Сергей Павлов
Лунна дъга (13)

4. Живот в лъжа

Над басейна, махайки безшумно с крила, премина някаква нощна птица. Нортън я проследи с поглед и едновременно огледа небето — дали някъде в него нямаше прилепи. Мярна се още една птица, но ципестокрили не се виждаха. Остана седнал. Изсъхна и вече не му се плуваше — беше му по-добре да седи. Мърдаше леко краката си във водата и вдигнал нагоре глава, гледаше продължително луната, макар да разбираше, че това е рисковано: нямаше да забележи кога щеше да потъне в изнурителния полусън… Разбираше и въпреки това я гледаше.

Почти всичко хубаво в живота му беше свързано с Луната. С лунните космодруми, бази и, разбира се, с другарите, които там… Пъстър табор, изходна точка, трамплин за смели набези във всички посоки на космическото пространство — такава му изглеждаше някога тя. Сега дори не тъгуваше. Знаеше и беше твърдо уверен, че всички мостове са изгорени. И то завинаги. Сам ги изгори — без колебание (проклето да е всичко!) и за нищо не съжаляваше. Понякога наистина нещо го болеше. Особено през лунните нощи. Колко много лунни и звездни нощи имаше… Да, той твърде бе свикнал с борбата с Космоса, мъчно му беше за нея. Сега ненавиждаше Космоса. Страхуваше ли се? Може би… Не беше много справедливо да говори така, но затова пък се избавяше от отвратителните детайли на оправданията. Той се бе борил упорито, бе успял да направи нещичко, но в края на краищата загуби. Това бе всичко… В пламъка на борбата не бе забелязал кога романтиката на съперничеството с Космоса бе изместена от експанзия с друго свойство. След разузнавача-пионер тръгнаха монтажникът-строител, миньорът, производителят — цял табун от делови завоеватели. Земята въвлече решително и бързо достъпните й кътчета на Космоса в орбитата на своята икономика. Човечеството, казваха, иначе не можело да просъществува. Всичко това е вярно и справедливо, но… Но защо резултатът от космическата експанзия предварително се представя като блестяща победа? Човекът има намерение да вземе всичко и нищо да не даде — за друго той не се подготвя. Земята плюс космическото пространство — хората си представят това като обикновена аритметична сума: имало е малко, станало е несравнимо повече, а ще има, да знаете, безкрайно много. Малцина се досещат, че не е така, че тук надделява висшата алгебра на последствията, които е трудно дори да се предположат. Той самият го проумя едва след като изпита тази алгебра на собствения си гръб…

Не, настоявайки за връщане на Земята, той не изпитваше угризения на съвестта. Космосът ясно и жестоко му бе дал да разбере, че трябва да си отива там, откъдето е дошъл. Така и направи. А на тези, които останаха, желае всичко най-хубаво.

Гледаше Луната, спомняше си за тях и им желаеше всичко най-хубаво, големи успехи, ярки победи. Те бяха прекрасни момчета, волеви, смели, издръжливи и напълно заслужаваха победите. Но лично той бе ликвидирал вече с това, не вярваше повече в блестящите победи над Космоса. Да отработи в космическото пространство определено време, за него беше обществен дълг и той го бе изпълнил, но дали вярваше, или не вярваше — в крайна сметка си беше негова лична работа. Разбира се, ще се намерят хора, които ще го презират за това, че той, Дейвид Нортън, специалист от екстра категория, предпочита да седи на ръба на уютното бетонно корито, да клати краката си във водата и да зяпа Луната от дъното на уютната земна атмосфера. Какво пък… Да се отнася с уважение или, напротив, да не подава ръка при среща — това също си е лична работа на някого си… на някого от тези, които продължават да се чувствуват стопани на Космоса и още не са успели да загубят безвъзвратно…

