Сергей Павлов
Лунна дъга (10)

1. Ръждата на спомените

Най-лошото е, че през по-голямата част от годината небето над Копсфорт е абсолютно прозрачно…

Днес след залез слънце погледът му случайно улови жълтата искра на Меркурий и после цяла вечер в ушите му звучеше крясъкът на меркурианската чайка — скърцащ, протяжен, безкраен: „Кия!… Кия!… Кия…“ И за да се отвлече от този крясък-призрак, от този крясък-спомен, той започна да мисли за разни незначителни неща, но това не му помагаше. Напразно се мъчеше например да си спомни как се казваше проклетият папагал на лунната база „Гагарин“, когото скучаещият в резервите Джанела бе научил да вика с пълна сила: „Лейтенант Нортън, мир-р-но! Здравей!“ Спомни си само, че много пъти се бе канил да превие врата на тази съвсем невинна птица, но така и не се бе наканил. И още, кой знае защо, си спомни как Михайлов бе задигнал от склада един дебел риж котарак и го бе скрил в каютата си с намерението да го разходи до Уран и как отначало всички се бяха зарадвали и го бяха кръстили Форсаж. Но по-късно, при засилването до крайцерска скорост, котката бе родила неочаквано пет мъртви котета под килимения филтър на регенератора. Тогава я взеха от Михайлов, започнаха да я наричат Мадам и много я съжаляваха. Мстислав Бакулин нарече Михайлов кожодер и едва не се сби с него. А по-нататък… По-нататък следваше Оберон и не бяха нужни никакви спомени. Можеше само да размишлява, но десетте години мъчителни размишления го бяха убедили, че е по-добре да не мисли за всичко това. А междупланетната пътничка-котката подариха на някакъв зоопарк и зяпачите знаеха за нея повече, отколкото за загиналите на Оберон десантчици. Това бе един от парадоксите на съвременния живот, но за него също беше по-добре да не мисли.

Лошо нещо са спонтанните спомени. Достатъчно е да уловиш с поглед мимоходом някаква жълта точка над хоризонта и в ушите ти дълго звучи крясъкът на отдавна навярно умрялата чайка: „Кия!… Кия!…“ Дявол да го вземе този крясък! Когато го чу за пръв път, и през ум не беше му минавало, че така здраво ще се вреже в паметта му и че постепенно с времето ще се превъплъти за него едва ли не в главна особеност на Меркурий. В звуков образ на планетата.

Преди той нямаше никакви затруднения с представите си за Меркурий. Знаеше, че е двойник на добре познатата му Луна, само че много по-голям и по-горещ, и че на него се намира най-големият в космическото пространство металургичен комбинат. Когато се приближаваха към планетата, той спеше. На борда на комфортната „Русия“ си отспа хубаво за четирите изминали денонощия и за още толкова напред и едва половин час преди да се прехвърли на орбиталния лихтер, погледна без ни най-малко любопитство скучно оголената повърхност, сбръчкана и втвърдена като изсъхнала кора на нар, обсипана с дупки на кратери и чашообразни вдлъбнатини около планинските върхове. При спускането лихтерът направи остър завой и на екраните му се претърколи колелото на грандиозна мозаична панорама: бели и златисти многоъгълници, ивици, звезди, сивочерни кръгове и овали, сини плоскости, огледално-живачни капки и куполи, а при следващия завой се появиха синкави блестящи игли на кули-кристали, чернобели „шахматни полета“, подобие на продълговато розово езеро със стъкловидни, нашарени с червени жилки брегове, вдлъбнати склонове, облагородени от амфитеатрите на мътнозелени стъпала-тераси… и цялата тази пъстра грамада се обгръщаше от планинска дъга, чудновато прорязана от гънки; на всеки връх нещо блестеше ослепително, а по-нататък, зад тези блестящи точки, към хоризонта се виждаха мрачни ридове, страшно обезобразени от белезите на полуразрушени насипи, цепнатини и дупки на кратери. Той обгърна с поглед ширналия се внезапно простор и изведнъж изпита усещането на мащабността на завладения от хората нов свят (беше го изпитал вече на два пъти: при приближаването си към Марс и при кацането на Ганимед) — усещането, че това, дявол да го вземе, е планета, а не някаква си там луна. Разбира се, той осъзнаваше, че един град, макар и много голям (с двестахилядно население, дало му трогателно-символичното име Аркад) още не е повод за тържества по случай усвояването на цялата планета, но усещането за „нов свят“ не го напускаше…

Лихтерът се гмурна в огромния, облян с виолетова светлина шлюз на пристанищния комплекс, спря се и стовари на перона пътниците си. Добре, че се досети да излезе последен и никой не забеляза объркването му. Перонните етажи на космическото пристанище напомняха по-скоро фоайе на голям столичен театър, отколкото гарово помещение, и в униформата си на десантчик той се чувствуваше ужасно нелепо сред празнично пременената тълпа — един средновековен пират на фона на свръхмодерния интериор. Аркад още от първите крачки го порази с разкоша си, нечуван и невиждан в условията на космическото пространство, и докато не се свърза по гаровия видеотектор с щаба на отряда „Мъркюри рейнджърс“, не му се вярваше, че тук изобщо имат нужда от хора с неговата професия. И после цял ден, докато разглеждаше града, не можеше да повярва. По-точно, не цял ден, а пет часа, които щабът му даде за настаняване и почивка. Той нямаше нужда от почивка и за четири часа успя (както си мислеше) да види много. Тук имаше неща, каквито не можеше да се срещнат в други точки на космическото пространство, а най-важното — много зеленина, светлина, простор, въздух и вода. По-късно разбра, че бе видял само незначителна част от най-големия град на космическото пространство. От най-автоматизирания, най-промишления, най-комфортния, най-най!…

Всъщност това вече не беше град, а колосален плацдарм на нахлуването на земната ноосфера в чуждия за нея свят на суровата планета, една Малка Земя, повече от девет десети на която бяха заровени в почвата на Меркурий, буквално до „темето“, и твърде добре въоръжена против всичко, което имаше склонност да я изравя оттам. Обстоятелството, че плазмата на слънчевата корона почти непрекъснато лижеше „темето“ на Аркад, вече говореше само за себе си…

Естествено, той знаеше за съществуването на Аркад (жилищно-промишления комплекс А–200-М, построен на Меркурий по образец на сибирските мегаполиси) и можеше донякъде да си представи размерите му, но за съществуването на такъв впечатляващ плацдарм имаше смешно смътна представа и сега, запознавайки се с него, съжаляваше, че преди никога не бе се интересувал специално от меркурианските проблеми. Вървеше наслуки, без каквато и да е система, и не вярваше на очите си — толкова просторно, удобно и разнообразно бе всичко наоколо му. Третото ниво на града го плени напълно. Цветни лехи, уютни градски градини. Странни разклонени съоръжения на три-четири етажа, приличащи по-скоро на големи свещници, отколкото на къщи. Не по-малко странни декоративно-архитектурни форми на някакви ажурни постройки, чието предназначение не беше лесно да се отгатне. Безчет фонтани, басейни с чиста вода, отразяващи дълбокото синьо небе и малкото незнойно слънце от „марсиански“ тип. Сякаш се намираше на върха на някоя планина, с тази разлика само, че никъде не се виждаше хоризонт; и само по кълбестите облаци, обкръжаващи всичко това, можеше да се разбере: пространството тук бе ограничено, небесният простор бе илюзорен… По отворените „чинийки“ на къщите-свещници седяха, ходеха и разговаряха групички хора, заети, изглежда, с нещо сериозно, светеха разноцветните екрани на видеотекторите и той по някои признаци установи, че е попаднал в деловата част на града.

