Сергей Павлов
Лунна дъга (18)

9. Отчуждението

На брега на канала Нортън обърна електромобила на Берт, включи шофьора-автомат, натисна копчето за „обратен ход“ и скочи от колата. Всичко наоколо му беше отвратително жълто: небето, храстите, дърветата, тревата и водата. Като допълнение небето имаше лъскав оттенък и този неравномерен призрачен блясък го уподобяваше на надвиснал отгоре океан от ананасово желе… Нортън мина през крайпътните храсти… Олюляваше се. В процепите между дърветата блестеше отровно-жълта вода. Той легна в тревата и се втренчи в небето. Не беше изпитвал още такова нещо през лятото. През април тази дяволска жълтевина го измъчваше всеки три-четири дена, но после тя изведнъж изчезна и той си помисли, че е завинаги. С подобен успех можеше да се надява, че след април ще дойде февруари.

Нещо бодливо опираше в тила му. Нортън пъхна ръка под главата си, извади едно изсъхнало клонче и го хвърли настрани. Невинното движение предизвика размърдване на небесната лъскавина и Нортън гледаше повече да не мърда. Жълтото небе изморяваше очите му, но той не си позволи да затвори клепачи — знаеше, че ще стане по-лошо. Впрочем и така не му беше хубаво…

В някакъв неуловим момент лъскавият блясък потъмня и се разпадна. Заваля блестящ сняг. Сякаш вятърът бе довял отнякъде огромен облак рибени люспи, бе го разбъркал горе и после този боклук бе започнал да пада на земята, блестейки на слънцето. Плътен кафяво-йоден фон измести жълтото небе, не се виждаше нищо освен този „фон“ и този „сняг“. Нортън се почувствува абсолютно безпомощен, като слепец. Притвори изморените си клепачи — сега вече беше без значение: „снеговалежът“ продължаваше.

Нещо непробиваемо плътно запуши ушите му и той, вледенявайки се от страшно подозрение, си помисли, че внезапната глухота много прилича на… Не! Само това не! Готов е да изтърпи всичко, каквото и да е, само да не го постигне на Земята това, от което беше избягал…

Тишината звънтеше, полюляваше се странно и той постепенно се успокои. Онази тишина, от която се страхуваше, никога не звънтеше. Тя беше абсолютно мъртва — не можеше да си представи нищо по-мъртво от нея. Да, всичко беше наред — днешната тишина звънтеше. Много тънко, едва доловимо… И някъде в самата й сърцевина сякаш често-често се пукаха лепкави мехури и припряно шумолеше пяна. Една такава бъбрива пяна, като шепот на някакъв безумец…

Блестящите снежинки-люспички се пукаха меко и лепкаво над главата му, задръстваха пространството със сиви парцали припряно шумолене. Образуваха се мътни сенки с различна плътност и кафяво-йодови петна… И като че ли от всичко това изкристализира едно кафяво бронзово лице — в преобърнат вид, наполовина скрито от сенките, наполовина осветено от някакъв трепкащ пламък… Не лице, а по-скоро намек за лице — голямо, чудновато-живописно съчетание на сенки и бронзови отблясъци. Не можеше да се каже, че това смътно различимо лице бе твърде близко до него, но, кой знае защо, му се искаше поне малко да се отдръпне назад. Както тогава, миналия път… Той се опита да свърже в едно всичките си чувства в момента — измъчваше го злото желание да разбере истината и най-после да потисне у себе си рецидива на недоверието към веществената зримост… не, не беше най-точната дума… може би усещане? — да, веществено усещане на образа. Още повече че в необикновеното лице имаше нещо обикновено, дори познато… Той се опита да съсредоточи вниманието си само върху това, което му се стори познато. Едуард Йонге? Теди?… Припряното шумолене-шепот на безумното ехо достатъчно ясно повтори колебливата му мисъл: „Едуард Йонге? Теди?…“ Бронзовото лице като че ли трепна. Не, той не беше сигурен, но шумоленето-отговор, което лудо люшналото се ехо понесе мигновено, плисна в мозъка му резонансна вълна: „Жан? Лоре? Не, ти не си Жан… Кой си, не мога да доловя, не мога да разбера!…“ Ехото беше наситено с безпокойство. Сенките и отблясъците се раздвижиха едва забележимо — чудновато осветените парчета бронз сякаш оживяха и едва тогава той се сети чие бе това лице. Чертите му бяха необичайни, някаква смесица от европейски и азиатски. И тъкмо тази необичайност го правеше привлекателно. Нещо повече — дори красиво. Сред момчетата от „Лунна дъга“ Тимур Кизимов се открояваше с ярката си красота…

„Извинявай, Тимур, взех те отначало за друг…“ — помисли неуверено той, просто така, за всеки случай. И трепна, облян от нова вълна ответен резонанс.

„Нортън, ти ли си?… Какъв сюрприз? Не съм очаквал… Но както казват начинаещите поети, радвам се на срещата ни с теб в ефира.“

„Аз също. Ти си нагоре с краката, разбира се. Някаква безсмислица…“

„Защо да е безсмислица? Нали с теб сме антиподи? Лоре например винаги ми е встрани… легнал на една страна…“

„Аз не говоря за това. Всичко изобщо е безсмислица… Болезнени гърчове на мозъчните гънки.“

„Браво! Много умно ми обясни всичко… Сигурно за пръв път ти се случва? Не можеш да повярваш на срещата ни в ефира ли?“

„Не зная, Тим, но това не ми е за пръв път. Два пъти беше Йонге. Жълтевината… няколко пъти. Теди — два пъти.“

„Добре ли ги видя? Ясно ли?“

„Може ли да се нарече всичко това с думата «виждам»?… Ако е така, не. Както теб…“

„Чудак! Откъде да знам как ме виждаш!… Теб например аз те виждам лошо. Познах те по-скоро интуитивно, отколкото визуално… А как беше с Едуард?“

„Горе-долу… Струва ми се, че Теди беше страшно ядосан. Ругаеше. Поне аз така почувствувах.“

„Ругаеше ли? Йонге? Невероятно… А ти?“

„Аз мълчах. Тоест… е… сам разбираш.“

„Диалогът значи не стана… Знаеш ли, мили мой… ти и Йонге сте двама чудаци! Та това е превъзходна далечна връзка.“

„На мен и на Йонге не ни е нужна никаква връзка.“

„Така ли? Извинявай тогава… Бях забравил, че вие много не се погаждахте. Още тогава навремето не можех да разбера защо. Наистина чуваше се, че с внезапната си женитба си оставил Йонге с пръст в устата…“

