Метаданни
Данни
- Серия
- Лунна дъга (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Мягкие зеркала, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Анастасия Цонева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Георги, Венцислав
Издание:
Сергей Павлов. Лунна дъга II
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986
Библиотека „Галактика“, №74
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров,
Елка Константинова, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преведе от руски: Анастасия Цонева
Консултант: ст.н.с. к.и.н. Тилчо Иванов
Редактор: Ася Къдрева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева
Руска-съветска, I издание
Дадена за набор на 7.III.1986 г. Подписана за печат на 27.VI.1986 г.
Излязла от печат месец юли 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1969
Печ. коли 28. Изд. коли 18,13. УИК 18,11. Цена 2,50 лв.
Страници: 448. ЕКП 95963 5617–230–86
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С-31
© Анастасия Цонева, преводач, 1986
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986
c/o Jusautor, Sofia
Сергей Павлов. Лунная радуга, книга вторая
© „Молодая гвардия“, Москва, 1983
История
- —Корекция
- —Добавяне
„Великият предходник“
Вместо епилог
След прекрасно организираната от специалистите Т-връзка за телевизионната среща с Лилия Андрей напусна спортната зала, без да се преоблича, както си беше в бяло-аления тренировъчен костюм. Погледите на насрещните минувачи го накараха да обърне внимание на вида си и да се върне. Сега мина по друг път: през ветротунела направо в спортната съблекалня — не искаше да пресича пак опустялото и сякаш избеляло след сочните земни краски твърде просторно помещение. В главата му също беше някак си много просторно и празно… Той взе душ и облече непривичната за него униформа на десантчик. Извърши всичко автоматично, без да мисли. Не беше си възвърнал още способността да анализира състоянието си, да размишлява. Обзело го бе някакво странно спокойствие, граничещо със зашеметяване. Пред очите му — където и да погледнеше — блестеше със свежата си зеленина добре познатото им на него и на Лилия кътче в дендрариума, а посред алеята, в нажеженото петно слънчева светлина, стоеше непознато момиче: ни дете, ни девойка, несъразмерно, ъгловато, с изплашено лице и остри колене, като на сърничка. Една минута се разглеждаха един друг. После той го попита нещо — момичето не му отговори. Мълчеше, примижавайки раздразнено от слънцето. Като всеки възрастен, объркан и разтревожен от упорството на детето си човек, той се мъчеше с въпроси да накара Лилия да проговори, но стената на отчуждението между тях изглеждаше непробиваема. Спаси го топката за тренировки. Той я подхвърли в ръцете си, удари я няколко пъти в пода и се постара да придаде на гласа си безгрижна интонация: „Моя топко, веселяк, накъде заскача пак?…“ Стената рухна: Лилия изтича съвсем близо до опънатите през алеята червени лентички (границата на действието на стереоефекта); той се взираше в непознатото лице на дъщеря си и не можеше да пророни нито дума. Нещо бе станало с устните му — не можеше да се застави да говори. Така и не си казаха нищо смислено. Светлана беше права: петдесетте минути изключително скъпа връзка бяха запълнени предимно от разточително дълги паузи. Дванайсетгодишната Лилия се бе много изменила. Сега тя приличаше на братовчедка му Олга и на Валентина едновременно — някаква взривоопасна смесица… Андрей, кой знае защо, се чувствуваше потиснат и разочарован. За петдесетте минути телевизионна среща с Март Фролов той получи от главния темпоролог чудовищен (иначе не можеше и да се каже) товар информация, тежък като ледена планина, но потиснат от тази тежест, все пак почувствува в себе си желание да мисли и да действува. Нищо че товарът на раменете му бе от рода на печалното бреме на легендарния месия, който го бе влачил по прашния път към добре познатия на цивилизования свят близкоизточен хълм. А след телевизионната среща с дъщеря си имаше чувството, сякаш и двамата ги бяха майсторски, хитро излъгали: на него му бяха подхвърлили чужда дъщеря, а на нея — чужд баща… Синовете и дъщерите на Земята отдавна вече, без да се срамуват, използуваха резултатите от умението си да преодоляват смело твърде големи участъци пространство, но с резултатите от преодоляването на времето нещата стояха малко по-зле.
