Сергей Павлов
Лунна дъга II (1)

Човекът без лице
Вместо пролог

Навън беснееше виелицата. Снежните вихри кръжаха, свиреха разбойнически в непрогледната тъмнина и се удряха със сила в стъклата. В хола беше полутъмно, топло и уютно. Прозорецът като голямо черно огледало отразяваше трептенето на пламъците в камината. На дървената стена висеше часовник — обикновено цифрово табло, снабдено с механизъм, който имитираше тракане и ежечасно биене. Дървата в камината пращяха, миришеше на борова смола.

Албертас Грижас седеше в удобно широко кресло, покрито с меча кожа, и се наслаждаваше на уюта. Протегнал крака в домашни чехли, той препрочиташе Гогол. Стъпалата му приятно туптяха. По време на ски-разходката вятърът бе издухал от главата му всички дневни грижи. А вечерта, след настройването на апаратурата за поредния сутрешен преглед, от нея се бяха изпарили и половината му грижи за следващото денонощие. Чувствуваше необикновена лекота в мислите си, но не искаше да разсъждава за чисто медицински работи. Пък и не беше необходимо. Тукашните юнаци, сякаш специално подбрани, бяха безнадеждно здрави — начело с шефа си Беломор. В сектор К медицината се бе превърнала в спорт: колоездене, ски, басейн, бокс… и тем подобни. В сектор П обстановката беше почти същата. В разговорите му с колегите от този сектор медицинската тема отдавна бе преминала в сферата на професионалните спомени. Така можеха и квалификацията си да загубят… Добре му е било на Гогол. Перо и хартия — нищо повече не му е било нужно за работа.

Познатата от детството, но позабравена в зрелите години повест „Вий“ го увличаше сега не със сюжетните перипетии, а с музикалността на словесния ритъм. Това беше музика в проза — с „алегрото“ на емоционалното напрежение и „адажиото“ на спадовете. „Ковчегът се стовари с трясък сред черквата… Сърцето на философа туптеше силно, пот се лееше по лицето му; но окуражен от кукуригането на петлите, той дочиташе бързо страниците, които трябваше да е прочел вече.“ Книгата беше стара, едно от последните издания на целулозна хартия, и Грижас с интерес разглеждаше при светлината на камината озвучените с примитивна техника еднопланови илюстрации: пейзажите, красивия и строен философ Хома, прелестната господарка вещица, „груповите портрети“ на някакви окултни същества — от преизпълнените с високомерие демони на мрака до мъртъвците-вампири с един ранг по-долу…

Над главата му блесна светлина.

— Разрешавам телепосещението — произнесе Грижас приетата фраза за автоматичната двустранна връзка.

Посетителят не се появи.

Грижас обгърна с очи слабо осветения от огъня в камината хол, погледна тавана: дървените греди, украсени с резба, сякаш потреперваха под напора на снежната буря. В края на краищата някой можеше да е сбъркал, като е избирал индекса на видеоабоната. Но в такива случаи телепосещението се отменяше със син светлинен сигнал, а сега нямаше нито посетител, нито синя светлина. Грижас погледна розовите цифри на часовниковото табло и със съжаление сложи настрана книгата — беше късно, почти полунощ. Хвана се за облегалките на креслото и вече се канеше да стане, но така и замря с отворена уста и вдигнати от учудване вежди. Пред него, направо от въздуха, изникна някакво едро, широкоплещесто привидение…

На пръв поглед това беше класически средновековен фантом, увит в нещо бяло от главата до петите. Нееднаквите (направени навярно набързо) отвори за очите разваляха донякъде общото впечатление.

— Добър вечер — проговори фантомът на английски. Гласът му беше глух и неприятно гъгнещ — като при силна простуда.

— Добра полунощ — поправи го Грижас нарочно по руски и добави, забавлявайки се, — милорд.

Двуезичната реч задействува (изглежда за пръв път между тези стени) автоматичния експрес-преводач. Чуваше се как, шумолейки и вибрирайки, лингверсорът панически търси матрица, адекватна на простудно-гъгнивия глас на посетителя. Деликатният фантом (явно в разрез с обичаите на наглите англосаксонски призраци от замъците) бърбореше извинения:

— Моля да ме извините великодушно. В такъв късен час…

В този момент се чу имитираното часовниково биене: „Бам… бам… бам…“ Беше полунощ. Грижас с удоволствие почувствува, че се потапя в атмосферата на мил домашен телевизионен спектакъл.

