Сергей Павлов
Лунна дъга II (11)

3. Тигровата яма

Десантчиците се отдалечиха от дракара и както си му е редът, се построиха в извита като полукръг верига. Приличаха на рицари, които трябваше да пазят шатрата на сюзерена. Бакулин се нареди на левия фланг. На десния се извисяваше ярко открояващата се в лилава „Селена“ богатирска фигура на Асеев.

Елдер посочи с ръка вдясно от ледения „мост“.

— Първо звено — Кизимов, Йонге, Джанела — опипайте с лидарите дълбочината на процепа. Вашият участък е в рамките на един километър.

Тримата десантчици вдигнаха мълчаливо ръце към лицевите стъкла на хермошлемовете си — сиреч задачата е приета за изпълнение и придържайки към бедрата си белите кобури на портативните лидари, приличащи на многозарядни палери, тръгнаха, по-точно заскачаха по протежението на пукнатината с почти синхронни движения тип „кенгуру“.

— Второ звено — Винезе, Симич, Лоре — Елдер посочи вляво. — Задачата ви е аналогична, но вашият участък е по-къс. Не излизайте извън границите на терасата.

Полукръглият строй се разпадна.

— Звеното на взривачите — Михайлов, Нортън, Бакулин — гответе фугаса.

Звеното на взривачите забърза към „Циклон“.

— Пилотите остават в дракарите и следят за промените в ситуацията в работната зона на разузнаването. За всяка промяна да се докладва незабавно. — Елдер направи пауза и добави с въздишка: — А ние с теб, Коля, ще събираме гъби като пенсионери.

Да, десантчиците никак не обичат да събират и капсулират образци. Наричат това „женска работа“ или „пенсионерско събиране на гъби“.

Краските бяха наситени, резки. Ледът блестеше, луминесциращите скафандри искряха с разноцветни пламъци, белият скреж като че ли излъчваше светлина, сенките бяха сякаш нанесени с туш. Съгласно инструкцията неговият сектор обхващаше цялата местност вдясно от осовата линия на „Казаранг“. Тази линия опираше в „Циклон“ с Накаяма в пилотското кресло и звеното на взривачите, които бяха някъде в търбуха на товарния твиндек. Вдясно второ разузнавателно звено на Симич скачаше над пукнатината и клатушкайки се, крачеше, съпровождан от тънконог кибер Елдер. В отворения отгоре контейнер пробляскваха главичките на капсулите. Отзад нямаше нищо — само наполовина скритата в сянка куполообразна ледена тераса, но Мъф не гледаше натам. Той изпращаше с поглед Елдер и изпитваше неприятното чувство, че нещо не е наред. Не можеше да разбере Бакулин, неговото мълчание. Накаяма извика на Елдер от борда на „Циклон“:

— Командире, Бакулин си направи отвод — не иска да бъде в звеното на взривачите.

— Защо? Какво има?

— Не знам. Михайлов и Нортън пренесоха Бакулин в креслото. На въпросите им Мстислав отговори: „Дяволски ми се вие свят. И нещо става с очите ми. Предайте на Елдер самоотвода ми.“

Мъф видя как командирът, Асеев и двете звена десантчици прекратиха работата си и замряха. Асеев попита разтревожено:

— Мъф, ами ти как се чувствуваш?

— При мен всичко е наред. Обаче мога да… — искаше да каже: „… Мога да кажа какво се случи с Бакулин“, но Елдер внезапно изкрещя:

— Моля всички да мълчат! Аб, дай ми Бакулин!

Последва пауза и после — гласът на Михайлов:

— Командире, не трябва да безпокоите Мстислав. Той не бива да разговаря — изглежда, има сътресение на мозъка.

— По дяволите!… — измърмори Юс.

Паузата сега беше дълга — десантчиците, огрени от светлината на ниското слънце, стояха, без да помръднат.

— Кой има професионална медицинска подготовка? — попита риторично Асеев.

Винезе заподскача като заек към „Циклон“.

— Какъв смисъл има… — каза Джанела, — когато дори стъклото на хермошлема му не бива да се отваря…

— Глупости — възрази Лоре. — Винезе поне знае кой вътрешноскафандров инжектор трябва да задействува…

— Млъкнете и двамата — намеси се Симич (Асеев бе вдигнал нагоре леко разперените си встрани ръце). — Слушаме те, командоре!

— Десантът продължава — изкомандува Асеев. — Аз оглавявам първо звено, Елдер — второ. Тимур, помогни на взривачите.

