Сергей Павлов
Лунна дъга (9)

9. Въже за шурея

— Най-загадъчният елемент в съобщението на Грижас е историята за чужденеца. — Шефът обгърна с поглед събралите се. — Желае ли някой да се изкаже?… Вашето мнение, професоре?

Старецът вдигна бавно бледите си клепачи.

— А вашето?

— Така, ясно… — Холбрайт премести погледа си върху Николски.

— Мисля, че трябва да се опитаме да установим контакт с Ранд Палмър — каза Николски. — Ако това е възможно.

— Ще се опитаме, и то незабавно. Палмър е щатен сътрудник на Западния филиал на УОКС. Нашият оператор сигурно вече е оценил обстановката… Какво ще кажете, Купър?

— Поисках от свързочниците да ми дадат нашата специална линия за видеовръзка с УОКС. Предупредих Палмър, че сигурно ще ни бъде нужна неговата консултация. Той чака.

Холбрайт му кимна.

Синьото пространство редом с изображението на Купър избледня и се разтвори безшумно от пода до тавана. Появи се някаква огромна глава — така сигурно изглежда за обитателите на стайния аквариум главата на собственика му, когато той ги гледа през стъклото. Франк разглеждаше добросъвестно Палмър, но не намираше нищо особено в него. Беше на около петдесет години, главата му — кръгла, косата — сиво-бяла и както е прието при десантчиците — късо остригана; бронзово, загоряло, твърдо и в същото време най-обикновено лице — от тези, които трудно се запомнят от пръв поглед. На тренировките за зрителна памет с честата смяна на образци от подобни лица треньорите-психолози довеждаха Франк до изнурение.

— Хелоу, Ранд! — каза Купър в огромното ухо на Палмър — великана. — Извинявай, че те накарах да чакаш. Виждаш ли ни?

Изразът на търпеливо очакване върху исполинското лице се смени с внимание, очите и устните се размърдаха:

— Виждам ви, но, кой знае защо, не сте цветни. Само ти си цветен на екрана ми…

— Всичко е наред, така трябва да бъде. Ранд, моят шеф смята, че ти ще можеш да разплетеш една интересна история. Ще ми се наложи да записвам разговора ви, нали не възразяваш?

— Хайде без много церемонии. Аз между впрочем съм на работа и имам задачи до гуша.

— Ние също не сме на разходка — продума разсеяно операторът. — Шефе, аз съм готов. — Протегна за нещо ръка встрани и се получи много забавно: ръката му влезе в ухото на гиганта.

— Купър — каза Холбрайт, — преместете образа на Палмър по-далече от своя, пречите ми. — Главата на гиганта се отмести плавно надясно и намаля наполовина. — Ето така е добре. Добър ден, Палмър.

— Добър ден, Холбрайт.

— Познавате ли ме по физиономия?

— Да, виждал съм ви веднъж в УОКС.

— Веднъж ли… Кога?

— В онзи ужасен ден, когато „Спейс фантом“ претърпя катастрофа. Или един ден след това… С една дума, виждал съм ви на съвещанието във връзка с гибелта на този кораб.

— Преди една година… Имате добра зрителна памет.

— Засега не се оплаквам.

— Добре, ще ви потрябва. — Холбрайт му кимна. — Вашата възраст?

— Четиридесет и седем години.

— Длъжност?

— Инспектор на кадрите от десантните подразделения на УОКС.

— Прекрасно… Как е времето при вас?

Палмър замига учудено.

— Времето е превъзходно. Но вас може би ви интересува нещо друго…

— Да. Освен времето нас ни интересува Четвъртата експедиция до Уран. По-точно едно странно произшествие на борда на „Лунна дъга“.

— А… ясно… — В очите на Палмър проблясна тъжно размишление. — Кое имате предвид?

— Няколко ли странни произшествия имаше?

— Не бих казал.

— Прекрасно. Да считаме, че сте се сетили за какво става дума.

— Ясно. Искате аз пръв да произнеса думата „чужденец“. Добре, ето казах я.

— Благодаря ви, Палмър. Това е много важно за следствието.

— Следствието по делото за чужденеца ли?

— Не, ние вървим по друга следа, но чужденецът ни се изпречи на пътя. И, кой знае защо, той не ни хареса, затова решихме да се консултираме с вас. Кога беше това? Помните ли точната дата и часа?

