Сергей Павлов
Лунна дъга II (7)

6. Петното на Япет

В шлюзовото преддверие осветлението също бездействуваше. Светлинните сигнали на радиационния и газо-химическия контрол мигаха лениво, беше тясно и мрачно. Андрей не включи фаровете — не искаше да вижда мръсните стени. Овалните люкове бяха очертани по краищата на капаците си със светещи контури — червен и жълт; двата люка бяха херметически затворени, обаче оранжевото око на автомата, който отговаряше за херметизацията, не бързаше да се покаже — сякаш нарочно. Най-после изплува като луна — мъждиво, зацапано с нещо.

Отгоре заедно с въздушните струи нахлу залп снежен прах. Фунията на въздухоотделителя започна да се покрива със скреж и бързо да побелява; скрежът се спускаше на огромни езици по стените. На капака на люка с жълтия контур светна надпис с яркосини букви: „Барично равновесие. Изходът е отворен.“ Андрей вече знаеше, че тукашните надписи са предназначени предимно за оптимисти, и чакаше търпеливо. Съдейки по състоянието на бордовите обслужващи системи, на „Анарда“ отдавна и грижливо бяха култивирали идеята за стоическия аскетизъм.

Капакът на люка се отмести с отчаяно скърцане, светлият овал се покри с кълба пара. Андрей прекрачи през комингса като сляп. Влажният въздух и неоправдано дългото пропускане през шлюза бяха превърнали скафандъра му в подобие на айсберг, а в топлия отсек всичко това се разтопи и сега, за да види нещо през водната ципа, забулила стъклото на хермошлема, трябваше да има очи на риба. Наистина идеята за тукашния аскетизъм би пострадала много, ако някой намереше свободно време и направеше преддверието влагопоглъщач… Наложи му се едва ли не пипнешком да се добере до своята скафандрова ниша в гардеробното помещение.

Скафандровият фиксатор в нишата действуваше нормално (невероятно, но факт!). „Може би ще успея?“ — помисли си Андрей, натискайки надолу ръчката до бедрото си. Хермовратичката на гърба му щракна и се отвори. Той измъкна ръцете си от полутвърдите ръкави, изключи бързо съединителите на вътрешните електро– и пневмокомуникации, хвана се за мокрия ръб на люка, измъкна се с гръб от скафандъра и извади краката си. Превъртя се, увисна с главата надолу над скафандъра и успя да види на тилната страна на хермовратичката две изгасващи искри огледален блясък… Знаейки от опит, че е по-добре да не ги пипа с пръсти, той хвана края на електрокабела, включен към бедрото на ТБСК (термо– и баростабилизиращия костюм) и мушна няколко пъти с щепсела местата, където преди секунда догаряха искрите. Металното покритие на вратичката беше твърдо. Това го успокои. Изглежда, „меките огледала“, каквото и да представляваха, не повреждаха облицовъчния материал. И все пак — да вървят по дяволите!…

Когато остана само по гащета, той прелетя до вратата на междинното коридорче (тази врата с квадратен илюминатор по средата му действуваше на нервите: нагоре се вдигаше лениво, а зад гърба му падаше като гилотина — току-виж отсякла му петите). Всичко беше възможно…

Андрей отвори люка на камерата за санитарна обработка. Вътре беше тясно и задушно. Той притисна до устните си респиратора (ледена свежест със сладникав мирис на медикаменти парна белите му дробове), натисна копчето и зажумя силно. Люкът се затвори над главата му, от всички страни го зашибаха пробождащи струи. После нещо звънна (той почувствува, че цилиндърът на камерата леко изменя положението си в пространството), започна да влиза топъл въздух — люкът се отвори и въздушният поток го изтласка нагоре.

В междинното коридорче се синееше тесният екран на аварийното оповестяване, зелените бутони на комплекса за стерилизация на скафандровия отсек светеха и на Андрей за пръв път в живота му се удаде да ги включи всичките, до един. Като видя през квадратния илюминатор, че в отсека се появиха кълба жълта мъгла и яростно светнаха бактероцидните излъчители, той се отблъсна с ръка от екрана и се гмурна в карпона¤ (втората врата действуваше учудващо плавно).

Ветротунелите на „кашалотите“ са оборудвани с мощни въздушни компресори — след стремителния полет трябваше да финишира, едва ли не премятайки се презглава. Андрей полежа малко на синята гравитационна пътека, за да свикне с появилото се отново телесно тегло, кихна (откъде ли имаше толкова много прах?) и тръгна към банята. Изми се старателно още веднъж с антисептични средства, макар да чувствуваше, че скърца от чистота. За трети път през последните две денонощия вдишваше медицинските миризми, от които му се гадеше, и много се надяваше, че това ще даде нужните резултати. Тревожеше го подозрението, че блестящият „парцал“ на вратата на хладилника и „меките огледала“ са от едно и също естество: не само си приличаха по блестенето, но и се стопяваха поразително еднакво — без да оставят никакви следи. Наистина имаше и една разлика: „парцалът“ се провлачваше лепкаво след пръста му, а „меките огледала“ се мъчеха да всмучат ръката му, без да се мърдат от мястото си.

Той дълго рови пакетите в гардеробното помещение, докато намери костюм по своя мярка (ако се съдеше по емблемата, беше от бившите запаси на втория пилот на „Анарда“). Облече го с погнуса. Материята беше избелялолилава, панталоните — къси, с лоша кройка, куртката — тясна в раменете. Ни в клин, ни в ръкав си помисли, че никога няма да се съгласи да работи на такъв „кашалот“. Но веднага му стана съвестно — сякаш бе оскърбил, без да иска, всички пилоти на космически танкери. Виж го ти какъв сноб бил! Ще се съгласиш, къде ще се денеш. Не само на „кашалот“, но и на люгер дори ще се радваш, само и само да имаш възможност да летиш. Като ти чукнат петдесетте, че и отгоре — ще се радваш и на най-обикновения тендер. Ако имаш късмет със здравето, ще караш до шейсетте в орбиталните превози или в транспортното обслужване на космическите станции, корабостроителниците и терминалите. А после — както и да го въртиш — идва почтената старост на дъното на атмосферата. Но какво представлява тя? Вила? Риболов, който след една седмица ще ти омръзне до смърт? Празни приказки край огъня в компанията на млади и невъзможно самонадеяни покорители на Космоса? В най-добрия случай ще преравяш старите документи в архивите на УОКС или ще поемеш шефство над младите пилоти и всички в хор ще те уверяват, че вършиш много полезна работа, а младоците, след като изчерпят целия запас от мъдрите ти наставления, при първото си излизане в начална орбита ще почнат да съчиняват вицове за теб, за да смъкнат от себе си напрежението преди стартирането на кораби от такава класа, тип и категория, за каквито ти навремето не си могъл и да мечтаеш.