Този път към „Циклон“ заподскача Кизимов. Началникът на рейда и командирът на групата оглавиха осиротелите звена. Асеев попита:

— Мъф, какво е станало с Бакулин?

Той му разказа.

— Сигурен ли си, че е било лъч? — попита командорът.

— Да, лъчев удар в дъното. Залп.

— Искаш да кажеш, че прилича на преднамерена атака ли?

— Едва ли. Нищо не пречеше да продължи докрай, но никой повече не ни докосна.

— С други думи, имаше достатъчно време за повторна атака ли?

„Повече от достатъчно“ — помисли си той. И отново езикът му не се обърна да даде гласност на драматичния епизод с ловенето на Бакулин над пропастта. Пък и кому ли бе нужно сега?

— Имам хипотеза! — каза Джанела. — Било е залп на ледазер. Думите „лед“ и „лазер“ са синтезирани в една. Означават рядко природно явление. Същността му се състои в това, че вътрешните напрежения на планетоида стотици, може би и хиляди години са „изпомпвали“ с електрическа енергия някакъв блок свръхчист лед на дъното на Кратера…

— А когато на блока му омръзнало „да се напомпва“ — намеси се Асеев, — на пътя на „ледазерния“ лъч случайно се оказало дъното на дракара.

— Добре — съгласи се веднага Джанела, — явлението не е рядко. Съкращавам срока до няколко месеца. Или дни.

— Или минути — не закъсня да добави Накаяма. — Но въпреки всичко ти си гений.

— Той е прав в едно — възрази му Йонге, — на този дяволски планетоид не е съвсем чисто…

Ситуацията над пукнатината, където пълзеше с лидарите звеното под ръководството на Елдер, не се променяше. Затова пък до отворения люк на „Циклон“ се показаха фигурите на десантчиците, които този ден трябваше да бъдат взривачи. (Звеното сваляше на леда някакви кръгли кутии — вероятно части от фугаса.) Мъф беше неспокоен, дори малко шокиран от мълчанието на Елдер.

— Юс! — извика Асеев на командира. — Струва ми се, че намерихме това, което ни трябва: лидарът показва дълбочина, шест хиляди метра.

Чу се как някой подсвирна.

— Не може да бъде — усъмни се Лоре.

— Намерихме входа на преизподнята! — тържествуваше Джанела. — Моят лидар показа шест хиляди и единайсет. Да се проваля в дъното на планетоида, ако фугасът не отиде надолу по пукнатината на около пет километра.

— Да извикам ли всички да дойдат тук? — попита Йонге.

— Недей — каза неочаквано Елдер. — Аз ще помогна на взривачите, а първо и второ звено — да събират и капсулират образци. Да не се отдалечават в радиус на повече от километър и половина.

Докато Михайлов, Нортън, Кизимов и Елдер монтираха и спускаха взривното устройство на петкилометрова дълбочина, „гъбарите“ си вършеха мълчешком работата. Никой от тях не проявяваше склонност „да се отдалечава в радиус“ дори на километър и половина. Изглежда, никой тук не се чувствуваше особено добре. Само Джанела, съпровождан от вярното си куче, киберконтейнера, продължаваше да върви по издадената напред тераса. Тъй като десантчикът беше в поверения му сектор за наблюдение, Мъф не сваляше очи от него: страхуваше се да не го изгуби, ако той неочаквано намислеше да скочи от терасата, но когато Джанела измърмори тихо: „О, струва ми се, че това е елмазен лед!…“, а после сдържано се засмя на нещо и още по-тихо добави: „По-нататък, кученце, ние с теб няма да вървим…“, той се успокои и премести погледа си към групата на взривачите.

— Аб — попита Елдер, — Клим чува ли ме?

— Бордът на рейдера приема — потвърди дежурният координатор Клим Рокосуев. — Както виждаш, не задавам въпроси, но одисеята на момчетата ти наблюдавам и на седемте екрана.

— А моя график на десанта го проверяваш по осемте таймера — допълни Елдер, поемайки от ръцете на Нортън луминесцентноаления като жив пламък малък цилиндър на РИФ-а (радиоинициатора за взривяването на фугаса в нужния срок).

— Няма що — служба — отвърна Клим.

— Какво ще кажеш за пръснатите по Ледената плешивина сеизмодатчици?

— Нищо лошо не мога да кажа — транслират нормално контролния сигнал на борда.

— Когато почнат работните сигнали, тогава ще даваш оценка на качеството им.

— С удоволствие. А кога ще почнат?

