Сергей Павлов
Лунна дъга (8)

8. Маската

По време на профилактичния медицински преглед се опитах да завържа разговор с Ранд Палмър.

— Изглеждате отлично — казах. — Всичките ви физиологически и психодинамични характеристики са нормални. Струва ми се, че до края на рейда повече няма да ви безпокоя… Беше ли силен ударът?

— Къде? — попита той.

— Как „къде“? На Титания, разбира се. Да не би още някъде другаде да е имало удари?

— Не — побърза да отговори той.

— Не крийте. От мен не бива нищо да криете. Няма смисъл. Все едно ще трябва да минете специалния преглед в зона СК-I на Луната, а там… Е, какво да ви обяснявам, не сте новак.

— Разбирам — каза Ранд. — Там при всички случаи ще ме обърнат наопаки и ще бъде по-лошо… Не, наистина нямаше други удари! Само на Титания! Не ще и дума, здравата ме цапардоса тогава. Бях изхвърлен от креслото заедно с предпазните колани и си ударих главата в страничната стена на кабината. Когато дойдох на себе си, Бугримов беше вече при мен.

— Чувствувахте ли последствия от удара?

— Не. Не ми беше до това… Измъквахме Степченко изпод кърмата.

— А по-късно? Нямахте ли световъртеж? Не ви ли притъмняваше в очите?

— Притъмняваше ми. Особено когато разбрах, че всичко е станало заради мен, така ми притъмня!… Само че това не е по вашата медицинска част.

— Да, разбира се. Успокойте се. Вие с нищо не сте виновен. Откъде можехте да предвидите фонтана!

— Вярно. Не можех да го предвидя… — Ранд стана. — Може ли да си вървя?

— Да — казах аз не съвсем убедително. Така и не можах да измисля в каква по-деликатна форма да задам на десантчика интересуващия ме въпрос…

Вече до вратата, обръщайки се изглежда повече към самия себе си, той каза:

— През този рейд много неща не можах да предвидя…

— Чужденеца например — вметнах аз с достатъчно равнодушен според мен глас.

Той замря. Обърна се бавно. Видях лицето му и съжалих за казаното. Споменаването на чужденеца беше за десантчика според мен равносилно на удара, който го беше зашеметил на Титания.

— Вярно — измърмори той, идвайки на себе си. Помълча, като мислеше нещо. — Само че вижте какво… Това няма нищо общо с медицината.

— Зная, — казах. — Успокойте се. Изследвах ви твърде внимателно, за да мисля другояче.

— Благодаря — Ранд видимо се поободри. — А пък чужденеца… Не е имало чужденец.

— Защо тогава сте заблуждавали командира си?

— Него ще го заблудиш?… — изговори Ранд с интонация, която не можах да разбера. — Той самият всекиго… С една дума, не е имало чужденец. Припознал съм се.

— Не е логично.

— Защо да не е логично?

— Човек може да се припознае само ако приеме чуждия за свой. Или някой свой за друг, но пак свой човек.

Ранд пристъпи от крак на крак. Явно засегнатата тема го измъчваше. Той можеше всеки момент, когато поиска, да си отиде — не го задържах насила, но не си отиваше. Отдавна бях забелязал, че мъжете не понасят обвинения в нелогичност. Трудно е да смутиш някоя жена с подобно обвинение. В най-добрия случай то ще мине покрай ушите й, в най-лошия — тя ще отговори с шега. Мъжът е друго нещо, нелогичността страшно много го смущава.

— Както искате — каза смутено Ранд, — но аз не измислям нищо. Всичко е истина.

Премълчах. Вярвах му, но засега нищо не разбирах. Ранд не си тръгваше, пристъпваше от крак на крак. Изглежда, искаше да ми зададе някакъв въпрос, но не се решаваше.

— Искате да ме попитате нещо ли?

— Да. Кажете… Нортън ли ви предаде разговора ни за чужденеца?

Замръзна в очакване, сякаш моят отговор беше за него от много важно значение.

— Не — казах. — Нортън нищо не ми е предавал.

— Благодаря ви — измърмори Ранд.

— Няма за какво. Да не би да правите справка за моралните качества на своя командир?

— Нищо подобно — отговори той, вдигайки рамене. — Познавам добре командира си и нямам никакви претенции към него. И освен това… аз изобщо не се занимавам с него. Попитах за Нортън по друг повод.

— Разбира се — казах иронично. — По повод рибните запаси в Балтийско море.

