Сергей Павлов
Лунна дъга (17)

8. А през това време…

— Шестнайсти етаж — каза Алвен, дишайки в тила на Николски.

Вуд кимна подканящо към изхода.

„Значи, пак в раутхола“ — помисли си Николски, излизайки от асансьора.

— Дали Гелбрайт е вече там? — полюбопитства той.

— Шефът е там още от вчера вечерта — отговори Алвен. — Вуд няма да ми позволи да излъжа.

Вуд усмири приятеля си с поглед. Очите и на двамата бяха зачервени от безсънието, но лицата им бяха гладко обръснати. У Николски възникна усещането, че от всички участници в следствието само представителят на Източния филиал е успял да подремне днес.

Вуд и Алвен отведоха представителя до коридор без изход, застлан с черен килим.

— Шефът ви очаква в бабълхола — каза Алвен.

— По-нататък ще продължите сам — добави Вуд, меланхолично наблюдавайки как черният килим, стигайки до края на коридора, се превръща в пандус^[1].

— И, моля ви, не казвайте на шефа, че сте ни видял в Управлението — помоли Алвен.

— Шефът ще побеснее, ако разбере, че с Алвен още сме на работа, а не на плажа — поясни Вуд.

— Точно така — прие играта Николски. — Гелбрайт не може да понася сътрудници, които имат по-малко тен от него. Вие наистина изглеждате доста бледи, момчета.

Момчетата се спогледаха, Алвен многозначително вдигна вежда. Николски усещаше всичко това зад гърба си.

Светосигналните указатели го водеха в непрогледната тъмнина първо надолу и надясно, после наляво и нагоре. Над главата му неуверено замъждука слабо лилаво-сиво сияние. Предполагайки, че интериорът на местния бабълхол няма да се отличава много от сферично-екранните зали на Източния филиал, той насочи погледа си в сумрака и видя две ниски кресла. В едно от креслата седеше някой.

— Очаквам ви, колега — произнесе гласът на Гелбрайт. — Здравейте. Седнете.

— Добро утро, Гелбрайт. Имате ли новини?…

— И да, и не. Операция „Глобус“ е стартирана, Полинг е в Копсфорт, но е рано да се очакват новини оттам. Прекарах нощта в обработка на фактите, които комисията на Юхансен пренебрегна, и, много ясно, преглеждах събраните от нея копия на видеоматериалите — за кацането на групата на Елдер на Оберон. Та после да не търся детайли. Дойде ми на ум странната мисъл да сравня копието на главния видеозапис с оригинала. Обадих се в седмото хранилище на Колектора за разузнавателни материали на Луната… И знаете ли какво ми отговориха?…

— Че пряката видеотранслация ще отнеме твърде много време?

— Твърде малко, Николски.

— Не разбрах…

— И аз отначало… също не разбрах.

— А сега?…

— Сега седя на тъмно и измислям хипотези. Накратко… Поръчах пряка видеотранслация на оригинала и ви чаках, за да можем заедно да анализираме онова, което ще ни покаже Луната.

— Гледал съм главния видеозапис на десанта на Оберон. Наистина, доста набързо, така че не е зле да го освежа в паметта си.

— Видели сте копие. Сега ще ни покажат оригинала. Предполагам, че зрението ви е успяло да се адаптира към полумрака. Луна, готови сме! Колектор, седмо, започвайте. Дайте им малко зор, Купър!

Отгоре надолу заплуваха, проблясвайки, синьо-сиви сияйни вълни — сякаш някой изливаше прозрачна течност върху прозрачна повърхност. Николски видя в зенита червено петънце и машинално преброи излетелите оттам едни след други червени пръстени — индексите на хранилището. Пръстените бяха седем. Отдалеч, сякаш от центъра на Вселената, проблесна синя светкавица и след това всичко придоби очертания: и просветлялото лице на Гелбрайт, и двете пилотски седалки отпред, и полулежащите в тях фигури в скафандри. През напълно прозрачния купол на кабината се виждаше как сред звездните купове се издига и преобръща огромна, удивително плоска, осветена от слънцето равнина с дълбока дупка в средата. Трудно беше да се проследят бягащите по пулта светлинни сигнали на полетната информация, а шумът на моторите предизвикваше неприятен натиск в ушите. Плоска и кръгла, като палачинка, равнината се изправи, зае подобаващото й място отдолу, свистенето спря и някой каза:

— Вторият спирачен импулс е отработен нормално.

Гелбрайт кимна към онзи, зад чийто гръб седеше Николски:

— Това беше пилотът. Купър, чий е този глас?

— Да — потвърди невидимият Купър, — това го каза пилотът. Мъф Аган. А вашето кресло, шефе, е зад гърба на Мстислав Бакулин. Лесно се различават: Мъф е в скафандър на ивици модел „Шизеку“, Мстислав — в сребристо син, модел „Витяз“.