Андрей се отби в кухненския отсек, постоя, гледайки се в огледалото, и изведнъж осъзна, че не мисли за себе си. Старостта беше някъде много далеч, зад гори и планини — защо да мисли за нея? По-скоро той размишляваше за екзотичната тайна на Мъф Аган. Опитваше се да отключи един от сложните й катинари с обикновен житейски ключ. За пръв път бе предприел подобен опит в разговора с Копаев, но тогава Копаев почти успя да го убеди, че капитанът на „Анарда“ е най-зловещата фигура сред „оберонците“-екзоти. Суперекзот от висша класа. Като довод функционерът на МУКБОПР с право използуваше действително странното обстоятелство, че Аган с упоритостта на маниак жадуваше да се усамоти в някое безлюдно кътче на Далечния космос, който, според думите на Копаев, бе заседнал като кост в гърлото на другите екзоти. А между редовете Копаев му каза много повече: в своя орбитален манастир Аган е свързан с нещо враждебно на хората и на Земята. Да, глупаво би било да се изпуска предвид такава вероятност, но ултрамаксимализмът в предположенията винаги поражда желание да се спори. Разбира се, не е достатъчно само желанието, нужни са и аргументи. Но моля, заповядайте! На Кизимов, Нортън, Йонге и Лоре психологически им е по-лесно да се откажат от Космоса, отколкото на стария капитан. Аган е селенген — роден на Луната. Аган е посветил на Космоса целия си живот. Аган е сам — няма нито семейство, нито роднини. И накрая, Аган е с десет години по-стар от другите „оберонци“-екзоти. Иначе казано, оставката буквално автоматически обричаше бившия капитан на бившия танкер да изпълнява ролята на „почтен старец“. Аган бе разчел вярно: повече нямаше да му позволят да лети и единственият начин да отдалечи заплахата от „почтената старост“ е да се вкопчи здраво, до смърт в „Анарда“ и с всички позволени и непозволени средства да получи длъжността комендант на орбитална база. Някой от древните със злорадство, а може би и с вътрешна болка е съчинил афоризма: „Човече, вземи всичко, което желаеш, но заплати за него истинската цена!“ И Аган, изглежда, беше решил до дъно да изпие пълната чаша на някаква си блестяща гадост — приемлива за него цена. Онова, което бе накарало другите екзоти да се отвърнат с отвращение от Космоса, той бе приел. И ето — пие си чашата мълком и тайно… Защо това да не е една от версиите? В битов план поне тя изглежда много по-рационална от апокалиптичната версия на МУКБОПР. „За великите неща ни помагат да си съставим представа малките неща и ни посочват пътищата за тяхното постигане…“ — така бе писал навремето си май Лукреций.

Впрочем максимализмът на функционерите на МУКБОПР е пряк резултат от тяхната постоянна готовност за най-лошото. „А на мен? — мислеше тъжно Андрей. — Каква степен готовност ще ми заповядате да имам?… Дори няма с кого да се посъветвам.“

Начука на клавиатурата на кухненския автомат „дежурен обед“. Изгълта машинално храната, без да усеща какво яде, взе една пластмасова бутилка с брезов сок и тръгна по коридора. Минаваше край облицовани с червено дърво стени, край запечатани врати на необитаеми каюти. Лампите над главата му образуваха бледи кръгове. Печатите на вратите представляваха залепящи се прозрачни оранжеви триъгълници с надпис „УОКС — «Анарда»“, с бял дългокрил албатрос (главния елемент на космофлотската хералдика) и черен тъпонос кораб (впрочем именно за тази особеност пилотите бяха нарекли танкерите „кашалоти“). Аган бе консервирал каютите по всички правила, вложил бе много старание. Пиши, експерте, похвални отзиви в заключителния акт! Добре, да кажем, че ги е написал. На кого са нужни? На УОКС ли? Най-малко на него. Там не са вчерашни — сигурно са разбрали, че МУКБОПР е взело под своя опека Аган, и знаят, че при такава ситуация „Анарда“ ще получи статут на орбитална база на куково лято.

Андрей държеше в ръката си хлъзгавата и студена бутилка. Неочаквано забеляза, че избягва да пъха ръцете си в джобовете на неприятния костюм — погнусата му не бе изчезнала. Отби се в каютата си, отвори последния пакет дрехи, които беше взел от „Байкал“, и се преоблече, вдишвайки с удоволствие ароматната свежест на белия пуловер. Докато се преобличаше, мислеше за срещата си с Аган. Ненадейно пред очите му изникна една картина от миналото: затъналият в размразената дупка в реката елен… Да, с елена всичко беше по-просто. Но дявол да го вземе, къде трябва да скочи, за да спаси Аган от бедата?… Впрочем не беше ли вече късно да го спасява? Колко от истинския Аган бе останало в този екзот? Може би това вече не бе Аган?… Помещението на командната кабина е слято илюзорно с космическото пространство: вдлъбнатият таван и стените представляваха екран. Подът също е повърхност на екран (с изключение на белите плашери¤ на въртящите се кръгове на двойката кресла). Танкерът висеше над сгряната от слънцето страна на Япет. Над главата му беше сърпът на Сатурн, обкръжен от пръстена. Модернизацията на пилотажното и навигационното оборудване на „Анарда“ правеше командната кабина твърде съвременна. Отпред бяха сдвоените кресла за първия и втория пилот, по средата — двете кресла за капитана и щурмана (Аган вече трябваше да му ги е демонстрирал, но, изглежда, му бе трудно да се реши). От двете страни на капитанското и на щурманското кресло изпод подовата настилка се подаваха сегментите на ротопултовете, които приличаха на колесни задвижващи механизми в старинен параход. На плашера, близо до щурманския ротопулт, се бе разположило като розово облаче едно необичайно за тази обстановка надуваемо кресло. В него седеше Аган. В краката му бяха разхвърляни в безпорядък демонтажни инструменти, през меката облегалка за ръката висеше преметнат кабел с пистолет-резач на края. Кабелът, навит на колелца като змия, изчезваше зад вратата на координаторската кабина. Андрей надникна през отворената врата. Преградката между координаторската и съседната кабина беше безмилостно унищожена: грубо нарязаните метални плочи с разтопени от плазмената температура краища стояха изправени покрай стените заедно с измъкнатите от контактните процепи тънки като крехък лед блокове на апаратурата. Орбиталните монтажници винаги разширяват твърде тесните кабини за сметка на ненужното в орбиталната база помещение на координаторите и на потенциалния комендант не му оставаше нищо друго, освен да спазва това правило — днес той доста се бе потрудил. Сякаш обезкуражен от извършения разгром, той седеше неподвижно, подпрял с юмрук жълторусата си глава, ръкавът на червено-синия му комбинезон бе изгорен малко над лакътя. От координаторската кабина се носеше мирис на изгоряло, чуваше се шумоленето на включената на пълна мощност вентилация.

