Сергей Павлов
Лунна дъга (6)

6. И видял Ранд привидение

Фиксаторът на ключалката тракна, образува се пролука, но аз не видях нищо: в лабораторията също цареше непрогледна тъмнина. Лош признак!

В противоположния край на лабораторията имаше втора врата — за кабинета по неорганична химия, така че тук май не можеше да се хване никакъв „диверсант“. Мислено поздравих Баката с дванайсетия ремонт, а себе си — с първия случай на диверсия на горната палуба. Събрах смелост, протегнах ръка и направих две крачки в тъмнината. Ръката ми опря в цилиндричния корпус на неутринния микроскоп, вратата тихо изшумоля и се затвори зад мен, фиксаторът на ключалката тракна отново.

— Кой е? — попита рязко нечий пресипнал баритон. Смаях се от изненада. Баритонът ми се стори много познат, но в момента бях объркан и не можех да се сетя. Светна джобно фенерче. Стоях в сянка, долепен до широката колона на тубуса на микроскопа. Мина ми през ума, че „диверсантът“ сигурно е въоръжен… Кръгът ярка светлина изтръгна от мрака половината врата, която току-що се бе затворила зад гърба ми, кривна встрани и угасна.

— Откъде го измисли, че там има някой? — прозвуча внезапно млад присмехулен глас.

Краката ми омекнаха като памук и трябваше да седна на издадената навън основа на тубуса.

— Откъде?! Слухът ми е добър… — отвърна не много уверено баритонът и аз едва не се смъкнах на пода омалял.

Познах ги и двамата! Та как да не позная треньорите си, които ме обучаваха снизходително да се преобръщам на главоломните тренажори. Неотдавнашните ми партньори, които се опитваха да ме запалят по веселата игра на домино — „марсианска мелница“!…

Притежателят на присмехулния глас бе младият десантчик Украин Степченко, чиято неуморна язвителност бе отразена вярно в прякора му — Оцета. Баритонът с дрезгав тембър принадлежеше на Руслан Бугримов, десантчик с такова мощно телосложение, което го открояваше даже сред колегите му. Вероятно затова на „Лунна дъга“ Руслан бе получил твърде авторитетния сред „дивите котки“ прякор — Буцата. Интересно е да се отбележи, че космодесантчиците обожават прякорите. Своенравността на фолклорните явления в бита на космонавтите, както вече казах, винаги ме е занимавала. Но размишлявайки върху произхода на прякорите, дойдох до убеждението, че те възникват не толкова на почвата на любовта към словотворчеството, колкото по утилитарни причини. Космодесантните части в наше време по принцип са интернационален конгломерат: много често фамилията на един или друг десантчик е или труднопроизносима за колегите му, или се среща много често. Прякорите са друго нещо: те са достъпни за превод на който и да е език и почти винаги съдържат в себе си известна намекваща информация по отношение индивидуалните качества или наклонности на своя носител. Например имахме на борда един Дарел Петардата. Смисълът на прякора му е ясен, мога само да добавя, че Нортън отстрани този десантник за твърде голямата му избухливост. Прякорът Ян Веслото отразяваше спортните увлечения на десантника Ян Домбровски. А прякорът на самия командир на десантната група — Лунния Дейв — прекрасно характеризираше професионалната ориентация на Дейвид Нортън.

И така, аз познах двамата десантници по гласовете им и, разбира се, почувствувах голямо облекчение. Но какво им беше дотрябвало на Оцета и Буцата във физико-химическата лаборатория? При това в тази непрогледна тъмнина?! Канех се вече да стана и изляза от прикритието си, но фенерчето плисна нервна светлина — пак в посока към мен — и това ме накара да не мърдам от мястото си. Колебаех се. След като веднъж бях пропуснал момента да отговоря на запитването, не исках вече да бъда забелязан.

Фенерчето угасна. Чу се баритонът:

— Може пък да ми се е сторило… Като че ли фиксаторът щракна.

Гласът на Оцета отвърна:

— Глупости! Щяхме да видим светлина през вратата.

— Осветлението може и да се изключи — забеляза съвсем основателно Буцата.

— Е, и? Тебе какво те засяга? — Чу се как изскърца амортизаторът на лабораторната табуретка. Нещо тихичко шумолеше и бълбукаше — най-сетне се сетих, че това е смесителната камера на активатора.

— Нищо не разбираш — каза Буцата. — Разхождат си се тук всякакви… Вечер…

— Привидения — добави присмехулно Оцета и се засмя, а аз си помислих дали нямат предвид мен и Баката:

Оцета продължи весело и лениво:

— Чувал съм я тази история, ами как… Приказка за десантчици на средна възраст.

— Чул си сплетни — каза солидно Буцата.

— Точно така. Ян Веслото обича да си прави шеги. Пусна ни мухата за чужденец на борда, ние му повярвахме безпрекословно, а той после така ще ни се присмива…

— Ян няма нищо общо с това — възрази Буцата. — Чужденеца го е видял Ранд, а на Ранд аз му вярвам…

— Аз пък не му вярвам. Ако той е видял нещо в просъница, защо аз трябва да му вярвам? Не, мили мой, няма го майстора! Чужденец ли си срещнал? Хвани го за ръкава, доведи ми го, покажи ми го — тогава ще ти повярвам. Така ли е?

Лабораторията се изпълни със звуковата вълна на една въздишка.

— Е, какво дете си още, Оцете… Ти не можеше да се бръснеш както трябва, когато ние с Ранд пробивахме със сонди венерианските скали. Разбра ли?

Отговор не последва. Оцета мълчеше, изглежда, потиснат от безспорния аргумент. Разговорът, на който станах неволен свидетел, ме доведе до състояние на пълно вцепеняване. В друга ситуация положението на страничен слушател в края на краищата щеше да стане нетърпимо за мен и аз чисто и просто щях да изляза, с риск дори да попадна в светлия кръг на фенерчето. Но сега не мислех за това… Не само че нямах възможност да изляза достойно, но сега на всичкото отгоре нямах и право да го сторя. Смътните ми подозрения, че на кораба не всичко е наред, обещаваха да се оформят в система…

— Тъй-тъй… — наруши мълчанието Буцата. — Като полетиш колкото мен, ще разбереш: откритият Космос… това… това е нещо много сложно. С него, мили мой, не е лесно да играеш на „мелница“. Понякога така ще те тресне по тила, че цяла година няма да можеш да дойдеш на себе си. А ако много зяпаш, може и да предадеш богу дух. Тук всяка приказка е с натурален намек… Ако искаш, вярвай, ако искаш, недей, но бъди нащрек, нагаждай се според обстоятелствата. Не забравяй да душиш с носа си и по-често се оглеждай…

— Да душиш с нос, разбира се, е полезно — забеляза саркастично Оцета, — но понякога е по-полезно да поразмърдаш мозъка си.