Изведнъж Нортън трепна — усети зад гърба си нечие присъствие. Тук нямаше плажна ивица, съвсем близо до басейна растяха храсти каликант. Зад храстите имаше млади брястове и Нортън, без да се обръща, бе сигурен, че този, чието присъствие усети, е под брястовете. Да, миризмата като че ли наистина идваше оттам. По-точно, това не беше миризма, но той не можеше да даде друго определение на предмета на своите усещания. Нортън не се интересуваше дали тази му способност да усеща на разстояние достатъчно големи одушевени обекти има някакво отношение към обикновения механизъм на възприемане на миризмите. Не беше ли все едно — как и посредством какво усещаше? Просто той отдавна се беше убедил, че, без да иска, чувствува своеобразната миризма на всяко живо същество (живомиризмата, както той я наричаше), както стрелката на магнитния компас чувствува находището от желязна руда. А след като се увери, бе принуден да се примири, макар че живомиризмите не му доставяха удоволствие. Поносимо „миришеха“ малко хора. Приятно „миришеха“ само Силвия, децата и, колкото да бе странно, кучетата. Силвия „миришеше“ уютно и някак невъобразимо удобно… Не, живомиризмата там, зад храстите, не беше нейната…

Нортън почти легна по гърди на бордюра — над главата му профуча тялото на огромна котка и падна с шум в басейна.

Той седна и потърси с очи животното. Кугуарът проплува една бясна полудъга и излезе от басейна. Чуваше се как водата се стича от него. Нортън изтри с длан изпръсканото си лице и каза:

— Добро момче си ти, Джег, но си глупав. — Животното се изтърси. Мократа му козина блестеше на лунната светлина. — Ела тук.

Кугуарът не го удостои с поглед.

— На кого казвам? Мърдай насам!

Животното се приближи бавно. Нортън докосна кръглите му меки уши, почеса мократа козина по муцуната му, като че ли беше домашна котка. Кугуарът прие милувката с достойнство. Муцуната му беше красива, с беличко на върха. Очите му горяха като жълти въглени.

— Добре, не се обиждай. Сам си си виновен.

Помисли си: „Не може да се примири, че аз съм по-бърз от него. И все се опитва… Опитвай се, остроушко, опитвай се. Ние сега с теб никога няма да се изненадаме един друг и ти нищо не можеш да измениш. А и аз също…“

— Такива ми ти работи, остроушко… Но ти забранявам да вдигаш шум нощно време. Нощем трябва да се играе тихо. Разбра ли?

Животното отвори уста широко и издаде звук, подобен на продължителен стон и капризна прозявка едновременно. Зъбите му лъснаха.

— Не се преструвай, знам, че прекрасно разбираш всичко. Ти си почти толкова умен, колкото нашия общ приятел Голиат. Нали?

Кугуарът изпръхтя презрително, протегна се, после показа и скри ноктите си.

— Е-е… — каза осъдително Нортън. — Само недей да важничиш. Като си по-силен, не значи, че си по-умен. Дори по-скоро обратното. И в този смисъл ние с теб не сме съперници на Голиат. Той не се разхожда нощно време в гъсталаците както ти или аз, не вдига шум, не лае нагоре към Луната, макар това много да харесва на кучетата. Спи си и сънува приятни сънища. Той е умен и разбира, че в тази къща лунатици има колкото щеш, а Силвия ни е една и никому не е позволено да я тревожи нощем. Ясно ли е?

Като чу името на господарката си, Джег обърна муцуната си към къщата и седна на задните си лапи.

— Умен си ми — похвали го Нортън. — Ей сега ще си поиграем с теб двамата.

Свали нашийника му и скочи на крака. Животното се въртеше нетърпеливо на място.

— Не, ще отидем да играем на тепиха. Хайде, напред!

Джег скочи в храстите.

За „тепих“ им служеше равна като маса поляна, обградена от всички страни с брястове. Някога тук имаше прекрасен корт, но после по молба на Силвия Нортън направи площадка за тенис в градината при овощните дървета — на Силвия й харесваха цъфналите китайски ябълки. Направи всичко, както тя пожела, макар че китайските ябълки у него лично будеха повече недоумение, отколкото възторг. Дървета-хамелеони: сутрин са бели, вечер — огненочервени, и не можеш да разбереш какви са в действителност… Нортън зася стария корт с трева и сега той беше почти идеален тепих.

