Метаданни
Данни
- Серия
- Лунна дъга (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- По черному следу, 1978–1983 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Анастасия Цонева, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Добавяне на осма глава (липсваща в книжното издание) и повърхностни корекции на текста
- Boman(2009)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Георги и Венцислав
Издание:
Сергей Павлов. Лунна дъга
Роман — дилогия
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985
Библиотека „Галактика“, №68
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Людмила Стоянова
Преведе от руски: Анастасия Цонева
Редактор: Ася Къдрева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Ани Иванова
Руска — съветска, I издание
Дадена за набор на 27.IV.1985 г. Подписана за печат на 22.VII.1985 г.
Излязла от печат месец август 1985 г. Формат 70×100/32 Изд. №1872
Печ. коли 25,50. Изд. коли 16,51. УИК 15,78. Цена 2 лв.
Страници: 408. ЕКП 95363 23531 5617–143–85
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С — 31
© Анастасия Цонева, преводач, 1985
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985
с/о Jusautor, Sofia
Павлов, С. И. „Лунная радуга“
© Издательство „Молодая гвардия“, 1978
История
- —Корекция
- —Добавяне на осма глава (липсваща в книжното издание) и повърхностни корекции на текста: Борис Борисов
- —Добавяне
5. Пътеката на лудите
Беше четири и нещо сутринта, когато почувствува някакво неудобство. Повъртя се в креслото, като се мъчеше да се отърве от неприятното усещане. Не можа. Странно… Ако знаеше, че ще има поне някакъв смисъл, би се помолил веднага на всички звезди, взети заедно, и би им казал, че за днес му стига!
Нортън седеше пред работната си маса в кабинета на втория етаж и гледаше една голяма тетрадка с черна корица. Тази тетрадка той никога и никому не показваше, криеше я в секретния сейф и за нея знаеше освен него май само Голиат. Днес на страниците й се появиха поредните описания…
Преди година тетрадката се наричаше просто „дневник“, макар че не беше дневник в общоприетия смисъл на тази дума. По-скоро беше каталог на всевъзможните прояви на уродството, което той си бе довлякъл от глъбините на Космоса, и в крайна сметка напълно заслужаваше наименованието „Черна книга“… Тайно от жена си той записваше в нея всички свои „ненормалности“ и дори се опитваше да ги класифицира по някакъв начин. Надяваше се, че на Земята нещата ще потръгнат по-иначе и „ненормалностите“ ще бъдат по-малко. Хранеше надежда, че в земните условия всичко постепенно ще заглъхне. Напразно се бе надявал. Нещата тръгнаха лошо — съвсем не така, както беше очаквал.
Затвори тетрадката и стисна зъби до болка в скулите. Блясъкът в гардеробното помещение днес го довърши. Обзе го досада и обърканост, нямаше никакво желание да мисли. Пък и за какво всъщност трябваше да мисли? Блясък по дланите си бе виждал и по-рано. За пръв път — след десанта на Умбриел, когато едва не му измръзнаха ръцете поради неизправността на отоплителните елементи в ръкавиците на скафандъра. Спомняше си, че още тогава правилно свърза появата на блясъка с действието на студа и започна да се отнася с опасение към ниските температури. Впрочем там му се наложи към много други неща да се отнася така. В Космоса се бе случвало и по-страшно… Стоп! Каквото било — било. Край на всичко. И никога повече няма да се повтори. Но тук…
Може би трябва да плюе на всичко и да отиде при мъдреците с научните степени? Да им каже: помогнете на инвалида герой от Космоса да се отърве от… сам не знам от какво. Веднага ще го чуят, ще се зарадват, ще долетят от всички континенти. На някой остров ще издигнат в чест на уродството му цял научноизследователски комплекс НЕЗНАМОТКАКВО, ще го оградят с ограда от шприцове, с оръдия-микроскопи, с блокове-анализатори, ще му сложат шлем с жици и от нещастен инвалид ще се превърне в лабораторна колба „възхитителни феноменални свойства“. И няма да му остане нищо друго, освен да вярва във всемогъществото на някой плешив институтски корифей с величествени жестове и неясно произношение. А после, след десетина години, когато лаборантката му сподели наивно с него радостната вест, че корифеят в края на краищата е успял да използува екстракт от хормоналните му жлези за „регулиране половите признаци на плодовата мушичка дрозофила“, ще разбере всичко и ще се опита да избяга оттам. Разбира се, ще го хванат и ще започнат дружно, в един глас да го осъждат. М-да…
Той отвори масата, отмести фалшивата преградка и запрати тетрадката в сейфа. Докосна с големия пръст на лявата си ръка прозрачната пластинка на заключващия механизъм, пластинката светна и ключалката щракна. Ключалката беше много надеждна — можеше да я отключи само съчетанието на кожните линии на пръста на собственика й.
