Сергей Павлов
Лунна дъга II (10)

2. Обстрелването на дракара

Докосването до планетоида беше рязко: амортизаторите на краката изскърцаха остро, поели върху себе си дванайсеттонната маса: катерът хлътна дълбоко, за малко не удари дъното си и подскочи. Последва бавен многометров отскок-прелет към върха на изпъкналата ледена броня. Второ докосване. Краката одраскаха гладката повърхност. Ноктите на фиксаторите им изровиха фонтани ледени парчета и спряха рязко движението — машината зави встрани и замря. Десантчиците наричат стремителния „лоу-спид“ с отскок „птичи рикошет“ или „кайт-рибаунд“. „Птичият рикошет“ бе изпълнен блестящо.

— Пристигнахме, командире — съобщи той на Бакулин, вдигайки стъклото на хермошлема си. — Оберон, Ледената плешивина.

— Наистина ли? Стори ми се, че е Луната, Морето на спокойствието. — Мстислав също вдигна стъклото си и както правят десантчиците веднага след кацане, разкопча коланите и закопчалките-фиксатори (без закопчалката на дясното бедро малко по-нагоре от коляното му, която можеше да отвори всеки момент, удряйки я ребром с дланта си).

Граховото зърно на миниатюрното Слънце висеше в черното небе ниско над хоризонта и сенките на Ледената плешивина бяха дълги, остри и много гъсти, като нощни сенки в хълмиста местност, озарена от лъчите на силни прожектори. Кинжалите на сенките сочеха към Кратера, който впрочем не се виждаше от това място, макар от върха на ледения оток, където бе спрял „Казаранг“, обширната равнина да се откриваше необичайно надалеч. Наблизо, на двайсетина метра от ледената покривка, се издуваше живописно осветен облак пара, който приличаше на раздърпана, почерняла по краищата гигантска зелка. Мястото в облака, откъдето бе изскочил катерът, можеше да се определи по яркобялото, очертано от полукръга на многоцветна дъга петно бързо кондензирала се снежна пудра.

— Ти си първокласен пилот, Мъф — призна Бакулин. — Трябва ти само една „дива котка“ на ръкава — и хайде в нашия отряд.

— Ще се задоволя и с цивилизования албатрос. Е… а по-нататък? Накъде ще заповядаш?

— Трябва да огледаме район А в диаметър.

— Бих искал да зная къде е тук диаметърът.

— Карай по-надясно на около трийсет градуса по посока на сенките — посъветва го Бакулин, като включи автокартата на маршрутното съпровождане. — Ако сгрешим, началниците от орбитата ще ни поправят.

— Ще ви поправим — обеща гласът на Елдер. — При следващия кръг. А сега не губим надежда да чуем доклада на командира.

Мстислав бе принуден да докладва строго по форма за кацането. Елдер одобри:

— Браво! Направили сте елегантно „кайт-рибаунда“. По оптическите преобразуватели няма сняг, дори оттук се вижда, че изображението ви е като през чисто стъкло. Е, това е добре дошло. Изминете около два километра, огледайте района, докато ние тук подготвим всичко за основния десант. Довиждане!

— Довиждане. Мъф, я пришпори нашето магаренце!

— С удоволствие, но в коя посока?

Бакулин махна с ръка някъде напред. Светлата чертичка на ясно открояващата се сред звездите „Лунна дъга“ изчезваше отвъд хоризонта.

Поклащайки се плавно, „Казаранг“ закрачи по диагонал към оградата на сенките. Чуваше се как ноктите на фиксаторите се забиваха с хрускане в порестия лед, как поскърцваха амортизаторите и тракаха тяговите ядра на крачещите механизми.

Ледената плешивина, която отдалеч приличаше на гигантски светъл диск под черното небе, продупчен по средата и обсипан гъсто с парчета счупено цветно стъкло, отблизо представляваше добре осветена от някаква странична светлина мрачно-хаотична грамада от големи и малки отломъци мръсен лед. С изключение на смолисточерните сенки и яркобелите малки по площ участъци, напудрени с метанов и водно-амонячен сняг, краските на този вледенен ландшафт бяха доста бледи. Наистина някои пукнатини и шуплести срутвания на силно повредената (да не кажем обезобразената) ледена броня, отделни големи отломъци и езици надробен, чакълоподобен лед правеха впечатление с жълтата си, дори йодова окраска. Но преобладаваха мръснозелените, сивите и тъмносиви детайли на релефа. Ледените израстъци над бронята бяха по-светли: мръснобели, бледожълти и синкавобезцветни. Мъф се стремеше да кара по тези замръзнали многоетажни гънки на изтеклата някога от пукнатините течност — тук „Казаранг“ вървеше по-лесно. От време на време далече напред нещо силно проблясваше — сякаш там имаше поставени огледала. Дали не бяха ледени парчета?… Поразителен, контрастно осветен свят.

Срещаха се забавни ледени образувания, които приличаха на сладкиши с чудновата форма, други — на замръзнали локви, а трети не приличаха на нищо. Понякога машината сякаш се озоваваше на зимна изложба на ледени и снежни съоръжения, предназначени за развлечение. Стълбове във вид на обгорели свещи, прегърбени тайнствени фигури с бели наметала, пещери, гигантски бели раковини с невероятно дълги шипове, виадукти-арки на изумително тънки подпори… Човек не можеше да повярва, че тези архитектурно-художествени шедьоври на Далечния космос са всичко на всичко резултат от изтласканите фонтани глъбинна течност от недрата на Оберон. Отначало фонтанните струи са кипели, естествено, като гейзери във вакуума, а след това са се превръщали на лютия студ в странни стъкловидни изделия. И всичко е ставало в условията на много слабо, а затова и твърде благоприятно за монументално-декоративно творчество поле на притегляне. На фона на черното небе ледените изваяния и конструкции изглеждаха необикновено ефектно. Искаше им се да спрат машината и мълчаливо-неподвижни дълго да разглеждат ледената фантасмагория. Имаше в нея нещо привлекателно-омайващо, плашещо-хипнотично… Сякаш човек надзърташе, без да иска, отвъд позволеното.

— Кълна се в Уран, че „Леопард“ никога не е кацал тук — измърмори той.

„Казаранг“ скърцаше монотонно и вземаше полегатия наклон по протежението на една плоскодънна падинка. Мстислав не каза нищо. Ледената покривка бе напудрена със сняг. Ладийката опираше в грамадна (висока, кажи-речи, колкото пететажна постройка) ледена арфа с три пухкави от скреж „струни“. Веднага след „арфата“ падинката ставаше равна и минаваше през смешно тънките като ледени висулки опори на някаква грандиозна естакада.

