Сергей Павлов
Лунна дъга II (4)

3. Нокдаун

Андрей нареди на битовия автомат да препрати чантата му на пътническата вакуумпалуба, излезе от каютата в огледалното преддверие и инстинктивно замижа, преди още крилата на отсрещната врата да се разтворят.

Навън искреше огряно от слънцето огромно водно пространство — Байкалска панорама. Вятърът духаше право в лицето му, на хоризонта се синееха планините на източния бряг. На отделни места, там, където вятърът докосваше водата, тя се набръчкваше и потъмняваше. Андрей тръгна покрай забележимо извитата анфилада на обърнатите към езерото пещери с високи сводове и за пръв път си помисли, че без панорамата на Байкал прекомерно високите коридори на тороидните палуби на кораба сигурно биха правили странно впечатление. На еднокорпусните кораби хората бяха свикнали с по-икономични пропорции на интериора. Анфиладата полузалени от слънцето пещери свърши, Андрей влезе в сумрачното пространство на рендела¤. Постоя до комингса в шахтата за намалена гравитация, за да свикнат очите му; плочките на настилката около гърлото на шахтата блещукаха със сини искри, отвътре по стените пробягваха виолетови светлинки и той, кой знае защо, си спомни „Фомалхаут“, където шахтите-атриуми за междупалубните връзки винаги бяха ярко осветени. Наистина, атриумите на „Фомалхаут“ не бяха толкова дълбоки. Той погледна часовника си и разбра, че несъзнателно протака времето. Не искаше да бъде в залата с басейна преди Копаев.

Автоматиката, объркана от неподвижността на човека, даде „прозорец“ по целия купол на рендела. Сивоопушеното полукълбо на Титан засланяше като стена цялото обзорно поле; горният край на атмосферата му нежно розовееше. Точно над главата на Андрей висеше изпъстреният със светлинни сигнали ФОБ — като прилеп под сводовете на звездна пещера. Той изви очи наляво — към устремения нагоре, — илюминиран с алени и сини светлини безектор на „Байкал“ — и си помисли, че след шегите на щурмана тази „индустриална“ грамада, покрита с призрачно блестящ защитен слой стъкловиден керамлит, наистина много прилича на връзка многорегистрови саксофони. Призрачните облаци на Титан хармонираха с тази чудновато-призрачна конструкция в призрачната светлина на Сатурн… След слънчевите пещери му бе нужна някоя и друга минута, за да постави всичко на мястото му — да върне на всичките тези „призраци“ правото на вещественост и, обратно, да осъзнае, че ефектната панорама на Байкал е илюзия, стопроцентова измама. Но прегърнал илюзията, човек стои по-здраво на краката си.

Андрей скочи в атриума. Падайки, чу как въздухът долу зашумя.

В карпона¤ на средната палуба въздушният вихър го отнесе право на последната площадка. Тук също беше безлюдно. В „прозореца“ на страничния обзор се виждаха порозовелите в титанианското утро висящи цилиндри на контейнероносните и танкерните корпуси (на жаргона на техниците-екзоператори¤ — „минарета“). Танкерното „минаре“ номер 18 беше протекло: предната му муфа се бе откъснала заедно с импулсния фар и сред мръснозелените следи от облицовката се жълтееше натрупана замръзнала пяна. Изглежда, товарът беше химически. Андрей си представи какво им е на каскадните системи при засилване и спиране и му стана жал за екзоператорите. Пилотите и екзоператорите добре се разбират. Имат общ враг — претоварванията. По време на маньовър, когато пилотът не бива да използува всички средства на противопретоварващата защита (иначе просто не може да почувствува динамиката на корабните маси), екзоператорите изпълняват функцията на асистенти и често също се оказват незащитени. А след маньовъра те, горките, на всичко отгоре трябва да пълзят по „полилея“ и да разчистват бойното поле. Пилот, за когото екзоператорите казват „нашия пилот“, може да се счита професионалист от висша класа.

Андрей погледна отново часовника си. Сигурно Копаев бе вече на мястото на срещата. Тогава да тръгва.

Полегат пандус водеше навътре в карпона към светещите отвори на ветротунелите. Засилване по наклона, скок с главата напред в гофрираната тръба на тунел номер десет, усещане за безтегловност и солиден удар на плътните въздушни струи в гърба. Принудителен ветрополет.

Тунелът се разшири, скоростта забележимо намаля. Андрей летеше по правоъгълен коридор с прозрачен под и стена отляво. Отгоре и отдясно го съпровождаха ярки витражи — композиция на спортни теми. През светлите петна на пода се виждаха четири етажа ветротранспортни коридори — на най-долния плуваше в обратна посока фигурка в оранжев комбинезон. В спортните зали отляво нямаше никой. Екипажът бе зает с работа по авралната програма, пътниците бяха напуснали борда още вчера.