Усещането за странното неудобство се засили. Не, май тетрадката нямаше нищо общо с това… Нортън се облегна в креслото и започна с неудоволствие да търси друга причина.
Седеше в меко, удобно, обикновено кресло до обикновена маса. Беше с удобни шорти, пъстра тениска от много приятна, хлъзгава материя и сребристи, също много удобни кецове. Въздухът беше прохладен и свеж, нормално наситен с мирис на цветя. Кабинетът беше просторен — шестостен, във вид на беседка; залените със синя светлина стени и таван бяха украсени от шарките на черна решетка, живописно обвита със стайна зеленина. Над главата му светеше уютно синята леща на лампата. Отдясно нямаше решетка — там започваше скритият в тъмнината океански плаж, а в далечината се виждаха осветени от прожектори няколко високи палми. Лъчите на прожекторите осветяваха и пъплещите в дюните животни: от крайбрежните води пълзеше цяла армия морски костенурки, оставяйки след себе си сребристи бразди, които приличаха на следите от всъдеходите — костенурковият десант завладяваше плацдарм за снасяне на яйцата си. Нортън стана. Усещането за неудобство преминаваше в тревога… Той рязко превъртя регулатора на звука — в стаята нахлу грохотът на океанските вълни. Те се разбиваха в невидимите в тъмнината гребени на преградния риф и с шуртене се свличаха в пясъка. Нортън изключи звука. Повъртя главата си на една, на друга страна, сякаш душеше нещо. Отвори вратата на кабинета. На прага стоеше Голиат — наполовина чистокръвно куче с външност на пойнтер, с увиснали уши и шарени (на черно-бели петна) хълбоци. Кучето гледаше господаря си с предан поглед. Нортън мина покрай него и скачайки по стъпалата на вътрешната стълба, излетя на третия етаж (ако можеше да се нарече така горната тераса под открито небе).
На терасата цареше предутринна мъгла. Сладко миришеха цветовете на непознати на Нортън редки растения, водата на декоративния басейн отразяваше като огледало просветлялото небе. Всичко останало бе потънало в синкав полумрак и човек с нормални очи би различил само неясни петна, силуети, контури. Нортън можеше да чете тук вестник. Оглеждайки се тревожно, той ходеше между стойките на сенника. Прескочи тесния басейн и като разблъска по пътя си плетените столове-люлки, замря до източния ръб на терасата.
Някъде в далечината, през плътните редици пирамидални тополи, които растяха край съседната вила, едва-едва се виждаше пламтящата лента на разсъмването. Нортън гледаше на изток. Някакви звуци му пречеха да се съсредоточи. Източник на звуците беше Голиат — кучето лочеше от басейна. В огледалото на водата трептеше отражението на мраморната чаша. Нортън погледна още веднъж внимателно оградата от тополи и тръгна към центъра на терасата, където над шахтата на асансьора се издигаше стъклен калъф. Като минаваше покрай чашата, хвърли поглед към стърчащия от нея пищен храст приказно красива синя роза. Тя беше цветарската гордост на жена му.
Видеотекторът висеше на стената на асансьорната кабина. Нортън вдигна прозрачната полусфера. След секундно колебание набра индекса на съседната вила. Екранът светна.
— Един момент!… — чу се глас, по който трудно можеше да разбере кой говори — жена или мъж.
Екранът продължаваше да бъде празен.
— Да, слушам ви!
Нортън позна чий е гласът и се намръщи.