„Ние бяхме в добри отношения, Тим. Само че никаква взаимна връзка не ни е нужна. В сферата на моето въображение той просто няма какво да прави. Също както и аз… в неговата…“

„Добре, Дейв, всичко ми е ясно. Ти и мен сигурно ме считаш за продукт на собственото си въображение…“

„Не бих искал, Тим, това действително да е истинска «далечна връзка»…“

„Между другото Лоре също не вярваше и наскоро идва при мен в Памир да изяснява лично отношенията ни.“

„Повярва ли?“

„Мисля, че да. Да беше го видял само как ме погледна, когато аз сякаш между другото изтърсих някои фрагменти от нашите «разговори в ефира!»… Впрочем има и други начини за проверка. Да кажем, по пощата. О, измислих! Ще ти изпратя картичка-квитанция, която ще удостовери факта на свръхдалечната ни церебролюбителска връзка. И знаеш ли какво ще нарисувам на нея? На едната страна ще бъде ръкостискането на континентите, на другата — системата на Уран. Но в образа на Оберончето ще видиш един плешив череп с дупка в плешивината и с две кръстосани кости…“

„Затваряй си устата!“

„На мен или на своето въображение казваш това?“

„Млъкни, чуваш ли?“

„Между другото, Дейв, как ще е по-точно в нашия случай: говоря или чувствувам?“

„По-точно ще е: мисля, разсъждавам.“

„Умна глава си! Хайде, мислителю, да се посъветваме един друг как ще живеем по-нататък…“

„Не можа ли да измислиш нещо по-весело?“

„Ах ти, опашко! По-весело!… Няма ли да те развесели новината, че Управлението за космическа безопасност се интересува много от старите обероновци?“

„Така ли? И аз мислех за същото… Цяла сутрин все за туй мисля.“

„Ясно…“

„Кое е ясно?“

„Ами първо това, че нашите мозъчни гънки са настроени твърде добре в унисон. Затова се получава и връзката… Но въпросът е в друго. Същността на въпроса, виждаш ли, е в това, че ние на Земята сме само четирима, но всеки от нас предпочита да мисли, скрил главата си в пясъка…“

„Чакай! Чакай!… Струва ми се, ти си абсолютно убеден, че и четиримата… еднакво…“

„Не, Дейв, ти не си просто мислител, ти си забележителен майстор в тази работа!… Впрочем, изглежда, всеки от нас си е въобразявал, че именно той е най-феноменалният урод на планетата. И всеки поотделно е страдал от това. Мислители…“

„Предлагаш да страдаме колективно ли?“

„Предлагам да решим нещо. Нали така не може да продължава повече. Поне по простата причина, че нашето уродство вече не е тайна за космическата безопасност.“

„Какво всъщност знаят те?“

„На тях най-малкото им е известно това, което доскоро не ми беше известно на мен самия.“

„Можеш ли да се изразиш по-ясно?“

„Виждаш ли, всеки от нас знае всичко за себе си и нищо за останалите. Функционерите от космическата безопасност знаят, макар и не всичко, но по малко за всеки от нас. За теб наистина още не става дума. Но може ли да се разчита на това, че там работят глупаци?“

„Не, не може…“

„И аз така мисля. Ако не днес, утре и теб ще те пипнат. Не, няма да можеш да си се излежаваш спокойно в твоята кравешка крепост. Вместо да обмислим заедно положението си, ние разиграваме един пред друг комедии. При мен, нали ти казах, идва Лоре… За какво, мислиш, говорихме? За времето. За еволюцията на климата в Средна Азия и Средиземноморието. И ако не броим отговора ми на неговия въпрос защо още не съм се оженил, той не получи никаква нова информация за мен. Разбирах какво го води в Памир, но той самият не ми каза нито дума за това. Затова пък научих много подробно как се е изменял климатът на Адриатика в периода между палеогена и антропогена… А че този адриатически климат е способен да демонстрира на хората великолепни образци «черни следи», научавам в Управлението за космическа безопасност. Впрочем, Дейв, как е при теб с «черните следи»?“

„Може би ти първо ще ми обясниш какво е това нещо?“

„А, точно това имах предвид, когато споменах, че много обичаме да си разиграваме комедии един на друг. Но ти не се смущавай, продължавай. Положението ти те задължава.“

„Знаеш ли, скъпи мой, каква е разликата между нас? Между двойките «аз и Лоре» и «ти и Йонге»?“

„Ти за пръв път заговори с мен с поучителен тон…“

„Разликата е там, че Йонге и ти още не сте женени, а аз и Лоре, като че ли напук, все още сме семейни.“

„Доколкото разбирам, искаш да кажеш, че на вас ви е по-трудно да търсите изход?…“

„Много добре разбираш. За неженен ти си просто невероятно съобразителен и проницателен… Е, желая ти успех в търсенето на изход.“

„Благодаря, но от момента, когато се оказахме притиснати пред входа в СК, аз загубих вяра в успеха. Ние стоим пред самата врата и я гледаме с такива очи, сякаш нямаме нищо общо с нея. «Случайно да знаете за кого е подготвена тази нова зона на специална карантина?» Слушай, Дейвид, ти или се преструваш, или наистина не разбираш, че новата зона е приготвена за теб?“

„Казват, че оратор можеш да станеш, но поет трябва да се родиш. Ти си щастлив човек, Тим. Хем си се родил поет, хем и оратор си станал…“

„Скоро ще стана шизофреник. И немалка заслуга за това ще имате ти и Лоре. Ех, ако знаех всичко това предварително!… Дълго още бих флиртувал с мадам Неземя.“

„Както прави това вашият упорит и всеотдаен Золтан Симич ли?“

„Золтан ли?… Золтан вече нищо не прави…“

„Шегуваш ли се?…“

„Вчера ми съобщи един приятел… от УОКС. И ситуацията, общо взето, като че ли не била сложна… Една триместна кутийка кацнала принудително в Горещите скали… отишли да я спасят и се натъкнали на пръстеновиден гроб. В ония места това е нещо обикновено.“

„Ясно… Колко са били?“

„Двама. Золтан и колегата му.“

„М-да… Успели ли са да намерят тялото на Золтан?“

„Там не ги намират, Дейв. Когато пропада цял сърповиден участък, широк около петстотин метра, там нищо не… Освен лава, естествено, пара и свръхгорещи газове. Киселинни, серни, живачни, рутениеви… всякакви. Гърмят взривове. Видимост — нула… С една дума — истински ад. И с никакви локатори…“

„Знам, Тим. Дори знам, че и ти си опитал от тази каша. Но нали някак си се измъкнал от нея?…“