Ролята на рефер днес бе предоставена на Луната.

Джег подскачаше нетърпеливо, търкаляше се по тревата като пощуряло котенце. На лунната светлина белезникавият му корем изглеждаше синкав… Нортън му даде сигнал — удари се по бедрото. Джег замря. Погледна съперника с жълтите въглени на очите си, изви гърба си, наведе глава и тръгна странишком, застрашително. Скочи…

Нортън виждаше скока на кугуара като на филм със забавени движения: животното се изправяше плавно на задните си крака, те се изопваха, а след това с непостижима за такова масивно тяло лекота се откъсваха от земята — настъпваше моментът на грациозно-плавния, като в безтегловно състояние полет… И всеки път така.

Нищо не му струваше да избегне удара. Играта не беше на равни начала… Единственият изход бе с усилието на волята да задържи, да намали тази свръхнормална бързина на реакцията на нервите и мускулите си.

Хъ!… Нортън пое върху гърдите си деветдесеткилограмовата котка и падна. Борбата закипя. Съперниците бяха от една категория — с еднакви килограми и схватката имаше променлив успех. Стремителната каскада от скокове, падания, преобръщания и хитрини ги увличаше радостно, до самозабрава и задъхване — докато небесният рефер не се скри зад върховете на дърветата.

После почти безшумно се гониха из цялата градина. Криволичеха между дърветата, прескачаха шезлонгите, надувните скамейки и цветните лехи. Скъсаха хамака. В градината им беше тясно. Прескочиха живия плет и се понесоха към съседната на вилата дъбова горичка. Там беше просторно, можеха да тичат на воля, колкото си искат. Но скоро им попречиха: по бетонното платно на съседната автострада мина някакъв електромобил.

Светлината от фаровете лизна отдолу стъблата на дърветата и угасна — електромобилът изчезна зад завоя. Нортън си спомни, че утре в Копсфорт започваше Голямото родео. Постоя малко на място, ослушвайки се. Извика Джег и тръгнаха обратно. Край на веселието! В онази част на горичката, където минаваше каналът, гостите за състезанията бяха направили временен спортен лагер и беше по-добре да се махат оттук. Нямаше защо да го виждат полугол, при това придружен от кугуар… Неотдавна Джег бе направил една беля: накарал инспектора на местното водоснабдяване да се качи от страх на едно дърво. Инспекторът, солиден, самоуважаващ се човек, страшно се разгневил, особено след като му подметнали, че кугуарите отлично се катерят по дърветата, и за отмъщение държа вилата на „воден глад“. Сякаш знаеше, че съпругата на собственика й ще поиска от мъжа си твърдо обещание да избягва особено острите конфликти с местните власти. За щастие (свое, разбира се) блюстителят на водния режим измени отношението си към Джег и сега, когато посещаваше вилата, искаше непременно да му покажат „лъва“. Наричаше го „млад закачлив глупак“, опитваше се да го дръпне за нашийника, но при това говореше така високо и весело, потеше се, движеше се припряно и се смееше така гръмогласно, че дори мъдрият, уравновесен Голиат започваше да показва застрашително зъбите си.

Нортън потупа ласкаво кугуара по врата. Напред!… Човекът и животното се засилиха един до друг и прескочиха в синхрон живия плет.

Луната се бе скрила, но в градината бе по-светло, отколкото в горичката. Джег се търкаляше в тревата, удряше с опашка. Явно се надяваше, че човекът ще продължи играта. Тази ненаситна жажда за движение…

— Не — каза му Нортън. — Петлите, братле, вече пропяха. И престани да си въртиш метлата, край на удоволствията! Хайде към клетката!