Палмър каза датата и часа.

— Разкажете ни подробностите от срещата.

— Минали са осем години — измърмори Палмър. — И сега аз…

— Забравили сте подробностите ли?

— Не, но…

— Споделяли сте за тази история с някого?

— Да, разказвал съм на приятеля си за чужденеца.

— Сигурно нямате много приятели. На кого именно?

— Не бих искал да назовавам имена.

— Да не би да предполагате, Палмър, че ви задавам тези въпроси от празно любопитство?

— Именно заради това не бих искал… Извинете, но не желая приятелите ми да бъдат обезпокоявани.

— Това зависи от вашата откровеност. Ако не сте откровен… резултатът, уви, ще се окаже коренно противоположен на това, което искате. Ще бъдем принудени просто да разговаряме с Бугримов.

На лицето на Палмър се изписа объркване.

— Вие… Но откъде знаете?

— Такава ни е службата. Бугримов повярва ли на разказа ви за чужденеца?

— Разбира се. Никога не съм го лъгал или подвеждал. И изобщо… това не е в характера ми.

— На кого още сте разказвали за чужденеца?

— На командира на десантния отряд на „Лунна дъга“ Нортън.

— Нортън повярва ли ви?

Лицето на Палмър се вкамени.

— Защо мълчите?

По челото на Палмър изби пот.

— Какво ви е?

Десантчикът мълчеше. Бившият десантчик. Франк гледаше със съчувствие светлокафявите му, силно увеличени на екрана очи — можеше да си представи какво му е сега. Увеличените изображения на лицето някак си грозно, неприятно разголваха хората… Но това беше един от методите на следователската практика, не можеше нищо да се направи.

— Не разбирам съвсем състоянието ви — каза меко шефът, — но трябва да се стегнете и…

Палмър не го слушаше.

— Попитайте Нортън сам — каза той.

— Значи Нортън можем да го безпокоим. Нортън не ви е приятел.

— Работата не е в това. Просто не искам да си пъхам носа в личните работи на Нортън.

— Нима въпросът дали Нортън ви е повярвал или не, не засяга с нищо вашия нос?

— Отначало бях убеден, че Нортън не ми повярва.

— А после?

— После… Виждате ли, това вече беше без значение.

— Засега аз нищо не виждам. Добре… Разкажете ни това, което сте разказали на Бугримов и на командира.

Палмър започна да разказва неохотно. Франк го слушаше разсеяно — не обичаше повторенията. Всичко съвпадаше с разказаното от медика. Шефът и Николски, обратно, слушаха с напрегнато внимание; Роугън привидно дремеше, но Франк вече малко вярваше на безучастните пози на язвителния консултант.

— Интересно! — проговори шефът, сякаш за пръв път чуваше тази история. — Твърде интересно!… И така, на борда на „Лунна дъга“ през нощта вие сте срещнали непознат човек, който не е могъл да бъде член на екипажа на рейдера. Не бих повярвал, ако някой друг ми разкажеше такова нещо… А вие самият какво мислите по този повод?

— Аз… и до днес… С една дума, не зная какво да мисля. Толкова много мислих!… Омръзна ми, Холбрайт! До гуша ми дойде този чужденец! Обърнете се с въпросите си към Нортън.

— Защо именно към Нортън? Той да не би… да знае за чужденеца повече, отколкото вие?

— Попитайте го сами за това. А на мен в края на краищата ми е все едно какво знае и какво не знае.

— Ще го попитаме. Но сега разговарям с вас. Нали не сте заинтересовани нашата организация да бъде водена за носа?

— Не, не съм заинтересован.

— Така и предполагах. Тъй като интересите ни съвпадат, кажете, Палмър… Когато се срещнахте с непознатия, не забелязахте ли в облика му някаква странна особеност?

— Непознатият сам по себе си е вече твърде странна особеност.

— Безусловно. Но аз имах предвид друго. Не ви ли е идвало наум, че това е могла да бъде изкусно направена маска? Или грим?

— И за това съм мислил. Наистина нищо такова не съм забелязал, но кой знае… Трябва да има поне някакво обяснение.

— Еднократна ли беше срещата ви с чужденеца?

