Сергей Павлов
Лунна дъга (15)

6. Старата кариера

Розовият електромобил се мярна през дълбоката цепнатина в скалата. Нортън изтича нагоре по склона и скочи зад волана. Хвана Голиат за нашийника, запрати го на пода, издърпа рязко спирачката, засили колата и я насочи към купчината руда. Миг на конвулсивно излитане, наклоняване във въздуха, силен удар и грохот в момента на приземяването — той едва почувствува всичко това. Електромобилът навлезе в прозрачната синева на клисурата. Следваше остър завой наляво преди пропастта — спирачка, отчаяно скърцане на колелата. Колата така се удари в ъгъла на бетонираната платформа, че страничната й стена се проби с трясък. Всичко това мина машинално покрай съзнанието му — само да издържат колелата и моторът.

Пътят беше отвратителен, но все пак беше път. Пестеливо, хладнокръвно той водеше с него двубой за скоростта. Струваше му се, че не вижда нищо друго освен стремителното проблясване на светлинните миражи от фаровете на отминалия напред електромобил, макар че виждаше и чувствуваше много неща: всяка яма, летящите под колелата стръмнини и завои, грамадните скали, дълбокия и страшно близък вече разрез на клисурата — входа в каньона. Разстоянието между електромобилите намаляваше по-бавно, отколкото той очакваше, и това започваше да му изглежда подозрително. Нортън разбираше, че момчето не бе успяло да изключи блока „за безопасно каране“ (без помощта на автомата осемгодишният смелчак отдавна да бе полетял на дъното на клисурата), но, от друга страна, блокът не би му позволил да развие такава скорост при такива пътни условия — биха задействували спирачките. Пък и самото момче би ги натиснало, не беше глупаво: нали виждаше, че пътят се спуска надолу и че електромобилът е „навъртял“ вече опасна скорост. Изглежда, просто нямаше какво да се натиска… Нортън си представи трескаво вкопчилото се в кормилото изплашено до смърт дете…

Скалите внезапно се отдръпнаха и каньонът се показа. Пътят зави право надолу и Нортън впи поглед в розовия електромобил, който летеше стремително към подножието на склона. Ник караше прав. Видя как се тресат от бързото движение раменете му, тъмнокосата глава и слабичките лакти; въздушните завихряния дърпаха краищата на синята му ризка. Стиснал зъби, Нортън препускаше надолу в пълно отчаяние. Той беше безсилен да предприеме каквото и да било: розовият електромобил с преднина стотина метра вече излизаше на Устната — плосък нос, издаден в пространството на каньона като обърната навън устна на някой великан, потопил каменната си брада в езерото. Подозрението за спирачките излезе истина. Колата се носеше по Устната, криволичейки по правия път: момчето знаеше, че трябва да спре (това място служеше за паркинг на колите и по-нататък се ходеше пеша), но караше напред — не можеше да реши какво да прави със засилената кола. Наистина — какво? Поне да беше се сетило да изключи мотора!… Нортън караше с пределна скорост, печелеше метри, буквално физически изпитваше страха и безпомощността на детето. Отдясно имаше равна площадка и пропаст към водата. Отляво — също площадка, но обкръжена от скали и като допълнение — ями, камари от големи камъни и дори захвърлена от някого къщичка-ремарке със счупен прозорец. А отпред, там, където свършваше Устната, огромно фосфоресциращо табло предупреждаваше: „Няма път. Много опасно!“ и червено-белите тръби на една бариера препречваха пътя към Старата кариера. Дявол да го вземе, по-рано тук нямаше никаква бариера!…

— Скачай във водата, момченце, във водата!!! — закрещя Нортън, като осъзна най-после, че това е единственият, макар и съвсем малък шанс. — Надясно кормилото!

Момчето се оглеждаше панически настрани и се носеше към бариерата, сякаш имаше намерение да я вземе на таран. Нортън натисна звуковия сигнал, но чу отвратително хриптене. Удари го с юмрук — напразно, сигналът не работеше. Но каква полза от него — бариерата беше вече на няколко метра! Остро чувство за вина го преряза като с бръснач; Нортън се сви, вцепенен зад кормилото, и беше готов да замижи — не можеше да гледа всичко това!…

Неочаквано розовият електромобил залитна наляво — Нортън разтвори широко очи: Ник беше увиснал опасно на кормилото. С някакъв немислим вираж електромобилът заобиколи раираните тръби (от силата на инерцията Ник се строполи на пода), наклони се почти на една страна, плъзна се по стената на пешеходния проход и като завърши зигзага с остър завой, с грохот излетя на пътя. Гмурна се по наклона и изчезна. „Ето това е логика!“… — успя да помисли; като се опомни, Нортън, намали скоростта и в последния момент повтори маневрата на автомата. Последва луд, рязък тласък и пращене на разкъсваната броня.

