Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лунна дъга (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мягкие зеркала, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 17гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Георги, Венцислав

Издание:

Сергей Павлов. Лунна дъга II

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №74

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров,

Елка Константинова, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Анастасия Цонева

Консултант: ст.н.с. к.и.н. Тилчо Иванов

Редактор: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Руска-съветска, I издание

Дадена за набор на 7.III.1986 г. Подписана за печат на 27.VI.1986 г.

Излязла от печат месец юли 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1969

Печ. коли 28. Изд. коли 18,13. УИК 18,11. Цена 2,50 лв.

Страници: 448. ЕКП 95963 5617–230–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Анастасия Цонева, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

Сергей Павлов. Лунная радуга, книга вторая

© „Молодая гвардия“, Москва, 1983

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне

8. Светлана

— Здравейте! На кого съм притрябвал тук, кой иска да ме види?

Андрей огледа гостната на Грижас (нищо не се бе променило оттогава), погледна младата русокоса жена, седнала с подвити крака в широкото кресло край пламтящата камина.

— Добър ден — му отвърна приветливо тя. Извади ръката си изпод много тънкия плетен шал, посочвайки креслото до себе си: — Моля, седнете както ви е удобно.

Той седна. Наведе се към топлината, която излъчваха неизгарящите, вечни цепеници. Непознатата сякаш очакваше нещо. Андрей я погледна. Тя се усмихна — в сивите й очи трепкаха езичетата на пламъците в камината — и каза:

— Чувствувам, че е време да ви се представя. Светлана Аркадиевна Фролова, бивша практикантка в базата „Титан-главен“, в настоящия момент — медик на базата „Япет-орбитален“.

— Много ми е приятно — каза той. — Андрей Василиевич Тоболски, бивш пилот, в настоящия момент — екзот. И може би с добавката „супер“…

— Бих искала наистина да ви е много приятно.

Той я погледна.

— Може ли да ви наричам просто по име? — неочаквано го попита тя.

— Моля, направете ми тази услуга.

— Но само срещу вашето съгласие също да ме наричате просто Светлана.

— Смятайте, че сте получила съгласието ми, Светлана.

— Благодаря. Така ще ми е по-леко да разговарям с вас като с равен — поясни тя.

— Разбирам ви.

— И нека веднага приемем аксиомата: добавката „супер“ у вас, Андрей, е без всякакви „може би“. Комплексът присъщи на вашия организъм екзотични свойства наистина е уникален. Добре, че това е известно сега и на вас самия. Ненапразно експериментирахте със себе си почти едно денонощие…

— А вие, разбира се, сте ме наблюдавали — Андрей й кимна.

Светлана слабо се усмихна.

— Всеки има право да наднича в мемориалната каюта.

— При това не е трудно да се забележи, че от момента на моето появяване мемориалната каюта се е превърнала в жилищна.

— Вашето появяване… Там е цялата работа. Трябваше да разберем кой сте.

— Така ли, дори това? Е и… какъв е изводът?

— Положителен, с една дума.

— Тоест, поне мога да се надявам, че вие не се каните да ме унищожите физически?

Сивите очи на Светлана се разшириха:

— Вие… сериозно ли? — попита тя недоверчиво.

— Напълно.

— Разбирам… вие сте раздразнен, но… извинявайте, Андрей, вашето раздразнение изглежда малко… — Тя направи пауза.

— Какво?

— Екстравагантно. Съгласен ли сте?

— Не.

— Защо?

Той не й отговори — седеше и гледаше огъня.

— Бъдете откровен с мен, Андрей.

— Казвам това, което мисля. Не е ли достатъчно? — Той продължаваше да гледа огъня.

— Не. Нужно е доверие в отношенията ни. По всичко изглежда, на нас двамата ни предстои взаимно общуване и… недоверието ни един към друг може да го превърне в изтезание.

— Не ви ли е идвало наум, че с мълчаливия си заговор вие ми отровихте радостта от завръщането?

— С какво? — тя не го разбра. — С какъв заговор?…

— Цяло едно денонощие аз никому не бях нужен тук.

— Ах, да, но вие нищо не знаете…

— Моя ли е вината? Да сте ме посрещнали приветливо, да сте ми обяснили нещо?

— Андрей — прекъсна го тя. — Не иронизирайте. Хайде да обмислим всичко спокойно, делово. И най-важното — поред. Да допуснем, че всеки, който се появява на борда на базата, по принцип го наблюдаваме не по-малко от двайсет и два часа. Ако, разбира се, искаме със стопроцентова гаранция да отделим зърното от плевелите. Това мое съобщение не поражда ли у вас категоричен протест?

— Продължавайте.

— Аз казах: „Трябва да го наблюдаваме.“ Но ние вече се изморихме от безкрайни наблюдения, съпоставки, експерименти, анализи и свикнахме повече да се доверяваме на опита, на интуицията си. За осем години човек може много неща да научи. На мен например ми е достатъчно само да погледна и… Вероятно ви е трудно да следите разказа ми?

— Да, но вие продължавайте. Засега ми е ясно едно, че моето появяване тук след осем… хм… осем години отсъствие е за вас най-обикновено събитие.

— Не е съвсем така — възрази му Светлана. — Поточно: съвсем не е така.

— Тогава аз нищо не разбирам — призна си Андрей.