— На борда на рейдера — да. По-късно ми се случи… Тоест аз, разбира се, не можех да го срещна, защото… вече го нямаше този човек. Просто ме учуди едно странно сходство и си помислих… Не, глупаво беше така да мисля. Защото… него го нямаше вече твърде дълго преди това.

Тръпки полазиха по гърба на Франк. Той почти с ужас следеше как бившият десантчик се опитва мъчително, със страшно усилие да се измъкне от хаоса на някакви свои представи. Лицето на Палмър беше мокро от пот.

— Вие — проговори шефът, като гледаше тавана, — вие не сте могли да го срещнете, защото… Е да, по тази причина, че него вече го е нямало… Кого, Палмър?

— Този… Е, този, който ми се стори, че е чужденец. Тоест сам по себе си той за мен, разбира се, е чужденец. Аз изобщо не го познавах, никога не бях го виждал… е… преди това. Само после… Но какво значение има? Нали ви казвам, че всичко това така… Изобщо не знам! И откъде ми се взехте на главата! Може всъщност да е нямало никакъв чужденец, а аз съм седнал сега пред вас и се оплитам като глупак!

— Успокойте се, Палмър. Искате ли да ви кажа защо става така с вас?

Палмър мълчеше.

— Затова защото вие нещо не казвате докрай.

Палмър се обливаше с пот и мълчеше. „Защо не си изтрие лицето?“ — въпросът като свредел се въртеше в главата на Франк. Съчувствието, което изпитваше към бившия десантчик, започна малко по малко да се изпарява.

— Добре — каза шефът. — Един въпрос ребром: имало ли е всъщност чужденец? Или чужденец изобщо не е имало?

— Зависи как го разбирате…

— Палмър! Да или не?

— Но… как да ви обясня? — измърмори Палмър. Лицето му беше крайно измъчено. — Защо не ми вярвате? Аз наистина не… Е, отначало така ми се стори. А после…

— Стоп! — каза Холбрайт. — Ето оттук и ще започнем. От началото. Опишете ни външността на чужденеца. Ако ви е трудно с думи… Знаете ли какво представлява фотороботът? Купър, дайте на екрана на Палмър работно поле на фоторобот.

— Знам какво е фоторобот, но ми се струва, че подобно нещо не ми е нужно… Почакайте, ще ви обясня! Когато вече работех в управленческия апарат на УОКС, веднъж преглеждах за нещо архива и… Попаднаха ми материали от Третата експедиция на Уран. В това число и една фотография на десантчиците от групата на Елдер. Освен самия Елдер не познавах никое от загиналите момчета от тази група и никога не бях ги виждал. Тоест бях ги виждал бегло по телевизионната информация… Но, първо, когато съобщиха за катастрофата на Оберон, ние с Бугримов прекарвахме отпуската си в скипоход по сибирското плато Путоран. И ако вземете предвид, че пред екрана с размер колкото човешка длан в тясната палатка седяха седем души, можете да си представите колко добре съм виждал. Освен това вестта за гибелта на Елдер така ме потресе, че на останалите десантчици, чиито фамилии нищо не ми говореха, аз отделих малко внимание. А с Елдер бяхме започнали да работим заедно още на Венера. Бугримов също се разстрои много. Както разбрах после, освен Елдер той познавал Бакулин, Асеев и Накаяма. Отпуската ни се провали… Второ, не бях имал възможност да видя в пълен обем специалния филм-отчет за Третата експедиция, който са показвали, когато ние с Бугримов се намирахме в резерва на лунната база „Гагарин“. Този ден се решаваше въпросът за нашето участие в Четвъртата експедиция и на нас, откровено казано, хич не ни беше до филми. Наистина после за целите на специалната подготовка нашият отряд неведнъж гледа този филм в съпровождащите го коментари на Юхансен и Нортън. Но тъй като нямаше смисъл да се демонстрира отново целият филм, ние с Бугримов видяхме само онази му част, която имаше пряко отношение към събитията на Оберон и към действията на десантната група. Десантчиците, естествено, работеха в скафандри… С една дума, някак си лошо стана, но хората, които там… загинаха на Оберон, аз не бях ги виждал добре дори на снимка…

— Ранд, мога ли да издам една малка „професионална“ тайна на десантчиците? — неочаквано се намеси операторът.

