Сергей Павлов
Лунна дъга (12)

3. Платото Огнените змии

За една меркурианска нощ платото уби четирима меркуролози и унищожи два кълбовидни катера. Загина всъщност цялата експедиция. По овъглените трупове определиха, че убиецът бе високоволтно електрическо изпразване. Пилотът на третия катер описа ярко момента на катастрофата: когато движещата се пред него машина се снишила до критичната за тези места височина, срещу нея от някаква яма изскочила огнено-синя попова лъжичка, приличаща на кобра, в момент на скок!… Пилотът дълго след това нищо не виждал, защото бил заслепен от пламъка на близкия взрив, и едва успял да се довлече до лагера на изпонадупчения си апарат. Останалата част от експедицията бе незабавно евакуирана, а разузнаването — временно прекратено, тъй като през безкрайната меркурианска нощ имаше много други неотложни задачи. Разбира се, през безкрайно дългия и адски горещ ден задачите не бяха по-малко, но въпреки това за платото определиха нова разузнавателна група. Разузнавачите претърсиха множество ями и не откриха нищо подозрително; дори сондажът с отбиране на почвени проби не изясни същността на зловещите събития. А през нощта се случи нова трагедия: опитвайки се да разбере защо бяха престанали да работят монтираните от разузнавателната група геофизични датчици, загина още един катер. Администрацията реши да прекрати разследването и обяви опасната територия просто за „зона на нощната недостъпност“, като забрани до по-добри времена всякаква самодейност в този район. Решението на администрацията, макар и да предизвика ропота на разузнавачите-ентусиасти, бе абсолютно правилно. Престъпление бе да се рискуват хора и техника без особена необходимост, а с оглед главните задачи на промишлено-металургичния център на Меркурий престъплението бе двойно по-голямо. Още повече че кралството на Огнените змии на никого, освен на първооткривателите, засега не пречеше.

Минаваха години, администрацията се сменяше — забраната си оставаше и постепенно свикнаха с нея, както бяха свикнали с десетки други забрани на тази планета, — не стигаха ръце да се обхване необятното. И кой знае кога щяха да настъпят „по-добрите времена“, ако не бяха открили доминьони на проклетото кралство (още два опасни нощно време участъка) и ако близо до един от тях не се намираше богатият с иридий рудник „Неочакван“, който трябваше да работи денонощно. Временното примирие с Огнените змии, за радост на ентусиастите и за съжаление на трезвите практици, завърши. Като отложиха текущите дела, ентусиастите енергично организираха група за техническо въздействие „Мангуст“, подсилена с момчета от „Мъркюри рейнджърс“, и подготвиха нощен щурм-операция под названието „Конкиста“. Но много скоро „мангустадорите“ трябваше да се убедят, че змийската крепост не може да се превземе с щурм: ефектната гибел на добре съоръжения, както им се струваше, десантен всъдеход (за щастие без екипаж) послужи като сигнал за отбой. Отстъпиха и започнаха да мислят какво да правят по-нататък. Щурмът на електрическите площи от стотици квадратни километри изискваше опит и съответно оборудване. Нямаха нито едното, нито другото. Та никому и през ум не бе минало, че ще се наложи да влязат в сериозна схватка с електроизпразнител с такъв мощен енергокапацитет и освен това с неясен принцип на действие — геофизиците само вдигаха рамене. Тогава мъдреците от „Мангуст“ решиха да изпробват дистанционно управляван влекач-всъдеход, като го снабдят със „сигурно заземяване“, по-просто казано, с влачещи се след него вериги и метални въжета, толкова дълги колкото можеше да тегли мощната машина. Това именно бяха „подръчните средства“, за които говореше Дик. Д-да…

Катерът пристигна в щурмовия лагер два часа преди определения срок на операцията. В района на лагера цареше глуха меркурианска нощ. Пък и самият район, по думите на общителния свързочник-спътник, бе „затънтен край“. Можеше да му се вярва. По време на полета от дневния Аркад до „вечерната граница“ свързочникът току му показваше като на нов човек местните ориентири, но само веднъж видяха отгоре една доста голяма база и познатите му вече от Аркад „шахматни полета“ — хелиоенергийната мрежа на рудничния комплекс „Менделеев“. По-късно, когато машината се провря през красивата зона на „розовия лъч“ (прощален поздрав от хромосферата на залязващото Слънце), мина над прорязаната с ножообразни сенки зона на терминатора и се гмурна в дълбоката като океан планетарна тъмнина, той пак благодарение на същия свързочник забеляза на десния траверс далечните светлини на опорната база на някакви разузнавателни експедиции. После летяха още три хиляди километра над нощното полукълбо и той не видя нищо повече освен два вулканични факела редки припламвания на фаровете по курса и неподвижни звезди в небето.