Жилищно-битовият сектор му хареса по-малко. Сред редки борови горички се издигаха плътните редици на смешни съоръжения-гъби върху цилиндрични поставки. Те, кой знае защо, му напомняха за хибрид между венериански дисколет и броня на гигантска костенурка. Отначало му се стори, че е попаднал на паркинг на местния транспорт… По-късно той и жена му също получиха такъв апартамент-спалня: въпреки настойчивите увещания на роднини и съседи Силвия заряза всичко и се появи тук в качеството си на работник от отдела за информация на монтажно-строителния комбинат. За него, загрубелия десантчик, който не знаеше нищо друго освен работата си, появата й беше най-немислимият разкош в този шикозен Аркад. Жена му пристигна страшно весела, възбудена, а той така дълго я гледа вцепенен, мълчалив, че лицето й се изкриви от огорчение и накрая заплака… Но тогава, заинтригуван от вида на меркурианските „вигвами“, той, разбира се, още не знаеше това. Не знаеше, че „вигвамите“ са доста удобни, че са предназначени само за нощуване, че животът на аркадийците протича изцяло в града: на работните места, спортните площадки и стадиони, в театрите и „залите за феерии“, в клубовете за експрес-информация, в „горите“ и на плажовете в обширната зона за отдих Нов Едем, в ресторантите и дискотеките. Не знаеше, че в почивките между различните задачи сам ще води известно време такъв живот, не знаеше колко щастливо-тревожни ще бъдат дните, докато очакват детето, как ще се сковава жена му под разтревожените погледи на лекарите и как после нищо няма да може да се направи, и как детето ще умре, преди да се роди, а той, когато му съобщят за това, ще тръгне накъдето му видят очите, без да съзнава посоките, и само изкуственото разсъмване, отразило се във водата, крясъкът на прелетялата над главата му чайка, режещата болка в очите, мокрото лице и скърцането на пясъка между зъбите ще му подскажат в края на краищата къде е и какво става с него, и той за пръв път ще прокълне космическото пространство, ще го прокълне мълчаливо, но така, че да се чуе на всички планети и луни, където бе ходил… Да, в тези часове, разглеждайки чудноватия град, той още нищо не знаеше за това и мина спокойно покрай зелената площадка, където палави дечурлига вдигаха глъчка.

Скоро се усети, че разглежда града делово и дори с известна доза придирчив практицизъм като специалист. Не можеше да избяга от това, той беше специалист по далечното космическо пространство. По далечното наистина, но тук май нямаше принципна разлика. Аркадия нито за секунда не можеше да го заблуди с привидната си абсолютна безопасност и спокойствие. Той беше твърдо уверен, че животът в този град съвсем не е така прост и безгрижен. Защото това беше космическо пространство. Близко или далечно, то бе космическо, а на него той ни най-малко не се доверяваше. Никога, при никакви обстоятелства. Може би затова в отрядите и групите, които командуваше, рядко загиваха хора. Десантчиците не го обичаха — той знаеше това, — награждаваха го с не винаги безобидни прякори — той търпеше и им прощаваше, — но никога сред подчинените му не се намери някой, който да тръгне неохотно с него, Лунния Дейв, на каквато и да е сложна операция. Смятаха го нещо като жив талисман (случваше се — просто се притискаха до него при някои твърде отчаяни ситуации) и не знаеха, че целият му „късмет“ се базираше на недоверието. Той можеше да разбере и прости всичко друго, но не и безгрижието в отношенията с космическото пространство. И колкото повече дизайнерски трикове срещаше, чийто смисъл се свеждаше до стремежа да се подчертае вътрешното благополучие на обитаваната меркурианска среда, толкова по-зорко се вглеждаше в признаците на „техническото недоверие“ към космическото пространство. А признаци срещаше немалко, макар и да не ги търсеше преднамерено. На горните нива на града му направиха впечатление светещите стилизирани фигурки на костенурки, които движеха крачетата си твърде забавно. Досети се, че цветът на „веселите рептилии“ информира за състоянието на защитното поле някъде високо над главите на аркадийците. Костенурките излъчваха успокоително зелено сияние, но плочите на мощната метална броня, засега разтворени встрани и замаскирани като декоративни корнизи, също говореха за нещо… Между другото установи, че вертикалните скали на уличните термометри едновременно служат и за посочване нивото на проникващата радиация; когато погледна горните цифри на един от тези изящно украсени уреди, му стана ясно, че Аркадия е готова за всичко. Поне жителите й не отхвърляха вероятността от катастрофи… Искаше му се да продължава да гледа града с очите на заслепения от разкоша новопристигнал, но това вече беше невъзможно. Улични скали за газов контрол. Изкусно камуфлирани екрани и сигнализатори за вътрешно оповестяване. Матови кръгове с едва забележими надписи: „Изход към асансьорите за скоростно спускане в скривалището“, „Склад за аварийно оборудване“, „Вход в херметариума по сигнал 2-Т“. Още докато чакаше в резервите меркурианската виза, знаеше, че няма да скучае на тази планета, но между „зная“ и „чувствувам“ имаше определена дистанция, която му предстоеше да преодолее. Странно, но в Аркадия тази дистанция за него се увеличи. Той видя много неща, разбра това-онова, но още нищо не бе почувствувал.

Един ярък надпис, подскачащ от място на място като обезумял заек, упорито го съблазняваше да посети обедната зала на ресторант „Бамбук“. Той влезе, но не видя никаква зала, а някаква хълмиста оранжева тръба с вълнообразно движещи се стени… Усети ускорение. Бързо изкачване като по гигантски хранопровод. Внезапно спиране и пред него се разтвори ослепителен слънчев кръг. Отначало видя повърхността на Меркурий и едва после разбра, че залените от слънцето планини са отвъд прозрачната чаша на ресторанта. Небето над планините беше черно.

Той потърси свободна маса в онази част на ресторанта, откъдето се виждаше панорамата на два грандиозни хълма с почти допиращи се чашообразни вдлъбнатини и почувствувал погледите на околните върху себе си, седна с гръб към залата. Обичаше да яде сам, но когато нямаше такава възможност, спокойно се хранеше в обществото на другите и не забелязваше никого.

Съдейки по ширината на кръговия обзор, обедната зала на ресторант „Бамбук“ се намираше на самия връх на някаква твърде висока кула. В процепа между хълмовете оттук ясно се виждаха закриващите хоризонта гърбици на мрачна планинска верига, изпъкнали като гръбнак под кожата на слаби, изнурени крави. По склоновете на близките гърбици пълзяха надолу жълтеникаво-белезникави, мръснозелени и сиви, с кафяви гриви езици на нещо, което приличаше на много гъста и лепкава пяна на вариво, преливащо от котела. Не се досети веднага, че това е димна лавина… „Моля… — каза някой над ухото му, — ето поръчката ви.“ Той се отдръпна и погледна говорещия бюфет. Ръцете на бюфетния манипулатор сервираха бързо масата и произнесоха: „Приятен апетит!“ Той не успя да забележи кога отпреде му се появи прозрачна съдинка с някаква кехлибарена течност. „Странен ред…“ — помисли си, като потопяваше лъжичката в течността.

Храната беше вкусна, но много малко. Той сложи в нея препържени хапки, разбърка ги. В креслото срещу него седна девойка с недоволно, както му се стори, лице. Имаше руса коса, която се спускаше модно на две къси вълни над ушите, златист мрежест пуловер и намръщени вежди.

— Ще ви преча ли? — попита тя.

— Не.

— Приятен апетит — пожела му тя не много дружелюбно.

— Благодаря.