— Нищо — каза той. — Вие се появихте дори малко по-рано от традиционния за мъртъвците-привидения час. Добре дошли в моя… хм… в моята ловна хижа. Заповядайте. Седнете там… ъ-ъ… у дома си — в пъкъла.

— Благодаря, ще постоя прав. Повярвайте ми, чувствувам се неловко…

— Но моля ви, господине! — Грижас се помъчи да смекчи ситуацията с безгрижно махване на ръка. — Мен като медик повече ме вълнува дефектът на вашата носоглътка. Надявам се, че няма простуден характер, нали?

— Да, няма нищо общо с медицината. Чисто и просто — стиснат с пръсти нос.

— Е, олекна ми, щом е тъй. — Грижас опипа с очи бялата фигура на гостенина и попита: — Робата ви, измайсторена от спално бельо, и всичко останало ме карат да мисля, че въпросите от типа „с кого имам честта?“ са излишни, нали?

— Съжалявам, но името ми ще остане в тайна. И нека моят английски не ви смущава. Принуден съм да маскирам речта си с език, който не ми е роден. Не искам да ме познаете по гласа.

Тройна предпазна мярка: изменен от „простуда“ чужд език в съчетание с превод. Остроумно, но не е ли твърде много за един домашен телевизионен спектакъл?…

Заинтригуваният Грижас чувствуваше, че посетителят има намерение до края да упорствува в тази игра. Още по-любопитно му бе затова да го познае. Среднощният куриер от отвъдния свят стоеше спокойно изправен — бял двуметров стълб. Кой имаше такъв ръст? Леонид Хабаров ли? Денис Лапин? Егор Бакланов? Михайленко? Или Круглов?… Тук почти всички или поне повече от половината бяха толкова високи. Рядко високи и стройни хора. И упорити на всичкото отгоре. Ах, тази прословута сибирска амбиция! Сибир, разбира се, е пъпът на Земята. Ако не и пъпът на Вселената.

— Интересно, господине, интересно… Ами ако успея все пак да ви позная?

— Надявам се, че няма да можете. Запазвайки своето инкогнито, аз се грижа за вашето спокойствие. — Грижас не можа да сдържи усмивката си, а гостенинът добави: — Не бива мимолетният ни контакт да се превърне за вас в нещо като сериозно произшествие с детективски характер…

В думите на посетителя Грижас долови намек. Смисълът на намека наистина остана неясен, но той, кой знае защо, си спомни загадъчната история отпреди осем години с „чужденеца“ на борда на „Лунна дъга“. Току го бодне тоя спомен като трънче в най-неподходящия момент и място. Безполезен като ланшния сняг, а го боде все в старата рана, неутоленото любопитство… дявол да го вземе!

— Ако идвате при мен по някаква работа, милорд, по-далновидно би било да се появите с вдигнат шлем.

— Не съм сигурен. — Посетителят пристъпи от крак на крак и гънките на екстравагантната му дреха се раздвижиха. — Моля ви, нещо повече — препоръчвам ви да приемете маскировката ми като наложителна. По този начин ще избавите себе си от ненужен преразход на интелектуална енергия, а мен — от твърде вероятното мъмрене по служебна линия.

Това беше деликатен, но доста откровен натиск. Грижас присви очи:

— Всъщност на кого и на какво служите?

— На хората. На прогреса.

— Похвално! Аз също им служа. А на кой сектор, ако не е тайна?

— Тайна е. Моят сектор е Международното управление за космическа безопасност — Източният филиал.

— А, ето каква била работата!… — проточи Грижас, изменяйки тона на разговора.

— Много ми е неприятно, че нашите сектори влязоха в допир — изрази съжалението си посетителят. — Но ми е нужна консултация — по въпросите на физиолептиката^[1].

— На физиолептиката ли?… А по-конкретно?