— Знаеш ли какво се е случило с Ранд? — продължаваше Буцата, отминавайки хапливата забележка на Оцета. — Половин час преди полунощ Ранд излязъл от прожекционната зала, вървял си тихо и мирно…

— Ян разправя, че Ранд ходи специално да си подреме на комедийните филми…

— Какво от това? Изморява се човекът. На тренажорите винаги работи честно, не е като някои от нашите познати, затова и се изморява повече от другите. Наистина бил задрямал… Събудил се и видял, че филмът отдавна свършил, а в залата нямало никого. Станал и тръгнал към каютата си. Отминавал вече третата шахта, когато видял, че някой идвал насреща му по коридора. Бързал, почти тичал. Ранд се отдръпнал учтиво да му стори път, значи, на човека, погледнал да види кой е този бързоходец, но не можал да го познае — съвсем непознато лице!… Минал този тип съвсем близо покрай Ранд, без да го погледне, блъснал го нахално с лакета си и моментално скочил в шахтата. А пък ти казваш, че е привидение.

— Да, Ян горе-долу същото разправяше. А Ранд какво направил?

— Какво? Постоял, поклепал с очи…

— И си отишъл спокойно да спи! — заключи тържествуващо Оцета. — Било късно, решил да не се забърква в тая история с нахалника. Ох, ще ме скъсаш!

— А какво трябвало да направи?

— Как какво? Да го догони, да го задържи, да поговори с него! Откъде, с една дума, хубавецо, си дошъл на рейдера?! И това ми било „дива котка“! Слон инкубаторски е този твой Ранд и освен от възглавницата от нищо друго не се интересува.

— Моите почитания към теб, но Ранд не закачай — предупреди дрезгаво Буцата. — Разбра ли?

— Добре, извинявай — каза примирително Оцета. — Ранд, разбира се, е умно момче, веднъж го видях по време на изпълнение. Просто ме учуди реакцията му спрямо чужденеца…

— Каква пък толкова е реакцията му? Съвсем нормална реакция. Ти, разбира се, целия рейдер щеше да дигнеш на крак през нощта — нямаше да изпуснеш такъв случай. А Ранд е уравновесен човек. Обърнал се кръгом и си отишъл в каютата. И добре е сторил. Ситуацията е била неясна, странна и трябвало първо всичко хубавичко да се обмисли… Ловът е могъл да почака до сутринта, съвсем логично е. Къде може да се дене чужденецът на рейдера?

— Да не би Ранд да се е припознал? — изказа предположение Оцета. — Да не би някой от корабната команда да се е бил успал и да е бързал за дежурство? Сепнал се — видял, че закъснява, и хукнал, без да се умие, подпухнал от съня. Ранд не можал да го види хубаво и ето ти теб — привидение!…

— Казва, че го видял хубаво. И освен това закъснелият за дежурство няма да скача в ямата, а ще драсне направо. Пък и корабният екипаж има друга униформа, а видението, между впрочем, е било в наш костюм.

— В наш ли?

— Ами че да. В син летателен костюм с емблемата на десантчик на ръкава. Ранд има много набито око, но отдалеч и той взел този тип за свой. Едва отблизо успял да го види добре. Изпроводил чужденеца с поглед — на гърба му било написано с бели букви: „Лунна дъга. Четвърта експ.“. Всичко било както си му е редът, ала човекът не бил наш…

— Костюмът не е важен. Може да навлечеш какъвто искаш костюм.

— Може, никой не спори. Но с каква цел?… И Ранд страшно объркан от всичко това, правилно решил, че утрото е по-мъдро от вечерта, и отишъл да спи. Легнал, въртял се, не можел да заспи. Прехвърлил мислено в ума си екипажа на рейдера, десантчиците, учените… — нито един от тях поне малко не приличал на този тип. Не издържал накрая, станал и тръгнал на разузнаване. Където и да погледнел — навсякъде нощно осветление и безтегловност. Абсолютен ред, корабът спял. Само в банята трима космонавти вдигали врява — освобождавали Баката, който се бил оплел в хавлиите…

Да си призная, при последните думи на десантчика, изтръпнах. Без сам да забележа, съм станал на крака. По-нататък слушах изправен.

— Сутринта срещнах Ранд на закуска — продължаваше Буцата. — Гледам го — един такъв вял. Очите му уморени, зачервени. Питам го да не би случайно да е болен. Той само махна с ръка. Седи на масичката срещу вратата, нищо не яде, оглежда изпод вежди всеки, който влиза, и с пръстите си машинално обръща наопаки еластичната чаша. Седнах до него и му взех чашата. „Докладвай каква муха те е ухапала — му казвам, — или сам ще се заема с теб и ще ти уредя набързо една приятна среща с Чука — ти ме познаваш поне!“ Видя той, че няма къде да мърда. Разказа ми… Мислих, мислих, нищо свястно не измислих и го посъветвах да изложи всичко на Нортън. Ранд се усъмни: „Дали ще ми повярва? Аз — казва — съм нов човек в тая група…“ — „Дали ще повярва, не зная — казвам — но трябва да му разкажеш. Всички сме нови тук…“ Така и решихме. Разотидохме се по тренажорите си и цял ден повече не видях Ранд. Срещнахме се вечерта и аз го попитах: „Как е?“ Той само махна с ръка, — с една дума, лошо! „Разказа ли на Нортън?“ — „Разказах“ — „Е, и?“ — „Ами нищо. Не ми повярва, разбира се. Е, изслуша ме внимателно, но някак си мрачно, с неудоволствие. И сам можеш да се досетиш какво ме посъветва. Върви — каза — при Чука. Нека те почука с чукчето си по коленете и под черепния ти капак да надникне за всеки случай…“ — „Добре — казах на Ранд, — не се разстройвай. В такъв случай плюй на всичко и забрави. В края на краищата не е наша работа да ловим корабните пътници без билети. Още повече че това не интересува началниците. Пък и ние не сме стопани на кораба, а нещо като платено приложение. А когато чужденецът се покаже открито, аз ще отида лично при Нортън и за недоверието му към своите момчета… Изобщо ще имаме сериозен разговор.“

— Може би Ранд просто се е пошегувал с теб? — изказа ново предположение Оцета.

