Сергей Павлов
Лунна дъга (2)

2. Колеги

В командната зала беше по-светло, отколкото Франк очакваше — просто стените, подът, таванът на помещението бяха облицовани с черен светопоглъщащ материал. Върху ръчките на апаратурата като малки полумесеци блестяха светли петна от разноцветните екрани и табла и образуваха интересни геометрични фигури като капки роса върху сплитките на невидима паяжина. Точно в центъра на „паяжината“ пред широк екран тип „Стереоспектър“ се мяркаше фигурата на много висок слаб човек. „Върлина на кокили“ — кръсти го наум Франк.

Трима други оператори, наполовина скрити от рамките на апаратите, се суетяха нещо пред малки плоски екрани. Лицата им не се виждаха под ажурените шлемове на мускулопултовете. Франк имаше чувството, че във всяко лице се бе впило металическо насекомо, голямо колкото паяк-птицеловец. Техниката беше изключителна. Мръдваш само веждата си — и някой там на полигона пропада в люк, отваряш слабо устата си — мощен водовъртеж. Намигваш — изстрел, помигаш по-дълго — цяла серия изстрели… Ефектно допълнение към шлемовете на мускулопултовете бяха розовите удължени и изпъкнали капаци на наушниците — от слепоочията чак до брадата. Също като огромен двустранен флюс. Добре чувам, ясно виждам, мога да направя с теб, глупако, каквото си поискам… Не, колкото и да се възмущава Вебер, да си премериш силите със съгледвача на равни начала е по-почтено.

Вебер бутна госта си в едно кресло, сам се стовари в съседното и попита тихо:

— Искаш ли бира?

Франк не успя да отговори — в ръката си вече държеше висока чаша с бяла пенеста шапчица.

— За твое здраве, Франк. — Вебер наля и на себе си и вдигна чашата.

— За твое здраве, Мартин.

На големия екран се появиха скелетите на решетестите ферми.

— Ало, Джими! — извика Вебер.

Джими се приближи. Краката му почти не се препъваха в коленете — илюзията, че е на кокили, беше неопровержима.

— Главният режисьор на полигона — представи му Вебер помощника си.

— Много ми е приятно — каза Джими. — Отдавна ви познавам. Вие обикновено плътно взимате полигона, с вас се работи леко.

— Какво значи „плътно“? — попита Франк.

— Този не много сполучлив термин включва в себе си перманентно множество понятия… — Джими направи движение с главата си, сякаш яката на белоснежната му риза го стягаше. — Всъщност полигонът може да се разглежда като сложен комплекс от методи за тренировъчно въздействие върху психиката на реалигента. Обаче практическата трансформация на разработените от нас детайли на сценария не винаги… — Джими се запъна. — Разбирате ли ме?

— Да — каза Франк. — На полигона аз действувам твърде еднообразно и това е добре дошло за вас.

— Ще кажем малко по-иначе — намеси се Вебер. — На полигона ти действуваш рационално. — После посочи екрана: — Джими, как така е станало, че Егул е тръгнал по горния път?

— На взривения участък при басейна се бе натрупал много метал и като избирах нова позиция, поставих неудачно кибера-стрелец под пожарогасителя. Реалигентът се възползува от това и унищожи с бластера си подпорите на пожарогасителя.

„Бива си ги нашите!“ — зарадва се Франк.

— Киберът, естествено, е станал на питка, нали? — попита Вебер, отмествайки чашата си.

— Не, не е чак толкова деформиран, но комплексът на функционалните му възможности сега е ограничен. Действията на реалигента бяха неочаквани за операторите, не успяхме да неутрализираме реакциите му.

— Доста добре — каза Вебер. — Егул еднакво умело използува и бластера, и обстоятелствата, но ми се иска да го потопя във водовъртежа. Можем да направим така… — Вебер забоботи нещо за „малък дъжд“, „универсална жаба“, „люлеещ се тандем“. Джими го слушаше внимателно, наведен над креслото. Носът му като наточена томахавка бе надвиснал застрашително над оплешивяващия Веберов череп.

Джими получи инструкции и си отиде. Разнесоха се отривисти команди, в мълчаливата компания на операторите настъпи забележимо оживление. „Трима срещу един“ — Франк мислено съчувствуваше на Егул.

— Не им обръщай внимание — посъветва го Вебер. — Сега не им е до нас.

Пиеха бавно, с наслада. Франк призна вкусовите достойнства на бирата, но изрази съмнение:

— Казват, че бирата прави корем.

— Глупости — промърмори Вебер. — Всеки ден пия, а къде ми е коремът?

— Да, ти нямаш корем, а коремче. Спортно коремче.

— Е, в сравнение с коремчето на шефа ни… Впрочем напомни при удобен случай на Носорога, че отдавна не съм го виждал на зарядката. Няма да е зле да посмъкне малко корема си.

— Добре — обеща Франк, протягайки се с удоволствие в креслото. — Но едва ли… Скоро няма да има такъв случай. Шефът е затънал до гуша в работа.

