Сергей Павлов
Лунна дъга (7)

7. Рапорт срещу самия себе си

Нямах понятие какво значи „схема на дислокация“ и гледах тъпо екрана. Това, което виждах пред себе си, приличаше по-скоро на обикновено информационно табло в залата на някое космическо летище. Продълговатият екран бе разчертан на шест колонки. Във всяка колонка имаше индекси. С такива индекси в нашия кораб бяха обозначени спалните кабини, отсеците и другите помещения. Под индексите имаше еднозначни (по-рядко двузначни) цифри, които от време на време се сменяха. И това беше всичко. Нищо не разбирах.

Учуден от невежеството ми, капитанът започна да ми обяснява, придвижвайки ръката си по колонките:

— Това е първа палуба, втора, трета, четвърта, носовото отделение на рейдера, опашката. Тук са индексите на помещенията, в които сега има хора. Ето например носовото: индекс КР-Н и до него двойка. Това сме ние с вас в командната кабина. Същото е и за шестте обитаеми секции. Стана ли ви ясно?

— Да… — измърморих аз. Сега наистина ми беше ясно. И през ум не бе ми минавало, че на рейдера има подобна апаратура!

— В края на всяка колонка има цифрова сума — продължаваше капитанът. — За по-удобно. Нали хората постоянно преминават от помещение в помещение и тази миграция е трудно да се проследи по хоризонталните редове. По-лесно е по секции. Я вземете крайните цифри на шестте секции и пресметнете колко души присъствуват в момента на борда на рейдера.

Пресметнах. На борда на кораба в момента имаше, както и трябваше да бъде, шестдесет и девет души. Ни повече, ни по-малко.

— Е, къде е вашият чужденец?

Стоях объркан, гледах таблото на този „брояч на човешки души“ и не знаех какво да мисля. Бях сразен. Впрочем сразен не е точната дума. Бях буквално сломен и смачкан.

— Както виждате, понятието „убеден“ има съществени предимства пред понятието „уверен“. И нека това ви послужи за урок. А що се отнася до чужденеца… Вие дори не си представяте колко легенди от този род съм чувал по време на работата ми в космическото пространство.

Попитах за всеки случай:

— А не допускате ли, че човек по някакъв начин може да се изплъзне от контрола на следящите го датчици на тази апаратура?

— Изключено е — отговори сухо Молчанов. — Датчиците на системата за дислокация пронизват надлъж и нашир тялото на кораба, да се изплъзнеш от контрола им, значи да излезеш извън пределите на рейдера. Невъзможно е да се неутрализира чувствителността на тази система. Впрочем има един начин: да нямаш нормална температура на тялото, да не притежаваш нормална човешка миризма, да не излъчваш никакви биологически вълни, да не се движиш, да не дишаш. Надявам се, че ви убедих, нали? — Той отново погледна часовника си.

Поклатих отрицателно глава:

— Не-не…

— Не? Е, вижте какво…

— Тоест, имам предвид всичко това, обаче…

— Обаче?

— Вие ме убедихте в едно: въпросът, с който дойдох при вас, изисква много по-тънък анализ, отколкото си представях.

Той ме гледаше сериозно, спокойно и, бих казал, дори със съчувствие.

— Добре — казах. — Това, което говорехте за преимуществата на убедеността, е вярно. Сега е мой ред да ви заявя съвсем отговорно: аз съм абсолютно убеден, че на борда на рейдера има човек, който умишлено чупи екраните и при това старателно заличава следите си. Моята неопитност в сферата на криминалистиката е очевидна — аз наистина не съм в състояние да изложа пред вас верига от доказателства, безупречни от гледна точка на формалната логика. Но в сферата на професионалното познаване на психологията аз все пак знача нещо. Вътрешната логика в поведението на хората-участници в тия събития, ме убеди твърдо в сериозността на твърде странната на пръв поглед информация, която ми се наложи да ви дам.

— Дори в сериозността на твърде странната информация за чужденеца ли?