„На мен ми провървя — бях заедно с Йонге. И двамата се измъкнахме благополучно… Страшно нелепо произшествие! Току-що бяхме извели афродитолозите от опасната зона и нещо се спука в системата за въздушно осигуряване на един от тях. Изглежда, атмосферата бе проникнала в скафандъра му и момчето бе получило такова натравяне, че започна да прави разни чудеса. Грабна без никаква причина каменорезачката и проби багажния отсек на дисколета… Наложи ни се доста да тичаме след него и той ни завлече в «пръстена». А там вече всичко се движеше… Едва го хванахме! Добре, че Едуард се сети да го цапне по главата. И то така, че нещастникът дойде на себе си едва в базата. След това медиците казаха, че именно загубата на съзнанието го е спасила. А как успяхме да се измъкнем оттам изобщо живи — това никой медик не може да каже. Золтан не успял… Още не мога да се отърва от отвратителното чувство. В смисъл, че не трябваше да бързам с оставката си. В края на краищата, ако работех заедно със Золтан, всичко щеше да бъде по-другояче…“

„Така ти се струва. Удряш с копито земята, а забравяш, че вече не си кон. Мъчно ти е… Нали всъщност самият Космос задраска служебната ти виза за космическото пространство? Какво се мяташ там, на Памир, както някога се мяташе между «Мъркюри рейнджърс» и «Утринна звезда»? Дали не е затуй, че като получи нокаут от космическото пространство, още не си намерил в себе си мъжество да си признаеш това?“

„Виж какво, Дейвид, моето мъжество лично теб с нищо не те засяга.“

„Правилно. Затова и не те питам защо тъй бързо си избягал от Далечния космос. И не любопитствувам изобщо дали си счупил много екрани, та дори и само в базата «Синята пантера».“

„Какво искаш от мен?“

„Не се вълнувай, мили, на твоята възраст е вредно. На нашата възраст би било по-добре, разбира се, да говорим за времето. Обаче, доколкото разбрах, първо, тази тема не поражда у теб нужния ентусиазъм. И второ… Ти така темпераментно ме призоваваше към откровеност, че вече не можеш да разчиташ на апатията на събеседника си. Колкото по-голям камък хвърляш в блатото, толкова по-малко шансове имаш да се предпазиш от пръските.“

„Какъв е изводът? Не хвърляй камък в блатото, ако в него се намира Нортън ли?“

„Някой само преди минута ме информира, че Нортън не е сам в блатото. Знаеш ли… на мен започва да ми харесва тази странна «далечна връзка». Сякаш са ни сложили да седнем на столове един срещу друг и са ни завързали здраво с жълти каиши. Искаме или не искаме — трябва да разговаряме.“

„А… започна да ти харесва. За каишите вярно казваш. Докато те ни удържат все още, можем да си плюем един друг в лицето без риск, че събеседникът ни ще стане и ще си отиде, като тръшне след себе си вратата, нали?“

„Ти май търсиш да се скараме?“

„Не. Просто искам най-после да ми изложиш своята гледна точка. Глупаво е да се караме, след като седим в едно и също блато.“

„Това май е най-умното нещо, което чух днес от теб.“

„Така ли? А аз какво чух от теб? Сладостно-мъчителен призив да запазим нашето чудновато статукво? Хайде, с една дума, момчета, да се приберем в черупките си и край на всичко… Да не говорим, че това изобщо не е никакво решение на нашия проблем, но черупката… покажи ми я поне нея! Ти самият имаш ли черупка? Или като си наследил прилепчивата англосаксонска традиционност, инстинктивно смяташ за черупка собствената си къща?!“

„Виждам, че в теб гори неуморната страст на Изтока. Черупката — това е преди всичко нашето самообладание. Време е да започнеш да различаваш свойствата на десантчика… бившия наистина… от свойствата на костенурката.“

„А ти — зоната на СК, бъдещата, разбира се, от безгрижното съществуване на дълбокоуважаемия ветеран.“

„Струва ли си… така направо, Тимур?… За какво всъщност ще им е да ни изолират?“

„Ще намерят за какво. Ако ние сами се откажем да обсъждаме това.“

„Виж ти какво било! Е, хайде, порови се в нашето блато, потърси аргументи за причините за изолация. Започвай!“

„Безопасността на обществото е висш закон.“

„Този твой аргумент се основава на довод, който сам се нуждае от доказателство. Ти опасен ли си за обществото?“

„Аз ли?… Що за глупост! Ни най-малко!“

„И аз не съм опасен. Опасен съм за състоянието на нервната система на съпругата си, но не за обществото като цяло. А това е друго нещо. Жена ми е самостоятелен човек и всеки момент може свободно да ме напусне… Не мисля, че при Лоре и Йонге в този смисъл нещата стоят по-иначе.“

„Но така мислим само ние, четиримата, жалки единици в цялото земно общество…“

„За щастие — не само ние. Издали са ни безсрочни пропуски за планетата Земя и копия от актовете за задължителния медицински преглед на бившите работници в Космоса. Всичко това, Тим, е много сериозен юридически документ. И обществото, за да ни скрие в зоната на СК, ще трябва много или малко да преразгледа кардинално съответните закони на Световната конституция. Това не е така просто…“

„Но е възможно.“

„А на какво основание? Нали не сме заразни като «гумените паралитици» или откачени като «синините»? За десет години никого не сме заразили и никому не сме причинили ни най-малка вреда. Напротив, били сме полезни за обществото. Десет години според мен е напълно достатъчен срок за гаранция. Най-малкото за това да ни оставят на мира.“

„Според мен, Дейв, ти изпускаш едно принципно важно обстоятелство. Световната конституция като регулатор на обществените правни отношения съществува изключително само за хората. За нехората там не е казано нито дума. Какво ще правим?“

„На този ти въпрос няма да отговоря, преди да бъде доказано, че аз наистина съм нечовек.“

„Е… ами ако?… Няма да се наложи много да се търсят доказателства. Нашите биоенергетични параметри понякога чудовищно се различават от параметрите на обикновените хора. Нима това не е достатъчно за юридическата атестация на понятието «нечовек»? И какво струва в такъв случай цялата ти казуистика?“

„Ами твоята?… «Чудовищно» е силна наистина дума, но тя още не е критерий. Грамотната атестация на понятието е сложна, тънка и трудоемка работа.“

„В такъв случай ще използуват по-солидни критерии.“

„Но засега такива няма. И въпреки твоето убеждение, Тим, ще се наложи да ги търсят твърде далеч оттук и най-важното — дълго.“

„Мисля, че ще дочакаме… Ние стареем много бавно, Дейв. Външно изглеждаме почти така, както преди десет години. Никой не вярва, че съм на четирийсет и шест… На хората това вече започва да им прави впечатление.“