— Виждам, че всички там… сте затънали до гуша. Дисциплината ви никаква я няма! Хайнц и Лангер пропуснаха вече два полигона, Кюсак се отметна миналия път и избяга, Хаст и той изчезна нанякъде. Май ще трябва да докладвам за вас на началството, какво ще кажеш?

— Ох, съвсем отмалях — каза Франк с разнежен глас. — Мартин, всичките си претенции предявявай на шефа. Налей ми още малко… Казваш за дисциплината… — Франк издуха пяната и отпи. — Ние също си имаме своя дисциплина, напразно ръмжиш срещу момчетата… те не са виновни. Имаме работа до над шапките. Хайнц например в момента е преследвач, а Кюсак и Лангер пресушават блатото. Хаст го суши някъде отвъд хоризонта. Изглежда, скоро ще се върне… Оня ден шефът и на мен ми даде виза за блатото.

Вебер попита предпазливо:

— Поне красиво ли е това блато? Впрочем, съдейки по настроението ти…

— Добър психолог си — похвали го Франк. — Нали съм бил на Корк-Айлънд — каква ти красота!

— Не съм ходил на Корк-Айлънд — каза със съжаление Вебер — Да си призная, не съм бил още в нито една от зоните на СК^[1].

„На нас, бедните реалигенти, страшно ни е провървяло.“ — помисли си Франк. Погледна над чашата събеседника си и каза:

— Хич недей и да си мечтаеш. В зоната на СК няма да те пуснат… А ако те пуснат, то ще е завинаги. Ти не искаш завинаги, нали? — Франк започваше да се забавлява. — За какво ти е притрябвала тази зона?

— Интересно ми е.

— Хм… Ако знаеше само колко е интересно там. В моргата интересно ли ти е? А на Корк-Айлънд е още по-интересно.

— Нима е толкова… хм… неприятно?

— Неприятно не е точната дума, Мартин. Ти… наистина ли не знаеш?

— Откъде да знам? Чувал съм туй-онуй, разбира се. В най-общи линии. Корк-Айлънд, „Енорис“. Зони на „пълното отчуждение“… Кой ще ти разкаже нещо по-подробно! Поскачат при нас, пострелят… и дим да ги няма. Изпускаме новините. Сякаш не работим в една и съща кантора. Ще взема един ден да кажа всичко на шефа.

— Не те съветвам.

— Защо? Да не е някаква голяма тайна?

— Не, но все пак не те съветвам. Това, което не знаеш, няма да ти навреди.

— На тебе навреди ли ти?

— Можеш да не се съмняваш. Воаяжът до Корк-Айлънд поне за цял месец след това ми осигури кошмарни сънища.

— Така ли? Интересно.

— Зависи за кого?… На този свят, ще ти кажа, всичко е относително.

В центъра на големия екран премина блестяща ивица, нещо се сгромоляса и полетяха звънки пръски. На фона на едно светло петно изстиващ метал се появи изкривено от гримаса лице. Франк едва позна Егул и започна да го наблюдава.

Егул дишаше тежко. Оглеждаше се с див поглед и бършеше потта от челото си с ръката, в която стискаше бластера. Току се обръщаше назад, стреляше и продължаваше да се придвижва бързо. При бластерните припламвания Франк виждаше гърба му. Яката на куртката му беше почти откъсната, на гърба му зееше дупка. Егул се спря, стреля неочаквано нагоре, пъхна оръжието си в кобура и хвана края на простреляното въже. Франк разбра защо бе нужно това — по въжените мостове и напречните греди на фермите плъзнаха зелени огнени езици. Металът гореше. Егул подръпна няколко пъти въжето, засили се и скочи в тъмния отвор между решетките на фермите. Горящото въже плавно очерта огнена дъга, освободи се от товара си и се върна в средата на отвора, люлеейки се във въздуха и ронейки огнени капки. Далече долу едва-едва се виждаше слабо осветената фигура на Егул.

— Отлично! — Вебер удари с юмрук по масата. — Джими — извика той, — прибери „дъждеца“ и се постарай да изтърсиш Егул по-близо до центъра на водовъртежа!

Егул висеше на нещо. Образът му на екрана се увеличи. Беше се хванал за една от трите познати на Франк вериги…

Тук свършваше самостоятелността, постигната трудно от Егул в честния бой. Останалото вече не зависеше от личната му инициатива. Следваха водовъртежът, водоотливната тръба… Егул изплува в залата с ултрамариновия таван, видя удобната стълбичка и бързо се насочи към нея, демонстрирайки неочаквано мощен и спортно-техничен „делфин“. Плуваше, както се казва, на гребена на вълната. Изглежда, се боеше от поредна клопка…

— Добре се справя — одобри Вебер. — Красиво се придвижва. Цар на полигоните!