— Може ли Бен или Елен. Ако, разбира се, не спят.
— Бен за съжаление замина. Елен за съжаление…
— Ало! — изкрещя женски глас. На екрана се показа красивото, но разплакано лице на приятелката на Силвия Елен. — Ти ли си, Дейвид? Защо не те виждам?
— Тук е доста тъмно.
— Тъкмо исках да се свържа с теб! Бягам като луда и не зная какво да правя. Ник! — Останалите думи потънаха в риданията й.
— Какво е станало с Ник? — попита рязко Нортън.
— Събудих се — започна, давейки се със сълзите Елен, — отидох в летния хол, където Ник обича да спи, и видях, че… че него го няма там!… Претърсих цялата къща, цялата градина, виках го, крещях. Няма никаква следа от момчето! Току-що Хед ме „зарадва“: Ник е изчезнал заедно с електромобила.
— С чий електромобил?
— Хед пристигна вчера и оставил колата си в градинската алея… нали познаваш брата на мъжа ми! Домързяло го да я закара в гаража! И Ник… Изглежда, шумът от колоосите ме е събудил. Моят електромобил не е зареден, Бен го няма и ние тук сме без колела. Канех се да те извикам и дежурния по охрана също, но ти ме изпревари. Кой знае къде ли е сега момчето ми?…
— Къде може да отиде? Престани най-после да ревеш!
— Знам ли? Просто го е взел и изчезнал!…
— Осемгодишните момчета не взимат току-тъй електромобили — момчетата на годините на Ник винаги си имат планове. Канеше ли се изобщо да заминава някъде? С какво си пълнеше напоследък главата?
— С акваланга.
— Какво?
— Хед му беше обещал акваланг и му го донесе. Особен модел… специално за деца. И една снимачна камера… такава една тумбеста, за под водата. — Хлипайки, Елен произнасяше думите машинално, сякаш в транс. — Вчера половин ден прекараха в басейна — снимаха се един друг. Чух Хед да казва на момчето, че скоро ще го вземе със себе си на някакви Северни езера. Разправяше му, че във всяко от тях можело да се види чудовище от рода на морския змей. Ник, естествено…
Внезапно тя изчезна от екрана. Нортън знаеше защо. Когато се появи отново, лицето й беше страшно.
— Не… не го намерих!!! — тя се задъхваше. — Акваланга!…
— Ясно. Камерата също ли?
Кимна. Не можеше да говори — сълзите я задушаваха.
— Слушай, Елен!…
— Но… но нали той не е заминал на север, Дейвид?
— Имаме си достатъчно водоеми наоколо. Чуй: нека Хед да изтича до вилата на Хенри и да вземе неговата кола — той има сигурна, бърза кола — и без да губи време, да започва да претърсва в западна посока чак до Бизоновите езера. А ти се свържи с главния дежурен на нощните постове и му обясни накратко положението. Нека да вдигнат във въздуха разузнавателна „палачинка“ или каквото имат подръка и да минат над южната автострада до Соленото езеро. Аз се заемам със северозапада. Нали Хед не е сменял колата си?
— Същата е… сребристорозова, ще я познаеш. Дейвид!
— Да?
— Ще догониш Ник, нали?
— Успокой се. Имаме още време. Преди да съмне, момчето няма да се пъхне във водата.
— Той толкова те обича!…
— Край! — прекъсна я Нортън. — Действувай както ти казах.
Той прескочи обвития с бръшлян парапет на терасата, зае във въздуха нужната поза и се приземи меко в цветната леха.
В гаража изключи бързо дистанционните кабели, които свързваха електромобила с таблата за автоконтрол и зареждане. Скочи зад кормилото, без да отваря вратичката. С удар на дланта си изключи блока за „безопасно каране“ и изпъшка от яд: яркооранжевите очи на сигналната уредба светнаха и замигаха предателски — четири отпред и четири отзад. Такава илюминация бе способна да събуди и най-сънливия блюстител на реда по пътищата. Нортън скочи от седалката, хвана някакъв попаднал му подръка железен лост и с трясък го стовари върху първото око. По същия начин счупи безжалостно и останалите. Голиат се въртеше в краката му. Нортън запрати настрани лоста, скочи отново зад кормилото и без да запалва фаровете, потегли рязко от място. Той бе излъгал майката на Ник — нямаше никакво време в запас. Ако момчето бе запрашило за Старата кариера, нямаше нито една излишна секунда.