Андрей се отпусна в щурманското кресло. Погледна потъналия в мислите си капитан и едва сега видя на сфероекрана зад гърба му носещия се в пространството вдясно от борда „Лемур“. Фаровете на вакуумния кибер-монтьор бяха изгасени, манипулаторите — прибрани, но обективът на видеомонитора му беше отворен. Андрей веднага разбра защо е станало нужда Аган да извежда навън „Лемура“, но реши засега да се въздържи от въпроси (макар да му бе интересно дали киберът бе успял да свали огледалните петна). Отвори бутилката. Аган го гледаше. Задълбочено-замислено, без да мига. Гледаше го не в лицето, а сякаш го разглеждаше в общ план. Така разглеждат обикновено непознат предмет. Андрей премести погледа си към хоризонта на Япет и отпи от бутилката. Чувствуваше, че капитанът не сваля очи от него.

— Защо си тук? — каза тихо Аган. — Бих предпочел да видя на „Анарда“ друг експерт.

„Многообещаващо начало“ — помисли си Андрей.

— Не ти ли харесва моя милост?

Последва дълга пауза.

— Винаги съм се възхищавал на умниците от експертния отдел — рече Аган. — Познавам почерка им. На Морозов ли е идеята?

— Да. Защо?

— Там много обичат да вадят кестените от огъня с чужди ръце. И най-страшното е, че лесно намират за тази работа наивни момчета.

Андрей не каза нищо.

— Виж какво — добави Аган. — Това място е отвратително. Дори не подозираш колко е проклето…

— За моите подозрения сигурно е по-лесно да съдя аз самият.

— Те не струват нищо, щом като все още си в състояние на еуфорично благодушие.

— Така ли? А твоята цел е да ми вдигнеш нервите ли?

— Ако това можеше да осигури безопасността ти… Не трябва да оставаш тук. Поне днес.

Андрей го погледна в очите.

— Затова ли ми предлагаше разходка с „Казаранг“?

Аган не отговори — продължаваше да разглежда събеседника си задълбочено замислен, без да мига.

— Ето каква била работата… Тогава си отбележи: предложението ти закъсня. И между другото грижата за безопасността на ближния не се проявява в такава неуверена и необосновано деликатна форма. Аз просто не те разбрах във вакуумствора.

— Да, аз съм старо магаре — каза Аган и по лицето му релефно, както никога преди, се очертаха скулите и жилите. — Вярно, деликатничех. А трябваше още първия ден да те изгоня оттук. Да те отпратя обратно на същия люгер, с който долетя. По дяволите моята деликатност!

— Капитане, не ми харесва тонът на разговора ни.

— А аз съжалявам сега, че не взех този тон от самото начало и че не те изхвърлих зад борда заедно с твоето пълномощно. Това би избавило и двама ни от… — Аган не каза от какво, само се намръщи. — Преди да получиш пълномощното от Морозов, трябваше да поискаш връзка с мен и да ме помолиш за съвет. Бих те посъветвал…

— Случва се сам да решавам как да постъпя.

— Извинявай, но има едно полезно правило: кандидатурите на експертите да се обсъждат с капитаните. А аз все още съм капитан.

— Никому не е дошло наум, че моята кандидатура няма да ти е по вкуса. Да си призная, и аз, получавайки пълномощното, свято вярвах в твоето дружелюбие.

— Има различни ситуации. Едно нещо са нашите контакти в хотел „Вега“, а друго — на борда на мъртъв кораб в условията на Далечния космос.

— Дружелюбието не е ситуация. То е, бих казал, особена категория човешки отношения — Андрей отпи от бутилката. — Човешки. — Той не гледаше към капитана.

— Ще си философствуваш вкъщи, на „Байкал“ — рече Аган. — Тук аз отговарям за твоята безопасност. Ясно ли ти е?

— Не съвсем. Пред кого отговаряш?

— Пред собствената си съвест. Това достатъчно ли е?

— Интересно как би постъпила съвестта ти, ако експерт на „Анарда“ беше някой друг?

Изглежда, капитанът нямаше отговор на този въпрос. Ресниците му трепнаха за пръв път по време на разговора.

— Нямаш ли нещо по-принципно от това „ако“ по мой адрес?

— Че то е принципно повече, отколкото трябва — рече Андрей и попита: — А защо твоята съвест е мълчала толкова дълго?

— Тоест?

— Тоест десет години след Оберон се е спотайвала.

Аган размърда светлите си вежди и измърмори мрачно:

— Хм… Това вече е друг разговор.

— Не — каза Андрей. — Все същият е, само че на друг тон.

Още в банята, обливайки се с антисептичните средства, той предчувствуваше, че този път разговорът ще отиде твърде далеч. Играта на безсловесен космически детектив свърши, дявол да я вземе. Не той беше започнал този разговор, но щом като бе сложено началото, щеше да го доведе докрай. Каквото и да му струваше. Сега вече не изпитваше никакви сантименталности. Имаше чувството, че му предстои логически двубой с абсолютно чужд човек. Или може би с нечовек. Дори на нормалния облик на Аган той вече не вярваше.

— Не те разбирам — каза Аган — какво експертираш: танкера или нравствеността на капитана му?

— Едното не изключва другото. Танкерът е бъдеща орбитална база, а ти — нейният потенциален комендант.

— Ти си упорито момче, умно… но неопитно.

— Зависи в какво.

— В опипването на нервните възли на човешкото нещастие. Сигурно защото в живота ти всичко е било гладко.

„На човешкото…“ — помисли си Андрей и му отговори:

— На мен ми е простено, още съм млад, животът е пред мен. — Кимна към екрана и изображението на „Лемур“:

— Работникът по ремонта завари ли огледалните петна?

— Ти видя ли ги? — попита рязко Аган.

Тонът на въпроса, лицето и очите на капитана в този момент още по-малко се харесаха на Андрей.

