Сергей Павлов
Лунна дъга II (8)

7. Страшният облак

Андрей вървеше бавно по коридора. Краката му бяха като от памук, движеше се без да мисли, сякаш насън. В главата му се раждаха откъслеци от странно неосезаеми мисли — върху нито една от тях не можеше да се съсредоточи както трябва. Пред очите му все бяха блестящите зъби… Най-после се спря със смътното чувство за нещо недовършено. Какво трябваше да направи преди старта? Ах, да — картата на Япет.

Той включи фотоблинкстера, който носеше със себе си, към информационния канал на библиотечния дисплей и изгледа на екрана касетата с необходимия му подраздел на Лунния кадастър. Стометровата метеоритна яма номер 666 изглеждаше на картата по-малка от маково семенце. Рисуващото осветително устройство начерта по зададения радиус (от „маковото зрънце“ до външния гребен на басейна на Плеона) тънка синя окръжност — контурите на Петното. Сигурно най-лесно щеше да бъде да се приближи до кръглата мъглявина от югоизток — откъм долината Хиади. Не му се искаше да приближава до Петното, още повече да се пъха в мъглата. Изпитваше много силно желание да се върне на „Байкал“. Толкова силно, че цялата му готовност за десанта за момент увисна на косъм. Но той познаваше характера си и дори в тези мигове разбираше, че минутната слабост ще мине и нищо няма да бъде в състояние да го накара да отстъпи. Макар, откровено казано, да се страхуваше да приближи до Петното. Особено сега, когато и то, и страшните зъби на екзота се бяха слели като едно зловещо цяло в потресеното му съзнание.

По пътя за скафандровия отсек той почти сериозно започна да мисли дали да не употреби за десант тежък скафандър с противорадиационна защита от типа „Сентанк“. Тази безразсъдна идея бе отзвук от преживяната паника. Чудовищната броня на „Сентанк“ е добра защита, дума да не става (издържа на лъчевото натоварване в работната секция на стеларатора), но това е и всичкото й предимство. Андрей си представи как ще се чувствува в неповратливата бъчва на „Сентанк“ в кабината на катера. Мда… по-сигурен начин да се затрие в долината Атлант май не можеше да намери. Е, ще трябва да облече обикновен корабен скафандър от типа „Снегир“. Веднъж вече бронята на обикновения „Снегир“ бе отразила атаката на „меките огледала“ (дори екзотът се бе учудил), защо пък да не продължи в същия дух? Разбира се, когато десантчиците срещнат до Петното разузнавача в „Снегир“, ще се спукат от смях в своите разкошни „Дегу“, „Вишну“, „Шизеку“, „Витязи“ и „Селени“. Впрочем едва ли ще им бъде много весело. И сигурно ще им се наложи да работят не в „Селени“ и „Дегу“, а в тежкоподвижни скафандри с абсолютна защита от типа „Суперцеброн“: тежка и също не много удобна черупка, но с нея поне човек може да лети без особени опасения.

Ветротунелът го препрати направо до вратата на междинното коридорче. Вратата се отвори плавно и той полетя по инерция в тесничкото помещение, където преди час и половина бе манипулирал с копчетата за санитарна обработка, и в движение се залепи до стъклото на квадратния илюминатор: в скафандровия отсек беше светло и чисто. Нещо го накара да погледне екрана за аварийно оповестяване и почувствува как косата му се изправя. В небесносиния екранен правоъгълник зееше антрацитночерна петопръста дупка — сякаш някой бе пробил с лявата си длан повърхността на екрана. О, велики Космосе!…

Но това не беше дупка: илюзията за вдлъбнатина се създаваше от контрастния черен цвят на плоския отпечатък върху светещата синева. Андрей веднага разбра всичко, отскочи инстинктивно назад и си удари силно главата в носещия се във въздуха фотоблинкстер: „По дяволите!“ Свали блокировката от автоматичната ключалка на вратата на скафандровия отсек и бързо напусна коридорчето, сякаш се спасяваше от пчелен рой.

Вратата се задействува зад гърба му с бързината на гилотина: „ппфф-крък!“ Като дойде на себе си, той се извърна във въздуха и се долепи до илюминатора, за да погледне отново черната длан — все още не можеше да повярва на този кошмар. Отдалече „черната следа“ вече не приличаше на дупка — беше плоска. В преддверието и през ум не бе му минало да сравни размера на отпечатъка с дланта си. Трябваше да сравни… както си му е редът… обаче той твърде добре разбираше, че няма да го направи. Няма да се докосне до черния силует. За нищо на света. Пък и нямаше смисъл. Преди час и половина, излизайки от преддверието, той се бе отблъснал с лявата си ръка от екрана. Щом видя дяволския отпечатък, си спомни и разбра всичко, но едва сега намери в себе си смелост да си признае. На борда на „Анарда“ той бе видял една-единствена „черна следа“ — своята собствена… Много мило!

Андрей се отблъсна с крака от преградката и заплува покрай шкафчетата в гардеробното помещение.

Ръцете му извършваха машинално предстартовата подготовка. Мозъкът му бе парализиран от мисълта за пълната необратимост на положението, чувствата му — от ужас. Също като при падане в пропаст: летиш в условията на безтегловност, но прекрасно знаеш как всичко ще свърши. Тогава, в Хималаите, за щастие падането свърши с дълбоката преспа на склона и с изподрасканата му физиономия. Тук безнадеждността беше пълна. „Меките огледала“ го бяха докоснали през скафандъра и сега той всъщност беше от един бранш с Аган и другите екзоти. „Черната следа“ е аргумент, против който не можеш да риташ. Всъщност всичко, с което живееше и дишаше първият пилот на „Байкал“ Андрей Тоболски, се бе строшило на парчета… Сега, прекрачвайки комингса на шлюзовото преддверие, измъквайки се от тъмния вакуумствор, той мислеше само за това. За нищо друго не можеше да мисли в момента.