— След хиляда секунди — Елдер направи нещо с малкия ален цилиндър и го запрати надолу. Сякаш отърси от ръката си езиче пламък в тъмнината на процепа. Спазвайки установения ред, изкомандува: — Всички да напуснат зоната на огъня!

Прогърмялата по целия Оберон команда се отнасяше само до командира и тримата изправени до него десантчици.

— Аз да тръгвам към дракара — каза Михайлов, очиствайки с десантния нож залепналите ледени парчета по оранжевия си ръкав. — Трябва да отпусна товарните фиксатори — стърчат там като рога. Ще събера и опаковката. Кацнали-некацнали още, а я колко боклук се насъбра вече около „Циклон“…

— Да, не е хубаво — съгласи се Юс, очиствайки по същия начин коленете и върховете на обувките си. — Представяте ли си какво щеше да стане, ако тук бе кацнал „Леопард“?

Десантчиците не казаха нищо.

— Не си напрягайте умовете, защото виждам знамение и предричам — намеси се от разстояние Джанела. — Ще стане също като на нещастния планетоид Европа. Четири пъти съм правил десанти там и уви! Зад монбланите от боклук нито веднъж не съм видял естествения му хоризонт. Страх ме беше да ходя по него.

— Джанела, както винаги, сгъстява краските — каза Кизимов. — Но по принцип е прав. Бил съм на този планетоид…

— Всички, които са били на Европа — каза Нортън, — говорят едно: че е най-голямото бунище на Космоса.

— А кой е виновен? — попита Михайлов, прибра ножа си и отскочи към „Циклон“.

— Страх ме беше да ходя по него — повтори Джанела. — Особено след като научих, че основното количество фугас в европейските пукнатини е било заложено от Михайлов и Нортън.

— Нека ни замери с камък всеки, който няма отношение към боклука на Европа — каза Михайлов и се обърна назад, сякаш обгръщаше с поглед присъствуващите в район А. — Няма ли такива? Искрено съжалявам.

— Той е прав — каза командирът. — Нелепо е да се занимаваме с търсенето на виновниците, когато те са тук, един до друг. И сами пред собствената си съвест. — Елдер свърши да се чисти и посочи с ръка „Казаранг“ на Нортън и Кизимов: — Винезе, аз и вие ще бъдем комисия по освидетелствуване последствията от залпа. Хайде да огледаме дракара на Аган.

Спряха се пред носа на машината. Командирът — в преливащата се златиста броня на скафандъра, Тимур — синьо-бяло-аления „Шизеку“ и Дейвид Нортън — в небесносиния сребрист като на Бакулин „Витяз“.

— Мъф, къде ви улучи?

Той им обясни.

Юс включи фаровете на раменете си и изчезна под Дъното.

— Не виждам никакви следи от залп. Дейв, Тим, а вие?

— Нито обгаряния, нито вдлъбнатини от у дари — каза Кизимов.

— Чисто е — потвърди Нортън и полюбопитствува:

— Мъф, каква сила имаше ударът?

— Колкото при засилване с коленете в брадата — отговори той и в същия момент усети как машината трепна и се поклати върху амортизаторите на краката.

Над участъка, където беше зареден фугасът, от процепа се издигна към звездното небе силно искрящ откъм слънцето грамаден облак, който много приличаше на сноп сребристобели, сиви, черни и златни пера. Върху просторите на западния сектор в район А падна сянка.

— Машината ще остане в сянка — отбеляза Юс. — Аб, включи светлините.

От върха на „Циклон“ светна прожекторен лъч и в него се появи Марко Винезе. „Селената“ му пламтеше с виолетовосин пламък.

— Командире, след телеметричната диагностика медикът смята, че не трябва много да забавяме препращането на Мстислав на борда на рейдера.

— Насила ли да го препратим? — осведоми се Юс.

— Защо насила?

— Защото не го познаваш. Мстислав умишлено е преминал от борда на „Казаранг“ на борда на „Циклон“. Така ли е, Мъф?

— Не знам — отвърна разсеяно той, — възможно е…

— Мъчеше се да разбере какво става със зрението му: лъчите на прожекторите и фаровете му изглеждаха странни — в тях неприятно пулсираха зеленикави петна. „Може би съм получил отравяне“ — мина му през ума. Гадеше му се, усещаше в устата си отровно-железен вкус.

— Ето че цялата комисия е налице — каза Елдер. — Мъф, приемай гости… Не, ще ни бъде тясно четиримата наведнъж. Първо — аз и Винезе, останалите — после.

