Сергей Павлов
Лунна дъга (11)

2. Сънища на коне и контрасти, контрасти…

Странни бяха тези минути. Сънуваше бяло небе… Като в млечно море в него бушуваха лъскаво-бели вълни със седефена пяна по гребените. Сънуваше и гарвановочерно слънце — в зенита.

Черното слънце висеше над някаква пропаст. В нея като каскада се спускаха тераси със стръмни, ледено-блестящи стъпала, сякаш от стъкло или от истински лед. Изгаряше от непреодолима, тревожна съблазън да побегне по тези стъпала… А зад гърба му, както винаги в такива минути, плуваше Организатора, разпалваше съблазънта и го подстрекаваше: „Какво се бавиш! Напред!“

Организатора се появяваше непременно в съпровод от светлинен ефект: някъде встрани пламваше вертикално удължен отблясък, мярваше се като слънчево зайче и изчезваше. Той почти винаги успяваше да хване отблясъка със страничното си зрение, но Организатора — никога. Въображението му рисуваше уверено висящата във въздуха сгъстена огледална субстанция, напомняща живак. Безполезно бе да се обръща — все едно нямаше да я види. Но Организатора беше зад гърба му — от него се излъчваше ясно усещане за живачно-подвижна тежест… Да става каквото ще! Напред!

Започваше стремително спускане по стръмните стъпала. Безразсъден, неудържим бяг… Подобни сънища сънуват навярно младите планински коне — полупрепускане, полуполет. Вятърът духа в лицето. Дъхът спира, сърцето лудо бие. Но никакъв страх. Само кипяща злоба. И надежда, че изтезанието чрез движение скоро ще свърши…

Лудият бяг отдавна бе станал редовен сюжет на кратките му, но изнурителни сънища. По-точно, полусънища, в които осезаваше ясно и мислеше твърде отчетливо, а понякога дори мечтаеше за честен, истински сън. За нормален, естествен сън, който, уви, се случваше веднъж на три-четири денонощия, но затова пък беше дълбок и неосезаем като смъртта.

Нортън се събуди. Лежа минута, без да отваря очите си, чувствувайки с голия си гръб и с тила си твърдата плоскост. Жадно вдишваше нощната прохлада. Гърдите му се повдигаха учестено. В главата му напираше някакъв многозвучен звън, сърцето му продължаваше да бие лудо. Бели вълни се носеха по бялото небе. В зенита висеше апокалиптична луна. Черният й, със син блясък диск бе леко наяден. Нортън вдигна прозрачните си, сякаш стъклени, клепачи. Нищо не се бе изменило. Все същият бял пейзаж — да бъде проклет, дано! — същият черен диск — диск — трижди да бъде проклет! — но хиляди пъти да бъде проклето цялото космическо пространство!!!

Той скръцна със зъби и с рязко движение се обърна по корем. В очите му моментално (като в калейдоскоп) се появиха ярки шарки: разноцветни къдрави петна, ивици и кръгове. Плътната топка на заседналия в ушите му звънтящ шум изведнъж се спука и плисна в какофоничен порой от музика и гласове. Издавайки глухи, нечленоразделни звуци, хванал главата си с ръце, Нортън се търкаляше от хълбок на хълбок; мозъкът му кънтеше, откликваше на работата на едва ли не всички телецентрове, радиостанции и радиопредаватели на континента!…

В края на краищата той легна отново по корем и замря. Знаеше от опит, че нищо няма да му помогне, ако не се застави сам да се успокои. Успокои се. Сега трябваше да направи усилие и да избере от тази неразбория от звуци и образи едно нещо — тогава по-лесно щеше да отхвърли всичко останало. Той избра някакъв тържествен хор, съпроводен от тътнеж на орган. Така бе изучил местният ефир, че можеше да определи безпогрешно откъде иде предаването. Изборът му беше неудачен — вълната на органно-хоровия концерт идваше откъм Солт Лейк Сити, тя бе мощна и винаги му бе трудно да се освободи от нея… Обаче днес успя неочаквано бързо да потисне свръхчувствителния мозъчен резонанс.