Беше му жал да оскърбява дивата грация на животното с нашийника и решетката на клетката, но вече беше време. Когато заключваше клетката, Нортън почувствува недоволството на Джег. Помисли си: „Няма ли нещо твърде много общо между нас двамата?… Трябва да потърся в кухнята и да му донеса малко от любимия му бульон от кокоши дреболии.“ Върна се при басейна, гмурна се безшумно под водата и заплува по самото дъно.

Обикновено след такова щедро изразходване на мускулна енергия настъпваше нещо като вътрешно разтоварване, чието благотворно действие се чувствуваше и на следващия ден. Днес мускулите му доста се натовариха, но не последва никакво, ни най-малко отпускане и успокоение. Потискаше го горчива, зла и в същото време някаква мътна, вяла тежест. Може би така се усещаше безизходността?… Той напипа във водата потъналата хавлия, хвана я, облече я на голото си тяло и тръгна към къщи. Като приближи, загърна полите й и започна машинално да завързва колана. Накрая се усети, че върши тези нелепи действия, и се спря.

Луната се бе скрила и звездите изпъкваха по-ярко на потъмнялото небе. Той не ги гледаше. Очите му следяха безучастно меките вълни на синята светлина върху пода на летния хол, открит към градината. Не мислеше за нищо. Мозъкът му беше празен, като пещера на морския бряг по време на отлив. Това не го учуди. В последно време често беше така разсеян. Вероятно бе започнал вече да свиква с безполезността на своето съществуване. По волята на угнетяващи самия него обстоятелства той бе лишен от някаква елементарно проста, но жизнено необходима връзка със света на хората и сега не знаеше с какво да я компенсира. Да, с какво да я компенсира? Може би с басейна? Или с нощните разходки с Джег?

Нортън влезе в къщата предпазливо, безшумно, както животно в дупката си. Пресече без звук летния хол и слезе на долния, „подземен“ етаж по покритата с мъхната пътека вътрешна стълба. Тук се намираха всички домакинско-битови и спортни помещения на вилата. Вратата се отвори автоматично, светна електричеството, от което той не се нуждаеше особено. Космосът го бе наградил със способността да вижда на тъмно. Това не означаваше, че изобщо не усещаше тъмнината. Усещаше я като тъмносива, но същевременно стъклено-прозрачна маса. Колкото по-плътна беше тъмнината, толкова по̀ се стесняваше полето на зрението му — той виждаше като в някакъв „тесен лъч“. Тоест различаваше всичко достатъчно ясно само по посоката, където падаше погледът му. Е, виждаше лошо по протежението на магнитните линии на планетата — от юг на север и от север на юг, но беше готов да се примири с това.

Без да се безпокои повече за тишината (знаеше, че оттук горе не достига никакъв звук), премина бързо облицования с изкуствен лазурит коридор и се озова в „двора на банята“. Впрочем Силвия наричаше това просторно кръгло помещение с фонтан „римска зала“. Не беше зала, а самата стерилност — блясък и белота. Мраморни скамейки (в античен стил), ниши с бели вази, на стените горелефи (също в античен стил), блестящи чаши и високи тесни огледала. „Да — помисли си Нортън, събличайки мократа хавлия, — обитателят на тази дупка някога е имал вкус към обикновените радости на живота.“ Хавлията, запратена рязко настрана събори от масичката една чаша и тя се търколи със звън.

Вратата на съблекалнята пред сауната внезапно се отвори. Той погледна бързо към нея и въздъхна с облекчение — нямаше никого. Просто бе дошъл твърде близо до вратата… Кой знае защо, се страхуваше да срещне Силвия тук, по това време. Сега, когато всичко се бе изяснило и нелепият страх преминал, той чувствуваше гняв. Също така нелеп, безпричинен. Да, да, безпричинен, дявол да го вземе! Нямаше никакви, никакви причини. Освен една — че той се върна на Земята урод и откак се бе набутал в тази комфортна домашна дупка, ежечасно, ежеминутно чувствуваше уродството си и знаеше, че нищо не може да направи!… Добре, стига. В края на краищата това приличаше на истерия. Време беше да се стегне. Точно сега… Той вдигна хавлията от пода, хвърли я на скамейката и тръгна към душа.