Докато той ядеше супата, тя си поръча „дежурен обед“, сърдито подрънквайки с приборите. „Опитен десантчик и експанзивна млада меркурианка“ — помисли си той и престана да й обръща внимание.

— Вие не умеете да ядете — каза неочаквано тя. — Ядете като автомат, безстрастно, и не забелязвате разликата между супата от чига и граховия концентрат.

Той я погледна. Беше красива, но не толкова млада, както му се бе сторило в началото. И твърде забележимо излъчваше флуиди на мрачно настроение.

— А вие не умеете да се държите на масата.

— На мен ли казвате това? — попита тя с иронично любопитство.

— Точно на вас — потвърди той. — Досещам се: случайно съм седнал на вашето любимо място и сигурно съм изял поръчаната от вас супа, но съгласете се, това не може да бъде повод за такова силно раздразнение.

— Вярно — каза тя. — Не може да бъде повод… Просто днес нямам настроение. Извинете. С всеки се случва. — Синьосивите й очи гледаха сериозно и като че ли някъде покрай него.

— И така, ние и двамата нямаме настроение — заключи той, като разглеждаше поредното ястие, подадено му от манипулатора. Върху дълъг стъклен съд лежаха три листа салата, две розови топчета, кубче бледорозова пача — всичко бе потискащо миниатюрно. — Хайде да си разменим второто — предложи той.

— Не, опитайте. То е от скариди и е много… хранително. — По устните й премина сянката на усмивка, но очите й си оставаха сериозни. — Днес имам рожден ден и ви черпя.

— Така ли… Честито. И на колко ставате?… Впрочем няма нужда да ми казвате.

— За последен път на двайсет.

— На двайсет и девет ли? Готов бях да помисля, че сте на деветнайсет.

— Благодаря.

— Няма за какво, не е комплимент.

— И вие ли днес също нямате настроение? — попита тя.

— Не, аз винаги съм в такова настроение. Виждате ли, не умея да водя светски разговори.

— В такъв случай ще ядем, без да говорим… Поръчайте си нещо месно.

Той си поръча бьоф-монтре.

Ядяха мълчешком. Избягваше да гледа сътрапезницата си, но видя как тя, стараейки се да не бъде забелязана от него, направи отрицателен знак с глава и ръка на някого зад гърба му. Той разбра, че бе развалил обеда на цяла компания. А може би бе направил и някаква друга голяма глупост. Завърши десерта си и каза:

— Трябваше веднага да ми обясните, можех да се преместя на друга маса и нямаше да се стигне до този цирк.

В очите й се появи и моментално изгасна някакъв необикновено остър израз, той го улови, но не го разбра.

Тя каза съвсем спокойно:

— Глупости, не ми обръщайте внимание. Трябваше да отговоря на въпроса на една моя приятелка. Това е всичко… Изглежда, вие за пръв път сте в този ресторант?

— За пръв път съм на тази планета.

— Днес ли пристигнахте? С „Русия“?

— Да. Между другото в обедната зала на „Русия“ има съвсем друг ред.

— А преди?

— Какво „преди“?

— Къде сте обядвали преди, мога ли да знам?

— Може. В обедните зали на далечното космическо пространство.

— Как сте… тук, на Меркурий?

— По собствено желание. Ако това имахте предвид — той подчерта думата „това“.

— Не, друго нещо имах предвид. Обикновено космодесантчиците се специализират избирателно, сред тях има „планетчици“, „лунници“, „пространственици“…

— Добре познавате нашите среди, но това е вярно само отчасти. Добрият десантник трябва да бъде всякакъв.

— Вие… добър десантчик ли сте?

— Всякакъв съм.

— Кажете… харесва ли ви вашата работа?

Той я погледна.

— Защо питате?

— За да зная как ще ви отговоря.

Той я погледна внимателно.

— Нима е толкова важно как ще ви отговоря.

— За мен — да.

— Какво да ви кажа… Работата е нормална.

— Нормална… — повтори тихо тя. — За пръв път, откакто се познаваме, вие не говорите истината.

— Ние още не сме се запознали.

— Людмила Бистрова.

— Дейвид Нортън.

— Ето че се запознахме. Защо казвате, че работата ви е нормална, когато тя е ненормална?

Той замълча, мъчейки се да разбере защо й е всичко това. Не му харесваха въпросите й. Не му харесваше темата на разговора. И набързо погълнатата храна също не му харесваше. Разговорът, подет от новата му позната, пораждаше у него смътно студено любопитство и също такова смътно студено неудоволствие.

— Какво ненормално… намирате в нея? Рискът ли? Или сложността?

— Не. Тях всеки, който работи в космическото пространство, ги познава твърде добре. Имах предвид това, което е вътре във вас.

— Извинявайте, но какво ви засяга това, което е вътре в нас?

Няколко секунди лицето й беше мрачно замислено.

— Ще пием ли кафе? — предложи тя. — Не се отказвайте. Кафето е местно, меркурианско.

От бюфета върху масата се премести цяла флотилия прибори за сервиране на кафе — не по-малко от дузина най-различни по форма съдове, изящни тънкостенни чашки, чинийки, лъжички, чинийки за сладко… дори нещо подобно на свещник с трепкащи езичета на спиртния пламък — и всичко това от жълт лъскав метал.

— Искате ли мляко? Или сметана? Сладолед? Суфле?

— Не, само кафе. Сметаната и суфлето са за вас.

— Защо за мен?

— Защото забелязах как се насилвахте да ядете и как нищо не излезе. Сметаната също ли е местна?

— Разбира се. Всичко тук е местно. Ще видите „зелените ни фабрики“, фермите, плантациите…

— Имате ли отношение към всичко това?

— Само като потребител. А като специалист имам отношение към субкритичната модификация на металите. На свръхздравите сплави — това, на което летите. Пийте, ще изстине.

Той приближи лъскавата чашка към устните си.

— В друга обстановка щях да помисля, че чашката е от натурално злато.

— Тукашното злато с нищо не се отличава от земното.

— И какво, всички съдове ли са… златни? Защо?

— Красиво и практично е. Не се окислява и не потъмнява. Харесва ли ви меркурианското кафе?

— Не намирам в него нищо меркурианско. Вкусът му е обикновен, земен.

— Това е неговият плюс. Нашите плантации са по-съвършени от лунните.

— Богато живеете.

— Да… като че ли сте прав. Искате ли още една чашка?

— С удоволствие. — Той погледна цветните струи дим зад прозореца и попита: — Тоя дим от заводите ли ви е?

— Заводите ни не димят — каза тя, без да извръща глава. — Димят страничните кратери на Малкия Абориген.

— Има ли и Голям?

— Имаше. Беше агресивен, намъчихме се с него и в края на краищата го изгасихме. Красив голям вулкан беше. Необуздан, страстен… Но много близко до града…

— И този не е далеч.

— Дори е близо.

— Защо не го запушите и него?

По очите й разбра, че каза глупост.

— Не кощунствувайте — отвърна тя тихо. — Вулканолозите се грижат за здравето на Малкия Абориген тъй, както не се грижат за собственото си здраве. Малкият Абориген ни е подарък от съдбата и у нас не е прието да се говори за него с неуважение.

— Ясно… Химията ли?

— Да. Вулканогенните суровини. Но преди всичко водата.

— Знаменитият гейзер на Мелентиев ли?

— Да, но не само той. Малкият Абориген, доколкото разбирам, не е единичен вулкан, а система от вулканични огнища. За щастие те са слабоактивни — в солфаторния си стадий, както казват вулканолозите. Горещи газове, вода… и всичко останало. Вода има неочаквано много. В лагера на меркуролозите и вулканолозите все още цари теоретическа бъркотия. Те обясняват различно „хидрофеномена на огнищата на Аборигена“, но това, естествено, не ни пречи да го използуваме за битови, културни и промишлени нужди. А вие казвате да го „запушим“.

