха и по препоръка на синоптиците поеха в северозападна посока. Отначало видимостта беше прекрасна — както казват авиаторите, в небето имаше две слънца. После се появи ниска двуслойна облачност. Той водеше самолета под линията на горния слой и току закачаше с блистера сивите валма пара, а долу се носеха малки облаци с цвят на олово. Машината потреперваше от време на време. Когато долните облаци станаха по-големи и по-гъсти, Олег измърмори: „Сложно положенийце!…“, пое управлението и включи екрана с автокартата на синхронно-маршрутното съпровождане. „Стажанте, внимавай, отваряй си хубаво очите!“ Стажантът си отваряше добре очите и пръв забеляза вдясно от курса между двата облачни слоя нещо като издатина на трети слой — пелена от възбяла мъгла. Олег насочи машината в процепа между облаците и заобиколи мътната стена на дъжда. На дъното на половинкилометровата пропаст се разстилаше мрачната тайга, а отпреде им, към облаците се издигаше добре забележимият в това царство на тъмнозелени, синкави и оловносиви краски бял стълб дим. „Пожар, командире!“ — викна изплашено той. Олег не му отговори. Заобиколиха мястото на пожара по елипса на малка височина. През кълбата дим се виждаха червени петна. Тук-таме проблясваше задимената лента на рекичката. Те се спуснаха над нея и заобиколиха пламтящия бряг — от него във водата летяха горящи клони. „Всичко е ясно, стажанте. Ще блокираме главната посока на огъня и югозападните му контури.“ Той не успя да вникне в думите на командира — претоварването го притисна в амортизаторите на креслото. Стремително набиране на височина, боен заход направо от дъгата на завоя, прицелно пикиране, изхвърляне на бомбоцистерната (машината потрепера), великолепен маньовър на отход пред димната завеса с кос лупинг. Турболетът зае хоризонтално положение. „Е, как е, стажанте?“ „Отлично, командире!“ „Погледни надолу, надолу погледни!“ Той погледна към мястото, където бе полетяла бомбоцистерната с щръкналите стабилизатори. Там се издуваше гигантски белоснежен октопод и протягаше грапаво-бели пипала по посока на удара; от всяко пипало се пръскаха ветрилообразно парцали белопенеста маса, разцъфваха като пищни хризантеми и всичко това мърдаше и се издуваше… Последваха още две атаки и два нови „октопода“, родени от взрива на касетъчните пенозаряди, покриха голям участък от пожара. Олег изпрати последната бомбоцистерна в центъра на огнището (димът веднага намаля), покръжи известно време да направи видеоснимки и издигна машината над облаците.

Под тях ослепително се белееше огряна от слънцето обширна облачна равнина, далече на изток се виждаха хълмообразните купесто-дъждовни облаци на отминаващата буря. Олег извика базата, предаде координатите на пожара и видеозаписа с резултатите от бомбардирането. Базата благодари на екипажа на „седморката“ за оперативността му и съобщи, че изпраща в района на пожара дежурната ескадрила „мечки“ с група десантчици. „Е, стажанте, десантът ще довърши останалото и край на цялата работа. Чувствуваш ли колко лека стана нашата «седморка»? Ами да!… Бомбите са половината от полетното тегло. А сега, ако искаш, изписвай фигури от висшия пилотаж. Няма ли да те е страх да направиш лупинг?“ „Несторовски лупинг ли? Ако имам разрешението ви, ще го направя.“ „Значи въпросът е само в разрешението?! — засмя се Олег. — Е, сетиш ли се името и презимето на Несторов — така да бъде, ще ти разреша.“ „Няма какво да си спомням, никога не съм го забравял: Пьотър Николаевич се е казвал.“ „Виж го ти!… Е, хайде, опитвай!“ „Ще има ли някакви инструкции, командире?“ — попита той, колкото да спечели малко време и да потисне внезапното вълнение. „Лупинг не се прави по инструкция — каза му Олег. — Гледай горе да не попаднеш в режим на срив, а долу — да не пропаднеш в облаците — ето ти я инструкцията. — И добави на шега: — А ако започнеш да пропадаш, не допускай да е повече от хиляда и петстотин метра, иначе това ще бъде вече кацане. Разбра ли?“ „Да, командире!“ — отговори сериозно той, погледна авиохоризонта и накара машината да се издигне стремително по дъга. Лупингът стана (нямаше нито сривове, нито пропадане). Олег май не му повярва: „Хайде, дай още веднъж! Лупинг, излизане в свещ и завой през крило!“ Той направи успешно и това. „Да се побъркаш…“ — каза Олег и през целия път до базата си подсвиркваше. А докато се преобличаха в екипировъчната зала, неочаквано заяви: „Комплексът на висшия пилотаж се изпълнява обикновено в края на втората година на специалното обучение. Ти си истински феномен… Ти, момчето ми, си направо за космофлота. Там такива като теб ги обожават. Виж как му блеснаха очите!… Искаш ли?!“ „И още как! Само че нищо няма да излезе…“ „И таз добра! Откъде са тия съмнения?“ „Докато порасна и се науча, там вече вместо пилоти ще има само автоматика.“ „Кой ти каза?“ „Бях чел някъде.“ „Аа… за това почнаха да пишат още преди Юрий Гагарин да прелети над планетата. Разбра ли?“ „Да.“ „В случая можеш да се съмняваш единствено в себе си. Не всеки ще има смелост да полети в Далечния космос. На мен например там би ми било неуютно. Цели месеци в кораба… като в желязна бъчва. Дори и прозорците не са истински. Звездно-черен ужас без начало и без край, искрици на ненормално далечни светове, до които (сам знаеш по-добре от всички останали) на никакви кораби и за сто години не можеш се добра… На мен ми дай вятър, а не въздушно течение от вентилацията. Дъжд, а не душ. Светло небе, трева, дървета… Е, не ти ли се изпари желанието да постъпиш в междупланетния?“ „Не, командире.“ „Добре. Смятай, че този разговор не се е състоял. А за междупланетния ще ти помогна.“

Обещанието на командира мина покрай ушите му почти без да се задържи. Той беше сигурен, че след три години ще постъпи в междупланетния — Иркутския авиационноинженерен вуз по космонавтика, и му се виждаше странно, че за това ще е нужна нечия чужда помощ. Но още в средата на август на турбодрума се приземи смайващо красива машина. Цялото население на базата хукна да види лъскавосинкавото остроносо чудо — космодесантния катер „Буран“ (самите космодесантчици впрочем наричат катерите си дракари¤), новото произведение на Красноярския комбинат за космическа техника. Потресен, той не можеше да откъсне погледа си от дракара. Имаше в „Буран“ нещо от благородната осанка на тъмносивия гълъб и от стремителните линии на стратосферния свръхзвуков самолет. Пилотът на „Буран“ (без хермошлем, но все още в костюма за височинни полети) се усмихваше и разговаряше за нещо с Олег. Олег видя стажанта си, направи му знак да се приближи, но той не разбра, че е за него, и стоеше като истукан, докато зрителите не се отдръпнаха пред него в две редици. „Да те запозная: Борис Аркадиевич Фролов — пилот-инструктор от Иркутския вуз по космонавтика.“ Фролов — здрав, набит човек с кръгло лице (масивна раздвоена брадичка, червеникави вежди, масивни клепачи, които макар и присвити, не можеха да скрият язвителния поглед на рисите му очи), стисна ръката на Андрей и го попита учтиво: „Желаете ли, момко, да огледате кабината?“ И още как — иска ли питане! „Нищо не трябва да пипам там, нали?“ „Пипайте колкото си искате, запознавайте се, включвайте които си щете системи… всичко ви е разрешено, само да не излитате — без мен нищо няма да стане.“