— Чувал ли си Ранд с някого да се е шегувал? — строго и дори някак тържествено го попита Буцата. — Поне един-единствен път?

— Да, така е.

— Видя ли! Ранд не е Веслото, не обича да се шегува.

— Между другото… Откъде знае Веслото тази история?

— После разбрах откъде… Ранд, естествено, искал да поговори с Нортън на четири очи: избрал момент, когато спортната зала се изпразнила, и помолил Нортън да остане за малко. А пък Веслото този ден си поскачал малко, изстрелял се на най-горния батут и се умълчал там. Лежал си като на плажа и си почесвал носа. На Ранд и на Нортън и през ум не им минавало, че в залата имало трети човек. Поговорили си… Веслото, разбира се, не пропуснал случая вечерта да ви позабавлява. Жалко, че тогава не съм бил на „мелницата“… После го притиснах до стената, ала вече беше късно. Но какво да го правиш? Подвижен бюлетин за последни новини…

— Ами ти защо не си отишъл тогава там? — полюбопитствува Оцета. — Сигурно си преследвал чужденеца?

— Много ми е притрябвал!… Нямах настроение, затуй не отидох.

— И Чука престана да идва при нас… — каза Оцета с такава интонация, сякаш ме виждаше в тъмнината през корпуса на неутринния микроскоп. Аз бавно се свлякох надолу и седнах.

— Чука не признава „мелницата“ за игра — каза Буцата.

— Там е работата, я!… А от спорт пък се увлича твърде много…

— Че кой тук не се увлича от спорт? Дори нашите учени — и те не пропускат нито едно занятие. Вчера един от тях тренираше овчарски скок — тича презглава и ако не бях се отдръпнал навреме, щеше да улучи с края на пръта устата ми. Трябва да се пазим, когато те са в залата.

— Учените не играят на „мелница“ — знаеше си своето Оцета, — а Чука играеше. И то смело, макар че играта му беше скучна. Май душеше нещо, не може да бъде друго…

— Сигурно… — съгласи се Буцата. — Винаги съм се страхувал, че ако той научи за чужденеца, яка му душа на Ранд. Ще го извика в кабинета си, ще го почука по коленете и ще го изпрати в резервите. Или ще измисли нещо по-лошо… Но, изглежда, няма да научи.

Седях върху неудобно издадената подставка на микроскопа, стисках в дланите си горещите си бузи и бях готов да потъна в земята от срам. Сега, когато бе съвсем очевидно, че аз съм най-големият глупак в тяхната весела компания, присъствието ми тук стана крайно непоносимо. Естествено, разбирах колко е важно да се измъкна от помещението тихо и незабелязано и се мъчех да измисля по кой начин да изчезна, но не можех. Проклетият фиксатор на ключалката разваляше всичко. След разговора за чужденеца десантчиците сигурно бяха нащрек и току-виж ми устроили нелепо надбягване по коридорите. Само това ми липсваше!

Станах, подадох се бавно от укритието си и забелязах в дъното на лабораторията зеленикавосива светлина. Взрях се и на фона на слабия й отблясък видях два силуета — рамене и глави. Единият от силуетите се размърда и баритонът проговори недоволно:

— Готово ли е? Колко още?

— Омръзна ли ти? — попита на свой ред тенорчето на язвителния Оцет. — Останаха три минути. Седи де, не се върти. В инструкцията е казано: щом спре камерата, ще се чуе веднага звънец.

— Правилно ли правим всичко? Няма ли да развалим сместа?

— Правим както трябва, по рецептата. Не се безпокой.

— Късно е, затова се безпокоя. Скоро ще стане двайсет и два, а ние на всичкото отгоре трябва да размазваме тази гадост по батутите… Дали до утре сутринта ще изсъхне, как мислиш?

— До сутринта ли?… След час ще изсъхне. Когато намажем и последните батути, на първите вече ще може да се скача. Ще опитаме ли? Нортън хубаво го е измислил — в тъмнината скоковете са по-интересни.

— Виж какво му се приискало! — измърмори Буцата. — Аз мисля как ще се оправим до безтегловността, а той — ще опитаме ли! Ако не успеем да подготвим спортната зала, Нортън ще ни намаже физиономиите с това зеленило…

— Което е вярно, вярно е — отвърна със смях Оцета.

— Знаеш ли, зеленият цвят май ще ти отива…

— А теб изобщо не трябва да те боядисват. Ти поначало си зелен — и отвътре, и отвън.

Стана ми ясно с какво се занимаваха. Имах късмет! Отстъпих внимателно към вратата, напипах дръжката и замрях в очакване на звънеца. Знаех, че звънецът на сигналния таймер е достатъчно силен и може да погълне тракането дори на сто фиксатора… Сажденочерните силуети на десантчиците също бяха замрели над наблюдателните прозорчета на камерата, в която, както разбрах, Оцета активираше някаква смес от луминесцентни вещества за светеща боя. Химици-десантчици… Саморасли майстори… Намерили отнякъде рецепта и измъкнали, сигурно от хранилището, половината запаси луминофор!

Звънецът иззвъня. Излязох от тъмния кабинет. Затворих след себе си вратата, запалих осветлението. Взех от масата пакета и напуснах лабораторията.

Бях страшно измъчен. Криво-ляво напъхах съдържанието на пакета из фармацевтичните чекмеджета, отидох в каютата си и си легнах рано. Не ми се искаше да размишлявам за резултатите от своето детективско приключение — изглежда, напрежението през последните дни си казваше думата. В главата ми цареше глуха, тревожна пустота, нямаше логически оформени мисли. Заспал съм незабелязано. Сънувах звънеца на лабораторния таймер. Знаех, че непременно трябва да се възползувам от него, но не можех да се заставя да помръдна… Звънецът трещеше и накрая разбрах, че това е зумерът за вътрешна връзка. Без да си отварям очите, напипах афтъра — подвижния екран, който винаги пъхах под възглавницата си в случай на екстрено повикване, — приближих го до лицето си като огледало и едва тогава отворих натежалите си клепачи. На екрана видях физиономията на инженер-домакина. Натиснах с пръст копчето за приемане, за да млъкне нахалният зумер, и с мъка измучах:

— М-м-да… слушам!

— Май че ви събудих? — каза неуверено Баката. — Извинете…

— М-да… тоест, не, нищо… Какво има?

Баката мълча няколко секунди.