Както се бяха договорили, Копаев го чакаше до централния вход на Форума. Още когато Светлана му каза, че Копаев предлага да се срещнат във Форума, той се учуди, но не попита защо. Малко ли причини може да има, по които функционерът на МУКБОПР… бившият функционер на МУКБОПР да смята за удобно рандевуто под необятния купол на най-голямата зала на бившия кораб. Поздравиха се сдържано, без емоции — сякаш вчера се бяха разделили; с театрално-тържествен жест Копаев изкомандува на автоматиката да разтвори крилата на огромната врата и го покани да влезе пръв. Той погледна в залата и сърцето му неволно заби по-силно. Човек можеше да си помисли, че централният вход на Форума води в една от централните кухини на смерча-феномен…
— Откъде е видеозаписът? — попита Андрей.
Копаев го поведе мълчешком в дъното на залата — покрай извитата редица озарени от зелено сияние „Снегири“-исполини. Пръстите на великанските им ръце, отметнати по познат начин малко назад и встрани, стърчаха живописно в метализираните ръкавици. Андрей вървеше след Копаев и си мислеше, че всяка среща с бронзовоухия блондин се съпровождаше неизменно от някаква изненада.
Седнаха в средата на залата — на двуместен диван с облегалки за ръцете.
— Откъде имате всичко това? — Андрей обгърна с поглед великанската редица на „Снегирите“.
— От съдържанието на твоя видеомонитор — каза Аверян. — Не го ли познаваш?
— Познавам го, но аз бях загубил видеомонитора си.
— В твиндека — поясни Аверян. — Беше замръзнал и залепнал за фиксаторите — едва го отлепихме.
— Ясно… Никога не бих и помислил, че един битов видеомонитор може да даде такова качество на изображението и да има такъв широкоъгълен режим на работа.
— Той не може — това е моя работа — възрази Аверян. — Не без помощта, разбира се, на висококоректурните устройства. Трябваше много да се потрудя, но затова пък има резултат! И на теб ще ти бъде по-лесно.
— В какъв смисъл?
— Нямаш ли намерение да ни обясниш всичко това?
— А какво трябва да обяснявам? Очите ми там виждаха съвсем както твоите тук сега.
— Моите очи виждат тълпата твои ефимери — отбеляза Копаев — и ми е интересно да узная как успя да ги наплодиш толкова много!
— Мои ефимери ли?… Сигурен ли си?
— О, велики Космосе! Да не би да са мои! Всеки има индекса и номера на твоя скафандър: АН-12 ДКС №1. Дори оттук се вижда.
— А името на кораба? Защо е „Лунна дъга“?
— Мислил си сигурно там за „Лунна дъга“, така ли е?
— За „Лунна дъга“ е невъзможно да не се мисли. Особено там — Андрей премести погледа си върху светлозелената кула на двайсет и пет метровия гигант. — Аверяне, ти по-добре се ориентираш от мен в генеалогията на ефимерите…
— Искаш да ме попиташ чий образ е бил скрит зад стъклото на хермошлема ли?
— Да.
— Разкажи ми при какви обстоятелства се надигна срещу врага тази страшна войска.
Андрей му разказа.
— Ясно… — провлачи Копаев, но веднага сам се поправи: — Ясно е само едно: твоят единствен нормален ефимер — да го наречем Н-ефимер — е попаднал в някаква възпроизвеждаща среда, която е изиграла ролята на размножителен агрегат. И в резултат — ето ти цяла армия производни. Да ги наречем П-ефимери.
— Ти не ми отговори на въпроса.
— Възможни са два варианта: в скафандъра може да е било копието на Николай Асеев или твоето. Има ли голямо значение кое точно?
— Няма — каза сухо Андрей.
— Ти искаш твърде много от мен — продължи Аверян. — Лично аз съм склонен да отдам предпочитание на втория вариант. Иначе защо това чуждо пространство, без да се стеснява, високо, из цялата Галактика, може да се каже, е обсъждало интимните факти от биографията ти? Убедително е, нали?
— Не. Защо източникът на интимните факти да е било обезателно копието? Защо да не е оригиналът? Както вече знаеш, и на мен самия ми се случи да бъда известно време в чуждото пространство.