Белият електромобил изсъска с колелата си и се понесе като призрак по тъмната алея. Обаче при изхода услужливият автомат — дявол да го вземе! — заля с ярка светлина цялото пространство пред вратата.
Режейки ъглите на пустинните кръстовища, Нортън препускаше с непозволена скорост по най-краткия път. Градчето спеше. Небето бе просветнало, но земята дремеше още в синкава мъгла. Беше около четири и половина. За пръв път след много дни Нортън погледна часовника си: циферблатът показваше четири и двайсет и две… Леко учуден, че продължава да чувствува живомириса на куче, той погледна назад. Голиат лежеше на задната седалка.
Малкия участък на околовръстното шосе го взе, като натискаше педала за скоростта до последен предел. Мярна се знакът за завиване към северозападната магистрала. Скърцайки отчаяно с осите си, колата излезе от завоя с такъв силен наклон, че известно време се движеше само на двете си леви колела. Нортън я изведе на бялата осова линия, или, както казваха тук, на „фитила“. Сега му оставаше да превключи захранването на мотора от акумулаторите към високочестотния ток от кабела, прокаран по протежението на магистралата под „фитила“. Така и направи — скоростта нарасна чувствително.
Електромобилът, разсичайки с тътен въздуха, се носеше по права линия. Автострадата беше абсолютно безлюдна. Нортън включи блока на шофьора-автомат и пусна кормилото. Край, нямаше какво повече да прави… Огледа се назад: лудият вятър бе прогонил Голиат на пода. Нортън му извика, издърпа го за нашийника на предната седалка до себе си. Кучето близна с благодарност ръката му.
— Къде си се понесъл със старите си кокали? — Той погали кучето. — Усетил си, изглежда, бедата… Вярно е, друже. Ник немирникът пак ни погоди страшен номер.
Голиат погледна господаря си, надигна се и протегна муцуна към предното стъкло.
— Всичко разбираш. Да, калпазанинът май е запрашил към Старата кариера…
„Лошо — помисли си Нортън. — Лошо, ако е запрашил натам.“
Отдясно се простираше равнина. Тук-там в нея бяха пръснати плоски като маси хълмчета. Отляво по пътя се мяркаха идеално равните редици на една плантация азимина. Покрай колата преплуваха тумбестите сгради на някакъв малък плодов завод, който приличаше по нещо на сервиз за кафе. После зеленият масив остана встрани от автострадата, мярна се и изчезна в полята лъскавата лента на някакъв канал. По-нататък започваха ниви, засети за кърма; землището на един животновъден комплекс можеше да се познае по стърчащия над гъстата зеленина купол на водонапорната кула. Изгревът бе успял да го боядиса в розов цвят. Разсъмваше се бързо. Отпред розовееше верига голи хълмове.
Нортън гледаше внимателно през предното стъкло. Не бе забелязал досега нито един електромобил по платното и това го безпокоеше. Момчето или беше успяло да прехвърли веригата хълмове, или препускаше в друга посока. Последното би било за предпочитане, обаче Нортън не се съмняваше, че немирникът бе избрал именно Старата кариера. Първо, защото беше сравнително близо (а Ник беше твърде нетърпелив), и второ — беше несравнимо по-страшно (а Ник бе ужасно самонадеян, като станеше дума за смелост). Светлата красота на Бизоновите езера или, да кажем, пустинното величие на Соленото езеро едва ли биха съблазнили смелия аквалангист. Къде другаде освен в глъбините на мрачния водоем в Старата кариера можеше да има такова подводно чудовище.
Автострадата започна да се изкачва твърде забележимо нагоре. Окъпаната в утринна руменина верига от хълмове се приближаваше. Нортън се мъчеше да си представи разстоянието до младия търсач на приключения. Трите минути, които бе загубил да разговаря с Елен, той навакса за сметка на високата скорост още преди да излезе на магистралата.