Като излезе на наклона, Нортън оцени мълниеносно обстановката. Заобикаляйки скалата, пътят вървеше по края на съвършено отвесната пропаст и в тази част беше широк — два тежки камиона можеха да се разминат свободно. Но таблото не лъжеше — преди половин година едно срутване буквално бе отрязало издатината на пътя. Беше останал наистина един тесен корниз, който все пак даваше възможност на туристите да минават над пропастта зад завоя. Да минават! Момченцето се носеше натам с колата… Ето го, пак изпълзяваше бавно до кормилото — изглежда, е било само леко зашеметено. Ех, луда глава! С бързината на автомат Нортън сортираше в главата си детайлите на ситуацията. Превъзхождаше два пъти по скорост Ник, но това бе малко. Бронята на колата трепереше — дребна работа. Нещо удряше по дъното на височината на шасито — опасно бе, обаче колата се подчиняваше на кормилото — и той й бе много благодарен. Вървеше по петите на момчето — щеше да успее да го догони, но да го изпревари…

Нортън се отмести силно назад от кормилото, изби с крак предното стъкло и се прицели в задните фарове на розовия електромобил. Пет метра, четири, три и половина… Сега! Покатери се на капака, наклони се по посока на въздушния поток и скочи напред. Когато падаше в каросерията зад гърба на Ник, видя насреща отрязания път. Ник също го видя, пусна кормилото и се замята; Нортън го хвана за ризата с едната си ръка, а с другата врътна кормилото надясно. Задната кола с дрънчене опря в предната, последва тласък — Нортън едва се удържа на краката си и в същия момент почувствува разтворилата се под колелата пропаст. Чу се сподавеният вик на детето…

Бавно (както му се стори на Нортън), увеличавайки постепенно наклона си, колата започна да пада в пропастта. Той определи хладнокръвно посоката и изхвърли със сила Ник от каросерията — колкото се можеше по-далеч от брега, а след миг скочи и сам. Със заучено движение на краката (както в условията на безтегловност) Нортън се преобърна надолу с главата, улови погледа на Ник и му извика:

— Свий се!…

Телцето на момчето, което летеше във въздуха като „рак“, се сви неуверено и Нортън видя отражението му в лъскавочерната вода.

Чу се грохотът от тежкия плясък на рухналите електромобили. Надигналата се (като при подводен взрив) вълна посрещна Нортън с шибащ удар, потопи го и го завъртя. Кръжейки в кипящия котел на побелялата като млечна пяна вода, той се мъчеше да си представи как е финиширал Ник. Изплува на повърхността и се огледа. Отново се гмурна. Спусна се още по-надолу през бързо изчезващия слой мехурчета и най-после забеляза синьото петно…

Изплува на повърхността и вдигна момчето над главата си. Разтърси го — ръцете и краката на Ник се поклатиха безпомощно. Нортън стисна със зъби края на синята ризка, прехвърли лекото телце на гърба си и се устреми по гребена на надигналата се вълна към вътрешния бряг на залива — струваше му се, че никога не бе бързал така.

Отпред се виждаше огромната кухина на полузаляната с вода кариера. Неравните стени на тази чудовищна яма се спускаха амфитеатрално с тераси-стъпала към залива. Нортън напипа с ръка заления с вода бряг, стъпи на него, преобърна Ник надолу с главата и го разтърси енергично за краката. Момченцето замърда. „Всичко е наред — мислеше Нортън, като го наместваше на един голям скален отломък. — Лек шок. Не е малка работа, падане от около двайсет метра…“ Ник се надигна, огледа се изумено и седна. Очите му бяха сини, с дълги като на момиче ресници. Много приличаше на майка си.

— Здравей, аквалангисте! — каза Нортън, като изтриваше лицето си с длан.

— Здравей, Дейв… — произнесе глухо Ник и се закашля мъчително.