На последната площадка блещукаха сини звезди. Андрей пробяга известно разстояние по инерция и чувствувайки, че с всяка крачка в полето на изкуствената гравитация теглото му се увеличава, зави към тунела с кинематичните витражи: тумбести каравели се клатеха като патици сред високи вълни и високочели делфини прелитаха тромаво над тях по стръмни траектории. В края на тунела светеше широк овал. Приближавайки се към него, Андрей по навик примижа. Овалът се разтвори — в очите му блесна слънцето…

Той тръгна по пътеката под лъскавозелените листа на изкуствените банани. Късата пътека го изведе на друга, изпъстрена от сенките на решетестия навес. Отдясно видя дървените жалузи на аерария, отляво — редица ниски палми. По стволовете им се червенееха снопчета груби като меча козина власинки и твърди ветрилообразни листа. Благодарение на Валентина той се беше научил криво-ляво да разпознава различните видове палми и сега всеки път си припомняше, че тези се наричаха „нискорасли хамеропси“. Изкуствените листа на бананите изглеждаха живи и сочни, а естествените хамеропси, обратно, като щампирани от пластмаса. Не бяха особено красиви. Най-голямото им предимство беше безразличието им към претоварванията (важното бе корените им да не изхвръкнат от сандъчетата).

Андрей плъзна поглед по празните легла и шезлонги в аерария, влезе в гардеробното помещение и бързо се съблече. Решетестият таван пропускаше светлина и топлина, миришеше на нагрято дърво. От жалузите полъхваше хлад — усещаше го по голите си крака. Идваше откъм басейна. Температурата на водата сигурно бе под нормалната. Чудесно! Стягайки колана на банските си гащета, той погледна през пролуките на жалузите. Под прозрачната вода се жълтееше дъното. Противоположната стена на басейна не се виждаше — блясъкът на естествената вода се сливаше с блясъка на илюзорната лагуна на някакъв атол; по кръглата пясъчна коса стърчаха високи палми. В басейна беше непривично тихо — не се чуваше никакъв плисък.

Той се изкачи по витата стълба на трамплина и едва сега видя Копаев. Представителят на МУКБОПР лежеше по корем на парапета, облечен, подпрял с юмрук главата си, загледан във водата. Андрей неволно премести погледа си към предишното място на плажа. И не повярва на очите си. Вчера (веднага след корекцията на орбитата) той сам бе видял как три свободни от вахта момчета, действувайки весело с пневмохоботите на монитора, насипваха гранулирана пластмаса по плажното корито; когато той, загубил търпение, скочи в още ненапълнения догоре с вода басейн, те се търкаляха и преобръщаха един друг в купищата пластмасов грах, голи, по бански, и крещяха с все сила — „грахът“, докаран от долния бункер, не бе успял още да се стопли и беше студен като лед. А днес пластмасовата настилка бе изчезнала някъде.

Копаев го видя и му махна с ръка. Облеченият Копаев и оголеният, сякаш ограбен плаж го ядосаха. Той се залюля на трамплина. Силен тласък. Тройно задно салто, плясък. Водата беше ледена като в река през зимата. Ядът му изчезна.

— Здравей! — каза Копаев. — Добро утро!

— Здравей! — Андрей се хвана за перилата на трапа и изскочи от водата. Приближи се до Аверян Копаев, оставяйки по парапета мокри отпечатъци от краката си, ронейки капки вода. Видя чантата му — обикновена пътническа чанта — и си помисли: „Дали пък няма да си имам спътник? Или може би компаньон?“ Седна и го попита: — За какво ще говорим?

— Голият на облечения не вярва — пошегува се без усмивка Копаев и почна да се разсъблича. — Още по-малко мокрият — на сухия. — Скочи във водата. Заплува шумно към стълбата, излезе. Андрей го наблюдаваше. Копаев обърса с длан капките от лицето си и каза: — Ей сега идвам… — Дошляпа, пръхтейки, седна до него и, кой знае защо, приглади мократа си светла коса. — Има ли нужда да се представям?

— Не — отвърна Андрей.

— Водата е ледена, няма кой да я стопли… Май че трябва да ти се извиня.

— За студената вода ли?

— За твърде ранното телепосещение. Тук съм нов човек и… С една дума, всички тънкости на корабния етикет още не ми са…

— Добре, стига и ти.

Андрей гледаше илюзорния ландшафт. Изкуственият вятър мърдаше листата на изкуствените палми. Изкуственото слънце отстъпваше по яркост на истинското, но се справяше добре със задълженията си, правеше хубав загар. До него седеше загорелият Копаев, който се справяше добре с чуждите задължения (щурманът смяташе Аверян за един от най-добрите координатори). Андрей трябваше да признае, че службата за космическа безопасност солидно подготвя и конспирира хората си.

— До старта на люгера има два и половина часа — каза Копаев. — Хайде да обмислим кой ще лети на Япет.

Андрей вдигна вежди и отговори сухо:

— Ще полети този, комуто е възложена работата на експерт.

— Андрей, на теб са ти възложили моята работа.