В затворения вакуумствор бе много тъмно — в очите ти да бръкнат, няма да видиш. По думите на Аверян екзотите виждали в тъмнината. Той нищо не виждаше. Абсолютно нищо… През цялото време претегляше вътрешното си състояние на везните на усещанията, опитвайки се да улови някакви признаци на екзотични изменения. Нямаше никакви признаци. Абсолютно никакви. Дори от прословутия отровно-железен вкус на езика нямаше и помен. Не беше го почувствувал в командната кабина, не го чувствуваше и сега. Но вече поне знаеше как стоят нещата. Нали Копаев му бе казал, че чрез докосване до действуващ екран екзотите могат да се освобождават от „чуждия заряд“. За известно време. Именно това им бе позволявало да минават без усложнения медицинските прегледи на специалната карантина. Такива ми ти работи, експерте… Както ти предсказваше Аган, най-интересното те очаква занапред.

— КА-девет. Контакт. Отвори хермолюка.

Бордовите сигнали на „Казаранг“ пламнаха в тъмнината.

— Светлина — добави Андрей.

Примижавайки от силната илюминация, той огледа стената, където допреди малко блестяха огледалните петна. Нямаше никакви следи — сякаш изобщо не бе виждал тук блестящата гадост.

Андрей влезе в кабината на дракара, придвижи се напред до пилотското кресло, закрепи фотоблинкстера, затегна се за седалката, с помощта на пневмостяга регулира габаритите на облегалката по габаритите на скафандъра си. Включи щепселното съединение на комуникациите. Поразмърда се, да провери дали се движат свободно ръцете и стъпалата му. Раздвижи ръчките на управлението в краищата на жлебообразните облегалки за ръцете, изпробва как реагират под пръстите му дифузорите и лостовете (реагираха добре, меко) и даде команда да се затвори хермолюкът. Изведнъж съвсем ясно си представи, че някой седи в креслото на втория пилот.

Преодоля изкушението да се обърне веднага (второто кресло се намираше малко зад него и вляво), но издърпа от облегалката полутвърдия статив на огледалото. В огледалния овал се отрази задната половина на кабината: багажният твиндек¤ с товарните фиксатори, отместени към левия борд поради ненужност; отдясно — затвореният люк със зелените светлинни сигнали за херметизацията; горе — част от блистера, през чиято керамлитова обвивка като през мръсно стъкло се мержелееха щангите за захващането и едва се виждаше таванът. Естествено, креслото на втория пилот беше празно. „Нервите ми не са наред“ — помисли мрачно Андрей, премествайки контактните плъзгачи на ръчките в предстартова позиция. Кабината се преобрази: сякаш полупрозрачната обвивка на блистера се смъкна пред очите му и откри бедния интериор на вакуумствора; появиха се и екранните прозорци (като широки петна разтопен сняг) в корпуса под блистера и откриха за обзор изпомачканата палуба — Андрей не можеше да има претенции към работата на оптическите репликатори¤. Той огледа комплекта фигурни светлинни сигнали, блуждаещите светлинки на показателите по вертикалните скали и внезапно осъзна, че не възприема добре предстартовата информация. Свикнал с мигащите цифрово-буквени данни на сфероекрана, леко объркан, сега той възстановяваше в паметта си курсантските знания за светлинно-сигналната информационна система. Толкова остаряла вече, че съвременните пилоти бяха успели да я забравят.

В режима на „предстартова готовност“ катерът подаде автоматично сигнал на сервомоторите на вакуумствора — щитът изпълзя в тавана и звездно-черната пропаст се разтвори. Андрей погледна към съзвездието Дева. Очакваше го приятна изненада: редом с лъчистата Спика се появи стълбче контролни цифри за работата на флаинг-моторите. И на това да е благодарен — той въздъхна с облекчение. Шумът от въздишката му накара да трепнат крилата на зелената пеперуда на индикатора за звукозапис (на дракарите гласът на пилотите се фиксира). При някои десанти оцелялата бронирана касета с няколко само фрази на пилота е единственият ключ за разгадаване обстоятелствата около катастрофата на десантния катер.

— Информационната система действува нормално — каза Андрей. — Излизам в позиция на старт.

Катерът се разтърси. Телескопичните щанги на захващането започнаха бавно да се удължават и изведоха машината извън вакуумствора. Андрей огледа чернеещата се под катера нощна страна на Япет и се учуди на глухата тишина на шлемофона: цвърченето не се чуваше. И изобщо нищо не се чуваше. През цялата си летателна практика още не бе имал случай на такова идеално радиобезмълвие. Страшнички радиометаморфози имаше на този планетоид…

— Стартова позиция. Нищо не чувам — пълно радиомълчание. Ако се съди по индикаторите, системата за връзка работи.

Последваха три почуквания в шлемофона (сигнал за минутна готовност) и секундните мерки на времето замигаха. Андрей издърпа кабела на дистанционния контрол, огледа по навик цялата картина на индикацията, улавяйки най-главното — синхронното нагряване на стелараторите на двата флаинг-мотора. Всичко беше нормално. Ненормално беше само едно — безмълвието в шлемофона. Не бе свикнал с това, липсваха му диспечерските гласове. На стартовата позиция пилотът трябва обезателно да се чувствува в центъра на събитията, иначе деветдесет и девет на сто е сигурно, че не е готов за старта.

