Сергей Павлов
Лунна дъга (5)

5. Детективска треска

Общо взето, рейсът на нашата Четвърта експедиция към Уран преминаваше в спокойна делова атмосфера. Екипажът на рейдера, както му бе редът, даваше редовно дежурства. Групата десантчици по настояване на Нортън отделяше по-голямата част от времето си за специални занятия и тренировки. Членовете на комисията — седем учени начело с Юхансен — на безкрайни заседания изработваха тактиката за изследване на оберонската загадка. При това всеки от тях отстояваше много тактично своята позиция и много доброжелателно и деликатно критикуваше позицията на опонента си… Аз, като медик на кораба, следях за самочувствието на екипажа, регламентирах усърдието на десантчиците, които се увличаха прекомерно много от „силово-натоварващите тренировки“, и ги удържах от намеренията им да си счупят главите, преди да сме пристигнали на Оберон. Какво още?… Ах, да, май трябва да спомена и за моето лингвистично увлечение: по време на рейса усвоявах прилежно хето-лувийския клон на мъртвите езици. Бях за пръв път (както впрочем и мнозина тук) на борда на „Лунна дъга“ и невинното увлечение ми помагаше да запълвам свободното си време.

Всичко беше нормално, здравето на екипажа — отлично, езиковите крепости ми се предаваха една след друга, целта на експедицията — системата на Уран — се виждаше вече дори на средните екрани на салонния информатор. Когато веднъж видях в стройната редица на средните екрани една не особено привлекателна тъмна дупка аз, да си призная, не й придадох голямо значение… Е, може би изпитах за момент лека досада от тази нечия небрежност или невнимание.

След една седмица изпитах чувство на известно недоумение при вида на счупения дисплей, който предишния ден бях използувал да копирам текста на един лидийски манускрипт от времето на династията на Хераклидите…

Наложи ми се да извикам за ремонтирането му инженер-домакина — редът си е ред. Инженер-домакинът, изпълняващ длъжностите и на суперкарго и механик на хангарното, палубното и всякакви други видове вакуум-оборудване на кораба ни, хвърли без особен интерес поглед върху обезобразения екран на дисплея, но затова пък мен ме изгледа така внимателно, че аз дори се изплаших… Спомням си — в този момент помислих неволно, че прякорът Баката не са му го лепнали току-тъй. Главата му беше тежка, избръсната до блясък, с голяма квадратна брада и сплескан нос… Побързах да уверя механика, че нямам никакво отношение към повредите на дисплея и салонния информатор. Баката с обръснатата глава мълчаливо монтира нов екран и си отиде. Въздъхнах с облекчение и продължих езиковите си упражнения — през този ден впрочем без успех.

Хето-лувийският клон, на който се бях настанил така удобно, бе окончателно отсечен от едно ново произшествие. Веднъж бях отишъл в кухненския отсек да напълня термоса си с кафе и чух ядосано мърморене, а след това видях обръснатата глава на Баката, който сменяше екрана на системата за аварийно оповестяване. Брадата му бе украсена с анкерпласт.

— Какво има, третият ли е вече? — полюбопитствувах предпазливо, в този момент повече заинтересуван от анкерпласта, отколкото от екрана.

Баката се обърна към мен и аз едва не изпуснах термоса. Механикът ме гледаше с едно око. С дясното. Лявото просто не се виждаше на фона на ярковиолетова синина. Отдавна не бях виждал такава великолепна синина и аз, разчувствуван до сълзи, реших твърдо да организирам царски прием на първия си пациент.

— Третият!!! — изръмжа Баката и продължи работата си. — Да не искаш да е единайсетият? — И като смесваше думите си с бисерчета рисковани междуметия, изрази мнение, че резервните екрани нямало да ни стигнат за обратния рейс. — Нека тогава зяпат през илюминаторите! — просъска отмъстително и добави със заплаха: — Само да го хвана — ще му откъсна главата!