— Във всеки случай аз съм убеден в искреността на Ранд Палмър. Първо, защото Палмър няма склонност към мистификации. Второ, той не би баламосвал едновременно командира си и своя най-близък приятел.

Молчанов за първи път ме погледна с интерес.

— Същото може да се каже и за инженер-домакина — добавих аз. — Нелепо е да се мисли, че му е хрумнала идеята да мистифицира медика и капитана на кораба. Струва ми се, че той изобщо гледа по-рядко да попада пред очите ви.

— Уви, това за съжаление не винаги му се удава. За мое съжаление… Е, трябва да призная, че вашият психологически екскурс е твърде интересен. Наистина вътрешната логика на поведението на двамата космонавти се намира в странно противоречие с формалната, както вие я наричате, логика на обстоятелствата… Но, от друга страна, с какво мога да бъда полезен аз, администраторът и техническият ръководител на полета, при търсене отговора на този, да го кажа направо, потресаващ въпрос? Моля ви, не се обиждайте, но по време на нашия разговор аз се опитвах мислено да преодолея препятствията по пътя на вашата… да кажем, хипотеза и дойдох до убеждението, че тези препятствия са непреодолими. Благодаря ви за информацията, но съм принуден да я адресирам обратно до вас. Не съм специалист в областта на психоанализата. Мисля, че именно вие трябва да откриете и свържете краищата на загадъчните противоречия. Ще ви кажа в заключение: въпреки неподходящата за подобни разговори, малко нервна обстановка, беше ми приятно да пообщувам с вас. Отдавам заслуженото на вашето самообладание и на енергията ви.

„Край, това е всичко — помислих си. — Трябваше да го очаквам!“

— Благодаря за комплимента — казах, — макар че според мен вие проявихте много по-голяма твърдост и самообладание. Ще ми позволите ли и аз да кажа няколко заключителни думи? Но искам да ви предупредя: в тях няма да има нищо приятно.

— Моля…

— Първо, искам да изразя несъгласието си с преадресирането на тази злополучна информация. Преди всичко защото имам солидни основания да отнеса подобна информация не толкова към областта на психоанализата, колкото към областта на космическата безопасност и охраната на правовия ред. Известен период аз играх ролята на детектив-любител и съжалявам, че въвлякох в тази история и инженер-домакина. Но нито той, нито аз нищо не разбираме от тънкостите на оперативно-следствената работа. Имайки предвид нашата неопитност, аз съм принуден да подам официален рапорт до вас и до началника на рейда Юхансен. Страхувам се да гадая каква ще бъде реакцията на Юхансен, но съм чувал, че неговата мисия е свързана с дейността на оперативно-следствените органи, и това ми вдъхва известна надежда.

— Ами подавайте — отговори Молчанов. — Това е ваше право. Много интересен рапорт ще бъде. Дори не зная… Един вид рапорт срещу самия себе си…

— Изглежда, ми харесва да подавам рапорти за самия себе си… Всичко хубаво, капитане.

Не си спомням добре как съм преминал носовия сектор. Опомних се в коридора на жилищната палуба, и то сигурно само защото се забих като клин в идващия насреща ми табун от десантчици. По-точно, стадо животни от семейство тигрови; погледът ми се премрежи от котешки муцуни: рисове, тигри, пантери, ягуари, пуми, гепарди… Изгладнялото стадо отиваше вкупом на обяд. Десантчиците ме поздравяваха и ми правеха учтиво път. Потърсих интуитивно сред тях Нортън. Не го видях и тръгнах към кабината му. Позвъних. Червената обвивка на преговорната уредба над вратата се изду като мехур и каза неприязнено, безизразно: „Кой е, дявол да го вземе!“ Огледах се (за щастие в коридора нямаше никой), махнах с ръка и продължих към кабината си.

… Съставихме с Баката общ рапорт и спазвайки всички формалности, го връчихме официално на капитана и на началника на рейдера Юхансен. Моментът беше крайно неподходящ, но ние нямахме друг изход.