„А на мен знаеш ли какво ми е? Жена ми е с три години по-млада от мен, а изглежда по-стара. Някои вече си позволяват неуместни шеги по този повод.“

„Столетници… Проклето да е всичко! Ако не бяха момчетата, които са ми две стотици… Изморих се, Дейв. Някак странно се изморих. Бих искал да зная колко години са ми отредени от щедрата ръка на космическото пространство.“

„Може би много, Тим, а може би и малко… Така че не се притеснявай. За разлика от нормалните хора ние не знаем нищо нито за бъдещия си живот, нито за бъдещия си край. Ето това май е сериозен критерий за атестацията на понятието «нечовек»… Нищо чудно да се случи утре да хвърлим топа заради някаква глупост. Да кажем, по време на магнитна буря. Или от твърде студена вода…“

„Или от страшното любопитство на нашите земни братя. М-да… Хубаво ще е да улуча точно деня, когато ще ми забранят юридически да се наричам човек.“

„Ако е така, ти ще живееш дълго, защото, когато ни разкрият най-после, ще настъпи периодът на страшно много юридически казуси. Юристите ще има да се ориентират сто години… И знаеш ли с какво може да завърши всичко това, Тим? С парадоксално на пръв поглед и много интересно за нас определение!…“

„Ще признаят, че сме безопасни за обществото, и няма да ни лишат от Правата на човека, нали?“

„Нещо повече! Ще признаят, че обществото е опасно за нас!…“

„И като отхвърлим предубежденията, това наистина е така.“

„Ах, дявол да го вземе! Не е ли все едно как ще ни бъде предложено да излезем от редиците на човечеството — с крачка назад или с крачка напред?! Какво сме ние без обществото? Извън него? Нули… Екскременти на Далечния космос…“

„Хубаво де… Впрочем няма нищо хубаво. Какви са твоите намерения?“

„Още не зная. Цялата беда е в това, че още нищо не зная… Едно е безспорно: повече така не може да се живее. Вече чувствувам нужда да се опитам да установя с обществото взаимочестен контакт. Не си представям добре кога и с какво можем да започнем, но ще си помисля… и ще се опитам.“

„Опитай се. Теб те измъчва определен род носталгия… Мислиш ли, че и мен не ме измъчва? Но разликата между нас е, че ти храниш надежда някак си да се отървеш от нея, а аз — не. Аз виждам, че нищо не може да се направи вече… Според някакви си закони обществото периодично се разтопява като метал и при топенето се образува естествено шлак. Искаш или не искаш това, Тимур, ние сме отработеният шлак на нашето общество. Думата «тимур» на езика на предците ти, струва ми се, означава «желязо», нали? Сега името ти звучи като насмешка…“

„Остави името ми на мира. Моята надежда е все пак нещо. А на теб какво ти остава?“

„Аз ще се възпротивявам на ненужните според мен контакти. Независимо от това, какви обществени институти ще се опитат да ми ги наложат. Не искам… Не вярвам във взаимочестния контакт. Той просто не може да бъде взаимочестен. Не е трудно да си представиш до каква степен е различно тук съотношението на интересите… За съжаление.“

„Бих искал да се надявам, че абсолютното тъждество на нравствените качества на нашата четворка и на обществото като цяло не изключва възможността от компромис.“

„Компромис ли? Тоест ще разкажеш за такива дребни неща като церебролюбителската връзка, електромигрената и «черните следи», като премълчиш за всичко останало? И при това ще се опиташ с всички сили да убедиш земните си братя, че откровеността ти за неприятностите на Далечния космос по принцип е безполезна за обществото, но може да бъде много вредна за теб самия? Мислиш ли, че това твое заявление ще ти даде правото да останеш в редиците на човечеството? Да имаш да вземаш, както би казал един мой приятел. И в края на краищата, гледайки интересите си, обществото непременно ще те върне в Далечния космос и ще те накара да се мяташ в страшното тресавище на онова състояние, да се измъкнеш от което навремето си ти струваше… сам знаеш какво. И когато се превърнеш там в обект на безконечни, неимоверно болезнени, безсмислени и никому ненужни експерименти…“

„… Ще разбереш най-после, че условията за взаимночестни контакти просто не са предвидени от самата природа на нашето отвратително положение. Това е редкият случай, когато смирението е равносилно на съпротивлението.“

„Мислиш ли, че не съм си бил главата дни и нощи над това? Обаче не виждам никаква алтернатива.“

„Как е записана вилата ти в адресната книга на Копсфорт? Вила «Ъдвенчър»^[1] ли?“

„Да. И какво?“

„Нищо… Наречи я вила «Ейлиънейшън»^[2].“

* * *

Нортън закъсня с час и половина за закуската.

Той кимна за поздрав на Франк, извини се на Силвия за закъснението и й каза, че днес изглежда великолепно, отиде в банята, изкъпа се набързо и се преоблече. Седна на масата.

Говореха малко и почти цялата закуска мина в мълчание. Нортън похвали храната, като каза, че Силвия този път е надминала самата себе си. Ядеше както винаги отмерено, като автомат и по израза на лицето му не можеше да се разбере какво изпитва при това в действителност. От него се носеше приятният мирис на одеколон. Дали не е „Антарктида“ — помисли си Франк. Трябваше да каже нещо и той го попита за програмата на голямото родео. Нортън не знаеше нищо за нея. Изглежда, за да поддържа разговора, Силвия попита брат си с какво е пътувал.

— С електромобил — отвърна Франк.

— Тогава откъде имаш тоя мопед?

— Оставих електромобила си на станцията за техническо обслужване. Имаше опашка за зареждане и не ми се чакаше. Гаражът за електромобилите, които се дават под наем, беше празен — обясниха ми това с големия приток на туристи и ми предложиха да взема поне две колела… Подай ми, моля ти се, пипера… Благодаря… Разбира се, смешно е да препускаш на мопед в такъв костюм, но нямах друг избор.

— Можеш да вземеш моята кола. Е, тя е женски модел… — Силвия погледна мъжа си. — Дейв, какво стана с твоя електромобил?

Нортън избърса устните си със салфетка и отговори:

— Омръзна ми, май ще си купя друг. Нахрани ли Джег?

— Разбира се. Защо не се вижда нашият Голиат?

— Оставих го там… при Берт.

— Остави го да мирише счупения електромобил ли?

— Берт ми се оплака, че скучае по време на дежурството. Не си намира място от яд. Такъв страстен запалянко като него да гледа родеото само на екрана… Може да му се влезе в положението.

— Да — каза с равен глас Силвия. — Може да му се влезе в положението.