„Жалко — помисли си Андрей. Той се беше настроил да се види с капитана на «Анарда». — Интересно е обаче с какво е привлякъл вниманието им старият танкер?“

— Нали разбираш — експертизата на танкера никому не е притрябвала — добави Копаев. — От ясно по-ясно е, че „кашалотът“ отдавна е остарял и трябва да се отпише.

— Мда. Е какво… Всъщност няма да преча на функционерите на космическата безопасност — Андрей стана. — Приятен полет, желая ти синхронна безекция¤. Предай сърдечни поздрави на капитана и на орбиталния екипаж.

Преди да скочи във водата, той помасажира мускулите на раменете и гърдите си. Копаев го гледаше от долу на горе.

— А, документите! — сети се Андрей. — Да ти ги дам ли?

— Седни, моля ти се. Трябва да поговорим.

— За какво? Нали ти казах: нямам намерение да ти преча.

— Да. Ами да помогнеш?

— Да помогна ли? — Андрей погледна събеседника си. — В какъв смисъл? На кого?

— В прекия смисъл. На мен, на себе си, на децата си. На човечеството.

— Остави ти човечеството. Предлагаш ми да бъда твой асистент ли?

— Не. Казах, че са ти възложили моята работа — буквално така е.

— Почакай моля ти се… Морозов знаеше ли?

— Не. Но те утвърди за експерт по наша молба.

Андрей седна, без да каже дума.

— Наистина, това съвсем не значи, че сме те притиснали и няма накъде да мърдаш — продължаваше Копаев. — Ти не си сътрудник на МУКБОПР и, както се казва, твоя си работа — можеш да постъпиш както си искаш. Ще ти кажа откровено, че не съм във възторг от перспективата да ти отстъпя работното си място и бих се радвал на твоето несъгласие. Но ръководството на оперативно-следствения отдел смята, че на танкера аз имам по-малко шансове да постигна нужния резултат, отколкото Андрей Тоболски.

„Това се казва маневра!…“ — помисли си Андрей, разглеждайки събеседника си в упор. Видът на Копаев наистина не беше весел.

— Остана да разбера — добави Копаев — как гледа на мнението на нашето ведомство самият Тоболски.

Андрей мълчеше. Аверян седеше неподвижно, забил поглед във водата. Лицето му беше съвсем безизразно.

— Сериозно ведомство — проговори Андрей. — Изглежда, няма да ни направи чест, ако не се вслушаме в мнението на неговото ръководство… Но отбележи си — аз поставям едно условие. Пълна откровеност от твоя страна, пределна яснота. Никога не съм замислял истории зад гърба на някого и не мога да търпя, когато правят това зад моя собствен гръб.

Очите на Копаев се впериха някъде в далечината.

— Длъжен съм да те предупредя — каза той. — Възможно е работата да бъде тежка за теб.

— Риск ли има?

— Не мисля. Едва ли. Макар че и това не е изключено. Но аз имах предвид сложност от друго естество. Пилотите от УОКС обикновено не си представят много добре нашата работа.

— Кой е виновен в случая? Всичко при вас е под ключ, секретно. Аз например никога не съм държал в ръцете си истински палер.

— Разбирам те — кимна Аверян. — Главата ти е пълна с детективска каша. Тъмни коридори в стария танкер, палер под мишница, преследване, стрелба… Само че няма с кого да се сражаваш там. На борда на „Анарда“ има само един човек и той е капитанът.

— Ти… сериозно ли говориш? Само Мъф Аган ли е на танкера?

— Да, по данните на сектора за орбитална експлоатация.

— Да не би в тоя сектор да са се побъркали?! — избухна Андрей. — Какво, дявол да го вземе, гледа МУКБОПР?

— Не викай — помоли го Копаев и се огледа. — Ревеш като мамонт.

— Плюя на вашите секрети! — изсъска Андрей. — Захвърлили човека сам-самичък на орбитално закотвяне! Я теб да те оставят на някоя ръждива, мръсна бъчва, на борда й да няма никой и до най-близката база да са милион километри?!

— Ами направи му компания. Ако имаш късмет, ще разбереш причините за доброволното му усамотяване.

— Доброволно ли? — попита недоверчиво Андрей. — Глупости! Позволи ми да не ти повярвам.

— Не, ти ми позволи аз да не ти позволя. Това са факти.

— Какви факти? Откъде?

— От чекмеджетата на родния ти УОКС. Как ги искаш — разбъркано или подред?

— Добре… давай подред.

— Свивай пръстите си и отбелязвай. Преди една година „Анарда“ е снета от юпитерианската линия и изпратена тук — на котва до Япет. Екипажът според вашите ритуали се сбогува с кораба, пролива оскъдни мъжки сълзи и преминава на борда на „Сойма“…

— Случвало ли ти се е да се сбогуваш с кораб?

— Понякога с корабите се сбогуват много по-сантиментално, отколкото с хората… Та сред тези, които се върнали със „Сойма“ в Леонов, липсвал капитанът на „Анарда“. На вашата администрация, която имала намерение да изпрати тържествено на заслужен отдих ветерана от Далечния космос, не й оставало нищо друго, освен да вдигне рамене. Свий първия си пръст.