— Удари ли се?

— Не.

— Полежи малко — посъветва го Нортън. — С главата надолу.

Обърна се и погледна пропастта. Представи си траекторията на падането на електромобилите. Колата на Ник бе паднала във водата сполучливо — встрани от опасното място, където се бе срутил пътният корниз. Неговата бе рухнала в самото подножие на срутването: над водата се белееше закачилото се за един скален зъб парче от задната част на каросерията. Там беше гробът на стария Голиат… Нортън почувствува в гърлото си тежка буца. Толкова да се обърка, че съвсем да забрави кучето! Какво му струваше да го изхвърли от колата във водата някъде по пътя?! М-да, една година безделие и ето ти резултатът: загубил бе способността си да съобразява бързо и правилно в критични ситуации…

Ник се закашля и поясни:

— Глътнал съм малко студена вода.

„Глътнал малко!“ — помисли Нортън и свали през глава мократа си тениска.

— Къде е Голиат? — попита неочаквано Ник. Нортън изтърва тениската си. — Чух го да лае на пътя. Или ми се е сторило…

— Не, не ти се е сторило. Голиат беше с мен в колата. Виждаш ли онова бяло парче от електромобила?

Момченцето заплака. Нортън изстискваше тениската от водата и го гледаше.

— Стига си плакал. Бъди мъж.

— М-мен ми… е… ж-ааа-л… — скимтеше прегракнало Ник и размазваше сълзите по лицето си.

— На мен също — Нортън облече тениската. — Стига… успокой се. Голиат загина нормално — спасявайки другаря си в беда. Такава постъпка е достойна за уважение, а не за сълзи. Разбра ли?

— Ра… разбрах…

— Прекрасно. Съблечи се, ще ти помогна да си изстискаш дрехите. Ти май си замръзнал.

— Н-не… — Ник започна да се съблича. Видът му беше мрачен, веждите намръщени.

Нортън го вдигна под мишница и го понесе по плиткото към брега. Събу кецовете си, изтърси водата от тях и се обу. Беше вече съвсем светло. Слънцето огряваше горните скали на кариерата.

— Какъв ще станеш, Ник, когато пораснеш?

Ник го погледна изпод вежди.

— Нали вече съм ти казвал, Дейв! Ще стана космодесантчик.

— Да, спомням си. Но малко ли други интересни професии има на Земята?

— Десантчиците на ВДОО ли? — Ник въздъхна и каза сериозно: — Не, нищо няма да излезе. Докато порасна, ще открият всички тайни скривалища.

— Не се отчайвай. На момчетата винаги им се струва, че нищо такова… героично няма да остане за тях.

— А после?

— Какво после?

— Винаги ли е… оставало?

— Оставало е. Винаги. И още как!… Ето, всичко е почти сухо, обличай се и да тръгваме.

— За къде? — попита Ник.

— Какво значи — за къде? За нагоре, разбира се. И слушай какво, момко… Съвсем не е задължително майка ти да знае, че сме летели с теб в пропастта.

Нортън вдигна нагоре глава: кабинките на въжената линия се движеха. Известно време той следеше с поглед безшумно плъзгащите се в лазурното небе разноцветни котлета.

— Бас държа — промърмори той, — че нашият стар приятел Берт ни идва на гости.

— Онзи, дето от устата му излиза огън ли? — полюбопитствува възбудено Ник.

— Хм… Колкото до огъня, не съм сигурен. Но че от него понякога излизат пиперливи изрази, ми е известно… Не се страхувай, той иначе е справедлив човек.

— Аз от никого не се страхувам — заяви намръщено Ник.

— Правилно — одобри Нортън. — Защо трябва да се страхуваш?

— Ей, скитници! — проехтя отгоре глас, усилен от радиомегафон.

Въжената линия спря. Една червена на бели петна кабинка като преобърната гъба мухоморка се спусна надолу, размотавайки въжетата, и увисна на около пет метра от земята. Някакъв човек с бяла панамена шапка и тъмни очила се опря с ръце в ръба на своята „мухоморка“ и извика прегракнало, този път без усилвателя:

— За какъв дявол сте се домъкнали тук!? Толкова рано!

— Свали очилата си, Берт — отвърна му Нортън. — Пречат ти да познаеш старите си приятели.