— Две от тях финишираха по гърба ми — поясни той, вглеждайки се тревожно в обезпокоения екзот. — Ако не бях с твърд скафандър, сигурно щяха да ми счупят гръбнака.

— Гръбнака — измърмори Аган и натисна на ротопулта клавиша за връщане: „Лемур“ политна и заплава сред звездите към приемния бункер — плъзна се като привидение покрай борда и изчезна зад овала на входната врата. — Чудно ми е как изобщо си оцелял.

— Какво беше това?

— Дяволщина!

— По-точно? Стори ми се, че беше струя тежко като живак вещество.

— Видя ли зелено припламване?

— Припламване ли? — Андрей си спомни зеления отблясък, който му се мярна веднага след удара.

— Дяволщина!… — повтори Аган с някакво ожесточение и попита внезапно, гледайки много внимателно събеседника си:

— Как се чувствуваш?

Изтръпвайки от ужас, Андрей се опита да анализира състоянието си. С мъка успя да отпусне парализираните си от страх мускули.

Като че ли нямаше нищо подозрително… Никакви особени усещания… Постепенно това го успокои.

— Чувствувам се нормално.

— Напълно ли? — усъмни се Аган.

— Всичко ми е наред.

— Нямаш ли някакви непривични за теб усещания?

— Абсолютно никакви. Всичко е нормално.

— Странно. Най-малкото е загадъчно…

— Дори и за теб ли?

Аган му обърна гръб.

— Е, какво трябваше да почувствувам?

— Какво ли? — на свой ред попита разсеяно капитанът, като поглеждаше към вратата на координаторската кабина. — А… Първо — един такъв неприятен… отровно-железен вкус на езика. Още повече че лъчът, според думите ти, те е улучил право в гърба.

— Лъч ли е било?… Откъде?

— Не зная. Не се наемам да гадая.

Андрей отпи от бутилката и задържа глътката в устата си. Обикновен вкус на брезов сок. Нищо, което да напомня за „отровно-железен вкус“… „Този път се отървах — помисли си Андрей, изпразвайки бутилката до дъно. — Пийте витаминизирания брезов сок и можете да не се страхувате от никаква блестяща гадост!“ Капитанът, изглежда, забеляза промяната в настроението му и го предупреди: — Недей много да се успокояваш. Най-интересното сигурно тепърва те чака.

— Кога ще е това „тепърва“?

— След известно време.

— Мда… И ти си един предсказател, колкото аз — зоотехник.

— Въпреки това рискувах да предскажа бъдещето ти — възрази равнодушно Аган. — По линията на гърба ти…

Погледът му беше разсеян, очите му блуждаеха. Ясно беше, че губи безвъзвратно интерес към разговора. Или че вече го бе загубил.

— А аз проумях твоето настояще в хладилника. По отпечатъците на дланите и босите ти крака.

Хвърляйки в изгасващия огън на разговора това смолисто и сухо дърво, Андрей се бе приготвил за изостряне на отношенията. Капитанът стана, но не гледаше към експерта, а към вратата на координаторската кабина и явно се ослушваше за нещо. Андрей неволно също се ослуша, ала не долови нищо освен шумоленето на вентилацията.

Капитанът мина мълчешком зад креслото и се втурна в координаторската кабина. Объркан, Андрей почти с инстинктивно движение на ръчката обърна двойката кресла на четвърт окръжност вляво и го съпроводи с поглед. Без да се задържа в координаторската кабина, Аган влезе през току-що направения отвор в кабината за връзка и изчезна от погледа му. След секунда Андрей чу оттам неясни гласове на фона на вече познатото му цвърчене на радиосмущенията. Последва гръмкият глас на Аган:

— Танкерът „Анарда“ за радиоабонатите от системата на Сатурн, приемам!

„Извънреден сеанс ли е? — помисли Андрей с досада. Погледна часовника си. — Съвсем не навреме!“

— „Анарда“ слуша! Приемам!

Пак неясни гласове и цвърчене… По дееспособност автоматите на радиофилтрите с нищо не се отличаваха от останалата автоматика на танкера. Логическият блок на автосистемата РФ толкова дълго изработва програмата за отстраняване на смущенията, че Андрей успя десет пъти да съжали бъдещите орбитални свързочници на тази развалина. Най-после цвърченето изчезна. Но все едно, на такова разстояние не можеше да се долови за какво си бърбореха радиогласовете.

— Ало, шкип! — извика Аган. — Включи си тонфоните¤.

Андрей изви поглед след отлетялото към пилотските кресла надувно кресло на Аган, върна двойката кресла в изходното им положение и натисна копчето за многостранна връзка.

„… Минус две хилядни“ — каза ясно нечий женски глас.

„Диона, пак съм аз — Енцелад — нежно изблея някакъв лиричен тенор. — Повторете резултата си.“

„Енцелад, не ми пречете! Не говоря с вас, а с орбиталния Титан. Максим Петрович, защо ми пречи той?“

„Затуй защото! — възмути се лиричният тенор. — При нас резултатите не съвпадат! Вашето албедо на Петното е искряща белота, почти метанов сняг, а нашето е с четирийсет на сто по-ниско!“

„Почакайте де, не всичките наведнъж — каза страдалчески някакъв млад баритон (очевидно Титан-орбитален). — Ние вече десет минути се мотаем с елементарните характеристики на Петното и правим проблем от това. Кира, коя таблица използувате!“

„Втората на Шепел — отговори Кира-Диона. — Защо?“

„Така — Титан-орбитален въздъхна тежко. — Ако изключим само едно нерадостно обстоятелство, че Шепел въобще не е чувал за нашата сингул-хромотронна оптика. Вземете таблицата на Шчеглов. Смятам, че практиката на аспирантите трябва да преминава на съвременно професионално равнище.“

— Фъгив ми фор интъраптинг ю!…^[1] — вклини се нов глас.

„Кой е пък сега? Айм сори, бат ай хев ноу тайм.“^[2]

„Титан! Титан! Пак съм аз — Енцелад. Макс, ние вече успяхме всичко да изчислим. Знаеш ли, излиза, че е мъгла!“

„Когато се вдигне, ще поговорим.“

„Чуй ме! Петното на Япет не е нито ледена кора, нито снежно поле. Откъде ще се вземат само за девет часа, и то в равнината Атлант! И диаметърът му веднага да стане двайсет и пет километра!… Идеално кръгла форма!…“

„По-спокойно, Володя, не се горещи, аз съм напълно съгласен с теб.“

„Но ако не е сняг, нито лед, значи е мъгла. Лещовидно натрупване на гъста мъгла. Оттам е и тази невероятна форма. Първото предположение е, че е газов гейзер или, ако използуваме термина на Доброволски, газер. Но аз имам друга хипотеза…“

„Фог ин Джапет?! Чарминг новлти!“^[3]

„Аз пък имам киселини в стомаха, Володя, от вашите хипотези. Знаеш ли, вече досещам се каква хипотеза за фог-обекта обременява мозъчните ти гънки. Засега си мълчи. Нека да е газер.“

„Нещо не мога да те разбера…“

„А ти задействувай мисленето си поне с половин капацитет“.