— Готов съм да си отрежа езика.

— Страхувам се, че жена ви никога няма да ми прости това.

— Имате основание да се страхувате.

— Земна ли е нейната професия?

— Тя е архитект.

— А мога ли да зная как се отнася жена ви към професията на космодесантчика?

— Естествено, без особен възторг, но… — Той гледаше как тя налива кафето.

— Слушам ви, продължавайте.

— …но без предвзетост, която граничи с нетърпимост, а може би и с ненавист.

— Разбирам, че казвате това по мой адрес… но не разбирам откъде вие… за мен…

— Почувствувах го. Това винаги се чувствува.

— Ако имах власт — каза тя, — бих забранила на десантчиците да се женят.

— Може и по-просто: на жените да се омъжват за десантчици, и толкоз.

Забеляза как тя трепна. Това го учуди силно и неприятно, помисли си, че никога досега не беше му се случвало да направи толкова грешки в продължение на един час.

— Прекрасен град — каза той и изпи на един дъх горещото кафе. — Аркад ми направи силно впечатление… Достоен град, солиден. И четирите му кита са си на мястото… — Мина му мисълта: „Какво се разприказвах… Да не би да е от кафето?“

Тя кимна разсеяно и попита, сякаш дойде на себе си:

— Какви китове…?

— Ами тези… хляба, енергията, водата, металите. На които… хм… съвременната цивилизация…

— …да, разбира се, китовете. Хляб с масло. Енергия… Колкото искаш. Метал. Вода. Море от вода… Впрочем видяхте ли нашето Море?

— Море ли? Не, не съм го видял.

— Приятелката ми току-що си отиде. Жалко, тя щеше да ви го покаже. Аз не мога. След четиридесет минути имам един сложен опит в лабораторията за субкритични модификации. Чувствувам, че нищо няма да излезе.

— Опит ли?

— Да. А Морето трябва непременно да видите. Няма да повярвате на очите си… Значи петият кит е потънал?

— За какво говорите? — попита той предпазливо.

— За удавника, разбира се, за същия този — петия, който взел, че потънал. Не можел да си намери място сред четирите… — Тя се стараеше да говори спокойно, обаче гласът й се бе изменил от напрежението. — Добре, няма. Стотици пъти сме чували вече, че нравствеността е слугиня на потребността. Милиони пъти… Опърничава, своенравна, но слугиня. И най-печалното е, че това е наполовина вярно.

„Дявол да го вземе!“ — помисли си той, като я гледаше в упор.

— Не ме гледайте така — каза тя. — Днес наистина нямам настроение, но умът ми е на мястото си.

Тя се опита да се усмихне и това беше най-лошото от всичко, с което бе успяла да го смае. Сега той виждаше, че тя наистина е на двадесет и девет години и с нито една година по-малко.

— Чуйте, експанзивна меркурианке… — произнесе хладно той. — Видът ви сега, направо казано, не е хубав, но всъщност по какъв повод сте така разстроена? Питам ви не от празно любопитство — чувствувам странно и неприятно, че съм причината за вашето лошо настроение.

— Да — потвърди тя, — за съжаление. Много съм виновна пред вас и пред себе си, че позволих да го почувствувате. Днес ме обзе някаква луда, горчива жалост към самата мен, към вас, към хората от вашата професия и ето… всичко… изведнъж… неочаквано се изля. Разбирате ли?

— Не. Какво общо имате с нашата професия?

— Аз говоря за хората — очите й блеснаха сухо. — Само за хората.

— Преди малко говорихте за ненормалността на нашата работа.

— Това беше увод към разговора за хората.

— Към разговор ли, казвате? Стори ми се, че вие едва се удържате да не изкрещите всичко това в лицето ми.

— Възможно е… Да, по-скоро беше именно така, както ви се е сторило. Изблик на женски егоизъм. Емоционална правота на едно голямо нещастие… Не зная защо исках да направя това и… не разбирам съвсем защо не го направих. Дали в последния момент не реших да ви пощадя?… Или поне себе си да пощадя?…

„Жизнерадостен град — помисли си той. — Един такъв спокоен, весел.“

— Нямам нужда от щадене. Нито в първия момент, нито в последния.

Забележката му, изглежда, не стигна до нея.

— Спецификата на вашата работа сама по себе си е непонятна за мен — продължаваше тя. — Не съм специалист и не зная до каква степен е жизнеспособен нейният механизъм. Но не е необходимо да бъдеш специалист, за да видиш до каква степен той е убийствен… Едва ли не всеки път, придвижвайки се напред буквално само на няколко метра или спасявайки някого, вие оставяте след себе си мъртъвци. Десетки. Общо взето, стотици… А може би и хиляди, Нортън? С колко живот е заплатена всяка педя от докоснатите от вас луни и планети? Мълчите, нали? Пътят ви е обсипан с труповете на вашите другари. И с труповете на вашите курсантски илюзии. А краят нещо не се вижда… Не, не се наемам да съдя доколко е оправдан суперпроцентът на жертвите. Вероятно е оправдан, щом като Земята, която бди за принципите на хуманизма, се решава на това. Но Земята просто още не знае колко силно се изменя вашата психика, вашият вътрешен мир. Ако узнае, би се ужасила… О, отначало вие се чувствувате носители на мъжката смелост, храбреци. А някои от вас — и герои. Така е, когато получавате първите си визи за излизане в пространството. А после? Как се чувствувате после? Ето вие например, Нортън, чувствувате ли се герой?

Той не отговори нищо. Въпросът беше нелеп.

— Добре, ще отговоря аз вместо вас. Героизъм… Вие сте го забравили, вие вече дори не знаете какво е това. Да, какъв парадокс: работата ви е истински героизъм навсякъде и във всичко, но за вас, ежедневните й извършители, това понятие се е изтъркало. Нещо повече, вие се отнасяте с подозрение към думата „героизъм“, та дори и към думата „смелост“. Опитните десантчици могат да се познаят не само по униформата им с котешката емблема на ръкава. В очите им има недоверие, постоянно се оглеждат, сякаш очакват удар в гърба си… Вие, професионалистите от Зоните на смъртта, трябва да имате друга емблема на ръкавите си… Впрочем не е нужно. Тази „емблема“ и така си е постоянно в главите ви. В мислите, в чувствата, в кръвта ви!… Навикът да се надниква в собствения вътрешен мир — свойството на нормалните хора — вас ви угнетява. Вие не обичате да си спомняте миналото. Причината е проста: паметта за вашата работа потиска всичко останало. Какво може да имате в паметта си? Маса неимоверно рисковани операции? Да. И лицата на участниците в тях. Лицата на вашите приятели и другари. На тия, с които свиквате през години на съвместна работа, на които давате частица от себе си и… мнозина от които загиват направо пред очите ви. Загиват и при това не веднъж, а толкова пъти, колкото вие си спомните за тях, плюс онзи… първия, неповторимия. Всъщност вие нямате повече за какво друго да си спомняте и с това се отличавате от космонавтите с всяка друга специалност. Мъртвите лица на загиналите не ви дават покой. Но да не си ги спомняте е невъзможно и ръждата на спомените, пораждайки у вас лъжливото чувство за вина, разяжда душите ви. Не е ли така, Нортън?

Той я гледаше и мълчеше. Нещата бяха още по-зле, отколкото тя си ги представяше, но той искаше да разбере защо й беше всичко това.