Нортън се надигна на ръце и се огледа. Нощта беше изумително светла. По-точно, беше късна вечер — до полунощ оставаше час и половина. Луната светеше ярко, напълно нормално, нормално квакаха и разногласите жаби, а някъде в градинските храсталаци бухаше нощна птица. Той лежеше на самия край на най-горната площадка на трамплина. Долу, в спокойната вода на басейна, светеше втора луна… Отстрани на човек можеше да му се стори, че някакъв чудак с шарен бански костюм прави лунни бани. Хавлията му сигурно беше паднала в басейна. За щастие нямаше други хора… Нортън седна и провеси краката си от трамплина. Страшно му се искаше да скочи, но погледна обвитата с ипомея^[1] тераса на къщата и се въздържа от скока.

Мускулите му имаха нужда от силово натоварване. Тази мъчителна, ненаситна потребност не му даваше покой ни денем, ни нощем. Особено нощем. Той се плъзна от площадката, задържа падането си с ръка и увисна, люлеейки се като маймуна. Хващайки се за ажурената решетка на извитата стойка на трамплина, той се спусна пъргаво на земята. Скочи и се затича, макар че тук беше неудобно за бягане — краката му затъваха в пясъка. Бягането по пясъка не му доставяше удоволствие и Нортън се прехвърли на ниския бордюр покрай дългата страна на басейна. Правият като стрела бордюр го отведе при почти заления от водата полукръг на водещите в басейна стълби. Той направи акробатичен скок с преобръщане, застана на ръце и така, на ръце, слезе по мраморните стълби във водата, която се затвори безшумно над него.

Нортън се повъртя в кръг почти на самото дъно. Дъното леко светлееше. В сумрачно-сивата тежка маса вода се поклащаха бавно и сънно безкрайно тънки завеси димно сияние. Повърхността, заляна от лунното сребро, приятно лъщеше над главата му… Нортън прекоси три пъти басейна от единия край до другия под водата и нито веднъж не изплува на повърхността. Това, разбира се, не беше нормално. Особено ако се имаха предвид размерите на басейна: седемдесет на трийсет метра. В Копсфорт май не можеше да се намери по-голямо бетонирано корито…

Нортън сам не разбираше как успява да стои така дълго под водата. Успяваше, и толкоз. Наистина на дълбокото чувствуваше потребност от дишане, но тази потребност бе по-скоро рефлекторна — без вреда за себе си той твърде лесно я потискаше. Странната способност да издържа дълго време без въздух беше една от малкото му „ненормалности“, които приемаше, без да има нищо против тях, и които бе дори склонен да използува. Често (както днес например), измъчен от „калейдоскопната игра“ на зрението, слуха и обонянието, изтерзан от полусънищата, той скачаше във водата, спускаше се на дъното и лежеше там, наслаждавайки се на подводния покой. Започваше да чувствува, че се задушава след около четиридесет минути. Ако се движеше — след петнайсет-двайсет. Спомняше си, че когато за пръв път забеляза тази своя „ненормалност“, си помисли с мимолетен интерес и омраза в същото време: „Сега и да се удавиш като хората май дори няма да можеш!…“ Изпитваше непреодолимо влечение към водата, но нощните му плувания тревожеха Силвия. Преди той не се стесняваше да лудува шумно нощем в басейна: трябваше да се измори, да се насити на движение. Същото правеше и сега, но го правеше тихо и скришом, дълбоко под водата. Иначе Силвия се събуждаше, излизаше навън и слушаше обезпокоена плясъците, които идваха от тъмнината. Кой знае какво си мислеше… В края на краищата той улавяше „мириса“ на нейната тревога и бързаше да излезе от басейна, сякаш бе виновен пред нея. С какво? С това ли, че този жалък басейн бе една от малкото радости на мъчително-пъстрото му битие?… Не, работата, разбира се, не беше в това, той знаеше. Прекрасно знаеше. През маската на бившия обикновен момък Дейвид Нортън прозираше обликът на монстър… Но (великото космическо пространство му бе свидетел!) нима той бе виновен за това? Нима бе ви-но-вен?!