По молба на Олег, изпратена до ректора на Иркутския вуз по космонавтика, Фролов бе пристигнал при тях на своя „Буран“ с малко фантастичната, но съвсем конкретна задача: „Да се осигури петдневна програма за превозни полети на специалния кандидат-студент А. В. Тоболски. Отчетът да се представи по форма СК-МГ.“ И още на следващия ден доста смутеният кандидат-студент бе опакован в костюм за височинни полети и настанен в кабината на дракара. Фролов му бе разказал вече за свойствата на новата машина, за особеностите на пилотирането, но преди старта като че ли всичко се бе изпарило от главата му. В нея нямаше нищо друго освен напътствията, които развълнуваният Олег му шепнеше в екипировъчната зала. „Фролов така и не ми каза каква е програмата ви за днес. На теб каза ли ти?“ „Не, командире.“ „Крие нещо… Е, какво толкова може да измисли? Ще се издигне на около три километра и ще те накара да се повъртиш в кръг около базата. Много е просто. Утре, естествено, ще измисли нещо по-сложно, но ти не се страхувай. Принципът на пилотиране е почти същият. Лошото е само, че не си запознат с моторите за реверс… Но Фролов ще ти подскаже. Той е инструктор, какъвто трудно можеш намери… Впрочем по време на полета ще наричаш Фролов Втори, а той тебе — Първи. Желая просторно небе, Първи, свръхзвукови скорости и успех!“

На сто километра северно от базата Андрей чу командата на Борис Аркадиевич: „Първи, затвори хермошлема, провери кислородната маска.“ Той затвори, провери, доложи. „Прието. Отиваме в нашия коридор.“ Фролов дръпна катера почти вертикално с такова ускорение, че на Първи дъхът му спря. Дали не са на свръхзвукова?! Охо, това вече е нещо!… Скоростта растеше стремително. Хоризонтът се разширяваше, на изток в потъмнялото небе ярко пламтеше слънчевият диск. Просторът беше необятен, а в тялото му — сякаш олово бяха излели… Претоварването изчезна внезапно. В шлемофона се чу деловият глас на Фролов: „Работната ни височина е трийсет и пет километра. Първи, поеми управлението, доложи параметрите на полета!“ — с учудващо за самия него спокойствие той хвана ръчките, плъзна поглед по индикаторите и улови главното, което трябваше да доложи. „Прието, Първи! Започвайте произволен полет.“

Той просто не разбра разпореждането. Погледна неподвижните ръце на Фролов и самотните ръчки на дублиращото управление: „Не разбрах, Втори. Какво да правя?“ „Каквото искате. — Лицето на инструктора не се виждаше от отблясъците по стъклото на хермошлема. — Ето ви небето, ето ви машината, правете каквото искате. Мен все едно че ме няма тук! По-ниско от двайсет километра не се спускайте. Таванът е четирийсет. Не ви ограничавам в скоростта и маньоврите.“

Произволен полет… Разкош, който не му се позволяваше на „мечката“. Да прави каквото си иска!… А какво иска? Първо — да вземе позволения „таван“ с форсиране, така ли? Ще почакаш малко… — упрекна се сам и се опита, като намали скоростта, да маневрира с моторите за реверс. Лошо… Машината криволичеше, накланяше се и не бе възможно да я удържи от плъзгането. Докато я изравняваше, загуби един километър височина. Хайде още веднъж!… При деветия опит да усвои моторите за реверс той обаче нещичко разбра. При десетия „Буран“, потрепервайки и клатушкайки се, му позволи най-после да изпълни зависване. Въодушевен от първия си успех, той набра нужната височина и се опита да направи завой през крило. Нещо не стана обаче както трябва: натоварването рязко нарастна и в положение „нагоре с корема“ машината влезе в режим на срив. Той инстинктивно задържа за няколко секунди двата лоста, докато съобрази какво да прави. Не измисли нищо разумно и дръпна лостовете към себе си. „Буран“ потрепера и започна да се върти самопроизволно около надлъжната си ос. Само това липсваше!… Дръпна лостовете към себе си, в обратна посока, ръчките — надясно, наляво — никакъв ефект. Продължавайки да се върти, катерът забиваше все по-надолу носа си и губеше скорост. Зави му се свят. Нищо не разбираше: машината изглеждаше неуправляема, а инструкторът сякаш бе заспал… Внезапно нещо го осени: моторите за реверс! Достатъчно бе да постави системите на хоризонталното и вертикалното управление по-близо до „неутралното“ и да поработи малко с моторите за реверс — „Буран“ престана да се върти и влезе в режим на устойчиво спускане. Скоростта растеше. Точно това му трябваше! Придърпа отново лостовете… Машината му се подчини. Той изведе катера в хоризонтален полет, отпусна се малко да си отдъхне. След това без особена трудност изпълни фигура от висшия пилотаж — вертикално тоно, полетя към разрешения от инструктора таван и без да има време да се учуди на собствената си наглост, направи три прави лупинга подред. По време на завоя се полюбува на равните „обръчи“ на инверсионните следи, вкара машината в свредел, спря въртенето с моторите за реверс и в изблик на емоции изведе дракара от пикирането с такъв рязък завой, че в очите му притъмня. Свещ, спирала, полулупинг, кос лупинг… Той се гмуркаше в небето като в море, увеличаваше силата и скоростта на въздушните „премятания“ и вече не мислеше по време на маневрирането — ръцете му сами действуваха. Променливото свистене на моторите му звучеше като музика. Прекрасна машина! Бърза, маневрена!… И изведнъж чу: „Достатъчно, Първи! Определете местонахождението си. Курс — към базата!“

След кацането Фролов му помогна да се освободи от хермошлема, прободе го с погледа на рисите си очи и се осведоми вежливо: „Желаете ли, момко, да постъпите в нашия вуз?“ „Разбира се, само да завърша училище и веднага…“ „Е, три години не значи веднага… Какво ще кажете, ако още сега, на първи септември?“ „Може ли?…“ „Общо взето — не, но при специални случаи може.“ При специални. Той не вярваше на ушите си. Едва сега осъзна значението на странната дума — „специален кандидат-студент“.