— Вие живеете… не — съществувате… да, съществувате абсолютно автоматично в атмосферата на забравения от самите вас героизъм, за който не искате и да знаете. Съществувате в здрача на вашата мрачна смелост, която сте се отучили вече да забелязвате. И още — в оглушителната тишина на пантеона на отдавна вече погребани мъртъвци, които хиляди пъти умират и не могат да умрат във вашето съзнание!… Но и това е малко, няма никаква гаранция, че самите вие… ако не днес, то утре…

Тя се стресна и почука с пръст по масата.

— Виждате ли? Аз съм суеверна. Вие, десантчиците, ме карате да бъда суеверна. Не се срамувам. Няма смисъл да се стеснявам от това пред хората, които сами носят нещастие на другите… Приближи се такъв юначага, улучи подходящата минута и изведнъж ти предложи да му станеш другарка „за цял живот“. Дълго след това лекуваш съсипаните си нерви. Защото е възможно и да не му откажеш. Никой повече не го е видял и няма да го види. „Целият живот“ за него е бил десет часа… Кой ще ми каже колко часа ще има този, който днес… Ох майчице, какъв подарък за рождения ми ден!… — Тя потърка с длани бледите си бузи.

Очите й бяха пълни със страх, гняв и болка. Той разбра всичко, но в този момент не изпитваше към нея нито жалост, нито съчувствие, а просто се страхуваше тя да не се разридае.

— Не се тревожете — каза Людмила. — Няма да има сълзи. Периодът на сълзите в моя живот отдавна мина. Още по времето, когато ми се наложи да дишам с вас една и съща атмосфера и да разбера колко струва тя. В главата ми също има пантеон от хиляди пъти умиращи мъртъвци. Наистина моят пантеон не е толкова голям, но това е без значение, щом като той е побрал много повече отчаяние… И се страхувам, че днес са ми подарили още един… експонат.

Тя пак почука по масата.

— Вие… на него… му отказахте…

— Да. Решително. Категорично. Не мога… Не мога да гледам спокойно униформата на десантчик! Ала къде ще се денеш от тях в този град?… Отрядът им е голям, те са твърде много… Но защо непременно да съм аз?!

За втори път през днешния ден той се почувствува неудобно в униформата на десантчик.

— Причината е ясна — каза й. — Вашата красива външност. Нали на малцина е известно какво имате там… вътре. Искам да кажа, в главата си. А в главата ви, извинете, е истинска каша. — Тя го стрелна с мрачно-втренчен поглед, но това не го засегна. — Освен това сте и премного суеверна. Всички ние сме до известна степен суеверни, но вие сте прекомерно. Е, какво може да му се случи днес на онзи момък, на когото вие така решително, категорично…

— Всичко! — прекъсна го тя. — Всичко, каквото е възможно!… Когато някой във вашата униформа излита през нощта за платото Огнени змии, с него може да се случи всичко!… — Тя почука по масата така злостно, сякаш масата беше глава на недоразвит, глупав човек. — Това е Меркурий, Нортън. Мер-ку-рий! — повтори тя на срички, разтривайки ударените си пръсти. — Много нещастни жени на този щастлив град ще мислят днес… вцепенени от страх, ще мислят днес за платото!…

„Днес“ и „през нощта“? — помисли той с известно недоумение. Слънцето над града едва преваляше зенита и до настъпването на тъмнината имаше не по-малко от четиридесет земни денонощия. Най-после се сети: тя имаше предвид нощната страна на планетата.

Не каза нищо. Това вече не го засягаше. Какво ще мислят жените на града, не го беше грижа. Той се мъчеше да си спомни някоя светска форма на сбогуване. Пред него беше жена — общо взето, почти непознато същество, чието природно своеобразие той си представяше смътно — и май че единственото, което знаеше със сигурност за жените, бе това, че човек трябва да се сбогува с тях особено елегантно…

— Е, аз трябва да тръгвам — каза мрачно тя, като погледна часовника си. Наведе се малко напред, като да стане, но не успя. Синьо сияние заля тавана на залата, прозвучаха някакви сигнали — цяла серия резки сигнали…

Докато той съобразяваше какво могат да означават те, зави глухо някаква сирена: у-уу… у-уу — мускулите му се напрегнаха — в което и да е кътче на космическото пространство воят на сирената можеше да означава само едно — обща тревога. Обаче той виждаше, че никой от присъствуващите не реагира: никой наникъде не тичаше, никой дори не стана от масата. На лицето на събеседничката си той не можа да прочете нищо освен студена мрачност, сякаш воят на сирената попречи на намерението й да стане и толкова. Хвърли поглед към заления от слънчева светлина ландшафт и разбра, че кулата на ресторанта се спуска надолу със скоростта на асансьор…

— Уважаеми посетители! — се чу от вътрешността на бюфета. — Приемете нашите извинения за необходимостта от обратно-вертикални премествания. Очаква се мощна протонна атака до деветнайсет бала. Останалите параметри на хромосферното избухване ще ви съобщим допълнително. Благодарим ви за вниманието.

Стените на шахтата се осветиха от познатата виолетова светлина. Последва лек тласък. Зад стъклото на кръглия прозорец се виеше пара, през мътнобелезникавата пелена тук-там се виждаха жълти петна… Той почувствува, че събеседничката му отново се кани да стане, улови погледа й и пребледнялото й лице го порази. Погледът й беше толкова особен, че всичко останало отстъпи и отиде на заден план. Няколко дълги секунди те се гледаха един друг в очите. Това беше нелепо. Сякаш играеха на „кой кого ще надгледа“. Но той не можеше да се отърве от усещането, че зениците, устремени към него, виждат нещо съвсем друго…

— Трябва да си тръгвам — повтори тя. — Беше време, когато много исках ето така… да ви погледна в очите, Лунни Дейв. Но постепенно желанието ми съвсем се промени. И само случаят… днес… — тя не се доизказа и стана бавно. — Добре. Останете си със здраве.

— Откъде знаете… моя прякор? — попита той, като се мъчеше да преодолее объркването си. — Впрочем не. Аз исках… Да, аз бих искал да разбера за какъв… простете, защо…

— Искам да ви погледна в очите ли?

— Да. И защо точно мен? — Той взе машинално лъжичката за кафе и я прегъна между пръстите си.

— Защо ли? — повтори тя, връщайки се, както му се стори, някъде отдалеч. — Честно казано, не зная. Може би защото сте женен… Може би най-вече именно заради това. Кизимов, Винезе, Йонге, Лоре… бяха ергени и при тях всичко е ясно. Нямаха си никого и нищо. Освен нормалната работа.

— Откъде познавате Йонге, Кизимов… Дявол да го вземе! Чуйте, Людмила… ъ-ъ… как бяхте? Бистрова! Откъде вие…

— Бакулина. По мъж — Бакулина. И Бистрова, но в моминското минало. — Заобиколи масата и добави тихо: — Да, Нортън, някога имах мъж… Мстислав Бакулин. Заедно с вас там на… Оберон. — Мина бавно покрай него. — Впрочем защо с вас? Вие сте тук, а той… там. — Спря се, но някъде зад гърба му — той не я гледаше: — Разбирам ви, не сте могли нищо да направите. Но вие сте тук, а той е там. — След кратка пауза: — А аз… наполовина съм тук, наполовина — там…

Отиде си. Той не виждаше, но чувствуваше това, продължавайки да седи пред купчината златни дрънкулки. Изпитваше странна пустота… и никакви чувства. Нито угризения на съвестта, нито объркване, нито злоба, нито дори раздразнение. Нищо. Съвсем нищо. Само пустота. Тази жена го изтърбуши целия и си отиде, отнасяйки със себе си всичко, което беше успяла да извади от него. Беше му малко студено, сякаш бе излязъл от хладилник в топло помещение и не беше успял още както трябва да се стопли. Повече нищо особено не чувствуваше. Главата му бе празна — никакви особени мисли, никакви тревожни спомени. Оберон блещукаше в съзнанието му като малка звездичка. Незабележима, съвършено неотличима от другите звезди, пръснати нарядко като примамка за младите романтици в безлюдните пространства на Вселената. Като че ли никога там, на тази малка звездичка, нищо не беше се случило. И като че ли там на истинските звезди (когато достигнат до тях), също нищо особено няма да се случи…