„За да не тревожа нашата общественост ли?… Разбрах.“

В радиоефира избухнаха негодуващите възгласи на разноезични абонати.

„Ти-хо! — извика на срички Титан-орбитален. — Ай бег йо паадн, разбира се, ферцайхен зи битте^[4], но ви моля да освободите ефира. Ех, Володенка, злато мое… Аз съм Титан, аз съм Титан-орбитален! Япет — «Анарда», търся връзка!… Продължават да мълчат. Не ви чувам, «Анарда», не ви чувам. Да не са заспали? Диона, вие също ли не чувате тези «летящи холандци»?… Ето ти теб — и Диона изчезна…“

„Сюзерен“ — произнесе някой тихо, със сарказъм.

„Не разбрах. Какъв сюзерен?“

„Такъв — обикновен. Със сърмени ширити.“

„Всички се разприказвали. Имай съвест — дай на Кира да си поплаче спокойно. Да не й се надяваш, заради някаква си воняща питка дим на някакъв си крастав Япет!…“

Настъпи всеобщо петминутно объркване. После се чу репликата на Енцелад:

„До радиоанонима от Диона: не се пъхайте в неща, от които разбирате колкото осмоного от парфюмерия. И си го имайте за обеца: ние не позволяваме да обиждат ръководителите ни.“

Отговор не последва. В настъпилата тишина се чувствуваше обща неловкост. И не се чуваше нищо друго освен акустичните пакети на електроизпразвания в пръстените на Сатурн.

Неловката тишина бе нарушена много навреме от женски, възсух дикторски глас от административния СЦ (съобщителен център):

„Напомням: администрацията на системата на Сатурн много моли радиоабонатите, които нямат отношение към дейността на селенолозите, да не заемат диапазона, предназначен за връзка с Япет — «Анарда». Диапазонът е изключително на разположение на селенолозите от отряда на Максим Лазарев. Благодаря за вниманието.“

„Благодаря за такава връзка — пророни скръбно Максим. — Не се преструвайте, че без фотонен предавател ние сега не сме като без ръце.“

„Дори и на неспециалистите е ясно, че в момента в района на Япет има зона на пълно радиомълчание — подхвана Енцелад. — Не се ли срамувате, специалисти?“ „Съчувствувам ви, селенолози, но не мога да ви помогна — реагира бързо на справедливия упрек на Енцелад познат силен и много красив, плътен глас (той често звучеше по време на сеансите за връзка при приближаването на Андрей до Сатурн). — По график имам Ф-връзка¤ с пръстенолозите от «Фермоар». И с танкера «Аелита» — първи сеанс. Няма нужда да обяснявам на някого какво значи първи сеанс, нали? Съветвам ви да се свържете с «Анарда» чрез «Байкал» — Рея скоро излиза на пряка връзка с Япет. А засега обяснете на «Байкал» с радиосредствата си какво става. Желая ви успех!“

Разговорите в радиодиапазона на „Анарда“ приключиха.

Аган се върна. Вдигна креслото и го закрепи до ротопулта на плашера на пилотските кресла. Сядайки, той каза:

— Нашият Ф-сигнал за „Байкал“ се дава от автоматиката.

Андрей не му отговори. Той гледаше Петното.

От полемиката между Титан и Енцелад му стана ясно, че Петното лежи в равнината Атлант. Андрей не можеше веднага да определи визуално този район на планетоида, макар в курсантския период на живота си да бе изучавал обща и приложна селенография (където, естествено, влизаше и приложната япетография). Само най-големият чудак можеше да се осмели да си представи, че „равнината Атлант“ е наистина равнина. От орбитата се виждаха добре ледените пропасти, „младите“ структури на лъкатушни гребени и жлебове, покритите с мрежа от черни пукнатини участъци „слонска кожа“, силно набраздените с гънки хълмове(сякаш вълнообразни ламарини) и, разбира се, вездесъщите черни белези от едра шарка — взривните и ударно-взривните кратери, обкръжени с малки светли насипи. До западния регион на тази, с ваше позволение, равнина, кръстена на името на поддържащия небето митичен герой, се намираше басейнът на Плейона — голяма, немного дълбока падина с характерните за басейните от ударен тип концентрични пукнатини и гребени. Западният край на Петното опираше в издатината на външния гребен на Плейона.

Петното се виждаше добре: изображението му пълзеше бавно, със скоростта на охлюв по невидимо-вдлъбнатата повърхност на сфероекрана — малко вляво от бялата ивица на настилката, която съединяваше плашерите на пилотското и щурманското кресло. Освен удивително кръглия контур на това новообразуване нямаше нищо друго, което да поразява погледа: огромен пудинг от светлосив дим, леко набразден в центъра. Или мъгла, ако можеше да се вярва на прозорливостта на селенолозите на Енцелад.

Дебелината на „пудинга“ беше сравнително малка. Около три километра на око. Най-много четири. Трудно бе да си представи човек, че раждането на мъглявината-диск с диаметър двайсет и пет километра не е било съпроводено с изригване от съответен мащаб. И само за девет часа този колосален газов пискюл бе успял да се слегне върху равнината като геометрично правилен слой?… Беше крайно съмнително. А за хипотезата за спокойна миграция на газовете — от пукнатините към повърхността — формата на Петното съвсем не подхождаше. Един участък с пукнатини може да бъде кръгъл, но не до такава степен!… Да, именно формата на Петното вълнуваше въображението и караше Андрей да се губи в догадки. Пудингообразният диск беше неправдоподобно, неестествено кръгъл… Добре, че поне доста определено се виждаше отдалече мъгливата му плът, облакоподобните „корнизи“ и „срутвания“ на увисналите му (къде повече, къде по-малко), а на места и разлети като кисел краища. Иначе щеше да му бъде трудно да удържи фантазията си от изкушението да се потопи в света на ирационалните догадки, а ръцете си — от желанието силно да си ощипе ухото. Сега можеше вече да разбере объркването на селенолозите.