„Арфата“ беше много красива, жал му бе да я разрушава, но тясното разстояние между „струните“ не позволяваше на дракара да премине през тази изящна конструкция, без да закачи с бордовете си заскрежените стълбове, а да ги заобиколи, не бе много удобно. Нещо изскърца отляво, изхрущя отдясно — и пътят към естакадата беше открит.

— Ти си първокласен пилот, Мъф — повтори Бакулин. — Но не си десантчик. Я спри дракара.

„Казаранг“ спря послушно.

— Какво има?

— Сега ще видим.

Дъното на падинката се разтърси от конвулсията на срутване, машината потрепера. Парчетата от рухналата „арфа“ зачукаха по краката, по дъното и кърмата. Той погледна в огледалото и срещна погледа на неприятно безцветните, сякаш избелели очи на командира си. На лявото слепоочие на хермошлема на Бакулин пулсираше пурпурна светлинка.

— Гледай напред — каза Бакулин.

Там, бавно разпадайки се на отделни късове, величествено се срутваше гигантската „естакада“. Продължителната конвулсия на многотонното срутване, изглежда, бе раздвижила всичко наоколо. По повърхността на падината се появи пукнатина.

— Нищо особено няма! — каза той. — Досега двайсет пъти да съм стартирал. При това щях да успея и да се наспя преди старта.

Мстислав не му отговори. Няколко минути изчакваха, докато машината спре да трепери и се улегнат добре големите ледени блокове и стъкловидните снопове начупен лед. Над мястото на поразителното срутване на „естакадата“, породено от падането на „арфата“, се издигаше нашироко искрящ облак ледени кристалчета, обкръжен с троен многоцветен ореол. Без „естакадата“ и „арфата“ под черното небе стана неуютно, пусто…

— Колко сме извървели вече? — попита Мстислав.

— По права линия един километър. Ще продължим ли по-нататък?

— Разбира се. Защо питаш?

— Единственото интересно нещо тук е падащата от небето архитектура… — въздъхна той.

— Тогава ни е спукана работата — десантът не е развлечение.

— По-нататък ще бъде все същото. Не виждаш ли, че „Леопард“ не е кацал тук?

— Странно същество е пилотът десантчик! — учуди се Бакулин. — Дисциплинирано, предпазливо, търпеливо.

— Някой само преди минута казваше, че не съм десантчик.

— По същност. А по функции — щеш или не щеш, си… Кой те е молил да надминаваш Накаяма в тестовете за бързина на реакцията?

— Мислиш ли, че тук моята реакция ще потрябва? — разсмя се той.

— Чукни на керамлит — каза Бакулин.

— Не съм толкова суеверен, пък и няма защо — да не съм десантчик.

— Чукни — повтори Мстислав.

— Моля — той чукна по блистера, погледна яркоаления, с бели ивици ръкав на своя неописуемо разкошен „Шизеку“ и каза: — Ама нашите „витязи“ и „шизеку“ са наистина екстра класа. Мускулни усилватели, автоматика, логика, моторчета за скачане и спиране… Комфорт, хигиена. Чувствувам се като витяз в тигрова кожа. Цял живот не бих излязъл от него. Много е удобен.

Най му харесваха оптическите репликатори на хермошлема: изобщо не чувствуваш пред очите си лицевото стъкло. След „Витязите“ и „Шизеку“ всички корабни скафандри (дори и най-новите „Снегири“) му изглеждаха като от миналото хилядолетие.

— В тигровата кожа, колкото и да е странно, най-добре се чувствуват тигрите — отбеляза Мстислав. Тупна пилота по дясната ръка и посочи някъде встрани: — Виждаш ли онзи блок, който прилича на ламантин?

— Не може ли по-просто сравнение — възрази той. — Никога не съм виждал ламантин.

— „Тюлена“ виждаш ли?

— Продълговатия блок с „глава“ ли? Виждам го.

— Карай право към него!

„Казаранг“ слезе от ледената тераса и се насочи към набелязаната точка. Вляво от блока блесна светлият метал на някакво куцукащо на паешките си крачета произведение на човешките ръце…

— По Оберон бродят призраци — забеляза той. — Познавам твоите подчинени по изящната им походка.

— Намали атмосферата! — разпореди се Бакулин. Затвори стъклото на хермошлема си и с удар на дланта откопча закопчалката. Пошегува се преувеличено весело: — Ами ако е чужд?!

Явно се надяваше да срещне тук кибер разузнавач с надпис на бронята: „Собственост на рейдера «Леопард»“. Я да видим…

Той веднага отвори хермолюка, за да не образува излизащият въздух лед върху клапите. Взривната декомпресия така наду гъвкавите сглобки на скафандъра му, че и четирите му крайника се изпънаха. Мстислав се изпари навън заедно с въздуха: студената пелена в кабината се сгъсти и веднага се посипа като снежна пудра.

Мъф най-после видя в натура знаменитото „кенгуру“ на лунните десантчици: Мстислав полетя под ъгъл напред и нагоре и ловко-бързо се приоберони под носа на паякообразния автомат. При твърде слабото тукашно притегляне целенасочената стремителност и точността на скока можеше да бъдат осигурени единствено от монтираното в скафандъра ССУ (скачачно-спирачно устройство). Десантчикът трябваше да умее не само да пилотира катер, но и да бъде пилот на собствения си скафандър!

Сребристосиният „Витяз“ с ярки сини катофоти, със сини и пурпурни светлинни сигнали по удължения към тила хермошлем, рамената, лактите и колената изглеждаше необичайно ефектно сред струпаните огромни ледени блокове. И дори страшно. Като бойна машина на чуждопланетни същества. Или най-малкото като тежко въоръжен спейссолджър-войник от някаква безсмислено агресивна централногалактическа цивилизация, създание на телевизията с ироничното съкращение БАЦ. Войникът от БАЦ се наведе миролюбиво над автомата-разузнавач и му даде да помирише показващия се от ръкава му лъскав лост. Киберът помириса предложения му предмет, подскочи на място от възторг, помига жизнерадостно с разноцветните си сигнали и се запъти важно на тънките си крачета по разузнавателните си задачи — така поне изглеждаше отстрани. Бакулин се върна в кабината и измърмори:

— Може да не затваряш хермолюка. — Затегна закопчалката на бедрото си. — Собственост е на рейдера „Лунна дъга“.

— Без атмосфера не е уютно — опита се той да възрази на командира си (пилотите на рейсовите кораби не обичат да работят в разхерметизирани помещения).