Докато се събличаше в екипировъчната зала, чу характерното свистене на родната му „седморка“. „Потапов пристига“ — обясни той на Фролов. Инструкторът го погледна, без да продума. Олег се втурна вътре, сваляйки в движение шлема си, и направо от прага попита: „Как е първият полет?“ „Последният — отговори Фролов. — Исках една седмица да се погмуркам тук, във вашата Каменка — нищо не стана.“ Лицето на Потапов се удължи. Фролов добави: „Прав си, трябва да го вземем.“ Олег засия: „Ех, Андрюха!… Аз какво ти казах?! Такъв талант!“ „Стоп! Не му пълни главата с подобни хвалби! Знаеш ли колко таланти като него имам в младшата група на началния курс?“ „Трябва да се радваш.“ „Че аз се радвам, и най-вече преди срещата с родителите на всеки такъв талант.“ „Обличай, Боря, парадната си униформа и тръгвай. Ти си официално лице и няма да посмеят да те бият.“ „Благодаря, хубаво ме успокои. Да, между другото… Повече не го взимай със себе си в полети. Забранявам! После ще е много сложно да го уча наново.“ Фролов метна хавлиената кърпа през рамо, пъхна плавниците под мишницата си и като стигна до вратата, подхвърли на виновника на разговора: „Довиждане, курсанте!“ Виновникът, леко зашеметен от случилото се, изтърси: „Довиждане, Втори!“ Олег рязко разкопча комбинезона си. „Виж какво, моето момче… Наричай го командир. Той ти е вече командирът.“ „Ще го наричам Борис Аркадиевич.“ „Слушай, аз още не съм Отело, а ти не си вече Дездемона. Разбра ли?“

Същата вечер на улица „Садовая“ в селището на фермата, в дома на семейство Тоболски цареше тиха паника. След всяка фраза на Фролов бащата скачаше от креслото, ходеше нервно из гостната й току повтаряше: „Само не се вълнувай, Татяна, ние ще имаме последната дума.“ Майката седеше неестествено изправена и без да забелязва, че любимият й бял оренбургски шал се свлича на пода, мълчаливо местеше напрегнат поглед от бащата към Борис Аркадиевич и обратно. Фролов беше великолепен в светлата си парадна униформа на пилот: на ръкава с главата на орел и с емблемата на УОКС отляво на гърдите (в центъра на небесносин петоъгълник — петолъчка със златно слънце, в чиито лъчи се рее албатрос). Борис Аркадиевич беше поставил касета в апарата на стереотелевизионната стена, пиеше компот и поясняваше кадрите от живота на Иркутския авиационноинженерен вуз. Животът на прославения вуз беше многостранен. На язвителните реплики на бащата Фролов отвръщаше с обезоръжаващо мека усмивка, съгласяваше се с него: „Разбира се, съдбата на сина ви е във вашите ръце!“ — и продължаваше да прокарва своята си линия. А щом в репликите му почнеха да се промъкват агресивни нотки, сменяше изкусно темата. Интересуваше се най-вече от проблемите на развъждането на животни с ценна кожа, като показваше рядка за един авиатор ерудиция (не напразно цели три часа бе разпитвал подшефния си за професиите на родителите му). Не мина обаче без конфузия: посочвайки с глава препарираната ондатра, Борис Аркадиевич направи свенливо признание, че от ранно детство обожава бобрите. „Впрочем… — опита се той да маневрира, като забеляза отрицателния сигнал на подшефния си, — впрочем, ъъ, аз съм без очила. Струва ми се, че това е видра, нали? — И окончателно опропасти удобната тема с допълнението: — Великолепен екземпляр на фауната с ценна кожа!“ Бащата видя сигнализацията в огледалото и предложи на сигналиста „да се поразходи в градината, докато възрастните си поговорят“.

Когато си тръгваше с разкошния електромобил, взет под наем от началника на базата, Борис Аркадиевич му каза: „Мисля, че всичко ще бъде наред.“ „И аз така мисля. Познавам родителите си…“ Фролов го погледна, захвърли подарената му ондатра на задната седалка и седна зад кормилото. Поставката на препарираното животно бе „украсена“ с отровнозелен надпис: „На познавача на «фауната» с ценна кожа — за спомен.“ „Това не е нищо! — каза Фролов. — При аналогични обстоятелства веднъж ми натрапиха като подарък един роботронен бюфет-самоход. Където и да отидех, проклетият сандък постоянно се мъкнеше подире ми… Реших да го удавя. Хвърлих го в Ангара — отплава по течението. А след време имахме пикник малко по-надолу край реката. Отидох в гората да събера сухи дърва за огъня и изведнъж гледам — моят «удавник»! Краката му обрасли с мъх, сандъкът — с отровни гъби. «Здравей — казвам му, — блатен таласъме!» Той позна гласа ми, зарадва се, че като ме погна, дрънчейки със съдовете… Тъй че заради такива като теб неведнъж съм попадал в затруднено положение, и то по-сериозно от днешното. Нямам претенции, само да е от полза. Е… Ще се видим в Иркутск, нали?“ „Да!“ „Довиждане, курсанте!“ „Довиждане, Борис Аркадиевич!“

Да, той познаваше родителите си и на разширения семеен съвет не се вълнуваше особено. Чичо Степан, братът на баща му, инженер-генетик, недоумяваше: „Нищо не разбирам. В рода ни, доколкото мога да си спомня, не е имало авиатори!…“ Леля Аня, жената на чичо Степан и сестра на майка му, специалистка по битова роботроника, разбираше всичко освен едно: „Не ми е ясно само кой позволява на Иркутския вуз да експлоатира потенциала на детската романтика!“ Майка му мълчеше. На нея, учителката, всичко й беше ясно от самото начало: синът напускаше родителския дом… „Не го спъвайте — горещеше се Олга. — Нека върви по своя си път. Ако го отклоните от него, ще намрази всичко и всички, помнете ми думата. От любов към авиацията той дори мен, родната си братовчедка, за малко не ме омъжи за чипоносия Потапов!“ „Щеше да бъде прекрасна партия — каза чичо Степан, но веднага отстъпи под Олгиния поглед. — Е, добре, Оленка, добре. Ти си вече голяма, самостоятелна.“ „А ти, Андрей — попита го баща му, — също ли се смяташ голям и самостоятелен?“ „Не още…“ „Мислиш ли, че трябва да се подчиниш на семейния съвет?“ „Да, но не мисля, че трябва да смятам неправилното решение за правилно.“ „Къде е логиката?“ „Татко, ти си ми разказвал, че нашите прадеди са тоболски казаци. Помниш ли?“ „Да. И какво от това?“ „Ами казаците от деца са се учили да яздят кон, от малки са си служили добре с оръжие, гребла, ветроходи.“ „Сега времената са други. Момчетата на твоята възраст трябва най-напред да усвоят нужните знания.“ „Канят ме да усвоявам знания в авиационноинженерен вуз.“ „Не е ли рано?“ „Да усвоявам знания ли?“ „Мисля — не си ли избрал рано професията си?“ „Спомни си своето детство, за което си ми разказвал…“ „Знаеш ли… детските ми игри с животните са нещо съвсем друго от сегашните ми професионални занимания. Пък ти си само на четиринайсет години, а вече караш турболети?“ „Кой ти е казал, татко, че бъдещата ми професия ще е да «карам турболети?» «Нне те разбрах…» «Аз ще пилотирам космически кораби!»