Веднага заподозрях тясна връзка между последната реплика и ляволицевата му украса. Казах, че напълно споделям справедливото му негодувание, и му зададох няколко насочващи въпроса. Баката не ми отговори нищо.

Естествено заведох пострадавшия в кабинета си и с помощта на медицинската козметика приведох живописната му физиономия в съответствие със съвременните представи за благообразието на човешкото лице. Баката повъртя главата си пред огледалото и остана доволен. Можеше вече да започна сериозен разговор. Извадих един „свещен“ съд с ярък етикет и сякаш това беше нещо съвсем обикновено в космическата практика, го поставих смело на масата. Доволният израз на Баката се смени с напълно понятно объркване.

— Как сте с апетита? — попитах го лицемерно.

— Остави се, по-лошо не може да бъде — отговори Баката, като разглеждаше етикета от разстояние. — Развалиха ми апетита… О, „Сибирска кедрова“! Рядко нещо в космическия порцион.

Зрението му поне бе наред.

— Това е лекарство — казах. — Седнете. Като лекар ви разрешавам умерена доза. За възстановяване на апетита. А най-вече — за нервно разтоварване, от което, както виждам, днес имате нужда.

— За нашата грижлива майка — медицината! — Баката гаврътна чашката, поклати глава и издиша шумно: — Лют е, ще ви кажа, сиропът!… А колкото до нервното разтоварване, прав сте… Имам нужда. Особено днес. Измъкна се гадът!

— Как така се измъкна?

— Ами така. Прасна ме отдолу по челюстта и се изпари.

— Кой беше?

— Де да знаех!… Беше тъмно, не можах да видя.

— Къде стана?

— Ами там, в кухненския отсек.

— Да е тъмно в кухненския отсек? Странно нещо…

— Какво странно има? Беше изключил осветлението, мръсникът, и счупи екрана. Само розовите цифри на часовника му можах да видя.

Разговорът придоби доверителен оттенък и Баката ми разказа подробности от нощните си похождения.

— Тръгнах, преди да си легна, на нощна проверка. Проверих жилищния сектор — всичко беше наред. Поразходих се в сектора за почивка — никого не срещнах. Дори в прожекционната зала на филмохранилището беше пусто. Рейдът е сериозен, на хората не им е до веселби…

„Прав е — помислих си. — Не бива да искаме добро настроение от хора, на които им предстои да работят на Оберон“…

— Та така — продължи той — стигнах до трамплина на шахтата с понижена гравитация и не знаех да се спускам ли в нея или не. Беше късно — около полунощ и, откровено казано, не ми се искаше да обхождам битовите отсеци. Пък и не съм много запален да скачам по тия гравитационни „възглавници“ — също като в цирка, честна дума. Може вече да съм остарял?… Свикнал съм, знаете ли, с нормалните ескалатори на старите кораби… Но си имам такова правило от детинство: ако много не ми се иска да направя нещо, значи трябва да се стегна и да го направя. А пък детството ми мина край долната част на река Дунав…

Той се замисли и дълго мълча. Сигурно си спомняше своето долнодунавско детство…

— Та за какво говорех?

— Скочили сте в шахтата. По всяка вероятност на мостика на битовия етаж.