— Без атмосфера ли?… — В гласа на Бакулин зазвучаха весели нотки. — Ох! Сега чак до самата „Лунна дъга“ няма да покажеш носа си навън!

— Орбитата отново поздравява екипажа на „Казаранг“ — вклини се гласът на Елдер. — Какво става при вас?

— Бунт на борда — разсмя се Бакулин. Той доложи накратко за резултатите от разузнаването, за излизането си на повърхността и добави: — На пилота не му е уютно без общия контур на херметизацията. Настоява за атмосфера.

— Мъф — обърна се към него Юс, — за какъв дявол ти е притрябвало да миришеш амоняк?!

— За какво говориш? — учуди се той. — Какъв амоняк?

— Ами този, който Мстислав е домъкнал с гекорингите на обувките си. Там навсякъде е пълно със замръзнал амоняк. Като се разтопи — без специална дезодорация няма да можете да дишате от зловонието му!

— Добре, Юс, той вече разбра всичко — каза Мстислав. — Какво да правим, да огледаме ли района докрай? Според мен е безполезно.

— А ти какво би искал?

— Да получа разрешение за свободно търсене.

— И Асеев е против. Кратерът безспорно е интересен във всички отношения, но нали „Леопард“ не е кацал там. Или смяташ Елингхаузер за идиот?

— Не, смятам го за гений. Да изчезне така гениално…

— Туй е Космос, Мстиславе. И то Далечен.

— Точно така. А вие, гениите на разузнаването, не искате да ни дадете десет-дванайсет часа за проучване на Кратера.

— Когато заредим фугаса, по сеизмограмата на Ледената плешивина ще научим за Кратера повече, отколкото би ни дало вашето рисковано спускане в преизподнята. Вие си свършихте вече работата.

— Да, „проверено е, мини няма“.

— И за това сме ви благодарни. Изглежда, ще се наложи в други кътчета от системата на Уран да търсим мястото, където се е взривил рейдерът… Накратко: разрешавам ви да отидете до Кратера за видеозапис, но не ви разрешавам да се пъхате в калдерата¤. Чакайте ни в южната зона на район А. Преди началото на десанта ще задействуваме орбиталния мост за връзка и ще ви се обадим преди кацането на „Циклон“. Довиждане!

— Довиждане! Мъф, завий с магаренцето по курса.

— Как ще се движим? С краката или с флаинг-моторите?

— С краката. Имаме време. Може по пътя да срещнем нещо интересно…

По пътя им ги съпровождаше ледена покривка с неизчерпаемо разнообразни форми, но едва ли Мстислав ги отнасяше към понятието „интересно“.

Колкото повече се приближаваха до отвора на Кратера, толкова по-малко ставаха хаотично натрупаните големи ледени блокове, а ледените тераси и участъците, покрити с чакълоподобни ледени парчета, се увеличаваха. „Казаранг“ започна да се придвижва по-лесно. Струваше им се, че дракарът отдавна върви по наклон. Обаче истинският наклон, когато действително започна, не закъсня да заяви за себе си с рязкото потъмняване на леда, със сгъстяването на сенките и пълното им сливане накрая с разлялото се до самия хоризонт море на тъмнината. Ако се съдеше по картата, до пропастта в калдерата оставаше повече от километър, но се наложи да спрат машината. По-нататък можеха да се движат само с включени фарове.

Противоположният склон на Кратера, осветен от слънцето като от прожектор, приличаше на далечна позлатена ивица суша, издигнала се леко над гладкото нощно море, в чиито мъртви води не се отразяваше нищо… Нито звездите, нито позлатените несъществуващи дюни на илюзорната ивица суша, вдадена във водата — нищо, абсолютно нищо не се виждаше на тази неподвижна графитеночерна повърхност. Бреговата линия вляво и вдясно се открояваше необикновено контрастно благодарение на веригата огрени от прожектора-слънце върхове на ледените куполи, отрязани равно отдолу с линията на черната вода. Фантасмагоричните фигури на заледените фонтани на материка изглеждаха ефектно, още по-ефектни бяха те покрай брега, но най-зашеметяваща бе гледката на белоснежните или полупрозрачните, като осветено стъкло, „стълбове“, „колони“, „арфи“, „естакади“, „обърнати нагоре ледени висулки“, „букети“, „раковини“ и „гъби“ в непроницаемо тъмните простори на мъртвото море. Сякаш бяха заскрежени, полузатънали руини на изкуствени съоръжения или показващи се наполовина по време на отлив колосални скелети на измрели свръхдинозаври. И човек трябваше да направи усилие над себе си, за да се освободи от хипнотичната власт на грандиозния мираж и вместо мъртвото нощно море да види, по-точно да почувствува затъмнената до пълна невидимост пустота на една планетарна яма.

Изненадани от живописното вълшебство на Оберон, разузнавачите се взираха вцепенени в изпъстрената със светли ивици тъмнина. Пръв дойде на себе си Бакулин и попита тихо:

— Не може ли по-близо?

— Може. На фарове. Но дали трябва?

Мълчаха около минута.

— Да — помисли на глас Бакулин, — не трябва… Може да има сипеи.

— Как мислиш, Мстиславе… защо ли пък се е появила тук тази симпатичничка пропаст?

— Кратерът ли? Мисли малко по-нашироко — попитай ме защо се е появила тук Ледената плешивина?

— На този въпрос засега нито един селенолог не знае отговора.

— Което е вярно, вярно е. Когато учените пресметнали колко енергия е била нужна да бъде откъснат от ледената броня на Оберон сегмент, голям колкото Ледената плешивина, и да бъде запратен дявол знае на кой край на света, вдигнали рамене.

— Може да е било взрив на паднал астероид.

— Взрив с такава мощност би направил Оберон на парчета.

— Е… възможно е да са били няколко взрива.

— Във всеки случай повърхността на планетоида извън границите на Ледената плешивина щеше да бъде затрупана с планини от отломъци. Къде са се дянали тези отломъци? Къде изобщо са се дянали отнесените от Оберон милиарди тонове мръсен лед?

— Мда…

— Мъф, под носа ни, може да се каже, са откраднали парче луна. Събитието е сериозно. Дори в мащабите на Слънчевата система. А ние гледаме с уважение в някаква си яма.

— Някаква си! Има трийсет километра диаметър и без малко десет километра дълбочина.

— Все едно, Мъф, в сравнение с Ледената плешивина дори пропаст от такъв мащаб е жалка яма.

— Защо тогава те влече към Кратера? — учуди се той.

— Защото тук няма нищо друго.

При други обстоятелства Мъф би приел отговора на приятеля си за нелоша шега.