За цял живот запомни той този ден. «Чу ли, Таня, отговора на сина си?» — попита бащата. «Отговор не на момче, а на мъж…» — каза майката и заплака неочаквано. Всички онемяха — никога не я бяха виждали да плаче. Той се спусна към нея, прегърна я, но не можеше да каже нито дума — гърлото му беше свито. «Няма нищо, Андрюша, аз просто така… — Майка му се усмихна през сълзи. — Ти порасна изведнъж. Не успяхме с баща ти да се подготвим за това, извинявай…» «Таня, не прекаляваш ли? — Бащата вдигна едната си вежда. — Трябва ли да се извиняваме ние, които сме му дали живот?» «Трябва. И заради себе си, и заради всички, които дават живот, а съдят за него като за предмет. Но той е явление, Вася!» Баща му замря — с вдигнатата си вежда. Майка му стана и машинално оправи белия шал на рамото си. «Драги мъжо… В къщичката за скворци е израсло орле; ние не сме го забелязали и му предлагаме да лови мушички около фермата. А то е вече в небето.» «Излиза, Танечка, че сега не смеем вече нищо да му предлагаме?» «Орлите не ловят мухи, Вася!»

Както от памтивека е прието в Русия, родителите благословиха юнака за богатирски дела. Изпращаха го така, сякаш не му предстоеше път до Иркутск, а някъде накрай света. После той толкова често си идваше вкъщи (през ваканциите, по празници, в отпуск), че на родителите му и през ум не минаваше да се оплакват от своята родителска съдба. От време на време те също го навестяваха в Иркутск. Навестяваше го и Олег Потапов, но всеки път бившият стажант научаваше с огорчение, че при Олег и Олга няма промени — всичко е както преди. След три години Олег не издържа и отиде пилот на Камчатка в отряда на вулканолозите. Но най-неочаквано, като гръм от ясно небе дойде съобщение, че Олег е загинал. Не можеше да повярва. Помоли в деканата да му дадат тридневен отпуск и отлетя за Петропавловск-Камчатски. Направи справки. Във фоайето на болницата видя Олга и по израза на лицето й разбра: Бяха изтръгнали Олег от лапите на клиническата смърт, но положението му не бе добро. «Оля, как е той?» «Зле, Андрюша. Най-страшното мина, но отравянето е много силно, има изгаряния. Лицето, очите му…» «Как е станало?» «Той и още един вулканолог… не успели да излетят навреме. Попаднали сред нажежени газове, изригнали от някакъв страничен процеп…» Не им разрешиха да видят Олег. «Когато го приготвим за срещата — заповядайте — каза им главният лекар. — Ще му възстановим зрението, ще направим лицето му по-красиво отпреди. Ще бъде като новичък. А сега си вървете вкъщи, младежи, вървете си. Единственият начин да му помогнете е да не ни пречите.» Той се върна в Иркутск, а Олга остана. Завинаги.

Поканиха го на сватбата си през пролетта. Беше най-напрегнатото време в института… Той не можа да отиде — не му дадоха отпуск. Когато, поздравявайки младата съпружеска двойка по видеотектора, видя лицето на Олег в едър план, той направи усилие да не издаде обърканите си чувства и тайно се радваше, че не му бяха дали отпуск. Не, лицето на Олег не бе уродливо — медиците се бяха постарали. Но това беше друг човек. Дори гласът му… Дикцията му се бе изменила. Само по жестовете си «новият» Потапов приличаше на предишния. «Ех, курсанте, какво нещо е това човешката природа — оплакваше му се Олег, когато по-късно се срещнаха. — Цял живот бях мечтал за такъв профил, а като се сдобих с него, щом се погледнах в огледалото и се нахвърлих срещу медиците: „Махайте всичко! Направете ми старата чипоноса физиономия!“ Разбира се, извикаха Олга на помощ. Тя, като ме видя, че като ревна!» «Не трябва — казва, — Олежек, нищо да се оправя. Аз теб и такъв красавец цял живот ще те обичам. Ще ти родя син — чипоноско!» Виждам, че й е много тежко и категорично се отказвам от любовта й. Глупак! Стигнах дотам, че исках да си сложа край на живота. А Оля — не отстъпва нито крачка, държи на своето си. Благодарение на нея се примирих с тази нова фасада и вече свиквам.“ Като слушаше Олег, той си мислеше колко малко всъщност познава братовчедката си. Велико чудо е руската жена…

 

Три къси сигнала. Андрей погледна часовниковото табло: беше девет сутринта по корабно време — смяна на орбиталните вахти.

— Тринайсет-девет. Пилотската кабина. Без обратна видеовръзка.

Чашата в ръката му заискри като дъга — пред масата се появи яркото стереоизображение на двама стажант-пилоти. В тежката си екипировка (със златистите ризници на противопретоварващите костюми и шлемовете) момчетата приличаха на раци, нагнездили се в малахитовия калъф на двойното кресло. Позите и изразът на лицата им бяха еднакви, очите им гледаха с любопитство, устните им бяха полуотворени. Андрей се усмихна: Титан беше направил на младежите силно впечатление. По лицата, шлемовете и ризниците им се плъзгаха пурпурни отблясъци. Да, яркият лик на Титан бе способен да потресе всекиго. Още повече на сфероекрана в пилотската кабина, която сякаш бе отворена в пространството.

— Вахта, връзка.

Очите на дежурните се извъртяха, търсейки изображението на говорещия. Блеснаха наклонените цилиндри на амортизаторите и двойното кресло моментално направи пълен кръг за обзор. Последва секундно объркване. Свикнали с видеовръзката, младежите се посмутиха:

— Пилотската кабина на „Байкал“, вахта на радиус полета…

— Кой е на вахта?

Познаха гласа му и почти в хор отговориха:

— Първи пилот-стажант курсант Алексей Медведев!

— Втори пилот-стажант курсант Олег Казаков!

Той се постара да придаде на гласа си твърдост и строгост:

— Първи, доложи параметрите на орбиталния полет.

Видя как стажантите търсят с очи по стереоекрана и преравят подвижните редове на цифрово-буквените данни на полетната експрес-информация. Медведев докладваше високо, с удоволствие и, общо взето, грамотно.

— Добре — похвали го Андрей. — Но е много. Да предположим, че радиационната обстановка в момента не е наша грижа, ще я предоставим на координаторите. Казаков, каква е скоростта на намаляване дистанцията между „Байкал“ и орбиталната база?

— Пет хилядни от метъра в секунда. Около двайсет метра в час.

— А допустимата?

— Не повече от един…

— Защо в рапорта ви няма нито дума за това?

Медведев наведе очи… и изведнъж каза със скрита надежда:

— Разрешете да сваля блокировката от двигателите за корекция.

— Не! Корекцията е след три часа и половина — след акостирането и старта на люгера.

— Тогава наистина няма смисъл… — съгласи се Медведев.

— Ще направите корекцията под ръководството на втори пилот Денис Фьодорович Лапин. Аз напускам борда на „Байкал“.

Младежите се спогледаха. Медведев каза:

— Командире, не ви питаме къде и с каква цел…

— Правилно постъпвате.

— Но има ли надежда, че няма да сте някъде много далеч?

— Повтарям: вместо мен с вас засега ще бъде Лапин. Точно в десет, както обикновено, е капитанският час, вахтената проверка. Да докладвате грамотно и да не се изложите пред капитана. В общи линии всичко е както при вахтите на крайцерския полет… Освен екипировката. Разбирам, че ви се нравят блестящите доспехи, но се страхувам, че другите наши пилоти-професионалисти няма да разберат това. По време на орбитално дежурство противопретоварващата екипировка изглежда малко… екстравагантно.