— Да, от възглавницата отлетях на мостика на трета палуба и тръгнах да обхождам битовите отсеци. Тук също беше безлюдно… Само в банята открих три момчета, които бяха вече изкарали вечерното си дежурство. Седяха си миличките както ги майка родила — чисто голи и играеха задълбочено тристранен шах на една дъска. Беше се образувала интересна позиция, постоях малко, погледах. После тръгнах бавно по-нататък по коридора. Навсякъде беше тихо, абсолютен ред. Вървях и проклинах неспокойния си характер: нормалните хора отдавна спяха, а аз бродех из кораба като караконджо… Току-що бях отминал кухненския отсек, и изведнъж чух ясно: нещо се пръсна със звън и се посипа по пода!… Сърцето ми спря да бие. В единайсети отсек е, помислих си, другаде не може да бъде!… И видях: вратата на отсека се отмести леко встрани и пак се затвори — изглежда, забеляза ме мръсникът! Ах, помислих си, дано опустееш, дано!… Кръвта нахлу в главата ми, страшно се ядосах и се втурнах към вратата. Страхувах се, че ще мине през люка в хладилното помещение, а оттам — в складовете и иди го търси… Само че той, изглежда, не знаеше пътя за склада и просто стоеше до вратата и се притискаше о стената. Хвърлих се към него в тъмнината, но той ми препречи пътя с крак и успя да затвори вратата. Направи го, значи, да не го издаде силуетът му. Строполих се на пода, скочих веднага и докато той обмисляше какво да предприеме, се опитах да напипам панела за осветлението. И какво мислите? Хвана ме отзад за яката, и то така ловко, сякаш ме виждаше! А беше една тъмнина — в окото ти да бръкнат, няма да видиш!… Вкопчихме се в здрава прегръдка. Нахвърлих се отгоре му като мечка. Падна ли ми, мисля си, хубавецо!… Ама той, дяволът, бил силен и гъвкав като леопард, освободи се от мен и пак ме хвана за яката — и кой знае защо, ме заблъска към вратата. Аз чак се стъписах — защо се счепкахме? Та на мен само това ми трябваше — да го измъкна на светло в коридора! Разбрах после хитростта на тоя юначага, но беше вече късно. Всичко беше разчел точно: видял на часовника над вратата, че е полунощ, нула-нула часът, и че сега из целия кораб освен на жилищната палуба и в коридорите ще изключат полето на изкуственото притегляне. Накъсо казано, такъв беше номерът: преброи, мръсникът, първите пет сигнала, а на последния, шестия, като ме прасна по челюстта!… Да се благодаря, че точно в нула-нула часа изключиха притеглянето, иначе щях да си пръсна главата. И докато се преобръщах бавно във въздуха, той отвори спокойно вратата и изчезна. Дори силуета му не видях. Пък и да бях го видял, едва ли щях да го позная: в коридорите на средната палуба след полунощ също изключват осветлението и само по пътеките свети синя светлина… Дойдох на себе си, помятах се в състоянието на безтегловност, измъкнах се криво-ляво в коридора. Изправих се на крака, но къде да го гоня — нямах представа… — Баката въздъхна тежко, намръщи се и почеса лявата си вежда.

— Не си пипайте веждата! — предупредих го веднага. — Ще търпите! До довечера ще зарасне. Хубаво ви е цапардосал окото!

— Не, синината я получих след това… Помотах се насам-натам по коридора и си спомних за трите момчета от банята. Помислих си, че може да са забелязали някого. Втурнах се при тях, но в бързината забравих, че и в банята сега има безтегловност!… А пък те си седяха все така, по-точно висяха голи край шахматната дъска под лампата на тавана и мислеха съсредоточено. Хавлиените им кърпи плаваха из помещението като килимчета-самолети, а кръглият резервоар с гореща вода се поклащаше до тавана, изпускайки пара… И ето какво стана: скочих от пътечката на съблекалнята в безтегловността и полетях като снаряд по инерция с пълна сила към голата компания. На всичкото отгоре в главата ми се оплете някаква хавлия. Компанията, разбира се, се преобърна с краката нагоре — викове, ругатни, суматоха! И като допълнение — цялата ни група се натъкна на проклетия резервоар, поизпарихме се малко, а някой в бъркотията така ме цапна по окото с петата си, че дъхът ми спря… Мятам се под мократа хавлия, водата влиза в устата ми — за малко да се задавя, викам-бълбукам: „Помощ!…“ Момчетата ме разповиват и се смеят: получихме, казват, бърза препоръчана пратка без обратен адрес. Интересно какво ли има вътре? Като ме видяха, ахнаха: „Братлета, та това било Баката! Откъде долетя при нас, юначе?!“ — „Тс-с — казвам, — дяволи! Идвам при вас по работа…“ — „Виждаме — казват, — че сте по работа, но не смеем да гадаем по каква!“ И започна една комедия — едва не се пръснаха от смях. „Бил ли е тук някой освен вас?“ — „Беше — отговарят. — Малко преди безтегловността. Постоя, погледа ни и си отиде. Не обърнахме внимание кой беше. Защо, какво има?“ — „Нищо — казвам, — нищо. Никой друг, значи, не сте видели?“ Вдигнаха голите си рамене и тъй се разделихме…