 

Спомни си как при буксирното тръгване на „Байкал“ от аванпорта на лунноорбиталния терминал „Восток-околоземен“ той се страхуваше, че мислите за Валентина ще му попречат да навлезе веднага в работния ритъм на вахтата. Но достатъчно бе само да приеме запитването от терминала, да отпрати кратък, по същество формален отговор и душевната му болка се плъзна някъде дълбоко вътре в него, сякаш улучена от струя упойващо средство. Мозъкът му попиваше автоматично информацията, бързо реагираше на радиогласовете, дозираше времето на разговорите: на един — кратък отговор, на друг — подробен рапорт. Нямаше никакво време да размишлява за своите си неща и колкото и да бе странно, винаги успяваше да доведе контактуването си с всеки от радиоабонатите до логическа развръзка, макар между тях да имаше и такива, които не отстъпваха, докато не изстискат от него всички подробности на „текущия момент“. А „текущият момент“ не бяха само голи цифри. В него влизаха и позлатеният от слънцето краешник на Луната, която доскоро заемаше повече от една трета от обзорната сферокартина в кабината, и докладът на командира на ескадрилата влекачи и ювелирно тънкият процес на отделянето в набелязаната зона, минутата на сбогуването с пилотите от влекачите, техните вечни шеги (не току-тъй ги наричаха папатаци), капитанската „десетминутка“ с късите рапорти за готовността по сектори, когато последната дума има първият пилот и се чува как диспечерите на Околоземието предават ръководството на движението на кораба на диспечерите от стартовия коридор и как старт-диспечерът веднага те предупреждава за приближаването на туер-ускорителя¤. „Разбрано, готов съм за скачването!“ Включваш автоматичната програма за сближаване („Има зонално захващане!“), даваш на сфероекрана фрагмент от обзора на опашката, разменяш с диспечера промеждутъчна информация и шариш с очи между мигащите стълбици на цифрово-буквените редове. А ето го и него, озареният от слънцето помощник. Първо той е просто звезда, астероид, после — сребрист осмоъгълник с вдлъбнати навътре стени и при сближаването дълго не ти се удава да откриеш малкия нос на миниатюрния пилотажен туер върху блестящия силует на неговата необикновена кърма. Най-после проблясват мустачките на параваните на скачващия възел. Традиционна размяна на поздрави между пилотите и капитаните, последна корекция, ален светлинен надпис „Акостиране“, мек, солиден тласък, забележимо разклатил огромния „полилей“ „Байкал“. „Допиране! Механично захващане! Скачване!“ По-нататък всичко останало става по командата на диспечера: корекция по оста в стартовия коридор, преминаване на осемте ходови двигателя на туера към режим на принудително форсиране, съгласуване параметрите на действителната и проектираната траектория, отделянето. И в две десети от астрономическата единица над еклиптиката се разнася: „Приятно пътуване!“, „Желаем ви синхронна безекция!“, „Благополучен рейс!“ Маршът „Сбогуването на славянката“ — подарък от борда на току-що отделилия се туер, фойерверки и видеотранслация на готовия за активно засилване „Байкал“. Отстрани контейнероносецът гигант изглежда просто божествено: залян със светлини кристален полилей под звездно-черния купол на безкрайния Космос. И дори „индустриалната“ на вид колона на безектора с бялата фуния на масоприемника отпред ни най-малко не разваля общото впечатление. Корабът е невъобразимо красив. Има в него нещо от романтичното великолепие на ветроходите в земните морета. Но времето не чака — тънките линии на белия кръст на колиматора¤ съвпадат с жълтите, почервеняват и главният етап на форсирането по курса започва…

 

Край, Андрей Василиевич, разбира се, налетя се. Кой ще повери суперконтейнероносец на един екзот. „Казаранг“ е последното ти космическо конче, а този десант — последният пилотиран от теб полет…

Дълбоко в съзнанието му като смътна сянка се плъзна някаква недобра мисъл. Той не успя да я проследи — изщракването в шлемофона и светлинният надпис „Захващането е чисто“ моментално превключиха вниманието му на друго. Снежен облак от изгорелите газове на стартовото катапултиране обви катера, напречният наклон се увеличи. Вляво от борда се издигна черната стена на планетоида, над главата му се виждаха бордовите светлини на „Анарда“. С моторите за реверса той ориентира допълнително „Казаранг“ по каналите на курса и тангажа (така че катерът да бъде с кърмата напред до носа на „Анарда“) и даде спирачен импулс за излизане от орбитата. Претоварването заби тялото му в амортизаторите на креслото. Пулсиращите носови светлини на танкера незабавно се отдръпнаха някъде в звездните висини и започнаха да изостават — като намали скоростта си, катерът задмина „Анарда“ в плоскостта на орбитата (привиден парадокс, пред който здравият разум на човек, слабо запознат с динамиката на орбиталните полети, обикновено пасува).

— Първият спирачен импулс е изпълнен нормално. Излизам на траекторията на приближаването, давам втори.

В шлемофона му нещо тихо звънтеше. Много тихо — някъде на границата на доловимото. Слабичкият звук (по-добре е да се каже сянка на звук) потъваше в меката като памук тишина и Андрей съжали, че не бе напълнил кабината с въздух. Поне свистенето на флаинг-моторите щеше да се чува по-отчетливо. Сега вече бе късно — от смяната на температурата току-виж се запотило стъклото на хермошлема му. „«Снегир» си е «Снегир» — разсъждаваше той, — не си струва да експериментирам.“ Беше готов да мисли за каквото и да е, само да не допусне да се появи онази недобра мисъл. Но скоро разбра, че не е така лесно да се отърве от нея. Бръмчи като муха, проклетата! И то напразно бръмчи. Само му пречи. Да я смачка и край! Но как? Опитай се да смачкаш обратната страна на собственото си „аз“… Обратната страна ли? Андрей Тоболски няма обратна страна. Андрей Тоболски винаги, навсякъде, целият във всичко е като на длан.