На десния траверс сред звездите бавно се спускаше към хоризонта светлата чертичка на „Лунна дъга“. И през ум не му минаваше да съжалява за решението си да замести Накаяма при първото излизане на планетоида, но веднага след като „Лунна дъга“ се скри зад хоризонта, към чувството му за неуютност се прибави неизразимо острото чувство за пълна откъснатост от света на хората.

За пръв път в живота си той разбра, че е безкрайно самотен, осиротял…

Веднъж някой от приятелите му се беше изказал в негово присъствие, че най-добри космодесантчици трябва да бъдат именно селенгените — сиреч във всяко кътче на Космоса селенгените са си като у дома. Той не помнеше добре Луната на своето детство — бе твърде малък, когато го изпратиха на Земята; най-ярките образи в спомените му бяха безкрайно дългите стъклени коридори, където винаги миришеше на нещо тръпчиво-студено и безброй големи широколистни растения стърчаха от стъклени зеленокафяви качета. За втори път той се запозна с Луната в курсантските си години, когато започнаха стажантските полети, но нямаше чувството, че се е върнал в родината си. Съвипускниците му го смятаха за стопанин на тукашните места, но на него самия му се струваше, че случайно е попаднал на територията на болницата, където някога за малко не бе умрял. Във всеки случай тук за малко не бе умряла майка му. Младите жени, дори с много по-обнадеждаващи от нейните физиологически данни, когато щяха да стават майки, без много разговори ги изпращаха от Земята в Лунния филиал на Световната организация по здравеопазването (единствения от филиалите на СОЗ, където в комплекса мерки за запазване на бъдещото дете можеше да се включи и шесткратното намаляване на силата на тежестта). На Мъф не му се щеше много да вижда запомнените от детството дълги стъклени коридори на болнично-клиничния Медицински консорциум, но нямаше как — трябваше да посети един роднина, за когото лунното притегляне поради заболяване на сърцето се бе оказало по за предпочитане от земното…

Преди години този роднина — Балтазар Етимон — беше член на колегията на тясно свързания със СОЗ Международен детски фонд, а в апарата на ООН беше голям авторитет по въпросите на световното здравеопазване и разговорите с него бяха интересни, но страшни.

Балтазар Етимон можеше с часове да говори по проблемите на оздравяването на цивилизацията, като използуваше зашеметяващи цифри и факти — той добре познаваше предмета, за който говореше. Знаеше къде и как функционират филиалите на СОЗ и зависимите от тях институти, клиники, болници, профилакториуми, в които въоръжената до зъби армия медици водеше дълбока отбрана на три фронта: патологичната анатомия, патологичната физиология и патологичната психология. Познаваше без изключение всички специализирани лечебно-оздравителни и оздравително-възпитателни детски домове, интернати, балнеотерапевтични, горски и крайморски училища-санаториуми. Знаеше какъв процент (Етимон го съобщаваше този „ужас-процент“) малки граждани на планетата до днес се разплащаха със здравето и умствените си способности… (това дори бе малко!), а понякога и с живота си за двестагодишния период на глобално недояждане.

Де да беше само това наследството от миналото. Ами страшният размер на безпрецедентната употреба на тютюн, алкохол, наркотици от жителите на XX век! Ами професионалната несъстоятелност на геополитиците, които дълго време смятаха за възможно да засилват планетарно-смъртоносната надпревара във въоръжаването, която нанесе дори само със своята астрономически висока цена изключително тежък удар на световното здравеопазване. Ами дълбоките последствия от екологическата неграмотност на много поколения от миналото! Процентът бе толкова висок, че някои социолози трансформираха термина „оздравяване на цивилизацията“ в „спасяване на цивилизацията“ едва ли не уповавайки се единствено на всемогъществото на инженерната генетика. Обстоятелството, че с общите усилия на обединените в Медицинския консорциум генетици, имунолози, патолози и физиолози „ужас-процентът“ бе поне замразен, Балтазар Етимон отнасяше категорично към най-големите постижения на съвременния научно-технически прогрес!…

Между другото, родените на Луната представляваха основната част на „ужас-процента“. И дори селенгените-щастливци, които не влизаха в този проклет процент, нерядко биваха измъчвани от подозрения, че техният неземно-клиничен произход е признак за някаква скрита непълноценност. Той също се измъчваше. Когато разбра, че по ръст и физическо развитие е някъде на последно място сред връстниците си — момчетата родени на Земята, подозрението спрямо собствената му непълноценност го разтревожи не на шега. Сигурно затова момчето-селенген Мъф Аган с рядка за възрастта му упоритост и страст се стремеше към спортните победи и ги печелеше, а когато порасна, намери своето място в космофлота. И какво? Общо взето — нищо, но… Понякога отново се виждаше на опашката. Ето и днес също. Кой знае защо, той, селенгенът, не можеше да се почувствува на този див, полутъмен, заледен и пълен с амоняк Оберон поне наполовината така уверено, делово и спокойно, както землянина Мстислав Бакулин. Веднага щом Слънцето и „Лунна дъга“ напуснаха правия лъч, настроението на селенгена изцяло се развали. Тук му беше ужасно неуютно, самотно, тъмно и тревожно.

— Значи така — каза Мстислав. — Издигаме се на осемдесет метра и вървим по диаметър. Хвърляме един АИСТ, чакаме резултата и правим видеозапис на видения от него център на калдерата.

— Къде? — попита той. Не му се искаше да насочва „Казаранг“ към гъстата тъмнина.

— Какво „къде“?

— Видеозапис на центъра може да се направи над Кратера, в Кратера и на дъното на Кратера. Та аз питам: къде?

— Химелсрайх!^[1] — откъсна се от Бакулин любимото възклицание на Елингхаузер…

Мъф погледна в огледалото неподвижната зад ръчките на управлението фигура на командира, наместил се в креслото като в калъф: по контурите на скафандъра му пулсираха сини и пурпурни светлинки, върху лицевото стъкло се отразяваха разноцветни петна. Почувствувал погледа му, Бакулин почука по слепоочието на хермошлема си:

— Да не беше ставал десантчик, Мъф. Тук бързо ще ти отрежат служебната виза. Пък и дори само заради езика ти.

— Е… успя да ме убедиш. — Той включи машинално бордовите мигачи за стартово предупреждение: силните яркомалинови светлини запориха тъмнината ту отдясно, ту отляво. „Само заради Елдер се набутах в тази котешка компания — мислеше той, издигайки внимателно катера над повърхността. — За последен път ще ми е. Те си имат свои ценностни системи и отношения.“

Отвисоко планетарната яма още повече приличаше на колосално разляла се и замръзнала черна вода. Мстислав сподели предчувствието си:

— Чувствувам с подкорието си, че в тази яма е ключът към тайните на Ледената плешивина.