— Какво да ви кажа всъщност… Е, общо взето, дванайсетият.

— Къде?

— В акумулаторното отделение. В малкия отсек, където зареждат скафандровите акумулатори.

— Долният ред ли? Нещо ново… Кога?

— Преди около половин час.

— Изчезнал е, разбира се, нали?

— Да.

— Гонихте ли го?

— Н-не…

— Добре. Не е трябвало. Много е възможно да е опасно… Оставете всичко както си е до сутринта и… приятни сънища. От сега нататък „нощната ни патрулна служба“ се отменя. Сутринта ще си поговорим.

Пъхнах афтъра под възглавницата си и веднага съм заспал. Сънувах тъмната студена спортна зала, фосфоресциращите ленти на боядисаните със светеща боя батути. Не бях сам в залата, но другия, втория, не го виждах. Чувствувах, че беше тук — на разстояние малко повече от протегнатата ми ръка, но когато му извиках, той не се обади и аз изпитах ужас. „Не се преструвайте — му казах. — Вие сте тук, съвсем наблизо, зная…“ Той се разсмя и това ме озадачи. „Великолепно сте го измислили — каза с гласа на Нортън, като прекъсна внезапно смеха си. — В тъмнината се скача по-добре… Да опитаме ли?“ — „Не се преструвайте — повторих аз. — Вие не сте Нортън. Вие сте… вие сте чужденец! Защо чупите екраните?“ — „Защото, когато чупим екраните, ние, чужденците, ставаме повече. — Изсвири и извика: — Ей, чужденци!“ И от батутите, като пресичаха светещите линии, един след друг започнаха да скачат черни призраци… Събудих се целият в студена пот.

Сутринта се помъчих да си спомня наистина ли бях разговарял през нощта с механика и бях принуден да си призная, че не мога да си отговоря твърдо на този въпрос — толкова неясна ми се струваше границата между съня и действителността. Такова нещо не беше ми се случвало!

Баката дойде и всичко като че ли отиде на мястото си. Но поведението на самия Бака… То ме порази — никога не бях го виждал такъв. Беше мълчалив, срамежлив и плах като момиче. Изглеждаше бодър и много спретнат, току-що се бе избръснал и от него лъхаше на ягодов лосион. Очевидно моето светско пожелание за приятни сънища по някакъв странен начин се бе осъществило успешно на практика и това ме дразнеше необяснимо. Разменяйки с Баката едносрични въпроси и отговори, аз крачех от ъгъл в ъгъл из кабинета, без да знам как да премина към излагане на главното.

— Чуйте, Феликс… — започнах неуверено. — Вие, разбира се, познавате добре по физиономия всички членове на нашата експедиция…

— Като петте си пръста. — За по-голяма убедителност Баката ми показа разперените си пръсти. — Как да не ги познавам?! Тук всички се познаваме.

— Вижте какво… Един десантчик ме уверява, че видял на борда чужденец.

Баката облещи очи. Попита ме слисано:

— Чужде… Какво? Кой ви уверява, че е виждал на борда чужденец?

— Не се безпокойте — прекъснах го аз. — Вас той няма да ви уверява, мен още по-малко. Чух случайно. Всичко това щеше да мине-замине покрай ушите ми, ако не беше едно странно съвпадение…

— Съвпадение ли?

— Да. Десантчикът, чието име няма да ви кажа, срещнал чужденеца до атриума десет минути преди вие да се счепкате с неизвестния в кухненския отсек.

— Какво да правим? — попита дрезгаво Баката.

— Вие — нищо. Това беше главното, за което трябваше да ви предупредя. А аз сега отивам при капитана… Не зная какво ще излезе, но независимо от резултата на нашия разговор патрулирането из коридорите трябва да се прекрати и никакви нощни схватки… Никаква самодейност! Ако забележите нещо подозрително, вдигайте тревога и вземайте веднага всички предпазни мерки. Ясно ли е?

— Ясно… — Баката замига с очи.

— Нали нищо не сте пипали в акумулаторния отсек?

— Не, оставих всичко както си беше.

— Преди да отида при капитана, трябва да видя.

— Добре. Само че едва ли ще излезе нещо от ходенето ви при капитана.

— Аз също не мисля, че визитата ми ще му хареса, нямаме друг изход. Ние просто сме длъжни да информираме капитана. Всичко останало зависи…

— Друго искам да кажа… — прекъсна ме тъжно Баката. — Едва ли кепът днес ще ви приеме.

— Защо?

— След час на борда ще бъде обявена обща тревога. Точно в двайсет нула-нула рейдерът ще влезе в режима на дълбоко задържане със спирачки и днес кепът няма да има нито една свободна минута. Може да смятаме, че сме пристигнали…

Отидох до пулта на видеотектора, набрах индекса на командната рубка и помолих старши инженера на вахтата да ме свърже с капитана.

— Една минута — отвърна старшият и наистина точно след една минута гласът на капитана произнесе по всички правила на устава за вътрешна връзка:

— Капитанът на рейдера Молчанов слуша.

— Медикът на рейдера Грижас — също по устава се представих аз, тъй като екранът ми беше празен. Не зная защо, но командната кабина почти никога не даваше видеовръзка на абоната, ако същият в дадения момент нямаше отношение към дежурството. — Игор Михайлович, по причини от твърде странен характер съм принуден да ви моля за аудиенция. Желателно е да няма свидетели.

— Колко време трябва да ви отделя?

— За докладване — десет минути. Колко ще са нужни за обсъждане, не мога да кажа. Това ще зависи от вас.

— Добре… — Молчанов се забави малко с отговора си. — Ще дойдете в командната кабина трийсет минути преди началото на дневната почивка. Ще направите и рапорт за готовността на вашия сектор да посрещне режима на дълбокото задържане със спирачки. Довиждане. Не искайте специален пропуск за ходовия сектор, аз ще се погрижа. Край на връзката.

Обърнах се към Баката:

— Виждате ли, Феликс, засега всичко върви добре. Засега ни уважават… — Погледнахме се един друг замислено и с интерес, сякаш се виждахме за последен път, преди да престанат да ни уважават.

… Направих всичко, което се полагаше според правилата за обща тревога (проверих всички системи на индивидуалните противопретоварващи средства, запрограмирах работата на комплекса за биофизическа защита) и точно в дванайсет и трийсет бордово време бях в носовия сектор на кораба. Не зная какъв вид „сезам“ действуваше в този винаги затворен за странични лица сектор, но при приближаването ми овалните щитове на вратите се отдръпваха встрани с приказна любезност, пропускаха ме и незабавно се затваряха, тайнствено и безшумно — това беше обещаният от капитана пропуск.