— Ами администрацията на системата на Сатурн?

— Нищо. „Титан-главен“ с известно закъснение съобщил на Луната, че Аган започнал на своя глава комплекс подготвителни работи на „Анарда“. Без да дочака актовете за снемането и предаването на кораба, правел почистване на танковете, стерилизация и полуконсервация на каютите, демонтаж на полетното оборудване, ремонт на някои малки уреди…

— И всичко това сам? Без участието на орбиталния екипаж?

— Отказал се най-вежливо от услугите му. Свий втория си пръст. Нещо повече, Аган обещал до идването на монтажниците-строители да завърши подготвителните работи почти в пълен обем.

— Но нали „Титан“ е длъжен…

— Какво „Титан“? Това е добре дошло за тях. Затънали са до гуша в строежи — монтират едновременно две стационарни бази и шест орбитални. Канят се да разширяват базата на космодесантчиците „Снежният барс“, на ред е изследователската станция „Фермоар“ в Пръстена. Освен проблемите и грижите останалото все не им достига: време, работилници, оборудване, материали. Днес бях свидетел на разговора между Валаев и стопанските ръководители на „Титан-главен“. Валаев им сложи документите на масата — сиреч радвайте се, земляци, докарали сме ви със сибирския обоз планина от стоки. Те се запознаха с документацията и му казаха: „Малко са. За системата на Сатурн това е капка в морето. Трябват ни сто пъти повече стоки. Системата ни е богата, ще си върнем дълговете с лихва.“ Един от тях огледа капитанския салон и започна да цъка: „Брей в какъв разкош живеете! А при нас учените от Пръстена спят където намерят. Половината от тях спят в условията на безтегловност, не вярвате ли? В банята, срам ме е да кажа, ей такъв списък виси. С каква цел ли? Ако искаш да се изкъпеш — напиши фамилията си и чакай ред. Не можем да направим отсек с баня за уважаваните хора. Няма метал, няма керамлит, монтажниците са заети. Двайсет тона най-обикновена пластмаса са проблем!“ Валаев седеше пред тях като на тръни. Всичко, което можа, им даде от корабните запаси. Ето дори настилката от плажното корито изгребаха…

Андрей чувствуваше върху себе си изучаващия поглед на Аверян и това го дразнеше.

— В общи линии ми е ясно — прекъсна го той. — Няма да дойде скоро ред на „Анарда“.

— Андрей, пръв от всички ни това е разбрал Аган.

— Да допуснем. Е, и?

— Ами свивай пръсти де! В резултат ще се получи среден пръст, какъвто Аган показа на УОКС в отговор на предложението да излезе в оставка. Той надхитри цялата ви администрация и постигна желаното от него усамотение, без да излиза в оставка. И сега е насаме с милиардите звезди и на милиони, както ти вече имаше случай да отбележиш, километри от най-близката база. Благоволете да го видите — Диоген от Далечния космос. Имаш ли някакви възражения? Какво ще кажеш?

— Имам — рече Андрей. — Преди година и половина в Леонов, на занятията по преподготовка често се виждах с Аган. Понякога разговаряхме. Веднъж, обсъждайки някаква професионална тема, се заседяхме в хола на хотел „Вега“ почти до сутринта. Не забелязах никакви признаци на мизантропия… За колегите си се изказваше с уважение и топлота, приятно ми беше да общувам с него.

— Думите ти биха учудили екипажа на „Анарда“.

— Не може да бъде. Аган е много компетентен специалист, екипажът се отнася с почит към своя капитан.

— Да, но всички до един смятат, че е саможив.

— Може би възрастта си казва думата…

— Изглежда ли стар?

— Нне… Отначало дори си помислих, че е връстник на Валаев. Обаче Аган е по-стар от мен и теб с около петнайсет години, нали?

— С двайсет. Той е на петдесет и три.

— На тази възраст, казват, че човек има желание понякога да бъде сам.

— Понякога, но не цели десет години.

— Не зная, не зная… С мен той беше общителен и приветлив, искрено се радваше, че можем да си поговорим за това-онова.

— Само с теб. През последните десет години — само с теб.

— Защо? — учуди се Андрей.

Аверян не му отговори. Гледаше встрани. Поизсъхналата му коса стърчеше като четина.

„Всъщност между нас не можаха да се зародят особено приятелски отношения — недоумяваше Андрей, припомняйки си срещите с Аган. — С него съм общувал много по-рядко, отколкото с когото и да е от приятелите ми…“

— Е — каза той, — сега поне ми е ясно защо сте решили мен… Но за какъв дявол МУКБОПР се е лепнал за Аган? Саможивостта, разбира се, е тежка черта, но…

— Преди минута ти едва ли не с юмруци искаше…

— Не бях прав, извинявай.