— По-добре да беше помислил за съдбата на „Леопард“.

— …Каза пилотът-десантчик Мъф Аган — изкоментира с ирония Бакулин. — И веднага проличава, че Мъф Аган не е мой приятел. Мъф е приятел на моя командир. Той и Юс виждат, мислят и говорят поразително еднакво. Долетяхме — видяхме: „Леопард“ го няма на Оберон — сбогом! — пренасяме търсенето на другите луни. С чувство за изпълнен дълг. А какво ще кажете двамата с Елдер, ако нашите смели повърхностни запознанства с останалите луни от системата на Уран не изяснят съдбата на „Леопард“?

— Не мислиш ли…

— Мисля. След като не намерихме рейдера тук, на друго място едва ли ще го намерим.

— В края на краищата може да се допусне и това, но… къде е вината на Елдер?

— Не вината, а бедата. Нима той е виновен, че в отношенията си с Космоса е рицарски честен и прям? Нашият командир е прекрасен тактик, но слаб стратег. Не се опитвай да ми възразяваш — такава е голата истина.

— Не ти възразявам. Нещо повече, бих искал да попитам: а защо му е на Елдер да бъде силен стратег?

— Шегуваш ли се?

— Не. Наоколо ми е пълно със стратези. Началникът на рейда е стратег, капитанът на кораба, щурманът… Е, някой трябва да бъде и тактик.

— Ние с тебе двамата.

— Не споря. Обаче характерът на разговора ни ме кара да мисля, че единият от нас също е стратег. Или най-малкото е със страшно големи амбиции да бъде.

— Браво — похвали го Бакулин. — Зъбат си. Умееш да защищаваш приятелите си… дори когато никой не ги напада. Но капитанът и щурманът не се нуждаят от защитата ти: Молчанов и Дитрих си свършиха работата, а стратегията на търсенето не зависи от тях.

— Защо? Тя зависи от всички ни.

— Стратегията ли? Грешиш. Зависи от Асеев и Елдер. И докато Асеев е объркан и не знае какво да предприеме, Елдер действува. Действува активно, самоуверено. Той и Дитрих вече стърчат пред дисплея, обсъждат навигационните модели на полетите в системата на Уран, боботят за енергетично изгодни траектории, скорости, срокове. Елдер не е успял още да приключи тук с формалностите на задължителното типово разузнаване, а мислите му са вече на Титания… или… закъде се канеше да полети най-напред?

— За Умбриел.

— Да, за Умбриел. Отгатни кое ще стане по-напред: дали Асеев ще се опомни и ще определи стратегически грамотно посоката на търсенето, или… Едно от двете.

— Говори докрай, Мстиславе. Или?

— Недей да крещиш, шлемофонът ми е в изправност. И защо толкова се вълнуваш? Сам виждаш, че „Леопард“ го няма на Оберон. И няма никакви следи от него. Тогава защо вие — Джанела, Нортън и ти — се съмнявате в целесъобразността на намеренията на Елдер?

— А, ето какво било! Не се ли съмнявам само аз?… Е, така ще ми бъде по-леко…

— Кое ще ти бъде по-леко? Предлагаш ли нещо? Питам те не само като приятел на Елдер, но като човек, комуто не е безразлична съдбата на експедицията и който също би искал да се ориентира в ситуацията.

— Хм… — Бакулин се усъмни. — Ще се ориентираш, а после току-виж на командния съвет се обявиш против Елдер.

— Да, ще се обявя, ако ми стане ясно, че Елдер обективно не е прав.

— Хм… — продължи Бакулин. — В такъв случай нашият командир може да спи съвсем спокойно. Никой няма да обвини Елдер в субективност — той е абсолютно прав. Та „Леопард“ наистина го няма на Оберон, следи от хипотетичното му кацане действително не са открити. И няма никакви „обективни“ пречки търсенето да не продължи на другите луни.

— Тогава защо Нортън, Джанела и ти сте готови да изядете Елдер с парцалите?

— Недей да крещиш, слухът ми е наред. Какво са готови да направят Джанела и Нортън, засега не ми е известно. А лично аз съм готов да поясня какво не съм готов да направя. Не съм готов да приема идеята да търсим изчезналия рейдер на другите луни в системата на Уран.

— Какво ни пречи? Някаква особена информация ли?

— Да. Първо, съобщението на Елингхаузер за намерението му да кацнат на Оберон. Забележи: не на Умбриел, Ариел, Миранда или Титания, а именно на Оберон. Нещо повече — в съобщението беше посочен адресът на кацането: район А.

— Остроумно и ново. Второ?

— Второ, след оберонското съобщение връзката с „Леопард“ не бе възстановена. Отбележи си: след оберонското, а не след умбриелското. Накратко — не Умбриел, а именно Оберон е възелът на загадките, странностите и противоречията. Трудно ни е дори да си представим как е могла да се образува Ледената плешивина и ей тази колосална яма… Ама какво — на едно място ли висим над Кратера?

— Не, пълзим по диаметъра му — автокартата е под носа ти… Между впрочем, докато говорехме, сме отминали точката, където беше най-удобно да изхвърлим АИСТ-а.

— Никога не е късно да го изхвърлим.

Той видя в огледалото как Бакулин отмести встрани половината облегалка за ръката и натисна бутона за изхвърляне на активирания източник на светлина.

— Голяма работа — добави Мстислав, — че няма да улучим с един километър…

— Както кажеш… — измърмори Мъф и си помисли: „И с десет да не улучим, пак нищо особено няма да се случи.“

Блестящият на слънцето ръбест снаряд, досущ като щурмански молив в метално тяло, се отдели от катера и подчинявайки се на законите на балистиката в слабо поле на притегляне, дълго време се движи успоредно с машината. Неестествено дълго… Първоначално нищожното ускорение на свободното падане не можеше да придаде на снаряда забележимо вертикална скорост и се създаваше впечатление за орбитален полет по два паралелни курса. После „моливът“ сякаш си спомни за собственото си тегло и се заспуска надолу, смалявайки се бавно на фона на кадифеночерната бърлога на тъмнината, и в един момент заприлича на златист продълговат кристал. Внезапно „кристалът“ се превърна в ярко блестяща четирилъчна звезда, едва до самата граница на невидимо пронизаното от слънцето пространство разтвори диска на рефлектора си и секунда след Бакулиновия възглас: „Ех, че красиво се движи!“, златният диск влезе косо в сянката на Кратера като в черна вода и моментално изчезна в тъмнината.