— По-конкретно става дума за физиолептическа карта.¤

— Пълната ФЛ-карта на вашия организъм се намира, както му е редът, във ФЛ-картотеката. И то доста далеч оттук — в отдела за контрол и диагностика на Международния център по космическа медицина. Би трябвало да знаете.

— Зная. Интересува ме чии ФЛ-карти са у вас. Тук, на място. Нали правите някакви наблюдения по време на профилактичните медицински прегледи.

— Това, с което разполагам, не може да се нарече ФЛ-карти. Имам само някои фрагменти — биоритмика, основни физиологически параметри… Тук просто не са необходими пълни ФЛ-карти — не сме нито клиника, нито курорт. Макар, честно казано, обстановката много да прилича на курортната.

— Ех, да имах вашия оптимизъм! — изгъгна тъжно гостенинът.

— Няма нищо по-просто от това! — подхвана незабавно Грижас. — Щом вашето настроение е пряко зависимо от такива дребни неща като обемната кардиоснимка или, да кажем, анализа на енцефалоритмиката, аз буквално за трийсет минути ще ви върна изгубения оптимизъм. За наше общо удоволствие.

Посетителят не отговори. „Службата за космическа безопасност е закъсала — реши Грижас, като гледаше неподвижните гънки на маскировъчното одеяние. — Мисли усилено какво да прави.“ Паузата се проточваше неприятно.

— В края на краищата аз съм професионален медик. Разбирате ли? В рамките на лекарската тайна винаги ще се намери място за лични и дори за ведомствени тайни.

— Не става въпрос за мен — отговори гостенинът. — Виждате ли, трябваше да получа самостоятелно, без чужда намеса, ФЛ-картата на един човек, който се намира под вашата опека. Тоест трябват ми всичките физиологически данни, отразяващи състоянието на организма му през последните две денонощия.

„Значи са подготвили тайна апаратура — помисли си Грижас. — Канал за регистриране, ФЛ-монитор… И не е станало нищо. Ама че самостоятелност!“

— Аха, шпионаж на биотоково равнище ли? — попита той, присвил очи. — Или на хормонално?

Гостенинът не прие шегата:

— Няма нищо противозаконно! Не е нарушен нито един параграф от Световната конституция.

— Нарушен е здравият разум. Трябваше да предвидите участието на специалист в работи, които за вас са твърде екзотични… Е добре, какво не ви излиза в „нелегалната“ физиолептика?

— ФЛ-мониторът ми отказа. Снощи го включих по инструкцията. Зеленият сигнал светна и всичко беше наред. Утре сутринта мониторът трябваше да се изключи автоматично. Но това е станало днес. Преди да си легна, отидох да видя сигналната светлина и вместо зелена видях червена. Ето накратко…

Грижас закима съчувствено:

— Инструкция, включил, дошъл, видял, зелена, червена. М-да… Изглежда, няма да мога да проверя монитора ви. Сигурно е скрит старателно в недрата на някаква друга апаратура и до него човек просто не може да припари. Прав ли съм?

— Абсолютно.

— Не остава нищо друго, освен да използуваме моя монитор. Утре някъде следобед ще намеря време и ще съставя подробен „опис“ на физиологията на интересуващия ви човек. При това ще го направя в достатъчна степен професионално и — отбележете! — легално.

— Следобед ще бъде късно.

— Защо?

— Следобед този човек няма да бъде вече тук.

— Сигурен ли сте? — позволи си Грижас да се усъмни.

— Да. Трябва да запишете неговата ФЛ-карта по време на сутрешния медицински преглед, не по-късно. И се постарайте да го направите така, че той да не забележи.

— Какъв е смисълът на такава презастраховка?

— Не трябва да го безпокоим. Предстои му сериозна работа.

— Така ли било… Но тогава вие просто сте длъжен да обсъдите тази предстояща работа с мен като с медик.

— Не, не съм длъжен. Разбирам тревогата ви, но, повярвайте ми, не е наша задача да обсъждаме аспектите на тази работа.