Влязох в командната кабина. Рядко ми се случваше да идвам в нея, обаче не съжалявах, защото тук се чувствувах странно несигурно и неуютно. В друга ситуация необикновено осветеното яйцевидно помещение би могло да изглежда привлекателно, но достатъчно беше само да прекрача прага му и моментално попадах във властта на ужасно правдоподобната илюзия, че излъчващите светлина вътрешни стени на кабината по дебелина и здравина не се отличават от естествената яйчена черупка, че зад крехките стени няма други помещения, че я няма надеждната обвивка на кораба и че няма нищо… С една дума, кабината-яйце си виси в пространството, сама в звездните далнини. Тази илюзия, разбира се, се създаваше от големия панорамен екран, който заемаше повече от една трета от помещението — половината вдлъбнат таван, почти половината от страничните стени и цялата предна част. Стараех се да не правя резки движения. С разума си разбирах, естествено, нелепостта на опасенията си, но… Май че тук ще бъде уместен един мислен експеримент-аналогия. Да вземем празна черупка от кокоше яйце, една трета от която е счупена от горно предно продупчване, да я поставим например на върха на иглата на някое високо здание и в безоблачна и безлунна нощ да я осветим отдолу със силни прожектори. Сега остава да си представим какво би чувствувало миниатюрното, голямо колкото мравка човече, което неочаквано се е оказало там, на главозамайващата височина, в несигурно уравновесената и прозираща черупка, обърната с продупченото място към звездното пространство. Ето приблизителния спектър на моите усещания… Не е много приятно да правя подобни признания, но осъзнавайки ценността на тази информация за специалистите космопсихолози, не намирам, че трябва да я пазя в тайна.

По същата причина няма да скрия, че двете съседни кабини — командната и пилотската — пораждаха у мен къде-къде по-сложни усещания. Особено пилотската. Ако командната кабина може да се сравни с отворена отгоре и отпред яйцеобразна каросерия от типа на кабриолетите, то при пилотската положението е по-друго. Задната й стена е като едно бяло петно, от което излизат две дълги матовобели ленти… Това е всичко. Две широки ски, подаващи се от носовата част на кораба навън, в звездния простор. В пилотската кабина бях надниквал три пъти, без нито веднъж да се реша да вляза — толкова бях потиснат от илюзията, че вратата й е отворена в открития Космос. Не, по-добре порцеланово-крехкия космически „кабриолет“ отколкото тези две „светещи ски“ над глъбините на звездния океан… В командната кабина поне имаше някакви мебели: меки кресла и маса, приличаща на голям прозрачен торшер с подставка, в която припламваха светлинни сигнали; полуовалът на приборните панели с успокоително позната разцветка обхващаше стените на височина на човешки гърди. В пилотската нямаше нищо подобно. Единственото, на което можеше да се спре тук потиснатият от звездната безбрежност поглед, бяха двата съединени един с друг ложемента за първия и втория пилот — два метални паяка, сякаш замрели на върха на „ските“ пред скок в бездната, подвили под себе си телескопичните лапи на амортизаторите. По време на движение с крайцерска скорост ложементите са празни — цялото управление на полета е съсредоточено в командната, кормилната и навигационната кабина, но при маневриране пилотите идват да работят тук и от подлакътниците на ложементите щръкват ръчките на маневрената тяга. Макар основната част от работата да е поверена на уредите, тези дежурства биват понякога продължителни и напрегнати — пилотите ги наричат „ход на слонски бивни“. Да, илюзорната картина, която аз възприемах в „ски“ вариант, стопаните на кабината виждаха в друг асоциативен ракурс. Беше им интересно, виждате ли, да си представят своя трудов процес като яздене върху бивните на слона-кораб, насочени в звездната перспектива. Това ми се струва любопитно в психологически план… Впрочем аз се отклоних малко от темата и се връщам решително към нея.

Капитанът, както се бяхме уговорили, ме чакаше в своята разкошна кабина тип „космически кабриолет“. Беше сам, което напълно съответствуваше на етикета на конфиденциалния разговор. Наистина понятията „чакаше“ и „сам“ се нуждаят от известно уточняване на смисловия им оттенък, тъй като Молчанов бе изцяло погълнат от разпоредителен разговор с трима абонати едновременно. Ставаше дума за фокусировката на някаква „корона“ на някакъв „камер-инжектор“ някъде в недрата на главния реактор на кораба. Най-после Молчанов ме забеляза, погледна часовника си, направи жест на извинение и обяви край на разговора с абонатите. Почувствувах остро несвоевременността на визитата си, но нямаше какво да правя. Капитанът ме гледаше очаквателно в очите. Рапорт даден, рапорт приет. Кратка размяна на делова информация, предложение да седна, от което не се възползувах. И отново този очаквателен поглед.

— На мен… — започнах неуверено, — на мен ми беше трудно да се реша…

— Без предисловия — каза тихо капитанът.

Изложих му набързо, в безобразно сбит вид това, за което бях дошъл при него. Той ме слушаше с безстрастен израз на лицето, спокойно, сякаш не чувствуваше никаква разлика между информацията за подготовката на сектора за режима на спирането и информацията за чужденеца. Накрая направих съобщението, на чийто ефект разчитах най-много — съобщението за счупения екран в акумулаторния отсек. С една дума, ето ви доказателство за поредната „диверсия“, пък вие правете с него каквото си искате. Молчанов не знаеше какво да прави. Попита ме:

— Според вас как трябва да постъпя?

— Вие сте властта, а властта е тази, която взима решенията.

— Властта не винаги взима сама решения. Понякога й е нужен съвет. Представете си за момент, че подобна информация сте получили вие, а не аз. Как бихте постъпили на мое място?

— Ами… най-напред сигурно бих сметнал за целесъобразно да извикам инженер-домакина и десантчика Ранд…

— Един час — каза капитанът. — Разговорите с инженер-домакина и Ранд Палмър ще продължат минимум един час. Да не говорим за всичко останало. Днес не мога да си позволя такъв разкош. Но работата дори не е там…

— Разбирам. Вие не ми вярвате.

— На вас вярвам — каза спокойно той. — Но защо трябва да вярвам в ситуация, която не е подкрепена с неоспорими факти?