— А десантният катер?…

— Дракар^[2], както ги наричат космодесантчиците, серия „Казаранг“. В наше време дракарите от серия „Казаранг“ са морално остарели и са снети от експлоатация, но в онези времена групата на Елдер е използвала този дракар за предварително разузнаване на Оберон. Командир на групата е бил Бакулин.

— Да, спомням си, че са започнали с предварително разузнаване — вметна Николски. — Останалите са се присъединили по-късно с дракара „Циклон“… Или „Буран“?…

— „Циклон“ — разреши съмненията му Купър.

Гласът на Мъф Аган:

— Определих траекторията за сближаване, коригирах тангажа^[3], пускам още един спирачен.

Протяжно свистене. Сега равнината имаше вид на гигантски, продупчен в средата, светъл диск, обсипан с парченца цветно стъкло. Докато се снижаваха, по законите на геометричната проекция централният Кратер все повече и повече заприличваше на свиваща се черна елипса, като в момента на кацането изчезна някъде отляво.

Съприкосновението с планетоида беше твърдо: амортизаторите завиха пронизително (Николски и Гелбрайт неволно стиснаха с ръце подлакътниците). Ноктите на фиксаторите рязко забавиха движението, вдигайки фонтан от ледени парченца. Машината зави настрани и застина.

Мъф Аган вдигна стъклото на херметичния шлем:

— Пристигнахме, командире! Оберон, Ледената плешивина.

— Така ли? А на мен ми се стори — Луна, Морето на спокойствието. — Мстислав също вдигна стъклото и, както правят космодесантчиците веднага след кацане, откачи ремъците и фиксаторите.

Лъчистото грахче на миниатюрното Слънце висеше в черното небе ниско над хоризонта, а сенките тук бяха дълги, остри, много плътни, като сенки в неравна местност през нощта под светлината на прожектори. Остриетата на сенките сочеха към Катера, който не се виждаше оттук, макар че от леденото хълмче, на която беше спрял „Казаранг“, Ледената плешивина се виждаше прекрасно.

— Страхотен пилот си, Мъф — призна Бакулин.

— Е, и… сега накъде? Какво ще заповядаш?

— А сега трябва да огледаме район А по диаметъра му.

— Бих искал да знам къде тук е диаметъра…

— Потегляй около трийсет градуса надясно към сенките.

Плавно поклащайки се, „Казаранг“ закрачи под ъгъл към палисадата от сенки. Чуваше се как поскърцват амортизаторите на ходовия механизъм и как ноктите на фиксаторите се врязват с хрущене в леда.

Отблизо Ледената плешивина представляваше хаотично натрупване на парчета мръсен лед, слабо осветено от страничната светлина. С изключение на смолистата чернота на сенките и ярката белота на малкото участъци, напудрени с метанов и водно-амонячен сняг, всички цветове на този замръзнал ландшафт бяха доста бледи; преобладаваха мръснозелените, сивите и синьосивите детайли от релефа. Наистина, някои канари от силно повредената кора на ледената черупка привличаха вниманието с йодистата си жълтенина. Допълнителното заледяване върху кората беше по-светло: мръснобяло, бледожълто и синьо-бяло. На „Казаранг“ му беше по-леко да крачи по него.

За да се избави от илюзията за непрекъснато поклащане, Николски затвори очи за момент. После ги отвори и видя, че видът на заледяването се е променил: стори му се, че дракарът е спрял в зимна изложба на ледени и снежни развлекателни съоръжения. Стълбове полуразтопени свещи, тайнствени прегърбени фигури под бяло покривало, гротове, раковини с шипове, акведукти на тънки опори… Някак не му се вярваше, че тези архитектурно-художествени шедьоври са само резултат от вледеняването на изхвърлените от недрата на Оберон фонтани дълбочинна течност. На фона на черното небе ледените ваяния изглеждаха като нещо заплашително, магьосническо…

— Кълна се в Уран, „Леопард“ никога не е кацал тук — измърмори Мъф.

Мстислав премълча. Поскърцвайки монотонно, „Казаранг“ преодоляваше леката стръмнина край плоскодънната долина, чийто край опираше в пухкавите от скреж „струни“ на исполинската „арфа“. Зад „арфата“ започваше удобно за катера равно заледяване, криволичещо като пътечка сред приличащите на висулки, карикатурно тънки опори на огромната „естакада“. Беше неудобно да се заобикаля и Мъф насочи машината през „струните“. Отляво нещо изскърца, отдясно изхрущя — и пътят към „естакадата“ беше отворен.

— Страхотен пилот си, Мъф — повтори Бакулин. — Но не си десантчик. Спри дракара.

— Какво има? — Мъф спря машината.

— Сега ще видим.