Франк и Нортън се погледнаха едновременно в очите. Франк премести поглед към сестра си. Тя ръсеше, ръсеше, ръсеше пипер в чинията си. Вълна от заслепяващ гняв го удари в главата и няколко секунди той нищо не виждаше. Първото му желание бе да захвърли ножа и вилицата на масата, да стане и да си тръгне. „Да, Полинг — каза шефът му, — в такова състояние е по-добре да станете и да си тръгнете.“ — „Не си позволявайте крайности — посъветва го Николски. — По-добре е наистина… хм… да станете и спокойно да излезете.“ Франк отмести бавно чинията си, взе машинално една „фафличка“ и хрусна половината. Започна да дъвче. Нортън въртеше в ръцете си салфетката и го гледаше.

Франк привърши криво-ляво със закуската, сложи си шапката и тръгна към парка. Трябваше да се овладее, да сложи в ред емоциите си. Нортън бе подушил нещо… Е, разбира се, та този монстър по някакъв си там „живомирис“ сигурно усеща човешката му неприязън.

Франк постоя до клетката, разглеждайки през решетката кугуара. Джег спеше под навеса с протегнати лапи. Беше се уморил, бедният. Живата играчка на този дявол…

Нортън мина покрай него в бански гащета.

— Почакай, Дейвид.

Нортън се спря и каза през рамо:

— Е?…

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— За каквото излезе. Но бих искал: за смисъла на живота.

— Модна тема… Хайде, започвай.

— Само не тук. Не е необходимо Силвия да ни вижда.

— Добре. Тогава след един час. Ще поплувам малко, а след час ще се срещнем в кабинета ми. Ако искаш, да поплуваме заедно.

— Благодаря — каза Франк, — но след солидната закуска няма да е полезно за мен.

Нортън тръгна.

От нямане какво да прави Франк се качи на горната тераса на къщата. Погледна разсеяно върха на кулата за телевизионна ретранслация, която едва се виждаше зад короните на дърветата. Отзаде му се чу шумът на асансьора, а след това — гласът на Силвия:

— Бейби, направи ли ти впечатление как е разцъфтяла нашата красавица?

Франк се приближи и погледна синята роза. Попита:

— Нали отдавна не си пътувала никъде, мам? Би ли искала да посетиш… да кажем, Австралия?

— Защо именно Австралия ти дойде наум?

— Неотдавна оттам се върна един мой приятел. Австралия му направила силно впечатление. Той просто е във възторг…

Силвия разглеждаше замислено розовия храст.

— Не разбирам само — каза тя, — ако ти и Дейвид искате, кой знае защо, да ме отпратите някъде, колкото се може по-далеч, защо не сте се сетили за Антарктида?

— Какво общо има с това Дейвид? — учуди се Франк. — Тоест… искам да кажа…

— Няма нужда, бейби, разбирам какво искаш да кажеш. Буквално преди минута, като тръгваше за басейна, Дейвид ми предложи увлекателен круиз около Европа. Континентът е друг, но идеята, изглежда, е същата… Бейби, всичко това никак не ми харесва. Чувствувам, че криете нещо от мен.

— Мам!… — каза загрижено Франк. — Тогава ти просто трябва да приемеш предложението на Дейвид. Сигурно Дейвид знае какво говори…

— Сигурно и ти знаеш. Само аз не зная…

— Зная твърде малко, за да мога да говоря ясно с теб на тази тема. Но, мам, не бива да пренебрегваш предложението на Дейвид. И моят съвет също е да заминеш оттук. Никога не съм ти давал лоши съвети.

— Благодаря ти, мило момче, но твоят съвет ми прилича на предложение да купя нещо със завързани очи. Същото мога да кажа и за съвета на Дейвид… — Силвия въздъхна. — Току-що ми се обади приятелката ми Елен и ме помоли да отида за нещо у тях. Няма да се бавя… Надявам се, че през това време няма да се скарате с Дейвид, нали?

— Що за въпрос? Какво всъщност имаме да делим с Дейвид?

— Нищо освен грижата за моята интересна почивка… Моля ви, бъдете благоразумни.

Силвия излезе. След минута Франк видя как златистият й електромобил блесна на слънцето и се скри в алеята; той погледна още веднъж към кулата на телевизионния ретранслатор и слезе от терасата. Не знаеше къде да се дене.

В определения час влезе в кабинета на Нортън и завари там стереотелевизионен ландшафт, напомнящ Гренландия или Антарктида. Ледени блокове вдигаха огромни вълни и падаха безшумно във водата. Стопанинът седеше на масата. Той извади ръцете си изпод наметнатата на голите му рамене хавлия, посочи на посетителя креслото, което се намираше на около два метра от масата, и каза сухо:

— Моля. И направо по въпроса, нямам никакво настроение за дълъг разговор. Не, не се доближавай! Днес ти… нетърпимо… — Нортън се намръщи, — като никога…

Франк зае удобна поза в креслото, помисли си дали си струва да спазва етикета — да свали пред стопанина шапката си, реши, че не си струва, и каза:

— Обонянието ти е наред.

— Да — съгласи се Нортън — животът е отвратителен, но може да се живее. — После полюбопитствува: — А при вас там как сте… с обонянието?

— При нас всичко е наопаки: може да се живее, но е отвратително. Обонянието ни, естествено, е от друга класа, но с много по-широк диапазон в областта на човекознанието…

— Звучи многозначително… Какво би могъл още да добавиш?

— А трябва ли да добавям нещо, щом като вече съм тук… с полуофициална визита?

Събеседниците дълго се гледаха един друг в очите. Нортън изглеждаше напълно спокоен. Спокойствието му озадачи Франк.

— Полу… — каза Нортън. — Как да разбирам това?

— Разбирай така, че към теб и твоята жена се отнасят със загриженост.

За миг очите на Нортън се присвиха с неприязън. Франк мислено се похвали и добави:

— Впрочем… ти правилно си решил, Дейвид, да изпратиш Силвия за известно време някъде по-надалеч. Май не й се харесва много възможността да пътешествува около Европа, но ти си длъжен да настояваш.

— Какво съм длъжен да направя още?

— Още трябва да разбереш, че кръгът се е затворил. Ти и твоите приятели — знаеш за кого става дума — сте напълно разшифровани от нас и трябва да се съобразявате с това.

— Наистина ли сме разшифровани?

— Успели сте по някакъв начин да избегнете бариерата на специалната карантина и сте решили, че можете да продължавате играта и по-нататък. Не, Дейвид.

— Позицията ни в тази игра е такава, че на мястото на администрацията на вашето Управление бих се съгласил на равен резултат.

— Няма да има равен резултат.