В препускането на автострадата не печелеше нищо. Знаеше, че електромобилът на Хед беше от същия тип, както и неговият собствен — последен модел „Торнадо“, — а Ник препускаше с колата, естествено, също по „фитила“. Ловкият малчуган се бе научил да кара смело електромобила, впрочем не без Нортъновото съучастие… Хлапето бе пред него минимум на около десет-дванайсет минути, иначе той би го забелязал на този участък от пътя.
Дванайсет минути… Дявол да го вземе, много са! Ще се наложи да ги навакса на стария коларски път в дълбоката клисура — лош за щастие път, но все пак дванайсет минути са твърде много. Трябва да хване този юнак, преди да е излязъл от клисурата в каньона. Не е така просто… Дори да изстиска от колата всичко, на което тя е способна. И дори ако Ник не изключи блока за „безопасно каране“. А ако изключи — непременно ще се забие някъде.
Електромобилът взимаше стремително полегатия наклон. Хълмовете се приближаваха до платното на автострадата. Изкачването свърши, хълмовете останаха назад и електромобилът полетя по просторното каменисто плато. Покрито с утринни сенки, то можеше да се стори на неизкушеното око широка равнина и шофьорите, които се движеха в тази посока за пръв път, неволно се хващаха за кормилото, когато автострадата неочаквано извеждаше колата на виадукта, увиснал над хищната уста на каньона.
Нортън гледаше напред, измъчван от бездействието. Не можеше да предприеме нищо. Във всеки случай поне до онова място, където му предстоеше да напусне разкошната магистрала: там, след виадукта, имаше много удобен асфалтиран наклон към клисурата, а по-нататък беше лошият коларски път… Градските власти нарочно не се захващаха с ремонта му, за да няма много желаещи да ходят с електромобили в каньона. Но едва ли в Копсфорт имаше човек, който поне веднъж да не бе посетил Старата кариера. Жителите на Копсфорт бяха страшно любознателни хора. И безкрайно смели… Пикникът под скали, които всеки момент могат да паднат върху главата ти, очевидно съдържа в себе си идеята за пробен камък на качеството „мъжка мая“. При това безсмисленият риск се приема като метод за съзнателно възпитаване на смелост — едно от най-загадъчните май свойства на човешката психика на Земята днес. Именно на Земята, защото на космодесантчика който винаги знае „за какво или за кого рискува“, готовността за безсмислен риск му изглежда абсурдна.
Нещо повече, рискът (както впрочем и всичко останало тук, на уютната Земя) е подвластен на влиянието на модата. Риска, който сам по себе си е прост, като оголено острие на сабя, кой знае защо, се мъчат да го окачат на бутафорски презрамки в духа на „добрите стари времена“. Например стана модно да се организират мрачни пикници в галериите на отдавна изоставени мини; където всичко се държи едва ли не на косъм; или изпробването на собствените нерви и мускули с разходки из гнилите етажи на изживелите времето си, но все още несъборени небостъргачи; или проникването в покритите с мъх лабиринти на изоставените, а често и полузалени с вода военни съоръжения, натъпкани понякога с всевъзможни опасни неща. Често любителите на ръждясали сувенири украсяваха гостните си с такива „колекции“, че се налагаше да се вика цял десант сапьори или поделение специалисти-дезактиватори. В най-добрия случай се отърваваха само с уплаха. В най-лошия — политаха във въздуха цели семейства, които понякога повличаха след себе си и невинните си съседи. Или се тровеха смъртоносно с някакви боклуци и караха жителите на съседните квартали да треперят в кошмарно очакване.