— Ще ви обясня. Работата е там, че вашето внезапно завръщане е уникален случай, но за съжаление то бе възприето тук като обикновено събитие. Освен мене никой… Впрочем тук няма никаква логика. Вие се появихте извънредно ефектно: от облака на снежното изригване, възседнал лавина, трудно беше да познаем машината ви. Десантчиците от южния щурмови лагер не успяха и дъх да си поемат, а вие вече бяхте в хангара на „Япет орбитален“. Дали не забелязвахте опитите им да привлекат вниманието ви, или…

— Ами вие надникнете в хангара и се позаинтересувайте на какво съм долетял. На всичко отгоре и кислородът ми бе свършил.

— Какво съвпадение!…

— Кое е съвпаднало?

— Вашето съвсем неочаквано появяване, странното поведение на Япет и… Дежурните, които оглеждаха старинния ви, лишен дори от признаци на кислородно осигуряване скафандър без колебание ви взеха за ефимер. Няма нищо учудващо…

— За кого са ме взели?

— За ефимер. Екзотът може доста дълго да не диша, но изобщо без кислород не може. Освен това за разлика от ефимера… — Тя погледна Андрей и сама си изкомандува: — Стоп! Виждам, че този термин не ви е познат.

— Улавям смисъла му, но за пръв път чувам да го използуват за човек.

— Не, терминът „ефимер“ не се използува за хора… Ето виждате ли какво става, когато човек се опитва да обясни всичко наведнъж. — Тя се усмихна смутено и потърка с пръсти слепоочията си. — Съвсем забравих, че когато сте се запознали с Копаев, функционерите на МУКБОПР само се досещали за способностите на екзотите да правят матрично-ефимерни копия. И, разбира се, не са знаели, че ефимерните копия могат да съществуват само от час и половина до двайсет и два часа — не повече. Всички ефимери прекъсват еднакво съществуването си: деформират се бързо, сякаш се стапят — и после спокойно се превръщат в блестяща локвичка… На първо време ние се чувствувахме отвратително. После свикнахме. Свикнахме с честите посещения на субектите в блестящи одежди, остротата на реакциите ни се притъпи. Дотам, че понякога само плъзнем поглед и отминаваме край него, нещастния…

— В блестящи дрехи ли казвате?

— Да. Макар че през последната година и половина дрехите им престанаха да блестят. Нашите ефимеролози свързват това с някакви скокове в еволюцията на смерча-феномен. Специалистите от групата на Калантаров посочват други причини… Но във всеки случай удобният индикатор за визуалното разпознаване на ефимерите изчезна. Сега се налага да се вглеждаме във всеки срещнат. Пулим очи един в друг… На пръв поглед дреболия, а животът ни се усложни. Ето ви пресен пример: преди една седмица в северния щурмови лагер някакъв незабелязан навреме ефимер се качил на един катер, издигнал се с него, не се справил с управлението и разбил машината. Впрочем възможно е в същата минута той да е прекратил просто съществуванието си, а машината сама да се е разбила…

— Доживяхме! — помисли на глас Андрей. — Призраци в пилотските кресла на дракарите!…

— Ефимерите не са призраци — възрази му Светлана с добре доловима нотка на тъга в гласа си. — Ние нямаме понятие защо се появяват и защо изчезват, само… Всъщност за нас ефимерите са недълготрайни, но напълно веществени и външно твърде точни копия на един или друг човек… или да кажем, екзот. Ако щете, скулптурно точни копия.

— Външно — натърти Андрей. Пред очите му натрапчиво се мяркаше гърбът на псевдодесантчика в твърдия скафандър „Снегир“… — А вътрешно?

— Ефимерът копира не само облика, но и особеностите на поведението на оригинала. На живия оригинал или на отдавна загиналия — все едно. Някои от нас, общувайки с ефимер, понякога „чуват“ гласа на оригинала. Звукът тук наистина няма нищо общо с копието — илюзията за гласа, колкото и да е странно, се поражда главно от оптическите ефекти. Така че молим да ни извините — при нас има само една категория призраци — призраци на гласове.

— Много уклончив отговор. Предпочитам по-прямите.

— Моля заповядайте. Ефимерите не дишат. Температурата на тялото им е нормална, сърцебиене и пулс не се чуват.

— И това ли е всичко?

— Достатъчно е, за да отклоним нашия разговор. Андрей, вие ще научите всичко от беседите си с ефимеролозите и темпоролозите. И едните, и другите неотдавна стигнаха до извода, че начинът на съществуване на ефимерите по нещо прилича на начина на съществуване на смерча-феномен. Но по какво точно — не е в моята компетентност.

— Разбирам…

— Виждам, че сте разочарован. — Тя се усмихна приятно, меко. — Ще ви кажа под секрет: след разговора си с темпоролозите вие ще знаете за ефимерите много по-малко, отколкото сега… А, да си говорим сериозно, въпросите за физическото съществуване на смерча-феномен и ефимерите са толкова сложни, че само за правилната им постановка бе създаден някакъв специален раздел в теорията за спиралната структура на Пространството-Време. Представям си как искате да си изясните всичко, но не трябва да бързате.

— Жалко, че този полезен принцип не е бил спазван в момента, когато скорострелно са ме взели за ефимер.

— О, вие сте злопаметен!

— Да, имайте го предвид.