— Ако светкавицата му не откаже, ще снемем уникален филм — каза Бакулин. — Обявявам конкурс за най-добро заглавие.

— „Дяволският погреб“. Все едно никой друг освен теб няма да дойде да гледа филма. Дъното вече го видяхме с локаторите.

— Не е достатъчно само да го видим. Трябва да разберем какво виждаме.

— Точно така.

— Мъф, колко остана до центъра?

— Условната точка, хипотетично равноотдалечена от затворената крива, която… тази крива е графичен модел… Модел на какво?

— …Графичен модел на контура на горния ръб на калдерата — завърши Бакулин, имитирайки интонацията на Едуард Йонге.

Те се посмяха, спомняйки си как Теди се мъчеше да се отърве от тази фраза по време на един бордов семинар.

— Всъщност ние сме вече в центъра. — Той погледна екранчето на лидара, на чийто фон бавно се стопяваше вишневочервеното кълбо на отлитащия в пропастта АИСТ. Отвори уста да попита в какъв флаинг-режим Бакулин смята да прави видеозаписа и едва не излетя от креслото — страшен тласък откъсна закопчалките на колана през лявото му рамо.

Сякаш дракарът бе налетял на прозрачна стена и тя, след като го бе отблъснала, бе изпразнила в дъното му яркозелена мълния. После, естествено, той разбра, така му се бе сторило само, и заподозря, че машината бе обстрелвана от Кратера. Много приличаше на лъчев залп. Ударът беше тежък: ослепяваща мълния, дракарът залитна напред, късо „шварк!“ в шлемофона и ужасно силен инерционен удар в лявото слепоочие, рамото и лявото подребрие. Полузашеметен, без да вижда нищо освен стремителното редуване на разноцветни петна, той чувствуваше интуитивно как машината се преобръща в пространството. Цветните фантоми пред очите му и лупингите на „Казаранг“ се сляха в главата му в една буца, а от нея като игла стърчеше невъобразимо паникьорската мисъл: „Форсаж!“. Не разбра как успя да се удържи, но веднага щом се върнаха нормалните му зрителни усещания и в очите му вместо ярките фантоми се появи безцветният звездно-черен кръговрат, той моментално се сля с машината, без ни най-малкото намерение да отстъпва на стрелящата пропаст дори частица от секундата. Маневра „роулинг-брейк“, форсаж. Слънцето — направо по курса, много рязко претоварване. По-далече от предателската яма, по-далече и по-високо, високо-високо над ледените струи на замръзналите фонтани, над осветения ръб на калдерата. В старческите венци на хоризонта стърчеше зеленикавият зъб на нахапания Уран. Очите му щяха да изскочат, когато видя в огледалото, че креслото на командира е празно; парализира се от ужас, като откри, че Бакулин никакъв го няма в кабината. Докато мозъкът му установяваше логическата връзка между скъсаната закопчалка-фиксатор и отворения люк, мускулите му вече сами инстинктивно вкараха дракара във форсиран „брейк“ със завой.

Треперенето на ръцете му се предаде на машината — последваха тласъци на тягата на флаинг-моторите. Не помнеше как се върна в централната зона на Кратера и в какъв режим я пресече неколкократно, опипвайки тъмнината с локаторите. Хвана с лидара далечното вишневочервено петънце на АИСТ-а, който все още не бе стигнал до дъното на проклетата свръхпропаст, намали малко скоростта, за да огледа пространството. Извика, изплака почти:

— Мстиславе!… Къде си, Мстиславе?!

За това време десантчикът не би могъл да падне в пропастта твърде дълбоко. Не бе успял вероятно дори да пресече осветеното от слънцето надкратерно пространство и да докосне сянката на ямата…

— Мстиславе, обади се!!!

Секундите в очакване на отговора сигурно бяха причина за първите му бели коси. Сред хаотичното пращене и радиошумовете в шлемофона се открои твърде отчетливо ритмично чукане и му се стори, че в него има нещо невъзможно познато… „кардиограмно“… удари на живо сърце!… Косата му настръхна. Помисли си, че полудява над кадифеночерната тъма, готова за нов изстрел, и съвсем ясно почувствува с всеки свой нерв как там, в дълбочината на ямата, някой се прицелва в дракара. Още секунда и…

Не се знаеше как би свършило всичко, ако не бе разбрал навреме, че очаквайки отговор на своя зов, той, без да забележи, бе включил до предел чувствителността на приемането в бордовия радиотелефон и сега наистина чуваше пулса или биенето на Мстиславовото сърце. Като допълнение успя да забележи далече долу блестяща искрица. Не почувствува тласъка на машината. Малката искрица приемаше стремително очертанията на искрящ от слънчевите лъчи скафандър.

— Мстиславе, защо не отговаряш?

И отново — странични радиошумове. Окованият в броня десантчик падаше покорно в пропастта с главата надолу — ръцете и краката му бяха неподвижни. Дали не бе зашеметен от удара?

— Командире!…

Не последва отговор.

Оставаше само един изход: маневрирайки, да се опита да го хване в отвора на хермолюка — като риба със сак.

Едва успя да наклони машината и широко разтворените недра на Оберон го хванаха внезапно самия него в сака на своята тъма. Дявол да го вземе!… Потърси с поглед сините и пурпурните светлинки на Мстиславовия скафандър. Със същия успех щеше да шари с очи, ако се беше гмурнал в цистерна с мазут. Но фаровете уловиха в тъмното блестящия скафандър: „Витяз“ се намираше почти над главата му, на три метра от блистера. Това бе добре дошло.

Действувайки предпазливо с моторите за реверс, той наклони „Казаранг“ наляво. Не беше достатъчно да изравни скоростта на машината със скоростта на свободно падащия в пространството десантчик — трябваше освен това да се прицели точно. Най-после скъпоценният улов се плъзна в хермолюка.

„Скафандърът на командира е започнал по-силно да блести — отбеляза машинално мозъкът му. — От какво ли ще е!“

С помощта на огледалото и с ювелирно-точни движения на ръчките за управление той ориентира кабината и така я приближи на заден ход до десантчика, че безчувственото тяло на командира се премести от твиндека в носовата част и легна в креслото като в калъф. Сега му оставаше да затвори хермолюка, да изравни катера, да му придаде не твърде рязко ускорение (макар че направо изгаряше от желание да се махне оттук с форсаж). Когато наближи набраздената със сенки и надупчена с „ледени“ кости околност на ямата, отзаде му, далече долу, лумна бяло сияние. Той дори не се поинтересува какво бе осветил АИСТ-а. Включи автопилота и вече се канеше да освободи скафандъра си от фиксаторите, но огледалото го спря: Бакулин се размърда и сам се зафиксира в креслото.