Обикновено по външния вид и поведението на съвременния човек е твърде трудно да се отгатне какво място заема той на йерархическата стълба в една или друга сфера на обществената дейност, но се срещат твърде интересни индивидиуми, за които това правило не важи. Веднага може да се разбере къде стоят: „над“ или „под“. Знаете ли, има едни много ярки „под“: „Не съм упълномощен… Нямам право да поемам тази отговорност… Съчувствувам ви, бих се радвал, да, но не зависи за съжаление от мен…“ Нашият капитан е индивидиум от противоположния тип. Изправена глава, изправени рамене, идеално, сякаш специално изправен торс. Но в тази на пръв поглед неестествена вертикално-права осанка се чувствува скрита гъвкавост. Спокойна, стегната, бих казал, гъвкавост в здравия корсет на силното тяло… Не, нашият капитан не страда от високомерие, в поведението, в маниерите му едва ли може да се забележи нещо необикновено. Но две-три минути общуване с него и вие вече сте абсолютно убедени, че този човек е „над“, че е отговорен за всичко, което може, и може всичко, за което е отговорен. По-високо от него стоят само съвестта и дългът. Естествено, вие разбирате, че има немалко категории от действителността, „всевластието“, над които изглежда ефимерно. Обаче, обобщавайки с Молчанов, вие започвате да вярвате — да, да вярвате! — че в каквато и да е непредвидена ситуация той ще вземе нужното, наистина вярно решение. Ако ли пък не вземе, то обстоятелствата сигурно не си заслужават. А оттук следва… Гледах обезкуражено Молчанов и се мъчех да си обясня какво именно следва от всичко това в сегашния момент.

— Та по какви според вас причини аз трябва да вярвам в нещо, за което няма проверени доказателства? — повтори въпроса си капитанът.

— Не виждам причини, поради които не трябва да се вярва.

— Това не е отговор.

— Съгласен съм. Но за какви причини може да става дума, когато на кораба се върши нещо съвсем…

— На борда на рейда не се е случило нищо особено — възрази капитанът. — Полетът протича в строго съответствие с разработения план. Няма нито едно сериозно отстъпление от полетния режим.

— Няма да споря за това. Сигурно сте прав и в административно-технически аспект всичко, изглежда, е твърде благополучно. Резултатът е концентрат, така да се каже. Но нали не бива да се изпуска предвид, че корабът има освен това и вътрешен човешки живот, с обикновено скрит дълбоко от страничното за него административно око.

— Ако частният живот на кораба не влиза в явно противоречие с общите задачи на експедицията, то какво общо може да има с него административното око?

— Виждате ли, Игор Михайлович… Когато се стигне до явно противоречие, може да се окаже късно да се вземат каквито и да било мерки.

— Виждате ли, Албертас Казевич, между „рано“ и „късно“ съществува напълно достатъчен интервал за нормална администраторска дейност. Не е нужно да се бърза и не бива да се закъснява. Трябва да се действува навреме.

— Как да разбирам, че съм се заинтересувал от този въпрос преждевременно ли?

— Вие — не. Моля, интересувайте се колкото щете. Изцяло по ваше усмотрение. Още повече че носите известна отговорност за „вътрешния“ живот на екипажа.

— Между другото вие също… носите известна отговорност.

— Не отричам. Но аз преди всичко съм администратор и съм длъжен да действувам в рамките на административните закони. Засега виждам, че вие не сте рискували да ми подадете за това рапорт в нужната форма, решили сте да се ограничите с частен разговор.

— Готов съм да подам рапорт в официална форма.

— Да допуснем — каза спокойно капитанът. — Но готови ли са да направят същото инженер-домакинът и командирът на групата десантчици Нортън?

— Инженер-домакинът — да. Той пръв усети, че на борда на кораба не всичко е наред. За Нортън — не зная…

— Значи по-скоро другите не са готови. Впрочем… не ви ли се струва, че в поведението на инженер-домакина също не всичко е наред?

— Какво искате да кажете?

— Като пропусна някои подробности от служебно-технически характер, ще ви кажа: на два пъти инженер-домакинът съвсем определено ми замириса на алкохол.

— На два пъти ли?

— Защо ви учудва това именно?

— Защото, ако бяхте казали „веднъж“, бих поел отговорността за това, тъй като именно веднъж счетох за необходимо да му предпиша малка доза алкохол от психотерапевтични съображения.

— Психотерапевтични… — повтори капитанът.

— С други думи, за нервно разтоварване.

— Изглежда, че към този начин за нервно разтоварване вашият пациент прибягва понякога и без специални предписания. Назрява необходимостта да го отклоним от опасната склонност към самолечение.

— Аз ще проверя, разбира се, това и ще се постарая да взема необходимите мерки.

— Ще се постараете ли?… Очевидно не ме разбрахте. Това е заповед.

— Разбрах. Заповедта ще бъде изпълнена, ако вашата „диагноза“ наистина се потвърди. Аз съм преди всичко медик и съм длъжен да действувам в руслото на етичните принципи на медицината.

— За резултатите ще ми доложите лично в края на обратния път — продължи капитанът. — Няма да скрия — от този резултат до голяма степен ще зависи по-нататъшното пребиваване на инженер-домакина в състава на екипажа. Впрочем за етиката… — Молчанов замълча, сякаш размишляваше дали си струва да засяга тази тема. — Съвсем наскоро, снощи, инженер-домакинът направи шумен скандал в един от битовите отсеци. По-точно в девети отсек…

Изтръпнах. Работата приемаше лош обрат. Баката бе скрил от мен подробностите на вчерашните събития.

Но като познавах свръхестественото умение на инженер-домакина да се забърква в крайно глупави ситуации, можех да си представя лесно мащабите на поредната му злополука… Ще ви кажа още сега: лошите ми предчувствия се потвърдиха — десантчиците с удоволствие ми разказаха живописни подробности от вчерашната история. Между другото изясних, че неин инициатор и основен разгласител бе не някой друг, а вездесъщият Ян Веслото. Макар че произшествието не беше кой знае какво, авторитетът на инженер-домакина бе паднал под нулата. Ето какво се беше случило.