— Сега ми е ясно защо вие дори в качеството на ефимер ужасно сте объркали нашето началство. Не току-тъй главният администратор на базата ме предупреди: „Наблюдавайте го внимателно, това е ефимер от някакъв нов тип…“

— Кой е главен администратор?

— Андрей Степанович Круглов.

— А, ето каква била работата!… — изтръгна се от Андрей. — Кажете, Светлана, защо, наблюдавайки ме, не сте могли веднага да отделите зърното от плевелите?

— Аз знаех, че вие не сте ефимер. Мъчех се да убедя Круглов.

— Е, и?

— Нищо особено. Последва поредният никому ненужен конфликт. И аз с безумно нетърпение зачаках кога най-после ще минат тези двайсет и два часа изпитателен срок, за да имам правото да изкрещя в лицето на Круглов…

— Извинете, Светлана, защо са нужни такива изрази — „безумно“, „да изкрещя“, „в лицето“?

Тя помълча малко, намотавайки на китката си края на тънкия шал. Усмихна се и каза тъжно:

— Сигурно от премного чувства. Исках час по-скоро да се срещна с вас, да поговорим… Та аз знаех, че вие сте нормален екзот, че не ви е нужен изпитателен срок и че такъв срок дори е вреден, тъй като реакцията ви на продължителната самота ще бъде по-скоро негативна. — Светлана въздъхна и пусна края на шала. — По начало вие ме зарадвахте с това, че ви бе нужен сън — ефимерите не спят. После, левитацията при вас мина нормално. Вашето недоумение ми показа, че сте още неумел левитатчик. Но когато вие, експериментирайки със себе си, ми демонстрирахте способността си да минавате през стени, аз, да си призная, помислих… Не е трудно впрочем да се досетите какво съм си помислила в този момент…

— А, когато аз… от гимнастическото помещение в банята ли?

Тя кимна.

— Самият аз бях не по-малко потресен — призна си Андрей. — Не знаех, че ще излезе нещо… Просто цветът на стената ми заприлича на тъмна „мембрана“… и реших да опитам. „Мембраните“ са участъци от мъгливите стени между кухините в центъра на смерча-феномен…

— Но нали стените на вашия битов отсек са от метални листове?

— Знам. Разбирате ли… Аз някак си много сериозно си представих, че пробивам „мембраната“. Или обратното, някак много несериозно. Сега дори не зная… Нещо ме накара да опитам. Възможно е да съм опитал просто на шега… и неочаквано стана. Какво… Никой от екзотите ли не може така?

— През стената ли? Не… Вие сте единственият. Ако, разбира се, другите не се научат.

— Не бих ги съветвал — каза Андрей.

— Защо?

— С удоволствие бих се отучил. Усещането не е приятно…

— Болеше ли ви?

— Не, но… Знаете ли, сякаш някой ме обърна наопаки и ме нашиба с коприва по вътрешностите.

— А сега? Мина ли това усещане?

— Да, усещането за вътрешно изгаряне отмина, обаче, знаете ли, чувствувам сърбеж, някакви неприятни бодежи в главата и гръбначния стълб. Странно е и някак си тревожно… Ще ми подскажете ли, Светлана, как ще свърши всичко това?…

Тя се усмихна. После не издържа и се разсмя. Той я гледаше мълчаливо.

— Ох, Андрей, извинете, моля ви се! Глупав смях!… Преди осем години и половина, аз, още студентка, много исках да отида на медицинска практика в системата на Сатурн. Но нима можех тогава дори да си помисля, че тук ще трябва да изслушвам оплаквания на пациентите си от жълти петна в очите след екстрасенсорно пренапрежение; от удари при случайна левитация в полусънно състояние! От сърбеж след проникване… извинете, след „пробиване“ на метални листове! Е, какво мога да ви посъветвам като медик в такъв случай? Старайте се колкото се може по-рядко да минавате през стени. По-често използувайте вратата, преди употреба не забравяйте да я отворите. Или поне се опитайте да избирате за „пробиване“ неметални стени!…

— Вашите препоръки ми изглеждат твърде разумни — каза Андрей, — приемам ги. Наистина по мое време тук стените бяха само от метал… Вие сте права, всичко туй е смешно и следващия път непременно ще се постарая да почувствувам комичното в ситуацията.

— О, велики Космосе! Най-малко исках да ви обидя!

— Вярвам ви. Кажете ми, Светлана, кой още от екзотите освен мен и Аган се намира тук, на борда?

Светлана го стрелна с поглед. След това дълго гледа мълчаливо огъня — не бързаше да му отговори.

— Андрей, вие бяхте последният човек, който видя Аган.

— Така ли? Че къде се е дянал от „Анарда“?

— По-добре попитайте къде се е дянал заедно с „Анарда“. Следите й се изгубиха сред ледените астероиди в Зоната на мрака.

— Избягал е значи!

— Преди пет години в посоката, накъдето Аган откара танкера, бе зарегистрирано подозрително избухване. Специалистите смятат, че то е имало характеристиките на термоядрен взрив. Вероятно това е бил взривът на безектора на „Анарда“.