Баката понечи да си почеше веждата, но си спомни за забраната ми и се почеса зад ухото.

— Интересна история — казах. — Убеден ли сте, че и единадесетте екрана лежат на съвестта на този… хм… мръсник?

— Десет — отвърна Баката. — Единият екран от кабината за управление лежи на съвестта на първия пилот Мъф Аган, което е записано във вахтения дневник. Но това, разбира се, не влиза в сметката.

— А вие проверихте ли?…

— Да — разбра Баката от половин дума. — Вчера Аган пое дежурството в двайсет и три нула-нула. Освен това е по-нисък от онзи… И не е така силен на вид.

— Слушайте, Феликс (това беше истинското име на механика), отдавна ли участвувате в далечни рейсове?

— Деветнайсет години. Вярно, за Уран летя за пръв път. Най-често съм ходил на Юпитер.

— Опитът ви е солиден! И по колко екрана обикновено…

— Различно — изпревари ме пак Баката. — Зависи какъв е рейдът. Понякога са много, понякога — малко. Но работата не е в това. Развалят екраните без умисъл — малко ли неща могат да се случат, но никой не се крие. Аган например не скри. А този злодей… Ненормален ли е, кой го знае?

— Не, Феликс, той е изключение.

— Значи с умисъл? Гангстер значи? Бандит?

— Мда… загадъчно… Докладвахте ли на началника на рейда?

— След осмия екран не издържах и отидох при кепа. Тъкмо си пиеше утринния чай. Аз му говоря за екраните, а той — за шести трюм. „Защо — казва — вакуум-гифите не действуват както трябва? Откъде е дошъл ледът на пандуса? Защо не е прибран кабелът там…“ С една дума, добре си поговорихме…

— Ясно. А защо не докладвахте на началника на рейда?

— Той не ми е пряк началник.

— Да… Е, Феликс, ако наистина не се лъжете и ако на кораба ни действително се е „завъдил“… хм… „екранен диверсант“, малка е надеждата, че той ще спре дотук. Хайде да го наблюдаваме заедно и да се опитаме да изясним нещата. Аз от своя страна ви обещавам пълно съдействие. В случай на нови ексцесии поемам преговорите с началника на рейда.

— Бива — одобри Баката и ние скрепихме нашия договор с братско ръкостискане.

Не знаех, че от този момент се обричах на продължително боледуване, известно под името „детективска треска“. Животът ми се превърна в кошмар, а кабинетът ми — в конспиративна квартира. Загубих изцяло интерес към древните манускрипти, но с огромно пристрастие започнах да вниквам в подробностите от бита в съвременния рейдер. Загадката на „екранните диверсии“ не ми даваше покой ни денем, ни нощем. Усвоих играта на тристранен шах и маса спортни уреди за трениране на десантчиците, с което заслужих трайната благосклонност на последните и солидния прякор Чука. Научих се да играя на „магаре“, да се отбранявам без оръжие, да се хващам на бас и… на много други неща, за които по-рано имах слаба представа, но без които практически беше невъзможно да стана „тяхно момче“. Това беше хубава школа, но ми се струваше, че не бе достатъчна. Не жалех сили да повиша равнището на техническите си познания: изучавах принципа на работа на екранните устройства и схемата на разположението им в помещенията и отсеците. С Баката се стараехме да държим под контрол максимален брой участъци, потенциално „удобни“ според нас за „диверсанта“. Понякога късно вечер аз по собствена инициатива давах „патрулна служба“ — бродех из коридорите като лунатик, проверявах отсеците, заговарях всеки срещнат и се опитвах на базата на чистата психология да проникна в „истинската“ същност на намеренията му. За щастие късните срещи бяха много редки и аз най-често се виждах с втория лунатик-детектив. По конспиративни съображения ние бързахме да се разминем мълчаливо, без да си позволяваме нито един излишен жест…