Лагерът му хареса. Навсякъде и във всичко тук се чувствуваше ред. Но когато беше даден сигнал за започване на операцията и той видя как е оборудван щурмовият теглач-всъдеход, у него се породи съмнение… Хората се шегуваха саркастично, мъчейки се да скрият тревогата си, и само ръководителят на групата Джобър бе изпълнен със загадъчен оптимизъм.

Замисълът отначало като че ли оправда себе си; механичният мамонт, влачейки невероятния си шлейф, се изкачи тромаво на платото и с упоритостта на железен идиот започна да си пробива път през купчини камъни, кълба прах, снопове ослепително сини мълнии и фойерверки от искри. Прожекторите на ескадрилата от специално подбрани за случая разкошно илюминирани катери изпращаха отгоре димни стълбове светлина. След мамонта, като насъбра смелост, запълзя самоходна машина с някаква апаратура; екипажът й се състоеше от шофьор и оператор. Шофьор на машината беше Аймо Зото, по прякор Канарчето — любимецът на отряда „Мъркюри рейнджърс“, най-веселият десантчик от всички десантчици-веселяци. Една кълбовидна мълния го уби… Нортън не искаше да си спомня колко сгърчен, колко страшен беше този Аймо, когато го донесоха в бункера и неизвестно защо го сложиха на масата в походната операционна. Такива внезапности винаги удрят болезнено по нервите. Особено силно, ако ти в непонятното за самия теб качество на представител на щаба едва ли не направо от трапа на докаралия те в този ад междупланетен кораб затъваш до гуша в горещия котел на непознатата ти обстановка и отначало, мъчейки се да се съсредоточиш върху изучаването на орбиталните снимки и карти на проклетото плато, чуваш през открехнатата врата звъна на китарата, смеха и песните на Аймо, а сетне помагаш да измъкнат от скафандъра неподвижното му тяло и някакъв глупак със самодоволно-траурен баритон ти казва: „Ето така, Нортън, живеем ние тук, това не ти е Юпитер и ти сигурно няма да се задържиш много при нас…“ А по-умните стискат зъби и нищо не казват, и това е още по-лошо… Да, той от самото начало намрази Меркурий. Обаче доколко Меркурий бе за предпочитане пред Юпитер, знаеше само той и нямаше намерение на никого да дава обяснение.

Нортън не можеше да си намери място, докато не заспаха зашеметените от нещастието хора; не чувствуваше потребност да спи, не знаеше къде да се дене и седеше мълчаливо в скафандровия отсек до дежурния, който като всички бе страшно потиснат от случилото се и почти ужасен поглеждаше със сините си като земното небе очи ту китарата на Аймо, ту безмълвния представител на щаба. Китарата на Аймо стоеше нагоре с грифа в нишата, където трябваше да виси скафандърът му. Дежурният беше млад и обясни на Нортън полушепнешком, че Аймо не се е разделял с китарата си до самото влизане в кесона и винаги я оставял тук, за да може да я вземе в ръцете си веднага щом ги извади от скафандъра. Нортън не каза нищо. Дежурният, явно засегнат от равнодушието му, също млъкна. Но това не беше равнодушие. Просто той не беше свикнал да обсъжда очевидните неща. И освен това искаше поне за миг да забрави веселия човек Аймо Канарчето, неговото кафяво лице, смеещата се уста, кафявите ръце с розови длани. Неотдавнашната веселост на Аймо изглеждаше неуместна като усмивка на устните на гладиатора, убит от хищника. Много му се искаше да вярва, че не Аймо бе предложил днес ръката и сърцето си на Людмила Бакулина… Да, в нашия почетен век всичко това напомня битките на гладиаторите, с тази разлика само, че когато пред теб пада другарят ти, изпитваш срам, че си му позволил той да падне вместо теб. Ето така стоят нещата…