— Кой знае…

— Няма, Дейвид. Просто защото е невъзможен по всички параметри на съвременния живот. През миналия век може би щеше да успееш с подобен фокус. Но днес обществено-политическата тактика е друга.

— Пак многозначителна фраза.

— Наивно е да разчитате, че обществото ще отмине равнодушно такъв екстравагантен факт като вашата четворка.

— Четворка ли? — попита Нортън.

— Да. Золтан Симич загина, а Мъф Аган засега е под въпрос за нас…

— Кога загина Симич?

— Преди около шестдесет часа.

— Можаха ли да намерят тялото му?

— Не.

— Лошо — промърмори Нортън.

— Защо? — попита го Франк с любопитство.

— Ако мъртвото му тяло се намираше във ваше разположение, може би щяхте да оставите живите на мира.

— Не мисля…

— В тази ситуация мен най-малко ме интересува какво мислиш ти — отбеляза разсеяно Нортън. — По-добре се придържай в официалните рамки на своята мисия. Между другото в какво конкретно се състои тя?

— Трябва да ти предложа да влезеш незабавно в контакт с нас, и то на доброволни начала.

— Това ли е всичко?

— Администрацията счита, че засега е достатъчно.

— Засега… Мислиш ли, че подобна мисия има някакъв шанс за успех?

— Ти вече ми даде да разбера колко малко те интересува това, което мисля. Моята задача е да те информирам за нашето откритие и да ти направя съответното предложение. Аз изминах своята част от пътя.

— Да предположим, че съм се съгласил на доброволен контакт. Какво ще следва след него?

— Очевидно тук е възможен само оптималният вариант: с теб ще се заеме науката.

— Но аз не съм някакъв механизъм, който може чисто и просто да разглобиш на малки части, да се изследва молекула по молекула и после да се сглоби отново.

— Едва ли това ще изглежда така драматично. Съществуват методи за друго… — Франк не се доизказа докрай. Помисли си: „Тук логиката е на негова страна…“

— Виждам, че си в затруднение — каза Нортън. — Дали не е поради това, че администрацията на вашето Управление е изучила внимателно актовете на медицинската експертиза и не е намерила в тях нищо особено? М-да… В крайна сметка, нито ти, нито твоята администрация имате право да предричате благополучните изходи от моето положение, още повече да ми давате успокоителни аванси.

— Дейвид, ти така отвеждаш разговора ни в задънена улица, но именно на теб ти предстои да се измъкнеш от нея.

— Разбира се, та нали точно над мен е надвиснала заплахата да бъда раздробен на молекули… Имам намерение да ви направя контрапредложение… — Нортън погледна някъде встрани от събеседника си. — Предлагам ви джентълменски договор. Вие няма да ми досаждате, докато съм жив, а аз ще ви завещая тленните си останки. Тогава се ровете в тях както искате и с каквото искате… Завещавам ви ги заедно с дневника си за наблюдения, в който се задължавам да отразя всички особености на своето… хм… странно битие.

Замълчаха. Нортън попита спокойно:

— Много ли си разочарован?

— Въпросът не се свежда до мен — отговори Франк. — Помислих си за разочарованието, което ще изпиташ ти.

— Когато предложението ми бъде отхвърлено ли? Не се безпокой за мен.

— Ами аз не се безпокоя за теб.

— За Силвия ли?

— Освен Силвия има и планета Земя…

— За планетата аз не съм опасен.

— Готов съм да ти повярвам. Но ти, кой знае защо, не искаш да докажеш това.

— Правото да доказвате каквото и да било го предоставям на вас. В края на краищата туй ви е служебно задължение.

— Трябва да допълня: и човешки дълг. Именно в този смисъл исках да говоря с теб. Като личност с личност.

— Такава дискусия ще ни отведе в задънена улица. Ситуацията, в която се оказахме ние с теб и разпоредителните органи на твоето Управление, излиза извън рамките на днешния морал. Това ни огорчава, но не бива да ни учудва. Човешкият разум засега още не може да предвиди подобни ситуации.

— Вярно — съгласи се Франк, — обаче човешкият разум не може да бездействува в каквато и да било ситуация.

Нортън го погледна мрачно и процеди през зъби:

— Във всеки случай не мога да разчитам на вашето бездействие…

— Ето защо контрапредложението ти няма практическа стойност. И ако всеки от вашата четворка избере същата позиция… Какво ще стане тогава, Дейвид?

— Не мога да отговарям за всеки от четворката. Направих контрапредложението от свое име.

— Опитваш се да се противопоставиш на цялото човечество ли? Надяваш се да издържиш в тази борба?

— Аз предлагам мир, а ти говориш за борба… Между другото, самото човечество не е готово за тази, с ваше разрешение, борба.

— Така ли?… А на какво се базира твоят, позволи ми да кажа, оптимизъм?

— За борбата е нужен повод. Обществото не може да се бори с мен без какъвто и да било повод. Аз съм пълноправен член на обществото, уважавам законите му и считам основателно, че тези закони трябва да защищават мен, пълноправния член. Изразявам ли се достатъчно ясно?

„Пълноправният… — помисли си Франк. — Ето кое е най-важното!“

— Юридическото ти пълноправие не се поставя от никого под съмнение — отговори му Франк. — Но биологическото ти…

— За юридическо право зная, но за биологическо чувам за пръв път — прекъсна го Нортън. — Родил съм се на Земята и от земни баща и майка. Така че ми се махайте от главата с вашите съмнения…

— Ами ако изведнъж се изясни, че природната ти същност не е адекватна на биологическата същност на човека? Да предположим, че е така, тогава?

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да предявя на обществото своите претенции — с пълно право! — подхвана Нортън. — Та нали то ме изпрати извън пределите на родната планета? Нали заради неговото благополучие трябваше да се трудя в Космоса, рискувайки главата си. И вашето Управление на всичкото отгоре не можа да ми осигури космическа безопасност. Та кой ще бъде в края на краищата виновният, ако се открие моята биологическа неадекватност?

— Никой, естествено. Обаче всички ние ще сме виновни, ако не успеем да предпазим хората от заплашващите ги изменения на природната човешка същност.

— Предпазвайте ги. Нима съм против. Но лично мен няма да ви позволя да ме считате за нечовек. Независимо от това дали ви харесва или не моята позиция. За човечеството и за планетата като цяло аз съм абсолютно безопасен. Ако не бях убеден в това, никога нямаше да се върна на Земята. Същото може да се каже за всеки от нашата четворка. И в този смисъл съм готов да гарантирам с главата си за всеки един от нас… Впрочем стига. Аз честно те предупреждавах: дискусията ни ще отведе в задънена улица. Не, не, стига! Освен това ти ме интервюираш, на което нямаш всъщност никакво право.