— Не, беше прав. Нашата служба отдавна трябваше да се заинтересува от Аган. Още тогава… преди години… Или поне, когато „Сойма“ замина за Луната без него. Трябваше незабавно да си изясним защо този отшелник е обул сандалите на отчуждението и се е запътил към вакуумната пустиня. И на кой бог се моли той в своя орбитален манастир…

Андрей почти със страх гледаше Аверян в лицето. Представителят на МУКБОПР целият бе настръхнал като таралеж, лицето му бе станало сурово до неузнаваемост, очите му се бяха свили неприятно. „Май че ненавижда Аган!… — внезапно направи за себе си откритие Андрей и дори се смути донякъде от своята догадка. — Не, при подобна ситуация тъкмо аз трябва да излетя за Япет.“

— Ще се топнем ли още веднъж? — попита той. — Горещо е.

Копаев присви мълчешком крака и буквално от място изхвръкна нагоре като отпусната пружина. Влезе във водата след двойно салто с винт.

„Готов цирков номер — помисли си Андрей. — Великолепно ги тренират в тяхното МУКБОПР.“ Потисна желанието си да повтори скока на Аверян (чувствуваше, че без подготовка ще се изложи) и се отдели от парапета с прозаичната „ластовичка“.

Преплува в кръг по дъното, изучавайки решетката на отточния канал. Водата беше много студена и прозрачна — светложълтото дъно се виждаше надалеч. Мускулестото тяло на Копаев се плъзна гъвкаво по посока към стълбата. Чу се подводният тътен на стъпалата и перилата, Копаев изчезна. Виждаха се само краката му по-надолу от коленете и трепкащите кръгове на пречупената светлина.

— Не мога — каза виновно Аверян, правейки място на Андрей до себе си на трапа. — Не е за мен тази работа — да откривам плувния сезон в Ледовития океан. — Цялото му тяло беше настръхнало.

— А пък уж си сибиряк…

— Този южен ландшафт ме обърква — Аверян гледаше към лагуната. — Аз съм много впечатлителен.

— Може и сибирският ти произход да е легенда?

— Не. Земляци сме.

— В системата на Сатурн всички сме земляци.

— Аз съм от Ангарск. С теб сме родени дори в един и същ главен район на източносибирския мегаполис.

— Така ли?

— Защо ще те лъжа?

— Е, малко ли… — Андрей потърси сухо място на стъпалата на трапа. — Професията ти е такава.

— Зле познаваш професията ми.

— На ринга ме лъжеше най-безсрамно, без да те мъчи съвестта.

Копаев присви очи.

— Трябваше да предпазя себе си и теб от нокдауна.

— Нали и аз това казвам — професията ти е такава — отвърна Андрей.

— Ами ти какво всъщност искаше? Да заминеш за Япет с изкривен на една страна нос ли?

— Кой знае дали щеше да го бъде.

— Освен това благоприличието на собствената ми физиономия също не ми е безразлично. Десният ти удар е… Бик можеш да повалиш. Побеждаваш главно със страшната си сила и ако ме улучеше… Внимателно гледах всичките ти мачове. И разбрах, че напразно се забърках в тоя шампионат. В живота си не бях виждал такъв агресивен боксьор.

— Така ли? А за какъв дявол въобще се захвана?

— Характерът ми е спортен.

— Плюс специалната подготовка.

— Разбрах намека ти. — Аверян му кимна разсеяно. — Кумут-заза, тренирани реакции и прочее. Но защо тогава допуснахте да участвуват в шампионата и пътниците? Та сред тях имаше много космодесантчици — също хора със специална подготовка. Колкото до тренираните реакции и вие, пилотите, не падате по-долу от другите. Специалната подготовка е едно, боксът — съвсем друго.

— Кумут-заза пък е трето, съвършено различно — добави Андрей. — Много странни за бокса са тези движения на тялото. Не боксьор виждаш насреща си, а…

— Ти видя слаба сянка на една от хватките. От онези, с които отвличат вниманието на противника. — Копаев удари с ръба на дланта си по перилата. Трапът закънтя. — Е, извинявай, имам го този грях: отвлякох те от…

— Между другото откъде го взехте това чудо? От Изтока ли? Май е нещо близко на каратето, а?

— Не улучи. Как изглежда каратето в условията на безтегловност? Противно ти е да гледаш. Кумут-заза е… Но защо си решил, че непременно е от Изток?

— Названието е странно. Йога, ната, сан-чин-до, джиу-джицо, джудо… е и съответно кумут-заза.

— Ето ти я славянската разшифровчица: комплекс универсални методи за управляване на тялото при задържане и захващане.

— При задържане… — каза бавно Андрей.

— Какво? Помръкна ли романтичният ореол? Правилно. Каква ти романтика, щом като трябва да задържиш някого си… Но кумут-заза наистина се е появил на Изток — разработен е на основата на самбото от специалистите на Източния филиал на МУКБОПР. Западните ни колеги са много доволни. Неотдавна взеха един комплекс за проба и веднага помолиха да им изпратим наши инструктори.