Рейдерът спря и „увисна“ на кръгова орбита близо до Оберон. Започна работата, за която бяхме дошли тук. За десантчиците, учените и корабната команда настъпиха горещи дни — разузнавателните и научноизследователските десанти на планетоида следваха един след друг и в тази обстановка Юхансен едва ли бе разбрал достатъчно ясно от рапорта ни какво точно искаме от него.

— Неотложно ли е? — попита ни той с недоумение.

Казах, че не зная, че подавайки рапорта, аз изпълнявам дълга си и не се наемам да съдя доколко е неотложно.

— Разбирате ли, уважаеми…

Да, той можеше да не продължава по-нататък, аз го разбирах.

— Ще разгледаме непременно рапорта ви на командния съвет, но не сега. После, уважаеми, после! Но може би настоявате да…

Не, аз не настоявах. Аз разбирах всичко и не настоявах. Напротив, изразих съжаление, че рапортът се бе родил в такова неподходящо време.

Всички имаха, повтарям, работа до гуша. Не ми се удаде случай да поговоря с командира на десантчиците, но аз и не се стремях към това — обстановката не позволяваше. Нортън през цялото време бързаше за някъде, постоянно организираше нещо, разпореждаше се, участвуваше лично едва ли не във всяка десантна операция, планираше и коригираше взаимодействието на десантните групи — работната му енергия можеше да се сравни с енергията на среден по размери действуващ вулкан. Рейдерът се покри с излъчватели и антени с най-различни конструкции, разтвори широко трюмовете и хангарите си, оголи ярко осветените палуби на вакуум-створовете и се превърна в орбитална майка на цяла флотилия сновящи насам-натам катери. За точността на външните операции отговаряше механикът по вакуумното оборудване на кораба, затова рядко виждах Баката — той почти не излизаше от скафандъра си и от подвижните херметични кабини. Между другото, безупречната работа на вакуум-стопанството накара капитана да измени донякъде мнението си за деловите качества на механика.

Колкото повече се разширяваше фронтът на проучванията в системата на Уран, толкова повече работа ми се отваряше. Навярно от гледна точка на преобладаващото мнозинство аз изпълнявах незавидната роля на спирачно устройство в кипящата атмосфера на всеобщия ентусиазъм: с голяма мъка ми се удаваше да накарам хората да се хранят нормално и да спят поне по седем часа в денонощието (за останалото да не говорим). Знаех горе-долу как се спазва режимът на борда на кораба, но не си представях добре какво става на самия Оберон. Съдейки по зачестилите случаи на преумора и леки травми, не можех да очаквам нищо хубаво. По време на поредното заседание на командния съвет аз бях принуден да поговоря сериозно с Нортън за това. Състоя се разговор на висок тон. Като медик на експедицията аз настоявах да ревизирам бункерите на временните бази, пръснати из Оберон. Нортън се противеше яростно, но съветът взе решение в моя полза и аз в края на краищата успях да въведа относителен ред във временните бази. Наистина с цената на обтегнатите ми отношения с командира на десантниците, но нямаше как.

Малко по малко програмата на проучванията приближаваше към своя край. След изключително напрегнатата работа на Оберон рейдерът бе насочен към планетата, бе изведен в орбита около Уран и десантниците получиха двуседмична почивка. Докато траеше дълбокият сондаж на набраздената от продълговати облаци атмосферна „шуба“ на тайнствения гигант и на неговия многослоен пръстен, аз „сондирах“ самочувствието на екипажа, като оказвах явно предпочитание към смелчаците с котешките емблеми на ръкавите. Естествено, лошата слава на Оберон ме безпокоеше извънредно много, бяха ми известни някои подробности от загадъчните и страшни оберонски катастрофи и аз тайничко се радвах, че този път всичко мина благополучно. Две навяхвания, пет травми от удари и едно не много сериозно отравяне с дихателна смес поради неизправности в системата на скафандровото жизнеобезпечаване — дребна работа… Десантчиците имаха отлично настроение, шегуваха се, хвалеха се един друг с успехите и синините си, отспиваха си, хранеха се с апетит, послушно и, бих казал дори, някак автоматично, сякаш между другото изпълняваха всичките ми лечебно-оздравителни предписания. Междувременно аз оправях и нервите си. Главният етап — етапът на разузнаване на зловещия планетоид, бе благополучно завършил. Комисията направи извод, че Оберон е загубил опасните си свойства, и то май завинаги. Очакваше ни не особено сложна (колко лекомислено си представях всичко) работа на другите напълно безопасни луни на Уран…