Затова пък при мен в кабинета ми можехме да говорим колкото си искаме. И макар разговорът по същината на нашето общо дело да бе ограничен практически с въпроса: „Какво ново?“ и с лаконичния отговор: „Засега нищо“, беседите ми с механика (по-точно неговите беседи с мен) с всеки изминат ден ставаха все по-продължителни. За мое най-голямо учудване Баката се оказа много словоохотлив човек. Разказа ми цялата си биография, като започна от ранните детски години, и с такова откровено чистосърдечие ми повери ролята на арбитър на не особено сложните му преживявания, че аз не можах да му се възпротивя — санът на медик не ми позволяваше да го сторя, затова пък чух толкова много интересни истории, басни, притчи и легенди с явно „космически произход“. Тоест неочаквано за самия себе си аз открих нова разновидност на устното творчество, за което веднага осведомих специалистите-филолози в статията си „Интернационалният фолклор на Космическото пространство“. Но това е между другото… Що се отнася до главния резултат от „конспиративните ни беседи“, то няма с какво особено да се похваля. Наистина ние с Баката установихме достатъчно точно следното. Първо: най-удобното време за чупене на екраните бе късно вечерта, около двайсет и три часа на условното корабно денонощие и до полунощ. След полунощ вече можехме да не се безпокоим за целостта на екраните: Баката бе забелязал, че капките оптическа течност, която изтичаше от скъсаните светопроводи на счупените екрани, не се пръскаха надалеч: значи екраните се унищожаваха в състоянието на безтегловност. Второ: „диверсантът“ правеше впечатление на акуратен човек — след „диверсионния акт“ той никога не забравяше да отвори амбразурата на санитарния шлюз и да пусне „плъха“ (така наричахме малогабаритния автомат-чистач, запрограмиран да поддържа чистотата в неголеми помещения. Тази грижа на „злодея“ за чистотата ми изглеждаше неестествена. И трето: струваше ми се, че в схватката с механика „злодеят“ бе проявил не съвсем понятна деликатност… Помолих Баката да си спомни всички подробности от борбата му с неизвестния, след това затворих вратата и двамата, вчепкали се един с друг посред кабинета, много щателно, крачка по крачка, епизод по епизод възпроизведохме „контурите“ на сражението. Подозренията ми се потвърдиха. В схватката си с механика неизвестният не бе използувал нито една поне малко опасна и болезнена хватка, с изключение на финалния удар по челюстта. Мечата сила на Баката той бе неутрализирал умело и, бих казал дори, елегантно. След като получих представа за цялата сложност на необходимите хватки и за скоростта на съответната реакция, аз осъзнах напълно какво бе имал предвид Баката, признавайки способността на противника си да се ориентира в тъмнината — „сякаш виждаше!“ Наистина каква свръхточна маневреност трябва да притежава човек, за да може така уверено — в тъмнината! — да „води“ за яката полуделия от ярост механик, да го държи на разстояние от себе си, от време на време да „гаси“ или парира отчаяните му опити да се освободи, без да му причинява при това никакво нараняване!… Нали главната задача на „диверсанта“ — запазването на инкогнитото — би трябвало по простата логика на нещата да го подтикне към бързи и твърде радикални мерки под безцеремонния девиз: „Спасявай се на всяка цена!“ Възползувайки се от тъмнината и предимствата си в скоростта, той би могъл спокойно да се справи с Баката… е, да кажем, с една от варварските хватки на карате — много бързо и много сигурно. Обаче той се бавел: поглеждал често часовника си и чакал безтегловността. Ударил го едва при шестия сигнал и по този начин постигнал двоен резултат: избавил нещастника от излишни травми, а себе си от разярения преследвач, и докато онзи се мятал в меките, но здрави обятия на безтегловността, изчезнал. Да, Баката се бе отървал леко. Защо? Тук имаше над какво да се помисли… Или неизвестният бе проявил странна за един диверсант хуманност, или в рискованата за него ситуация (ако се има предвид физическата сила на Баката) бе действувал с удивително хладнокръвие, без да забравя нито за секунда обстоятелството, че „измаменият Бака“ и „осакатеният механик“ съвсем не са едно и също. Различна ще е, така да се каже, вероятността от разгласа… Но въпреки всичко аз почувствувах, че имаме работа с необикновена личност. В този смисъл кръгът на преследването ни донякъде се стесни. Наистина съвсем малко, защото от шейсет и деветте души на борда на рейда поне една дузина можеха да се вместят в рамките на моите задочни впечатления от тайнствения непознат… Ето в главни линии каква беше ползата от нашите „конспиративни срещи“.