Сътресенията от тежкото срутване разклатиха катера. Тласъците изместиха огледалото за задно виждане и Николски срещна погледа на неприятно внимателните светли очи на командира.

— Гледай си напред — каза Бакулин.

Николски настръхна, Гелбрайт трепна, макар че фразата на Мстислав, разбира се, беше адресирана само към Аган.

Пред тях, бавно разпадайки се на парчета, падаше величествената „естакада“. Продължителното сътресение от многотонното срутване изглежда разтърси цялата околност; по дъното на долината се заизвива пукнатина.

— Е, и какво толкова? — каза Мъф. — Можех двайсет пъти да излетя. Че дори да се наспя преди старта.

Над мястото на впечатляващо сриващата се „естакада“ се ширеше облак снежна прах и ледени кристали, искрящ в цветовете на дъгата. Без „естакадата“ под черното небе стана неуютно, празно…

— Изминахме километър — съобщи Мъф. — Ще продължаваме ли?

— Разбира се. Защо попита това?

— Единственото развлечение тук е падащата от небето архитектура…

— Ако десантът за теб е забавление — лошо ни се пише. Да тръгваме!

— И нататък ще е същото. Сам виждаш, че „Леопард“ не е кацал тук. Или не виждаш?

— Странно същество е пилотът! — учуди се Бакулин. — Дисциплинирано, предпазливо, търпеливо.

— Аз не съм десантчик.

— По принцип — да. Но са те взели в предварителното разузнаване заради феноменалните ти реакции.

— Мислиш, че тук ще има нужда от моята реакция? — разсмя се Мъф.

— Почукай по купола — каза Бакулин.

— Не. Не съм суеверен. И не съм длъжен. Не съм десантчик.

— Почукай — повтори Мстислав.

Аган почука.

„Казаранг“ бързо се движеше под наклон по гладките, сякаш замръзнали локви от многослойно заледяване. В края на спускането внезапно проблясна на слънцето светлия метал на творение на човешките ръце — паякообразен кибер-разузнавач.

— Призраци бродят по Оберон — отбеляза Мъф.

— Стой! Изтегли атмосферата! — нареди Бакулин. Сваляйки стъклото на шлема, промърмори: — Ами ако е чужд!…

Гелбрайт докосна Николски по ръката:

— Надява се да срещне автомат от „Леопард“.

Мъф Аган отвори херметичния люк — в кабината се образува ледена мъгла и веднага падна във вид на снежна пудра. Мстислав скочи напред и ловко се приоберони пред носа на паяка-автомат.

Сребристосиния „Витяз“ с яркосини отражатели и пурпурни огънчета по удължения на темето херметичен шлем, по раменете, лактите и коленете, изглеждаше сред необичайно ефектно сред екзотичните камари фигурен лен. И дори страшно. Като бойна машина на извънземни. Той ритна кибера и се върна в кабината.

— Автомат от „Лунна дъга“ — отбеляза Николски.

— Можеш да оставиш люка отворен — подхвърли Бакулин към Аган.

— Без атмосфера е неуютно! — запротестира пилотът.

— Атмосфера?! — В гласа на командира зазвучаха весели нотки. — Аа, не! Това няма да го позволя!

— Орбитата приветства екипажа на „Казаранг“! — намеси се някой. — Какво става при вас?

— Гласът на Елдер — късо изкоментира Купър.

— Бунт на борда — отвърна Бакулин. Доложи накратко за резултатите от излизането на повърхността. Добави: — Сега на пилота му е неуютно без общия контур за херметизация, настоява за атмосфера.

— Мъф — повика го Елдер, — защо искаш да вдишваш амоняк?!

— Какви ги говориш? — удиви се пилотът. — Какъв амоняк?

— Който е донесен от Мстислав в кабината на дракара с обувките си. Там е пълно със замръзнал амоняк. Ако се разтопи в кабината, ще пукнеш от вонята.

— Достатъчно, Юс, той вече разбра… — прекъсна го Мстислав. — Какво да правим сега?

— А какво би искал ти?

— Да получа разрешение за разузнаване на Кратера.

— Не. И Асеев е против. Без съмнение, Кратерът е интересен във всички отношения, но нали „Леопард“ не е кацал там. Или смяташ Елингхаузер за идиот?

— Според мен е гений. Да изчезне толкова гениално…

— Когато заложим фугас, от сеизмограмата на Ледената плешивина ще узнаем за Кратера повече, отколкото бихте научили с рисковано слизане в преизподнята. Накратко, разрешавам да отидете до Кратера за видеозапис. Но не разрешавам да влизате. И ни чакайте в южната зона на район А. Ще поговорим още веднъж преди старта на „Циклон“. Поздрави!

— Поздрави. Мъф, курс към дупката.

— С мотори ли?

— Не, със стъпкохода. Може да срещнем нещо интересно.