Грижас мълча една минута, обмисляйки ситуацията. Забавната среща с фантома неочаквано се превърна в твърде тревожна детективска история. Беше ясно, че „опитният заек“, избран за някакво секретно мероприятие, не беше обект на разследване от страна на службата за космическа безопасност. Мероприятието криеше в себе си безспорно риск за здравето, иначе нямаше защо субектът в бяло да се мъчи да получи физиологическите характеристики на „заека“ в навечерието на събитията. Замисълът беше прост: да се сравнят двете нови ФЛ-карти, записани преди и след събитията. Само едно не беше ясно: кое бе накарало службата за космическа безопасност да замисли това дело без участието на медик?

Впрочем…

— Кой планира задачата ви? — попита Грижас. — Искам да знам дали в инструкторския състав е имало поне един медик?

— Имаше, разбира се, и то няколко.

— И още един въпрос. Човекът, комуто имате намерение да отредите ролята на опитен заек, дал ли си е съгласието?

— Вижте… Е, общо взето, не се вълнувайте за това. Никой няма намерение да го кара насила. За работата, която му предстои, той, естествено, знае, но не с всички подробности.

— Добре… Макар че не мирише на нищо добро. Да, в такава обстановка чувствувам, че ще е от полза да имате в ръцете си неговата нова ФЛ-карта…

— „От полза“ не е думата. Ние сме длъжни да я имаме.

— Между впрочем — забеляза сухо Грижас — тук само един човек има право да ми заповядва: Ярослав Иванович Валаев.

— Безусловно. Аз само се опитвам да ви убедя. И мисля, че…

— Правилно мислите, ще направя всичко необходимо. Е, та кой е този мой… а едновременно и ваш подшефен.

След кратка пауза гостенинът отговори тихо:

— Андрей Тоболски.

Грижас онемя. Нужни му бяха няколко мимически движения, за да затвори полуотворената си уста и да възвърне нормалния израз на лицето си.

— Каквооо? — Той стана от креслото, мина през обемния образ на посетителя и се върна обратно. — Шегувате ли се?

— Щеше да е глупава шега — възрази призракът.

Грижас го погледна и завъртя каминната ръчка да регулира пламъка на пращящите цепеници.

— Извинете, господине, но… вие с ума ли сте си?

Гостенинът не отговори.

— Без да искам, започвам да се съмнявам: известно ли ви е кой е Андрей Василиевич Тоболски и каква роля изпълнява тук?

— Помощник е на Валаев. Второ по значение лице на кораба.

— Зависи как ще се погледне. В шахматната игра царицата също е втора по значение фигура. — Грижас пъхна ръце в джобовете на пижамата си. — Добре е замислено. Разигравайки някаква своя комбинация, вашето ведомство смята да направи рискован ход с нашата царица… Аз съм решително против участието на Тоболски в подобни авантюрни истории. Дори рискът да е минимален.

— Ето защо, Албертас Казиевич, предвиждайки вашата позиция, ние не искахме излишно да ви безпокоим. Но по моя вина нищо не излезе, извинете.

— Вие… ние… — намръщи се Грижас. — Като че ли не сме в един колектив. Като че ли аз трябва да бъда загрижен за нашата обща безопасност повече от вас, служителя по безопасността. Дори е странно… Разбирате ли? Странно!

— Но това няма да ви попречи да направите ФЛ-картата, нали? А за да не останете с впечатлението, че ви разиграваме и мамим, можете всеки момент да обсъдите с Ярослав Иванович подробностите на нашия разговор. — Посетителят раздвижи белите си дипли и добави учтиво: — По всяко време, когато ви е удобно.

— Не се безпокойте, няма, разбира се, да будя Валаев сега. Та казвате — той знае за вашия замисъл и Тоболски?

— В необходимия обем.

„Това донякъде променя нещата“ — помисли си Грижас.

— Разбира се, осъзнавам особената важност на секретните мероприятия на вашето ведомство — каза той, стараейки се да придаде на гласа си добродушна интонация, но добродушието му стигна само за една фраза. — Още отсега ви предупреждавам обаче, че без специалното разпореждане на Валаев от мен няма да получите нито ФЛ-карта, нито нейно копие в какъвто и да е вид. А в този… — Грижас посочи одеянието му — още по-малко.

— Получателят на ФЛ-карта няма да бъда аз. На мен тя не ми е нужна. Важното е да се осигури наличието й в натура. Позволете да ви пожелая всичко хубаво.