След сблъсъка с механика „диверсантът“ се умълча за известно време. Ние с Баката носехме упорито „патрулната служба“, слухтяхме, наблюдавахме. Не мина без куриози. Веднъж Баката, както си вървял покрай злополучната кухня, чул „характерния“ шум и без много да му мисли, се хвърлил на гърба на намиращия се там човек. Механикът ми разказваше за случая без някои подробности, но червенината и подутината на лявото му ухо допълваха убедително онова, което бе премълчал.

— Втурвам се, значи, там, а той лази на четири крака и бърза да се скрие зад миячната машина… Моментално го сграбчих и притиснах гърдите му до пода. Е… чукна си малко челото в пода. Като ме видя, започна да ме псува. Направо побесня момчето, честна дума!… Преместих погледа си към екрана и омекнах. Да бях погледнал веднага! Екранът беше цял и си работеше нормално. А шумът, който бях чул, бил… общо взето, от съвсем друг произход: този момък — Боря Морковкин от групата на мотористите бързал за дежурство и в бързината пръснал по пода чаените лъжички. „Извинявай — казах му, — Боря, стана грешка…“

Баката разпери огорчено ръце. Не ми оставаше друго, освен да се усмихна, но се постарах той да не забележи.

Да си кажа правото, не трябваше да се усмихвам. След два дена бях наказан за това на горната палуба на рейдера. Наложи ми се да отида за нещо в кабинета по органична химия… Впрочем ще започна по ред.

Горната палуба бе най-слабото място на общата ни хипотеза за гангстера-диверсант. Та нали именно там бяха съсредоточени контролно-координационните системи на кораба, отделите на научноизследователския профил, секторите за връзка и информация, а също и почти цялата организационна техника с административно предназначение. Защо тогава от десетте диверсии две бяха станали на жилищната палуба, останалите — на битовата, и нито една на горната?… Унищожаване на екраните във важните възли на кораба — такава задача за гангстера-диверсант би имала известен практически смисъл. Но защо му е да унищожава екраните в битовите помещения, салоните за отдих, библиотеките?! Във всичко това имаше нещо крайно странно и загадъчно.

И така, трябваше да отида за нещо на горната палуба след работно време. Стоях до шахтата за понижена гравитация… Какво? Не ви е съвсем ясно ли? Добре, ще обяснявам по ред. Широките вертикални шахти — или, както у нас ги наричат, атриуми — в съвременните рейдери служат за междупалубна връзка вместо асансьори и ескалатори. Между другото връзката е много удобна и бърза: скачаш надолу и това е цялата „транспортировка“. Изкуственото притегляне в атриумите е едва на половината на нормалното, а на различните равнища автоматично се включва въздушен поток и всичко това се нарича „гравитационна възглавница“. За скокове от долу на горе се използуват въздушни катапултове. Разбира се, трябва да знаеш от кое стъпало на трамплина и в каква посока ще скачаш, но това не е трудно да се усвои: малко тренировка и започваш да скачаш от палуба на палуба като истинско кенгуру. За разлика от Баката аз нямам нищо против подобни начини на придвижване и не изпитвам носталгия по асансьорите и движещите се тротоари.