Изображението на Петното малко по малко изчезваше под плашера на щурманското кресло. Андрей премести погледа си върху светлата ивица на хоризонта. Тя беше несравнимо по-ярка от всички други, осветени от Слънцето детайли на релефа на тъмносивата, предимно ледена повърхност на водещото полушарие на Япет. Светлата ивица принадлежеше на другото полушарие, което вероятно в резултат от сблъскването с някакъв астероид беше много по-заскрежено: истински мъртвец под саван… Две смесени по състав (космодесантчици и учени) изследователски експедиции бяха извършили десант на Япет. И двете бяха направили извода, че тази луна, обезобразена съвсем нормално в миналото от сеизмичната активност на недрата й и от метеоритните бомбардировки, сега е мъртва като камък. Скърбящият Космос бе загърнал вкочанените й останки със снежен саван. А сега излизаше, че мъртвецът се бе размърдал…

— Тук „Байкал“! — изреваха внезапно тонфоните. — „Анарда“, чувам сигналите ви! Кой приема?

Аган намали силата на звука и погледна Андрей.

— „Анарда“ за „Байкал“ — каза Андрей. — Приема Тоболски. Здравей, капитане!

— Здравей, шкип! — гласът на Валаев стана по-топъл. — Страшно се радвам да те чуя!

— Взаимно е, Ярослав, взаимно! Как върви разтоварването?

— Горе-долу. Нали ги знаеш тукашните клиенти. С една дума — провинция. — Валаев въздъхна. — Но след два дни предаваме „полилея“ в ръцете на екзоператорите, а ти си добре дошъл на „Байкал“. Масацентровката ще я направят под твое ръководство. Домъчня ли ти за нас?

От Андрей за малко не се изтръгна чистосърдечното „да, много“, но си спомни за Копаев и навреме спря езика си:

— Ами… как да ти кажа? Тук не ми остава време за емоции.

— Какво става с вашата радиовръзка? В ефира е истинска паника: всички до един са разтревожени от мълчанието ви. Разправят, че при вас се появило някакво ненормално петно, вярно ли е?

— Белезникава мъгла във вид на облак. Един такъв кръгъл… Не е идеално кръгъл, защото краищата му тук-там са деформирани — разлети, но все пак е твърде кръгъл. Мисля, че той влияе на радиовръзката.

— Ние го хванахме с телефотерното увеличение. Това чудо ми прилича на кръгъл леден блок.

— А на мен — на пудинг. Грандиозен пудинг с определена форма. Ще стигне за всички ни. За цялото човечество, както би казал един мой познат.

— Какво само не измисля майката-природа… Впрочем за човечеството. Специалистите по луните тук са страшно развълнувани, горят от желание да вземат интервю от вас. Един едва го успокоихме — нервите му не издържаха. Заради това Петно, казва, дисертацията ми отива по дяволите. Да го съжалиш — свестен човек, млад и вече, разбираш ли, с компрометирана дисертация… Е, до скоро виждане, нали? Поздрави Аган. Предавам канала на селенолозите. Всичко хубаво!

— Поздрави всички — прецеди през зъби Андрей вместо обикновеното „Всичко хубаво!“ — А Аверян — специално.

— Титан-орбитален за Япет. Ние също ви поздравяваме, Андрей Василиевич! Вас и капитана на „Анарда“ Аган. Ако нямате нищо против, бихме искали да влезем в контакт с вас по повод фог-обекта, известен и като дим-диск, грандпудинг или Петно на Япет.

Не беше гласът на Максим и това много не хареса на Андрей. Под сиропа на снизходителната вежливост се чувствуваше твърдост в интонациите.

— „Анарда“ за Титан. С кого имам честта?…

— Постоянният член на научния съвет на системата на Сатурн Март Аркадиевич Фролов е на вашите услуги. С вас сме почти връстници и предлагам да се обръщаме по име.

— Съгласен съм. Борис Аркадиевич Фролов да не ви е случайно роднина?

— Много е възможно — имам безброй роднини.

Андрей се слиса.

— Познавах брат ви… Ако е той… и ако това поне малко ви…

— Андрей, ако нямате нищо против, сега много повече ме вълнува Петното.

— Нямам нищо против, макар че не мога съвсем да съобразя какво се иска от мен.

— Впечатления. Като резултат от вашите визуални наблюдения.

„Упорито момче“ — помисли си Андрей, погледна часовника и добросъвестно му изложи наблюденията си. Резултатите — сам разбираше — бяха скромни и не можеха да задоволят постоянния член на научния съвет на системата на Сатурн.

— Това е всичко. Сигурно много малко съм добавил към наблюдаваното от вас на екраните на телефотерите.

— Уви, да — съгласи се постоянният член. — Но не се смущавайте. Ще ви дадем няколко полезни указания, които ще помогнат на групата ви да събере допълнителна информация за Петното.

За момент Андрей онемя.

— Чуйте, Март!… За каква група става дума?

— Ами предполагам, че не сте сам на танкера.

„По-добре да бях сам!“ — помисли си Андрей, разглеждайки остроносия профил на Аган. Екзотът тъжно шареше с очи във всички посоки и мръщейки се страдалчески, току разтриваше тила си — сякаш перспективата да получи ценни указания бе предизвикала у него пристъп на главоболие.

По проточилата се пауза Март, изглежда, разбра, че бе взел неверен тон и добави:

— Да, възможностите ви са ограничени. Обаче съгласете се, че бездействието е недопустимо. Хайде да обсъдим заедно какво да правим.

— По-благоразумно е да се командироват тук специалисти, които са по-сведущи от мен и Аган по въпросите на проблемната селенология.

— Безусловно. Готви се да стартира люгерът „Вивера“ с десантчици и селенолози на борда. Но има ли гаранция, че до идването му Петното няма да изчезне така внезапно, както се появи? Аз например съвсем не съм уверен в неговата стабилност. А люгерът в най-добрия случай ще пристигне при вас след едно денонощие.

— Съчувствувам ви.

— Трогнат съм. Впрочем съчувствието като всеки благороден метал може да се излее в конкретна форма.

Едва сега Андрей осъзна мащаба на сблъсъка на интересите на учените и функционерите от МУКБОПР.

С идването на люгер неприкосновено-тихата обител на неприкосновено-екзотичните тайни моментално щеше да се превърне в орбитално-десантно общежитие. И никакви забрани на МУКБОПР нямаше да помогнат…

— Март, как си представяте тази конкретна форма?