Юс и Марко опипаха креслото на втория пилот.

— Мъф, повтори как стана.

Той повтори. Докато разказваше, слънцето се показа през един прорез в перестия облак, озари неочаквано ледената кора пред „Циклон“ и се скри, а на другата страна сянката се сгъсти и там вече нищо не се виждаше, освен пронизващата зеленикава светлина на фаровете и прожекторите.

— Мъф! — удари в тъпанчетата му гласът на Накаяма. — Дежурният координатор моли за бърза връзка с командира!

— Като моли, ще я има.

— Ким, какво става при теб? — попита Елдер. — Не при мен, а при теб. По-точно — при вас. Такива сеизмограми, откакто съм жив, не съм виждал.

— Какво има?

— Ако не знаех на какво разстояние от мястото на кацането ви се намират сеизмосондите, щях да си помисля, че някой ги рита с крака! Юс, струва ми се, че трябва да повторим сеизморазузнаването на Ледената плешивина. Макар че Оберон звъни като пукната камбана…

— Ще го повторим — обеща командирът. — Ще организираме нов десант и ще повторим разузнаването.

— Искаш да кажеш, че няма да бъде днес ли?

— Да. Днес са ни нужни най-вече образци от ледорита от цялата територия на район А. Всичките ни понататъшни планове зависят от това дали ще намерим в образците изотопни микроследи от работата на двигателите на „Леопард“.

Докато Елдер разговаряше с координатора, Мъф мигаше усилено, мъчейки се да се избави от дяволската зеленина. И изведнъж почувствува два тласъка. Катерът се олюля силно и автоматиката на крачещите механизми накара „Казаранг“ да отстъпи малко назад с диферент на кърмата. Чу се викът на Елдер:

— Мъф, какво става?!

— Не знам. Изглежда, ледената кора се слегна.

Видя в огледалото как Елдер бута нетърпеливо Винезе към изхода.

— Командире! — отново проглуши ушите му гласът на Накаяма. — Бакулин иска нещо да ви каже.

Елдер замря в отвора на люка.

— Юс — изрече Бакулин, с мъка обръщайки езика си, — заповядай на момчетата… по-бързо до „Циклон“. Изглежда, с Оберон шега не бива. Струва ми се, че открих: не взрив е отнесъл леда от планетоида… И изобщо никъде не е отнесен — карстът го е погълнал. Ледената плешивина е леден карст. Кратерът е ледено-карстова яма… — Поемайки си дъх, Бакулин направи пауза, от която никой не се възползува. — Разбираш ли, цялата ледена маса е вътре… сякаш е потънала вдън недрата.

— Глупости — измърмори някой.

И изведнъж всички заговориха едновременно:

— Защо да са глупости?

— Така де. Тази мисъл е интересна…

— А известно ли ти е колко милиарда тона лед е имало в сегментната шапка, която Ледената плешивина е загубила? И цялата тази маса да се е бухнала вътре в Оберон?

— Защо непременно да се е бухнала? Може би като процес… постепенно…

— Можеш ли да си представиш необходимото количество вътрешни вместилища с достатъчен обем за това?

— С достатъчен обем пустота ли?

— Не пустота, не недра, а именно вместилища. Какви, по дяволите, пустоти в полутечния планетоид! Недра — това, разбира се, е внушително понятие, но бих искал да зная физическия им механизъм.

— Виж го ти какво му се приискало!…

— Както щете извъртайте, но Мстислав е задълбал надълбоко този проблем. Няма що — Кратерът наистина страшно прилича на карстова яма. Необичайна дълбочина при сравнително малък диаметър, почти отвесни стени и без задължителния за взривните и ударновзривните кратери пръстеновиден насип…

— …затова пък е налице съвършено незадължителният за карстовите пропасти залп от измисления от Рамон ледазер.

— Напразно иронизираш моя ледазер, напразно. Като не можете да измислите нещо друго, нека бъде ледазер.

— И на мен, момчета, не ми харесва сеизмоактивността на тази ледена чиния. Нещо много дълго се разхожда под леда ехото на нашия взрив… Гледайте, пак ни разтърси!…

— Ами нали Клим каза, че цялата луна звъни като спукана камбана.

— Ще позвъни и ще престане.

— Нека си звъни. Ние да не зазвъним.

— Повече работете — по-малко говорете и колената ни ще престанат да треперят.