— Не е нужно, Купър — спря го Холбрайт. — Всички знаят, че преди рисковани операции десантчиците неизвестно защо не обичат да гледат портретите на загиналите. Понякога това им се удава. Продължавайте, Палмър, моля ви.

— Да, има нещо такова при нас… — съгласи се смутено Палмър. — Затова, когато в архива на УОКС се натъкнах на материалите на Третата експедиция, аз като че ли наново изживях всичко и започнах да разглеждам внимателно снимките на десантчиците. Четирима от тях познавах добре: Кизимов, Нортън, Йонге и, разбира се, Елдер. Познах и другите двама — Симич и, струва ми се, Лоре. Някога се бях срещал с тях в резервите. Прехвърлям по-нататък и изведнъж… виждам пред очите си лицето на чужденеца! Направо изумях! Обръщам снимката и на обратната й страна чета: „Загинал геройски при изпълнение на служебните си задължения. Оберон, системата на Уран“. И както е прието — име, фамилия, дати. Ама че работа, мисля си! В главата ми каша, не мога да се съсредоточа. Едно само ми е ясно: много прилича на онзи… Гледа, насмешливо присвил очи, някак спокойно, сякаш пита: „Какво, братле, позна ли ме?“ Това е! А вие ми пъхате вашия фоторобот! Беше Леонид Михайлов, десантник от Третата експедиция.

Франк забеляза как шефът и Николски се спогледаха бързо.

— Ето какво било — измърмори шефът. — Приятелят на Нортън.

— Това не зная — едва чуто отвърнаха устните от екрана.

— Купър, дайте на Палмър портретите на загиналите десантници.

Пет ярки диапозитива се наредиха моментално на екрана.

— Кой от тях?

— Вторият отляво — каза бавно Палмър.

— Да — потвърди операторът. — Вторият отляво е Леонид Михайлов.

— Приберете диапозитивите, а лицето на Михайлов увеличете. Така… Благодаря ви.

Франк се вгледа с любопитство в „чужденеца“. Външността на Михайлов правеше приятно впечатление. На снимката той изглеждаше сериозен, но в израза на лицето му имаше нещо такова, което даваше основание да се подозира у него чувство за хумор. Стиснати устни, внимателно-изучаващ поглед, лявото око леко присвито… Франк си представи един неприпрян човек със спокойни движения, склонен да се отнася с повишено внимание, но не и без хумор към всичко наоколо му. Хора от подобен тип се срещат твърде рядко… Да, нашият Дейв, изглежда, е любител на рядкости, умее да си подбира приятелите.

Шефът попита:

— Палмър, уверен ли сте абсолютно, че пред вас е лицето на непознатия, който… хм… ви е шокирал на борда на „Лунна дъга“?

— Защо така… — промълви тъжно Палмър. — Нали ви казах, че прилича. Толкова прилича в лицето, че чак се изумих. Стига вече! За каква увереност може да става дума?

— Добре, поставям по иначе въпроса. Уверен ли сте, че на борда на „Лунна дъга“ сте срещнали човек от плът и кръв, който, както по-късно сте изяснили, много приличал на Леонид Михайлов?

— Да, срещнах. От плът и кръв човек, който приличаше много на Леонид Михайлов. В лицето.

— Така… А в тялото?

— Но аз никога не съм виждал Михайлов в… в натура!

— Точно така — каза Холбрайт. — Защо през цялото време упорито подчертавате: „прилича в лицето“?

Палмър млъкна отново. Видът му беше жалък. „Не, сигурно никога няма да свикна с това…“ — помисли си Франк. Шефът стана и обиколи масата, като поглеждаше екранната стена. Палмър се потеше и мълчеше. Шефът седна и каза делово:

— И така, непознатият прилича в лицето на Михайлов. А за кого ви напомняше тялото му? Пояснявам: походката, осанката, маниерите, жестовете?…

Устните на Палмър само помръднаха беззвучно.

— Защо трябва да ви тегля за езика? — попита спокойно Холбрайт. — Нали сам преди минута казвахте, че всъщност не е имало чужденец. Това сте успели да го „проумеете“ още на борда на „Лунна дъга“, и то доста бързо. Вие сте познали „чужденеца“, Палмър.