Егул се изкачи на парапета, сваляйки в движение мократа си куртка и портупея. Царят на полигоните порядъчно се олюляваше…

Екраните изгаснаха, на тавана се появиха червеникави петна мъждива светлина. Джими кимна на Франк за довиждане и отиде да посрещне Егул. Операторите си прибираха багажа, поглеждаха отдалеч Франк и се смееха за нещо си. Вебер им направи знак да излязат. Помещението опустя, издигащият се асансьор прошумоля едва чуто.

— Бързаш ли? — Вебер наля отново чашите.

— Не — Франк погледна часовника си и си позволи да се отпусне с удоволствие в креслото. — Засега не.

— Засега… А доскоро как беше: изкараш си сутрин полигона и върви където си искаш, почивай си.

— Което било, било — отвърна разсеяно Франк. — Имаме основания обаче да мислим, че няма да се повтори.

Вебер го стрелна с поглед:

— И аз виждам: в последно време така са се разбързали…

— Хайде да говорим за нещо друго — помоли Франк. — За какво си приказвахме така интересно допреди малко?

— За Корк-Айлънд.

— Ех и ти с тоя Корк-Айлънд!

— Може би ще ми разкажеш по-подробно?

— Ще ти разкажа. Но с думи не може… Трябва да го видиш със собствените си очи… А по-добре да не го виждаш… Корк-Айлънд е един остров. Хубав остров. Солиден, зелен. Казват, че по-рано там имало военна база за ракетни подводници… Има едно градче на острова. Също на пръв поглед обикновено. Приветливо, пъстро. Плажовете му са разкошни… Общо взето, приятно е да гледаш всичко това отгоре, от въздуха. Но ето че кацнахме. Точно на покрива на лечебно-експерименталния корпус. Пилотът спря двигателите, отвори вратата на кабината и някак странно ме загледа. Включи някакъв музикален запис с пълна сила. „Аз — каза — ще остана тук.“ „Чудак — мисля си, — защо не слезе да си поразтъпче краката преди отлитането!“ Нямах кой знае каква сериозна работа и след час трябваше да бъда на материка…

— Каква работа имаше, ако не е тайна?

— Не е тайна. Застраховах една хипотеза на шефа, изразена с дълбокомислената сентенция: „Липсата на очаквания резултат сама по себе си е резултат.“

— Ясно… — Вебер отпи от чашата и изтри устните си с опакото на ръката си. — Значи напразно си ходил там?

— Не, защо пък да е напразно? По силата на гореспоменатата сентенция.

— Добре, разбрах. Съчувствувам ти. Продължавай по-нататък.

— Изскачам от кабината. В ушите ми… сам знаеш… след височината и шума на двигателите — някаква мътна неопределеност. Обаче ясно чувам: бият барабани. Бум-бу-бум, бум-бу-бум, — в такъв ритъм. Оглеждам се наоколо: покривът — просторен, нищо не се вижда освен върховете на дърветата и синьото небе. „Дявол да го вземе — мисля си, — да не би да имат някакъв празник? Не, не прилича на празник — ритъмът на барабаните е по-друг. Под този ритъм може да се празнува май само Денят на тъгата и скръбта…“ А барабаните бият ли бият. Хвана ме страх, по тялото ми пропълзяха тръпки… „Ех, — мисля си, — май много прибързано изкарах пилота чудак?“ После, когато вече слязох от покрива и видях синините, лекарите ми обясниха за барабаните. „Единственото средство, което помага — казаха. — Сининът се подчинява само на барабанния ритъм.“ И затова бият барабаните денонощно, без почивка. Особено през лунните нощи… Бият, разбира се, не истински барабани, а излъчват звукозапис по цялата територия…

— Чакай, чакай! — Вебер се намръщи в недоумение. — Синина… Как да разбирам това?

— Синината ли? Посинял кръвоизлив на човешкото тяло от удар. Искаш ли да си сваля панталоните и да ти покажа прясна днешна синина, голяма колкото чаена чинийка?

— Ами този… как го каза? Дявол да го вземе! Сининът?

— Сининът е друго нещо — Франк загледа втренчено в очите събеседника си. — Сининът е пресен кръвоизлив на тялото на нашата цивилизация. И между впрочем не е единственият.

— Добре, разбрах разликата. Само че това нищо не ми…

— Чувал ли си за огнищата на „синята лудост“ в рудниците на Венера?

— Същото ли е?

— Да.

— И всичките шейсет души ли са там?

— Да. Ако още можем да ги наричаме хора.

— А аз предполагах…

— Не. Всички вече са на Земята. На Корк-Айлънд. В петата зона на СК, с морски отряд за военизирана охрана. На два часа път със самолет от нас. Зона на „пълното отчуждение“… Ние сме хуманисти.