На „безопасната“, приказно красива малка Миранда едва не загубихме един разузнавателен катер. Няма да описвам външния вид на тази снежна принцеса, тъй като тя стана веднага любима „телезвезда“… по-точно, „телелуна“ на земните екрани. Ще напомня само, че чудноватите й снежни образувания крият в себе си ажурна „арматура“ от твърд лед. Първият катер кацна благополучно върху една ледена арка, покрита с парцали замръзнал газ. Вторият нямаше късмет — затъна дълбоко в пухкава пряспа и вдигна около себе си такава снежна буря, че и досега не ми е ясно как успя да маневрира и да се измъкне изпод надвисналите ледени колоси…

На Ариел скафандровото отопление на един от десантчиците отказало да работи и медицинската ми „колекция“ се попълни с нов случай на твърде сериозно измръзване. А „безопасният“ Умбриел само за едно денонощие ми „поднесе“ две изкълчвания и вътрешно счупване на коляно. С ужас очаквах кацането на най-голямата луна на Уран — Титания. Разбирах, че хората са измъчени до крайна степен и че бдителността им е намаляла. Изказах опасенията си на командния съвет, с което го поставих пред сложната дилема: или да се откажем от разузнаването на Титания, или да дадем на десантния отряд достатъчно дълга почивка. Първото положение не бе удобно никак за научната комисия, второто — за техническите ръководители на полета: ресурсите за осигуряване на условия за живот на кораба, предвидени за разузнаването на системата на Уран, бяха почти изчерпани.

Съветът взе компромисно решение: да се извърши кацане на Титания, но обемът на разузнавателните и научноизследователските работи да бъде съкратен три пъти в сравнение със запланувания. И по-нататък, както си му е редът, по точки. Точка първа: комисията да представи срочно на съвета коригиран план за работата си (отговорник: председателят на комисията Юхансен). Точка втора: медикът съвместно с командира на десантчиците да избере за извършването на горепосочените работи десантна група от дванайсет души, най-надеждните във физическо, физиологическо и психо-динамическо отношение (отговорник: медикът на експедицията Грижас). Точка трета: времето на десантните работи на Титания се определя на сто часа, начиная от момента на съгласуването на списъка на участниците в десанта между медика на експедицията Грижас и командира на отряда Нортън, който поема непосредственото командуване на десантно-оперативната група „Титания“… И т.н., и пр. — няма да изброявам точките, които не се отнасяха пряко до мен.