Лицето на Палмър се изкриви като от удар.

— Не! — възрази дрезгаво той и добави с отчаяние: — Аз само го заподозрях!

— Има ли тук някаква разлика?

— Има. Не мога нищо да ви кажа със сигурност, не мога да ви обясня!… Но каква ще е ползата, ако ви кажа, че заподозрях Нортън?

Франк не беше подготвен за смайващото действие на думите на Палмър, макар че трябваше да предвиди това, което се съдържаше в тях. Да предвиди!… Обзе го безсилна злоба. Срещу кого? Срещу този плувнал в пот човек ли? Срещу самия себе си ли?… Някаква отвратителна задънена улица… Пеещи пръчки ли — добре. Дивашки изпонатрошени екрани ли — също добре, тъй да бъде! Но сега на всичкото отгоре и Нортън с физиономията на мъртвеца!… Велико космическо пространство! Не, просто лудница… „Стига толкова — Франк почувствува, че го тресе. — Трябва да се действува, трябва да се предприеме нещо.“ Той си повтаряше механично наум: „Да се действува… да се предприеме…“ Мислите му бяха объркани и той не осъзна веднага, че това е пламналата отчаяна тревога за сестра му. Той беше готов да захвърли всичко и незабавно да замине за Копсфорт. Забеляза, че Роугън го гледа, и се почувствува още по-отвратително. „В края на краищата — помисли си — моето желание и намерението на шефа напълно съвпадат…“

Улови настъпилата в хола угнетяваща тишина и се запита като за нещо ненужно: „Защо млъкнаха?“

— Вие не ме разбрахте, Палмър — каза накрая шефът. — Не искам от вас никакви обяснения. Нужни са ни само факти. Няма да са излишни, разбира се, и вашите съображения… или, по-добре казано, коментари на фактите. Кога заподозряхте Нортън?

Палмър отговори вяло:

— На следващия ден.

— В кой момент?

— Не зная… Всеки случай след разговора ми с Нортън в спортната зала.

— Даде ли ви разговорът повод за подозрения?

— Не… Не зная. Когато му разказвах за чужденеца, Нортън ме слушаше мрачно и с тъжно неудоволствие… Вечерта го срещнах в коридора и… Той стъпва някак си особено меко, като леопард по време на лов. И в мен… някак смътно…

— Първите подозрения ли?

— Да… Не. По-скоро… едно такова предусещане като че ли.

— И вие си помислихте…

— Не, нищо не си помислих. Бях много изморен и си легнах рано. А в съня си… Аз рядко сънувам, но онази нощ толкова много неща видях насън!…

— Насън ли се оформиха подозренията ви?

— Вероятно, защото сутринта вече бях почти уве… Не, не е точно така. С една дума, за пръв път си помислих, че са ми скроили отвратителна шега.

— Нортън ли?

— Той, изглежда, не беше искал… на мен, но така стана.

— А вие опитвахте ли се да разберете как е успял да измени външността си?

— Опитвах се. Не зная… При срещата всичко ми изглеждаше естествено. Освен самата среща, разбира се. И то толкова естествено, че… С една дума, не съм уверен, че подозренията ми са основателни. Но от друга страна…

— Изразът на лицето му също ли ви изглеждаше естествен?

— Да, напълно.

— Същият ли беше изразът като този на портрета на Михайлов?

— Не. Беше друг. Лицето му беше мрачно и угрижено… зло. Сякаш бързаше за някаква спешна и неприятна работа. Явно не ме… Почти без да ме погледне, ме отблъсна с лакът и профуча покрай мен.

— Забелязвали ли сте у Нортън такова… такъв…

— Да отблъсква ли?

— Да.

— Веднъж. Преди десанта на Титания. Нортън бързаше: бягаше, командуваше; в бързината налетя отгоре ми и ме блъсна. Това веднага ми напомни… Спрях се, изгледах го в гръб. Той също се спря неочаквано, погледна ме и каза: „Извинявай, Ранд.“ Направи крачка, пак се спря и допълни през рамо: „И за онзи път… също извинявай.“

— А, така ли? Какво е искал да каже?

— Кой го знае…

Последва дълга пауза.