По лицата на стажантите се изписа състояние, близко до паническото.

— Командире, искате да кажете, че…

— Разрешавам ви да изтичате поотделно в екипировъчната зала преди капитанския час. Не можете да си представите колко ви отиват и на двамата полетните костюми. Довиждане, курсанти! Край на връзката!

— Довиждане, командире! Край на връзката!

 

Андрей постави чашата сред останалите кристални съдове, доля си кумис и започна да се храни. Погледна черпака на Голямата мечка в екранния прозорец и каза:

— Тринайсет-девет. Преден обзор.

Цялата ширина на обзорното поле се запълни от димящото кълбо на пурпурната атмосфера на Титан. Червеникавооранжевия цвят на плътната (като земната) газова шуба създаваше илюзия, от която сърцето му се свиваше неволно в тревога-илюзия за всеобщ космически пожар. Струваше му се, че „Байкал“ прави радиус-полет над планета, където неочаквано е избухнала унищожителна война. Най-големият спътник на Сатурн, променяйки бавно панорамата на едва различимите пурпурнодимни уплътнения в глъбините на газовата — почти азотна — обвивка, бавно се обръщаше към орбиталното движение на кораба. Сякаш демонстрираше глобалността на огромния вътрешноатмосферен пожар, а едновременно с това и своята планетарно-тромава необхватност. Живописна противоположност на това царство на пурпурните краски беше красиво преливащата се в горния разреден слой на атмосферата ултра-маринова коприна на фотохимичната мъгла: на места с небесносин оттенък, на места — с виолетов и тъмносин като пауново перо. Едновременно с движението на кораба сините и виолетовите пера ту прерастваха в широки, но бързо стапящи се ефимерни арки, ту се превръщаха в гигантски също тъй ефимерни трицветни петна. Тук-там през мъглата се виждаха най-ярките звезди. Право по курса на „Байкал“ с аванс половин километър се движеше спътниковият комплекс „Титан-главен“ — флагманът на орбиталните бази в лунната система на Сатурн, или просто ФОБ на езика на сатурнолозите. Андрей си спомни как предната сутрин, след корекцията на сближаването, щурманът на „Байкал“ Иван Ермаков пусна по адрес на ФОБ: „Чини ми се, че това чудо е избягало от духов оркестър.“ А някой добави: „И по пътя си е разрушило някакъв склад за продукти. Иначе откъде ще има по себе си толкова много бидони, бутилки, кренвирши, салами и консервени кутии!…“ Шегата се оказа заразителна — вече и на него му се струваше, че безекторът¤ на ФОБ „страшно прилича на ненормално голям корнет“, обкръжен с четирите бидонообразни грамади на страничните корпуси, обкичен с най-чудновати по форма пристройки, които разваляха вакуумархитектурната композиция на този внушителен космотехнически комплекс.

Слънцето огряваше горната част на спътника и тя блестеше непоносимо, а десният му (най-близкият до „Байкал“) корпус, където не достигаха преките слънчеви лъчи, бе залян от светлината на фаровете, софитните табла и фойержекторите, които не хвърляха сянка. Сред разноцветните светлинни сигнали се виждаха добре вакуумстворовете¤, лацпортовете¤, оголените вакуумпалуби с ребрата на параваните¤ и пристанищните фиксатори, квадратните отвори на трюмните шлюзове, приличащите на октоподи механизми на разтоварващите шиплойдери¤, двуетажните апарели¤ с лихтери, тендер-лодки и катери в стартовите жлебове, прозрачните колби и валяци на диспечерските рендели¤, кълбата на кабинките за вакуумно обслужване. ФОБ се готвеше за дистанционно прехвърляне на докарания от „Байкал“ товар. С Титан сигурно нямаше да бъде сложно, но за колко време щяха да се справят със совалковото разтоварване при Диона и Рея, трудно можеше да се каже. Щяха да имат работа за седмица-две… Ако не и за три.

Андрей дъвчеше бавно и разглеждаше щедро илюминирания ФОБ, отбелязвайки си какво се бе изменило на него за една година. Много неща се бяха изменили. Блестеше на слънцето крилото на нова антена за ДВ (далечна връзка). По допълнителните пристройки, каквито преди нямаше, като гъби бяха изникнали различни приспособления. Навсякъде бяха набучени щанги и мачти, чаши на лазерни локатори (лидари¤), странно блещукащи сини кълба върху тубусни удължители, гроздове кристалоподобни блокове на някакви уреди и други всевъзможни стърчащи неща. ФОБ бе изцяло загубил силуета си на кораб…

Преди седем години този космотехнически монстър не беше ФОБ, а експериментален кораб „Дунав“ — първият от клас СМКК-ДК (скоростен многокорпусен контейнероносец за Далечния космос). Проектът на СМКК предизвика ожесточени спорове: скептиците се опасяваха от вибрации на страничните му корпуси. И както показаха полетните изпитания на „Дунав“, имаше защо да се опасяват — вибрациите надвишиха два пъти допустимите. Дори самите скептици не се радваха, че излязоха прави — в края на краищата на Земята не й беше нужна правотата на неуспеха, а рентабилен космически транспорт за сигурна връзка с базите в Далечния космос. Рентабилен означаваше по-бърз и по-товаровместим. Тоест ставаше дума за построяването на многокорпусни свръхкораби от типа „полилей“. Но резултатът от изпитанията на „Дунав“ подействува на някои хора като леден душ.

Възелът на противоречията около проекта на СМКК-ДК все повече се затягаше. От една страна, предимствата на лайнерите от типа „полилеи“ бяха икономически съблазнителни в сравнение с еднокорпусните лайнери тип „моно“. Нечуваната простота на товаро-разтоварителните операции също беше от значение. Да приемеш в товарната орбита на Луната предварително натоварените с контейнери корпуси, да се съединиш веднага с тях в компактен „полилей“, да ги доставиш бързо по предназначение и все така бързо да се освободиш от тях — какво по-просто от това? От друга страна, „Дунав“ претърпя фиаско. Колкото повече увеличаваха коравината на конструкцията, толкова по-силно „полилеят“ се разтърсваше от вибрации. Стигна се дотам, че някои признати авторитети в областта на космическото корабостроене се отрекоха публично от идеята за свръх-кораби „полилеи“. С една дума, идеята бе изпреварила своето време. Стереотипна ситуация, известна от баснята за лисицата и гроздето… По същото време — за кой ли път! — пламна поредният интерес към експериментите с пренасяне на материални обекти през хиперпространството (от космическата станция „Зенит“ до космическата лаборатория „Дипстар“), макар че енергоразходите за килограм полезна маса при такъв начин на транспортиране надхвърляха всякакво въображение. Хиперпространственото грозде беше също полезно. Независимо от това буреносният облак продължаваше да се сгъстява над проекта на СМКК-ДК. Комитетът за усвояване на Далечния космос бе принуден да забави финансирането на проекта. Обаче Сибирското отделение на Главното конструкторско бюро на УОКС се възпротиви решително. След като проведе полетни изпитания на „Дунав“, то обяви, че се заема с цялостната програма на новия проект и с подготовката за построяването на кораби-„полилеи“. Финансовите бариери бяха моментално вдигнати. Първо, на сибиряците по традиция им вярваха, и второ, а сигурно това бе най-важното, Земята беше свикнала да влага средства там, където надделяваше правотата на успеха.