— Като сума от технически средства, каквито имате при себе си на борда и които е необходимо да задействуват за целите на оперативното разузнаване на Петното.

— За да избегнем възможните недоразумения, ще ви подскажа какво нямаме на борда. Нямаме разузнавателни флаинг-станции с автономно действие, нямаме флаинг-сонди. Нямаме дори специализирани програми за многозонална локация. Не говоря за пълното отсъствие на всякакво присъствие на изследователски навици у мен и у Аган.

— Имате дракар.

„Разбира се — помисли си Андрей, — моментално припкам на Япет заради теб…“ Забеляза, че все още държи в ръцете си празната бутилка, захвърли я на седалката на капитанското кресло и каза:

— Ето с това трябваше да започнете — с уговорките да наруша всички писани и неписани правила на десантните разузнавателни операции.

— Поемам цялата отговорност върху себе си.

— Вървете с всичката си отговорност на… — намеси се изведнъж Аган. — Като че ли не разбирате на какво мирише проклетото търкало на Япет.

— Не, защо… — възрази Март. — Обмисляме някои предположения. Впрочем именно това ни кара…

Аган не го слушаше:

— Малко ли ви е един Оберон? Искате и втори ли? Довиждане. — Ставайки от креслото, той пътем изключи автоматиката на Ф-връзката и обгърна с поглед внезапно онемелия сфероекранен простор на системата на Сатурн.

— Оберонския смерч ли имаше предвид? — попита го смаяно Андрей. — Петното на Япет смерч ли е?

— Не, прелюдия към смерча.

— Откъде го измисли?

— Чувствувам го. Как ли? Ти не можеш да разбереш.

Аган се приближи до щурманското кресло и сякаш не знаейки къде да дене неспокойните си ръце, ги пъхна в джобовете си. Андрей видя отблизо измъчените му очи.

— След време ще разбереш.

— Но лъчът, който ме удари по гърба, не можеше да идва от Петното. В този момент то беше някъде отвъд хоризонта.

— Да, това е странно… Впрочем какво значение има откъде е? — Полуобърнат, капитанът погледна през рамо бялата ивица на хоризонта. — Виж го този мъртвец под саван…

— Защо изключи връзката?

— Не исках да те уговарят. Не се пъхай в Петното, не си десантчик.

— Опасно ли е?

— Не зная.

— Ти знаеш какво представлява смерчът.

— Да, зная какво представлява смерчът, но за Петното нямам никаква представа. Чувствувам само, че този кръгъл облак е зародишът на бъдеща буря. Мъглата на Япет е първият стадий… на някакъв подготвителен процес, който, ако се съди по Оберон, в края на краищата завършва със серия смерчове.

— Колко време може да продължава този процес?

— Кой знае… Години? Месеци? Дни? Изглежда дотогава, докато не изчезне мъглата. Така беше на Оберон. Във всеки случай загиналият по време на предпоследния смерч екипаж на „Леопард“ не бе заварил там никаква мъгла. И ние не видяхме нещо, което да прилича на тукашния пудинг. Нито в района на Ледената плешивина, където после почна да действува капанът, нито в който и да е друг район на повърхността на планетоида. Наистина, ние не търсихме специално мъгливи петна, но не бихме могли да пропуснем дори и най-малкото. Търсейки останките на „Леопард“, телефотерите на „Лунна дъга“ опипаха на Оберон всеки квадратен метър. И в този, и в другия смисъл планетоидът беше девствено чист. Разбираш ли? Абсолютно чист!…

Андрей гледаше ръцете на говорещия. Те през цялото време бяха в движение. Екзотът, изглежда, не забелязваше колко неспокойни бяха ръцете му по време на разговора. Пъхаше ги нервно дълбоко в джобовете, изваждаше ги, слагаше ги зад гърба, вдигаше глава, пипаше шията, тила си или трескаво ги кръстосваше на гърдите си. А когато, жестикулирайки припряно, ги разперваше встрани, пред очите на Андрей едва ли не с физическа яснота изникваше нощното видение — сянката на многоръкия „пианист“… И краката на Аган не стояха на едно място — потрепваха, пристъпваха, сякаш нещо пареше стъпалата му. Всичко у него мърдаше — краката, ръцете, раменете… Накрая Аган погледна лицето на събеседника си и млъкна смутен, странната му жестикулация изчезна.

— Излиза, че селенолозите не без причина са разтревожени — каза Андрей, за да даде време и на себе си, и на него да се опомнят.

— Сега ще полазят по Петното като мравки по бонбон — измърмори екзотът, правейки нервни гримаси. — Ще започнат десанти, суетене, ажиотаж…

„И десантчици — допълни мислено Андрей. — И над някого от тях надвисва заплахата да заприлича на сегашния Аган. Втори Оберон… Навярно трябва да се забранят десантите. Но ще успее ли Копаев поне нещо да предприеме в случая?… Ама че ситуация, дявол я взел…“

Той размишлява около една минута.

— Кеп, какво още друго полезно за смерча можеш да ми съобщиш накрая?

Продължавайки да гримасничи, Аган втренчи продължително очи в него.

— Според мен вече всичко е казано.

— Ясно — Андрей набра на клавишите на ротопулта командата за автоматична връзка. Екзотът повече не го интересуваше.

Чу гласа на Фролов:

„… Всичко, каквото поискате. Освен плоски шеги. «Байкал», дръжте ме на лъча, докато условията позволяват.“

— „Анарда“ за Титан — намеси се Андрей. — Март, искам връзка. Скоро ще излезете от прекия лъч, затова — на въпроса. Приемам предложението ви за разузнаване чрез десант, при условие, че ще ми обещаете твърдо вие да се разправяте с УОКС. УОКС, кой знае защо, ужасно не обича самодейците-десантчици, а на мен, кой знае защо, хич не ми се иска да загубя служебната си виза.

— Гарантирам ви, че няма да имате никакви недоразумения с администрацията на УОКС. Но истината да си говорим, Андрей: рискувате не визата, а главата си! Обмислете хубаво, докато не е късно. Моралното право е на ваша страна — вие не сте десантчик.

Андрей попита:

— Мога ли да разчитам поне на минимум полезни сведения за смерча?

— Кога планирате старта?

— Готов съм веднага да стартирам.

— Много ви е старо катерчето… Ще издържи ли?

— Хайде да се разберем: всеки да си гледа своята работа.