— Тоест как така? — Франк се обърка малко.

— Ами ето така. Първо трябва да ми дадеш доказателства за моята биологическа неадекватност, а после да започваш какъвто и да било разговор.

— Ние имаме доказателства.

— Пръчката, която сте успели да отнемете от момчето ли?

— Та дори и тя. Била е в ръцете ти известно време и е получила съвършено необясними свойства.

— Опасни ли са те за човечеството?

— Нямаме право да изключваме подобна вероятност…

Нортън премести демонстративно погледа си върху телевизионния стереоландшафт. Почти до самата маса се суетяха предните редици на цяла колония пингвини. „Първият рунд завърши с победата на Нортън“ — помисли си Франк.

— Виждам — каза той, — че не си равнодушен към зрелищата на екрана, но не виждам как си могъл да съчетаеш това със страшния изблик на екраноненавистта си в Космоса…

— За какво става въпрос? — попита Нортън, без да обръща главата си.

— Искаш да кажеш, че нямаш представа за какво говоря ли?… Добре, а за „черните следи“ също ли нямаш представа?

— „Черни следи“ ли? — Нортън погледна изпод вежди Франк. — Какво е пък това чудо?

— Такова чудо, което… Е, да, ти можеш да се изплъзнеш от всякакви улики, в това число и от пеещата пръчка. Но има поне едно доказателство за биологическата ти неадекватност, от което, сам знаеш, не можеш да избягаш. Имам предвид „черната следа“.

Нортън обърна лице към събеседника си и го попита сурово:

— Къде си виждал „черни следи“?

— Аз не съм ги виждал.

— Тогава за какво става дума?

— Все за същото.

— Темата на разговора ни е изчерпана — Нортън стана.

Франк продължаваше да седи и кимна към покрития със сняг бряг и пингвинската компания.

— Случвало ли ти се е да сменяш екрана?

— Не — изсъска Нортън. — Не ми се е налагало.

— А ако пипнеш с ръка този бряг, ще ти се наложи ли?

В очите на Нортън, някъде в самите ириси замря студено пламъче.

— Ще ти направя това удоволствие — каза той тихо, — ще пипна този бряг с ръце, но после…

Нортън стана от масата и потъна до гърди в тълпата пингвини. Приближи се плътно до телевизионната стена. Хавлията се плъзна от едното му рамо, остана да виси на другото и през призрачно-трепкащия слой на синкаво-розовото сияние, възникнало от нарушения стереоефект, Франк можа да разгледа лявата половина на мускулестото му загоряло тяло и шарените бански гащета. Чу се как Нортън потупа демонстративно по стената с длан. „Колко често излишната самоувереност подвежда хората…“ — помисли си Франк.

Оставяйки след себе си стопяващ се шлейф от розово-сини ореоли, Нортън изплува от зоната на стереоефекта. Наметна на раменете си свляклата се хавлия и попита рязко:

— Е?

Франк гледаше мълчаливо заснежения бряг и белите куполи на антарктическите планини.

— Питам те какво ще кажеш?

— Нищо — отвърна вяло Франк. — Изглежда, има грешка…

— Щом вие идвате при мен с грешки, аз нямам много високо мнение за работата на вашата организация…

— Аз също, разбира се, по друг повод…

— Желая ти приятно прекарване на времето тук — Нортън се върна на масата. — Казват, че Голямото родео тази година ще бъде рядко помпозно, гледай да не пропуснеш нещо интересно.

— Ще се постарая… Ако обичаш, поискай станцията за техническо обслужване. Дали са заредили вече електромобила ми?

— Попитай сам — Нортън превключи клавишите.

От тавана се спусна безшумно извита щанга и се обърна с конусовидния си край към Франк. Кутията на видеотектора се плъзна по нея. Франк набра индекса и на екранчето се появи мургава жена с оранжева коса и силно намазани с оранжево червило устни. Бялото на очите й блесна и тя каза неочаквано с плътен баритон:

— Пункт за справки. Слушам ви.

— Добър ден — поздрави я Франк. — Бях ви оставил за зареждане електромобила си.

— Моля, кажете серията и номера на колата. — Франк ги назова. — Давам ви диспечера на сектора за зареждане. — На екрана се появи потната физиономия на Лангер.

— Електромобилът ви модел „Юпитер“ ли е? — осведоми се „диспечерът“.

— Да.

— Великолепна кола имате! — изкрещя възхитено Лангер. — Предлагам ви да я замените с „Кентавър“. Съгласете се!

— Не — каза Франк и си помисли: „Я го виж какъв артист бил!“

— Жалко!… Е, елате да си го вземете, вашият „Юпитер“ е готов.

— Моля да изпратите колата на адрес: Дъбова горичка, първа линия, вила „Ъдвенчър“… Впрочем този маршрут го има в блока на паметта на електромобила. Натиснете петия клавиш и всичко ще бъде наред.

— Петия ли? Ще бъде направено. Излезте да посрещнете колата си.

— Благодаря ви.

Облегнат в креслото, Франк следеше как щангата се прибира в люка на тавана и си представяше живо действията на Лангер в тази минута. Ето, изпраща „Юпитера“ във вилата, после се свързва по видеотектора с операторския пост на местния телетранслатор и на екрана се появява физиономията на Кюсак със следите от несполучливата визита при Йонге. Лангер казва кратко на колегата си: „Докладвай!“ Кюсак му кима едва забележимо, дава команда на диспечера на телетранслатора и сега всеки миг…

Нещо стана с телевизионната стена. Франк скочи. Нортън също скочи, хавлията се свлече от раменете му. Стереоизображението сякаш се сви, изгуби дълбочината си, екранът се превърна в стъклена плоскост и на побелелия от сняг антарктически бряг точно на онова място, където Нортън беше потупал с длан, изпъкнаха контрастно въгленочерните отпечатъци на лявата му ръка…

— Интересно — каза Франк, като срещна погледа на Нортън. — Знаеш ли, че за пръв път виждам „черни следи“ в натура?

Нортън скочи мълчаливо от масата. Отблъсна Франк, хвана креслото и със сила го запрати в екрана. Посипаха се стъклени късове.

— На „Лунна дъга“ си чупил по-деликатно екраните — отбеляза Франк.