И успехът дойде. Причината за вибрациите бе отстранена твърде просто: отказаха се изобщо от коравата конструкция. В резултат новият експериментален СМКК „Енисей“ с неговото полуеластично каскадно сглобяване на трите концентрични палуби породи сред пилотите тъжно объркване — те буквално бягаха като попарени от предложенията да участвуват в полетните изпитания на новородения свръхкораб. „Аз да карам това тресящо се чудо?! За нищо на света!“ „Извинете, но аз не умея да летя на театрални полилеи.“ „Моля да ме извините, но сте сбъркали адреса: ние с Алик не сме циркаджии. Нали, Алик? Ние сме професионални пилоти. И никога не сме мечтали да стартираме в плетена кошница, голяма колкото стадион. Кажи му, Алик. Кажи на всички, че няма да летим в суперкошници.“ Не всеки можеше да преодолее психологическата бариера и в това нямаше нищо осъдително. Пръв я преодоля Валаев. Трябваше да види човек лицето му една минута преди старта. Скулите му бяха набраздени от опънатите мускули, очите — присвити, а студеният поглед на острите му като гвоздеи зеници смразяваше. На двайсетата секунда от обявяването на готовността те с Валаев, полулежейки в двойното пилотско кресло, извърнаха главите си и се спогледаха. Валаев каза: „Глупости дрънкат, Андрюша! Ще я научим тази грамада да лети. И самите ние също ще се научим.“ Той му отвърна кратко: „Ще се научим!“ А пет секунди преди нулата добави: „Орлите не ловят мухи.“

Валаев беше прав: трябваше да се научат да летят на СМКК — „полилеи“. И най-обикновените маневри (например корекцията в картинна плоскост), които не изискваха никакви усилия при конструктивно нееластичен малък кораб, тук караха пилотите на полуеластичната грамада сто пъти да се изпотяват. „Енисей“ беше сякаш играчка на инерционните сили и изглеждаше немислимо да се управлява променливо-еластичната му архитектура — при всеки маньовър пилотът се чувствуваше като в чиния с желирано ястие. А при пълното спиране, когато гигантският „полилей“ бавно обръщаше наопаки трите си палуби, се пораждаше чувството едва ли не за катастрофа. После свикнаха, натрупаха опит. Достатъчно бе да добият сръчност да „огъват“ кривите на допустимите траектории в зададените участъци на полета и веднага се почувствуваха крале на пространството — никой още не бе се движил с такива скорости. С удоволствие навъртяха на „Енисей“ дванайсет астрономически единици и добиха навици и дипломи за пилоти на „полилеи“. Скоро Валаев бе назначен капитан на „Байкал“ — първия от серийните контейнероносци-„полилеи“. Серията бе продължена в корабостроителницата „Вулкан“ със създаването на цяла флотилия СМКК-ДК: „Лена“, „Тобол“, „Иртиш“, „Вилюй“, „Ангара“ — сибиряците удържаха на думата си. „Енисей“ стана собственост на учебно-тренировъчното депо на УОКС, а горкият „Дунав“, който геройски понесе на изпитателните полигони всичко, което трябваше да понесе един експериментален модел, беше предаден на комплексната експедиция на сатурнолозите като експериментална база: за неописуема радост на зажаднелите за комфорт учени. Героичното минало на „Дунав“ ни най-малко не бе ги трогнало — за това свидетелствуваше новото име на бившия кораб. Име на куче — Фобчо-Бобчо… По време на предишния рейс, когато трябваше да помогнат на сатурнолозите да демонтират групата на главния двигател на „Дунав“, за да освободят безектора за складове и работилници, целият екипаж на „Байкал“ се чувствуваше като на погребение. Дори бе добре, че силуетът на сегашния ФОБ съвсем малко приличаше на „Дунав“. Патриархът на корабите-„полилеи“ бе умрял — да живее кралят на орбиталните бази!…

Сиянието в горноатмосферния слой на Титан угасна. Андрей огледа гълъбовосивата ивица на показалия се отпред терминатор, премести погледа си върху правата и тънка като острие на шпага зеленикавобисерна вертикална линия над пепелната граница на хоризонта. Острието се издигаше бавно, застрашително в черното небе към зенита. Все по-високо и по-високо… Накрая, ка то позлати нежно хоризонта, изплува и скъпоценната „дръжка“ на шпагата. Излъчвайки златисто сияние, „дръжката“ се превърна постепенно в двойноизпъкнала леща (очевидно за сметка на отражението в средните слоеве на атмосферата на Титан). А когато на това продължаващо да се издува лещоподобно образувание му стана тясно в собствения обем, то пусна по хоризонта от двете си страни великолепни дълги светлооранжеви „мустаци“ и изтласка над побронзовялата зона на терминатора огромен, нашироко разпрострял се златистожълт хълм. Хълмът растеше бързо. И сякаш като потвърждение на това, че в Природата няма мащаби, които да не могат да бъдат преодолени, исполинският хълм се превърна постепенно в грандиозна кръгла планина, засланяща едва ли не половината титанианско небе, набраздена вертикално от меки, пухкави дипли и снопове гълъбов, мътножълт, мътнозелен и кафянокафяв дим. Това беше негово Супервеличество Сатурн!… Отпивайки от кумиса, Андрей с интерес (макар че неведнъж го бе виждал) дочака пълното изгряване на раирано-пухкавата грамада. Не искаше да изпусне „ефекта на изплуването“, което винаги правеше силно впечатление. На тези, които са виждали само изгревите на Луната над Земята (или дори на Земята над Луната), този ефект не е известен поради миниатюрността на нощното светило. А при изгряването на Юпитер или Сатурн се създава илюзията, че планетата-гигант, едва показала се над хоризонта на който и да е свой достатъчно близък спътник, гледа да пропълзи ниско над главата ти. Картината бе фантасмагорична — неизразимо зрелище, два огромни свята, изправени един срещу друг. Истинска награда за онези, които летяха!

Веднага щом „Байкал“ попадна в сянката на планетоида, Андрей премести погледа си върху повърхността на Титан. Осветена от Сатурн, тя както и преди имаше сивоопушен вид, но сега, лишена от богатството на пламтящите краски, напомняше донякъде много стар, излинял и силно протрит килим. В глъбинните слоеве на атмосферата проблясваха виолетови светкавици. Той потърси с очи луциферидата (без особена впрочем надежда да я открие). Казваха, че това явление не е чак толкова рядко, но миналия път не можа да го види. Може би днес?

Блесна малиновочервена светлина — лично телеизвикване на Беломор.

— Разрешавам телепосещението — каза бързо Андрей и стана: — Здравей, капитане!

Валаев седеше отсреща му.

— Седни — каза капитанът. — Здравей!

Валаев имаше руса коса, едри черти на лицето, големи ръце с невероятна сила и шафранова загоряла кожа. В контраст с белия пуловер и светлата коса кожата му изглеждаше по-тъмна, отколкото беше в действителност.