— Зная — съгласи се той, — че отстрани изглежда твърде глупаво…

— Най-вече — много объркано и затова не твърде красиво.

— Тук както и да го погледнеш — няма да бъде красиво — въздъхна Ранд дълбоко. — Та нали не се отнася само лично за мен. Не мога аз… С една дума, у нас не е прието така и вие ще ме извините. Само едно мога да ви кажа откровено: отначало мислех, че има чужденец.

— А сега?

— Сега мисля, че не е имало чужденец.

„Дявол да го вземе!“ — ядосах се аз. В този момент се чувствувах в положението на заплеснат шахматист, който, анализирайки някакъв шахматен ход, изведнъж вижда, че и четирите коня са на една линия на бялото поле.

Десантникът се сбогува вежливо и си отиде. Не го задържах. В главата ми беше пълен хаос.

И така, какво знаех?

Знаех, че отправната точка в историята около чужденеца е Ранд Палмър. Скромен, твърд, правдив човек, без склонности да мистифицира. Не би излъгал най-близкия си приятел Бугримов. Още повече не би заблуждавал своя командир. Сигурно сам е разбирал, че да посвети Нортън в подробностите на подобно произшествие, значи да рискува собствената си репутация. Но след като се посъветвал с приятеля си, все пак се решил. Изводът е: Ранд наистина е срещнал в коридора непознат човек. Десантчикът не е могъл да сгреши, да не познае „своя“. Това е изключено. Коридорите на жилищната палуба са осветени много добре, особено нощем. И Ранд се е сблъскал с непознатия лице с лице, така да се каже. Освен това той (както впрочем всички космодесантчици) има професионално развита наблюдателност. По думите на същия този Бугримов „Ранд има набито око“ — такава оценка в тяхната среда все нещо значи. Да, в тази част на анализа логиката тържествува, всички краища логически са превъзходно свързани. По-нататък… По-нататък всичко отива с главата надолу.

Против Ранд… по-точно против неговата потресаваща история за чужденеца има двама сериозни свидетели: схемата на дислокацията в командната кабина и обикновеният здрав разум. И аз бих застанал безусловно на страната на тези много сериозни свидетели, ако… Ако не вярвах на десантчика Ранд. Ако в предишната част на анализа имаше поне един логически фал. И най-после, ако на борда на кораба нямаше никакви други истории… Но сега Ранд сам отричаше съществуването на чужденеца!…

Какво пък, изглежда, си струва да се помисли върху логиката на схемата: „имало е чужденец — нямало е чужденец“. Как да се разбира? Отначало е имало, а после е нямало ли? Не става. Къде ще се изпари от кораба?… Значи трябва да се вземе предвид едновременността… Но как е възможно: да бъде и да не бъде на кораба в същото време? Оптическа илюзия ли е? Или измамно зрително възприятие в състояние на силна халюцинация?… Уви, аз, медикът, знаех прекрасно, че на психическото състояние на десантчика можеше само да се завижда. От друга страна, оптическите илюзии нямат навика да разблъскват с лакти срещнатите минувачи. Но какво още е възможно да бъде?… Ако се пофантазира, може май да се измисли нахален робот, достатъчно добре имитиращ човек. Робот по образ и подобие на човек. И всичко би било превъзходно, всичко би отишло на мястото си. По външна форма е чужденец, а по същество — го няма, само едно чучело. Имало е и не е имало чужденец. И Ранд е прав, и аз съм прав, схемата на дислокацията и логиката не са пренебрегнати. Жалко, че в пределите на Слънчевата система човекоподобни роботи, уви, засега не се произвеждат — това е единственият негативен момент в моето оригинално предположение.

Но какво ли ще е, ако… Стоп! Та това е идея!…

Не са нужни никакви несъществуващи роботи, нито пък оптически илюзии, всичко е толкова просто: Ранд е взел за „чужденец“ някой добре маскиран „свой“!… Ето я логиката на схемата „имало е — не е имало“. Първо Ранд се е заблудил — „имало е“. После е разбрал истинското положение — „не е имало“!