— А какви гаранции ние…

— Гаранции ли? Виждам, че понамаля ентусиазмът ти да бъдеш хуманист. Гаранции! Лекарите твърдят, че не е опасно. Иначе… С една дума, не е вирусно заболяване от рода на марсианския „гумен паралич“. Свързано е по някакъв начин с вегетативната нервна система, с хормоните. Някои считат, че причината е неизвестен отровен газ, който се отделя от пирокластичните руди в рудниците, други — прахът на някакъв рядък минерал…

— „Венерините сълзи“ ли? Прозрачен, с металически блясък? Минералът, който иззехме спешно от бижутериите миналата година ли?

— Не зная. Венерини ли каза? Май че са нашите сълзи.

Замълчаха. Вебер попита:

— Ами тези синини… съвсем ли са безнадеждни?

Франк не му отговори веднага.

— Засега ги изследват… Според мен са безнадеждни. Да беше ги видял само отблизо.

— И ти… с тях…

— Не съм! — досети се Франк. — Само през бетонна стена. През стъкло и бетон! Аз изповядвам хуманизъм, но… Пък и никой нямаше да ми позволи. Покривът на лечебния корпус и кабинетът на главния лекар — само това е разрешено.

— И все пак как можа?

— Да ги видя ли? Главният лекар, с когото разговарях, освети специално за мен външната стена на кабинета си. Погледнах и изтръпнах. Покрай нас минаха, накуцвайки, неколцина. Голи, сини… Лекуват ги със слънце и въздух. С какво само не ги лекуват! Главите им са без коса, набръчкани с цицини и бучки. Очите им са силно изпъкнали, устата — чак до ушите, сякаш се усмихват със сините си зъби. Движенията им приличат на кокошите — конвулсивно-резки, съставени от отделни фази. Виждал ли си кокошки? Много приличат на тях. Извръщането на главата им например има три-четири фази… Ходят все поотделно, сами, изгърбени. Кретат без умора, с някаква странна упоритост. И при това ръцете им са малко настрани, с дланите напред, сякаш през цялото време се мъчат да хванат някого със завързани очи!… Изобщо — страшно е да ги гледаш. Разбираш ли… наоколо им има цветя, изящни вили. Небето е синьо, морето е синьо и те… сини като удавници. Под ритъма на барабаните. Освен това, знаеш ли, на площада има люлки и на тях синини… Акуратно подредени. Люлеят се…

Лицето на Вебер някак странно се вкамени и Франк започна да му обяснява:

— Разбира се, това не са обикновени люлки. Другояче ги наричат там — въздушни компенсатори май. Когато настъпва кризата, сининът започва да дращи земята с ръце и тогава го издигат, нещастния, с тези меки каиши. Порита с крака и се успокоява. След половин час го пускат да се разхожда. За тамошната медицина впрочем това е нещо съвсем в реда на нещата. Виж, през светлите нощи, особено при пълнолуние, на лекарите им е много трудно. Тогава синините са опасни. И гледат всичките да ги… на тези… въздушни компенсатори. А понякога и с главата надолу… Интересно ли ти е?

Вебер измуча нещо в отговор.

— Разбираш ли, Мартин… Това е, така да се каже, илюстративната страна на нещата. Синини, барабани, въздушни компенсатори… Същността е много по-сложна. И по-проста… Диалектика, с една дума. Нашата предприемчива цивилизация излезе в просторите на Слънчевата система, без да си представя добре какво ще й струва това?

— Твоя ли е тази диалектика? — полюбопитствува Вебер, бършейки с кърпа влажното си чело.

Изтегнал се свободно в креслото с ръце под главата, Франк известно време разглеждаше тавана. После каза:

— Не. Това е диалектиката на битието. На нашето с тебе днешно битие.

Искаше да добави: „И на утрешното“, но се въздържа. Помисли си: За какво ли му е? Тоест за какъв дявол му е всичко това на Вебер? Нервите му са наред, има прекрасно храносмилане, отличен сън — ето я неговата диалектика. В края на краищата Корк-Айлънд, „Енорис“ и всички останали зони на СК, взети заедно, не означават нищо за Вебер. И цената, с която човечеството трябва да заплати за нахлуването си в космическото пространство, лично него, Мартин Вебер, малко го интересува. Две зони на „пълно отчуждение“ ли? Ако ще и двайсет и две да са. Само да има гаранция, че не са опасни. Ах, науката днес упорито търси начини да излезе в просторите на големия Космос, при звездите?! И утре, може би… Да, ще се наложи да се удвои, утрои сложността на утрешните полигони. Вместо „малък дъждец“ ще има душ от напалм и веднъж седмично скокове от Ниагарския водопад. Не, никой не спори, разбира се, ще се наложи да се плаща с истинската цена за излизането в звездните простори, но… Какво казахте? Две хиляди двайсет и две „зони на отчуждение“ ли? Една трета от човечеството в здравия обръч на специалната карантинна забрана?! Да-а, много е… Но нека за това, извинявайте, да имат грижа потомците ни. Потомците ни… хе-хе… сигурно ще станат по-умни и непременно ще измислят нещо. Както в миналото — помните ли? — децата, загрижени за бъдещето, излязоха по-умни от бащите на термоядрената бомба…

— Прав си — наруши мълчанието Вебер. — Усвоили сме само малка част от космическото пространство, практически само в пределите на орбитата на Юпитер, а вече имаме толкова проблеми. Всеки ден ни носи нов сюрприз…

— Усвоили ли сме? — попита Франк.