— Като слуша човек новините от Космоса, започва да му се струва… Няма ли да се обидиш?

— Не.

— …Че дейността на цялото ваше ведомство лежи главно върху рамената на Западния филиал.

— Така е, ако имаш предвид охраната на правовия ред. Проблемите на космическата безопасност като цяло са друго нещо. Тук, както точно се изрази един мой западен колега, и двата филиала имат работа до над шапките. Често се налага да се обединяваме и да работим заедно. Наричай се както искаш — Изток или Запад, а проблемите все още са общи. Например „неутринно-слънчевите синдроми“ на Меркурий поваляха хората, без да ги подбират. В огнищата на „синята лудост“ и марсианския „гумен паралич“ падаше всеки четвърти. Сега в закритите зони за специално лечение имаме едва ли не пълен интернационал. Ами трагедията на разузнавачите на меркурианското плато Огнените змии? В семействата им се раждат мъртви деца. А загадъчно високият процент деца-близнаци в семействата на работещите в Космоса? Малко ли е?… С всяка изминала година проблемите стават един от друг по-сериозни.

— И цялата тази космическа каша трябва да я сърба само МУКБОПР ли? — полюбопитствува Андрей.

— Ще я сърба целият свят — процеди през зъби Аверян. — Но най-голямата лъжица за целта е връчена, естествено, на нашето ведомство. По принцип ние трябва да осигуряваме безопасност на работещите в Космоса. А на практика МУКБОПР се превръща в щаб на общочовешката отбрана.

— В какъв смисъл?

— В смисъл на повсеместна и, най-главното, сигурна отбрана на хомо сапиенс от отрицателните фактори на Космоса.

— С всеки изминал ден хомо сапиенс извоюва нови територии от Космоса, всеки път новините са пълни с победни релации…

— А пък аз съм взел да говоря за повсеместна отбрана ли? — Лицето на Копаев помръкна. — Андрей, на мнозина и през ум не им минава, че ние започваме трескаво да се защищаваме от неприятностите на Космоса вече на собствена територия — на Земята. Казвам това във връзка с въпроса за победните релации. А що се отнася до състоянието на нещата на отбранителния фронт, мога да доложа следното — не сме в състояние да организираме нито повсеместна, нито що-годе сигурна отбрана. Поне засега…

— С помощта на космонавтиката нашите деди са отворили прозорец в космическото пространство и ние винаги сме смятали, че това е голямо постижение…

— Отворили са го за нуждите на космическата мисия на човечеството — напомни му Копаев. Взе от перилата на трапа забравените от някого слънчеви очила и продължи: — А не за да влизат през него в нашите земни домове всевъзможно опасни космически изненади.

Без да сваля поглед от Аверян, Андрей се облегна на перилата и попита:

— На всяка цена ли искаш да ме изплашиш?

— Задачата ми е много по-скромна: да ти дам възможност да почувствуваш обстановката. — Аверян въздъхна продължително, после подуха по стъклата на очилата.

— Недей да въздишаш. Не аз започнах разговора. Да беше казал направо: така и така — нашето ведомство има намерение да сложи прът в колелото на изключително трудното усвояване на Космоса.

— Аз не съм член на обединения директорат на МУКБОПР.

— Нямаш ли собствено мнение?

— Мисля, че не сме в състояние да спрем маховика на космическата икономика. — Копаев си сложи очилата и Андрей видя своето отражение в тъмните стъкла. — Аз засега не закачам другите маховици на нашата свръх-припряна цивилизация. На дадения етап.

— На дадения… А какво ще стане по-нататък?

— През последното десетилетие, Андрей, Космосът ни даде много ясно да разберем, че с него шега не бива. Имаме основание сериозно да се безпокоим за запазването на природната същност на човека въобще. Какво и как ще бъде по-нататък, никой не знае.

— Като те слуша човек… на Земята са се свършили умовете.

— Веднъж ми се случи да присъствувам на научен съвет в Института по генетика — каза вяло, сякаш без желание Копаев. — Имаше един интересен доклад. Двама имуногенетици изразиха мнение, че човечеството не постъпва предвидливо, като разширява колонизацията на Меркурий и Венера. Особено на Меркурий…

Андрей се втренчи в събеседника си.

— От какво се опасяваме?

— Доколкото разбрах, нашето слънчице е такова нещо, до което ние, хората, в никакъв случай не трябва да стоим по-близо от радиуса на земната орбита — поясни Аверян. — За да избегнем…

— Мутациите ли?

— Да. Въздействието на всякакъв род изучени и неизучени излъчвания… Сиреч темповете на меркурианските мутации са с една степен по-високи от земните. А това неминуемо ще даде отражение върху поколенията на потомците ни. Но аз исках друго да кажа. В научния съвет се намериха и такива, които се опитаха да освиркат доклада. Разбираш ли?

— Ами ако докладчиците наистина са пресилили нещата?

— Контравъпрос: ами ако не са?

— Тогава е нужен арбитраж.