— Ти не се перчи с безстрашието си — такива смелчаци на гробищата ги има колкото щеш — по тринайсет в дузина. — Вярно е. Тази луна, момчета, изглежда свръх-подозрителна. С премного странности, ако не и чудеса…

— А какво мисли за чудесата самият Мстислав?

— Не го закачай напразно! Той между впрочем е за пръв път на тази луна и не е виновен, че тук стават такива… своеобразни процеси. Например ледът се свива, потъва някъде навътре, а излишъкът от енергия избива навън… със залпове.

— Свива ли се?

— Престани, да не съм глациолог!

— Точно така.

— Мъф, чуваш ли ме! — попита Бакулин.

— Да.

— И ти ли имаш проблясващи петна в очите?

— Да.

— Туй може би ще ни е за цял живот, а? — Мстислав се разсмя тихо, неестествено и грозно.

Мъф не му отговори. Вдясно, там, където сред ледените тераси и блокове се бе затаила невидимо исполинската пропаст, светваха и изгасваха зелени мълнии. Нещо ставаше в района на Кратера, впрочем както навсякъде по Ледената плешивина. Нещо, неясно какво… Ледената равнина сякаш се покриваше с димна пелена — цялата се бе набръчкала, надиплила, изгърбила и размърдала. Той, разбира се, не можеше да види лицето на замрелия в отвора на люка Елдер, но кой знае защо, бе сигурен, че Юс е в състояние на шок. Командирът не беше готов за усложненията. Те го бяха изненадали. Не беше ги очаквал. Ледът трепереше под краката на „Казаранг“, мъглата бързо се сгъстяваше — Мъф изпитваше почти мистическото чувство, че Ледената плешивина разперва черните си криле…

— Пази се! — прошепна някой.

— Остави работата! — заповяда с тревожен глас Асеев. — Елдер, къде си? Всички по машините! Аган, дай светлина!

Той включи пълната бордова илюминация и видя, че Юс успя да скочи при стоящите на групичка Нортън, Винезе и Кизимов. Силен страничен тласък накара машината да се олюлее на левия си борд. Втори, още по-мощен тласък я обърна на около шейсет градуса вдясно; четиримата десантчици изпопадаха един върху друг като шахматни фигурки от наклонена дъска.

— Всички на „Циклон“! — извика Елдер. — Остави оборудването! Стартова готовност!

Една пукнатина като крива сабя пресече осветената от фаровете ледена тераса и отдели десантчиците от „Казаранг“. Търсейки Рамон, той прокара лъча на прожектора по края на терасата и краката му отмаляха: на нейното място зееше огромна яма колкото морски залив; над нея се виеха струи снежен прах, а от мътните й глъбини изплуваше безтегловно нагоре, към черното небе, рогът на ледена скала…

— Командире! — извика той. — Джанела е изчезнал!!!

— Всички на „Циклон“!!! — командуваше яростно Елдер, блъскайки десантчиците. — Мъф, ние с теб ще стартираме след „Циклон“.

Потресен от реакцията на командира, той изпращаше с поглед дългите, уродливо деформирани сенки на Винезе, Нортън и Кизимов, които запълзяха бързо към зеленикавата светлина на фаровете и прожекторите на „Циклон“. „Как така?! — мислеше той страшно объркан. — Излиза, че всички моментално се примириха с гибелта на Рамон? Може би нещо не разбирам?…“

— Рамон! — извика той без капчица надежда, съзнавайки вече, че няма да стане чудо и че Джанела не ще се обади.

Последва серия удари отдолу. Отпред избликна фонтан ледени парчета и той видя през блестящата от лъча на прожектора струя как временният обелиск-рог над гроба на Рамон внезапно се разпадна и как огромни отломъци, странно променяйки очертанията си при припламванията на зелените мълнии, се отчупваха и отплаваха встрани. Ледената плешивина, бързо потъмняла и помътняла от снежния прах, се озъби със струи газови и ледени изригвания, с айсбергоподобни грамади, с изтласкани от пукнатините ледени кори, парчета и плочи ледена броня. Той гледаше как видимото пространство потъва моментално в мъгла, как всичко наоколо се чупи и троши; усещаше как трепереха краката на машината, а после усети и безтегловността — няколко мига безтегловност и удар — катерът сякаш по своя инициатива скочи в дълбока яма и силно си удари дъното. Ударът беше страшен. Искри изскочиха от очите му…

Устата го болеше, беше му горчиво и солено („Само да не протече в маската, дявол да го вземе!“), устните и долната му челюст бързо изтръпваха. Той се вцепени, когато се огледа и не видя прожекторите на дракара. „Циклон“ го нямаше, хората бързаха обратно; зад гърба им в каньона, образуван от срутването, се виеше ужасяващо зеленикав „дим“ и всичко наоколо се свличаше там в мощен ледопад. Веднага разбра, че „Казаранг“ сега е единственото спасително средство за хората от разярения Оберон, и увеличи до краен предел яркостта на прожекторите.