Той не счупи екрана, не се опита да унищожи своята „черна следа“. И за в бъдеще няма намерение да постъпва другояче. Наистина съвсем не му е ясно как ще живее в кожата на монстър-екзот (и щеше ли да живее изобщо?), но няма да почне да се крие от хората, да лъже, да манкира при медицинските прегледи — в това беше сигурен. Скритият от хорските очи тайнствено-ужасяващ живот на Аган и другите „оберонци“-екзоти определено не беше за него. „Но нали всъщност освен шока от появата на «черната следа» не си почувствувал още нищо екзотично-странно — като досадна муха бръмчеше някакъв вътрешен глас. — Още не ти е известно какво ще стане и в момента чувствуваш, мислиш и решаваш като човек… А къде е гаранцията, че тази твоя сегашна решимост няма да се изпари, когато съвсем потънеш в още непознатия за теб свят на усещания, желания и настроения на екзот?…“ Не, това няма да го бъде, дявол да го вземе! Той ще даде да го нарежат на парчета, само и само хората да разберат какво става и да успеят да обезопасят своя свят от „мекоогледалната напаст“. Блестящите зъби на екзотите не разкрасяват човечеството.

— На вниманието на функционерите на МУКБОПР — каза Андрей, поглеждайки към оживено запърхалите крилца на индикаторната пеперудка на звукозаписа. — Важно съобщение. Моят контакт с „меките огледала“ във вакуумствора не се оказа безрезултатен — открих в себе си способността да оставям върху екран черни отпечатъци на дланта си. Не съм забелязал някакви други екзотични изменения в организма си. Край.

„Невъзвратимият“ рапорт до МУКБОПР не му донесе нито удовлетворение, нито особено облекчение. Чувството за катастрофа отстъпи място на чувството за някаква мъчителна опустошеност — това бе всичко. Сякаш бяха заменили смъртното наказание на невинно осъден с доживотен затвор в подземие. Андрей определи местонахождението си по височината, изключи флаинг-моторите и обърна катера с носа към курса. До повърхността на планетоида имаше не по-малко от дванайсет километра. Първият слънчев лъч удари иззад хоризонта в блистера на машината с внезапността на взрив. Гарвановочерното кълбо на „затъмненото“ Слънце изгря над Япет в пламенеещ обръч и започна да се издига по вертикална линия (рязката светлина на диска му буквално беше „изядена“ от поляроидния филтър). После сред звездите в кадифеночерното небе изгря в пълна парадна форма и самият владика на този край — Сатурн, гладък като глобус с лъснатата до бисерен блясък остра шпага на Пръстена.

Спускайки се надолу, дракарът пресече с инерциален полет преградата на сенките в граничната зона между тъмнината и светлината и се понесе над озарената от слънцето и обезобразената от неравностите на релефа и дупките на кратерите пустиня.

Детайлите на релефа навяваха униние. Краските бяха еднообразни, мътни (пълна палитра на „безцветността“ — от черно до светлосиво) и също навяваха униние; от време на време долу изплуваха участъци, скъпернически покрити с малки бели преспи замръзнали газове. Но местността като цяло не бе унила — тя бе страшна. Въображението подсказваше какво е ставало тук в онези времена, когато са буйствували колективно сеизмичните конвулсии на недрата и метеоритната бомбардировка. „А какво ли ще бъде, след като се развихри смерчът?!“ — помисли си Андрей, когато видя на хоризонта светлата ивица. И едва не трепна от изненада: в ушите му прозвуча хрипкава кашлица. Странният звук се люшна странно по вълната на трептящото ехо и изчезна. После се повтори. Андрей погледна с подозрение светлата ивица, по-точно хълма, който забележимо се бе надигнал на хоризонта на Петното. Помисли си: „Това са радиофокуси на Пудинга. Или електрически изпразвания. А може би и с мен започва онова?…“ Сърцето му се сви от неприятно предчувствие. Достраша го. Но както и преди не усещаше отровно-железен вкус в устата си. Впрочем Аган може просто да е измислил „вкуса“, за да се изплъзне например от въпросите. Да предположим, че екзотите така се шегуват.

След една минута шлемофонът му започна да пропуска треперещи ехокашлици не само в солово изпълнение, но и като дуети, трио, а понякога квартети. И то доста редовно. Крилата на индикаторната пеперудка трептяха — значи ехокашлиците се записваха, а това вече беше добре. Може би специалистите-акустици ще си кажат думата. Много странни звуци…

— Инерционен полет, височина — осемстотин. Първият радиозвук съвпадна с момента, когато горният край на Петното се показа в зоната на лъча на пряката видимост. Ясно виждам дъгата на югоизточния фронт на Петното, готов съм за маньовъра сближаване и кацане. Включвам системата за видеозапис. („Впрочем има ли какво да включа? Има. И най-поразителното е, че работи!“) Височина — шестстотин и деветдесет. Изпълнявам маньовъра.

Черната сянка на дракара прелетя като бръмбар по дъното на коритообразната и сякаш небрежно асфалтирана долина Хиади.