Аверян кимна:

— Тоест трета група умове трябва да реши спора между първите две. Така и правим. Не са се свършили умовете на Земята. По всеки въпрос на безопасността в Близкия космос създаваме научни съвети, комисии, подкомисии, комитети, агенции. Трудно е дори да се изброят колко такива института работят под егидата на МУКБОПР: международни и регионални. Специални, функционални, експертни, координационни — всякакви. Натрупваме един върху друг етажи от умове и авторитети. И въпреки всичко „сюрпризите“ на Далечния космос ни притискат сега до стената. Какво да правим? Можем ли да разчитаме на неизчерпаемите интелектуални ресурси на родната ни планета?

— Значи така стоят нещата… — промърмори Андрей.

— Да — каза Аверян. — Истинска лавина. Сега основната ни грижа е да запазим природната същност на хората изобщо. Наистина малко са средствата, които имаме за тази цел… И знанията.

— Струва ми се, че колкото повече знания за Космоса придобиваме, толкова по-подозрително се отнасяме към него.

— Някой от древните умове е казал: „Във всяка мъдрост има много печал, тъй като знанията умножават скръбта.“ Не са ли предусетени в този стар, брадат афоризъм сегашните ни затруднения с Космоса?

„Да го чуеше Ярослав“ — помисли Андрей, като си спомни патетичната реч на Валаев.

— Ако трябва да говорим сериозно — продължаваше Аверян, — въпросът не е в количеството знания, а в тяхната дълбочина. Ние плуваме на плитко.

„А защо не плувате на по-дълбоко? — ядоса се Андрей. — Нас например никой не може да ни упрекне, че летим ниско.“ Напомни му сухо:

— Отклонихме се от темата на нашия разговор.

— Така ли?

Андрей го стрелна с поглед. Лицето на Аверян бе все така мрачно. В тъмните стъкла на очилата се отразяваше палмовата ограда на илюзорната лагуна. Андрей поясни:

— Имам предвид „Анарда“ и Мъф Аган.

— Мислиш ли, че аз говоря за нещо друго?

— Искаш да кажеш…

— Да. Аган е един от най-тревожните „сюрпризи“ на Далечния космос.

Андрей стана. Потърка набраздения отпечатък от перилата по лакътя си и каза:

— Значи не току-тъй ми се стори, че го ненавиждаш.

Палмовата ограда в стъклата на Аверяновите очила моментално бе изместена от главата на събеседника му.

— Сторило ти се е. Нима можеш да ненавиждаш стената, в която си ударил челото си в тъмното?

Андрей не отговори.

— Разбирам, че Аган ти е направил приятно впечатление. Прекрасно! Там, на „Анарда“, трябва постоянно да поддържаш пламъчето на „приятното впечатление“.

— Няма да ми бъде трудно.

— Грешиш — каза тихо Аверян. — Именно в това е сложността на твоята мисия.

— Нищо не разбирам — призна му Андрей.

— Аган по някакъв непостижим начин усеща физически и най-малката неприязън към него. Та затова теб… вместо мен.

— Така ли? А ти какво…

Копаев разбра въпроса от половин дума:

— Ами аз никога не съм разговарял приятно с него. Никога не съм го и виждал. Както предполагат нашите психолози, няма да ми се удаде да имитирам положителни емоции. Те смятат, че за теб ще бъде по-лесно.

— Вярно. Аз няма да почувствувам към Аган ни най-малка неприязън. И не мисля, че там…

— Е, ще има поводи — обеща му загадъчно Копаев. — Впрочем за какво говорихте чак до сутринта в хотел „Вега“?

— Вече ти казах. На професионални теми. Спомнихме си, естествено, нашата алма матер. Мъф също е учил в Иркутския вуз.

— Спомена ли ти Аган за рейдера „Лунна дъга“?

— За „Лунна дъга“ ли?… Не. Има ли значение?

— В разговора си на професионални теми с първия пилот на „Байкал“ бившият първи пилот на „Лунна дъга“ не е казал нито дума за рейдера, на който е летял дълги години, а е имало за какво да си поговорите. Само рейдът до Уран колко струва…

— Не, за системата на Уран той изобщо нищо не спомена.

Аверян поклати глава:

— Пропуснал е. Струва ли си да споменава за някакви си дреболии, свързани с Оберон. Като че ли е много важно търсенето на изчезналия рейдер „Леопард“, катастрофата на Оберон, гибелта на шестимата членове от екипажа на „Лунна дъга“. Чудо голямо!…

— Излиза, че Аган е участвувал в тия събития?

— Професионалният разговор на Аган с теб е бил рядко съдържателен. — Аверян свали очилата и ги окачи на перилата. — Помниш ли поне нещо за оберонската епопея отпреди десет години?

Андрей се извърна и се загледа в искрящата вода на лагуната. Тогава той летеше като пилот-стажант по марсианската линия на танкера „Айгул“. Екипажът скърбеше за тайнственото изчезване на „Леопард“. По време на вахтите всяко съобщение от борда на „Лунна дъга“ се обсъждаше. Вестта за гибелта на началника на рейда Николай Асеев потресе пилот-стажанта… На лунния ринг този великан бе един от най-забележителните боксьори тежка категория и като магнит привличаше спортуващите младежи.