— Дейв, ти ли си? Седем хиляди дяволи!… — Берт свали слънчевите си очила. — Кълна се в арената на Голямото родео, че най-малко теб очаквах да видя в тая дупка. А кой е този микроб до теб?

— Едно смело момче. Искаше да провери какви домашни птици се въдят тук.

— Ах, да пукна дано! — изуми се Берт. — Домашни птици ли? Че какви птици може да има в тая помийна яма? Тук дори змиите отдавна са издъхнали от мъка. Виждам обаче, че вече сте успели да увеличите боклука в моето стопанство…

— Извинявай — каза му Нортън, — така се случи. — Той съжали, че не хвърли парчето от електромобила във водата. Сега тази история като нищо щеше да се разчуе.

— Хайде, туристи — изхриптя Берт, — качвайте се тук, ще ви спусна друга кабина. Не съм и помислил, че в деня на Голямото родео на някой ще му дойде наум да се пъха в каньона!

— И аз се учудвам, че не си днес в Копсфорт.

— Нямам късмет! На въжената линия сме трима механици, но тъкмо на мен се падна да дежуря. Откакто тук се затри онзи ненормален мотоциклетист, градските власти въведоха дежурство и в празничен ден. Тези умници си мислят, че мога да гоня с куция си крак мотокретените!

Берт явно нямаше настроение и Нортън реши да премълчи.

Изкачиха се с Ник предпазливо по доломитовите камъни на една полуразрушена тераса, минаха под „въжето“ и влязоха в спуснатата за тях кабинка. Кабината се издигна нагоре и тръгна с поскърцване по въжето. Ник въртеше възторжено главата си. Нортън разглеждаше отвисоко пътя, по който се бе спуснал тук да спаси момченцето и да убие Голиат.

— Дейв, ти ще участвуваш ли в родеото? — попита го Ник.

— Не.

— Защо? Та ти би победил всички, без много да му мислиш.

— Точно затуй не бива да участвувам. Ако знаем предварително, че мога да победя всички, без много да му мисля, то моята победа ще бъде нечестна, нали?

— Вярно… Но много ми се иска да станеш шампион на Голямото родео.

— Защо? За да можеш да се хвалиш пред момчетата, че си в много близки отношения с шампиона на Голямото родео ли? Ще минеш и без това.

— Ще мина — Ник въздъхна тежко. — А ти ще ми подариш ли още една пееща пръчка?

— Че къде е оная, която ти дадох… миналата седмица?

— Хед ми я взе.

— Защо си му я дал?

— Той ми обеща да ми подари акваланг.

— Ясно… И повече не я видя, нали?

— Да, той каза, че я взима за… не… неопределено време. Колко ли значи това?

— Това значи почти завинаги.

— Лошо… — каза Ник. — Не се обиждай, Дейв. Аз наистина съм виновен. Та нали ми казваше да не се хваля на възрастните с тази пръчка… А аз се похвалих. Сам не мога да разбера защо винаги така правя…

— Самохвалството е най-големият ти недостатък. На кого още освен на Хед си се хвалил? На баща си и на майка си?

— Да… но мама не пожела да я погледне и ми каза да не й додявам с моите глупости. Татко хвърли едно око и каза, че тия неща отдавна са му известни, че е виждал дори телевизори в нашийници на кучета. А когато Хед я видя, ми обеща, че ще ми подари акваланг, ако му разкажа как си могъл да я направиш. Но аз не знам какво направи ти с нея. Когато ти донесох пръчицата, ти просто я повъртя в ръцете си, потърка я с дланите си и тя започна да пее и предава… Нали не ми се сърдиш, Дейв? Много исках да имам акваланг. Сега нямам нито пръчка, нито акваланг…

— Ясно… Добре, не се тревожи. Ще имаш акваланг. Но с едно условие… Впрочем две: да плуваш само с възрастните и да не крадеш електромобили. Обещаваш ли?

— Честна космодесантска дума!

— И повече няма да се хвалиш, нали?

— Ще се постарая…

— Постарай се. Ето че пристигнахме, излизай.

Слънцето заливаше наблюдателната площадка. Беше топло. Нортън погледна, присвил очи, към шосето и видя изскочилата на наклона лимоненожълта кола на Хенри… Така значи, Хед си беше поразмърдал мозъка и се бе досетил, че Ник няма да отиде на Бизоновите езера. Момчето имаше досетлив чичо…

— Какво стоиш? — каза той на Ник. — Тичай да посрещнеш чичо си.