— Това ли е всичко? — попита Холбрайт.

— Да, всичко.

— Искате ли да допълните нещо?

— Не.

— Тогава два последни въпроса. Не забелязахте ли разлика в ръста на Нортън и на… онзи…

— Разбрах. Не, не забелязах. Според мен те са еднакви на ръст.

— Емблемите на костюмите им съвпадаха ли?

— Да. На ръкавите им имаше кугуар.

— Благодаря ви, Палмър. Вие много ни помогнахте… Поне аз се надявам да е така. Довиждане. Моля да ме извините за безпокойството. — Холбрайт му махна с ръка като при сбогуване. Палмър гледаше мълчаливо от екранната стена — май не му се вярваше, че всичко е свършило и че е свободен. Лицето му започна бавно да се разтваря в синевата.

Холбрайт седеше, навел глава, сякаш изучаваше отражението си върху полирания плот на масата. Дори неподвижността не можеше да скрие колко е разтревожен и озадачен.

— Виж какво било — каза той, без да мръдне главата си, но беше ясно, че говори на Николски.

Николски не му отговори веднага. Изпрати с поглед изчезващото изображение на Палмър, сведе очи и започна да разглежда собствените си ръце.

— Интересно — произнесе най-после той с такава интонация, сякаш искаше да каже: „Лоша ни е работата, колега!“

— Забавно — изрече в тон на Николски Холбрайт.

— Ако искате да знаете моето мнение, то… аз съм почти убеден — каза мъгляво Николски.

— Кентавър ли? — попита също така мъгляво Холбрайт и без да дочака отговора, заяви: — Мненията ни съвпадат.

— Толкова по-зле.

— Да. Това е рядък случай, когато разногласията биха били добре дошли…

— Странна зависимост — измърмори мрачно Николски. — Колкото са повече фактите…

— …толкова е по-малко смисълът — Холбрайт хапеше устните си — М-да, това е… това е като… — той търсеше с явно усилие точните думи, — като да удряш с глава стената.

— Но ние нямаме други факти.

— Какво ще кажете, ако уговорим Палмър…

— Да възпроизведе срещата ли?

— Да.

Николски се замисли.

— Аз всъщност не съм против, но… Първо, времето… Второ… — Той погледна изпод вежди Холбрайт. — Вие въпреки всичко се надявате да се отървете от… кентавъра, нали?

Последва пауза. Холбрайт не бързаше с отговора.

— Не — каза той. — Вече не се надявам. Засега нямам намерение да изхвърлям решително от предположенията си маската и грима, но по-добре ще е да се приготвим за нещо по-лошо.

— Да, по-добре ще е — съгласи се Николски. — В нашата практика това вече престана да бъде словесен куриоз. — Той се отпусна на облегалката на стола.

— Обичате ли спорта? — попита го неочаквано Холбрайт и забелязал бързия поглед на събеседника си, поясни: — Интересно ми е, харесват ли ви нашите ковбойски състезания?

— Родео ли? Да, те са занимателно зрелище…

— Чувал съм, че сте отличен ездач и майстор на ласото, вярно ли е? Полинг, а за вас съм чувал, че два пъти сте били шампион, така ли е?

Франк погледна шефа си:

— Бил съм. В училищните родео.

— Вярно ли е, че сте постоянен участник в ежегодното „Голямо родео“ в Копсфорт?

— Съвсем ми излезе от ума, че утре в Копсфорт има спортна дандания… Не, ковбойския спорт го зарязах веднага след като постъпих на работа в Управлението.

— Напразно.

— Че съм зарязал спорта или че съм постъпил в Управлението?

Холбрайт не отговори, само го погледна.

— Разбирам накъде клоните. — Франк се размърда в креслото си. — Готов съм още днес да замина за Копсфорт… Но предполагам, че съм ви нужен не като носител на награда от „Голямото родео“, а като интервюиращ, натъпкан от главата до петите със скрита микроапаратура.

— Не — каза Холбрайт. — Никаква записваща микроапаратура. И в този смисъл най-строго забранявам каквато и да е самодейност. Никакви специални гривни, копчета, медальони, радиосигнализатори, микротелемонитори. Разбирате ли? Ни-ка-кви! Най-обикновени дрехи на спортист-ковбой. Широкопол стетсън, джинси, ковбойска риза и колан с обикновена — обикновена, Полинг! — катарама. Това е всичко. В Копсфорт ви е привлякло най-вече „Голямото родео“. Страхувам се да гледам толкова напред, но това родео може да се окаже едно от най-отговорните в живота ви.