Млечнобялото кълбо на душа-бокс, обсипано отвътре с брадавиците на пулверизаторите, бе осветено така равномерно, че беше трудно да се забележи сферичната форма на стените му — сякаш пулверизаторите плаваха свободно във фосфоресциращата мъгла. Леко повдигнатата над пода площадка с изкуствена трева напомняше изрязан кръгъл пласт тревна покривка. Нортън скочи на нея направо от прага, охна от ударите на острите като стрели ледени струи — мернаха се отхвръкналите запушалки на пулверизаторите. Напорът на водата беше ужасен и той едва запази равновесие. Вчера бе прекалил с регулатора на водоналягането… Площадката се въртеше бавно, Нортън ръмжеше, пазейки лицето си с ръце от побеснялата вода, и все не можеше да разбере харесва ли му това ново развлечение или не. Струите сякаш мачкаха ребрата му и го режеха със студа си. Всичко това можеше да завърши със синини.

В гардеробното помещение той се огледа в огледалото. Гърдите и гърбът му горяха, но синини нямаше — значи всичко беше наред.

Лицето си обаче не хареса. Всъщност то и преди никога не му беше харесвало — скулесто, твърдо, но поне не изглеждаше толкова сурово. Стиснати в една линия устни, упорит поглед на сивите, поставени по-дълбоко, отколкото трябва, очи… Трябваше да бъде поне малко по-весел. Той се насили да се усмихне. Излезе така отвратително, че се извърна и не погледна повече в огледалото…

Несполучливият опит с усмивката го засегна болезнено. Там, в космическото пространство, той можеше да си позволи да не се усмихва, ако нямаше желание. Настроението му отново се развали. Чувствуваше, че пак потъва в състояние на жлъчно самосъзерцание, гарнирано силно с нещо подобно на ненавист. Някаква отчайващо безплодна, неразумна ненавист, сякаш ненавиждаше въздуха, който дишаше… Впрочем възможно бе това състояние да бе сродно с инстинктивното недоволство на звяра, чието гърло е стиснато с нашийник. Изглежда, не случайно днес там, при клетката, той забеляза приликата си с Джег. „И двамата обичаме супа от кокоши дреболии — мислеше той. — И двамата сме с нашийници. Денем и нощем ходим, вързани с ремъка на обстоятелствата. И двамата се преструваме. Джег се преструва на голям хищник, аз — на порядъчен човек от запаса… Но Джег е способен да излъже само чудака-инспектор, а аз старателно лъжа всички. И най-напред — себе си. Животът ми е затънал в лъжа. Всеки мой ден е пропит с лъжа!…“

В главата му нещо шумеше неприятно и той най-после обърна внимание на това. Обиколи стаята в предчувствие на нещо недобро, мъчейки се да разбере какво става с него. Да не би да се бе разболял? Глупости! Той никога от нищо не боледуваше.

Ъглите на тавана светеха меко. На пода имаше имитация на килим от тигрови кожи. В огледалната стена се отразяваше цялата стая — тя беше почти празна, а огледалното удвояване я правеше квадратна. Нямаше никакви мебели освен един кръгъл диван тип „слънчогледова пита“. Едната стена бе заета от гоблен с изображението на кавалкада (пищна свита на някакъв крал). Гобленът бе истински, средновековен — семейна реликва на Полингови. На отделни места реликвата беше много протрита, но все още впечатляваше познавачите на старинните занаяти. Реликвата на Нортънови — потъмнели от времето рицарски доспехи — стърчеше като мрачен идол на фона на изящния гоблен. Клюнестият шлем бе украсен с черни пера. Според семейното предание тези доспехи някога принадлежали на един от прадедите от рода Рейли — Нортън. Кухият „прадядо“, хванал с железни ръкавици дръжката на чудовищния меч с нащърбено острие, дълги години охраняваше добросъвестно вградения в стената гардероб. Дръжката стигаше до брадата на рицаря. Нортън се приближи до „прадядото“, поправи кривналия се меч — ставите на доспехите звъннаха унило. О, сър, бойното дрънчене на оръжието е забранено завинаги. Во веки веков! Амин!