След придирчивия медицински преглед аз със свито сърце утвърдих предложените от Нортън кандидати. Да, хората бяха изморени… Те бяха железни момчета — Нортън, трябва да призная, познаваше отлично хората си, — но и металът се изморява. Аз също бях изморен. Чувствувах безкрайна умора от постоянните тревоги. Какво ли им беше на тях, всеотдайни труженици на космическото пространство? Но десантчиците, които не можаха да влязат в числото на „дванадесетте апостоли“ (както сега, по сполучливото определяне на обидения Ян, започнаха да наричат групата „Титания“), щурмуваха кабинета ми. Всеки от тях идваше наперен като орел, придаваше си бодър вид — изпъчваше гърди — и ми искаше обяснение. Сдружението на „мелничарите“ дори се опитваше да използува „връзките“ си. Не знаех дали да се възмущавам, или да се възхищавам. Впрочем двама от тях — Бугримов и Степченко — бяха включени в предварителния списък на Нортън. Утвърдих и единия, и другия, макар че ме безпокоеше ударът, който Степченко бе получил в лявата китка по време на оберонските операции. Разбира се, утвърдих го не защото имах намерение да комплектувам „апостолите“ с Тома неверни — просто десантчикът изглеждаше по-бодър от останалите, тъй като му бях забранил да участвува в операциите преди кацането на Умбриел. Ако и сега го зачеркнех, той до края на живота си щеше да ме счита за свой личен враг… Но работата не бе само в това. Много по-важно беше, че Степченко се оказа едно от звената на психологическата верига в групата. За него се застъпи категорично Бугримов. Бе готов дори да направи отвод на собствената си кандидатура. За Бугримов се застъпи Ранд Палмър и също с цената на самоотвод… За Ранд… и така нататък. Нортън ме гледаше тежко с немигащ поглед, без да се намесва в тази сцена нито с жест, нито с дума. Истинско взаимно поръчителство. „Какво пък — помислих си, — групата демонстрира сплотеността си — лошо ли е?“

— Добре — казах с шеговит тон на разтревожените „апостоли“, — запазете енергията си за скока на Титания. Утвърждавам ви всичките и Христос да ви е на помощ!

Хвърлих поглед към командира на десантчиците: нещо неприятно се измени в израза на лицето му. Той каза рязко на подчинените си:

— По места!

В кабинета ми се извърши някакво организирано движение и сякаш вятър помете десантчиците — останахме с Нортън сами. Когато му подавах съгласувания списък, аз още веднъж му напомних, че хората са много изморени и командирът трябва да има предвид това.

— Особена тревога — добавих, като гледах внимателно Нортън в очите, — не зная защо, буди у мен Ранд Палмър. Как мислите, не сгрешихме ли, като го включихме в групата?

Нортън не избегна погледа ми.

— Палмър е най-надеждният в групата и вие знаете това — отговори той категорично и добави без следа от смущение: — Вашият въпрос, извинете, ми намирисва на нещо лошо.

Аз дори малко се обърках от думите му. Нортън се обърна и излезе. Изпратих с поглед снажната му, дебнещо-гъвкава като на пантера фигура. В съзнанието ми смътно затрептя малко пламъче на някакво интуитивно предусещане, което обещаваше да се оформи в мисъл. Изпитвах към Нортън едновременно странно любопитство и не по-малко странна неприязън, затова навярно не можех да си позволя никаква предубеденост…

Десантът на Титания, както се опасявах, ни струваше много скъпо. По време на сондажните работи едновременно с извличането на пробите избил фонтан от втечнен газ. Опитвайки се да спаси сондажното оборудване, Ранд Палмър стартирал с товарния катер, изтеглил манипулаторите и атакувал фонтана. Не му било лесно да маневрира с тежката машина около полуделия леден грифон. В края на краищата катерът се покрил с дебела ледена кора, загубил управление и се врязал в кесонния отсек на жилищния бункер. Бункерът се разхерметизирал моментално, но за щастие там в момента нямало никой. Изскочилите изпод фонтана Бугримов и Степченко видели катастрофата. Катерът бил спрял безпомощно на една страна, леко нагоре с дъното сред смачкания кесон… Бугримов пръв се опомнил — с два скока преодолял разстоянието до мястото на катастрофата (на Урановите луни силата на тежестта не е голяма), покатерил се на катера и се помъчил да отвори люка на дъното. Не можал. Ранд не отговарял на повикванията му. Всъщност нищо особено не се било случило — той бил само леко зашеметен, но Бугримов не знаел това. Пристигналият навреме Степченко видял как партньорът му се катери яростно по разрушения кесон към горния страничен люк. С нечовешко усилие Бугримов прегънал встрани един разкъсан метален лист и си разчистил достъпа до люка. Степченко забелязал, че масивното туловище на катера се помръднало от мястото си и започнало бавно да пада надолу с кърмата си. Бугримов не успял да реагира на предупредителния вик на другаря си, още повече че се бил вече изкатерил до кръста в отворения люк. Щял да бъде чисто и просто разрязан наполовина, но да се благодари на другаря си, който не се паникьосал. Степченко оценил трезво обстановката и подложил под падащата грамада единствения лост, който имал в момента — собственото си тяло… Разчетът му излязъл точен — успял да спре кърмовото плъзгане на катера за няколко важни за Бугримов мига. Един живот бил спасен с цената на друг живот… Бугримов и дошлият на себе си Палмър вдигнали буквално натъпкания в ледената каша свой другар. Докато го доведат на борда на кораба, докато го измъкнат от скафандъра и сложат на операционната маса-агрегат, настъпи клиническа смърт. Реанимацията мина успешно, обаче състоянието на тежко ранения беше критично. Имаше страшно увреждане на гръдния кош (за щастие от дясната страна), счупване на гръбнака… Какво да ви разправям, това бе най-тежкият, най-безизходният случай в медицинската ми практика. И досега не ми е ясно как успях да запазя живота на пострадалия. Впрочем заслугата не е само моя. Една от жените — инженер по далекосъобщителна техника — имаше още една професия — на хирургически асистент, както всички членове на екипажа на съвременния рейдер имат една или друга допълнителна родствена професия. Тя ми асистираше безупречно. Харесвах името й — Инга…