Той стана, отиде при стелажите с десантна екипировка и си избра една средно голяма рейд-раница. Провери действието на пускащата клапа — в подложената му длан паднаха няколко тънки пластмасови кръгчета — рейд-мишени. Кръгчетата запламтяха като пурпурночервени пламъчета. Той си представи светещата верига „кървави следи“, която ще се проточи след него (колко ли надалеч?) в опасната зона, помръкна, но прогонвайки тревогата, помисли, като премери на очи обема на раницата: за двайсетина километра ще ми стигнат. После неволно демонстрира на дежурния с каква бързина и ловкост може да се опакова в скафандъра, без да използува странична помощ — това беше за него навик, изработен от практиката в условията на безтегловност. Трудно бе да се каже на какво разчиташе. Може би на болезнените спазми в слепоочията, които се появяваха (неведнъж се бе убеждавал в това), когато му се налагаше да стои близо до високоволтови източници на напрежение? Или на интуицията, на която в последно време започна да се доверява повече, отколкото на показанията на точната апаратура? Апаратурата засега не бе успяла да обезопаси хората на това дяволско плато… Слисан от приготовленията му, дежурният го попита: „А… разрешение от командира имате ли?“ Той закрепи старателно рейд-раницата на гърба си, съедини кабела от клапата с комутационната система на скафандъра и отговори: „Няма нужда от разрешение. Аз съм представител на експертната група на щаба на отряда и действията ми не подлежат на контрола на командира на групата «Мангуст». Имате ли други въпроси?“ Дежурният нямаше други въпроси, но лицето му беше много разстроено. Нортън се сбогува с него, като му махна с ръка, затвори по навик в движение стъклото на хермошлема и излезе в кесона.

Пътят, прокаран от влекача, би следвало по логиката на нещата да се счита за безопасен. Та нали сам лично бе наблюдавал как отрупаното с вериги чудовище вървеше направо през препятствията и гасеше електрозарядите, доказвайки едновременно с това, че капацитетът на засегнатите от машината почвени акумулатори не е безпределен. Но той знаеше много добре, че логиката на човешките представи далеч не винаги съвпада с логиката на Космоса. Нортън излезе на пътя, изключи фара и почака, докато зрението му се приспособи към новите условия.

От звездите струеше безтегловно-призрачна светлина. Бялото фенерче на Венера едва доловимо осветяваше голите гърбове на възвишенията, чувствуваха се и слабите отблясъци от огромното, разпростряло се над хоризонта бисерно-лебедово крило на зодиакалното сияние. На фона на „крилото“ ярко блестеше звездичката на ГСПВ (главния спътник за планетарна връзка). Не, полунощната тъмнина на платото не беше толкова непрогледна за човешките очи. Той се извърна назад. На върха на виждащата се оттук лагерна мачта спокойно мигаше светлината на фара, но за него тя беше вече без значение. Цялото му внимание бе съсредоточено върху онова, което го очакваше. Нищо хубаво не го очакваше — единственото, което знаеше със сигурност, придвижвайки се напред, бе, че там бяха загинали няколко души. Той мислеше за това без страх и без сантименталности. Смъртта на другите съдържаше информация, която той имаше намерение да използува хладнокръвно и рационално. Не мислеше за собствената си гибел. Знаеше, че тя беше не по-малко вероятна, но по време на десант никога не мислеше за нея. Ако се случеше непоправимото, смъртта му щяха да използуват рационално онези, които щяха да тръгнат след него.

Първият съсирек огнена плазма го пресрещна преди мястото, където бе загинал Аймо. Меркурианската кълбовидна мълния приличаше на светещ портокал, чиято повърхност периодически излъчваше синкави искрици. Тя се носеше сравнително ниско над повърхността — не по-високо от хълбока му. Една минута той я разглежда внимателно и предпазливо — на разстояние. Стори му се, че тя има дълги, изчезващи тънки пипалца и сякаш в такт с появата на искриците ги събира и отпуска като плаваща във вода медуза.

Не знаеше много за навиците на кълбовидните мълнии — той не бе виждал земни, камо ли меркуриански.