— Е, във всеки случай процесът на усвояване е в пълен ход.

— Ах, процесът!…

— Че как иначе? По данни на статистическия отдел към нашето управление из космическите обекти работят шестстотин и две хиляди души, без да броим личния състав на Обединения космофлот на Системата. На мен би ми било неудобно да нарека това „бегло запознанство“.

— Да, не може да се нарече бегло, особено ако се има предвид това, за което говорехме. А също и онова, за което не споменахме…

Вебер мълчеше. Не беше трудно да се разбере, че се мъчи отчаяно да вникне в логиката на събеседника си. Франк го погледна и добави:

— Условията на специалната карантина, Мартин, се променят пред очите ни. И то твърде радикално. Ти допреди две години беше ли чувал нещо за зоните на „пълно отчуждение“? Виждаш ли? Днес Корк-Айлънд и „Енорис“ не ни учудват. Старият ни девиз „Предпазливостта не вреди!“ се е превърнал в отчаян супердевиз „Предпазливост и само предпазливост!“ И днес този супердевиз сме го издигнали в ранг на безусловен принцип в отношението ни към космическото пространство.

— Правилно — отсече Вебер.

— Да, но това е верен признак на объркване и страх. Това е отбрана. Ние започваме да се защищаваме, Мартин. Днес със стъкло и бетон. А утре?

— Стъклото и бетонът ще ни стигнат и за утрешния ден.

— Ах, това е прекрасно!

Франк погледна чашата си. Вече не му се пиеше. Не му се и говореше. Вебер му беше омръзнал. Чувствуваше се достатъчно отпочинал, за да си тръгне, но все още не дотолкова, че да може незабавно да го стори.

Вебер го попита:

— Ходил ли си на „Енорис“?

— Да.

— Как е там?

— Нищо особено. Обикновена космическа оранжерия. Зеленчуци, плодове, цветенца… Доколкото помня, там имаше прекрасен ресторант с красив изглед към съзвездието Лебед.

— Ресторанта и аз го помня. А друго нещо?

— Друго ли? Комфортен космически затвор за хваналите на Марс „гумен паралич“. Затвор, който ние с присъщата ни деликатност наричаме обект СК–4. Или зона на „пълно отчуждение“ номер две, което според мен е по-малко деликатно.

— Питам те: по-късно ходил ли си там?

— Разбира се, че не. И да ти кажа, никак не съжалявам.

— Попитах те, защото исках да разбера дали е вярно, което разправят, че костите на „гумените паралитици“ били еластични като гума?

— Глупости! Костите им са нормални, твърди. Но ставите им, хрущялите, сухожилията — те наистина са… Мускулите им са като парцали. Паралитика можеш да го сгънеш на четири. Коленете му можеш спокойно да ги огънеш назад, лактите — напред, а главата да я извиеш почти на 360 градуса. Това е свръхгъвкавост. Има такива кукли, виждал ли си ги, ръцете и краката им се люлеят на ластици? Истинско копие на паралитиците. По-точно — модел.

— Ами тук — Вебер почука с пръст по челото си — всичко ли им е наред?

— Абсолютно. Занимават се с научна работа — повечето от тях са свързани с институтите по вечните ледове и глациология. Уравновесени и спокойни са, продължават да се надяват, че скоро ще оздравеят. Дори имат добро чувство за хумор.

— Добре, щом е така… А какво казват лекарите?

— Различни работи… Но също се надяват. Работят много усилено. Едни от тях казват, че вирусът не е тукашен, не е земен, други подозират мутация на грипния вирус. Изобщо на „Енорис“ има цял научноизследователски комплекс. На двеста болни глациолози се падат толкова, ако не и повече лекари. Младите дръзки биолози са готови на всичко, само и само да попаднат на „Енорис“. За щастие прекомерната дързост днес не е на почит.

— Охраната сигурна ли е?

— Бъди спокоен! Най-парадоксалното е, че нашият почтен хуманизъм тук не търпи никаква критика. Та тия затворници не могат физически да живеят на Земята. На тия нещастници им е нужна безтегловност.

— Също както в цирка… — Вебер поклати глава. — Синини, барабани, орбитални паралитици… На Земята става твърде весело, нали?

— И май скоро ще стане още по-весело, Мартин.

— Сериозно ли мислиш така?

— Ще приемем, че това е плод на моето остроумие. За всеки случай няма да е зле да попълним запасите си от стъкло и бетон. Колко още такива оранжерийни спътници като „Енорис“ имаме?

— В какво е според теб изходът?