Обратният път към Земята, естествено, бе запълнен за мен със съвсем други тревоги в сравнение с тия по пътя за Уран. Състоянието на Степченко се подобряваше бавно. В условията на хирургически стационар този случай вероятно не би имал правото да се нарече „особено тежък“, но в специфичните условия на полета… С една дума, въпреки взетите мерки за всестранна биозащита след претоварванията при стартовото засилване борбата за живота на ранения трябваше да започне всъщност отначало.

Погълнат от медицинските грижи, аз, разбира се, реагирах слабо на всичко останало. Не изпитах никакви особени емоции, когато ми бе съобщено официално, че командният съвет най-после е разгледал рапорта, който бях подал „срещу самия себе си“. Утвърденото от съвета резюме гласеше: „Явното противоречие между фактическия материал и предложената в рапорта информация не позволява…“ По-нататък не четох. Щом не позволява — добре. Прекрасно. Важното е, че няма никакви „да се задължи“… Ценяха времето ми.

Наистина известен интерес у мен породи разпространилият се слух за намерението на Нортън да излезе предсрочно в оставка. Отначало не повярвах, но слухът се разпространяваше упорито. Досетих се да разпитам за него Инга — кой освен нея, инженера по далекосъобщителна техника, можеше да знае съобщенията, адресирани до УОКС. За мое учудване слухът се потвърди.

Десантчиците свързваха решението на своя командир да си подаде оставката с произшествието на Титания. Според мен това не беше сериозна причина. Отначало Нортън наистина бе потиснат от случилото се и по няколко пъти на ден измъчваше Инга и мен с въпроси за състоянието на ранения (впрочем по същия начин ни измъчваха и останалите десантчици). Обаче, първо, аз твърде скоро намерих начин да оповестя на населението на кораба, че животът на Степченко е вън от всякаква опасност. Второ, като съпоставих настроението на Нортън „преди Уран“ и „след Уран“, не забелязах особена разлика. Винаги беше мрачен, мълчалив, затворен… Всеки негов жест, всеки поглед сякаш напомняха строго: „Аз съм делови човек, а моето настроение не засяга никого“. Не, изглежда Титания нямаше нищо общо тук. Нещо друго го измъчваше. Оставаше ми да се губя в догадки.