— Твърде много искаш от мен — повтори Аверян.
Андрей го погледна. За осем години и половина Копаев като че ли не бе се изменил външно и му беше трудно веднага да определи какво липсваше на сегашния Копаев в сравнение с предишния, който там, на парапета на басейна, умееше с ловкостта на делфин да заобиколи какъвто и да е логически риф… Но явно нещо му липсваше…
— Губиш ловкостта си на функционер на МУКБОПР — помисли на глас Андрей. — Губиш формата си.
— Отдавна нямам нищо общо с МУКБОПР.
— За какво те…? — Андрей имитира звучна плесница.
— За същото, за което и теб сега… — Копаев издуха от дланта си въображаема прашинка. — По-далеч от пилотското кресло. Категорично и завинаги.
— Тук вие много интересно се заблуждавате, млади момко… Извинете, екзоте. Но няма да ви разочаровам.
Очите на Копаев се присвиха от напрежение. „Ама веднага усети — помисли си Андрей. — Интуицията му както преди е наред.“
Стереоизображението на плътния строй на ефимерите-богатири се смени от стереоизображението на грандиозната спирала на пъстро-ламповото съоръжение — границите на залата сякаш се отдръпнаха в заляната със синьо сияние безкрайност.
— Грандиозно нещо — каза Аверян, гледайки ПЛС. — Просто не можеш да повярваш, че се състои само от… Впрочем ти успя ли там на място да разбереш от какво се състои?
— Да, от множество ейви.
— Как? Как ги наричаш?
— Ейви — повтори Андрей и обясни защо.
Копаев го изслуша с интерес — разказът му направи силно впечатление. Попита:
— Разказа ли на Март? Какво мисли той?
— Не зная. Нямахме време за дискусии.
— А ти какво мислиш?
— Ще ми е по-лесно да ти обясня какво не мисля.
— Добре — моментално реагира Копаев. — Какво не мислиш?
Андрей се намръщи, но като погледна Аверян в очите, разбра, че няма да може да отложи разговора „за после“ и каза:
— Не мисля, че ейвите могат да бъдат носители на Разум. Тяхното „интелектуално“ равнище не е по-високо от „интелекта“… мм, да кажем, на вируса на грипа.
— Така ли? Значи са примитивна форма на живот?…
— Знаеш ли… не съм сигурен, че са форма на живот. Разбира се, в нашата интерпретация на понятието „живот“. Не мисля, че начинът на съществуване на ейвите е близък до начина на съществуване на белтъчните тела.
— Да, май че е така — кимна му Аверян. — Той по-скоро прилича на начина на съществуване на електро-кондензатора. Или, да кажем, на електро-акумулатора.
— Не, и това не е.
— Позволете, но… ако тук не подхожда дори такова понятие като „примитивна форма на живот“…
— …Значи има смисъл то да бъде заменено с понятието „сложна форма на предживот“ — прекъсна го Андрей.
— Какво означава понятието „предживот“?
— Нещо вече немъртво, но и още неживо според нашето разбиране.
— Мдам… — измънка Копаев.
Андрей го попита:
— Когато си правил корекцията на видеозаписа… забеляза ли там поне нещо, което да прилича на планета?
— Не.
— Аз — също. Налага се работната хипотеза: ейвите са продукт на еволюцията на извънпланетния предживот. Оскъдните запаси околозвездно вещество, където са „пасели“ колониите първобитни ейви, и щедростта на енергетичния поток са довели до необикновен поврат в еволюцията на протоейвите. Ще си позволим да пофантазираме малко… Да кажем, че в резултат на някакви гравиокинематични причини колонията протоейви преминава от стадий на хаотично натрупване в стадий на змиевидно проточено стадо. По-нататък става по-сложно: змиеобразната форма се преобразува в спирала. Тоест налице е основният компонент на темпор-огъването. Но какво представлява темпор-огъването от интересуващата ни гледна точка? Далечно действие. А практически далечното действие е най-неикономичният вид пренасяне на материята от една област на пространството в друга. И когато навитата на спирала колония протоейви най-неочаквано получава солидна инжекция от нужното й вещество, развитието на колонията се извършва по пътя на затвърдяването на този полезен навик да се навива на спирала. По такъв начин протоейвите първо изсмукват цялото „безстопанствено“ вещество от околностите на своето светило. После се заемат с околностите на чуждите светила. Ето я, така да се каже, на пръв поглед… голата схема. Фролов в основни линии е съгласен с нея, макар че направо се ужасява от примитивизма й. Но, както ти казах вече, ние нямахме време да дискутираме.