Вкопчил се с гекорингите и куките на крачещите механизми в леда, „Казаранг“ стоеше пред стената от мъгла. Исполинският диск започваше някъде на височина повече от три километра с удебеление на свлеклия се корниз и се спускаше от тази височина като хълмисто-нагъната пропаст — приличаше на вертикален разрез на необятен облачен масив, белезникав, плътен, абсолютно непроницаем за погледа: мраморна, засланяща всичко останало стена. Подножието на тази стена опираше в почвата (по-точно в ледорита¤), като свлякъл се склон, който от половинкилометровата дистанция приличаше на хаотично струпани „мраморни“ облаци — на места кълбовидно-купести, на места сплеснати като питки, а другаде разтеглени, преплетени или разслоени в израстъци и дори разкъсани на парцали. Вцепенен, Андрей гледаше достъпната за погледа му част на колосалната и съвсем неуместната на Япет планина Мъгла. Не можа веднага да съобрази защо това облакоподобно Нещо изглежда монолитно и неестествено плътно. Изведнъж разбра: естествените облаци и мъгли се движеха на кълба. Вдигаха се на кълба, пълзяха, разширяваха се, стопяваха се променливи и подвижни. Планината Мъгла беше олицетворение на статиката. Окото не улавяше тук никакво движение, никакви изменения. Тайнствените сили, които бяха успели да формират на повърхността на този колос хълмове, корнизи, гънки и свлачища, или бяха свършили работата си, или я вършеха сега с незабележимо бавни темпове.

Чрез ехокашлиците шлемофонът му напомняше периодично за себе си. Андрей намали силата на звука и реши да опипа мъгливия масив с лъчите на локаторите. Екраните бяха празни, нямаше отразен сигнал — сякаш планината наистина се състоеше изцяло от мъгла. Нямаше и намек за това, че лъчите я безпокояха поне малко — дори параметрите на ехокашлиците не се измениха. „Хич не я е еня за мен и локаторите ми“ — помисли си Андрей и включи крачещия механизъм на „Казаранг“.

Поради крайно слабото притегляне на Япет катерът можеше да се придвижва напред само с бавна крачка (на жаргона на десантчиците — със „скорост на магаре“). Поклащайки се бавно, сякаш беше във вода, машината преместваше ритмично краката си, като забиваше в податливия ледорит куките на фиксаторите. Колкото и малка да бе „скоростта на магарето“, дракарът стигна до подножието на свлачището по-бързо, отколкото Андрей искаше. Той чувствуваше, че още не бе узрял психически за „контактното разузнаване на смерча-феномен“ и спря своето конче-вихрогонче на ръба на кратерната яма, отвъд която вече започваха владенията на „мраморните“ облаци. Инстинктът му подсказваше, че обстановката е сложна и не трябва да избързва. Добре, няма да бърза. Но какво да прави? Да стои на едно място ли?… На това инстинктът не можа да му отговори. Почувствувал сухота в устата си, Андрей напипа долната част на облегалката за лявата ръка и потърси полетния НЗ.^[1] Вместо пакет в бокса за продукти цареше пълен вакуум. Правилно! Трябваше да го очаква от стопаните на „Анарда“. Впрочем сам си беше виновен — нарушил бе една от заповедите на космодесантчиците: „Тръгнеш ли за едно денонощие, готви се за една седмица.“

Осигурявайки стабилизацията на излитането с реверс-моторите, той даде импулс вертикална тяга и като се отдръпна от корниза (огромен отблизо като флангово крило на буреносен облак), издигна машината над горния кант на Петното. Погледна безкрайно широкия „покрив“ на диска и подсвирна. „Покривът“, който от орбитата изглеждаше като плоска, леко хълмиста равнина, сега явно показваше склонност към издуване. Сигурно това необозримо струпване на белезникава мъгла бе решило сериозно да се превърне от диск в изпъкнала леща. Неоформеният мениск на лещата беше силно нагънат и при известно въображение можеше да се приеме за разпрострял се под звездното небе масив земни облаци, залени от ярката светлина на крайземно-спътниковите огледала-доставчици на допълнителна топлинно-светлинна радиация за селскостопанските земи нощем.

От предпазливост Андрей мина високо над Петното — отначало по хордата, после рязко се сниши и зави към централната група хълмове, които бяха забележимо по-високи от периферните и заемаха сравнително неголяма площ — около дванайсетина квадратни километра — на върха на мениска на лещата. „Ако ще е разузнаване, да е! — помисли си той, отпъждайки съветите на Аган и Март Фролов да не се приближава до центъра на Петното, и едва сега забеляза мимоходом, че ехокашлиците бяха замлъкнали. — Виж ги ти какви съветници!… Нито единият, нито другият никога не са имали работа с Петното. Ами ако на самия Фролов му се случеше да бъде сега в тази кабина? Сигурно би се втурнал презглава в мъглата. Има в него нещо такова… присъщо на силните натури.“

„Казаранг“ увисна над крайния хълм от централната група. Нищо не се случи. Андрей отпусна малко мускулите си и слезе с дракара по-ниско. От малката височина се виждаше как на склона на хълма от струята поддържаща тяга се образува продълговата яма. Мъглата отстъпваше неохотно на натиска и вдлъбнатината се затваряше веднага при най-малкото отдалечаване на катера — като млечен кисел, когато духаш отгоре му. Фролов непременно щеше да измисли съответните термини: „ефект на кисел“ в началния стадий на еволюцията на „смерча-феномен“. Нещо от този род. Поразително лепкава мъгла…

Андрей забеляза малко встрани тъмносива ивица, широка един метър. Тя се открояваше ясно на еднообразния белезникав фон на мъглата и беше твърде дълга, за да не привлече вниманието му. Андрей се взря — страшно му приличаше на следа от електрическа шейна върху мек сняг. Една дълбока бразда, изровена от гъсеничната верига на някаква транспортна машина. Интересна илюзия… Той приближи катера и отново свирна от учудване: под напора на струята браздата само се огъна и пак легна (като че ли нищо не се бе променило) върху стените и дъното на кръглата вдлъбнатина. Стана му ясно, че „следата от шейна е недобре затворен процеп на разчупване в тялото на Петното.“ „Разчупване… — помисли си той. — А за какъв дявол «ефектът на кисела» пасува пред разчупването?…“

— Тръгвам по следата — каза Андрей, като правеше завой с катера. — Линията на разчупването ме води в меридиална посока: юг-север.