Да се чудиш само колко всевъзможни гадости са били изфабрикувани в „добрите стари времена“ с една-единствена цел: да бъдат унищожени по достатъчно рационален начин колкото се може повече хора. Висшият разпоредителен орган на обединените нации и до днес е принуден да поддържа специализирани отряди десантчици „Веридейнджроуз!“ — „Много опасно!“. Смелчаците от ВДОО, в сребристи униформи с емблемата на „Веселия Роджър“ на ръкавите, от години се занимават усърдно с търсенето и ликвидирането на тайните складове в бившите огнища на секретното изобретателство и производството на оръжие от най-различен тип, но краят на всичко това още не се вижда. Преди около пет години в едно телевизионно предаване на последните новини беше показан телерепортаж от спътника „Порт–1“ за крайния етап от ликвидирането на намерените запаси от някакво адско вещество под кодовото название „желираното ястие на леля Мери“, създадено в съществуващата някога свръхсекретна лаборатория за военноморски изследвания „Ейч-Съпрайз“. От спътника „Порт–1“ в безвъзвратен полет по посока на Слънцето се насочи престарелият танкер „Амалия“ — с големи предохранителни мерки, под конвоя на кораби-патрули на ВДОО. Трюмовете и танковете на „Амалия“ бяха натъпкани с контейнери, подобни на автоклави. Двеста автоклави-контейнери с инициалите ЖЛМ на лъскавите им жълти стени биха били достатъчни да се превърне в пача водата на такива водни басейни като Мексиканския залив или Черно море. Пълният товар на „Амалия“ би стигнал за Атлантическия океан… А съвсем наскоро с още по-големи предохранителни мерки в безропотните глъбини на Слънцето бе изхвърлена някаква друга смъртоносна гадост под названието „тютюна на чичо Джон“. Изхвърлена бе заедно с цялата ескадрила транспортни кораби, които участвуваха в тази, както казват, крайно сложна операция.
Да, с какви ли не само гадости си имаха работа момчетата от ВДОО! „Млякото на хуните“, „пипереният дим“, „подхвърленото неутроново дете“, „крилатите стрели“, „окото на сатаната“, „мечът на Израел“, „преторианските камбанки“, „мяо хенхао“, „стъпалото на великия кормчия“… Остатъците от бившите арсенали на човеконенавистничеството много често биват обезвреждани с цената на човешки жертви. Но прочистването на планетата продължава; има основания да се мисли, че още не всички тайни гнойни огнища са открити и обработени по необходимия начин. За съжаление често се случва, че първи ги откриват хора, съвсем неподготвени за подобни находки. Любителите да си пъхат носа в мухлясалите скривалища не са намалели дори след няколкото предупредително-разяснителни кампании, но поне престанаха да пипат с ръце всевъзможните неща със съмнителен произход и за особено подозрителните находки бързаха да уведомят органите на ВДОО. Изработиха си някаква форма на правилно поведение: просто се катереха, тършуваха, наслаждавайки се на риска, зяпаха, устройваха пикници, но не пипаха нищо. С една дума, „посещаваха“. На общия фон на масовото увлечение от риска посещенията в Старата кариера изглеждаха сравнително безобидни, обаче по принцип това беше същото: жителите на Копсфорт не изоставаха от модата. А някои суетни бащи, като Бен, които страдаха от хипертрофия на родителска любов, считаха едва ли не за свой дълг да покажат поне веднъж на малолетния си наследник съвсем отблизо тази опасна дупка. И наследниците, още по-суетни и любознателни от бащите си, запомняха отлично пътя. Наистина да се пъхат сами в каньона досега се бяха осмелявали момчета, не по-малки от дванайсет години. Ник рискуваше да постави абсолютен рекорд на долната възрастова граница за самотни посетители в кариерата. Таткото — известен специалист по производство на киселомлечни изделия, който много обичаше да плещи всевъзможни глупости за „щамовете на мъжката мая“ и непременно се позоваваше на историята, би се побъркал от страх, ако разбереше къде бе отвела тази „мая“ днес осемгодишния му син…
Каньонът както винаги изникна неочаквано. Електромобилът полетя по виадукта: замяркаха се, сливайки се в ивици, розовите пламъчета на отражателите по парапетите — в предутринната светлина виадуктът изглеждаше като виолетова линийка със светещи краища, увиснала над виолетово-синята пропаст.