Но откритието ми, както става обикновено, повлече след себе си верига от нови въпроси… Да допуснем, че на някого от десантчиците е хрумнала странната идея да измени за известно време външността си чрез изкусен грим или изкусна маска. По принцип това е възможно, макар и да не е така просто, както изглежда на пръв поглед. За да бъде излъгано набитото око на Ранд, гримът или маската трябва да са като естествени. Като естествени… Това май не е по силите на всеки специалист-гримьор… Впрочем откъде да знам: може в отряда на нашите десантчици да има бивши големи специалисти по гримиране. Трябва да се има предвид това. Но въпросът е друг: с каква цел е замислен този маскарад? За шега? Ама че шега: префучал покрай Ранд като побъркан, скочил в атриума, сякаш в земята потънал. И край — никакви последствия, никаква разгласа. А шегата не е шега, ако не й се даде гласност. Шегаджията е като актьора: нужна му е публика, нужни са му аплодисменти — хората трябва да оценят изкуството му. Да, тук, както се казва, шегата настрана…

Но (ако говорим сериозно) маскарадът понякога се замисля с цел да се запази инкогнито, и колкото по-строго трябва да се запази инкогнито, толкова по-изкусен трябва да бъде маскарадът… Между другото през онази „маскарадна“ вечер Баката бил цапардосан в кухненския отсек именно поради това, че направил опит да познае „диверсанта“. Кръгът май се затваря?… Ох, какво става при нас на „Лунна дъга“?…

— Може ли да вляза? — прекъсна размишленията ми познат глас.

— Да, разбира се. Влезте.

Обърнах се към вратата и видях приятно усмихващата ми се физиономия на Баката. Зарадвах му се. Отдавна не бяхме се виждали. По-точно, бяхме се виждали, но все в движение, все мимоходом и едва успявахме да си махнем за поздрав. Многото неотложни работи не ни оставяха време за частни разговори. Днес сутринта видях отдалеч Баката в бюфета и можех да се закълна, че той явно нямаше настроение. Сега не бих казал същото.

— Седнете, Феликс. Радвам се на дългоочаквания гост.

— Минавах наблизо… Реших да се отбия — той хвърли поглед към приготвената за работа диагностична апаратура и добави: — Ако, разбира се, не сте зает.

Механикът изглеждаше доста отслабнал, но освежен и бодър както никога. Очевидно работата в профила на основната специалност му бе от полза — сякаш се бе подмладил. От него се носеше прохладен, лек аромат на хубав парфюм. Дали не беше одеколон „Антарктида“? Приличаше ми на него. Баката рядко се ползуваше от услугите на парфюмерията и ако това се случваше, предпочиташе тежките, сладникави аромати…

— Не, не много… — сепнах се аз и отговорих. — Как е настроението? Как вървят работите ви?

— Засега всичко е наред — отвърна Баката и се осведоми загрижено: — Как е при вас… в болницата?

— Също е наред, благодаря.

— Ако трябва с нещо да ви помогна, готов съм, можете да разчитате на мен.

— И ти ли, Бруте! — възкликнах с престорен ужас. Доброволните помощници се виеха като орли над медицинския сектор, предлагаха всевъзможните си услуги и трябваше да изразходвам много енергия, за да не се превърне той в шумен площад, а приетите за лечение десантчици в главна забележителност на корабния бит. — Вероятно имате вече много свободно време?

— Как да ви кажа… В сравнение с това, което беше в системата на Уран…

— Да, разбирам ви, не може да става никакво сравнение… Не, Феликс, не ми е нужна помощ. Но въпреки това, благодаря ви. Ако ми потрябва, ще ви имам предвид… Между другото, как са нашите екрани? Много ли бяха изпочупени по време на десантните операции?

— Много — усмихна се Баката. — Има-няма ще се съберат около две десетици. Обстановката беше ужасна… И досега още някъде вместо екрани зеят дупки. В техническите отсеци, трюмовете, хангарите, на катерите. Още не мога да сколасам. Най-напред трябва да сложа ред в своето вакуумно оборудване. Пък и с екраните също ми се налага… Ето току-що смених горе екрана на дисплея.

— На горната палуба ли? — наострих уши аз.