Това не беше съвсем вярно. По-точно — беше съвсем невярно.

Лъкатушейки като горска пътечка, пресичайки сенките на хълмовете и отклонявайки се постепенно на северозапад, браздата водеше заинтригувания следотърсач по дъга, която заобикаляше централния участък. После тя се отклони на запад, а по-нататък — на югозапад… Като да правеше кръг. Андрей реши, че обхващайки целия аномално хълмист връх на мениска на лещата, разчупването вероятно очертава дълбинното огнище на силовата дейност на планината Мъгла. В такъв случай радиусът на огнището би трябвало да бъде сравнително малък — около два километра. Наистина при условие, че процепът на разчупването се спуска дълбоко в Петното като цилиндър…

Всички предположения се изпариха моментално от главата му, когато видя още една бразда. Около един километър старата и новата „гъсенична следа“ вървяха успоредно, после неочаквано се преплетоха и изведнъж се разделиха от двете страни на насрещния хълм. Следотърсачът се обърка. Издигна се вертикално нагоре и погледна от високо. Видя много бразди. Лъкатушейки сред хълмовете, те образуваха в централния участък едва забележима объркано-дантелена шарка от вълнообразно деформирани, тук-там преплитащи се окръжности — една твърде сложна система от концентрични разчупвания. Впрочем дали бяха концентрични?… Той се вгледа внимателно и разбра, че нямаше никакви окръжности. Браздата беше една-единствена, навита небрежно към върха на Петното в многостепенна спирала. Сякаш някакво огромно същество, държейки с колеблива ръка градинарския маркуч под силен напор, бе въртял дълго струята в кръг, докато улучи нужната точка. Впрочем ето я и нея, тази черна точка между хълмовете… Приличаше на око на ураган. Едно такова миниатюрно оченце. Дупка в мъглата. Ето я началната точка, откъдето процепът на разчупването започваше своя налудничав танц — спирално кръжене…

Андрей се спусна с катера до върховете на хълмовете и все още предпазливо, готов всеки момент да се издигне нагоре, пресече първия от „дупката“ кръг на спираловидната бразда. Сърцето му се свиваше от необяснима тревога, появи се странно предчувствие за нещо опасно. Обаче хипотетично опасната местност не реагира на маньовъра на дракара. От двайсетметровата височина „оченцето на урагана“ приличаше просто на сондажен отвор в тялото на Петното, на тесен — малко по-широк от браздата — кладенец. Сондажният отвор не се хареса на Андрей — въпреки че и той не можеше да си обясни причината. Близо до „дупката“ намали скоростта практически до нулата, канейки се да приложи своя курсантски трик — вис с диферент на носа: нямаше друг начин да надникне в кладенеца. Но щом носът на катера се наклони, блесна зелена мълния и страшен удар преобърна машината.

Заслепен от мълнията, той потисна в себе си рефлективното желание да насочи катера наслуки встрани; усещайки въртеливото падане на машината, той взе да брои секундите (като при нокдаун) и слепешката започна да подава с реверсивните мотори къси импулси за стабилизиране, докато не усети, че въртенето бе спряло. Пред очите му плаваха цветни петна-фантоми, но нищо не виждаше, не можеше дори да си представи как пада надолу машината (странично ли, с носа или с кърмата?) и това мъчително броене на секундите беше за него единствената възможност по някакъв начин да преценява в състоянието на безтегловност метрите на намаляващата височина. Сега той добре разбираше, че ако позволи на дракара да докосне с носа си мъглата близо до предателския кладенец, това ще бъде игра на чифт-тек със смъртта.

Петната-фантоми изчезнаха навреме — стената на мъглата с браздата и черния „кладенец“ вече закриваше всичко отдясно и отгоре, — той рязко насочи катера с лоса към Слънцето и форсира. Силното претоварване му върна самочувствието на господар на полетната ситуация.

Спря катера високо над аномално хълмистата зона и едва сега забеляза, че долният ляв екран беше изгаснал. Екранът… Леко се бе отървал. Именно тук, в лявата скула на дъното, беше ударил лъчът от кладенеца. Или мълнията? Кой знае… Но изглеждаше като удар в бокса с дясна ръка отблизо. Някакво огромно същество му бе нанесло мълниеносно кроше, и то с доста твърда ръка… А катерчето излезе юнак. Такъв нокдаун претърпя и пак нищо му няма. Че окото му е подпухнало? Нищо — дребна работа! Можеше да бъде и по-лошо. Важното е, че моторите са в изправност. Всички основни системи, изглежда, работят нормално…

Андрей включи вентилацията на хермошлема да изсуши изпотеното си лице и потърси черната точка между хълмовете. Там всичко си беше на мястото, без никакви изменения: хълмът, браздата, „кладенецът“.

Нека да надничат вътре автоматите на Фролов. Нека самият Фролов наднича, ако не му харесват съветите на Аган. Аган, изглежда, знае какво говори. „Не минавай над центъра на Петното…“ Друг е въпросът откъде знае, но е факт — знае отнякъде… „Сега е наш ред да узнаем“ — помисли си Андрей и доложи на глас резултатите от разузнаването на върха на белезникавото чудо.

Завърши рапорта си с предположения:

— Мисля, че сърцевината на Петното представлява вертикално ориентиран цилиндър с четирикилометров диаметър на основата, пронизан от осов сондажен отвор и процеп на спирално разчупване. Всъщност това е геометрията на рулото. В периферната си зона рулото мъгливообразна маса, изглежда, е изрязано силно от взаимните пресичания на спираловидните кръгове на разчупването — както е нарязана или по-точно разслоена на венчелистчета пъпката на розата. Ударната вълна от отвора… наричам условно това нещо лъч, ми се струва, че има същата природа, както и лъчът, който улучи „Анарда“. Най-малкото и тук, и на танкера явлението бе съпроводено от яркозелена мълния. Ударните свойства на тукашния изстрел обаче са два-три пъти по-мощни. Лявата скула на дъното на дракара сега вероятно е покрита със слой огледална субстанция. За резултатите от оглеждането на дъното ще съобщя при кацането.