Андрей стана и се приближи до „прозореца“. Зад тъмните силуети на боровете в заснежената млада гора догаряше пурпурно димната ивица на северния студен залез. Не можеше да си представи, че Аган го няма вече между живите. Още по-трудно му бе да си представи, че Аган го няма вече между живите цели пет години. Не скърбеше. Той вярваше безусловно на всичко, което казваше Фролова, но този разговор му приличаше на странен сън. Преди пет години, преди осем… Да, той със собствените си очи бе видял в долината Атлант стационарния лагер на космодесантчиците и разбираше, че не е възможно да се създаде такъв лагер за две-три денонощия. Да, бе видял в хангара новите „Вюги“, и знаеше, че такива катери чисто и просто нямаше в системата на Сатурн в деня, когато на Япет се появи Петното. Най-после бе станал страдащ очевидец на кошмарните изменения на борда на „Байкал“. Въпреки всичко обаче не можеше да се пренастрои съобразно с поразителното изместване на времето, а като се помъчи да се застави да го стори — изведнъж с отчаяние почувствува, че за пръв път в живота си е близо до истинската паника!… Или че всеки момент при него ще влезе Грижас и с идването му незабавно ще се изясни, че пилотът Тоболски е наивна жертва на хитро замислена и гениално осъществена мистификация, или…

— Разбирам ви, Андрей — чу се откъм камината. — Но дори да стане чудо и тук да влезе Грижас, който сега лети на „Тобол“, все едно тези осем години не могат никъде да се дянат. Осем години, четири месеца и деветнайсет денонощия…

Андрей впери очи в подаващата се над облегалката на креслото подстригана глава на Светлана. Попита я:

— Да не би да четете чуждите мисли?

— Не, но не ми е трудно да отгатна настроението ви. Всяко ваше движение, всеки жест, посоката на погледа ви говорят много…

— Особено когато седите с гръб към мен.

Фролова не се помръдна. Гледаше мълчаливо огъня.

— Моля да ме извините — минутна слабост… — каза Андрей. — Капитан на „Тобол“, предполагам, е Валаев, нали?

— Валаев вече не лети.

Андрей реши, че не е чул добре и попита повторно:

— Как казахте? Валаев вече не лети ли?

— Вината за случилото се с вас той стовари върху себе си и си подаде оставката. Не успяха да го разубедят. Няма да мога да ви опиша състоянието му. Разпитайте тукашните десантчици — някой от тях ще ви разкаже с какви усилия задържаха катера, на който Валаев смяташе да пробие с таран погълналото ви чудовище…

Андрей седна слепешката в креслото.

— Къде и… какъв е сега?

— В Калуга, в академичния музей на космонавтиката. Научен сътрудник в отдела за извънземни открития по темпорология… или нещо от този род.

— Екипажът на „Байкал“… сега основно на „Тобол“ ли е?

— Беше, но къде са в момента не зная… Не забравяйте, Андрей, че всичко това се случи преди повече от осем години.

Замълчаха. Андрей огледа помещението с тъжен поглед. Потрепери, като си спомни, как, идвайки насам, надзърташе в командната, пилотската и навигационната кабина.

— Кажете, Светлана, ще се намерят ли тук заедно с мен и вас поне десетина души?

— Струва ми се, че вие още не сте узрели за общуване с многобройна група. Иначе бих отстъпила мястото си на други заинтересовани лица. Разузнавачът на смерча феномен се очаква с голямо нетърпение.

— Да, вярно ви се струва. А голяма ли е тази „многобройна група заинтересовани лица“!

— На борда на орбиталната база те не са много — около сто и петдесет…

Андрей погледна Светлана.

— На Япет — продължаваше тя — са три пъти повече. Точният брой на заинтересованите лица в района на Япет, включително и аз, разбира се, е шестстотин петдесет и шест.

Мъчейки се да скрие объркването си, Андрей се пошегува:

— Не достига една десетица — щеше да бъде пълно съвпадение с номера на централния кратер на смерча-феномен.

— С ваша помощ пълното съвпадение е налице! — подхвана Светлана. — Вие сам струвате колкото десетина. Поне най-малко.

— Ее… благодаря, разбира се, но откъде го измислихте?

— Моят брат все повтаря, че ако Земята е способна още да ражда хора от вашия тип, земната цивилизация може твърде уверено да плава и по-нататък напред към своя нееднозначен прогрес.

— Вашият брат ме цени високо.

— А знаете ли за кои ваши две основни качества?

— Не.

— За чувството ви за отговорност пред света и за верността ви към дълга.

— Хубави качества. Но тях ги притежава всеки землянин.

— Заблуждавате се.

— Трябва да ги притежава — уточни Андрей.

— Това е друго нещо — трябва… Кажете, Андрей, защо когато ви се представих, не ме попитахте дали не съм роднина на Март Фролов?

— Избягвам да задавам твърде често еднотипни въпроси.

— Твърде често ли?

— Имам такова впечатление… Като че ли съм разговарял с брат ви преди три денонощия. Доста странният му отговор е удивително свеж в паметта ми. Между другото моята памет е твърде силна — осемгодишният срок не значи нищо за нея.

Светлана се усмихна слабо.

— Зная какво ви е отговорил брат ми, но на него наистина му е омръзнало да отговаря на този въпрос. По онова време в системата на Сатурн вече е имало около десетина наши роднини и еднофамилци, а като допълнение съм пристигнала и аз…

— Къде е сега Март?