Неуморният Ян Веслото решил да вземе преди сън студен душ. Пътят му до банята бил доста дълъг, тъй като Ян, нещо обикновено за него, спирал да побъбри с всеки срещнат. В атриума му се обадил Нортън, който се връщал от долната палуба — командирът на десантчиците бил разбрал за предстоящото спиране и ходил да провери състоянието на десантното оборудване. Естествено, Ян се опитал да завърже разговор. „Не си ли виждал Баката?“ — попитал го разсеяно Нортън. „Не, какво има?“ — „Ако го видиш, предай му, че в акумулаторното отделение е повреден един екран“ — отговорил Нортън и се качил на жилищната палуба. Ян тръгнал по коридора на битовата палуба. Изкушавал се да отиде на разузнаване в акумулаторния отсек — току-виж, открие там нещо интересно!… Спрял се нерешително и в този момент от атриума се показал Баката. „Здравей, Феликс! — изрекъл с трагичен шепот Ян, когато механикът се изравнил с него. — Точно ти ми трябваш!“ — „Какво се шляеш тук?“ — попитал го подозрително Баката. С облещени от ужас очи Ян му съобщил лошата новина и добавил за всеки случай: „Видях с очите си — направил го е на сол!… И вътре оставил бележка: «Така ще стане с всеки, който употребява одеколон „Добро утро“. За да избегнете неприятностите, употребявайте само лосиони!» Отдолу — череп с две кости на кръст и подпис: «Веселият Парфюмер». Не вярваш ли? Да се продъня в атриума, ако лъжа!…“ — „Не ми е притрябвала бележката ти, остави ме!…“ — измърморил механикът, без да се хване на въдицата, но за беда помислил на глас: — „Интересно ще е да срещна самия Парфюмер…“ Това била непростима грешка, която склонният към мистификации десантчик не закъснял да използува. Още повече че имал да урежда стари сметки с механика. Веднъж двамата трябвало да извършват някаква работа по проверката на вакуум-оборудването на кораба. Ян си сложил скафандъра и цял час чакал механика на вакуум-створа. Умрял от скука и не го дочакал, отишъл си, а после, без да е виновен, ял от Нортън калай… „Мислиш ли, че на мен не ми е интересно? — казал той, като се оглеждал тайнствено. — Защо според теб стоя тук? Чакам кога ще излезе!…“ В играта Ян залагал, естествено, на легендата за чужденеца. И бедният Бака забравил за бдителността си и „се хванал“. Наистина той не бил чувал легендата за чужденеца, но затова пък диверсантът бил за него жива реалност. „Кой ще излезе? Откъде ще излезе?“ — „Тс-с! — просъскал свирепо Ян. — Откъде да зная кой? Стоя и мисля какво да правя…“ Баката с мълниеносно движение хванал десантчика за дрехата на гърдите му, дръпнал го рязко към себе си и изръмжал: „Къде е?!“ Десантчикът му посочил мълчешком вратата на девети отсек…

По-късно той се кълнял, че изборът на вратата бил съвсем случаен, но било трудно да му се повярва. По-скоро той не взел под внимание неспокойния нрав на инженер-домакина и предполагал, че играта ще свърши сравнително безобидно. Представял си изхода в три варианта. Първият: Баката ще заподозре клопката и няма да се случи нищо интересно. Вторият: Баката ще позвъни на посочената врата и ще почнат много интересни разговори. Работата била там, че три от петте жени в състава на екипажа на нашия рейдер малко преди момента, за който става дума, били влезли в девети отсек и наблюдателният Ян, разбира се, ги забелязал. Деветият отсек представлява цял комплекс от специализирани кабинети — за масаж, хигиена, козметика… и така нататък. Естествено, всякакви маневри на механика пред забранената за мъжете врата биха изглеждали твърде пикантно. Най-изтънчен бил третият вариант: под някакъв предлог Ян предава „наблюдателния“ си пост в коридора на измамения механик, а на връщане великодушно разяснява на „часовия“, че нещо подобно се било случило на палубата на вакуум-створа.

Сценарият се разгърнал по втория вариант, но в много по-скандална форма, отколкото можел да предположи изобретателният десантчик. Баката погледнал мрачно вратата и казал: „Поварди ми го малко, аз ей сега…“ и със скоростта на вятъра се понесъл в акумулаторния отсек. Разбира се, там нямало никаква бележка, но счупеният екран бил налице и това било напълно достатъчно да извади от равновесие инженер-домакина…

Върнал се той като бушуващ ураган, видял съучастника си в „преследването“, че стои на поста си, и без да му мисли, се втурнал към злополучната врата. Други входове и изходи девети отсек нямал и възбуденият механик повярвал, че „диверсантът“ е в капан… Вратата била заключена, но, разбира се, не по причината, която Баката с помощта на хитрия Ян си въобразил. Никой не отговорил на звънците и ръмженето му: „Веднага отваряй!!!“ Само обективът на наблюдателното прозорче мигнал и увеличил яростта на механика. Влезли в употреба юмруците му, коридорът се изпълнил с непривичен за обитателите на рейдера грохот. Ян отстъпил със страх по-близо до атриума. Тъй като не знаел нищо за порядъчно дотегналия на Баката „диверсант“, той, естествено, бил озадачен от твърде решителния щурм на вратата. Грохотът започнал да привлича вниманието на всички, които били на битовата палуба (от съблекалнята надникнали с любопитство две загърнати в хавлии фигури) или бодърствували още горе (Ян видял някого да скача в атриума). Разбрал, най-сетне, че „изтънчената“ игра се превръща в глупав скандал, десантчикът вече се канел да спре механика, който атакувал в самозабрава забранения отсек, когато вратата за миг се отворила и механикът изчезнал… Ян замръзнал на мястото си. Фигурите в хавлиите си разменили неясни възгласи. Вратата отново се отворила за миг — и в коридора като от катапулт излетял шумно човек с огромен, нахлупен чак до раменете блестящ шлем на главата! Баката се блъснал в стената, свалил „шлема“ — каската за сушене на коса, и като разпръсквал парцали пяна (бил облян от главата до петите с някаква много ароматична пенеща се течност) и размахвал застрашително юмруци, пристъпил към десантчика. Зрелището било срамно, не ще и дума! Като допълнение отмъстителните жени успели да украсят физиономията на нещастния механик с червило. Ян, който вцепенен гледал приближаването на Баката едва ли щял да се измъкне лесно от възмездието, ако механикът не бил забелязал навреме капитана. Молчанов наблюдавал мълчаливо развоя на събитието, а зад гърба му били замръзнали в очакване плещестите фигури на двамата пилоти. Механикът изпуснал каската на земята. Последвала няма сцена, след която Молчанов рязко се обърнал кръгом и тръгнал към атриума…

Но аз, повтарям, нищо не знаех за това и като слушах в командната кабина резките думи на капитана, се мъчех да си представя истинската причина за скандалното произшествие. В едно бях сигурен: Баката беше честен, искрен човек и просто беше нелепо да бъде заподозрян в умишлено нарушение на общоприетите норми на морала и етиката. Изказах това свое убеждение на капитана и добавих, че ако си дадем труд да разберем мотивите на вчерашната „простъпка“ на механика, няма да открием в тях нищо осъдително, още по-малко злонамерено. Напротив, би трябвало да оценим безкомпромисността и мъжеството на човека, който е бил принуден да води неравна борба с един необикновено хитър и ловък противник.