Зави с катера на югоизток и неочаквано видя долу една самотна бразда — вече от друг тип. Сякаш се бе откъснала на свобода от лудешкия танц на кръговете на обърканата спирала и бе хукнала презглава към южния край на Петното — идеално права, като че ли с линийка прекарана. Андрей веднага направи един кръг над аномално хълмистата зона и се убеди, че извън границите на спиралата разчупването се развива по права линия само в южна посока. „Вече изследвах твърде смело началната точка на разчупването — помисли си той, устремявайки катера по протежението на браздата. — Какво ли ме очаква в края му?“

В края го очакваше кацане върху ледорита. Докато парата под корема на катера се разсейваше, Андрей оглеждаше тъмния дълбок процеп — почти клисура в облакоподобния масив на свлачището. Браздата пресичаше „покрива“ на Петното като негов южен радиус, след това слизаше безпрепятствено в пропастта (тук нямаше деформиран корниз) и разширявайки се постепенно, се спускаше по строго вертикална линия като пукнатина в стената на мъглата, а най-долу благоволете да се полюбувате! — се превръщаше едва ли не в клисура. Общо взето, всичко това приличаше на несполучлив удар с брадва по боров кютюк, когато кютюкът се пука радиално, но не се разпада. Интересно с каква „брадва“ бе направено разчупването в лепкавата мъгла, и то отдолу…

— КА-девет, отвори хермолюка!

Андрей провери по навик ключалката на стъклото на хермошлема и скочи през люка. Забавено падане… След като стъпи на ледорита, включи гекорингите и се изправи. Олюляваше се — в почти пълна безтегловност.

Мимолетната мисъл, че това е вече третата луна от системата на Сатурн, където оставя следите си, не го развълнува особено. Той обмисляше тактиката на предстоящото „контактно разузнаване на смерча-феномен“ и откритият в монолитната стена на мъглата процеп му се стори като подарък на съдбата. Най-малкото поне имаше шанс да надникне във вътрешността на белезникавата грамада. Друг бе въпросът, дали щеше да е достатъчно навътре, но във всички случаи щеше да надникне. Да се пъха слепешката в този ужасен „кисел“, в който лъчите на радиолокаторите и лидарите затъваха, изглеждаше безнадеждна и вероятно безсмислена авантюра.

Лявата скула на дъното беше абсолютно чиста: нямаше никакви фрагменти от голяма, както очакваше, кръпка огледална субстанция — нито едно петънце… Това го озадачи. От момента на удара над отвора до огледа бе изминало малко време — много по-малко, отколкото на танкера. По-бързо ли се стопяват тукашните „меки огледала“? Не е изключено. Както впрочем не е изключено изобщо да не е имало помен от тях… Прекрасно! Отсъствието на блестящата гадост бе добре дошло за него.

Той огледа бордовите первази, кърмата, краката и се отдалечи на няколко метра от катера да хвърли поглед на забелязаната по време на кацането права браздичка, прерязала ледорита.

Вместо браздичката видя права пунктирана линия от идеално кръгли дупки с конусовидни дъна и още от пръв поглед всичко това страшно не му хареса. Пунктирът започваше от разчупването в свлачищния склон, минаваше покрай катера и строго спазвайки взетата посока, изчезваше на петстотин метра зад един полегат хълм. Много странен пунктир. По-странен и по-неприятен май от всичко останало…

Андрей се наведе ниско над една от дупките, но захапаните от гекорингите участъци ледорит се начупиха под него като крехка снежна кора и следотърсачът бавно се катурна на четири крака. Естествено, не беше красиво, но затова пък бе удобно. И имаше съвсем малка вероятност, че позорните отпечатъци на разперените му пръсти ще останат тук за смях на бъдещите потомци: смерчът щеше да излапа всичко. Както бе излапал цялата местност от сто и шейсет километра на Оберон.

Впрочем нямаше особена нужда да пълзи над загадъчните вдлъбнатини. И без това се виждаше, че всичките са еднакви по размер (двете му длани закриваха изцяло една дупка). Интервалът помежду им навсякъде бе спазен с машинна точност. Сякаш оттук бе минало огромно колело с шипове по шината си. Андрей се изправи и погледна хълма, зад който то бе изчезнало. Въображението му моментално възпроизведе зримо многоръките фигури на пъплещите в мъглата чуждозвездни пришълци: те си разменяха ехокашлици, препускаха по спиралата със своето превозно средство на едно колело, набираха скорост и се понасяха нанякъде в човешкия свят със своите нечовешки задачи. Впрочем защо тук не се чуват ехокашлиците?

— Затуй, защото пришълците са си заминали — пошегува се той на глас.

Мъртвата тишина в мъртвата пустиня му бе опротивяла и крачейки покрай пунктира към хълма, той се вслушваше в поскърцването на гъвкавите сглобки на скафандъра си. После чу дишането си. Беше му трудно да върви — ледоритът не бе навсякъде достатъчно твърд за гекорингите. Ландшафтът под черното небе с редките звезди и „прожектора“ на Слънцето напомняше предизвикателно Гобийското плато нощем при изкуствено осветление. Впрочем не — онова плато изглежда по-живописно. А тукашното ледорадо (така селенолозите наричат повърхността на ледените спътници на планетите-гиганти), по-точно ледорадото на водещото полукълбо поради порестия, потъмнял от метеоритния прах и радиационните ефекти ледорит имаше твърде непривлекателна цветова гама на стар, небрежно залят асфалт.