— На Земята. В Института по пространството и времето той сега, може да се каже, е дясната ръка на самия Калантаров, един от водещите специалисти темпоролози. А всичко започна с това, че на бъдещия темпоролог му отнеха визата и му предложиха да напусне с танкера „Аелита“ системата на Сатурн. И той бе принуден да го направи. — Светлана погледна събеседника си отстрани и поясни: — Това беше, когато вие не се върнахте навреме и стана ясно, че нямате повече кислород.

— Разбирам. А имаше ли опити да се проникне след мен в недрата на смерча-феномен?

— Имаше. Безброй са опитите да се проникне там и с флаинг-машини, и с гъвкави манипулатори, и със снаряди със сондажни устройства. По различен начин се опитват да сондират вътрешностите на темпор-обекта… Моля да ме извините, но точно така наричат сега смерча-феномен. И до ден днешен за сондиране се изразходват много средства и усилия, а резултатите, както предсказваше Март, са скромни. Когато на Япет пристигнала „Вивера“, от процепа, за който вие сте съобщили, била останала само една плитка, запълваща се дупка. Космодесантчиците били вече готови да се спуснат в нея, но буквално на няколко метра от входа й атаката се провалила. Започнали всевъзможни чудеса и десантчиците отстъпили назад, като пожертвували затъналия дълбоко катер. Добре поне, че хората успели да се спасят…

— Свръхскърцане ли е имало?

— И свръхскърцане, и обръщане наопаки, а най-неприятното — парализа на мускулите, които управляват движението на очната ябълка. За щастие всичко мина.

Андрей поклати глава.

— Тогава нищо ми нямаше на очите… А после? Процепът съвсем ли се затворил?

— Да. Всъщност с това започна и епохата на сондиране на темпор-обекта с всевъзможни апарати. Който и да е апарат, от какъвто и да е материал, потопен в това чудовище, от която и да е страна, под каквото и да е налягане, се движи в облакоподобната маса със смешна скорост: около една двайсета от километъра в година. Ако се поинтересувате от дължината на кабелните шлейфове на първите ни сонди, ще научите, че за повече от осем години сондите са навлезли в недрата на темпор-обекта на четиристотин метра…

— Казвате, че Март е предсказал това?

— Той много скоро разбра, че белезникавият колос не е просто екзотичен коктейл от добре познати физически свойства. Когато на „Титан-главен“ дойде съобщение за резултатите от изследването на „дупката“, той заподозря, че става въпрос за ясно локализиран обект от някакво видоизменено пространство-време! Март бе до гуша зает — изпращаше на Япет люгера „Вомбат“ с поредната група десантчици, но успя да подготви за екстреното заседание на научния съвет малък доклад, или, както сам казваше, „докладна бележка“. В тази „докладна“ феноменалното явление на Япет за пръв път бе наречено „Спирална структура на далечното действие на темпор-пространственото огъване“, а белезникавата повърхност на Петното — „оптическа граница на темпор-огъването с местен профил.“ Оттогава в научните кръгове смерча-феномен започнаха да наричат „темпор-обект“, а „Забележката на Фролов-Тоболски“ използуват като увод в „Общата темпорология“.

— Какво общо има тук моята фамилия?

— Не толкова вашата фамилия, колкото вашите наблюдения — възрази Светлана. — Те помогнаха на Март да обоснове и защити пред научния съвет много нужната в ония първи денонощия работна хипотеза. Математическата обосновка на хипотезата си Март направил едва ли не в движение, докато изпълнявал организационните задачи час и половина преди изтичането на визата му, но тази обосновка сега се счита класическа в темпорологията… На същото заседание между впрочем научният съвет настоятелно поискал от УОКС да предаде незабавно „Байкал“ за орбитална база на разузнавачите на темпор-обекта. Още тогава било ясно, че на изследователската група й предстои да расте количествено.

— Страстите, изглежда, са се били разпалили не на шега — предположи доста уверено Андрей.

Светлана кимна:

— Да, беше бурно време… Но някак си всичко се оправи. Колонията край Япет постепенно се стабилизира, Март свикна да ръководи работата на изследователите на темпор-обекта „дистанционно“, както сам казва. Впрочем дистанционният стил на ръководство го измъчва и веднъж в полугодието той неизменно подава заявление за преразглеждане забраната върху визата му. И всеки път УОКС му отговаря акуратно със стандартно-вежлив отказ.

— А той какво друго очаква?

— Виждате ли… Март, кой знае защо, през цялото време бе убеден, че вие не сте загинали и че непременно ще се върнете. „Такъв човек няма да се загуби дори в гънките на темпор-огъването“ — казваше той за вас. По време на телевизионните сеанси той направи много опити да обясни с помощта на математически изчисления на мен и на другите, че еди-коя си формула предсказва в края на деветата година рязко свиване на границата на темпор-огъването и че вие имате шанс да издържите до този момент. Нищо не разбирах от доводите на математическата му логика, но те не ми и бяха нужни. Аз и така знаех, че вие ще се върнете. Чувствувах, че трябва да се върнете малко по-рано, отколкото обещаваха формулите на Март!… В мене течеше някакъв странен ток на постоянно очакване.

„Наистина «Япет-орбитален» не е «Байкал» — мина му през ума, — а орбитална психолечебница.“

Светлана обгърна събеседника си с очарователния поглед на широко отворените си сиви очи и Андрей почувствува как клепачите му неволно трепнаха.

— Не се безпокойте — каза тя, — аз наистина не мога да чета мислите ви.