По пътя към центъра на Ледената Плешивина разузнавачите бяха съпровождани от безкрайно разнообразие на монументални ледени украшения, но едва ли Мстислав е имал предвид тях, като каза „интересно“.

Колкото по-близо се приближаваше дракара към дупката на Кратера, толкова по-малко бяха хаотичните струпвания от големи канари, и толкова повече — заледяванията и участъците, покрити с дребни парченца. „Казаранг“ започна да се придвижва по-леко. Сега през цялото време изглеждаше, че машината се движи под ъгъл. Но истинският наклон, когато той наистина започна, не пропусна да заяви присъствието си с рязко понижаване осветеността на леда, със сгъстяване на сенките и най-накрая — пълното им сливане с разлялото се до самия хоризонт море от мрак. Пилотът спря „Казаранг“ и Николски въздъхна с облекчение.

Осветен от слънцето, точно като от прожектор, срещуположния склон на Кратера изглеждаше оттук като позлатена ивица от далечен пясъчен плаж, повдигнат над гладко нощно море, в чиито мъртви води не се отразяваше нищо. Ама абсолютно нищо не се отразяваше от тази неподвижна, катраненочерна повърхност… Далеч надясно и далеч наляво линията на брега беше обозначена извънредно контрастно от верига озарени от прожектора-слънце върхове на ледени куполи, сякаш отрязани отдолу от черната вода. Ефектно изглеждаха фантастичните фигури на заледените фонтани в континента, а още по-ефектно — онези край брега; но напълно зашеметяващо изглеждаха тези белоснежни и полупрозрачни „стълбове“, „колони“, „арфи“, „естакади“ в непроницаемо тъмните простори на мъртвото море. Като полузатоплени фрагменти на някакви руини. Или като полуразкрити от отлива фрагменти от скелети на неведоми колосални същества. И трябваше да положиш усилие, за да се отърсиш от хипнотичната власт на грандиозния мираж и вместо нощното мъртво море да видиш, или по-скоро да почувстваш, затъмнената до пълна невидимост празнина на планетарния разрив…

Очевидно изненадани от живописната магия на Оберон, разузнавачите дълго се вглеждаха в декорираната със светли колоси тъмнина. Най-накрая Бакулин попита тихо:

— Мъф, може ли да се приближим още?

— Може. С фарове. А трябва ли? Там е стръмно, може да има свлачища.

— Да вървят по дяволите Елдер и неговите забрани!

— Мстислав, как мислиш… защо е възникнала тук тази вселенска пропаст?

— Кратерът е дреболия. Разшири мащаба. Попитай защо е възникнала тук Ледената плешивина.

— Взрив на паднал астероид.

— При взрив с такава мощност Оберон щеше да се разпадне на парчета… Но каквото и да е станало, Мъф, под носа ни са отмъкнали цял сегмент от луната. Това е сериозно събитие. Дори и в мащабите на Слънчевата система. А ти гледаш с уважение някаква яма.

— Тогава защо те тегли към този Кратер?

— Защото тук няма друго. Виж, Мъф, нашият рейдер…

Отдясно, сред звездите, към хоризонта бавно се спускаше светла чертичка. Изображението на сфероекрана се оцвети в бледозелено и постепенно се стопи. Звукът също изчезна. И пак — сякаш някой изливаше прозрачна течност по прозрачна повърхност — отгоре надолу потекоха синьо-сиви вълни от пулсиращо сияние.

— Това ли е всичко? — попита Гелбрайт.

— Да, шефе — отговори Купър. — Луната завърши предаването.

— Имам впечатлението — каза Николски, — че ни показаха доста по-малко от половината от главния видеозапис на десанта.

— Моля ви, Купър, съобщете ни резултата от хронометъра.

— В сравнение с копието оригиналът се е съкратил, уви, с един порядък.

— Нищо не разбирам!… — изуми се Николски. — Къде може да изчезне останалата част от оригинала?

— Лаборантите от седмо хранилище също са в недоумение — тихо каза Гелбрайт. — Те твърдят, че записът постепенно изчезва от информационния кристал. Как става това — никой не разбира.

— При това, в хранилището е засегнат само оберонския оригинал — добави Купър.

— Засега! — рязко подчерта Гелбрайт.

— Искате да направите паралел между изчезналата част от Оберон и изчезващата информация?… — Николски се замисли. — Адекватен процес?…

— Може би трябва незабавно да изнесем оберонските материали от хранилището? — предложи Купър. — До изясняване физическите причини на тайнствения процес. Да не засегне и другите материали…

— Къде да го изнесем?

— Някъде по-далеч. Например в Далечния космос.

— Мдаа… — проточи Николски. — Но не това е главното. В края на краищата, ние разполагаме с много копия. Далеч повече ме вълнува друго…

— И мен също… — мрачно каза Гелбрайт. — Къде ще изнесем пребивавалите на Оберон хора?…