С една дума, скочих на горната палуба и тръгнах по безлюдния коридор. След работно време тук трудно можеш да срещнеш някого: на цялата палуба има само четирима дежурни, от които две жени (в кабината за далекосъобщителна връзка и в информационната зала). Екрани — колкото си искаш. Идеални условия за един диверсант. И кой знае защо, тук не беше имало нито една диверсия. Впрочем на най-долната палуба положението беше същото…

Изравних се с открехната врата на координационно-интеграторната зала и надникнах през пролуката. Дълги редици етажерки с уреди, еднообразни сребристи панели, изпъстрени с матовобели ромбове, и дълги, непривични за окото лимоненожълти екрани с върволици плаващи в тях червенокафяви и отровнозелени параболи… До малкия пулт, чиято форма на пчелна пита странно наподобяваше архитектурен макет на някакъв крайморски хотел, дежуреше инженер-координаторът Клим Рукосуев. Седеше полуизвърнат към пулта, изтегнат удобно в креслото крак връз крак, с някаква оръфана книга в ръце и се смееше беззвучно — раменете му потрепваха.

Обичах да се отбивам в тази зала, но за съжаление Клим не търпеше странични хора. Обичах да гледам дългите екрани: синджирчетата плаващи параболи създаваха илюзията, че корабът се носи в лимоненожълтото пространство, а покрай него лети безкрайно ято прелетни птици. Понякога прозвучаваха мелодични сигнали, екраните се набраздяваха от стремително тичащи синусоиди, по панелите преминаваше вълна от светлинни припламвания, съпроводена от приглушен звън, нещо щракаше и тракаше… „Ясна ми е — казах веднъж на Клим, мъчейки се да завържа разговор — ролята на много системи на кораба. Да кажем, командната кабина и кабината за управление са своего рода мозъкът, реакторът — сърцето… и така нататък. Ами какви функции изпълнява вашето стопанство?“ — „Функциите на малкия мозък — отговори разсеяно Клим. — Или, да кажем, на хипоталамуса. А пък функциите на червата на нашия рейдер изпълняват…“ Той явно беше в лошо настроение и аз побързах да се сбогувам.

Днес настроението му, по всичко личеше, имаше друга окраска, но въпреки това аз не се осмелих да се обадя на координатора — притворих тихо вратата и продължих по-нататък.

Иронията на Рукосуев, разбира се, не бе много уместна, обаче сравнението с хипоталамуса ми се струваше основателно. Доколкото хипоталамусът е една от най-важните части на главния мозък и доколкото именно тази част отговаря за приспособяването на отделните функции към цялостната дейност на организма, смисълът на работата на координаторите вече не бе загадка за мен. Оставаше другата загадка: защо такова изобилие от екрани още не е съблазнило „диверсанта“ да обърне внимание на горната палуба…

Както съм размишлявал, без да забележа, съм отминал нужния ми кабинет. Озовах се в един уютен салон, където обикновено командният състав на кораба правеше своите съвещания. Вътре нямаше никого. Креслата, масите, писалищата бяха затрупани с купчини документи. По средата на масата в обкръжението на бутилки от разхладителни напитки се кипреше блестяща фруктиера за плодове, пълна догоре с изпомачкани салфетки. На разноцветните екрани се виждаха схеми, графики, математически изчисления, примесени с купища формули и обяснителни думи. Съдейки по количеството на въпросителните и възклицателните знаци, тук някой бе убеждавал старателно някого в нещо, но последният отчаяно не се бе съгласявал с това нещо. Доколкото разбрах, касаеше се за асиметрията на гравитационното поле на Оберон.