— Разбирам — каза Аверян. — За вас къде по-важно е било да обсъдите с всички подробности идеята за Външния приемник…
— А ти откъде знаеш? — полюбопитствува Андрей.
— Е… още не съм загубил някои и други навици.
— С всички подробности… За половин час, та дори и при превъзходна двустранна връзка, тази идея не може да се обсъди подробно.
— Точно така! Ние за седем години не можем да я асимилираме както трябва. Защо Март ти разкри веднага плана за организирането на Първа звездна с помощта на Външния приемник?
Андрей не му отговори. Оглеждайки стереоизображението на сините лампи на ПЛС, той чувствуваше върху себе си втренчения, пробождащ поглед на своя събеседник.
— Можеш и да не ми отговаряш — каза Аверян. — Сега и на децата е ясно, че Външният приемник е дал първия си сигнал за готовност да работи в режима на далечно действие. Познах ли?
Андрей премълча отново. Не защото имаше намерение да крие от когото и да било получената от Март нова информация, а само защото пред далечен път не му се говореше за този далечен (та дори и да е звезден) път. Преди той не можеше и да мечтае за полети към звездите — пределът на мечтите му беше Далечният космос — и предложението на Март да оглави Първа звездна експедиция го завари неподготвен. Това внезапно предложение го зашемети: не знаеше дали да се радва, или да се ядосва. Но, от друга страна, вече му беше ясно, че независимо от собственото си желание ще трябва да участвува в Първа звездна. Останалите екзоти също вече разбираха, че в името на безопасността на човешката цивилизация Земята не може, не бива да приема в своето лоно шестстотин и петдесет екзоти…
— И на децата е ясно — повтори Копаев, като превключи нещо на облегалката за ръката, — че нашето пребиваване край Япет свърши. Сбогом, таборе мой… Гледай внимателно — показвам едно от компактните стада на твоите ейви в едър план. Какво ще кажеш?
— Какво трябва да кажа? — попита Андрей, разглеждайки стадото. В центъра му ейвите се бяха сплели в огромна, неравномерна по дебелина, леко изпъкнала платформа. — Искаш да ми дадеш да разбера, че централното струпване прилича на ръка в скафандрова ръкавица, гледана отстрани ли?
— Защо да „прилича“? Та това е образувана от ейви китка на ръка в скафандрова ръкавица.
— Е, и? Аз видях там и други детайли на скафандъра „Снегир“, образуван от стотици и хиляди ейви.
— А цели „Снегири“ не видя ли там? Ето, полюбувай им се.
Копаев рязко увеличи един от участъците на първия кръг на спиралата на ПЛС.
Андрей се вцепени.
По покрития със синкав „обгар“ участък се виждаха безброй правоъгълни ровове и хълмове, които много приличаха на полуразрушени стъпаловидни пирамиди; повечето от хълмовете служеха като постаменти за тъмносини скулптури — също полуразрушени. Оцелелите изваяния на „Снегирите“ стърчаха в безпорядък по ръба на една съвършено перпендикулярна пропаст — като истуканите от Великденските острови.
— Ръстът на „Снегирчетата“ е от порядъка на три километра — съобщи Аверян.
— Да — измърмори Андрей, — внушителни са…
Над скулптурите висеше сребристосин облак разпръснати ейви.
— Не ти ли се струва, че наблюдаваме процеса на саморазрушаването на спиралата?
— Ти така уверено зададе този въпрос, сякаш процесът на саморазрушаването не поражда в теб никакви съмнения.
— Не поражда — потвърди Копаев, показвайки увеличението на диаметрално противоположния участък. — Ето, виждаш ли, навсякъде е същото. Твоят видеомонитор е запечатал трагедията на сдружението на ейвите.