— Значи цениш остроумието ми? Благодаря ти. Но аз лично не виждам изход. И засега не познавам някого, който да вижда.

— Но ако наистина е така… Какво ще стане по-нататък?

— Както в цирка — отвърна разсеяно Франк. — Нали сам каза: усвояването на космическото пространство е в пълен ход. Така е. Човекът крачи по съседните планети или ги сондира от планетарните орбити. Защо тогава се учудваме, че у нас на Земята, кретат сините синини, а в небето се клатушкат гумени паралитици? Ние усвояваме космическото пространство — космическото пространство малко по малко усвоява нас… Защо пък не? Това е обратната връзка…

Някакво мелодично писукане наруши тишината в командната зала. Франк се ослуша и потърси с очи тонколонката на скипера за вътрешна информация.

— Внимание! — чу се женски глас. Писукането изчезна. Кокетно разтягайки гласните, гласът съобщаваше: — Всички участници в операцията „Черната следа“ трябва да се съберат в инструкторския хол на втори отдел. Повтарям…

— Това е за мен — каза Франк и стана с въздишка.

— Седни — помоли го Вебер. — Нещо интересно ли е?

— Кое?

— „Черната следа“.

— Не зная.

— Аз подочух нещичко…

— Какво точно и от кого?

— Е… това няма значение.

— Щом като няма значение, не ми казвай нищо. Къде е изходът или асансьорът?

— Седни, ти казвам. Ще пътуваш с всички удобства.

Франк седна. Вебер мрачно го посъветва:

— Повдигни облегалката под ръката си.

Франк я повдигна и видя миниатюрен пулт с бутони.

— На седемнайсетия ли трябва да отидеш?

— Да.

— Какво се бавиш? Търси бутона с цифрата „седемнайсет“. Първо натисни белия клавиш. Момент! Кажи ми само едно нещо… Много ли е опасно за момчетата, които са там? — Вебер посочи с пръст над главата си — имаше предвид навярно целия контингент работещи в космическото пространство.

— Казах ти, че не зная — Франк натисна клавиша. Пунктирът на червените светлинки се отмести встрани, креслото се устреми към някаква тъмна ниша. — Всичко хубаво, Мартин. Ако срещнеш Егул, не забравяй да го почерпиш с бира!

— Добре, тръгвай.

* * *

На седемнайсетия етаж Франк излезе от асансьора и видя широкия гръб на Барнет Лангер, който се отдалечаваше по коридора, навел напред глава, сякаш имаше намерение да пробие с челото си видима само нему преграда. Този маниер на вървене пораждаше у минаващите покрай него леко объркване.

— Здравей, Барни! — обади му се Франк.

Лангер се обърна енергично и му махна с ръка.

— Охо, ти използуваш персоналния асансьор на Вебер! Да не е награда за полигона?

— Не, за награда Вебер ме заведе зад кулисите.

— За пръв път чувам такова от един редови реалигент.

— Защо пък редови, сега аз съм любимец на стареца.

— Виж ти каква била работата!

Изравниха се.

— Да не би да си успял да намериш слабото място на Вебер? — осведоми се Лангер.

— Две слаби места дори. Първото е полигонът, разбира се. Старецът и насън се мъчи да измисли за нас някаква по-сложна и по-хитра мръсотия. На мен ми стъкми тъмен водовъртеж, а аз, без да искам, му подхвърлих идеята да пусне в басейна живи алигатори…

— Моят полигон е вдругиден — съобщи замислено Лангер. — Под кодовото название „Дивеч“. Но ако вместо с бекас трябва да си имам работа с жив алигатор, после ще си разчиствам сметките с теб.

— Моят полигон се наричаше „Шамандура“. Нагмурках се и се наплувах до побъркване. Мисля, че ролята на горски бекас ще изпълняваш самият ти.

— Добре — Лангер хвана Франк под ръка. — Кое е второто слабо място на Вебер?

— Невероятното любопитство.

— Ти ме разсмиваш.

— И все пак така е… Страхувам се, че в това отношение задълго му развалих настроението.

— Така му се пада! Да не си пъха носа по-нагоре от нулевия етаж!

— Но на мен ми е жал за него. Той започва да подозира, че с помощта на средновековни вериги, ръждиви подпори и съвременни пожарогасители не е възможно да се моделират вариантите на „космическите изненади“. И това го измъчва… Наумил си е, че обикновените ни тренировки не са достатъчни. Търси някакъв универсален полигон, с помощта на който се надява да ни създаде имунитет против всякакви — всякакви! — сюрпризи на космическото пространство. Не ми стигна смелост да му кажа направо, че тази задача по начало е неразрешима…

— Стоп! — каза Лангер и се спря. — В опаковка от Веберови разсъждения ти май ми поднасяш собствената си философия?

За миг гърлото на Франк се сви от ярост. Не срещу Лангер, не. По-скоро срещу омагьосания кръг на мнимите двусмислености, в който все по-често и по-често попадаше, когато в разговори с колегите си волно или неволно засягаше вълнуващите го въпроси. Той се спря също и огледа — от горе на долу — масивната фигура на приятеля си. Гневът му премина.