Съвещанията на командния състав на кораба са твърде рядко събитие и затова стопанин на салона практически беше комисията на Юхансен. Тук беше нейната щаб-квартира, където ден след ден вече трети месец продължаваха безконечни дебати. Работният ден на комисията бе разграфен по часове и минути. Строг регламент, прекъсване за почивка, сън и храна. Дисциплинираността на учените ме изумяваше. Тези здрави, силни момчета охотно спортуваха и с удивителна прилежност изпълняваха всичките ми предписания. Не помня случай някой от тях да не дойде на лечебно-профилактична процедура или да поеме на обед по-голямо количество калории храна, отколкото му беше препоръчано. Не можех да се отърся от подозрението си, че също така педантично те „приемаха“ и необходимото им количество „калории изкуство“ по време, или по-точно казано, „в процеса“ на вечерния отдих. Винаги спокоен и дълбок сън, весело настроение, дозирано енергична общителност. Те по-скоро ми приличаха на спортисти, изцяло загрижени за състоянието на тялото си пред отговорни състезания. Знаейки в детайли еднообразно строгия график на деня им, не можех да разбера само едно: кога мислеха? Нима успяваха да произвеждат и излагат мозъчната си продукция в рамките на салонните дискусии?

Във всеки случай резултатът от дневната им работа бе налице, а комисията вероятно вечеряше чинно в пълен състав в каюткомпанията на жилищната палуба. Да й е сладко!… Гледах екраните и си мислех, че на истинския гангстер-диверсант, ако такъв имаше на борда, нищо не би му коствало да развали апетита на целия колектив. Та дори с помощта само на тази тежка фруктиера. И в този момент с особена яснота разбрах, че това, с което се бяхме сблъскали двамата с Баката… С една дума, че това не са никакви диверсии.

Отпуснах се в най-близкото кресло, взех машинално чиста чаша и си налях минерална вода. Денонощно си блъсках главата да измисля най-различни причини, поради които нормален член на нашия екипаж — не гангстер, не диверсант — би могъл по някакъв повод да направи на сол един екран. Да го счупи, да го пръсне, ликвидира, унищожи… Балансирах смело по ръба на допустимото и абсолютно абсурдното и прехвърлях догадка след догадка, като правоверен мюсюлманин прехвърлях броеницата си, но нито една от тях не ми се стори достатъчно логична. Докато мисълта ми не излизаше извън рамките на въпроса „Кой е?“, всичко беше тайнствено и интересно, догадките се нижеха една след друга. Но нито една от тях не можеше да издържи сблъсъка с монолитния въпрос: „Защо? С каква цел?“

Допих минералната вода, спомних си какво ме бе довело на горната палуба и напуснах салона.

Влязох в кабинета по органична химия, разкодирах сейфа и си подбрах нужните реактиви. Тук всичко светеше с ослепителна белота и студен остър блясък. Изпитах неприятно усещане: като че ли по погрешка бях влязъл в празна операционна зала… На излизане се обърнах по навик назад — всичко ли е както трябва? — и забелязах, че квадратният капак на основното хранилище за реактиви е отместен малко встрани. За да го затворя, трябваше да пресека кабинета почти по диагонал и се озовах до вътрешната врата, която водеше в съседното помещение — лабораторията по физикохимия. Бях вече докоснал студената дръжка на капака на хранилището, когато неочаквано до ушите ми достигна неясен шум — стори ми се, че някой в лабораторията извика и нещо се счупи. Замрях. Оставих капака, изправих се и погледнах вратата. Сякаш се надявах да проникна с поглед през металния лист, покрит с бял емайл. Пулсът ми сигурно се бе рязко учестил — чувах ударите на собственото си сърце. Мисълта ми работеше с трескава бързина, но не знаех какво трябва да направя. В ръцете си нямах нищо друго освен фармацевтичния пакет. Сложих го машинално на масата, изключих и осветлението и в пълния мрак се върнах до вратата. Напипах продълговатата дръжка и я дръпнах предпазливо встрани…