Като премина каньона, Нортън изчака малко и пое управлението. Времето на бездействието бе свършило: приближаваше завоят за клисурата. Ето го асфалтирания наклон и табелата с надпис: „Не слизайте надолу, ако не искате да се окажете в аварийна ситуация!“
Нортън сложи крака си на спирачния педал, но не го натисна, взе внезапно друго решение. Електромобилът, без да намали скоростта си, се понесе направо и отмина наклона. Нортън погледна към клисурата: пътят криволичеше по склона и се спускаше надолу в Старата кариера. Видимият участък от него беше безлюден, но едва забележимо напудреният с прах въздух обясни на Нортън всичко…
Показа се следващият завой. Той влезе в него почти на пълен ход, едва не удари с наклонилата се кола стойката на рекламното табло и веднага натисна педала за скоростта до краен предел. Шосето капризно се виеше между скалите, но беше първокласно. Докато момченцето криволичеше долу по ямите, той можеше на хубавото шосе да спечели време. Наистина проблемът беше как ще излезе оттук в каньона. Недалеч от наблюдателната площадка (към която всъщност водеше шосето) имаше един много опасен път за клисурата. По-точно, там нямаше никакъв път, а просто каскада от планински стръмнини — „пътека на лудите“, както съвсем справедливо ги наричаха. Въпреки строгата забрана по „пътеката“ понякога се спускаха най-безразсъдните смелчаци-мотоциклетисти.
Последен завой и лентата на шосето изскочи на полегато надолнище покрай скалистия гребен. Наблюдателната площадка се виждаше като на длан — полукръгла, с перила. Там беше къщичката на механика и опорната мачта на въжената линия. На въжетата висяха разноцветни котлета-кабинки за любителите на разходки над каньона. Самият каньон се виждаше много по-надолу, на километър и половина оттук, и все още тънеше във виолетово-синя мъгла…
Надолнището към „пътеката“ бе преградено с огромна макара от кабел. Нортън отмести препятствието с предния буфер — макарата изтрещя, преобърна се и с тътен се затъркаля надолу. Електромобилът, поскърцвайки, клатейки се от една страна на друга, се заспуска по склона в засипаната с чакъл падина. Докоснатият чакъл се задвижи и електрокарът започна да се плъзга към пропастта в поток от дребни камъни.
На опасна близост от пропастта Нортън измъкна колата от сипея и зави по долепения към скалната цепнатина тесен корниз. Той бе толкова тесен, че лявата страна на електромобила дращеше със скърцане издатините на скалите. Нортън не се безпокоеше от това, защото знаеше, че оттук може да мине. Тревожеше го прехвърлянето през пропастта. Отпред, там, където отвесните стени на цепнатината се доближаваха една до друга, се виждаше пешеходно мостче, направено от монтажниците на въжената линия за тяхно удобство, но то съвсем не беше пригодено за пътуване на четири колела. Две плътно допрени бетонни греди — това бе всичко. Доста тесничко за електромобил…
Корнизът стана наклонен и това бе твърде добре за случая — мостчето сега се виждаше прекрасно. Трябваше да мине по него както бе засилен, в движение. Малцина от смелчаците-мотоциклетисти се решаваха на това — обикновено слизаха от мотоциклетите си и така ги прекарваха. Нямаше нищо за чудене: иначе най-простото бе да се сгромолясаш оттук в пропастта… Пред мостчето имаше малка площадка, равна за щастие като маса, но и почти толкова голяма по размери. Цялата му надежда беше в точното прицелване, острия завой и добрата скорост. Корнизът се разшири, можеше да започне засилването. Да, оттук бе най-подходящо… Нортън изрепетира мислено предстоящата маневра, бутна кучето от седалката на пода, увеличи скоростта.
— Напразно се забърка в тази история, Голиат.
Слял се с кормилото, той водеше колата към предварително избраната точка в центъра на площадката. Стараеше се да не мисли за нищо — действуваше на принципа на инстинкта, автоматизма, интуицията. Площадката наближаваше стремително… Рязък завой надясно — силно наклоняване, остро изскърцване на амортисьорите, излизане на две колелета. Нортън успя да почувствува как бетонната греда потрепера. Благодаря, минахме… Електромобилът се пльосна по корем на отсрещния бряг на цепнатината и здравата подскочи. Нортън овладя колата и я поведе надолу по склона.