— Да, но туй… е друго. — Баката се усмихна. — В салона за съвещания, където работи комисията. Не знам какво е ставало между учените, но ми се наложи да ремонтирам дисплея. Мисля, че здравата са спорили там за нещо… Сега човек не може да ги познае. По-рано бяха тихи, солидни, ходеха редовно в спортната зала… Но получиха купища материали за луните на Уран и сякаш някой ги подмени. Изобщо не се съобразяват с вътрешния ред, спят и ядат както и когато им скимне, пуснали си бради. Някои по цели денонощия не излизат от салона. Днес отидох да им сменя екрана, а вътре се чуваше такъв шум, че ме беше страх да вляза. Влязох, но никой не ми обърна внимание. Викаха, смееха се, поздравяваха се един друг по някакъв повод, удряха се по раменете. И мен ме удряха, докато се занимавах с ремонта. Също като децата, честна дума. А пък вчера на вечеря един от тях… такъв един дангалак математик, че и фамилията му на всичкото отгоре двойна — Чулимов-Енисейски… в бюфета изсипа цяла купичка кисел върху себе си и мен. Без да иска, разбира се, много бързаше. „За къде бързате?“ — попитах го. Той започна да се извинява: „Чакат ме горе. Без мен работата им не върви“. Видях, че му е много неудобно за непохватността, и обърнах всичко на шега: „Работата — казах, — няма да избяга, трябва да си почивате“. Той ме погледна някак си объркано и отговори: „Наистина няма да избяга, затова, проклетата, трябва да се върши…“ А самият такъв един — необръснат, блед, очите му зачервени, с кръгове около тях… С една дума, мисля, че е време да се намесите в тази история. Дай им малко свобода — ще се съсипят с това бързане!…

— Непременно ще се намеся. За съжаление, Феликс, всичко наистина е така… Хайде да сменим темата — предложих. — Как е нашият „диверсант“? Миряса ли вече?

— Не зная — отговори вяло механикът. — Може да е мирясал. Има много счупени екрани и засега ми е трудно да се ориентирам. Един екран повече или по-малко — в сегашната обстановка човек не може лесно да следи…

Помислих си, че капитанът, изглежда, е прав. Този тромав, пипкав човек с бръсната глава, прекрасен специалист по вакуум-оборудването на кораба, като инженер-домакин, напротив, търпеше критика. Поне в сферата на стопанската отчетност.

— Добре — казах, — да допуснем… Няма ли никакви новини около чужденеца?

Баката вдигна неуверено рамене.

— Конкретно — никакви. Но ми се струва, че чужденецът е обезпокоил не само десантчиците.

— Нима? А защо ви се струва така?

— Разбирате ли… Наскоро бях свидетел на едно интересно произшествие — Баката се оживи. — То, общо взето, не е нещо особено, но има криминален оттенък… Взимах си душ преди сън, някъде половин час преди полунощ. Беше късно, тихо, в банята бях само аз. Преоблякох се в съблекалнята и тръгнах към изхода. Вече бях понечил да отворя вратата, но се сетих, че не бях хвърлил бельото си в камерата за отпадъци. Все пак надникнах по инерция в коридора. Видях в самия му край как някакъв човек изскочи от атриума и бързо-бързо заситни към мен. „За къде ли — помислих си — се е разбързал?“ В същия момент от атриума изскочиха други двама. Човекът ги видя и още повече забърза. Мина кухненския отсек, отсека на хладилниците… Онези двамата му извикаха: „Ей, младежо, чакай!“, а пък той почти се затича. Но и те не изоставаха подире му. Това ме озадачи. Погледнах внимателно през пролуката на вратата. Ако се съдеше по костюмите, и тримата бяха от корабната команда. Но кои точно, отдалеч не можах да определя. Освен това първият, бързоходецът, криеше с ръка лицето си. Ето така… — Баката ми показа как: прикри с разперена длан долната част на лицето си.

— Погледнах го хубаво: ръката му имаше нормален цвят, но лицето и косата му бяха синьо-сиви. Направо изтръпнах… Двамата най-после ги познах — бяха от групата на енергетиците. А „сивия“, колкото и да се мъчех, не можех да позная… Енергетиците го догониха — бяха вече близо до мен — и безцеремонно, ей тъй грубо го хванаха за ръцете. Онзи се ядоса и засъска: „Какво искате от мен?! Не виждате ли — казва, — глупаци с глупаци, че съм изцапан с боя?! Не дават на човек да отиде спокойно в банята!“ Енергетиците го познаха и се смутиха. „Извинявай — казаха, — друже Жора, не те познахме.“ И започнаха да го укоряват: „Защо, да те вземат дяволите, не се обаждаш, когато ти викат?!…“ Жора помига с очи, че като се разсмя: „Ох — каза, — ще ме уморите! Ама вие, момчета, май ме взехте за «онзи», признайте си! Намислили сте, значи, да го преследвате и да го хванете? Ох, ще ме уморите!…“ Енергетиците, естествено, се обидиха: „Млъквай! Като се шляеш в такъв вид нощем по коридорите, ще си имаш неприятности, да го знаеш. Едни вярват, други не, но щом вече слухът е плъзнал, момчетата са нащрек, сам знаеш. Ще ти лепнат някоя синина — иди после им доказвай, че не си камила!…“ Жора моментално спря да се смее: „Да — каза, — истината си е истина. Вие, момчета, по-често се отбивайте в зоологическата градина да гледате камилите — тогава може би ние, мотористите, ще се движим по-безопасно из коридорите.“

— Георги Шулгин ли беше? — полюбопитствувах аз. — От групата на мотористите ли? Нашият корабен художник?