— Но можете да отгатвате настроението ми, а това е почти същото — възрази й той.

— Като медик съм длъжна да отгатвам настроението ви… Изглежда, ви смущава повишеният, както се изразява Март, потенциал на моите съпреживявания спрямо вас…

— Да, в определени моменти от нашия разговор започвам да се чувствувам, кой знае защо, едва ли не ваш роднина. Но с Март сме поне задочно познати!

— Не мога още веднъж да не похваля вашата вече похвалена от самия вас силна памет — каза тя насмешливо и тъжно. — Надявах се, че нашето познанство ще бъде по-продължително…

— Извинете — прекъсна я той, — но стига сме говорили със заобикалки. Какво да правя — наистина не помня къде сме могли с вас да…

— Тук — промълви тя.

— Къде е това тук? В системата на Сатурн ли? Или в Далечния космос изобщо?

— На борда на „Байкал“, в приемния кабинет на Грижас, тоест в съседното помещение. Кога ли? Преди осем години и половина. Впрочем по вашата скала на времето съвсем наскоро… Минали са някакви си два месеца.

— А, ето коя сте била?… — Андрей с облекчение се разсмя. Той веднага си спомни корабния шампионат, втората си поред победа не по точки, а с нокаут, ироничните поздравления на Грижас, който преглеждаше в кабинета си пострадалия в суровия бой нос на победителя. Зад пулта на отвратително съскащия физиотерапевтичен апарат асистираше дългокрако, от петите до главата забулено в бяло момиче, което Грижас, както обикновено, му представи твърде церемониално: „Струва ми се, че не се познавате, нали? Сега моментално ще поправим това. Моята млада колежка, медик-стажантка Светлана. Колежката временно — до пристигането ни в системата на Сатурн — изпълнява много отговорните и, направо казано, много почетните задължения на рейсов медик в сектор П. Но тъй като в пътническия сектор поводите да демонстрира медицинското си майсторство са доста по-малко, отколкото в нашия, ние с колежката делим поравно плячката, която ни пада от време на време в двата сектора. Днес имаме късмет — в ръцете ни попадна най-големият албатрос на Далечния космос… Виждате ли, пострадала е хрущялната основа на носа му. Какво ще правим, колежке?… Тъй вярно — маска на Румкойл… Чувате ли, Андрей Василиевич? Колежката предлага радикален начин за лечение и след десет минути ще можем да ви поздравим не само с победата, но и с оздравяването ви. Ето че се запознахте. Моля да се обичате, няма да се побоя от думата, един друг, да си оказвате взаимно внимание. Убива ли ви маската?“ Грижас беше в добро настроение. Не бе изключено и настроението на колежката му да бе такова, но момичето много се смущаваше.

Пациентът също бе в добро настроение, та направи изпод маската на Румкойл някакъв подобаващ за случая комплимент. Не по нечий адрес, а изобщо за медицината. Обаче нещо стана с коефициента на разсейване и целият комплиментен заряд се стовари върху беззащитните емоционални центрове на младата, неопитна стажантка. Това трябваше да се очаква: той бе твърде известен първи пилот на единствения в света „свръхполилей“, зрял мъж, с приятна външност, в разкошна униформа — на гърдите с албатрос и златна лилия, а тя — млада птичка, за пръв път изпърхала в Далечния космос. Разбра го, но беше вече късно. Опитвайки се да я погледне изпод неудобната маска, той само подсили ситуацията: все пак успя да види с крайчето на окото си нещо алено зад пулта върху бял фон. Никога не бе мислил, че нормалната човешка кожа може да почервенява до такава степен.

И ако Светлана не бе заговорила за това, той за нищо на света не би се сетил, че онова дългокрако, постоянно изчервяващо се (без особен повод!) неоформило се още момиче с поривисти движения и тази вече уверена в себе си, макар на вид още много млада жена, прелестен профил и плавни жестове, са един и същ човек!

Като обясни честно на събеседничката си своя тогавашен безпричинен изблик на веселие, Андрей й се извини и изрази убеждението, че сега те като стари познати — почти приятели — много по-лесно ще общуват. Светлана, изглежда, разбра това по своему.

— Да, сега ние с вас сме почти връстници — промълви тя и събирайки безцелно в шепата си провисналия край на белия шал, добави тихо: — Много ви чаках… Много. През целите тези осем години улавях върху себе си съчувствени погледи… различни погледи, но вярвах, че ще се върнете. Знаех.

— Защо? — откъсна се от езика му съвсем неуместен, глупав въпрос и той изведнъж се почувствува истински глупак.

— Защото аз… ви обичам — каза просто тя. — И това започна при мен много по-рано, отколкото мислите.

Той не каза нищо. С бавно, меко движение Светлана свали от креслото дългите си, удивително стройни крака и плавно стана. Андрей се опомни, скочи също, неволно изправи раменете си и се изпъна. Ръстът й го порази. Разбира се, личеше, че удобно разположилата се в креслото жена е доста висока, но на него и през ум не му минаваше, че може да е почти колкото него.