Изведнъж Нортън забеляза, че там, където бе докоснал меча, острието заблестя по-силно. Погледна дланите си и се намръщи: през кожата му буквално струеше ясно забележима блестяща светлина… Веднага след това почувствува, че го побиха тръпки от студ. После му стана топло — от тила му към краката премина гореща вълна и той се изправи с недоумение. Постоя, заслушан вътре в себе си. Такова нещо още не беше му се случвало… След „температурната“ през него премина съвсем друга вълна: от изтръпналите му крака сякаш започна да се издига нагоре кипяща кръв, която обливаше болезнено вътрешностите му. Многогласен звън разкъсваше главата му и той се почувствува много зле. Изведнъж, кой знае защо, реши, че щом парещата болка достигне мозъка му, ще стане нещо ужасно. „Нима… това е краят?“ — помисли тъжно Нортън.

За миг болката докосна мозъка му и веднага угасна. Звънът изчезна. Всичко в него някак странно изтръпна — струваше му се, че сърцето му всеки миг ще спре. Страхуваше се да мръдне. Видя отражението си в огледалото и замря — целият блестеше. Сякаш беше къс метал…

Блестеше и „прадядото“, но блясъкът на потомъка беше по-ярък. По цялото му тяло, от главата до петите, преливаха слоеве струящ се блясък и светеха огледални петна. На тази странна светлина Нортън можа да види добре загара си, дори пъстрия орнамент на банските си гащета. Той приближи бавно, с мъка вдървените си ръце до лицето и видя, че блясъкът се стича от повърхността им бавно, сякаш бе лепкав живак, и се проточва като шлейф. Обзе го лудо желание незабавно да се отърси от блестящата гадост. Разбираше смътно, че ще успее да превъзмогне странната скованост на мускулите си само с помощта на някакви не по-малко странни и още непознати му усилия. По-скоро интуитивно, отколкото съзнателно, той вдигна плавно (по неволя) ръце над главата си, протегна се с голямо усилие и се почувствува сякаш изтласкан от някакъв мек катапулт към тавана.

Докосна тавана с длани, пружинира и се преобърна с главата надолу. Видя под себе си върха на шлема с черните пера и едва тогава, осъзнал какво става, се потресе. Той летеше, както преди му се бе случвало да лети в състояние на безтегловност… Потресението, изглежда, смачка, развали този противоречащ на земната природа импулс на подемна сила за свръхестествения полет — Нортън едва успя да се преобърне във въздуха като котка и рухна на четири крака. Единият му крак закачи доспехите, нещо изгромоля зад гърба му и след секунда новоизлюпеният летец получи удар от дръжката на меча по тила си. Той се поздрави с посвещаването си в рицар. Мина му мисълта: „Ама че бурен финиш!“ Надигна се на ръце и отскочи назад: до него бавно се люлееше някакво изкривено платно със слаб блясък като език на сребрист пламък — сигурно това бяха остатъците от блестящия слой, който при полета се бе свлякъл от тялото му. Нортън отстъпи на четири крака и се изправи. Без да си дава сметка какво прави, хвана меча, вдигна го над главата си с две ръце и удари по диагонал блестящото платно… Острието потъна странно в прозрачната му сърцевина. Озверен, той започна да го дърпа обратно, но мечът му се подчиняваше неохотно, сякаш бе затънал в смола. Последния път Нортън не можа да запази равновесие и се намери на пода заедно с меча. Ръцете му трепереха. Тресеше се от ярост и унижение. Блясъкът угасваше бавно…

В продължение на една минута Нортън следеше угасването с кръвясали очи, после захвърли меча встрани — оръжието падна глухо върху килима.