— Да — потвърди механикът. — Влезе Жора в банята, съблече се, хвърли дрехите си в камерата за отпадъци. Погледнах оплесканото му с боя лице и казах: „Май днес си случил на нервен модел…“ Той ме стрелна с очи, но нищо не отговори. Аз пак го боднах: „Днес не е безопасно да си художник, нали?…“ Сега той едва не припадна от смях. Нисък на ръст е, ама здравата се смее! Стои отпреде ми гол, с изпоплескана физиономия, залива се от гръмогласен смях и бърше сълзите си. „Чувствувах аз-казва, — че разбираш от изкуство, но не знаех, че чак толкова!…“ И клати глава в изнемога. Разприказвахме се. Оказа се, че моделите нямат нищо общо с цялата история. Жора подготвял до късно в ателието голямо платно за някаква картина — полагал фона. Пулверизаторът за боите нещо се развалил и фонът вместо на картината се наслоил направо върху Жоровото лице. Той, нещастникът, надникнал през вратата — в коридора като че ли нямало никой. Закрил криво-ляво лицето си с ръце — все пак щяло да му бъде неудобно от хората, ако го видели — и побягнал към банята… На останалото бях очевидец. Естествено, аз го попитах: „Защо се нахвърлиха отгоре ти енергетиците?“ — „Ами така — каза, — нямат си работа. Интересно им е да проверят една хипотеза…“ — „Каква хипотеза?“ — „То си е тяхна работа…“ Аз го попитах направо: — „А ти не се ли интересуваш, не те ли вълнува?“ Той се засмя: — „Как да не ме вълнува? Ти, мила моя бръсната главо, не видя ли как се опитаха да ми извият ръцете?“ Намигна ми с изцапаното си око и отиде да се къпе… Такива ми ти работи — обобщи Баката. — Излиза, че всички знаят, но си мълчат.

„Хм, да — помислих си. — Десантчиците знаят, администрацията знае, енергетиците, мотористите… Знае практически целият екипаж — от художника до началника на рейда и капитана. Едни си шушукат по кьошетата, други — и те са мнозинството — мълчат в недоумение. И сигурно очакват няма ли администрацията да каже нещо сериозно по този въпрос… А тя какво може да каже? Необходимо ще е да изясни най-малкото същността на въпроса. Но я се опитай да изясниш, когато източниците на информацията не са надеждни, а самата информация е толкова необикновена, колкото и недоказуема. И откъде да черпи сведения администрацията, щом целият екипаж си дава вид, че нищо особено не става?… Да, кръгът логически е затворен. В крайна сметка администрацията е права — та нали, общо взето, полетът протича нормално. Току-виж, така мълчешком сме долетели до финала, а там вече ще стане ясно…“

— Ще стане ясно — повторих на глас. — Добре, Феликс, искам да ви попитам нещо. Този Жора… Не можете ли да си го представите в ролята на известния ви „диверсант“, с който трябваше да си изяснявате отношенията в кухненския отсек?

Механикът ме стрелна с поглед, но с отговора не бързаше. Бръкна в джоба си, извади чудовищно ярка носна кърпа и изтри бръснатото си теме. В кабинета се разнесе явният аромат на „Антарктида“.

— Жора ли? — Баката поклати отрицателно глава. — Не, не беше той! Има си хас! Ръстът му не е същият. Пък и всичко останало… В ролята на онзи „диверсант“ бих могъл сега да си представя… — лицето на механика помръкна някак странно: — общо взето, друг.

— Командира на десантчиците Нортън ли? — подсказах му аз.

Лицето на механика бавно реагира.

— Да — измърмори той и ме прониза с поглед. — Сега мога да се обзаложа с главата си, че беше той.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Виждате ли… — Механикът се замисли. — Тогава в кухненския отсек беше много тъмно, обаче… Как да кажа…

— Искате да кажете, че вашата моторна памет е запечатала целия ансамбъл от усещания, които са съпровождали борбата ви с неизвестния, нали?

— Да.