— Със здраве!

Бялата фигура се стопи във въздуха.

— Ммного ззабавно — процеди през зъби Грижас, стискайки брадичката си. — Едно-дванайсет, откъде беше преди малко телепосещението по моя канал за видеовръзка?

Твърдият глас на битовия автомат (чист и ясен за разлика от заваленото произношение на посетителя) отсече:

— Няма данни.

„Ама че чудеса! — помисли си Грижас. — Впрочем би трябвало да ги очаквам.“ За всеки случай попита:

— Паметта ти наред ли е?

— Паметта ми функционира нормално — каза ясно автоматът.

— Попитай паметта на видеовръзката от централния възел.

Възелът отговори с дълбок контраалт:

— По вашия канал преди малко не е имало телепосещение.

Чудесата продължаваха. Грижас изключи автоматите. Трябваше да признае, че въпреки небрежните отвори за очите фантомът все пак беше класически. Не бе оставил никакви следи. Всичко бе заличил… И ако не беше името на Андрей Тоболски, Грижас можеше да изръкопляска на майсторската конспирация и спокойно да отиде да си легне.

Той тръгна към стената, щракна с пръсти и мина през образувалата се пролука; електричеството светна и стената зад него се затвори безшумно. Нямаше какво да прави в приемния кабинет. Затъвайки до глезените в еластично меката килимена настилка, той пресече помещението и вече се канеше да мине направо в операторската зала, но неочаквано за самия себе си — почти инстинктивно се спря и замря, напрегнал слух. Нищо не се чуваше, освен едва доловимото дишане на вентилатора. Обаче… да, бе готов да се закълне, че го спря някакъв особен звук. Спря го и изчезна. Очите му трескаво огледаха кабинета — работните мебели, ребрестите стени, боядисани в спокоен жълт цвят, медицинската кушетка, масата с двата странични дисплея, прозрачните хранилища на фармакотеката — и се спряха върху лъскавия капак на оползотворителя. Завършекът на тихото, монотонно мъркане се чуваше, разбира се, оттам. Оползотворителят имаше навика да мърка като сит котарак, щом някой хвърлеше нещо в него… Грижас намигна на лъскавия капак и надникна в бокса, където винаги държеше неголям запас бельо за медицинската кушетка. Липсваха два чаршафа и една калъфка за възглавница. Отворите за очите в калъфката чевръстият субект, разбира се, бе направил ей с тия ножици. Сега всичко беше ясно: и триковете с телепосещението по вътрешния канал, и загадъчният кретенизъм на автомата. И дори защо късният гост бе отказал да седне по време на разговора: стопанинът можеше да познае собственото си кресло от кабинета.

— Едно-дванайсет, откъде беше телепосещението по вътрешната система на моя канал?

— От вашия кабинет.

— Кой го поиска?

— Един човек без лице.

— Без всякакви други белези ли? Я се порови в паметта си.

— Човекът беше с очи.

— О, пресвета Дево Марийо!… — простена Грижас. — Добре, край на връзката.

Отивайки към вратата на операторската, Грижас попита:

— Кой се е опитвал да влезе в операторската зала?

— Опитът на Дева Мария да влезе в операторската зала беше неуспешен.

Грижас дори не можа да разбере веднага за какво става дума. Постоя малко, озадачен.

— Изтрий от паметта си словосъчетанието „Дева Мария“. Вместо понятието „човек без лице“ употребявай „гостенин“.

— Задачата е приета.

— Кои цифри опита гостенинът? Покажи ми ги.

Автоматът освети върху ключалката комбинация от цифри. Грижас подсвирна тихичко — беше годината на раждането му. Една от най-популярните цифрови комбинации, с която глупаците кодират ключалките си.

— Поиска ли от теб някакви услуги гостенинът?

— Гостенинът поиска да избера и да дам на екрана изокопие на практическото ръководство по физиолептика.

— Така ли? А ти какво му муш… ъ-ъ предложи?

— Изокопие на монографията на А. М. Леонтиев „Физиолептика в клиничната практика“.

— Добре го даваш!… Колко време прекара гостенинът пред екрана?