Андрей си спомни кадри от филма за оберонския смерч. Десантчиците на „Лунна дъга“ бяха в разноцветни скафандри. Изглежда, се разпознаваха един друг само по цвета, но тогава той лесно позна Асеев. Веднага му направи впечатление десантникът в лилав скафандър с лилави искрящи катофоти, защото този скафандър беше по-голям от останалите…

— Аз познавах Асеев — каза Андрей.

— Кого познаваше още от загиналите на Оберон? Ще ти припомня имената им: Мстислав Бакулин, Аб Накаяма, Леонид Михайлов, Рамонт Джанела и командира на групата десантници Юс Елдер.

— Никого. Бях още съвсем млад и неопитен курсант.

— Ами другите, които се измъкнаха от оберонския капан?

— Виждаш ли… — Андрей се почувствува неудобно. — Вестта за гибелта на Асеев така ме…

— Разбирам. Добре. Познаваш Аган. Ами Тимур Кизимов? Дейвид Нортън? Едуард Йонге? Жан Лоре?

— Жан Лоре… Не помня такъв. Останалите ги познавам. Че кой не ги познава — все известни космодесантчици.

— След събитията на Оберон Лоре веднага излезе в оставка — поясни Аверян. — Впрочем Нортън, Йонге и Кизимов също проявиха нервност и се опитваха да си подадат предсрочно оставката. Обаче след като УОКС ги премести от Далечния космос в десантния отряд на Меркурий, мирясаха. Какво им е пречило да работят в системите на външните планети, — не е ясно. Поведението на Аган беше друго. Далечният космос и сега не го плаши. По-скоро обратното…

— Но нали Кизимов, Нортън и Йонге сега са в оставка?

— Сега — да. Външно у тях всичко изглежда благополучно: ветераните от Космоса заслужено си почиват. Живеят усамотено и тихо. Нортън и Йонге в Америка, Лоре в Европа, Кизимов в Азия. Само Аган, кой знае защо, се засели в системата на Сатурн, недалеч от Япет…

— Какво си се хванал с Аган! Е, да кажем, че характерът му не е като на другите.

— Да, да кажем, че на всичките характерите им са по-особени — не беше ясно дали възразява, или се съгласява Копаев. — Но кое е странното: и петимата имат една обща черта — необщителност.

— С други думи, в МУКБОПР смятат, че необщителността на петорката е космическа „придобивка“. Но аз вече се бях досетил за това.

— А беше ли се досетил, че преди катастрофата на Оберон никой от тях не е проявявал склонност към усамотяване?

— Ама вие какво искате? — попита Андрей. — След драмата на Оберон всичко при тях да е както преди ли?

— Труден въпрос. Но най-малкото, което можем да искаме от тази екзотична петорка е всеки от тях да бъде човек.

— Най-малкото ли?

— Да. Те не са хора, Андрей.

— Какво?

— Не са хора — подчертано ясно каза Аверян. — И там е цялата работа. — Той пусна с трясък перилото на стълбата, скочи на парапета и тръгна към дрехите си.

Андрей улови машинално падащите очила и постоя известно време, опитвайки се да определи отношението си към думите на Аверян. Разбираше, естествено, че по логиката на тези мигове той трябваше да бъде зашеметен, смаян или поне объркан. Но не чувствуваше нищо подобно. Нищо освен собствената си безпомощност — като на кръстопът в непозната степ. Не можеше да се застави да се усъмни в човешкото естество на Аган. Но глупаво бе и да смята Копаев за идиот. Във всеки случай положението беше сложно. Щеше да му се наложи да промени своето отдавна утвърдило се мнение за МУКБОПР. Андрей окачи очилата на предишното им място и се загледа в представителя на МУКБОПР, който обуваше жълтите си панталони.

Копаев се върна при него и Андрей видя съвсем отблизо зениците на сивите му внимателни очи. Копаев стоеше и гледаше събеседника си право в очите. В ръцете си държеше чантата, черният пуловер бе преметнат през загорялото му рамо като плажна кърпа.

— Е — промърмори Андрей, — какво си се втренчил в мен?

— Просто така… Стори ми се, че този информационен удар те потресе.

— Гледаш дали наистина съм в пълен нокдаун? Не си забравил да броиш резултата май?

— Взимам реванш за загубата си във финала — Аверян кимна към аерария. — Да отидем там, трябва да ти покажа нещо. Тук е твърде светло.

Вече като вървяха, той му съобщи доверително:

— Всеки един от тази петорка нехора все още има в себе си ред чисто човешки качества. И то не само на думи. Някои постъпки и… Общо взето, в нашата система пред понятието „нечовек“ ние засега предпочитаме кодовото название „екзот“.

Андрей почувствува облекчение.