— Добре, да кажем, че си позволя да се усъмня в съществуването на „диверсанта“ — възрази капитанът. — Но чисто служебните пропуски на инженер-домакина и вчерашната му клоунада са за мен напълно реални факти. И то толкова реални, че аз действително съм принуден да им дам оценка. Наистина обратна на тази, която предлагате вие.

— В такъв случай — казах — аз съм принуден да ви заявя: отговорността за вчерашния скандал, какъвто и да е бил той, лежи върху мен, тъй като именно аз съм инициаторът на това патрулиране всяка вечер из коридорите и битовите отсеци. Наистина днес сутринта ние с инженер-домакина бяхме решили да прекратим всякаква самодейност и да ви предадем получената информация. Не можах да ви убедя да вземете необходимите мерки… Жалко. Откровено казано, аз съм разочарован.

— Но и аз съм в недоумение — каза сериозно капитанът. — Не разбирам вашата настойчивост. Мога ли да забраня на Ранд Палмър да развлича приятелите си с приказки за някакъв чужденец?!

— Имам впечатлението, че говорим на различни езици… Когато споменах за необходимите мерки, аз имах предвид не толкова Ранд Палмър, колкото цялата обстановка. Да си представим за момент реалното присъствие на чужденеца. Имам такъв въпрос: какво ще стане с корабния пътник без билет, ако при спирането той по едни или други причини не успее да се възползува от средствата за противонатоварваща защита?

— Как е успял да се възползува от тях по време на старта?

— Но сега може да не успее. Възможно е нещо неочаквано да му попречи. Тогава какво ще стане?

— Успокойте се — каза безстрастно Молчанов. — Нищо подобно няма да се случи. На борда на рейдера няма никакви пътници без билети.

— Уверен ли сте стопроцентово в това?

Капитанът погледна часовника си. В очите му премина сянката на някаква мисъл, която се отрази върху лицето му като недоволство. И аз също погледнах часовника си. До следобедната почивка оставаха по-малко от десет минути. Исках да си вървя, но сега при всичкото си желание не можех да сторя това без разрешението на началството. Стой и чакай (дори да няма какво друго да чакаш, освен най-много обратен пропуск) — такъв е редът.

— В работна обстановка — капитанът заговори с доверителен тон, приближавайки се до масата — аз никога не използувам думата „уверен“. Предпочитам думата „убеден“. И вас ви съветвам същото. Това ще ни помогне да избегнем такива неудобства, които вие наричате „разговаряне на различни езици“. — Молчанов натисна с привично движение едно от копчетата за вътрешна връзка, сякаш поставяше заключителна точка на нашия разговор. — Вахта, приемай!

Оставаше ми да се запася с търпение и спокойствие.

В стъкления гъбовиден капак на масата се замяркаха сини пламъчета — сигналите на повикването за връзка. Погледнах машинално екрана на информатора на тилната страна на кабината, но нищо не видях. Капитанът гледаше някъде в „космическия“ разрез на страничната стена. Поправих се, погледнах и аз натам и замрях.

Да, беше великолепно! И не просто великолепно, а… как по-точно да го оценя? С една дума, връх на красотата, цели двайсет бала по скалата на естетическата категория висше съвършенство!…

Казват, че истинската красота най-напред я усещаш с гърба си — по него преминавали едни такива резонансни тръпки на съпричастност и възторг. Да, вярно е, почувствувах го с пълна сила… Спомних си една стара мисъл: „Няма нищо по-прекрасно от танцуващата жена, препускащия кон и чайния клипер с надути платна.“ Сега можех да добавя: няма нищо по-романтично от земната женска красота в океана на студения блясък на Вселената… Взирах се вцепенен в това без съмнение познато ми лице, познавах го и не можех да го позная там, сред звездите, и, да си призная, бях готов да декларирам възторжено: „Ръцете си, богиньо или земна дево, към теб протягам. Владетелко на безкрайното небе, ако си една от богините, то само с Артемида, великата Зевсова дъщеря, мога да сравня красотата на лицето ти… Не, сред земните хора нищо по-прекрасно моите очи до днес не са срещали; гледам те в захлас…“ О, да, забравил за всичко, аз стоях като истукан и съзерцавах омагьосан новопоявилата се нимфа на Млечния път. В нея имаше нещо много земно и едновременно с това екзотично-неземно, звездно-музикално, вселенско… Усмихнати кафяви очи, бисернорозови устни, плавни контури на тъмната коса. Скъпоценната капка на лъчистата звезда Капела великолепно хармонираше със сърповидния кичур на слепоочието…

Бисернорозовите устни израпортуваха бодро:

— Дежурният на административно-техническия сектор приема. Слушам ви, капитане.

Връщах се бавно от небето на грешната земя… в командната кабина.

— Таня, дайте, моля ви, на екрана на информатора пълната схема на дислокацията — разпореди се Молчанов. — Шестте колонки с цифровата сума.

— Един момент, капитане — отговори от съзвездието Колар Таня.

„На екрана на информатора, тъй… — помислих си. — Схемата значи ще е там, а красавицата Таня тук, на звездния широк екран.

Та той бил романтик, нашият капитан! Тц-тц, какъв изтънчен естет!… Да, през този рейс откритията се сипят отгоре ми едно след друго. Едни обичат да яздят върху бивните на слона-кораб, а други нямат нищо против да украсят работната си обстановка със «звездни момичета». И то как ефектно я украсяват! Даже лъчистата точка на Капелата е на мястото си — в центъра на красиво извития кичур коса около слепоочието. А Таня, разбира се, не знае. Ще бъде жалко, ако разбере. Ще изчезне естествената непринуденост — и сбогом тогава, очарование!“

— Готово, капитане! — доложи „звездното момиче“ — Давам ви пълна разшифровка в шестте секции…

— Свободна сте, Таня, благодаря. Край на връзката.

Владетелката на небето се стопи сред звездите.

Капитанът ме покани с жест да се приближа до екрана на информатора.