Когато това чудо без всякаква на пръв поглед причина се размърда и заплава бавно, той започна да отстъпва назад. Внезапно в него избухна мрачно ожесточение. Без да съзнава какво прави, взе един камък… Тежестта му го отрезви. Остави камъка, заобиколи „портокала“ и продължи по-нататък. Беше много недоволен от себе си. Избликът на ожесточение бе нелеп, още повече — абсолютно непрофесионален. За такива неща му се бе случвало да отстранява от работа подчинените си. Сега разглеждаше светещите кълба по пътя си с хладно внимание и мислеше, че ако самоходната машина се бе движила със загасени фарове, Аймо сигурно щеше да остане жив… Едно от големите кълба се натъкна на парче скала. Взривът беше ефектен. Той не очакваше такъв взрив — бе заслепен и посипан със ситни камъчета. Да, плазменият съсирек не се шегуваше…

През пращенето в слушалките на шлемофона се чу глас: „Връзка, Нортън, връзка!“ По началнически взискателните нотки той определи, че това бе Джобър. „Нортън, връщайте се веднага или ще ви изпратя катер!“ Трябваше да му отговори успокоително: „Всичко е наред, Джобър. Великолепно ви чувам.“ Негодуването на Джобър бе равносилно на взрива на кълбовидната мълния. От всичко онова, което премина през слушалките, той успя само да разбере, че в полеви условия командирът на групата не е в състояние да осигури операционни маси на всички желаещи — много ценна информация. „Не вършете глупости, Джобър. Катерът само ще ми пречи. Успокойте се и поддържайте връзка с мен.“ — „Не мога да поддържам спокойно връзка с отвъдния свят!“ — „Препоръчвам ви това като експерт.“ — „На мен са ми нужни живи експерти, Нортън!“ — „Вие можете да ми помогнете да остана жив.“ — „Но как?“ — „Като прекратите паниката и не ме отвличате с празни приказки.“ Последва минутна пауза. „Нортън, имайте предвид, че не поемам отговорността за вашата безопасност.“ — „Ще имам предвид, татенце…“ — отговори разсеяно той, като лавираше внимателно в пространството между три плаващи кълба. Те бяха сини и се движеха малко по-бързо от оранжевите.

„Джобър, предполагам, че всичко, каквото казвам, отива за фонозапис, нали?“ — „Да, дори това, което казвам аз.“ — „Прекрасно…“ — „Открихте ли нещо там, Нортън?“ — „Да, открих, че вашата идея с влекача не струва нищо.“ — „Къде се намирате?“ — „Недалеч от машината, но засега малко зад нея. Вървя покрай «опашката» й и се спъвам във веригите.“ — „Моля ви, не отивайте напред!“ — „Именно това се каня да направя. Чуйте, Джобър, тук срещнах страшно много кълбовидни мълнии — не по-малко от десетина. По цвят и размер могат да се разделят на два вида: оранжеви, с размери на портокал, и сини, колкото голям грейпфрут. Виждат се добре и се придвижват достатъчно бавно, за да не може внимателният човек да не ги забележи. Но ето кое е странното… Повечето от кълбата плават ниско над повърхността, главно на нивото на бедрото ми. По-рядко — на нивото на главата ми. И още — кой знае защо, им харесва да плават точно там, където е минал влекачът. Не съм забелязал нито едно извън страничните граници на прекарания път и не виждам нито едно по-далеч от предницата на машината. За какво ви говори това, Джобър?“ — „Да, за какво говори това, Нортън? Вие там по-добре можете да разберете.“ — „За това, Джобър, че ви се забранява да тъпчете тези места с влекача. Струва ли си да заменяме един убиец с друг, скачащ и плаващ?“ — „Съгласен съм. Но какво ни се разрешава тогава? Да поддържаме връзка и изтръпвайки от страх за живота ви, да се надяваме, че може би ще ви се удаде да видите повече, отколкото сте успели вече да видите?“ — „Нищо друго засега не мога да ви предложа. Чакайте повикването ми. А ако не ви повикам… Във всеки случай, рейд-мишените ще ви покажат известна част от пътя, по който ще мине безопасно самоходката с необходимата ви апаратура. До следващата връзка!“ — „Нортън, честна дума, вие сте ненормален!“ Той не отговори. Нямаше нищо по-лошо от това да се работи в такива условия. Командирът на оперативната група не разбираше нищо от спецификата на десантното разузнаване, командирът приказваше празни приказки, командирът трябваше да бъде уговарян.