— Трийсет и четири минути.

Доста време… Момчето, изглежда, беше волево, упорито. Повече от половин час се бе потило в ужасната си дреха над сложните текстове. Безумството на храбрите…

Грижас разкодира ключалката. Прекрачи прага на операторската, огледа по навик кръглата почти като топка зала. Отляво имаше пет контролно-диагностични кресла отдясно — толкова терапевтични. По стените бяха залепени плътно един до друг като пчелни пити кехлибареножълти петоъгълници. Започваха от пода, значително по-нисък от площадките с креслата, и стигаха до малкия виолетов таван, приличащ на капак на чайник. Стените-пити излъчваха неравномерна златиста светлина — ту в един, ту в друг сегмент блясваха ярки, ослепителни петна, в резултат на което тук винаги се създаваше много странно впечатление: сякаш си в сферичен пчелен кошер, където в ужасяваща тишина се роят милиарди светещи пчели от някаква особено мълчалива порода.

На централната площадка като на разтворена длан стоеше едно самотно кресло. Грижас седна. Пневматиката засъска, краищата на площадката почнаха да се издигат като доста широк пръстен — образува се подобие на бордюр. По протежението на бордюра премина вълна от металически шум и блясък: защитното покритие се разпадна някак много интересно на сърповидни пластини и се свлече надолу, разкривайки кръга на ротопулта¤ в цялото му многоцветно великолепие. Движейки облегалката на креслото под ръката си като ръчка, Грижас повъртя замислен ротопулта на големи и малки обороти, макар да нямаше особен повод за размишления. Схемата бе пределно проста: монтирани в спалния диван на Андрей Тоболски датчици — канал за регистриране — ФЛ-монитор. По принцип това бе всичко. Службата за космическа безопасност чисто и просто се бе оплела като петел в кълчища. За нелегалния ФЛ-запис е логично да се включи само секретният ФЛ-монитор в канала за регистриране там, където е удобно. Най-вероятно бяха постъпили точно така — цялата работа е малко по-сложна от правенето на допълнителен кран във водопроводна тръба. Сега ставаше ясно, че „кранът“ им не работи. Вчера работел, а днес, виждате ли, не. Твърде странно… Оставаше да се провери „водопроводът“.

Грижас спря за малко ротопулта, придърпа нужната му секция и раздвижи по навик пръстите си като пианист над клавиатурата за сензорно-бутонно управление. Но щом погледът му се плъзна по многоцветната мозайка на светлинните сигнали, ръцете му се отпуснаха. Стана му смешно. Работата придобиваше анекдотичен характер. Впрочем трябваше да се сети веднага… Днес в спалнята на Андрей Тоболски бе включен сънотронът и, естествено, каналът за регистриране бе задръстен с различни шумове. Дори на ФЛ-мониторите от висш клас едва ли бе по силите да филтрират толкова много шумове.

Грижас даде за проба команда на кардиорегистратора и включи панорамния екран. Стените-пити се покриха с лека мъгла, звънко ритмично чукане наруши тишината на залата. Мъглата се разпръсна и зад нея се показа зеленикаво пространство, така гъсто нашарено с импулси от сънотронен произход, че погледът трудно можеше да проникне през тях. Грижас включи филтъра — многоцветните импулси помътняха и в панорамното пространство се появи изображението на нещо голямо, което се движеше ритмично. В мътнозелената вода се мърдаше, опитвайки се да изплува, някакъв пъстър хипопотам… Изменяйки спектрозоналната окраска на изображението, Грижас огледа без особен интерес сърцето на Андрей Тоболски от всички страни. Аортната дъга. Белодробният ствол. Лявата камера. Дясната. Коронарният синус. Идеално здраво сърце. Не можеше да има никакви претенции към него. Едно само не му беше ясно: защо Тоболски бе включил сънотрона? Никога не прибягваше до услугите на сънотрониката, а днес — не беше ли това нагледно доказателство за неговата нервност?… От отделните щрихи се оформи някаква зловещо-детективска картина: службата за космическа безопасност, тайната на рискованото мероприятие, нелегалната физиолептика, Тоболски и накрая изкуственият сън.

Грижас се замисли озадачен.