Да… който знаеше за оберонската катастрофа по думите на други хора, трудно можеше да си представи колко просто бе всичко. Космическото пространство тракна с хищните си зъби и шестима десантчици изчезнаха завинаги, сякаш изобщо не бяха съществували. До нелепост просто. Ако беше по-сложно, те щяха да успеят да предприемат нещо. Сложни се оказаха само последствията. В това проличава целият характер на космическото пространство: абсолютна простота на събитията и крайна сложност на последствията. И трябва да се уточни на кого в по-голяма степен не е провървяло: на тези, които останаха на Оберон, или на този, който е тук… „по собствено желание“… Тя вярно говореше за героизма. Какъв ти героизъм, когато опашката ти е прищипана. От какво — не е известно… но така е прищипана, че искри от очите ти излизат… Сега се налага да си подвиваш опашката и да търсиш из цялото космическо пространство безопасно кътче. И да си отваряш очите на четири, за да не те настъпят отново по пострадалата опашка. Само минута да се зазяпаш, и непременно ще те настъпят… Кой е ликвидирал екрана? Защо спите лошо? Защо ви е така навъсено лицето? Вярно ли е, че вие сте човек с невероятна интуиция? А какви са тия детски фокуси с предсрочната оставка? И изобщо защо така старателно избягвате обществото и гледате да бъдете в сянка? Опитай се да бъдеш! Ще седне някой до теб на масата и ще излезе, че ти с него едва ли не си роднина. Дяволски оживено е това кътче…

Парата изчезна. Сега отвън имаше брезова горичка. Короните на дърветата бяха жълти, есенни, а по-надалеч нещо блестеше като огромни купчини намачкан станиол. Той не разбра веднага, че това бяха посребрени скали. Общо взето, пейзажът с този блясък правеше странно впечатление, но дърветата изглеждаха естествени. Между белите стволове мина човек в светлокафяв костюм. Нортън стисна зъби — фигурата на минувача му заприлича на Михайлов. Веднъж му се случи нещо подобно във Ванкувър: видя в парка един човек, който много приличаше на Михайлов, и дълго гледа подире му, сякаш искаше да се убеди, че той в никакъв случай не е Михайлов. Минувачът сигурно почувствува погледа му, спря се и го погледна в очите и това беше за него „поздрав“ от Оберон… Същия ден, като си измисли пред самия себе си някакъв предлог, той напусна Ванкувър. Не, минувачът в светлокафявия костюм не приличаше на Михайлов, но брезите бяха същите. Точно такива, каквито имаше много край полигоните на Байкалското училище за космодесантчици — в долината на река Сарма и в местните планини. Впрочем в тайгата изобщо имаше много брези. Леонид произнасяше меко, провлачено тази своя родна дума — тайга… Беше запомнил есента на трети курс с необятните простори и с нещо хубаво, силно, ярко, пъстро. Сигурно защото беше последната курсантска есен преди лунните специализации. През септември учебният парк на десантните машини бе обновен и третокурсниците трябваше да усъвършенствуват пилотажа си на машини от серията „Казаранг“ и „Буран“. Летяха, естествено, над планинската тайга, а тя, необятната, се преобразяваше удивително бързо, с всеки изминат ден все по-обилно се обагряше с жълти и пурпурни петна, които страшно много ги отклоняваха от привичните земни ориентири… през първите два курса той и Михайлов не можеха и да помислят за дружба помежду си. Точно обратното, трудно можеше да се намерят по-големи съперници от тях. Съперничеството им се следеше от цялото училище. И двамата си даваха вид, че не се забелязват един друг. А в действителност… Да, май нямаше по-голямо удоволствие (тайно, разбира се) за всеки от двамата да подържи конкурента си на опашката, след себе си. Поводите за съперничество бяха всевъзможни, в това число и пилотажът. Особено трудно вървеше усъвършенствуването на маневрите на неголяма височина. Двайсет специални метателни механизми от различни места изпращаха в небето петметрови обръчи на интервали от четвърт минута и трябваше да имаш реакции на акробат, за да преминеш с машината си поне през половината от тях — „да ги промушиш“. Десет преминати обръча се смятаха за нелош резултат, дванайсет — за майсторско постижение. Веднъж по време на тренировка той „промуши“ четиринайсет и това беше сензация. Но тържеството му не продължи много дълго — още същия ден Михайлов „промуши“ повече — петнайсет… И ето че дойде изпитът по маневриране. На стартовата площадка техните „Бурани“ се оказаха един до друг. Денят беше студен и слънчев, видимостта — по-добра не можеше и да се желае. Той беше приятно развълнуван и абсолютно уверен в себе си. Чувствуваше, че ще победи. Михайлов, както оглеждаше машината си, изведнъж се обърна към него и го попита: „Е, курсанте, как е настроението?“ — „Нормално — отговори той и въпреки вече изработеното си правило добави: — Днес ще те сразя, предупреждавам те, да знаеш.“ Михайлов го измери с продължителен поглед, после се усмихна и му протегна неочаквано ръка. Той се подвоуми за миг, но прие ръката на „съперника“, без да знае още, че това щеше да бъде завинаги… Същия ден и двамата „промушиха“ по шестнайсет обръча. Какво им струваше този рекорд, разбраха само училищните лекари, които трябваше да впръскват в носовете на рекордьорите някаква противна течност, за да спрат кръвотечението. Но никой не видя как героите на „бръснещите полети“ тайно си размениха „подаръци“: той подаде мълчаливо на Михайлов брезовото клонче, което бе извадил от въздухозаборника на машината на съперника си, и Михайлов също така мълчаливо му подаде парче от елово клонче — това бяха веществени доказателства за условна смърт. Ако клончетата попаднеха в ръцете на инструкторите, на рекордьорите без всякакви обяснения щяха да им смъкнат изпитния бал: на Земята върховете на дърветата имаха недвусмислено отношение към върховете на скалите в космическото пространство. Но с това свърши и тяхното съперничество. Четвърти курс, Луната, специализираните подразделения, випуска, десетки трудни и не много трудни операции в системите на Юпитер и Сатурн — всичко това бяха изминали рамо до рамо. Чак до последната точка на Оберон… И ако не беше викът-заповед на Елдер: „Нортън, назад!!!“ — уви, послушно заработи дисциплинираният му рефлекс, — те щяха да останат рамо до рамо и отвъд границата на живота, всичко щеше да бъде по-просто и никога споменът нямаше да го изгаря така мъчително. Изтерзаната от мъка вдовица на Мстислав Бакулин е абсолютно права. Да, щастие е, че Михайлов не беше женен…

Бюфетният манипулатор продължаваше да бъбри учтиво. Предаваха обещаните параметри на слънчевото изригване. Всичко беше наред — през магнитния купол над града не беше проникнала нито капка от протонния порой. Засвири музика. В ръцете му имаше нещо. Разтвори юмруците си, видя двете лъскави парчета от златната лъжичка, запрати ги на масата и тръгна към изхода.