На равния гол хълм той заобиколи неподвижната машина, обрасла като глава на медузата Горгона с хаотично стърчащи на всички посоки снопчета прави, огънати и спирално завити гръмоотводи, погледна в далечината и неволно се спря. Видът на платото го порази. Кралството на Огнените змии светеше нежно и разноцветно — на отделни места. Той би се затруднил да предаде с думи това, което виждаха очите му — всякакви аналогии щяха да бъдат безрезултатни. Тук, изглежда, би могла да му помогне само живописта на неуверените асоциации… „Прелитайки над мрачната стъклена планета, Звездният лебед случайно докосна с крилото си тази местност и във вълнисто-стъклените недра на тъжното царство на сиво-гълъбово-черните сенки се посипаха в сомнамбуличен безпорядък пера-призраци и перца-фантоми…“ Да, нещо от този род… Той стоя минута, разсъждавайки струва ли си да плаши началството със загадъчното съобщение. Реши, че не си струва, и бавно се спусна от хълма. Не беше уверен, че призраците на платото бяха достъпни за човек с нормално зрение…

Придвижваше се напред предпазливо и нащрек, като звяр по време на лов. Волевите сигнализатори нито веднъж не се бяха обадили и това малко го безпокоеше. Още повече че дъното на падината, където се спусна, беше наклонено и водеше някъде все по-надолу и по-надолу. Много бе вероятно тя да се окаже една от онези ями, които така плашеха хората тук. Измени малко посоката — тръгна по-наляво, към продълговатите хълмове. По-наляво и по-нагоре. Внезапната болка в главата го накара да седне. Той извика, изви се конвулсивно, хвана с ръце шлема си (огромен мехур, както му се стори) и се изтърколи в падината.

Болката го отпусна. В ушите му беснееше гласът на Джобър — молеше, заповядваше, уговаряше. „За какъв дявол съм ви притрябвал, Джобър?!“ През настъпилата неочаквано пауза успя да скочи на крака и да се огледа. Пурпурно-пламтяща верига от ярки звезди се спускаше по склона и прекъсваше недалеч от подножието на хълма. А под краката му вече бе успяла да се образува кърваво-червена „локвичка“ от равномерно „капещи“ от раницата рейд-мишени. „Жив ли сте?!“ — прозвуча в слушалките с малко закъснение нещо като възглас или въпрос. Стори му се, че говореше някой друг, не Джобър. „Кой е?“ — „Първият помощник на командира на групата Данилов.“ — „Привет, Данилов! А къде се дяна Джобър?“ — „Никъде не се е дянал. Бърка из чекмеджетата на аптеката и търси нещо успокоително.“ — „Велико космическо пространство! Е, спънах се, извиках, замълчах. Няма да взема да ругая, та целият ефир да ме чуе чрез спътника за съобщения! Добре, не ме разсейвайте. Зает съм.“ Той погледна спътника за съобщения, изключи клапата на рейд-раницата и тръгна към склона. Трябваше да прибере твърде забележимия пунктир — за безопасност на онези, които щяха да довтасат тук след него…

Смътното убеждение, че в подножието на продълговатия хълм, там, където свършваше червеният пунктир, се бе спотаило опасното Нещо, непонятно сковаваше мисълта му и колкото повече се приближаваше, събирайки рейд-мишените, толкова по-силно го обземаше страх. Този страх беше унизително примитивен — някъде на нивото на инстинктивния у твърде разпространения тип хора, на които им е трудно да си наложат да приближат до самия край на пропастта… Последните метри той пълзеше, обливайки се в пот, на четири крака и буквално изчопляше от почвата неудобно тънките кръгчета. Главата му се бе подула от отвратителната болка и той чувствуваше, че коленете и ръцете му започнаха да треперят; в очите му плаваха пурпурните петна на последните две рейд-мишени. Той тръгна към тях… Оглуши го собственият му вик, отскочи рязко, падна на гръб, преобърна се през раницата, видя ослепително синя дъга и се затъркаля нанякъде, а редом с него се търкаляха камъните…