— Е, не ми е за пръв път да препускам без седло и да мятам ласо. Но кой ви е казал, че няма да почувствам разликата между бика и зет си? — Франк осъзнаваше, че говори съвсем не това, което трябва, но не можеше да надвие себе си. Беше го обхванало необяснимото желание да каже на шефа си нещо неприятно. — От моя страна би било нечестно предварително да ви обещавам нещо.

— Аз не очаквам обещания. Нужна ми е вашата съзнателност и готовност. Иначе просто няма смисъл да замисляме операцията „Копсфорт“. Или „Голямото родео“.

— Или „Кентавър“. Или чисто и просто — направо: „Въже за шурея“?

— Веднага искам да внеса пределна яснота — каза уморено Холбрайт. — Вие, Полинг, имате право да се заемете с копсфортската мисия само на доброволни и на никакви други начала. Отказът ви ще ни огорчи, естествено, но ние ще го разберем правилно.

— Шефе, във всички случаи аз ще се заема с копсфортската мисия. И не толкова от страх да не ви огорча, колкото по лични мотиви. Освен това просто би било безсмислено да изпращате някой друг в Копсфорт да се срещне с Нортън.

— Това е вярно. Тогава каква е причината за вашия… хм… душевен смут?

— Причината е, че предвиждам как ще стане всичко. Да си призная, шефе, чувствувам се много неловко и… не мога да се заставя да повярвам в успеха на копсфортската идея. Това ме потиска. Да имаш работа с Нортън поначало не е много приятно. Още повече с такова негово… качество. В края на краищата аз не съм специалист по кентаврите.

— Така ли? — учуди се мрачно Холбрайт. — А кой от нас е специалист по кентаврите? Хаст ли? Кюсак? Аз? Вие ли, Николски? Вие, професоре? Или може би вие, Купър?… Виждате ли, Полинг, всички мълчат. Ние изпитваме остър дефицит от подобни специалисти. — Холбрайт се завъртя в креслото си. — Купър, откарайте ни горе и можете да се считате свободен до шестнайсет нула-нула. Но подгответе за вечерното заседание всички материали по „оберонския смерч“. Филми, документация, отчети на комисиите… всичко!

Купър кимна. Нахлулата отгоре дневна светлина се отрази в плота на масата, изображението на оператора изчезна и екранните стени се плъзнаха надолу. Франк примижа в очакване лъчите на жаркото слънце. Но слънце нямаше. Цялата небесна панорама, която се виждаше от прозореца на инструкторската зала, бе забулена от голям облак. Идваше буря с дъжд и гръмотевици. Идваше стремително откъм океана и влачеше ниско тъмнооловения си търбух, в който проблясваха мълнии. Такива ураганни бури нерядко носеха със себе си сериозната за тези места неприятност — силния вятър торнадо. Франк потърси машинално с очи пъстрите върволици на ясно открояващите се върху буреносния фон противоураганни аеробалони, но метеозащита нямаше. Синоптиците сигурно мислеха, че всичко ще мине благополучно.

— Разказвал ли ви е Нортън нещо за „Лунна дъга“? — попита Холбрайт. — Полинг, вас питам.

— Не, шефе — отговори Франк, извръщайки поглед от прозореца. — Не си спомням Нортън да е произнасял пред мен името на този рейдер.

— Често ли ходите в семейството на сестра си?

— Обикновено един път в месеца. Понякога по-често. Работата е там, че мен и сестра ми още от деца ни свързва голяма, сърдечна дружба. Навярно в зрялата ни възраст тази дружба щеше да играе по-малка роля, ако не беше женската мъка на Силвия: тя е бездетна. С това обяснявам необикновената й привързаност към мен. И до днес ми казва „бейби“.

— Изчерпателен отговор — похвали го Холбрайт.

— Постарах се предварително да ви изясня ситуацията. Иначе отговорът ми на вашия следващ въпрос може да ви се стори нелогичен.