Гребеше слепешком, яростно под водата. Изморяваше се твърде бавно, макар че влагаше в яростта на движенията всичката енергия на мускулите си. Той ненавиждаше неизтощимата сила на собствените си мускули и скъпо би заплатил да си върне загубената способност да се изморява нормално!… За малко не се вряза в бетонната стена на басейна, направи завой и се канеше отново да мине по дължината му, но изведнъж почувствува, че всичко това му бе омръзнало. Издиша въздуха си, отпусна се по гръб на дъното, разпери ръце встрани и замря в обятията на водната безтегловност. Като във воден ковчег — жив погребан. В един много просторен ковчег — седемдесет на тридесет метра. Вместо капак отгоре му беше сънният блясък на лунното сребро… Не, той бе проявил малодушие само в едно нещо: не се решаваше да си отиде. Да си отиде, да изчезне, да избави Силвия от нещастното си присъствие. Това би бил най-правилният и най-честният изход, но той не беше по неговите човешки сили. А може би нечовешки?… Независимо от всичко, Нортън не можеше без нея…

По водата плисна рязко син пламък, болезнен, остър писък шибна ушите му. Нортън се сви инстинктивно, замижа, почака малко. Синьото припламване и писъкът се повториха. Той изплува на повърхността като опарен, засили се със силни загребвания и се просна от движение по гърди върху бетонната ивица на бордюра. Можеше да счупи всички световни рекорди по плуване, пък и не само по плуване, независимо от възрастта си. Беше супермен, дявол да го вземе! А въпреки това един най-обикновен прилеп бе в състояние да го изгони от водата.

Седеше на ръба на басейна и следеше със страх и злоба как над водата се суетят и се носят на пръв поглед безпорядъчно ципестокрилите летци — май ги наричаха нощни рибари. Рибоядните животинчета ту се спускаха до самата вода, ту литваха разочаровано към лунното небе. Напразно шареха в басейна с чувствителните лъчи на ехолокаторите си. Храна нямаше и животинчетата едно след друго отлитаха. Стиснал зъби, той чакаше кога най-после ще се махнат. Няколко пъти го докосваха буквално шибащите лъчи на ултразвука. Той трепваше, настръхваше от пронизителната синева и острия писък — той, жалкият, могъщият, болезнено раздразнителен свръхчовек. Суперменът, често готов да заплаче — ах, да можеше само! — от отчаяние и жалост към самия себе си…

Да, равносметката беше, меко казано, плачевна. Светът се бе изменил, бе престанал да му бъде роден, близък. В смисъл, бе престанал да бъде привично удобен за него. Както обърнатите наопаки обувки, ако можеше по някакъв начин да се обърнат. Впрочем това бяха глупости. Какви претенции можеше да има към света на хората този, който сам се бе изменил толкова нечовешки?…

Седя минута неподвижно, изгърбен, и неподвижността го успокои. Спомни си, че днес се навършваше една година от завръщането му у дома. Какво пък… мнозина се върнаха по друг начин — в херметично запоени специални прозрачни ковчези. Или в специални непрозрачни — в зависимост от това какво бе направило с човека негово сиятелство космическото пространство. Или пък съвсем не се върнаха. Той, Дейвид Нортън, бе имал късмет. Ако можеше да се смята за късмет сегашният му живот с две лица, като че ли беше някой престъпник. Това твърде малко приличаше на завръщане у дома.

По гръбначния му стълб преминаха тръпки и Нортън почувствува тежест в слепоочията и тила. Остана, общо взето, спокоен — знаеше какво ще последва след това. Обгърна с поглед пищната зелена стена на противоположния бряг на басейна: короните на дърветата и храстите заизлъчваха светлина и заблестяха като стъкло. Зрелището беше странно, величествено-фантастично — приличаше на антикварна изложба на полилеи с невероятни габарити. Зеленикавосинкавото светене на листата по някакъв странен начин не се отразяваше във водата. Водната повърхност отразяваше — дали наистина отразяваше? — нещо друго: на места по протежението на басейна, а някъде и напреко се плъзгаха начупени фосфорнобели ивици и създаваха илюзия… за паркетна текстура на целия воден правоъгълник.