Ник тръгна, като се оглеждаше назад неуверено.

— Тичай, тичай! Нека чичо ти види, че ти няма нищо, и поне малко да намали скоростта.

Ник се затича.

Приближи се Берт, накуцвайки и дрънчейки с ключовете си. Ризата му бе небрежно разкопчана на загорелите костеливи гърди. Лицето му беше едро, набръчкано и необръснато. Четината му се сребрееше. Той кимна към шосето и попита:

— Май че се носи Хенри, а?

— Не. Колата е неговата, но не е той.

— Толкова нерви тази сутрин… Чие е хлапето?

— Синът на Бен. А в колата е чичото на хлапето — братът на Бен, на име Хед.

— Не е тукашен значи? Затова не познавам такъв… — Берт отново кимна към шосето: — Срещнаха се роднините и разговарят.

— Нека си поговорят. Има за какво… Момченцето затри чичовия си електромобил.

— Чевръсто хлапе!

— Добро е момчето, но е прекалено смело.

— Бой иска — заяви Берт. — Не момчето, а майка му. Пък и на бащата ще му дойде добре. Познавам го това семейство…

Нортън не му възрази. Берт го погледна и каза:

— А ти днес здравата ме изплаши. Гледам през прозореца и се чудя кого носят мътните насам на тоя бял електромобил? Излязох навън — електромобилът беше вече изчезнал!… Чух обаче страшен трясък по пътеката на лудите. И макарата не се виждаше на мястото си, само прах се виеше. Всичко в мен се преобърна. Ех, помислих си, някой се бухна в голямата цепнатина… Закуцуках натам, спуснах се чак в цепнатината, но електромобила го нямаше никъде!… Направо откачих. Ти по въздуха ли прескочи пролуката?

— Защо по въздуха? Ами моста?

— Та там на четири колела не…

— На четири, разбира се, не може, но на две може.

— Да полудееш!… А после?

— После… Да, наложи ми се и по въздуха. Като нямаш друг избор, и във въздуха ще скочиш.

— Майстор си… Да разкажа на някого — няма да ми повярва.

— Ти по-добре не разказвай на никого.

— Дори и не съм си помислил. Собствената ми репутация ми е по-скъпа. — Берт закуцука към дома си. — Кафето е готово. Ела да закусим.

— Благодаря, ще дойда.

Нортън свали единия си кец и изтърси от него парченце доломит, което му пречеше при ходене. Забеляза, че Хед остави момченцето в колата и заситни към наблюдателната площадка. Фигурата му беше нелепа. В костюм на ковбой с емблемата на някакъв спортен клуб на ръкава той изглеждаше смешно — като лимон, нахлупил отгоре си ковбойска шапка. Той беше по-млад от брат си, но около два пъти по-широк по обем: над здраво стегнатия му колан стърчеше съвсем не спортен корем. Лицето му беше кръгло, малко подпухнало, очичките воднисто-светли, подвижни. На Нортън му направи впечатление, че както вървеше, Хед заобиколи сянката му, сякаш се страхуваше да не я настъпи.

— Дори не знам с какви думи да изразя благодарността си към вас!… — заговори смутено Хед. Беше плах, ръцете му постоянно се движеха — не знаеше къде да ги дене. — Още повече че до известна степен се чувствувам виновен за тези събития…

Нортън се обу и поразмърда крака си да види дали няма още нещо кораво в кеца. Намръщи се недоволно — от този човек се носеше неприятен живомирис. Защо Бен и неговото братле винаги така противно „миришеха“?…

— Ранен ли сте? — попита го със съчувствие Хед. — Мога ли да направя нещо за вас?

— Да. Да ме оставите на мира.

Нортън потърка изцапаното си коляно и се запъти към отворената врата на къщичката, откъдето се носеше мирис на кафе. Хед тръгна като хипнотизиран след него. А момчето, забравило за всичките си неприятности, стоеше зад кормилото на неподвижния електромобил и крещеше някаква маршова песен.

Хед ситнеше зад Нортън и бърбореше припряно:

— Бих искал… Нортън, чуйте!… Колата ви е паднала в каньона и се е разбила, аз… Да ви почакам ли?

— Не ви съветвам — каза тихо Нортън. — Няма да можете да ме дочакате…