Дойде на себе си от гласа на Джобър. В главата му още шумеше, но не чувствуваше болка. Лежеше на дъното на падината, по-долу от мястото, където преди се бе образувала червената „локвичка“. Наоколо му беше спокойно. „Дявол да го вземе!…“ — измърмори той и седна. Гласът на командира премина във фалцет: „Нортън, връщайте се незабавно!!! Още ли ще издевателствувате над нас, безобразник такъв!“ Той разтвори здраво стиснатия си юмрук в метализираната ръкавица, убеди се, че не бе изпуснал, за щастие събраните кръгчета, и каза тихо: „Върви по дяволите, Джобър! Къде е по-малко впечатлителният ти първи помощник?“ — „Слушам ви, Нортън. Трябва да извините командира. Коя беше причината за чудовищния ви вик?“ — „Вдъхновението. Това беше моят боен вик.“ Той изхвърли кръгчетата и изтупа праха от ръкавиците си. „Чуйте, Данилов… Кой ви каза, че тук са опасни само ямите, а не, да кажем, хълмовете? Като този, на който е спрял влекачът?“ — „Така твърдяха очевидците на катастрофите. Двамата убити меркуролози също бяха намерени в една яма. Впрочем да… те може да са се изтърколили, разбира се, там…“ — „Именно. Точно сега и аз се намирам в една такава яма — на около трийсет и пет метра направо по курса, по който вървеше всъдеходът — и се чувствувам прекрасно в нея. Затова пък по-наляво — погледнете картата — има три продълговати хълма и… изглежда, са заредени догоре с енергия. Във всеки случай, за първия от тях е сигурно. Недалеч от подножието му се търкалят две «заблудени» рейд-мишени, но и до тях не ви съветвам да се приближавате. Буквално на няколко сантиметра от това място аз наблюдавах дъгообразно електроизпразване. Изглежда, в такива места е достатъчно само малко да докоснеш почвата, за да се наруши електростатичното равновесие. Подчертавам: напълно безопасен е само пътят, отбелязан от рейд-пунктира с нормална или повишена плътност, «заблудените» мишени не влизат в сметка.“ — „Разбрах, Нортън, благодаря ви. Но… извинете… За вашата интуиция се разправят легенди. Как успявате?“ — „Това са детайли, Данилов, на които вие съвсем спокойно може да не обръщате внимание. Засега това е всичко. Продължавам маршрута.“ — „Почакайте, Нортън! Получихме «вердикт» от щаба на отряда. Отнася се за вас…“ — „Джобър е страшно оперативен. Добре, дайте ми текста.“ — „В него има само една фраза: «На Д. Нортън, експерт от щаба на отряда „Мъркюри рейнджърс“, да се даде възможност да действува както той намери за добре. Началник на експертната група А. Е. Гаранов» И… нищо повече.“ — „Достатъчно е. Благодаря, Данилов. До нова връзка!“

По време на разговора си с първия помощник, заобикаляйки хълмовете и придържайки се към низините, той успя да се прехвърли от една падина в друга и да остави след себе си нови десетки метри рейд-пунктир. Сега разчиташе на болевите сигнализатори в главата си и вървеше много по-бързо напред — беше почти сигурен, че именно той самият е „комплексният блок разузнавателна апаратура със специално предназначение“, който така бе нужен на групата, един „автономно действуващ образец, снабден с манипулатори“. Но скоро му се наложи да се сблъска с едно неприятно откритие: започна да не вижда нормално. Отначало му се стори, че всичко наоколо се забули от фосфорносинкава мъгла, нещо като лека светеща завеса, твърде прозрачна, но със свои закони на оптическо пречупване: детайлите на релефа, особено по-близките, се изменяха при най-малкото обръщане на главата му така чудновато, че често му бе трудно да разбере какви бяха в действителност — вдлъбнати, плоски или изпъкнали. Той се вгледа внимателно и разбра, че илюзията за мъгливата мараня се създаваше от плавното полюшване на някаква мрежа, или по-точно, на система от стичащи се във всички посоки, тънки като паяжина влакна на някаква тайнствено безтегловна и едва уловима за зрителното усещане луминесцираща субстанция… Дълго разглежда новия облик на ландшафта. Възлите на паяжинообразната „мрежа“ бяха хълмовете — в подножията им тя ставаше особено гъста, а в низините почти не се виждаше. Подозрението му, че именно хълмовете са заредени с енергия прерасна в увереност. Това, от една страна, сякаш опростяваше задачата на маршрута му, но, от друга, изопачаването на близките детайли на релефа много я усложняваше. Имаше места, където той с мъка различаваше дори това, което беше под краката му…