— Мъф! — извика дрезгаво Елдер. — В теб ни е надеждата!

Пръв скочи в кабината Йонге. След него — Симич. Кизимов се претърколи през люка, нарамил нечие неподвижно тяло в оранжевобял „Шизеку“. Дали не беше Лоре?… Освобождавайки място за другите, десантчиците сложиха Лоре в креслото на втория пилот. Нечий глас предупреди: „По-внимателно, има счупвания!“ Май че беше гласът на Винезе. След Винезе в кабината стана тясно. Тежък удар отзад — машината вирна високо кърмата си, но устоя — не падна. Ставаше много опасно…

Мъф изчакваше. Пръстите му бяха застинали на ръчките, приготвени за стартова позиция. С крайчеца на окото си видя как Елдер изтласка Нортън към люка и се пристегна с десантния колан към предния крак на дракара. В кабината можеше да се побере само още един човек, не повече…

Поради кълбата леден и снежен прах, който блестеше многоцветно на светлината на прожекторите, видимостта на неголямото пространство, озарявано от зелените мълнии, намаля до няколко десетки метра. Извън границите на ясната видимост се чувствуваше преместването на някакви застрашително огромни маси, бавно се търкаляха или проплаваха покрай блистера големи ледени блокове, в шлемофона му нещо дращеше, хриптеше, трещеше, ледът под краката на машината трепереше и се пукаше, струваше му се, че дракарът потъва нанякъде. Мъф изчакваше. Слял се в едно с лостовете на старта и форсажа, той усещаше, че силата на тласъците нараства и че с всяка измината секунда ситуацията става по-сложна.

Мъф следеше траекторията на движението на най-големите отломъци и изчакваше. Най-после в прорезите на снежнодимната завеса се показа Асеев, нарамил Михайлов. Мярна се в миг на скок и изчезна, а през завесата, осветен от лъча на прожектора, щръкна белопенестият гръб на огромна кипяща вълна!… Викът на Елдер разтърси нервите му:

— Нортън, назад!!!

Той видя как Нортън, подчинявайки се на заповедта, спря и как вълната се разпадна в движение на снежни шапки и парцали, които ставаха на преспи. После тя изтласка на леда някакъв десантчик в бял скафандър — от главата до петите облепен с искрящ скреж — и когато този десантчик с познат жест очисти лицевото стъкло и ловко се отдръпна от един заблуден отломък, му стана ясно, че зараждащият се воден фонтан бе изхвърлил само Асеев. Без Михайлов. През хриптенето и пращенето Мъф чу гласа на Елдер:

— Николай, Дейвид, в люка! По-бързо!!!

Като че ли ударът беше разцепил планетоида на две. „Казаранг“ бе затънал надълбоко с кърмата си. Плъзгайки се на предните крака, подскачайки и треперейки, машината се мъчеше да се измъкне от ледения капан. Чу гласа на Асеев:

— Мъф, сам виждаш: няма кой друг да дойде. Старт! В кабината нахлуха отблясъците на синьовиолетовия пламък — лостовете на стартовата тяга бяха натиснати до упор. Парализиран от ужас, той чувствуваше, че задните крака се бяха безнадеждно заклинили. Вибрирайки от напрежение, машината вирна носа си, но не помръдна. Под дъното й, заливайки всичко наоколо с непоносима виолетова светлина, пулсираше плазмен смерч, зад тях буйствуваше ураган от лилав огън и пара, отпред като загърнат в бяло призрак-великан се издигаше фонтан от пяна, над блистера, сякаш чайки на птиче сборище, се носеха ята отломъци и огромни блокове. Всичко наоколо мърдаше, движеше се, подскачаше, плаваше, търкаляше се.

— Изстреляй краката! — изрева Асеев. — Старт!!!