— Оттогава вие сте се мъчили да „премерите“ целия този „ансамбъл“ на обкръжаващите ви хора. Не на всички, разбира се, а само на тези, чиято кандидатура ви се е сторила най-подходяща.

— Вярно е…

— След „премерването“ кръгът на вероятните кандидати за ролята на „усетения“ от вас висок, бърз, силен, гъвкав и хладнокръвен „диверсант“ значително се е стеснил. В края на краищата са останали броени единици — по-малко от пръстите на едната ви ръка. Колко? Готов съм да се обзаложа, че са двама.

— Двама са… — като ехо повтори механикът.

Видът му беше смаян.

— Обаче Нортън не е бил един от двамата — продължавах аз и буквално летях с крилата на прозрението си. — Мисълта за Нортън се роди у вас съвсем наскоро.

Стори ми се, че в очите на механика премина сянката на суеверен страх.

— Не беше… — измърмори той в хипнотичен транс. — Съвсем наскоро…

— Е да, да заподозреш командира на десантниците — такова нещо не може веднага да ти дойде наум… — Нужен е бил достатъчно основателен повод и поводът дойде. Имам предвид слуха за оставката на Нортън. Размишлявайки за странното решение на командира на десантниците, вие — вече по-скоро по инерция — сте се опитали да му „премерите“ запечаталия се в паметта ви „ансамбъл“ от усещания. И изведнъж сте открили, че Нортън май най-точно от всички „влиза“ в контурите на произшествието в кухненския отсек… Подозрението ви е потресло. Първата ви мисъл е била да дойдете при мен за съвет. Не сте направили това, защото сте имали напълно понятни съмнения. Но днес ви е провървяло: открили сте още една особеност на Нортън, с която се отличавал и изплъзналият ви се „диверсант“. Така ли е?

— Така е, дявол да го вземе!…

На лицето на Баката се изписа панически напрегната мозъчна работа. Предложих му да каже каквото мисли, но той не ме чуваше. Искаше да разгадае секрета на моето „ясновидство“ и попита:

— Кажете каква особеност на Нортън съм открил?

— Мирисът — отговорих. — Мирисът на одеколон „Антарктида“.

— Но аз на никого… — промълви той и червенина заля лицето му. — Дори не съм намекнал на някого!

— Успокойте се — казах с досада. — Никой, естествено, нищо не ми е казал. И аз, разбира се, не съм факир-ясновидец. Всичко е много по-просто: изходната информация ми я дадохте вие самият.

— Колкото до моторната памет и усещанията от борбата — разбирам — упорствуваше Баката. — Те двамата… Да… Вие, изглежда, сте забелязали как се навъртах около тях и сте се сетили. Освен всичко друго сте и психолог.

— Точно така.

— Във връзка с Нортън… Да, тук всичко е логично. Но колкото до мириса!… Та аз едва днес го улових!

— Тая сутрин — допълних. — Преди около три часа. Когато се сблъскахте с Нортън при входа в бюфета.

— И това ли знаете?…

— Защо не, след като седях в бюфета недалеч от вратата и прекрасно видях всичко. По израза на лицето ви се досетих, че срещата ви с Нортън ви порази с нещо. На кимването ми за поздрав вие не отговорихте, минахте объркан, като сляп между масите и излязохте, без да закусите. Тогава, разбира се, не знаех, че сте бързали за хигиенния отсек. Бързали сте да си спомните по пресните следи миризмите на някои одеколони. Резултатите от експериментите ви с ароматични изделия усетих и разбрах, макар и не веднага, на какво мирише всичко това… Трябва ли да ви казвам колко добре ми е известно кои одеколони предпочитате — и вие, и Нортън!

— Сега вече не трябва — предаде се накрая Баката.

— Не се обиждайте. Не се обиждайте на психолога за това, че е психолог. Откритието сте го направили вие, а аз само се сетих за него.

— Това откритие не ни дава нищо.

Погледнах го.

— Сега работата вече не е за нас — поясни той, свел поглед. — Разбрах, че по медицинската част вие нямате претенции към Нортън. Психиката му е наред, постъпките му са съзнателни. Изобщо… както искате, но колкото до мен, ще ви кажа откровено: не желая повече да си имам работа с Нортън. Неприлично е някак си да се биеш с член от командния съвет на кораба. Нека чупи екраните, щом това му харесва! — Баката махна с ръка и стана. — В края на краищата десет екрана повече могат да се сменят, но зъбите ми са по-скъпи.