За дванайсет часа успя да измине не повече от осем километра. На няколко пъти се измъчваше от болки в „електрическите задънени улици“, когато се озоваваше в твърде тесни промеждутъци между хълмовете, връщаше се обратно и търсеше наново безопасни „коридори“, оставяйки след себе си рейд-пунктир само там, където не чувствуваше болка. На осмия километър преживя поучително неприятен момент: като прескачаше някаква съвсем малка пукнатина, без да види, попадна на купчина камъни, които се затъркаляха като лавина, предизвиквайки слабо сътресение на почвата. Сътресението на свой ред породи на близкия хълм такова мощно електроизпразване, че цяла минута очите му не виждаха нищо освен хаос от разноцветни петна. Петната не бяха още съвсем изчезнали, а той се видя в обкръжението на кълбовидни мълнии и трябваше да прояви спортна бързина и ловкост, за да бъде резултатът от играта с опасните кълба на „кой кого ще надбяга“ в негова полза. После намери просторна чашообразна яма и дълго си почива в нея. Тук нямаше и помен от електричество, нищо не пречеше на очите му, но главата го болеше. Беше го заболяла сега просто от глад и умора и нямаше смисъл да върви по-нататък с такава глава. Ямата беше идеално кръгла и много голяма (вероятно от метеоритен произход), той я изследва добросъвестно и извика катер…

Специалистите от групата „Мангуст“ останаха доволни от неговата работа. Рейд-пунктирът им позволи да изкарат безопасно на този участък маса всевъзможна апаратура и в края на краищата да получат точна информация за електрическите свойства на цялото плато. Коварните хълмове, кой знае защо, ги нарекоха на неговото име: куполовидните кръстиха „нортъни,“, продълговатите „нортвени“ и всеки хълм от платото получи номер, сякаш беше вече планетен инвентар. Той избягваше срещите с „мангустадорите“, защото винаги се съпровождаха от тягостни сантименти, а специалистите от различните профили се мъчеха по най-различен начин да му обяснят „електрическия механизъм“ на платото. Възхищаваха се какви прекрасни кондензатори са нортвените и каква уникална кристална структура имат, обясняваха му как натрупват енергия през меркурианската нощ, как се освобождават сутрин от нея и колко сложно участвуват в това всички видове слънчеви излъчвания, плазмата на неговата Корона и дори слабата атмосфера на Меркурий, наситена с атомите на изпарилите се метали. Някои от специалистите споделяха проекти за унифициране на безплатната енергия за промишлени цели и считаха, че създадените от самата природа „планетарни електростанции“ са много по-съвършени от построените от хората хелиоенергийни комплекси. Нортън не се съмняваше, че всичко това бе важно като научнотехническа перспектива, но в същото време искрено смяташе, че то вече не го засяга. Достатъчно други грижи си имаше. Ужасно се ядоса обаче, когато научи, че платото убило още трима души. След една година администрацията обяви територията му и два други участъка от подобен тип за „зони на утринна, нощна и вечерна недостъпност“, разпореди се: рудникът „Неочакван“ да бъде консервиран, бързо евакуира хората и забрани всякакво разузнаване освен дистанционно-техническото. Резкия завой в отношенията с платото той все пак възприе доста равнодушно. Но когато разбра кои са причините за спешно взетите мерки, здравата се изплаши. Статистическите данни на космическия център свидетелствуваха, че на повечето разузнавачи, работили на платото, се раждаха мъртви деца. Първото подозрение падна върху някакви слабо изучени комбинации от електрочестоти, но това бяха вече детайли. Той никога не бе изпитвал такъв отчаян страх. Това чувство и до днес бе в него, забито като леден клин…