Някой му подсказа как да стигне до Морето. Една малка кола (кресло на мека кръгла платформа и защитно стъкло) го понесе бързо по лабиринта от светли тунели с лъскавочерни жлебове и замръзна неочаквано пред арката на някакъв вход. Той влезе в ярко осветена просторна пещера с бели сталактити, които приличаха на големи висулки от потъмнял лед. През дупките в стените върху пещерното езеро падаше слънчева светлина, падаше от всички страни, сякаш вътре надничаха няколко слънца едновременно. Водата беше толкова прозрачна, че езерото приличаше на пропаст, покрита ненадеждно с тънко стъкло: виждаха се голите остри скали, които се спускаха стръмно надолу към глъбините. Това ли беше Морето?… Той се огледа и забеляза една пътека със стрелка: „Към плажовете на северния бряг“. Разбра, че това още не беше Морето.

Той не знаеше защо му бе притрябвало Морето точно сега, но тръгна бързо по пътеката през дълбоката пролука в скалите, обрасли със сини (от декоративното осветление отдолу) брадати сталактити. Вървеше машинално, сякаш бързаше да свърши някаква работа, за която по странни и непонятни причини бе забравил. Пътеката го отведе в един твърде широк каньон, изпълнен със слънце и блясък на вода, и това вече беше… да-а-а… истинското Море!… Думата „Море“ тук я произнасяха, както се произнасят думите с главна буква, а той предварително беше готов да види нещо не съвсем обикновено, но такова ненормално огромно, невероятно изобилие от вода просто не можеше да предположи… Стоя неподвижно минута-две. Обгръщаше с поглед всичко наоколо и се опитваше поне да си представи някак кога и как бяха успели тук да направят толкова неща. И самия Аркад, и това неправдоподобно Море. Той стоеше близо до левия бряг, който с вертикалните си и много високи скали подпираше като стена плоското небе с неестествено равномерен лазурен цвят, и прекрасно виждаше противоположния бряг с плажните ивици, обградени от криви, но живописни борове. Скалите там също бяха високи, но от плажовете и линията на боровете ги отделяше верига стъпала, потънали в зеленина. Гигантският воден басейн се простираше на около три километра и далече напред, където този каньон се пресичаше от друга, навярно подобна клисура, се чувствуваше продължението на водната повърхност. Той не можеше да повярва на очите си и отначало помисли, че трикилометровото пространство е само една изкусно направена илюзия. Но когато чу над главата си крясъка на чайка и забеляза в далечината в началото на каньона, цяло бяло ято, той разбра, че всичко освен умаленото копие на слънцето и равномерно лазурното небе е реална действителност… На плитките места се виждаха рошави петна водорасли; миришеше на борова смола, на нагорещен пясък и на нещо сладникаво-йодово, което беше характерно за крайбрежията на южните морета. От входа в каньона излетя един глисер и като оставяше след себе си стъклено лъскава дъгообразна следа, кой знае защо, зави към скалите на левия бряг. Той премести погледа си от глисера към десния бряг и видя, че един от отдалечените плажове е пълен с полуголи хора. Те се суетяха, скачаха, махаха с ръце като деца. По всяка вероятност те наистина бяха деца. На останалите плажове имаше малко хора. Гладката водна повърхност изведнъж се набръчка и по нея заблестяха светли петна. Той усети въздушни вълни, сякаш това бяха пориви на лек вятър, обърна се и тръгна по обратния път. Чайките и глисерът го довършиха. Работното му настроение бе изчезнало, той изпитваше неприязън към Меркурий. Всичко тук му изглеждаше като насмешка над героичния аскетизъм на Далечния Космос… Има лъжи, които неприятно приличат на истини. Аркад беше истина, която приличаше неприятно на лъжа.

Той бродеше из града, без да забелязва нищо наоколо си, докато не се натъкна на кълбото на една видеотекторна кабинка. Поиска връзка с началник-щаба на отряда Ричард Бечелър. Помолиха го да почака пет минути. Минаха десет, преди да се появи на екрана боксьорската физиономия на Бечелър.

— Как си? — попита го Дик, присвил очи.

— Никак. Сит съм до гуша от вашия Аркад.

— Вашия!… Хитър си, стари скитнико. Добре, ще свикнеш. Първите дни и аз не бях на себе си. — Очите на Дик примижаваха добродушно и това беше лош признак.

— Ти ми кажи по-добре решен ли е въпросът за моето назначаване? Ако е решен, то в коя група на отряда конкретно.

— А ти самият в коя би искал?

— Дик, недей да извърташ. Винаги съм уважавал дипломата в теб, но…

— Назначен си в експертната група на щаба.

— С какво съм заслужил това наказание?

— В оперативните групи на отряда аз все едно няма да те пусна — каза твърдо Бечелър, — докато не свикнеш с местните условия.

— Кой е началникът на експертната група?

— Евгени Гаранин. Утре сутринта ще го намериш и ще му се представиш по устава.

— Ще направя това още днес.

— Може и днес. Да допуснем, че може, но толкова ли е нужно?

— Аз трябва да отида на платото Огнените змии.

— Така ли? А какво знаеш за това плато?

— Нищо, но не искам да бъда щабен плъх.

— Според теб аз щабен плъх ли съм?

— Ти си щабен ягуар.

— С платото сега се занимава групата „Мангуст“.

— Много добре… Поне да погледна какво прави.

— Да погледнеш… — повтори бавно Бечелър. — Операцията на групата „Мангуст“ има характер на експериментално разузнаване. Разузнаването не е наше. Пък и групата всъщност не е наша, там командуват техниците. Бях принуден да изпратя в чужда група десетина наши момчета и сега ми е много криво… Добре, Дейв, ще ти организирам разходка до платото. Ще бъдеш там в качеството на наблюдател от експертната група на щаба на отряда. Но при едно условие…

— Дик, ти май се каниш да ме уплашиш?…

— Виждаш ли, Дейвид… на мен самия не ми харесва тази нощна разправия с платото… Районът е тежък, опасен. Разбира се, нямам намерение да те плаша, но и ти не си пъхай носа където не трябва, докато не се ориентираш в положението.

— Ясно. При Гаранин ли трябва да уточня задачата?

— Остави задачата… Върви там, наблюдавай, а най-главното — свиквай с обстановката. Групата „Мангуст“ май не е много подготвена.

— Кой е планирал операцията?

— Не е там работата. Групата не разполага с нужното оборудване, а само с гол ентусиазъм… сам разбираш. Отлагаха операцията до идването на „Русия“ надяваха се, че Земята ще изпрати поръчаната техника, но… — Бечелър разпери многозначително ръце. — Сега не искат повече да отлагат. Рудниците са застрашени и наистина трябва да се предприеме нещо. С подръчни средства… Страх ме е за хората. Ще им одера кожата на техниците, ако загине там някое наше момче… Честно казано, аз дори се радвам, че си толкова запален да отидеш на платото. Ще е от полза да почувствуват там окото на представител на щаба — Дик погледна часовника си.

— Бързаш ли?

— Да. И ти не трябва да се бавиш много. Катерът за платото ще тръгне след малко повече от час от сектор МК–22, специален перон, девети тунел. Ще изпратя пропуска ти направо на портиера. Имаш ли някакви въпроси?

— Гаранин няма ли да се обиди, че ние с теб така… е, някак през главата на моето началство?

— А, съвестта ти ли заговори?! — Дик се усмихна. — Мисля, че не. Няма да има време за обиждане: подготвя шест момчета за коронарната област. По трима на рейдер. Хората ни не достигат, а ние разширяваме профила на нашата работа… Бяхме „планетчици“, бяхме „пространственици“, скоро ще бъдем и „слънчевици“. Ще стартират утре и аз ще си отдъхна малко… Какво си се втренчил в мен?

— Не знаех, че за Короната заминават два рейдера.

— Да, два — потвърди Бечелър. — „Иван Ефремов“ и „Артър Кларк“. По очите ти виждам, че искаш да отидеш на Короната…

— Не е вярно.