Ръката му, която стискаше лоста за изстрелване, не се подчини на заповедта. Да убие Елдер, за да спаси останалите… Но ако ей оня търкалящ се леден блок удари блистера — край на всички…

Не успя — да го пресрещне от люка изскочи някаква фигура в заскрежен скафандър. Късото „ъх!…“ съвпадна с рубиновия сигнал за разблокирването на фиксирания лост и с приличащия на агония спазъм на изстрелването. Настъпи смазващо претоварване; светна очертаният с алени букви надпис „Хермолюкът е затворен“; озарената от зелените мълнии бяла мътилка потъна някъде и просторът на звездно-черното небе неочаквано се разтвори. Над ширналия се хоризонт блесна граховото зърно на Слънцето… Изтръпналите пръсти на лявата му ръка се разтвориха, пуснаха ненужния вече червен лост и хванаха вдървено ръчката за управление на катера. Нещо стана със зрението му: зеленикавият сърп на Уран сякаш се разслои на ледени пластинки и се покри с лъчисти ресни — пред очите му всичко помътняваше и губеше очертанията си.

— Ей, да дойде някой!… — извика той. — Вместо мен… Няма да мога да акостирам.

— Не ставай идиот — каза, дишайки тежко, Лоре.

— Мъф, да нямаш намерение да ни убиеш на финиша? — полюбопитствува Нортън.

Останалите мълчаха.

Той си спомни за вентилацията в шлема и я включи. Облиза разбитите си устни, погледна отвисоко Ледената плешивина. Кратерът не се виждаше, цялата централна част на ледения диск бе покрита с набраздена димна пелена, която отдалеч много приличаше на овча козина. По-точно — сякаш някаква овца бе легнала в огромна плоска чиния. Значи тъй бе загинал „Леопард“… Всъщност Ледената плешивина се оказа Ловджийска яма-капан. Бездънна яма, покрита с леден слой — Бакулин беше прав. Капан. Тигрова яма…

По-късно, вече в орбита, когато зашеметеният екипаж осигури на „Казаранг“ радиус-полет в режима на зонално захващане, а напрежението след маньовъра поспадна, той с огромни усилия си възвърна самообладанието и разбра какво трябва да прави. „Ще ги закарам — и обратно — мислеше трескаво. — Дори в тая каша може… Още може и трябва да ги търся. Поне един от тях да намеря… Ако не ми дадат резервния «Циклон», ще избягам с «Казаранг» — никой няма да посмее да ме задържи.“

Посмяха обаче. Във вакуумствора, при отворения люк на „Циклон“, той дълго се бори с Нортън, бе победен и пленен. Държа се глупаво и агресивно. Сякаш някой на рейдера му беше виновен за нещо. После притихна — веднага след като почувствува своята ненормалност. А когато пред него за пръв път изникна Живият мъртвец, съвсем си подви опашката. Веднага съобрази: Ледената плешивина не е обикновена тигрова яма, а капан с някакъв немислимо сложен, фин механизъм за заклеймяване на пуснатите от него жертви. Разтревожен до краен предел, той се мъчеше да предвиди в каква посока ще се развият събитията, когато „нормалната“ част на корабния екипаж забележи странностите на „заклеймените“. Можеше да не се съмнява, че това щеше непременно да доведе до разделянето на корабния екипаж на два лагера — между тях най-малкото щеше да се издигне стената на отчуждението. Да, най-малкото. Няма и не може да има никакви гаранции, че силата на страха и отвращението на „нормалните“ от „заклеймените“ не ще достигне критична величина. Затова няма и не може да има твърда гаранция (особено при такива обстоятелства и на такова разстояние от родната планета!), че обикновените, нормални хора, които на борда са много повече, не ще решат да очистят рейдера от екзотичното малцинство. Ще отворят вакуумствора по-широко и ще им кажат: „Вие не сте от нашето племе, благоволете да си отидете там, откъдето сте дошли.“ Как да постъпи в такъв случай? Да се съпротивлява ли? Само едно движение да направи — моментално и най-главното безжалостно ще го пребият, нали очите на страха са големи. Още повече на страха, умножен с отвращение. Да апелира към чувството за хуманност? Но хуманизмът е категория на чисто човешките отношения и да разчитат те, „нечистите“, на него е, така да се каже, най-малкото рисковано… Мда, работата вземаше извънредно опасен поврат… Оставаше много слаба надежда да се апелира към разума на „чистите“. Но по логиката на обстоятелствата именно разумът на екипажа трябва да стане източник на тревогата за безопасността на Земята! При това в еднаква степен за лагера на „чистите“ и за лагера на „нечистите“.