В небето също ставаше нещо нередно и Нортън напразно се мъчеше да не гледа натам (много пъти бе виждал чудатостите на небесната метаморфоза, но не можа да се научи да се отнася равнодушно към тях). Атмосферният купол изсветляваше, изпълваше се с преливащо се опалово сияние. Беше твърде красиво, но абсолютно неприсъщо за небето на родната му планета… Картината бързо се менеше: в глъбините на въздушния океан се издуваха гигантски призрачно-многоцветни мехури, деформираха се в създадената от тях теснота, разширяваха се неудържимо с някакъв хищен хазарт, проникваха един в друг, сякаш всеки от тях искаше да притежава неоспоримото право да господствува стремително и в момента, когато пъстрото небе бе готово да рухне върху земята, Нортън неволно прибра главата си между раменете. Всеки път се презираше за това, но всеки път вършеше все същото, безсилен да се справи със зашеметяването, защото буйството на ослепително ярките краски се стоварваше отгоре му неочаквано, като порив на ураганен вятър. В този момент той се чувствуваше в центъра на беззвучния взрив и опасността да се задуши и ослепее в яркия вихър на обезумялата стихия му изглеждаше напълно реална. За да се отскубне от многоцветния ураган, трябваше да преодолее в себе си с усилие на волята усещането за вихрово движение — едно много своеобразно усилие, но вече добре шлифовано и усъвършенствувано от практиката. Той така и направи.

Небето изгасна. Върху тъмната земя все още имаше безтегловни розови куполи, а в очите му плаваха черни и зелени петна. Но това беше финалът и Нортън с облекчение въздъхна. След няколко секунди нощното спокойствие се върна в обкръжаващия го свят. Луната блестеше спокойно във водата, храстите и дърветата, загубили прозрачността си, дремеха кротко… Беше време, когато подобни контрасти го потрисаха. Вече бе свикнал с тях.

Разбира се, той осъзнаваше, че организмът му притежава странната способност да възприема някои детайли от обкръжаващия го свят по-плътно и по-задълбочено, отколкото това бе достъпно на нормалните хора. Откъде му дойде на главата тази „способност“, не знаеше, но тя му бе отвратителна, както е отвратителен на съвършено здравия човек фантастичният свят на лудия. Той й се противеше, както можеше, и дори се боеше малко от особено ефектните й прояви, които не разбираше. Дребните неща наистина понасяше търпеливо, макар че и те понякога страшно го дразнеха — независимо дали се отнасяше до многоцветния ураган на радиовълните, болезнено-острото убождане на ултразвука или мъртвешко-синьото, като емоционален образ на тъгата, проблясване на кабелите на електросистемите. Не е възможно да се чувствуваш свободно и нормално у дома си, щом като, взел в ръка една ябълка, виждаш в нея (не с очите си, а дявол знае с какво!) златистия ход на червея. Щом като има моменти, когато главата на клепоухото ти куче изведнъж се обкръжава от пламъчета сияние, нелепо и страшно приличащо на корона, а магнитните бури (с които нямаш нищо общо!) пораждат в собствената ти глава такава бъркотия, сякаш си излял в себе си цяла манерка бренди. Или, да кажем, ако през април по съвсем непонятни причини започва да те преследва неестествено жълтата окраска на ландшафта, а през май мигрената преди буря и дъжд те докарва до лудост… Впрочем „мигрената“ хубаво му помогна през онези първи двайсет и четири часа на Меркурий, на платото Огнените змии… Вярно казваше тогава Дик — районът наистина беше тежък и опасен. Лошата слава на това гибелно място бе създадена най-вече от разузнавателната експедиция на първооткривателите на платото…