— Не зная… изглежда, и така се случва: разглезен от внимание герой с приятна външност, известен пилот в красива униформа, с лилия на гърдите — продължаваше Светлана. — Да сигурно така се случва. Но при мен всичко бе по-иначе. Уплаших се, когато счупихте перилата и паднахте в пропастта от високата тераса на нашата къщичка в хималайската туристическа база „Гъливер“. Още повече се уплаших, когато видях отблизо обляното ви със замръзнала кръв яке, окървавеното ви лице, парчетата биопласт по небръснатата ви буза. Беше много страшно, когато, преодолявайки слабостта си, вие с мъка вдигнахте глава, напъхахте в устата си с вдървена ръка шепа сняг и усмихвайки се със здравата си буза, попитахте едно от зяпналите ви момичета ще се намери ли в нашето бунгало телефон, чист биопласт и нещо по-подходящо за ядене от изпоплашените ученички. После цялата група ходихме да гледаме откъде бяхте „скочили“ в нашата долина. Човекът, който ни показа мястото, сигурно грешеше, защото оттам само птица можеше да долети…

Светлана се отдръпна към „прозореца“. Подчинявайки се на едва забележимия й жест, добре запрограмираната битова автоматика смени бедния пейзаж на сивата зимна вечер с безбрежна звездна нощ. И Андрей отново неволно обърна внимание на осанката на събеседничката си. Плавните й движения бяха грациозно-изящни… Създаваше се впечатление, сякаш от дълго време не е била на Земята и тялото й вече е свикнало да живее изключително в условията на намалена гравитация. Но да не бъдеш толкова време на Земята, също е възможно само при изключителни обстоятелства. Да кажем, ако УОКС е разпуснал отделите си ОТ и ОЗ („Охрана на труда“ и „Охрана на здравето“). Гледаше я и чувствуваше, че е нещастен. Беше вече разбрал всичко и почти не я слушаше. Думите й вече нямаха значение. Него във всеки случай те не трябваше да вълнуват.

— Пилотът с приятна външност — продължаваше Светлана — се появи в живота ми също много преди вие да заслужите златната лилия. В едно от предаванията на Агенцията за извънземна информация видях лицето ви и разбрах, че сте втори пилот на балкера „Фомалхаут“. Така се развълнувах — не ме свърташе на едно място. Дълго не можех да разбера защо… Поръчах си видеокопие на това предаване и оттогава стереопортретът на втория пилот на балкера „Фомалхаут“ бе постоянно с мен. И изведнъж — о, вълшебна случайност! — двамата се оказахме на един и същ кораб! Можех да ви виждам почти всеки ден, и то отблизо, понякога да разговарям с вас! А имаше и моменти, когато можех наяве да се докосна до героя на моите девически сънища!… Знаете ли, бях щастлива. Сигурно ви е трудно да разберете такова щастие, но повярвайте ми — аз бях щастлива. Внезапно вие заминахте на разузнаване — и се случи… това, което се случи. Направих всичко възможно да замина на Япет като помощник-медик на група десантчици с люгера „Вомбат“. Опитвах се нееднократно да превзема с атака непроницаемо-лепкавите стени на белия исполин и плачех от безсилие под акомпанимента на ехокашлиците. После, когато по време на една телевизионна среща Март ми обясни с много усилия физическия смисъл на идеята за темпор-огъването и ме посъветва да обърна внимание на скоростта на проникването на сондите, разбрах, че там не може да се проникне с груба сила. Трябваше някакъв друг начин. Но какъв?… „Ако темпор-огъването — мислех си аз — е резултат от дейността на неземен Разум, нима той няма да ме разбере?“ С часове стоях край-стените на чуждозвездната крепост, но и така не можах да видя нещо поне, което да прилича на вход в нея. Белезникавото чудо прояви пълно равнодушие към моите сълзи и молби… Като стоях пред стените му, аз често намирах съзвездието Дева, дълго гледах Спика — лъчите й ми приличаха на струни, от които звучи омайваща мелодия… В края на краищата всичко това можеше спокойно да се припише на моето болно въображение, но само като споменах на Март за „звънкострунната Спика“, той ме погледна с несвойствен за него разсеян поглед и прекъсна връзката. Цяла седмица изчислявали нещо с Калантаров, вдигнали на крак всички в института, а после Март с учудване и възторг ми съобщи, че моята „звънкострунна“ най-добре от всички други звезди от този клас отговаря на условията за съществуване на вектор на далечното действие на темпор-огъването. Честно казано, така и не разбрах какво представлява „векторът на далечно действие“ в ракурса на теоретичната темпорология, но аз си имах свой ракурс. Просто чувствувах добре, че Спика звучи във въображението ми като струна, защото вие се движехте някъде там, в тая посока… Това е всичко… Останалото го знаете.

Тя млъкна неочаквано, сякаш се бе опомнила и съжаляваше, че бе дала воля на думите и чувствата си. Андрей очакваше това. Бе сигурен, че Светлана ще разбере: тя си е тя, а той е екзот и така всичко се изчерпва. Не са нужни лъжливи ситуации. Заради такива лъжливи ситуации между него и Валентина всичко свърши.

— Значи, казвате, Спика — продума той, за да наруши неловкото мълчание. — Като че ли е така. Когато експериментирах със себе си, се убедих, че възприемам ултравиолетовите лъчи като пламтяща белота. Ако се съпоставят океаните от пламтяща белота, които ме обгръщаха там, и обстоятелството, че Спика е аномално мощен източник на ултравиолетово излъчване, може с голяма вероятност да се твърди, че съм виждал именно Спика. По-точно — нейната ултравиолетова корона. Така предайте на Март при следващата ви телевизионна среща.