— Как да разбирам това?…
— Като недвусмислена констатация на обстоятелството, че нашето нахлуване сериозно е повредило механизма на жизнеосигуряването на колонията чуждозвездни твари. И се страхувам, че процесът е необратим. Колонията агонизира, Андрей… Поне на мен така ми се струва.
— Ах, на теб ти се струва, ето какво било!… — Андрей почувствува остро желание да се окаже насаме с Копаев в оградения с въжета квадрат на ринга.
— По-кротко! — каза му спокойно Аверян. — Няма да отречеш, разбира се, че широкомащабното слепване на безмозъчните твари в скафандрообразни скулптури сигурно е проява на масов екзотизъм в беззащитната им среда, нали? Представяш ли си за какво става дума? Масов екзотизъм! У нас е единичен, а у тях — масов! Онова, което остави върху тялото на земната цивилизация малка, макар и доста болезнена драскотина, нанесе смъртна рана на тяхното стихийно завило се на спирала безмозъчно струпване.
— Измисляш си — промърмори неуверено Андрей.
Копаев изкомандува на автоматиката на Форума да освети сферообзора. Андрей потърси с очи района на Япет с белезникавия купол на темпор-обекта и се намръщи. Онова, което вчера все още беше гладка, светла полусфера, сега приличаше на мръсносив, равномерно хлътнал остатък от стапяща се преспа…
— Механизмът на жизнеосигуряването на колонията ейви е сериозно повреден — повтори Копаев. — Ти изпълни мисията си не само на разузнавач, но и на спасител на космическите луни. Япет във всеки случай е спасен — тукашният темпор-обект може смело да си поръча реквием.
— По моя вина загива чужд предживот?… — продума Андрей, гледайки Аверян и надявайки се тайно, че бившият функционер на МУКБОПР поне с нещо ще му възрази. — А може би работата е още по-сериозна — може би загива предтечата на чуждозвездна цивилизация?…
— Успокой се — възрази му Аверян. — Ние, земляните, бяхме принудени да се защищаваме. И после… кой ти каза, че спиралата е единствената колония в този район? Между другото, бих искал да предложа на вниманието ти една любопитна панорама… Може би ти ще я обясниш?…
Отначало той не разбра каква „панорама“ освети Копаев на сфероекрана: видя пъстър, разноцветен свят, пронизан във всички посоки от блестящи нишки… Но като забеляза в краищата на някои нишки тъмни правоъгълничета, Андрей бързо се досети:
— Ейви! Нямам представа къде, в каква среда е направен видеозаписът, но това са ейви. Тоест — половинки на ейви.
— Този видеозапис е направен с помощта на микроскоп. Виждаш микроскопичните половинки на ейвите, открити от медиците в плазмата на кръвта на екзотите. Искаш да ме попиташ защо не са били открити веднага ли? Защото половинките ейви се сцепват здраво с тялото на екзота и в резултат взетата за анализ кръв по нищо не се отличава от кръвта на нормалния човек. Единствено само може би с повишеното съдържание на хормони. Екзотът затова и притежава екзотични свойства, защото блестящото вещество на ейвите стимулира рязко почти всички жизнени процеси. Впрочем това странно вещество е способно да оказва въздействие не само върху живата материя — то дори кара металите да променят физическите си свойства.
— Може би успоредно с разрушаването на темпор-обекта вече се извършва и процес на разрушаване на чуждородния стимулатор?…
— Имаше такава хипотеза.
— Е, и?
— Не се потвърди. Вътре в нас нищо не се променя. Изглежда, така ще трябва да доживеем живота си. А той, както ни уверяват специалистите, ще бъде от порядъка на петстотин години. Най-малкото по около триста-четиристотин години на нас с теб са ни гарантирани.
Андрей подсвирна.
— Откровеност за откровеност — каза Копаев. — Получен ли е сигнал за далечно действие?
— Да.
— На какво разстояние е вече Външният приемник?
— На 250 хиляди астрономически единици.
— И така — до Проксима на Центавър остават около 20 хиляди… Далечко ще е новото светило, до което ще се добираме.
— Март казва, че е по-добре да не се бавим с прехвърлянето. На голямо разстояние у темпоролозите могат да възникнат усложнения.