— Признай си, де… Тук половината отряд през цялото време все нещо иска. Едни искат в Далечния Космос, други мечтаят за Венера, трети ги зове Марс. И почти никого не можеш да удържиш. Дори тук, на Меркурий и около него, полека-лека плъзват в различни посоки. Някой отишъл на Короната, друг — във вилаета на Шубин за научни степени… Най-добрият специалист в отряда по флаинг-техника, Валери Алексеенко, отиде на „Зенит“. Калантаров успя да го съблазни с идеите за „междузвездни полети“ и сега той там е нещо като маймуна за опити. Жал ми е за момчето.

— „Зенит“ е нещо много по-сериозно, отколкото на нас двамата ни се струва. Мирише ми на техническа революция, Дик.

— Възможно е. Но това, че личният състав на „Мъркюри рейнджърс“ за половин година се стопи с шейсет души, също ми понамирисва на нещо.

— Ти имаш около хиляда елитни момчета — най-големия отряд в космическото пространство. Дори до Венера си стигнал. Началникът на отряда „Утринна звезда“ ми намекна веднъж, че понякога успяваш по не съвсем законен път да заграбиш почти половината от випуските на десантните училища. Инокенти Калугин, вярвам, не говори на вятъра. Ти винаги си бил малко алчен и откровено стиснат.

— Така ли? — Бечелър, изглежда, се обиди. — А Калугин не ти ли намекна по какъв начин успя в края на краищата да измъкне от мен двамата оберонци — Кизимов и Йонге? Още на първото заседание на УОКС ще умра, но ще си ги върна… И кого ми изпраща УОКС в замяна, мислиш? Зелени, неопитни момчета, за които всичко тук е ново и неизвестно. Та те, без много да му мислят, се пъхат където трябва и където не трябва. Сам съди колко работа мога да свърша с тях, щом като постоянно трябва да им дърпам юздите, за да могат живи и здрави да си заминат в отпуска, мама и татко да зарадват.

— Ей затова те обичам, стари скъпернико.

— Притрябвала ми е твоята любов, когато практически няма с кого да работя. Цялата ми надежда е във ветераните. А откъде да ги взема? Загубих двама, получих само един — теб. Един! Е, ти наистина струваш колкото десет, но съгласи се, че за мен това е слаба утеха на общия фон.

— Много говориш. И очите ти са червени като на прасенце. Кога за последен път си спал нормално?

— Вярно — Бечелър прекара ръка по очите си. — Колкото по-малко спя, толкова повече говоря, това съм го забелязал. Впрочем ти не се обиждай, учена главо. Макар и да сме завършили едно и също училище, аз все пак бях с цял курс по-голям от теб.

— Да, извинявай. Още повече че ти сега си по-голям от мен с цял един курс на Академията.

— Стига си остроумничил. Като се върнеш от платото, ще се отбием някъде да си поговорим.

— В „Бамбука“. Ще си поръчаме кафе в златни съдинки и ти ще ме обръщаш целия наопаки — отвътре навън да ме разпитваш как е загинал Николай Асеев.

— Зная как е загинал… Но защо в „Бамбука“?

— Обядвах там. Впрочем ти познаваше ли Мстислав Бакулин?

— Лично — не. Гаранин го познаваше добре. Нали и двамата бяха алеути — от Юконското училище. И струва ми се, дори бяха еднокурсници… Е, обядвал си в „Бамбука“ и какво от това?

— Нищо. Поиска ми се да вечерям на платото.

— Хм… Ще трябва да използуваме странните свойства на този ресторант за разместване на кадрите от десантните групи. Хайде… остани си със здраве, имам работа до гуша. До скоро виждане, експерте!

— До скоро!… Да не забравиш да ми напишеш пропуск, академико!

В посочения сектор на летището за десантни флаинг-машини той си показа удостоверението и намръщеният дежурен с подозрителен поглед завъртя мълчаливо пред него турникета. На бедрото му се клатушкаше разкопчан жълт кобур, от който се подаваше палер. Кобурът се виждаше отдалече и в комбинация с блестящия метал на турникета внушаваше чувството на абстрактно уважение. Турникетът или палерът поотделно не вдъхват уважение, но заедно говорят твърде внушително за нещо. Наистина, без да е ясно за какво. До тръгването на катера успя да се порови в склада и да си подбере удобен скафандър от полутвърд тип. Той винаги придаваше голямо значение на удобната екипировка, дори твърде голямо, но това не беше проява на някакво сибаритство. Правеше го, за да не мисли по време на работа за незначителни неща. Ако му се наложеше да работи. Кой знае защо, той беше уверен, че днес няма да му се наложи да работи, обаче знаеше от опит, че лагерът на която и да е оперативна група не е мястото, където подобна увереност има някаква стойност… В катера не видя десантчици. Освен него пътуваха още един брадат неразговорчив геофизик и един много подвижен и страшно бъбрив свързочник.

Благодарение на общителността на свързочника той без ни най-малки усилия от своя страна научи по време на полета цялата история на платото — с всичките й мрачни детайли. Историята на героизма, наивността, суровата необходимост и твърде нелепата в крайна сметка смърт на мнозина. Нищо ново по принцип. Десетки подобни истории лежаха в основата на ежедневната му работа… А платото само по себе си малко го вълнуваше. Беше поискал да се измъкне от Аркад и го направи. Къде — нямаше значение. Той не мислеше за това. Просто летеше и свистенето на моторите на десантния катер му доставяше удоволствие. Ако ще и две плата да имаше. Нямаше никакво значение. Ако ще хиляди плата, високи масиви, предпланини. Космическото пространство бе разнообразно и многолико. И всеки негов лик по принцип заслужаваше само едно-единствено нещо: безгранично недоверие. Това беше главното. Останалото бяха нюанси. Възторзите, трепетът, благоговението, страхът след време се отлагаха като утайка. Хората с неговата професия твърде бързо отрезвяваха в обятията на космическото пространство…

Оттогава бяха изминали пет години. Излезе в оставка. Върна се на Земята със съсипан организъм и ненужни спомени. Сега виждаше Космоса май единствено в небето на Копсфорт, но първия си ден на Меркурий помнеше до най-малките подробности. Можеше да го възстанови с точност до минутата и да го преживее мислено отново, ако се наложеше. Но точно това не искаше. Бореше се с него отчаяно и безуспешно още от деня, когато се върна вкъщи. Краката му бяха докоснали Земята, а главата му беше още там… и ръждата на мъчителните спомени разяждаше нервите и мозъка му. А усещането за собствената му уродливост. Беше се изморил страшно от всичко това… Не искаше да си спомня нито онзи свой първи ден на Меркурий, нито каквито и да било други дни, свързани с Космоса. Мъчеше се постоянно да се съсредоточи върху нещо странично, но старанията му бяха безрезултатни, както би било, ако си забранеше да мисли и да диша. Парчетата космос бяха заседнали някъде вътре в него в прекия и преносен смисъл на този израз и огромната тълпа от привидно полуизгаснали, полуизтрити образи на отдалечени по време звуци, хора и събития оживяваше неочаквано, заливаше го през глава като вълните на прилива…

Той лежеше на гръб, стиснал очи (да не вижда нощното небе над Копсфорт), и изведнъж почувствува, че започна да потъва в някаква лепкава бяла мъгла. Направи внезапно, рязко движение, сякаш искаше да се хване за това, на което лежеше, но… изглежда, остана само с мисълта за движение. Мускулите му се схванаха от напрежението, бялата мъгла го обгърна плътно. Разбра, че е изпуснал момента и че сега му са сигурни няколкото странни минути…