Той не каза нищо на командира си. Знаеше, че ако сега произнесе само една дума, ще настъпи реакция и няма да може да изпълни точно маньовъра за кацане.

Машината се плъзна като със ски по полегатата страна на ледената тераса и спря. Едва сега той почувствува, че ръцете му треперят. Като си представи, че можеше и да не успее да хване командира над Кратера, целият се изпоти. Вторият лъчев залп от пропастта сигурно щеше да унищожи всичките му усилия… Погледна Бакулин в огледалото: странният блясък бе вече напълно изчезнал от небесносинята повърхност на скафандъра му. Сините и пурпурни светлинки спокойно мигаха по контурите на „Витяз“, като че ли нищо не се бе случило.

— Мстиславе, как се чувствуваш?

— Отлично.

— Не е вярно.

— А защо трябва да се чувствувам зле?

— Нали беше в безсъзнание няколко минути!

— Няколко ли?… На мен ми се стори, че само миг. Малко ми е замаяна главата… — Бакулин си пое прекъслечно дъх, сякаш изхлипа. — А иначе е… съвсем поносимо.

— Как ще е съвсем поносимо?… Замайването на главата е първият признак на мозъчното сътресение.

— Не крещи така из целия ефир. Те вече подготвят радиомоста, могат да ни чуят.

— И какво от това?

— Като ни чуят, ще заповядат да се връщаме.

— А ти не мислиш ли да се връщаш?

— Не — отряза Бакулин.

— Мога ли да знам защо?

— Защото на Елдер ще му се посвиди времето да подготвим „Казаранг“ за основния десант и току-виж сметне за възможно да се оправи в такава обстановка само с „Циклон“. Може да не се съмняваш, че резервният „Циклон“ Юс ще остави на рейдера… Накратко, докато аз имам право да заповядвам тук, „Казаранг“ няма да полети към рейдера.

— Май не се доверяваш на Елдер…

— Да. Елдер твърде много се доверява на Оберон.

— А ти как би… на негово място?

— Аз ли? „Казаранг“ и двама десантчици — на Ледената плешивина. Напълно достатъчно е да се взриви фугас и да се получи сеизмограма на този район.

— Останалите — в Кратера ли?

— Не. Двама на „Циклон“ — за разузнаване на Кратера. Останалите — с втория „Циклон“ за подсигуряване на разузнавачите. Лъчев залп с такава мощност не е страшен за „Циклоните“.

— Не е страшен… Беше ли включен видеозаписът?

— Той и сега е включен. Защо?

Мъф не му отговори. Нека на борда на „Лунна дъга“ Мстислав сам, със собствените си очи види какво и как е било.

— Беше ли съпроводен залпът с нещо особено? — попита настоятелно командирът.

— А самия залп да не би да го смяташ за нещо обикновено?

В шлемофона се появи слаб звук, приличащ много на сподавен стон, и той видя в огледалото как Мстислав вдигна ръцете си нагоре. „Изглежда командирът силно си е ударил главата“ — помисли разтревожено Мъф. Квалифицираната помощ се отлагаше за неопределено време — безполезно беше да уговаря Бакулин.

— Къде се намираме? — попита командирът.

— Там, където ни е заповядано. В южната зона на район А. — Той стана от креслото.

— Мъф, къде?

— Трябва да изляза да огледам машината.

— Не съм ти давал разрешение да излизаш.

— Ами значи ще ми дадеш.

— Не, няма да ти дам. Благоволи да заемеш работното си място и да не го напускаш до края на десанта.

— Не може ли малко да се поразтъпча?

— Може. Включи си електрогимнастиката и масажа.

От яд той едва не се изплю в маската на хермошлема. Обаче седна и направи всичко, каквото го посъветва командирът. По тялото му веднага плъзнаха вълните на електрическите убождания и самопроизволните мускулни свивания.

— Ако трябва — добави Бакулин, — аз сам ще огледам дракара.

— Не трябва — продума той. — Аз просто така…

Отказа се да му обяснява, че желанието да огледа машината се бе появило, след като го бе учудило странното усилване на блясъка по повърхността на „Витяз“. „Ударил си главата, едва обръща езика си, а се пъха сам навсякъде… — помисли той за командира с раздразнение. — Блюстител на инструкциите.“ И предложи:

— Да беше дремнал малко. Не се бой, никъде няма да отида.

— Не се боя, сам си се пази.

Мстислав млъкна за дълго.

Системата за електрогимнастика и пневмо-електромасаж в този вълшебен „Шизеку“ работеше прекрасно. Той шареше с поглед в звездно-черното пространство над главата си и му се струваше, че по загретите му мускули се търкалят металически топчета. Най-напред забеляза плаващата сред звездите искрица на радиосондата „Ехо-РЛ“. След нея премина светлата чертичка на „Лунна дъга“. Изключи масажа и я изпрати с поглед чак до хоризонта. После проследи изчезването на искрицата на втората сонда „Ехо-РЛ“. Бяха направили радиомоста по всички правила, но в шлемофона му цареше някаква изключително зловеща тишина. Никой не ги викаше за връзка. Той също реши да не предприема радиоинициатива, за да не безпокои предполагаемия сън на командира си.

Слънцето осветяваше с далечния си, но мощен прожектор левия борд на „Казаранг“. Пред тях се светлееше плосък леден език, сякаш нарязан от траншеи и дълги тъмно-гъсти сенки. Той преминаваше като мост над една голяма пукнатина, спускаше се надолу на дъговидни тераси — истински замръзнал поток, и изчезваше под барикадите от мръсножълти и йодовокафяви ледени блокове; по-нататък (чак до самия хоризонт) чудноватите детайли от релефа на Ледената плешивина се сливаха в дребни шарки върху една равнина с цвят на старо сребро и просто не бе за вярване, че някъде съвсем близо на десния траверс — само на три километра оттук, е зейнала колосалната непроницаемочерна пропаст. Той гледаше звездно-черното небе над хоризонта и отнякъде в него отново се прокрадваше страх — сърцето му се свиваше от неизразимо мъчително усещане за глуха пустота. За самота на край света. Дремещият или затворилият се в себе си, в своята болка капитан все едно че го нямаше. Странно: той виждаше в огледалото неподвижния скафандър и не усещаше присъствието на човека в него. Сякаш скафандърът бе празен. Изглежда, затова десантчиците рядко работеха по двама, а по-често по трима. И най-често — на групи. Интересно защо се бави групата? Когато няма връзка, започваш да се съмняваш дали изобщо ще се появи.