— Какво има? — вече напълно спокойно попита Франк.

— Нищо — Лангер му намигна заговорнически. — Ти си прекрасно момче, ето какво. Но щом почнеш да философствуваш, мен, кой знае защо, ме засърбява носът и имам чувството, че съм умствено преуморен.

— Да, това не е съвсем нормално за теб… Впрочем нали трябва с нещо да започнеш.

Стояха един до друг и преграждаха пътя, но освен тях в коридора нямаше други хора. Матовобелите светещи ивици от луминесцентна пластмаса покрай стените и корнизите на тавана се губеха в дълбочината на коридорната перспектива. За наличието на врати в стените човек можеше да се досети единствено по монтираните в тях символични фигурки от неръждаема стомана; фигурките повече приличаха на украшения, отколкото на кодови обозначения на отделите, за което бяха предназначени. Само тук, в това крило на Управлението, имаше такъв прав коридор и само тук, на седемнайсетия етаж, крилото се виждаше цялото. — Зная какво си мислиш — Лангер удари съчувствено другаря си с юмрук по рамото. — Космосът според теб е щедър на сюрпризи, а да се ориентираме в тях с помощта на лъчемети не е хубаво, не е етично…

— Преди всичко не е практично — озъби му се вяло Франк.

— Когато хванахме бандата на Меир Шлокер, беше практично — напомни му Лангер и посочи розовия белег от изгаряне на шията си. — Беше практично, защото никой от бандитския екипаж на „Черния бисер“ не умееше да стреля в условията на претоварването така, както ние умеем. Дори самият Шлокер. Аз извадих бластера си с четвърт секунда по-бързо от него. — Лангер се усмихна широко.

— Между впрочем — забеляза Франк — нашата кантора се нарича „Западен филиал на Международното управление за космическа безопасност и охрана на правовия ред“.

— Това е толкова вярно, както и фактът, че се казвам Барнет Лангер, а ти — Франк Полинг. А нашият шеф…

— Управление за космическа безопасност, Барни! Безопасност по отношение на изненадите на Космоса! Не съм запознат добре с „делото Шлокер“, но съм абсолютно убеден, че ликвидирането на бандата от „Черния бисер“ е чиста акция по охрана на правовия ред.

Лангер се намръщи.

— Недей да крещиш, имам прекрасен слух. Ние с теб различно разбираме термина „космическа изненада“, там е цялата причина.

— Наистина — Франк се застави да се успокои… — Юридическото ми образование не ми позволява да слагам в един кюп гангстерите на Шлокер и загадката например на „гумения паралич“, поразил една трета от глациолозите на Марс.

— Знаеш ли, работата, изглежда, не е в термините! И аз тук май съм съгласен с Вебер. Нашата главна грижа е да защитим човека от всякакви — всякакви! — изненади на Космическото пространство, навреме да застанем между човека и преследващите го различни опасности. Известни и неизвестни.

— Това е ваша грижа, господа свръхчовеци — възрази Франк — Ако ти, разбира се, се смяташ за свръхчовек.

— Аз се смятам за сътрудник на оперативно-следствения отдел.

— О, излиза, че сме колеги.

— Да, ако имаш предвид щатната таблица.

— Положението не е така безнадеждно, Барни. Гаранция е нивелиращата дейност на Вебер…

— Да вървим, колега — предложи миролюбиво Лангер. — Нямам търпение да се видя с Хаст. — Обърна се и почти тичешком се втурна по коридора.

Франк го догони с два скока.

— Защо не ми каза веднага, че Хаст се е върнал?

— Ти не знаеше ли?

— Чух, че ни канят да отидем в инструкторския хол, но откъде да зная по какъв повод. Та освен няколкото думи, които ти вчера ми…

— Между другото — Лангер се усмихна загадъчно — Хаст не е пристигнал сам.

— С онзи… от „дивите котки“ ли е? С Кизимов ли?

Емблемата на втори отдел беше стоманен хромиран тризъбец. Лангер пипна средния зъб и прекрачи през отворилия се проход.

— Не — каза, влизайки след него, Франк. — Бас държа, че това не е Кизимов. По-скоро е някой от Източния филиал.

— По-точно — шефът на оперативно-следствения отдел на Източния филиал Сергей Николски.

Франк тихичко подсвирна.

Влязоха в хол с масивна мебел канцеларски тип и голям, заел цялата стена прозорец, залян от слънцето. Правите му лъчи се раздробяваха в светлоразпръскващите щори в горната половина на стъклото, но на пода близо до прозореца имаше горещ слънчев правоъгълник. В него стояха четирима мъже: носестият Вуд, русият Алвен, Кюсак и Хайнц. Компанията примижаваше с очи и отпиваше съсредоточено през сламките съдържанието на кръглите като топки за новогодишна елха чаши. Хайнц беше с огромни слънчеви очила и въпреки малкия си ръст изглеждаше твърде войнствено — тъмната грива на косата му стърчеше живописно и диво на тила му.