— М-да… Значи скоро тръгваме на път… Кой ще бъде пръв?
— Аз.
— Ще влезеш в историята като първия човек, проникнал през хиперпространството в Свръхдалечния космос.
— Като първия екзот — поправи го Аверян.
— Мисля, че грешиш. Хората — нашите прародители, ще припишат на себе си тази заслуга.
— Имат пълното право — заслужили са го.
— Не съм на себе си — призна си Аверян. — Като при първия скок с парашут: докато се готвиш — ходиш с високо вдигната глава, а като погледнеш отгоре — коленете ти се разтреперват…
За да отвлече другаря си от лошите мисли, Андрей каза:
— В мълниеносния си разговор с Март аз не улових всички тънкости на механиката на увеличаването масата на кораба, който носи външния приемник. Нали ако ВП по принцип копира работата на комплекса „Зенит“-„Дипстар“, работната маса на новия комплекс също не трябва да бъде по-малко от работната маса на „Зенит“.
— Какви ти тънкости! — намръщи се Копаев. — ВП е изстрелян към Центавър с новичък кораб-носител. А по успоредни курсове са изстреляни в същата посока в автоматичен режим кораби-ветерани. По брой са два пъти повече, отколкото е нужно, за да може поне половината от тях да стигнат до границата на 200-хилядите астрономически единици. За там заминаха добре познатите ти „Лунна дъга“, „Констелейшън“, „Варяг“, „Наутилиус“, „Спейсджампър“, „Глория“, „Есмералда“, „Грийн рей“, „Дискъвъри“, „Мираж“, „Фомалхаут“, „Кавказ“… Дори службата за космическа безопасност отдели за това дело два свои крайцера: „Ийгл“ и „Агюмънт“. От новите заминаха „Амур“, „Вилюй“, „Иртиш“ и „Лена“.
— Уха! — искрено се учуди Андрей. — Истинска армада!…
— И цялата тази тълпа от летящи в автоматичен режим кораби в края на краищата трябва според плана да се съедини в едно цяло, да образува работна маса, за да заработи Външният приемник. Ще ни прехвърлят на борда на носителя на ВП като по видеотектор. Ще наречем своя свръхкораб с някое наше, родно име… да кажем, „Слънце“… и пилотируемият етап на експедицията ще започне. На Първа звездна експедиция… А теб, разбира се, ще те назначат капитан на „Слънце“.
— Някога ти ми предричаше, че ще стана капитан на „Тобол“. Помниш ли?
— Помня. Но сега не аз ти предричам, че ще бъдеш капитан на междузвездния рейдер, а…
— А кой?
— Твоята бъдеща жена. Светлана Фролова-Тоболска.
— Интересно — каза Андрей. — Защо си решил, че тя е моята бъдеща жена?
— Да не би… вече да е настояща? — премигвайки невинно, попита Аверян. — Е, стига, успокой се! За настоящата се пошегувах. А колкото до бъдещата… Не мисля, че самата Светлана се е шегувала. Всичко, което се отнася до теб, тя възприема напълно сериозно и това вече е доказано. Нали предсказа годината, месеца и деня, когато ще изплуваш от белите дълбини на темпор-обекта!…
— Продължаваш ли да се шегуваш? — осведоми се Андрей със скучаещ глас.
— Съвсем не! Да не мръдна от мястото си, ако всичко не беше точно така. Да знаеш само какво беше тук, когато тя обяви годината, месеца и деня!… Започнаха всевъзможни приказки, слуховете плъзнаха като змийчета… Накратко казано, Круглов, разбира се, се разяри и се опита да изкорени „средновековното магьосничество“, „безцеремонното шарлатанство“, „гледането на кафе“ в базата, а когато ти наистина изплува в предсказания ден, те обяви за ефимер… Трябва да го извиниш, той действуваше честно, по убеждение…
— Ще го извиня. На междузвездния рейдер ще бъдат нужни добри свързочници. Както между впрочем и добри координатори.
— Добрите свързочници тук са колкото кратерите на Япет. А добър координатор… извинявай, има само един и това съм аз.
— Скромно и с достойнство казано — похвали го Андрей.