— Проницателността е едно от най-ценните качества в нашата професия — изкоментира одобрително Холбрайт. — И така?

— И така, въпреки че Нортън е мъж на сестра ми и в крайна сметка — мой роднина, аз не го познавам добре. С други думи, шефе, моите твърде чести визити в Копсфорт са едно, а отношенията ми с Дейвид Нортън — съвсем друго. Ние с него се срещаме твърде рядко и още по-рядко разговаряме. Дори и след като той излезе в оставка и завинаги отседна в Копсфорт. Всякакви форми на общуване ни отегчават, ние се избягваме взаимно.

— Виж ти!… Какви неприятности сте си причинили един на друг?

— Никакви. Просто от самото начало той прояви към мен равнодушие, аз му отвърнах със същото и толкоз… — Франк забеляза, че шефът и Николски го гледат някак си много внимателно, без да откъсват очи от него, и добави: — Надявам се, вие разбирате, че с такъв багаж от „роднински отношения“ няма да ми бъде лесно в Копсфорт.

— М-да, не е много богат багажът… — съгласи се Холбрайт. — Но ние ще обсъдим това по-късно. Сега предлагам…

В прозореца блесна ослепителен огнен сноп и последва гръм, който сякаш разлюля зданието. Моментално след него по стъклото заудря проливен шумен дъжд. Плътността на дъждовния водопад беше такава, че сгъстилият се в залата сумрак включи автоматичното осветление. Николски огледа примижал декоративните лампи, премести поглед към прозореца и поклати глава. Дъждовният ураган буйствуваше. Ослепителните разклонени пукнатини на мълниите пореха водния поток; почти непрекъснато гърмеше, ехтеше и на фона на еднообразния тътнеж на водата или на вятъра се носеше нещо гръмовно…

— Дъждец ли заваля? — осведоми се сънливо Роугън. Той извади от ухото си топчето на слуховия апарат, пъхна го в горния джоб на сакото си и зае предишната поза.

Холбрайт стана, но в този момент изписука сигналът за вътрешна връзка.

— Бауер ли е? — попита Холбрайт, като се мръщеше от поредния силен гръм. — Давайте каквото имате!

— Постъпи първото съобщение — от Торонто — отговори шпикерът от тавана под акомпанимента на гръмотевичната канонада.

„На война като на война…“ — помисли си Франк, вслушвайки се в гласа на дежурния. Бауер докладваше:

— Операцията от типа „Есплънейд“ се оказала безрезултатна. Мъф Аган се държал в Торонто като обикновен турист. Не се е срещал с никого от роднините на Елдер, най-малкото поради това, че в този град няма твърде близки роднини на загиналия десантчик. Трима бивши приятели на Елдер познават Мъф Аган по физиономия. Двама от тях са се срещали и разговаряли с Аган след събитията на Оберон само веднъж. Отричат да са имали след това контакти с пилота. Нито един от служителите в хотел „Глобус“, които познават Мъф Аган по физиономия, няма понятие за „черните следи“.

— Това ли е всичко?

— Да, засега всичко.

— Добре… липсата на резултат е вече резултат. Впрочем ще почакаме и другите съобщения. Ако се появи нещо ново, Бауер, свържете се с мен след шестнайсет нула-нула.

Шпикерът млъкна. Холбрайт погледна часовника си.

— Време е — каза. — Чувствувам, че желанието ми да хапна нещо се превръща в натрапчива идея. Призовавам ви да се отнесете към тази идея без лекомислено предубеждение.

Роугън пръв откликна на призива на Холбрайт:

— Аз съм готов, ако ми подскажете къде се намира диетичната зала.

Франк си спомни за слуховия апарат в горния джоб на професора и го погледна неволно. После стана и с мъка раздвижи отеклите си крака към вратата. На излизане чу, че шефът каза нещо на Николски, но какво именно, не разбра: думите му потънаха в грохота на поредната гръмотевица. Отговора на Николски обаче чу ясно:

— Няма нужда, Холбрайт, не се безпокойте. С Мъф Аган ще се заемем ние. Още не се знае как ще потръгнат работите ви с Дейвид Нортън…

Франк излезе в безлюдния, ярко осветен коридор. Вратата се затвори след него с меко шумолене. В коридора беше непоносимо тихо.