— И общата, ако позволите — добави Март. — Андрей, имаме работа с уникално явление. Изглежда, догадката на Аган е вярна: Петното на Япет е кръвен роднина на оберонския смерч. А това никак не е радостно — чуйте причината. Ареалът на нашата цивилизация е изучен достатъчно добре, за да кажем с твърда увереност, че в миналото не са открити никакви следи от действието… хмм… на смерча-феномен. Тук понятието „в миналото“ обхваща цялата еволюция на Слънчевата система до наши дни. Смерчът-феномен е някаква принципно нова и, няма да крия, много странна производна на сложния живот в нашия Космос. И без да искаш, започваш да мислиш с тревога за бъдещето. Ако смерчът-феномен е бил способен да отгризе солидно парче от Оберон, къде е гаранцията, че няма да може да направи същото с Япет или Луната? Със Земята, ако щете, с Юпитер, със Слънцето?… Гризачът с лунномащабен апетит трябва да се изследва незабавно, и то подробно. С всички достъпни средства.

— Март, по-нататък всичко ми е ясно: беззащитното човечество, съдбата на света и прочие.

— Вярно. А достъпните ни средства през идващото денонощие са един стар катер, примитивната му апаратура и вашето лично мъжество. И то когато нямате нито партньор, нито: изследователска сръчност, нито опит в десантни операции и нямате надежда за радиовръзка. На всичкото отгоре от двадесетината спасителни гулети с автономно базиране, намиращи се в системата на Сатурн, точно на Япет и в околностите му няма нито един. По наша вина. А освен това не сме в състояние да ви предложим достатъчно рационална схема за контактно разузнаване на смерча-феномен.

— Контактно ли? — попита Андрей, ясно осъзнавайки сега какво точно очакват от него. Разходката до Петното с остарялата флаинг-машина сама по себе си е твърде рискована в чисто технически план. Без връзка тя е абсолютно безобразие, някъде на границата на безочливия аферизъм. Но и това е малко — предстои му да се гмурне целият в проклетата мъгла…

— С една дума, действувайте според уредите и обстоятелствата и ако едните и другите позволяват, се опитайте да проникнете по-навътре в мъгливото тяло на Петното някъде по краищата му. Разбира се, нас повече ни интересува централната област, но там най-напред ще изпратим автомати. Ако успеем, естествено. Още не знаем каква каша се е забъркала в този котел.

— Съвпада ли геометричният център на Петното с някой забележим детайл от релефа на равнината Атлант?

— По-добре е да се каже хипоцентърът на Петното. Всъщност за какво ви е всичко това?

— В такава мъгла човек лесно може да се заблуди дори и по краищата на Петното. Естествено, няма да имам автокарта на синхронномаршрутно съпровождане, ще трябва да изобразя контурите на Петното върху обикновена карта.

— Разбрах. Според нашите разчети хипоцентърът може да се отъждестви с малко кратерче, чийто диаметър не е повече от стотина метра. В Лунния кадастър — раздел „Япет“, подраздел „Епигени на водещото полушарие“, кратерчето е отбелязано под номер 666. Абсолютно банален ориентир!

— И на това съм благодарен. Имате ли още нещо да ми кажете?

— Е, Андрей, желая ви успех!… На вас ви се падна тази рискована, сложна, но много важна за родната планета мисия. От друга страна, руският човек е свикнал да носи на плещите си съдбата на света. Ще чакаме с нетърпение завръщането ви. Надяваме се, че капитанът на „Анарда“ ще поддържа периодично Ф-връзка с нас, нали?… А смерчът във фазата на истински смерч за вас според мен не е много опасен. Първо, едва ли механизмът му ще бъде готов да задействува в близкото денонощие. Второ, казват, че вие сте отличен пилот с превъзходна реакция. Смерчът е опасен само с внезапността си и е резонно да предполагаме, че след трагедията на Оберон елементът внезапност не съществува. Довиждане! Край на връзката.

„Хм, ако знаеше само с какво е опасен смерчът“ — помисли си Андрей, наблюдавайки как Аган напразно се мъчи да потисне в себе си дяволските позиви за гримасничене и конвулсивна жестикулация.

— „Байкал“, кой е на пулта за връзка?

— Инженер-свързочникът Андрей Круглов — отвърна услужливо-бързо и явно изплашено операторът.

Странната уплаха на Круглов прободе болезнено Андрей. „Да не би там да ме оплакват вече предварително?“ — помисли си той със свито сърце, но каза с бодър глас:

— Здравей, едноименнико! Трябва да се отлъча оттук по неотложни задачи и… Бих искал да предам известен обем информация за съхранение на борда на „Байкал“. Включи звукозаписа.

— По разпореждане на капитана звукозапис се прави непрекъснато.

„Нима би могло да бъде иначе“ — мина му през главата и той изложи кратко и сухо детайлите на своя неволен контакт с „меките огледала“ във вакуумствора. На Круглов каза, имайки предвид Копаев:

— Предай на всички: много ми е мъчно за вас. Много. Край на връзката! Довиждане.

Аган не трябва да се оставя без наблюдение. Дори само едно денонощие неконтролирана самота близо до Япет е твърде много за загадъчно възбудения супер-екзот… Копаев изглежда съобразителен момък — трябва да се досети какво иска да му каже, има достатъчно материал за обобщение. Ако се досети — Ярослав ще бъде принуден да стартира незабавно за Япет във форсажен режим. Дано поне успеят да балансират както трябва „полилея“ по време на предстартова тревога…

Андрей стана. Постоя мълчаливо, разглеждайки заскреженото полушарие на Япет (сега на траверса то не изглеждаше така бяло както на хоризонта, а по-скоро белезникаво — приличаше на смачкан светъл картон, изпъстрен с черни йероглифи). Не знаеше какво да каже на екзота на раздяла.

— Е, шкип, желая ти меко кацане — пръв заговори Аган. — Само не минавай над центъра на Петното и… изобщо не се пъхай в централната му част. Фролов е прав — един дявол знае каква каша се вари там.

— Благодаря ти, кеп. Тръгвам… — На излизане Андрей се забави до вратата. — Трябва да настаниш удобно гостите. Щеш не щеш, ти сега си комендант. — Чувствувайки погледа на новоизпечения комендант в гърба си, той се обърна назад и замря: Аган се зъбеше в поредната си гримаса с два реда огледално блестящи зъби!…

— По-добре да беше помислил за себе си — каза екзотът с блестящата си уста. — Не вярвам в пришълците от другите звезди въпреки дяволски отчетливата геометрия на този кръгъл облак… Но ако се случи чудо и ги срещнеш там — предай им моето проклятие. Моето и на всички онези, които те убиха на Оберон. А заедно с това и своето…

Вратата се затвори.