— Аз говоря сериозно! Свързочници в нашия табор има едва ли не повече от десантчици. Толкова много надойдоха за една година! Може и да не повярваш, но факт е, че мнозина буквално горят от желание да дойдат в нашата зона. Днес стана модно да си екзот. Особено когато се изясни, че екзотите са потенциални дълголетници. Смелчаците проникваха в Зоната по всевъзможни пътища, на какъв ли не вид транспорт, с всички позволени и непозволени средства. А веднъж целият екипаж на „Дипстар“ ни дойде на гости в пълен състав! С една дума, стигна се дотам, че след като пусна на Япет всички членове на семействата, службата за космическа безопасност затвори херметически зоната за всички останали. — Копаев помълча малко и добави: — Сега вратата на тази клетка ще се отвори, но по посока към звездите…
— Не, Аверян — вече без да слуша събеседника си, каза Андрей, — ние няма да наречем нашия междузвезден рейдер „Слънце“. Ще го наречем „Великият предходник“.
Андрей докосна с краката си стъклената, осветена в червено повърхност на централния кохертон¤ и почувствува как лапите на транспортното захващане върху бедрата и раменете му се разтвориха. Горе пламна зелена светлина. Андрей огледа сферообразната камера. В нея нямаше нищо особено. Освен може би двуцветното осветление и прозрачните дискове на петте кохертона, в центъра на камерата, които приличаха на подставки на обърнати нагоре с дъното чаши за вино на високи столчета.
Той се размърда по навик в скафандъра да провери дали са свободни движенията му, затвори стъклото на хермошлема си и каза тихо:
— Готов съм!
Отговориха му и още една минута той слушаше предстартовите наставления. Чувствуваше някакво неудобство. Потърси причината и разбра: не беше свикнал преди старта да стои прав, на крака, в нефиксиран скафандър.
— Всичко е наред — със спокоен глас изрече шлемофонът. — На добър път, Тоболски! Стартът е в момента „нула“. Изходът — през синия люк. След хиперпрехода чакаме връзка. Довиждане, капитане!
— Десет — каза автоматът. — Девет, осем, седем, шест…
По-скоро! Четвърт милион космически единици на един дъх!…
— Три. Две. Едно…
„Тръгваме!“ — успя да помисли Андрей и видя как зелената и червената полусфера си смениха местата. Зумерът записука. Последва пневматично изхвърляне. Отляво се отвори синият люк? Люкът на борда на „Великият предходник“.
След един месец екипажът на първия междузвезден рейдер „Великият предходник“ се готвеше да посрещне най-привилегированата група от състава на експедицията.
Андрей стоеше неподвижно в центъра на наблюдателната площадка на рендела. Стиснал зъби, гледаше звездите и чакаше новини от темпоролозите, които отговаряха за хиперпространствения преход. Боеше се дори да погледне часовника си. Когато му съобщиха, че преходът по някакви си причини е отсрочен с пет и половина минути, той се разпореди да предават всички акустични сигнали от приемната камера по канала на общокорабния шпикер и побърза да отиде в най-близкия до люка на ВП-комплекс рендел.
Долови зад гърба си някакво движение, обърна се и видя рендела така препълнен, че нямаше къде игла да падне. Пред него бяха напрегнатите лица на Кизимов, Нортън, Круглов, Йонге, Копаев…
Ренделите на борда на „Великият предходник“ бяха твърде големи, но този не можеше да побере всички желаещи да бъдат по-близо до люка на ВП…
Зумерът изписука. Напрежението достигна своя предел. И изведнъж… детски гласчета-звънчета. Бъбрене, смях. И гласът на Светлана:
— Не се безпокойте, всичко е наред! Просто Петенка за малко да падне от кохертона. Къде ви е изходът?
— Стойте по местата си! — предупреди гласът на дежурния темпоролог. — Ще ви посрещнат и изведат.
В рендела зашумяха и се заусмихваха. Всичко беше наред — медикът и първата група деца по всяка вероятност бяха направили хиперпространствения преход благополучно.
Андрей погледна часовника, премести погледа си върху съзвездието Дева и заслушан в детските гласове, си помисли: „Е, започна се… Заселването на Галактиката…“