— Сега ли си станал от сън? — попита Валаев (изглежда, бе го учудила тази късна закуска).

— Не — отговори Андрей. — Но май няма закъде да бързам.

Замълчаха. Валаев въртеше между пръстите си нещо, което приличаше на голяма бронзова монета с дупка в средата. Размишлявайки, той винаги въртеше или мачкаше нещо в дясната си ръка — всички отдавна бяха свикнали с това. Прякора Беломор капитанът дължеше също на дясната си ръка. Разпространеното мнение, че прякорът е свързан с родното място на капитана, бе погрешно — той водеше потеклото си от потомствени дървари край Енисей, а Бяло море бе видял за пръв път преди пет години по време на отпуска и не обичаше да си спомня за това, защото спортният преход на пневмоски от ледения Колски полуостров до Канин нос завърши лошо за него: санитарната „палачинка“ го откара на материка. Наистина, от трасето отстраниха и останалите. Андрей, участник в прехода и очевидец на „беломорския инцидент“, разбира се, никому нищо не бе разказвал, но шило в торба стои ли? Прякорът Беломор се лепна за Валаев, и то така, че и в Космоса не можа да се отърве от него.

— Пет минути срок — каза Валаев и изчезна. С това също всички отдавна бяха свикнали: „да получиш петак“, означаваше да имаш максимум време, което капитанът даваше на подчинените си за пълна готовност преди делово общуване.

 

… Когато откарваха Валаев на материка, Наталия Мешалкина, филмов оператор на спортния преход по ледовете, се обливаше в сълзи и се оплакваше на всички, че никога не й върви и че „винаги си има само «неприятности»“. Това никой не го отричаше. Заради нея експедицията треска я тресеше още от първия ден. Да започнем с това, че двама младежи (и двамата Вадимовци) се бяха включили в похода съвсем не от желание да видят белия свят и себе си да му покажат и не от любов към пневмоски-спорта. Белият свят за тях се отъждествяваше с Мешалкина; младежите се гледаха на кръв (това за съжаление стана ясно твърде късно) и изпаднаха в паника, когато Наталия, търсейки „изумителни кадри“, се загуби сред живописните ледени блокове. Две денонощия никой в лагера не мигна, докато не събраха отново неспокойната троица заедно. Мешалкина бе изгубила пневмоските си, а след това бе успяла да счупи и резервния комплект. Всеки ден тя все нещо губеше по време на преходите или през почивките, вечно нещо й се късаше и чупеше, постоянно й се разваляха моторите на пневмоските, радиогривните, отоплението на палатката. Безотказно работеше само видеокамерата й. Опитваха се да я вземат под колективно шефство, обаче се натъкнаха на злъчната съпротива на влюбените Вадимовци и се отказаха. Но след като и тримата се бухнаха до шия в една размразена дупка в леда, на Валаев бе възложено да поеме шефство над Мешалкина. Ярослав изгледа от горе до долу влюбените младежи. Те не възразяваха. Работите на Мешалкина потръгнаха и няколко дни групата диша спокойно. До срещата с бялата мечка. Никой не бе забелязал как тази много опасна гостенка се бе приближила до бивака. Никой освен неуморната търсачка на „изумителни кадри“. Звярът й оказа нужното внимание и викът на новоизпечената фото-видео-Артемида разбуди Арктика…

Андрей помнеше до най-малките подробности как с два скока догони Вадимовците, които си дърпаха от ръцете една карабина. Чукна челата им едно о друго, повали ги на леда и им измъкна карабината, защото вече беше късно да стрелят: мечката не се виждаше зад широкия колкото вратата на служебен люк гръб на бягащия отпред Валаев. На вика му: „Лягай!“ Ярослав не реагира, но затуй пък падна Мешалкина; Валаев я прескочи и без никакво оръжие се озова лице срещу лице с мечката. Никой освен Андрей не видя отблизо валаевския удар. Така можеше да се удари само с тежък ръчен чук! Ако Андрей не бе видял със собствените си очи, никога не би повярвал, че на Земята има човек, способен да убие най-големия хищник на сушата с гол юмрук!… Изглежда, не можа да повярва на това и самият Валаев — когато звярът се свлече и падна бавно на едната си страна, лицето на Ярослав бе неузнаваемо учудено. Той обгърна дотичалите си другари с виновен поглед — сиреч виждате ли колко лошо стана… — и накуцвайки (мечката все пак бе успяла да одере бедрото му с нокти), тръгна бавно встрани. Стана наистина лошо и нямаше как да се оправдаят пред инспектора на спортно-туристическото обединение „Северно сияние“. Инструкцията беше нарушена, групата — изостанала от графика, случили се бяха опасни за живота на хората произшествия, беше ранен човек, мечката умря, не бяха успели да използуват оръжието със сънотворно действие. Официалното резюме гласеше: „Предвид слабата подготовка за ледения преход спортно-туристическата група трябва да прекъсне прехода, а инвентарът да се оползотвори.“ Инспекторът добави неофициално: „Недейте да вдигате шум, протестите няма да ви помогнат. Пречукали сте мечката? Пречукали сте я! Изпратили сте виновника на материка — там ще го наградят с медал «За спасяване на човек», но това… (Андрей улови върху себе си погледа на небесносините му очи), но това още не е гаранция за безопасността на арктическата фауна в нашия район. Всичко хубаво! Желаещите да участвуват в самолетната екскурзия до Северния полюс моля да дойдат при мен.“ Андрей не пожела да лети на Северния полюс. Без Ярослав не му се ходеше никъде. Замина за Шойна и отиде в почти празната болница, където Валаев скучаеше. Времето беше рядко лошо (вилнееше страшна виелица) и Валаев, за да не развали изцяло и без това недобре започналата отпуска на приятеля си, го прогони към Черно море. Андрей отлетя за Кавказ в отвратително настроение. Но всичко се промени, щом се запозна с Валентина… А после в Кавказ пристигна и Ярослав. Не беше сам. Тя се казваше Александра Ивановна(във валаевска интерпретация — Ася). Беше много висока млада особа (орлите наистина не ловят мухи), малко предизвикателна, но безкрайно добродушна. Добродушието й обезоръжи далеч по-необщителната Валентина. Без сам да си вярва, Валаев бе измислил легендата, че именно Ася, специалист-диетоложката от шойнинския здравен пункт, бе успяла за едноседмичен срок да заличи „арктическата му драскотина“. Стрелата на Амур се забива по-дълбоко от мечите нокти… Ярослав едва бе успял да понапече беломорския белег на черноморските плажове, а от УОКС дойде бързо съобщение: „За Валаев и Тоболски първи и втори пилот на балкера «Фомалхаут». Заминете за Калуга да участвувате в работата на колегията на авиаторския сектор в Източния филиал на Управлението на обединения космофлот на Системата.“

Като гръм от ясно небе! А щом гърмът бе паднал от върха на административния Олимп, на първия и втория пилот не им оставаше нищо друго, освен да прекъснат най-хубавата в живота си отпуска и да кажат на любимите си: „Прости!“ По време на прощалната вечеря Валаев отначало измъчи всички, декламирайки скръбни стихотворения (най-жизнерадостното нещо в репертоара му беше елегията на Пушкин „Угасналата радост на безумните години…“), а след това неочаквано се засмя и сподели идеята си за едновременни сватби в самото начало на зимната отпуска. Идеята бе възприета с ентусиазъм. Да, щеше да бъде великолепно — две сватби едновременно, през зимата, на тройки със звънчета и с бели коне, от които се вдига пара; и да бъде шумно и весело, да има приятели от всички континенти на планетата, килими върху снега, огньове, юнашки игри!…