Склонът беше гладък и стръмен. Изглежда, бе най-гладкият участък по пътя в клисурата (ако не се броеше плешивото теме на лежащия по-надолу базалтов купол), но това беше само едно островче, обкръжено от всички страни с пропасти и камари от скали. Спускането оттук май беше възможно само по въздуха — нямаше никакви други, па макар и още по-мизерни мостчета. Скоростта растеше.
— Готови, Голиат!… — извика Нортън. Гласът му потъна в шума на насрещния вятър.
Електромобилът излетя от издатината на скалата като от трамплин и за няколко дълги мига Нортън попадна в обятията на безтегловността.
Приземяването стана на склона на една каменна гърбица. Ударът беше плъзгащ се, но тежък: Голиат заскимтя, Нортън едва не изкърти предното стъкло с лицето си. „Миналата година тук се преби един мотоциклетист — помисли си той, като действуваше яростно със спирачката и кормилото. — Но никой още не се е опитвал да се пребие с електромобил.“ Колата така се поднесе, че известно време се плъзгаше с отвратително скърцане на една страна по склона, сякаш той бе покрит с лед и посипан отгоре със сгурия.
И пак скорост и шум на насрещния вятър. Надолнището водеше в недълбока седловина. Електромобилът пръсна чакъл изпод колелата си и излезе на полегатата, гола, цялата в малки пукнатини повърхност на базалтовия купол. Нортън хвърли бърз поглед нагоре, към огрените от първите лъчи на слънцето настръхнали скални зъбци. Въжетата с кабинките-котлета пресичаха напреки пространството над главата му и изчезваха в синята мъгла. Само преди няколко минути беше там, където се издигаше опорната мачта, и това му се стори на него самия невероятно…
Нортън препускаше безжалостно с колата напред. Многото големи камъни го ядосваха — скоростта падаше. Но друг път за клисурата просто нямаше. Можеше да влезе в нея само през изоставения калаен рудник…
Като взе главоломното надолнище, той най-после стигна до рудника. Спусна се по сплъстения от времето куп негодна за обработване руда в едно дере — вероятно беше от рудничен произход. Дерето започваше от полуразрушения вход в една минна галерия, разширяваше се към куповете руда, а по-надолу, към склона, се стесняваше до размерите на транспортна траншея и се спускаше стръмно в една цепнатина — Нортън знаеше, че тя излиза направо в клисурата. Дъното на дерето бе покрито с чакъл и купчинки хрущящи отпадъци с ръждив цвят. Ако се съдеше по някои признаци, тук някога бе имало релси — вагонетките с рудата очевидно са се спускали от минната галерия към пътя в дълбочината на клисурата. Нортън вкара уверено колата в каменния жлеб на траншеята — именно оттук неотдавна бяха откарали в местния музей някакъв стогодишен рудничен механизъм.
Електромобилът подскачаше като упорит кон и се гмуркаше надолу по гърбавия склон. Нортън оглеждаше със страх почти отвесните стени на дълбоката цепнатина, покрити с мрежа пукнатини. Здравината на стените не му вдъхваше никакво доверие. Неочаквано той спря рязко и изскочи от колата. След него скочи и Голиат. Входът в клисурата вече се синееше наблизо — беше влажно, долитаха ромолящите звуци на ручей. А през средата на пътя към подножието на склона — последния склон на стария път! — се бе изпречил куп непригодна руда. По дяволите!
Отляво до скалата лежеше скален отломък като преобърната с дъното нагоре дълга лодка, отдясно — масивна кръгла скала и няколко по-малки. Купът, общо взето, не беше голям. Нортън го огледа набързо и реши да вземе препятствието в движение. Беше сигурен, че скалният отломък лесно ще мине под колелата отляво, но масивната скала… Без да губи време, той подхвана с ръце един солиден камък, напъна се и го приближи плътно до масивната скала. Направи набързо от камъни нещо като наклонена плоскост за изкачване, избърса потта от челото си и вече се канеше да се затича нагоре по склона към колата, когато Голиат изведнъж залая. Нортън погледна кучето, премести поглед към клисурата и — за миг замръзна. Беше закъснял!… Пътят долу отразяваше танцуваща светлина — нямаше съмнение, че бяха фарове на приближаващ се електромобил!…