Той се изкачи на хълма и огледа местността в контурите на близкия тук хоризонт. Хълмът се оказа част от насипа на недълбок, изглежда стар кратер. Нямаше смисъл да върви по-нататък. Веригата от дупки, все така строго спазвайки южната посока, пресичаше дъното на кратера и отново изчезваше зад хълмовете на противоположната страна на насипа — Андрей я гледаше с тревога. Трябваше веднага да си изясни накъде бе протегнало Петното своята дълга лапа. Накъде и най-главното — с каква цел… Обърна се назад. Отдалеч дракарът приличаше на безпомощно насекомо, спряно от необозримата стена на белезникавата грамада. Унесен, Андрей заповяда:

— КА-девет, приближи се до мен!

„Казаранг“ дори не помръдна „ушите“ на локаторите си.

Проклинайки мислено „мръсните радиофокуси“ на този „хибрид от буреносен облак и обърната наопаки копаня вмирисан кисел“, Андрей се потътри обратно. Едва се удържа от съблазънта да скочи. Знаеше от опит, че „кенгуруто“ (обикновеният начин на десантчиците да се придвижват в условията на слабо притегляне) не му подхожда. Оставаше само да си изкълчи ставите. Или още по-лошо — да си счупи костите: така или иначе общата му маса беше почти четвърт тон. Десантчиците можеха да скачат — те имаха зад гърба си години наред специални тренировки, а на гърба си луннодесантни скафандри. Щяха здравата да поскачат тук.

Андрей се движеше по веригата загадъчни вдлъбнатини, гледаше я внимателно и постепенно в него се появи усещане, че очите му виждат нещо много познато. Ах, дявол да го вземе!… Той замря на място. Подозрението му го стъписа. Този пунктир приличаше на пунктира огледални петна във вакуумствора… Обърна се с лице на юг и си представи без особен труд къде е била „Анарда“ в момента, когато лъчът бе улучил вакуумствора. Всичко беше вярно, нямаше никакви съмнения. Сега бе безсмислено да търси края на пунктира на юг. Вече нямаше значение. Дошлият отнякъде лъч бе докоснал борда на „Анарда“, мазнал бе Япет и след като бе стигнал до Петното, бе затанцувал в централната му зона по вълниста спирала. А после се бе съсредоточил в мястото, където сега се очертаваше сондажният отвор. Буквално като в аналогията с градинарския маркуч… Но твърде бе възможно Петното да се бе появило не преди, а след танца на лъча. И най-вероятно е било така. Дали затова го бяха забелязали от орбиталните станции по-късно?… „Е, следотърсачо — помисли си Андрей, връщайки се при машината, — струва ми се, че добре си вършиш работата.“

Коланите са стегнати, люкът — затворен, резултатите от пешеходната разходка — доложени. Вглеждайки се в непроницаемо-тъмната глъбина на процепа, Андрей не чувствуваше ни най-малко желание да насочи дракара натам. Бавеше се. Имаше още въпроси, над които мислеше усилено. Защо над сондажния отвор ударът не беше нанесен отгоре, а в дъното на машината? Къде се бе дянал дошлият от не знам къде си лъч? Забъркал тази страхотна каша и си угаснал спокойно ли? Или се е прехвърлил неизвестно къде?… Ударът отдолу свидетелствува определено, че Петното е способно да генерира лъчи с мощни ударни свойства. Половин беда ще е, ако дупката в центъра на този страхотен облак е единственият канал за разпространението на лъчите. Ами ако каналите са няколко? Или, да предположим, че ударите се спотаяват по цялото протежение на разчупването? Че се спотаяват във всяка дупка, направена от дошлия лъч? Глупости! Той бе пълзял над дупките и нищо такова… Пунктирът е просто следи от ударите на вече познатите му „меки огледала“ в повърхността на планетоида. Просто ли?… Тук, извън контурите на белезникавото чудо, те действително бяха просто дупки… Вътре можеха да бъдат всичко.

Андрей зави надясно, заобикаляйки стремително стената на пропастта. За кръгов полет над Петното щеше да загуби четвърт час.

Шлемофонът закашля. Млъкна. Отново закашля. Андрей забеляза, че ехокашлиците се чуваха само покрай участъците на пропастта, над които надвисваха свлачищните корнизи. Обаче това за нищо не му говореше. Катерът се гмурна в сянката на северната страна на Петното като в дълбока вода — над главата му блесна обсипаната с елмазени трошички лента на Млечния път. Той включи фаровете и трепкащите им светлини върху неравната стена дълго съпровождаха машината. После видя залените от слънцето върхове на външния хребет на Плейона, а над тях — изящни като мачта на катапултер вертикал на Пръстена. Местността беше живописна. Особено там, където ледените скали на хребета се допираха със стената на мъглата и с „мраморните“ облаци на високия тук свлачищен склон. Непримиримият Япет бе забил смело в дошлата кой знае откъде мъгла бивните на своето ледорадо. Не, с това не можеше да изплаши смерча.

Андрей погледна обкръженото с ярък кант кълбо на „филтрираното“ Слънце и кацна до прокараната от „меките огледала“ пунктирана пътека. Изхвърли на ледорита осветяващ маяк с бронирани касети за видео и звукозапис вътре в него и включи крачещия механизъм. Процепът беше твърде широк — два пъти по-широк от дракара. До входа му Андрей погледна накриво кръглите (отляво) и рогатите (отдясно) грамадни издатини на облаците. Страшилищата отдясно се издигаха досущ като стражи в замъка на людоеда от приказките. С тази разлика само, че тук людоедът се казваше смерч-феномен… Светлината от фаровете прободе тъмнината на клисурата.