Бях много слушал за предишния рейд на „Лунна дъга“, за катастрофата на Оберон, по време на която загинали половината десантчици, в това число командирът на групата Елдер и началникът на рейда Асеев. Знаех точно, че в сегашната експедиция участвуват двама от тези, които са имали късмет да се спасят по време на така наречения „оберонски смерч“, а именно: Нортън и първият пилот на нашия кораб Аган. Беше ми интересно да съпоставя външните линии на поведението на двамата „стари оберонци“. Затрудняваше ме това, че познавах първия пилот много по-лошо, отколкото командира на десантниците. Рядко срещах Аган и още по-рядко ми се случваше да разговарям с него, освен в каюткомпанията, по време на храна или на поредните медицински прегледи. Но дори въз основа на твърде повърхностните си наблюдения бих рискувал да кажа, че по характер Аган е едва ли не антипод на Нортън. Според мен неговата най-типична черта е мекотата. Трябва да отбележа обаче: тук в никакъв случай не става дума за мекушавост.

Сега за най-важното. За това, което ми се стори твърде необяснимо… Характерите им не си приличаха, служебните им задължения бяха абсолютно различни и въпреки това в поведението на „старите оберонци“ се забелязваше нещо общо. Преди всичко те бяха неразговорчиви, затворени, не се усмихваха (а Нортън бе дори мрачен). Като че ли с никого не поддържаха просто приятелски отношения, камо ли дружески. Нима това не беше странно? Нито веднъж не бях виждал Аган или Нортън да участвуват в някакъв „неделови“ разговор. Нито веднъж не бях ги виждал да разговарят двамата един с друг или поне да си оказват един на друг повече внимание, отколкото на останалите. При среща си кимаха само леко за поздрав — и това беше всичко. Никакви други жестове, никакъв израз на чувства. Нямах представа как и къде прекарваха свободното си време. Нито единият, нито другият се появяваше в кинозалата, в салоните за почивка или в библиотеките, не се интересуваше от някоя популярна на рейдера игра… Колкото по-дълбоко се замислях върху това, толкова по-загадъчен ми изглеждаше паралелът на поведението на Нортън и Аган.

Уви, на борда на „Лунна дъга“ ми се случи да се сблъскам с непреодолими, обтягащи нервите загадки. Екраните, „диверсиите“, самият „диверсант“, историята с чужденеца. И накрая — тайнствено сходните елементи на странното отчуждение у двама твърде различни мъже. Загадки, загадки… Сляпа, безмълвна стена. Понякога, образно казано, опипвах с ръце тази стена, но не бях в състояние да я пробия.

Наистина аз не удържах на съблазънта да поразпитам Инга за предишния рейд на „Лунна дъга“ в системата на Уран. Като участничка в тогавашната експедиция тя трябваше да знае за Нортън и Аган много повече от мен. Да, тя забелязала промяната в поведението им, но не намирала нищо странно в това. Трагедията на Оберон подействувала тежко и на двамата. По време на катастрофата те загубили най-добрите си другари: Аган — Елдер, а Нортън — Михайлов. Да не говорим за това, че загинали и други техни другари: Накаяма, Асеев, Бакулин, Джанела… Да, преди тя не била забелязвала сегашната мрачност на Нортън, и първият пилот тогава също бил много по-общителен. Но какво да се прави — такъв е животът. Може би в известна степен те се чувствуват виновни пред загиналите. Така става с добрите, честни хора — измъчва ги неоснователно чувство за вина! В онази обстановка те направили всичко, каквото могли, и не били в състояние да направят нищо повече… Не, тя не знаела защо Нортън точно сега си подавал оставката. Вероятно си имал свои сметки с космическото пространство, но след като Оберон бил победен, решил, че вече има пълното право да се раздели завинаги с Космоса. Аган ли? Не, Аган нямал такива намерения. Тия дни УОКС съобщило, че го премества като капитан на един танкер от юпитерианската флотилия. Аган се съгласил.

„Виж ти!…“ — помислих си дори с известно умиление. На всичкото отгоре и лични сметки! С космическото пространство?! Не е ли твърде абстрактно това? А може би между самите космонавти? Защо? Ако бордът на нашия кораб е арена за уреждане на лични сметки, по-просто е да се предположи, че някой си урежда „личните сметки“ с екраните на битовата палуба. Хм, да…

Е, остана ми да добавя към разказа си два заключителни епизода…