— Сърдечен поздрав за всички дегустатори! — каза Лангер.

Никой не му отвърна. Лангер разбра, че не си струва да продължава в същия дух. Отиде до бара, вдигна капака, надвеси се до кръста, дълго бърника вътре и дрънча с чашите.

Франк се приближи до мълчаливата четворка. Забеляза под окото на Кюсак жълта следа от неотдавна премахната синина.

— Ако съдим по физиономията ти, задава се буря с облаци прах.

— Фантазията ти нещо се е размърдала — възрази му меко Кюсак.

— Това понякога се случва след вонящите подземия на Вебер — добави Хайнц.

А Вуд започна да го души с нос.

— Мирише на бира! — обяви той. — Ние тук се побъркахме от водопроводната вода, а Полинг благоухае като баварска пивоварна! И има още смелостта да ни нарича дегустатори!

— Дегустатори ни нарече Лангер — застъпи се за Франк Алвен, който при всички обстоятелства държеше на справедливостта.

— Вуд, ще трябва да помиришеш и Барни — каза Хайнц.

— Не го съветвам — прокънтя гласът на Лангер от бара. — Мога, без да искам, да засегна обонятелния му орган и ще трябва да отложи днешната си среща с Кет.

— Да — съгласи се Вуд. — Не си струва да рискувам. Нека Носорога да го помирише.

Отново настъпи мълчание. „Сигурно не знаят…“ — помисли Франк, бръкна в джоба си и напипа жетона с издълбания надпис „07. Черната следа“. Поиска да го извади и покаже, но размисли.

— Някой от вас ще ми каже ли най-сетне какво се е случило? — не издържа той. — Стига комедии, можете да бъдете откровени. Още повече че от вчера съм член на вашата група.

— Успокой се — помоли го Алвен. — Нищо особено не е станало.

— Нищо особено — добави Хайнц, — ако изключим…

Кюсак настъпи деликатно Хайнц по крака и довърши:

— Ако изключим, че мисията на Кюсак се е провалила.

— Точно така — отбеляза Франк. — Като че ли вие всички сериозно се надявахте на нейния успех.

— Още по-голяма отговорност сега пада върху твоите тренирани от Вебер рамене — каза Кюсак.

И четиримата погледнаха Франк в очите.

— Какво сте ме зяпнали? — попита той.

В хола влязоха Холбрайт, Хаст и двама непознати. Единият от тях, на около петдесет години, беше възсух и строен, с бърз поглед, но сдържан в движенията си. „Николски“ — досети се Франк. Вторият, с хилаво телосложение и абсолютно плешив, в разгара на знойния летен ден беше облечен в строг официален черен костюм. Дългото му, старчески подпухнало лице изглеждаше уморено. „Грохнал кон — помисли си Франк. — Но кой ще е този мумифициран прадядо?…“ Хаст се мъкнеше последен, притиснал до гърдите си голяма синя папка.

— Добър ден, момчета! — каза Холбрайт и махна нервно над главата си с пълната си ръка, което трябваше да означава топло-фамилиарен поздрав. — Моля, всички на кръглата маса. — Зеленикавите му очи обляха Франк с вълна студено и откровено внимание. Това трая един миг, но Франк улови този миг и го почувствува изцяло.

На полираната овална маса седнаха Холбрайт и гостите. Останалите се приближиха само и застанаха в полукръг зад гърба на шефа си. Николски се настани до Холбрайт, плешивият старец зае скромно място в противоположния край на масата. От бара изскочи Лангер и протегнал в ръцете си две чаши с разхладителни напитки, огледа присъствуващите.

— Много добре — Холбрайт посочи с очи и Лангер подаде чашите на гостите. — И така, всички ли са налице?

Бяха в пълен състав, но се въздържаха от рапорт, тъй като никой не знаеше как трябва да се преценява обстановката.

— Най-напред — каза Холбрайт — искам да ви представя двамата участници в съвещанието, които, без да са членове на нашата оперативно-следствена група, имат съвсем пряко отношение към операцията „Черната следа“. Това е нашият колега, представителят на Източния филиал на Международното управление за космическа безопасност и охрана на правовия ред, мистър Николски. Неговият ранг съвсем точно съответствува на моя. Вторият участник — Холбрайт посочи с очи стареца, — ще го нарека временно мистър Хикс, е научен консултант. Той ще разясни сам ролята си в края на съвещанието.

Мистър Хикс сложи в ухото си розовото топче на слуховия си апарат и замря. Наведен напред, изгърбен, той гледаше неподвижно и безучастно блестящата повърхност на масата; очите му, полускрити от бледите клепачи, изразяваха умора и равнодушие.

Франк също почувствува умора. В този смисъл днешният полигон не беше минал без последствия за него.