А може би командирът пак е загубил съзнание?

Ами ако Мстислав умира?

Ами ако вече…

Ами ако, ами ако, ами ако… Стоп! Селенгене Мъф Аган, прекрати паниката! Какво общо имаш ти, селенгенът, с този землянин? Бакулин е роден в друг свят, развивал се е и е раснал на дъното на синята като мечта, тежка, но мека като одеяло, гъста и ароматна като мед атмосфера. На него, землянина, са пеели птиците и ветровете, за него са зеленеели просторите, големи колкото цели континенти, а ти, селенгенът, заплака от страх, когато за пръв път те поведоха за ръка към шумните птичи волиери в украсените с широколистна растителност и уголемени от огледала болнични фоайета. А после, вече на Земята, в продължение на цяла година трепваше при вида на всяка летяща във въздуха перната твар, свиваше инстинктивно глава в раменете си, защото летящата птица на теб, селенгена, ти се струваше хвърлен подире ти камък. И досега чувствуваш, кой знае защо, смътно безпокойство, когато над главата ти прелита ластовичка. Та какво общо имаш ти, селенгенът, с този землянин?… Стига, не трябва да се перчиш пред самия себе си и да се правиш на храбър. При това Оберон също не е твоят свят, не е твоята луна. Тук с Бакулин сте равни. А в някои отношения ти дори си по-назад от него. Признай си, че завиждаш на мъжкото упорство на светлоокия землянин, на умението му, по-точно на потребността му да бъде непреодолимо упорит не толкова заради самия себе си, колкото заради своята тежка планета. Къде ще се мериш с него ти, представителят на малкото, ощетено в много отношения племе на селенгените… По години си май най-старият на „Лунна дъга“, но в отношенията си с всеки от екипажа се чувствуваш като пъргав племенник-мъник пред солиден чичко тежка категория. В най-добрия случай — като по-малък брат пред по-голям. Има много причини за това, но главната е, че селенгените по-остро, по-заинтересовано, по-тънко и по-пристрастно анализират кръвната си връзка с майчиното тяло на земното човечество и… засега не могат да намерят своето място в него. И което е характерно: никой не си е направил труда да им помогне да го намерят. Никой не е отишъл по-далеч от думите: „Вие, селенгените, сте деца на космическото човечество, първият космически стадий в биографията на могъщия хомо галактикус.“ Което трябва да се разбира така: „Вие, селенгените, сте деца на галактичните лебеди“. Какво е това — глупаво комедиантство ли? Или успокоителна лъжа за грозни патенца, които осъзнават, че никога не ще станат нещо повече от обикновени диви патици. Та за всеки е ясно: самият факт, че не са родени на Земята, още не е повод за космически амбиции. Но, от друга страна, всичко, което съпътствува този факт, внася остро (да не кажем болезнено!) своеобразие в психиката на селенгена. Хайде да погледнем истината в очите: в Слънчевата система изобщо и на Земята по-конкретно се е появила и расте количествено нова психораса. Като отхвърлим високопарното словесно дърдорене, ще признаем: новата психораса не намира подходящо за себе си място във витрината на постиженията на световния прогрес. Засега не е известно какви ще бъдат селенгените в следващия космически стадий на своето съществуване, но днес се чува много ясно, че в сравнение с истинския землянин роденият не на Земята е ако не крачка назад по пътя на „галактичния лебедизъм“, то поне със сигурност — крачка встрани…

— Виждам ви, виждам — прозвуча неочаквано в шлемофона гласът на Бакулин. — Защо не се свързахте с нас преди кацането?

Гласът на командира му подействува успокоително. Сякаш тежък камък падна от раменете му.

През горната предна част на блистера той също видя бликналите като трилъчева звезда виолетови плазмени струи — следите от спирачния импулс на „Циклон“.

— Не ми е ясно — измърмори той, наблюдавайки как от звездите се отдели и почна да се спуска един искрящ като рубин триъгълник. — Защо са решили да кацат тихомълком? Дайте връзка, „Циклон“, връзка, отговаряйте!

В ефира не се чуваше нито звук. Беше тихо, както нощем в пустиня. Той хвърли поглед върху контролната индикация и потърси командира в огледалото. Апаратурата работеше нормално.

— Не се паникьосвай — продума Мстислав.

— Радионепроницаемост ли е?… — разтревожи се той.

Блестейки с разноцветните си полетни и спирачни светлинни сигнали, пирамидообразният дракар пресече линията на хоризонта и откроил се контрастно на фона на огрените от слънцето равнини на ледорадото, заприлича на паднал от черното небе елмазен черен кристал. Недалеч от „Казаранг“ тази странна на вид флаинг-машина заби като триножник в леда косите си струи виолетов пламък и кацна между трите езика пара, наподобяващи венчелистчета на лотос… Всъщност след три-четири секунди парата се превърна в ледена пудра и снежен прах. Мъртвият в началото на кацането ефир неочаквано оживя: в шлемофона се чу шумолене (сякаш някъде съвсем близо започнаха да се свличат към пропастта струйки сух едрозърнест пясък), после — пращене. През шума и пращенето внезапно си проби път гласът на Елдер:

— …Ако ни чувате, мигнете с фаровете.

— Чуваме ви, чуваме! — каза Бакулин. — Мъф, мигни им с фаровете!

Тъкмо щеше да мигне, но Елдер изпсува с облекчение и даде отбой:

— Няма нужда, сега и ние ви чуваме. Защо, по дяволите, нямахме връзка?

— Защото имаме работа с Оберон, Юс — с тон на изморен човек му отговори Бакулин, сваляйки фиксаторите си. — Мъф, благодаря ти за добрата работа. Отвори ми люка.

Мъф го отвори. Едновременно от хермолюковете на „Циклон“ заизскачаха и започнаха бавно да падат върху леда фигурките на десантниците в разноцветни скафандри. Той погледна с тревога отразения в огледалото гръб на Бакулин.

— Не бързай, командире…

— Твоят командир е Елдер — възрази му Мстислав, напускайки борда на „Казаранг“.

— Мъф, изглежда, няма нищо против — някак много разсеяно процеди през зъби Елдер.

Чувствуваше се, че странното произшествие с радиовръзката бе развалило настроението му. Елдер можеше да се разпознае по златистия „Витяз“ с оранжеви катофоти.

— Мъф няма нищо против — обади се Джанела. — Мъф знае, че все едно нещата не могат да се изменят. — В бяло-зеления „Шизеку“ Джанела приличаше на жабче.

— Защо не си гледаш здравето, Рамон — посъветва го жълтоскафандровият Йонге. — Тук може да не разберат шегите ти.