На тръгване Баката се заинтересува имам ли намерение да използувам новите обстоятелства и когато му отговорих, че нямам, въздъхна с облекчение. Ужасно не му се искаше да разстройва капитана…

И така, като разкрихме инкогнитото на „диверсанта“, ние сякаш сами си затворихме всички пътища. Своеобразието на личните качества на „екранния злосторник“, служебният му ранг на кораба ни лишаваха нас, дилетантите, практически от всякаква надежда да се доберем до истината — та дори да се пукнехме, както би се изразил моят приятел Баката, от любопитство. За какво му беше притрябвало на Нортън да чупи екраните? Имаше ли той отношение към загадъчната история с чужденеца? Ако да, то какво? Нито на един от тези въпроси и до ден днешен не зная отговора. На мен, разбира се, ми е съвсем ясно, че тайното чупене на екраните не е екстравагантен каприз, нито пък, ако щете, някакъв ритуал на абсурда, обаче по-правдоподобна версия чисто и просто нямам. Ето впрочем всичко, което мога да ви съобщя по този въпрос…

Раутхолът потъна в дълбока тишина.

* * *

— Край на текста на звукозаписа — каза Купър и слушателите, отърсвайки се от вцепенението, замърдаха в креслата.

— Какво ще кажете? — попита Роугън, без впрочем да се обръща към някого персонално.

Франк почувствува в гласа на консултанта лошо скрити нотки на тържествуващ сарказъм и си помисли: „Професорът май също е… тщеславен“.

— Необикновено интересен текст — каза Николски. — Бих искал да имам фонокопие.

— Може да считате, че фонокопието е в ръцете ви — отговори Холбрайт. — Е, професоре — каза той на Роугън, — трябва да ви поздравя. В някои отношения медицината натри носа на нашите момчета от отделите за наблюдение на Космическия сектор. А този Алберт…

— Албертас Грижас — поправи го Роугън.

— Да, Албертас Грижас… Защо ми се струва, че това име ми е познато?… Той все още ли е в състава на екипажа на „Лунна дъга“?

— Не, шефе — отговори Купър. — Успях да се свържа с информационния център на УОКС. Албертас Грижас изпълнява временно длъжността медик на супертанкера „Байкал“.

— Причините?

— Много приятни за Грижас, Холбрайт — намеси се Роугън. — Както и за неговите приятели. Грижас не можа да участвува в последния рейд на „Лунна дъга“, към Плутон, защото… първо, предстоеше му защита на докторска дисертация в Москва, която между впрочем мина твърде успешно. Второ, необходимо беше неговото присъствие във Вилнюс в отговорния момент на същественото увеличаване на семейство Грижас. Инга Грижас се готвеше да стане майка на поредната четворка близнаци.

— Ето откъде ми е познато това име! — оживи се Холбрайт. — „Вилнюският феномен“, „Два пъти по четири — сензация!“

— Наистина — каза смутено Николски. — „Прибалтийските юнаци — близнаци“, „Демографският микровзрив в Европа“. Не бях обърнал внимание…

— Естествено — забеляза Роугън. — Фактите около раждането на близнаци не влизат в сферата на грижите на Управлението за космическа безопасност.

— Засега — подхвърли Франк.

— Какво е това „засега“? — реагира нервно на репликата му шефът.

— Засега не влизат — поясни Франк.

— Не разбрах. Изглежда, това е някоя много тънка шега.

— Още не се знае какво може да стане тази „шега“ за нашите потомци.

Холбрайт вдигна учудено вежди.

„Какво ми става днес?…“ — вече с тревога помисли Франк, защото усети надвисналата в раутхола атмосфера на всеобща неловкост.

— Младият човек е прав в известен смисъл — прекъсна мълчанието Роугън. — По данните на статистиката в семействата на работещите в космическото пространство или в семействата на (не обичам тази дума) космените близнаци се раждат двайсет пъти по-често, отколкото в семействата на постоянно живеещите на Земята. Това се отнася особено за „потомствените“ работници в космическото пространство, тоест за космените от второ и трето поколение. Споменатият резултат не може да се обясни с просто съвпадение. Сега дори скептиците разбират, че става въпрос за генетична аномалия с извънземен, така да се каже, произход. Как ще се прояви тази аномалия по-нататък, на нас не ни е ясно. Ще бъде ли това вредно за човечеството… Въпросът се проучва.

— Честно казано — намеси се Николски, — аз не съм в състояние да си представя какъв проблем за човечеството могат да крият в себе си фактите на така рязко нарасналата раждаемост на близнаци.