Нищо не излезе от тези планове. Сватбите станаха по-рано — през есента, защото за зимна отпуска не можеше и дума да става: в Калуга Валаев даде съгласието си да сформира и оглави екипаж за полетните изпитания на експерименталния „Енисей“ и след две седмици тридесетина елитни момчета (в това число и бъдещият първи пилот на „Енисей“ Тоболски) бяха командировани на Урал в Центъра на АПЛС „Виталий Севастянов“ — най-академичния от всички съществуващи центрове за авиационна предподготовка на летателния състав на УОКС. Отначало предподготовката вървеше много трудно. От запознаването с основните технически системи на експерименталния „полилей“ курсантите получиха нещо като световъртеж. После свикнаха, стана им по-леко и през септември семействата на мнозина от тях се преселиха близо до територията на Центъра — в едно градче с живописно название Новая Ляля. Впрочем живописно и ярко тук беше всичко: и леката, въздушна архитектура на градските здания, забавно изрисуваните вагончета на старинния еднорелсов влак, пурпурночервените есенни брегове на рекичката Ляля, сините куполи на Двореца на космонавтите, белите — на Центъра, синкавата вертикална кула на катапултера на местния иглодрум. Новая Ляля очарова Валентина и Ася — взето бе решение тържеството по случай бракосъчетаването на двете двойки да се състои тук. Оттогава… да, изминаха повече от пет години. Казват, че бракът помага на човек да намери онова, което му е нужно. Може би е вярно, ако търсенето е започнало много преди брака. Ярослав бе намерил всичко, което му бе нужно, и беше щастлив. Имаше любима работа, Ася, двама сина-близнаци и нито един семеен проблем…

 

Андрей погледна часовника, захвърли салфетката на масата и заповяда на автомата да прибере съдовете. Килимът не бе успял още да се успокои и Валаев се материализира във въздуха.

— Как е самочувствието ти? — полюбопитствува той, продължавайки да разглежда монетата с дупката.

— Самочувствието ли? — попита Андрей. Капитанът се размърда в креслото си — върху белия му пуловер блесна златиста емблема: стилизирана лилия и буквата К. — Самочувствието ми е великолепно, благодаря. А вашето?

— Можеш да не ми говориш на ви, не сме на вахта. Как е настроението?

Андрей погледна капитана в лицето.

— За какъв дявол ти е моето настроение?

— Когато първият ми пилот отбягва телепосещението на координатора, това не може да не ме заинтригува.

— Той ли… ти се оплака?

— Трябва да го приемеш.

— Това вече зависи от моето желание — каза Андрей. — Още повече че от тази сутрин аз не само не съм първи пилот, а изобщо не съм пилот. Минимум за една седмица.

— Кой ме наказва така — да командувам сибирски екипаж? — помисли на глас Валаев.

— Много съжалявам, но от днес сутринта аз съм всичко на всичко представител на експертния отдел на УОКС.

— А аз съм всичко на всичко представител на снабдяването. Цяла сутрин се мъча да втълпя на стопанската служба на „Титан“, че порестата пластмаса се пени по-бързо от компактната и че технолозите от базовите строежи ще бъдат във възторг. — Капитанът подхвърли на дланта си пробития диск. — А координаторът Аверян Копаев е всичко на всичко представител на МУКБОПР…

— Така ли? — Андрей вдигна едната си вежда. — С какво съм разпалил любопитството на службата за космическа безопасност?

— Сигурно той сам ще ти каже.

— Ти не знаеш ли?

— За съжаление.

— Не се ли досещаш?

— Според мен — във връзка с твоите експертни задачи.

— На танкера ли?! Ама че глупост!… Кому е нужен този допотопен „кашалот“?

— На сатурнолозите. За орбитална база.

— Благодаря за информацията.

— Да ти е сладко! — Валаев гледаше някъде встрани.

— Аз не иронизирам — поясни Андрей.

— Преден обзор ли имаш на прозореца?

— Да. Защо? — Андрей погледна към прозореца. В океана на йодовокафявата от сиянието на Сатурн мъгла като призрачен остров изплуваше грамаден, нежно светещ мехур.

— Гледай! Луциферида!… — каза капитанът.

Светлинната сигнализация на паралелите на ФОБ замига уплашено; от стартовите му жлебове се откъснаха две живачни капки, изхвърлиха пред себе си паралелни тънки струи лилав пламък и се устремиха косо надолу, в атмосферата на Титан.

— Безпилотчици — определи Валаев. — Отидоха на мехура.

— Късничко е — каза Андрей. — Ще изгубят много време за реверс-маньовъра. А в атмосферата — още повече.

— Ще успеят. Големите луцифериди понякога светят дълго. Всичко зависи от височината и мощността на стълбовидния вътрешноатмосферен фонтан, на върха на който, както предполагат, се образува нещо като хемилуминесцентна зона.

— Излиза май, че нищо не знаят?

— Което не знаят днес, утре ще узнаят. А за да го узнаят по-бързо и по-добре, аз съм готов да им карам тук когото и каквото поискат. Учени, специалисти и десантчици, дрехи и плодове, нефт за хранителните синтезатори, нови филми, цветя и консерви. Всякакво оборудване, всевъзможни материали — и порести, и компактни, с дупки и без дупки. Заради това си струва да летим, нали?

Андрей не сваляше поглед от лицето на капитана. За Ярослав тази реч беше уникално-патетична.

— Ние затова и летим — отбеляза Андрей.

— Добре, лети. Няма да те пусна повече да бъдеш експерт. За пръв и последен път да ти е. Не е за теб работа. Още по-малко, ако в нея е замесено МУКБОПР. Ти си роден за пилот на „полилей“, гений си на скоростния пилотаж. Не случайно колегията те готви за капитан на „Лена“ или „Тобол“ — избраник си, братле… Ти ме познаваш — не обичам да сипя комплименти, но твоят маньовър на дълбоко спиране с излизане към Титан е истинска приказка за всеки пилот. Сякаш се спускаш с шейничка по надолнище…

— Познавам те добре — прекъсна го Андрей. — И разбирам кого от двама ни успокояваш сега. Да внеса ли и аз своята лепта в това дело? Или ще минеш някак си без мен?

Няколко секунди двамата събеседници се разглеждаха един друг мълчаливо. Валаев стана. След него се надигна и Андрей.

— Добре — каза капитанът. — Орлите не ловят мухи. Видя луциферидата — ще считаме, че е хубаво предзнаменование… Какво да предам?

— На Копаев ли? Нека дойде — Андрей погледна часовника. — Ще трябва да пожертвувам басейна.

— Не са нужни жертви. Всички са заети с подготовката за разтоварването и във водата няма да има никой друг освен вас, моите гълъбчета. Ще дойдеш ли при мен да се сбогуваме?

— Да. Непременно.

— Довиждане!

— Довиждане, капитане!