— Вече ще се наложи сам да обсъждате с Март подробностите от вашето разузнаване. — С леко махване на ръка Светлана върна зимно-вечерния пейзаж на „прозореца“ и добави: — При това днес, и то твърде скоро. Сякаш в отговор на вашия упрек по повод „заговора на мълчанието“ ние още днес ще започнем да ви включваме в сферата на назрелите дискусии. След час и половина ще имате петдесетминутна връзка непосредствено с Института по пространството и времето.

— Да, време е да се запозная с брат ви — съгласи се Андрей и попита делово: — Кой ще бъде пръв?

— За какво говорите? — не го разбра веднага Светлана.

— За реда на връзките, естествено. Или на въпроса: „Как си?“, който отправяте към брат си, вие два часа чакате търпеливо отговор?[1]

— Представете си — вече повече от три години между нас има двустранна връзка.

— Тоест как така?…

— Тоест приблизително със скоростта на видеотекторната връзка например между Москва и Ангарск — поясни тя. — Не ме гледайте така недоверчиво — не ви лъжа.

— „Зенит“ — „Дипстар“!… — досети се Андрей.

— Малко по-сложно: Земя — „Темп-2“ на Луната — „Зенит“ — комплекса „Дипстар“ — „Темп-3“ в нашата система. Свръхбързата двустранна връзка между Земята и системата на Сатурн е първият практически резултат от многогодишното изучаване на темпор-обекта.

— Не е малко.

— Да. Но Т-връзката е необикновено скъпо удоволствие и не я използуват често.

— По време на Т-връзката ще се постарая да не допускам дълги паузи — пошегува се разсеяно Андрей.

— Но никой в целия свят няма да ви осъди, ако през следващите петдесет минути двустранна Т-връзка изобщо не спазвате регламента за паузите.

Андрей долови многозначителността на интонацията й и разбра за какво намеква. Едва мърдайки неочаквано вдървените си устни, той попита с надежда:

— Кога? Още днес ли?

Светлана му кимна мълком. Без да сваля очи от нея, той попита:

— Лилия… сама ли ще бъде?

— Виждате ли, Андрей…

— Достатъчно. Може да не продължавате.

— Но вие трябва да знаете! — додаде рязко (почти извика) Светлана. — Когато на всички им стана ясно, че не сте ефимер, администрацията се опита да влезе във връзка с вашата — простете, ще говоря направо — бивша жена. Валентина Николаевна Гуляковска не можа да намери в себе си…

— Гуляковска ли? — прекъсна я Андрей. — Правилно ли чух сегашната й фамилия?

— Да.

— Е… това е последното нещо, което исках да науча за Валентина Николаевна. — Андрей погледна часовника си. — Скоро ли е първата Т-връзка?

— След около четирийсет минути. След два часа пауза е втората. После, разбира се, ако нямате нищо против на първа палуба ви предстои среща с Аверян…

— Копаев ли?! Той тук ли е?!

— Тук са мнозина от вашите познати.

— Светлана, а къде са сега Кизимов, Йонге, Нортън, Лоре? Не питам от празно любопитство… Волю или неволю, но с тях четиримата, предполагам, сега съм в една компания.

— Разбирам ви — Светлана кимна. — Всички екзоти са тук — в този, както се изразяват десантниците, в този „измъчен регион“. Кизимов командува щурмовата група в южния лагер, Нортън — в северния. Йонге решава проблемите на десантно-техническото осигуряване на двата щурмови лагера. А пък Лоре (за учудване на всички) така се е увлякъл от темпорологията, че както казват, имал дори научни успехи. Поне аз съм чувала как Март в разговори с местните темпоролози често се позовава на ефекта на „периферната Т-дивергенция“, за пръв път описан от Жан Лоре. Между другото, именно ефектът на Лоре лежи в основата на изчисленията на темпор-вектора за Т-връзка… Казвам ви всичко това, Андрей, за да ви убедя, че животът на екзота не е така ужасен, както си го представяте на пръв поглед.

— Благодаря ви, Светлана, за моралната поддръжка, но не е нужно да ме успокоявате. Насочвайки се насам, на среща с вас, за да не плаша много медиците, аз се освободих от чуждородния заряд, като докоснах с двете си длани екрана в гардеробното помещение на моя битов отсек. Но има ли голяма полза от това? Все едно аз нито за миг не забравям за „черната следа“ зад гърба си. Като ви слушам, не мога да не взема предвид, че вие по инерция все още виждате в мене човек и все още ме поставяте на едно стъпало със себе си. Но щом като само чуждородният заряд отново започне да се проявява, вие ще почувствувате монстъра в мен и с отвращение ще се отдръпнете. Аз съм екзот, Светлана. С други думи, аз съм монстър сред вас — нормалните хора!…

— Тук няма хора — каза тихо Светлана. — Тук всички са екзоти.

— Как? И вие ли?

— И аз. И Круглов. И Копаев. С една дума — всички.

— Всичките… Шестстотин петдесет и шест ли са екзоти?!

— Шестстотин петдесет и седем — поправи го Светлана. — Тук има само екзоти…

Бележки

[1] Информационните сигнали на който и да е вид електромагнитна връзка могат да преодолеят разстоянието между Земята и Сатурн за не по-малко от час дори при най-благоприятното разположение на тези планети относително една спрямо друга.