— Вън! — прошепна яростно Нортън. — Докато не съм ти счупил главата… — Той направи с ръце нещо като отблъскващ жест: — И никога!… Кракът ти…

Франк се вцепени: под мишницата на Нортън нещо блесна неясно. В ноздрите му сякаш също имаше металически блясък. И в устата му — зъбите му като че ли бяха огледални!… Лицето му бе изкривено от гняв и блясък… Потресен, Франк едва сега осъзна напълно кого бе размърдал и какво бе докоснал в него…

Той слезе с омекнали крака в летния хол. Нахвърли с непослушни пръсти бележка за Силвия — с някакво душераздирателно съдържание. Смачка я и я мушна в джоба си. Криво-ляво се овладя и набързо написа друга. Молеше сестра си незабавно да напусне Копсфорт, канеше я у дома си. Пъхна бележката под вазата с гладиолите. Излезе от къщата, качи се на мопеда и без да мисли за пътя, тръгна към изхода. При вратата се натъкна на някакъв дълъг, с маслинен цвят електромобил и не можа веднага да съобрази, че това е неговият „Юпитер“. Натовари мопеда отзад на каросерията, отпусна се в седалката на шофьора и потегли.

Навлезе в зеления коридор на шосето. Вятърът се стичаше по предното стъкло, гумите съскаха монотонно.

Мярна се таблото с рекламата за прелестите на Бизонските езера. Франк спря рязко и даде заден ход. Без да отваря вратата, скочи от колата и отиде в храстите. Под храстите беше полутъмно и кално. Целият се изцапа, докато намери кутията на „Видеомонитора“.

Лангер и Кюсак го чакаха, както се бяха уговорили, при видеотекторния павилион на станцията за техническо обслужване. Чакаха го поотделно, на разстояние един от друг. Кюсак любезничеше с две дами под бялата тента на кафенето. Лангер стоеше на слънце на тротоара и в ръцете му блестяха някакви бутилки. Като забеляза приближаващия се „Юпитер“, той остави бутилките до краката си и сложи ръцете си на кръста. С пъстрата си риза, извадена над светлите шорти, приличаше на боксьор тежка категория, навлякъл дрехите на 8–10 — годишно момче. От него се лееше пот на ручейчета.

— Адска горещина! — каза той на Франк. — Е, как вървят работите?

Франк му хвърли мълчаливо „Видеомонитора“, затвори очи и се отпусна без сили на седалката.

— Има ли улов в „коша“? — поинтересува се тихо Лангер.

— Скрий това нещо в джоба си — измърмори Франк, без да отваря очите си — и не ми го давай дори ако сам поискам да го взема обратно.

— Ясно. Значи не си напразно…

Франк чу как Лангер измъкна мопеда от каросерията и каза на Кюсак: „Откарай коня на нашия шампион в обора.“ После чу бълбукане на вода. С усилие на волята си се отърси от вцепенението. Отвори вратата и излезе от електромобила. В краката му я нямаше привичната твърдост.

Лангер, вдигнал назад глава, изпразваше една бутилка в гърлото си. Погледна другаря си и се задави.

— Брей да му се не види!… — каза той. — Хаст го изтъркаляли по стълбите, а теб май са те прекарали направо през сметопровода.

— Какво има в бутилката? — попита го Франк.

— Студена минерална вода.

— Полей ми на ръцете.

Лангер взе втората бутилка и му поля. Остатъка изля в пазвата си, ръмжейки от удоволствие. Франк изтърси с вяло движение водата от ръцете си и изведнъж замря, втренчен в тях, сякаш ги виждаше за пръв път. Мина зад електромобила, машинално заобиколи отворената врата, седна на пода в кабината — между пулта и седалката на шофьора, — натисна едно копче и отвори походното барче-хладилник. Извади салфетка и започна да чисти изцапаните си на коленете джинси. Чу, че Кюсак се върна и каза нещо тихо и неясно на Лангер, но отговора на Лангер разбра:

— Остави го на мира, не му е до това. Впрочем и на нас също… Ти, красавецо, и така си твърде забележим сред мирните жители на Копсфорт.

— Стига си остроумничил — отвърна Кюсак. — Този път работата е свършена, бих казал, рядко елегантно… Добре, да тръгваме. Кой ще кара?

— Аз. Шампионът ще седне до мен, а ти отзад… Качихте ли се? Тръгваме!

В покрайнините на Копсфорт Лангер взе рязко надясно със смел завой. Мярна се надпис: „Летище 15 км“.

„Юпитер“ поглъщаше шосейното платно със скоростта на авиетка.

„Работата била елегантна — мислеше Франк, стиснал зъби. — Рядко елегантна.“

— Какво си се умърлушил? — намигна му Лангер. — Виж колегата си… — Кимна към Кюсак. — Земното кълбо се търкаля към нова ера, а за този субект животът продължава със старите темпове.

Лангер докосна няколко клавиша в нужната последователност, извади изпод пулта скоба с брадавици на ларингофони и я окачи на врата си. Пред предното стъкло израсна блестящата пръчка на антената и олюлявайки се, засвири в потока на насрещния въздух.

— Улей, Улей, тук Пчела^[3]! Как приемаш?

— Като невропатолог — отговори недоволно гласът на Хайнц от вътрешността на пулта. — Докладвай по-бързо!

— Ти, драко, бъди по-нежен с нас. Връщаме се, така че готви каретата си за старт.

— Готово. По-добре кажи какво да предам вкъщи. Носорога и Източния жерав вече изгарят от нетърпение.

— Предай им, че сме минали блатото, не сме си измокрили опашките и никой не се е разболял. Шампионът е в седлото. Караме у дома цял кош жаби. Това е всичко. Край.

— Разбрах те, пчеличке, разбрах! Поздравявам те! Край!

Лангер изключи връзката, Франк погледна накриво изчезващата антена и каза:

— Колкото за коша, май напразно му… Впрочем добре. Нека шефът да го асимилира предварително.

— Какво трябва да асимилира?

— Пуснах камерата в действие без негово знание.

— Без негово знание ли?… — Лангер му отправи съчувствен поглед. — Носорога пред мен разреши на момчетата от техническата служба да ти направят специални ръкавици и да ти дадат „Видеомонитора“.

— Шегуваш ли се?

— Напротив. Затова ти го и казах да разбереш най-после, че в нашата система няма шеги.

Франк не каза нищо.

— Нортън не е само твоя лична грижа. Нортън е грижа на цялото общество на Земята. Имай предвид. Не трябва да стоварваш всичко на мощните си рамене. В това число и товара на нравствените отношения. Ех, младост, младост!…

— Нищо — отвърна Франк. — Казват, че бързо минавало…

…Пред тях, грациозно извил назад блестящите си рога, се носеше Звездният елен — леко, като призрачно видение. Вятърът донесе:

— О, космически океани! Как блести Вселената!… Кога да те чакам на звездния път, приятелю?…

Франк гледаше мрачно през предното стъкло.