Това беше съвършено нова за него област на размисли върху общочовешки теми и първоначално той бе потресен и объркан. Не беше в състояние да дойде до някакво определено решение и отвратителното, а сега на всичкото отгоре и хилядократно усилено усещане за собствената му непълноценност отново се появи. Стана така обаче, както съвсем не очакваше: никой от екипажа не се втренчваше изпитателно в него, никой не забелязваше екзотичните безобразия на борда. Нямаше нито един недоверчив поглед! Съчувствени — колкото щеш, но подозиращи — нито един!… Така летяха — тихо и мирно. „Чистите“ се отнасяха към „нечистите“ много доброжелателно, сърдечно и си обясняваха тяхната настръхнала затвореност с преживяното на Оберон, а „нечистите“ идваха на себе си, започваха да чувствуват почва под краката си, изработваха си методи за запазване тайната на своето уродство и спазваха принципа „ще поживеем — ще видим“… Май бе настъпило време да въздъхнат по-свободно. Той така и направи. Но веднага почувствува, че простосърдечното безгрижие на екипажа го учуди неприятно. „Ами ако наистина е станала подмяна! — мислеше той. — Ако наистина в състава на човешкия екипаж към Земята лети и група нехора? Не се знае как е на другите кораби, но на борда на «Лунна дъга» нехората биха се чувствували съвсем непринудено…“ Впрочем още беше рано да съди за своята човешка или нечовешка същност. Трябваше добре да се взре в самия себе си, в новите потресаващи свойства на своето тяло… „Ще поживеем — ще видим — мислеше нощем той, плувнал в студена пот. — Ще поживеем — ще видим…“

 

… Осъзнал, че отново лежи на твърдия под, с лице върху розовото пневмокресло, Мъф отвори очите си, размърда се и седна. В командната кабина вече нямаше никой. Измъчващата го тежест в тила бе изчезнала, общото му състояние беше по-добро, но днес това, кой знае защо, не го радваше.

Седнал в пилотското кресло, Мъф дълго гледа Япет — върхът на Петното се издуваше над чертата на хоризонта като белезникав воден мехур. Той размишляваше, разтривайки и масажирайки пръстите си машинално.

Всъщност нямаше защо да изпада в дълбокомислие. Не искаше вече да мисли — и така всичко му бе ясно. Колкото можеше, с всички възможни средства той се мъчеше да се вкопчи в орбиталната база. Но идеята му да остане легално на почти безлюдната орбитална база в системата на Сатурн се проваляше. Обстановката тук ставаше такава, че след едно денонощие нито Живите мъртъвци, нито той самият щяха да си намерят място на „Анарда“… Трябва да се гмурка в Черната брада — няма друг изход. Няма да го оставят на мира. Имаше солидни основания да предполага, че МУКБОПР го е отписал.

Мъф гледаше Петното и за последен път претегляше всичките „за“ и „против“. Впрочем на чашата на везните с надписа „против“ беше само Тоболски. „Но «Анарда» все едно ще пъпли около Петното, докато дойде «Вивера» — мислеше Мъф. — Аз и «Анарда» не сме нужни на Андрей. Може да се каже, че пъпната му връв с «Анарда» е отрязана: нямаме нито връзка, нито резервен катер. А на борда на люгера има два превъзходни дракара от типа «Мистрал» и минимум двайсет десантчици-професионалисти. Пък в края на краищата и «Байкал» ще докарат тук… Общо взето, едно денонощие Андрей лесно ще издържи. А за едно денонощие аз мога да отида много далеч. И ще съм сигурен, че няма да ме хванат. Нямат с какво и най-важното, няма защо. Ако «старият, изкуфял капитан» насочеше своя танкер към Земята, целият Космос щеше да се паникьоса. А в диаметрално противоположна посока — карай, действувай, заминавай си, отивай си — на никого не си нужен, оберонски монстър…“

— Открадването на „кашалота“ няма да разстрои особено никого, освен селенолозите — помисли на глас Мъф. — А функционерите от службата за космическа безопасност само ще се зарадват… Нали не мога да живея без жилище, без покрив над главата си. Вместо тази прашна развалина оставям на хората цялата Слънчева система.

Той изтегли в положение „предстартово загряване“ розовата ръчка на главния ключ за основния двигател.

Черната брада… Барба негра, Коул Бейсмент, Дяволският погреб, Зоната на мрака… Е, какво като е Барба негра? Слънцето той и тук фактически не го вижда. Само малък, тънък обръч… А там, в обширните простори на самия край на Системата, в Зоната на мрака, сред милиардите ронливи, прахообразни отвъдплутонови астероиди ще му свети винаги една удивително ярка звездичка.