— Твърде сериозен проблем от антропогенетично естество — Франк избърза да се намеси преди Роугън. — Ако се докаже, че количеството близнаци на Земята нараства по експонент, нашите потомци могат да се окажат пред опасността от антропогенетична задънена… — Някакви бълбукащи звуци му попречиха да доизрече последната дума. Той погледна към Роугън. Роугън се смееше.

— Моля да извините стареца — каза най-после консултантът. — Не е възпитано, разбирам, но… съгласете се, че ми е трудно да се удържа, когато такъв специфичен въпрос поражда тревога в главите на абсолютни неспециалисти в тази област. Самите антропогенетици тепърва едва-едва се размърдват, вдигат още рамене, а някои хора нямат вече търпение да забият тревожно камбаните!…

— Времето е такова, професоре — напомни му вежливо Франк.

— Какво?

— Такова… бързотекущо. Докато специалистите вдигат рамене, специфичните въпроси на времето заставят Управлението за космическа безопасност да действува по най-недвусмислен начин с юмруци. Наистина от това няма твърде голяма полза, но нали трябва все нещо да се прави?

Роугън втренчи във Франк невиждащ поглед и каза замислено:

— Или много съм остарял и нищо не разбирам от възгледите на съвременната младеж, или… Може наистина да е време?… Впрочем… — старецът направи пауза.

„Давай, давай — окуражи го мислено Франк, — интересно е да узнаем какво са мислили динозаврите, когато са срещнали първите млекопитаещи.“

— …Впрочем, аз мисля — произнесе носово професорът, — че причината за това е рязката хипертрофия на самосъзнанието на новото поколение. Загадъчен изблик на…

— Защо да е „загадъчен“? — възрази му Николски. — У нас на Изток това се счита в реда на нещата. И се нарича впрочем не „хипертрофия на самосъзнанието“, а „развито чувство за обществена значимост“.

— Развито! — повтори многозначително Роугън. — Там е цялата работа. Развитие без екстензивни изблици. Вашата социална среда постепенно е натрупвала обществено-психологически потенциал от необходима за нашето време ориентация. Отбележете — постепенно! Затова вие, неспециалистът в областта на социологията, трудно можете да разберете някои „детски болести“ на западния социум. Героят на нашия разговор… — старецът погледна умълчалия се Франк, както се гледа неодушевен предмет — боледува от някаква много мъчителна, но, предполагам, не много опасна „детска болест“. А може би и от няколко наведнъж. Искам, когато имам свободно време, да помисля върху това и да се опитам да поставя точна диагноза. Струва ми се, че една от причините за подобни „болести“ е не съвсем обоснованият избор на професия…

— Виждам, че сте решили да убедите моя шеф в професионалната ми непригодност — отбеляза Франк.

— Не, имам предвид нещо друго: претенциите на хипертрофираното ви самосъзнание изпреварват нашия век. Искам да кажа, че професията, която напълно би съответствувала на вашите потенции, просто още не е успяла да се роди. Ако освен Управлението за космическа безопасност имаше и институт за космически тревоги и опасения, аз, без да се замислям, бих ви препоръчал за ръководител на катедра „Отчаяние“.

— Между другото — каза Николски — на тази „още несъществуваща“ професия вече й растат полека-лека зъби, независимо от това искаме или не искаме. Полинг е абсолютно прав в едно: работата ни по въпросите на стратегията е крайно занемарена. И, изглежда, много скоро у нас ще бъде създадено организационно подразделение със стратегическо направление. Нещо като отдел „Методология“ или отдел „Хипотетични опасения“…

— По-добре направо отдел „Погребално шествие“ — вметна със задоволство консултантът. — А в щата му да има десетина млади оплаквачки по проблемите на бъдещето.

— Съгласен съм — изръмжа Холбрайт и удари с двете си ръце едновременно по ръба на масата. — Съгласен съм с доводите на всички спорещи страни! Обещавам да изтръгна от нашето ръководство щатна длъжност на оракул и тържествено обещавам да дам на Полинг най-положителната характеристика! Благодаря на всички участници в тази особено поучителна дискусия и ги моля — моля! — да оставят на мира проблемите на бъдещето и да се върнат при насъщните задачи на настоящето. По-близо до темата! Напомням: темата на нашата работа по силата на някои обстоятелства има по-голямо отношение към системата на Уран, отколкото към системата за професионално ориентиране на кадрите.